Христо Мартинов – Заедно на алеята под вас

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Писал съм стихове за това
как нямам пари, за да те водя
в различни държави, но мога
да заявя, че не парите са знакова
причина, за да бъда тъжен,
а това, че не бяхме заедно.
Дъждът навън е много по-приятен,
когато сте две събрани в едно.
В момента съм щастлив,
не от сума или някой екзотична дестинация,
а да те гледам колко си красива
и да вървим по прашната улица.
Минавах по нея след като се скарахме
и ми правеше впечатление счупения тротоар,
а сега ми се струва като булевард в Париж,
който между другото за мен е тук
и навсякъде, където сме заедно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Левент Халил – Минавам само да оставя това тук

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 7. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Минавам само да оставя това тук.

Българка от ромски произход има възможност да стане сенатор в щатския сенат на Илинойс след утрешните избори в САЩ.

Деси Андерсън е родена в Каспичан и изоставена от родителите си на улицата. Остава в сиропиталище до 8-годишна възраст, когато е осиновена от американско семейство и заминава за САЩ. Израства в Орегон и завършва университета в Индиана, след което стажува в американския Конгрес.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Костова – „Едно мъжко момиче“ на Марко Видал: флирт с безразличието и обругаване на самотата

by New Social PoetryNo Comments

Сн. БНР

 

Получих тънкия пакет със стихосбирката на Марко Видал от „Български книжици“ в спретната опаковка. Томчето е крехко като графиките в него, а естетският му дизайн (браво, Ваня Вълкова!) е първият досег до света на младия испанец, превел Александър Вутимски на родния си език.

Очаквах упадъчност и вдъхновение – точно така, както звучат много от любимите ми стихове на Вутимски. И точно така, както сам е определил София в посвещението на книгата си Марко – и упадъчна, и вдъхновяваща. Но ме изненада размахът и на упадъчността, и на вдъхновението, които „пръскат“ стиховете му.

Нарочно използвам този глагол. Той се съдържа в едно от стихотворенията му точно в средата на книгата. Той илюстрира и философията на чувствата в нея от първата до последната ѝ страница.

 

Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
а пък мене
няма кой
да ме пръска

Аууу, вулгарно, ще кажете. И дори – как може „пикня“ и пикаеш прав“ да са поезия? А още по-бруталните думи и изрази, които ще срещнем в книгата, не взривяват ли поезията отвътре? Липсата на препинателни знаци и в заглавия, и в самите тела на стихотворенията не е ли обиждащо правописа?

Моят отговор е в опита да разбера защо го прави Марко. Докато анализирах стиховете му, приятелката ми във фейсбук Неда Нешева, специалист по съвременна теория на изкуството, публикува известната картина на Мане „Закуска на тревата“ с гола жена в центъра ѝ, седнала между мъже в официални костюми. Голотата ѝ е провокация. Два пъти по-голяма провокация е, че гледа към наблюдаващите картината. И да, голотата е бунт. 

В поезията на Марко Видал голата жена на Мане са думите и изразите от „долницата“ с всички нейни присъщи действия за задоволяване на естествените нужди. Голата жена е темата за хомосексуалността и различното говорене за нея. Поставяйки я до добре облечените господа, чийто „висок“ разговор за поезия не допуска „жената“ въобще, Марко предизвиква читателя да застане до него – на ръба, от двете страни на който са отчаянието и бунта. И да погледне към бездната между тях.

А какво е „долница“ и „горница“ ли? Спомнете си Рабле, който реабилитира „телесната долница“ и я възпява като „горница“. След това се върнете доста по-назад във времето и си припомнете фалическите шествия по време на Дионисиевите празненства в древна Гърция. Поезията на Марко Видал е и фалическо шествие, и интронизиране на „телесната долница“ в „горния свят“. И хуманизъм, и деструктивизъм. И сексизъм, и постсексизъм. Събиране на крайностите в общество, което става все по-резистентно към отчуждението и самотата. И бунт заради това.

Всичко започва така: „в проклетата цивилизация/ където никой не изпитва чувства“. Лицемерието на свят, в който безраличието към бедния, надменността на удобно заелия стола си в държавната администрация, отсъстващите приятели и присъстващите случайно срещнати събуждат бунт. Но той не избухва навън с опит да промени нещо, а е обърнат навътре, в деконструкция на чувствата и тотален отказ от одушевеността: „Напускам. Отивам в изгнание/ Искам да съм плочка храст/ дърво или пепелник в безсмъртието“. 

Желанието за отшелничество в неодушевените предмети обаче ще премине в суицидно влечение и преодоляването му, след което ще стигне до решение за някакво действие. То ще се „спъне“ в градския пейзаж на тази София, чиито „пукнатини ме всмукват“: „тогава реших да стана/ тогава съзрях мизерията/ която ме обкръжаваше“. И ще продължи да ни води през света на лирическия герой, в който болката заради бедността – на старицата, която моли за левче, през лицемерието на набожността, през нагона и хомосексуалността. Всичко това ще се смесва с нежност и споделеност и ще се трансформира в обществена неудовлетвореност:

Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме съсипва
Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме кара да се чувствам тъпо
Фактът че трябва да продавам работна си сила на
капиталистите не ми дава
Мир

Като че ли „мир“ единствено ще намерим в поемата, посветена на Александър Вутимски – впрочем, първият български поет, който пише на хомосексуална тематика. И не, не е вик за приемане на „различността“ поезията на Марко Видал. Тя е сарказъм срещу приравняването на хомосексуализма с естетика за подражание от „хетеробатките“. 

И още – обругаване на безразличието и флирт със самотата. Безразличието, което може да се усети на всяка крачка в големия град от всеки, който се вглежда в хората, а не в сградите. И самотата, която крачи, яде, спи и сънува с чужденеца далече от родината му. Но не родината в смисъл на рождената му страна, а дома на неговото оформяне като личност и възприемане на света. 

Накрая ще ви върна към глагола „пръскам“. Ако отворите тълковния речник, ще прочетете, че той, освен „разнасям в различни посоки, ръся чрез изтласкване на течност “, означава още „разпилявам, разпилявам се, разделям се, раздробявам се на части“. И още: „изчезвам, пилея, много силно ме боли (глава), разпространявам (слух). Повечето от тези значения и много още ще откриете между редовете на стихосбирката „Едно мъжко момиче“ на Марко Видал – написана с размаха на чувствителността към личното и общото, какъвто само родените поети притежават.

В неговата фамилия коренът „vida” означава „живот“. Такъв корен откривам и в стиховете му, разперени като корона от различни състояния на един чужденец насред София – “и упадъчна, и вдъхновяваща“. Преживяна в сиво в първата му стихосбирка на български език, тя може да е наситена с цветове при следващата му среща с нея. И нямам търпение да отгърна едни нови стихове на Марко, в които вече заявилото се „мъжко момиче“ ще ги открива.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Девиантните

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope 17.2

 

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан…”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Подай ми цигарите… И запалката де!
Той: До тебе е…
Тя: А, да, мерси…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно – недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци…
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите…
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат… Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша…
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа…
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач… Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо…
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап…
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива…
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами…
Тя: Идиот…
Той: “Живял е нявга в Туркестан…”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама… От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я…
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и… Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни…
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе – много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й… Обаче на теб какво ти пука…
Той: Такъв е животът…
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец… Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата… Опружил се тука…

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор… Като не ти харесва нещо, и айде… Боже, Боже…
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари… Все аз съм ти крив. Писна ми вече…
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам…
Тя: Пак си взел от някого назаем… Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите…
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже…

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно…
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли…
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля…
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей…
Той: Наздраве! Няма…
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им… Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда…
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!



списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Пустинята

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Пясъкът ме удряше в очите с такава сила, че ми се искаше да ги държа затворени, докато се катерех по дългия склон, който водеше до наблюдателницата на Муйнак — място, което в миналото е подслонявало заможното пристанище на града. След около пет минути катерене, се озовахме в галерията на запустението — оградено възвишение, разположено върху една безкрайна пясъчна яма, чийто хоризонт се сливаше с пустинята и пред погледа ни — по средата на този кух простор — зееше гробището със заседнали ръждиви кораби. Вятърът ни придружаваше, заедно с пясъка, който отвсякъде шибаше очите, лицето и устните ни. Да облизваш устните си беше необходим инстинкт, което неизбежно щеше да доведе до малки пукнатини и един коктейл от кръв, пясък и сол.

 

***

Емоцията ме завладя, когато един февруарски ден Ислям спомена, че в средата на пустинята се провежда фестивал на електронната музика. Идеята ме вълнуваше толкова, че като си представях как танцувам насред пустинята можех да усетя пясъка, удрящ по устните ми, но най-вече, този необходим живителен дъх свобода, от който бях лишен в Ташкент и който предстоеше да преживея в Муйнак.

 

***

Пътувахме повече от 1300 километра с влак и съвместно такси за да присъстваме на онзи екзотичен фестивал. Чувствах се зле — болеше ме главата и имах симптоми на настинка, но нищо не можеше да спре желанието ми да присъствам на фестивала и да го преживея в първо лице. Настанихме се при една местна баба, която предоставяше на разумна цена всичките стаи на дома си на туристите, дошли чак от Ташкент заради фестивала. Домът ѝ беше скромен, a украсата — кичозна. От входната врата вътре се виждаха две пространства разделени със стена и една рамка без врата, от която висеше пищна завеса с ресни. По-нагоре, над рамката на стената — снимка на Ислом Каримов, бившия президент-диктатор на Узбекистан, заедно с хазяйката – беше гордо изложена пред посетителите. Нашата спалня не разполагаше с легла. Вместо тях получихме няколко тънки матрака, които разпръснахме на пода. Понеже бяхме изморени от пътуването с такси от Хива, решихме да си починем преди да отидем във фестивала, който трябваше да започне от шест часа вечерта. Ислям и аз използвахме случая да се слеем в топла прегръдка и да останем така известно време. Пред местните жители и полицията, която ограждаше събитието от всичките му страни, трябваше да избягваме прояви на обич, иначе рискувахме да се изложим на евентуална присъда за содомия.

 

***

Фестивалът беше просто оправдание за нашия приятел Тимур, който използва случая за да си сложи кожен колан и се опитваше да го прикрие леко с потник отгоре. В допълнение си беше сложил грим и някои аксесоари като гривни и колиета, нещо, което в столицата на страната — и още повече в пустинята — щеше да привлече вниманието на хората. Това съчетано с характерните му черти на местен, но с дълга коса — нещо напълно неприлично за тукашните мъже — щеше да хване окото на местните жители и най-много ме караше да се възхищавам на смелостта му. Когато навлязохме в склона, който водеше към наблюдателницата, една групичка каракалпакски деца ни следеше и оглеждаше от горе до долу, докато шушукаха и се смееха нагло. “Каракалпаците са много отворени, даже позволяват на жените си да пият водка” ми каза веднъж Ислям, докато ми обясняваше за различните народи, съставляващи Узбекистан и техните особености. За случая си бях облякъл тесния потник, който Ислям ми забраняваше изрично да обличам в Ташкент от съображения за сигурност. Освен това, си бях гримирал очите с черен молив и показвах — този път без страх — обицата на лявото си ухо. Носех лилава кърпа на челото, която подчертаваше перчема ми. Каракалпакските деца ни гледаха изумени.

 

***

Предварителната регистрация в сайта на фестивала ни удостояваше с привилегията за достъп до едно оградено пространство, което разделяше онзи пустош на две: от едната страна, сцената се издигаше над дансинга, а от другата — се простираше обширно пясъчно пространство, където местните хора продаваха напитки на стайна температура. Група полицаи контролираше входа към ограденото пространство, като проверяваше гривните, които ни дадоха при регистрацията. Освен това, внимаваха да не внесем алкохолни напитки на дансинга. Междувременно, местни семейства се тълпяха зад оградата, за да видят как танцуваме в транс, хипнотизирани от звуците, които накараха атмосферата да вибрира парче след парче. Бащи с деца на раменете, забулени баби с цветни забрадки и с изпити лица, които подпираха лактите си на оградата, майки с деца на ръце… всички те ни зяпаха, докато ние, потопени в този хаотичен танц, се освобождавахме от всичкия религиозен и морален натиск и пренебрегвахме онези втренчани в телата ни погледни, които вероятно ни смятаха за полуголи, докато нареждаха “танцуването е харам”.

 

***

Инна беше от Ташкент и имаше руски произход. Беше едра, с лунички на лицето и дълга рижа коса. По случай фестивала, тя донесе лампички като тези, които се поставят на коледните елхи; постави ги по цялото си тяло, особено около деколтето. Гърдите ѝбяха големи и пищни, приковаха вниманието ми с почти хипнотична сила и в един момент, под ефектите на онази водка със стайна температура, се разкрещях на руски: “Путката на Инна е харам! Рижата путка на Инна е харам!”. Приятелите ми се смееха безспир, хората наоколо ме гледаха съучастнически и полицаите, които в онзи момент минаваха покрай нас, ме изгледаха втренчено няколко секунди, без да изразят никаква реакция.

 

***

Напълно пиян, под ефекта на няколко топли водки, се приближих към Ислям, хванах го за кръста и му казах “целуни ме, моля те”. Никога не си бях представял, колко много можеше да боли човекът, който обичаш да откаже рязко целувка. Най-тъпото е, че в крайна сметка, трезвеността му ни спаси от евентуален проблем, докато аз, замаян и напълно обладан от онова неудържимо желание да крещя на света кой съм, подценявах възможен конфликт с органите на реда.

 

***

Докато нощта напредваше, състоянието ми на пълно освобождение също се задълбочаваше, до такава степен че свалих потника си и се приближих до група момчета, тъй като Ислям настояваше да се държи на дистанция от мен. След около два часа бяхме готови да тръгваме и отидохме до изхода на фестивала. Аз бях толкова пиян, че Ислям нямаше друг избор, освен да ме хване за кръста за да не падна — или да не направя някоя лудост пред полицаите. Използвах тази ценна възможност да го хвана за ръката и да се затичам пред полицаите, викайки харам. Полицаите ни гледаха изумени и не реагираха никак. Върнахме се в нашия хотел и вече в спалнята ни, в присъствието на нашите приятели, можахме да се слеем в прегръдка, докато в главата ми кънтеше онази дума като мантра: харам, харам, харам…

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – Рисувам на тъмно

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope XI

 

Рисувам на тъмно – маса, силуети,
ослепителна свещ хвърля сянка,
На масата – петна от думи,
мастило с перо, до перото пищов, до пищова
тютюн и книги …… много книги,
Няколко ката хора наоколо, всеки красив,
по лицата им загар,
длани прорязани както земята след буря –
кафява, сочна …..
Преобразявам се сред светлината на свещта,
виждам красивите образи, унесени, строги,
те виждат само думите и кръвта….
Мен не ме виждат,
И днес не ни виждат,
Та ние не сме за показване,
Ние сме сексуална сволач,
живота ни – сплъстени миризми от легла,
Непочистени стаи,
Смрад,
И изведнъж някой се провиква уплашено
– викайте, викайте имената им……
че горе, пред вратите на самосъзнанието
белобрад старец подпалва огнище,
Огромен съд с черен катран вдишва
националните ни липси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Изхвърляне на будилника

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Full Moon (Sofia, 21 June, 2014, 07.00hrs)

 

Баща ми повтаряше
Рано лягане
Рано ставане
правят мъжа
здрав, богат и мъдър
Лампите се изключваха в 8
Ставахме рано
с аромат на кафе
и омлет с бекон

Баща ми следва това златно правило
до смъртта си
Умря млад, разорен и не особено мъдър
Промених правилото
късно лягане късно ставане

не покорих света
Но избегнах
множество сутрешни задръствания
някои обичайни клопки
Срещнах
някои чудесни особняци
между които и
себе си
Какъвто баща ми
не ме опозна

 

Превод от английски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Халил Джибран – Страх

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Казват, че преди да се влее в морето
реката трепери от страх.

Поглежда пътя изминат
от върховете в планината –
криволичещ и дълъг през гори и села.

А пред себе си
вижда океан така голям,
че за да се влее
изглежда възможно единствено да изчезне завинаги.

Но друг път няма.
А да се върне реката не може.

Назад не може да се върне никой.
В живота няма как да се върнеш назад.

Реката трябва да поеме риска
да навлезе в океана,
само така тогава страхът ще изчезне,
защото точно там ще разбере
че не става въпрос да изчезне в океана,
а самата тя да стане океан.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Мери Оливър – Заслушана

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Как отивам в гората

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

 

Черни дъбове

Добре де, ама никой от тях не може да напише симфония, или речник,
нито дори писмо до стар приятел, пълно със спомени
за утеха.
Никой от тях няма да пророни и един звук, при все че сини сойки
досадно подсвиркват цял ден в клоните, без
да ги подканя вятъра.
Но да си кажа правичката, след известно време премалявам от копнеж
по яките им тела, сбръчкани от лишеи
и не можеш да ме държиш далеч от горите, от тежестта
на раменете им, от бляскавите им зелени коси.
Днес е ден като всеки друг: двайсет и четири часа,
малко слънце, малко дъжд.
Чуй ме, казва амбицията, и нервно прехвърля тежестта си от
единия ботуш на другия – защо не започваш?
A аз съм там, в мъхестите сенки, под дърветата.
И да си кажа правичката, не искам да пусна ръцете
на безделието, не искам да продавам живота си за пари,
не искам дори да се скрия вкъщи от дъжда.

 

Загадки, да

Вярно е, живеем с загадки, твърде невероятни,
за да бъдат разбрани.
Как тревата става храна в
устите на агнетата.
Как реките и камъните са винаги
верни на гравитацията
а ние мечтаем да се откъснем.
Как две ръце се докосват и връзките
никога няма да се скъсат.
Как хората стигат, с възторг или
белези от рани,
до утехата на стиха.
Нека винаги съм далеч от онези
които си мислят, че знаят всички отговори.
Нека винаги съм в компанията на онези, които казват
“ Виж!“ и се смеят удивено,
и навеждат главите си.

 

***

Искам да напиша нещо
толкова простичко
за любовта
или за болката
че даже
като четеш
да я почувстваш
и да не спреш да я чувстваш
докато четеш
и въпреки че историята е моя
тя ще е и обща,
въпреки че е единствена
ще ти е известна
така че накрая
ще си помислиш –
не, ще разбереш –
че през цялото време
ти си редил думите,
че през цялото време
ти самият си вадил думите
право от сърцето си.

 

Заслушана

Всеки ден
виждам или чувам
нещо
което малко или много

ме убива
от възторг
и ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Затова съм родена –
да гледам,
да слушам,

да се изгубя
вътре в този мек свят-
да се уча
пак и пак

на радост
и възхищение.
Даже и не споменавам
изключителното

страшното, ужасното,
прекалено екстравагантното –
а само обикновеното,
обичайното, възможно най-сивото ,

ежедневното.
О, добра ученичко,
казвам си,
как може да не

помъдрееш
от уроци
като тези –
безграничната светлина

на света,
блясъка на океана,
молитвите на
тревата?

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Чувство по картинка

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Modus Operandi, 1996, Soft Pastel on Paper, 65x50cm

 

Autumn ravings

Живот в прахта по пръсти,
свити в окончание.
Студ в очи, изплакали
последен зов за близост.
Земята, ширнала се, трепти,
кротко шуми с листата
на смълчана есен.
Пръстите ми чертаят
наставки по корените
на мъртвото дърво,
питащо в студа,
в белия шум на есенната палитра
Защо ли?
Присядам под дървото,
чиято утроба крия
в прашната си шепа.
За секунда само
пропищява за нов живот
последното листо.
Защо сънят ми е по-ярък
от нощта – фестивал
от гледки, думи, срам,
вина, упование,
любов и смях,
ненаситно взрени в теб.
Ръката ми помни
трите шепи пръст.

 

Чувство по картинка – 1

Обгорих в стените на сърцето си
потъналите кораби в очите ти.
Казваш, стаята завърта се щом
пристъпя тихо и те хвана за ръка в засада.
Аз съм лапите на котка,
грижовно сякаш заслонили
притихнало мишле –
цялото едно сърце,
туп-туп-тупкащо в гърдите ми на тъмен ручей.
Стаята е празно-пълна с мен.
Твоите кораби продължават да търсят пристан на дъното на океана.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X