Анастасия Пейчева – Не почука на вратата

*
Не почука на вратата
дори не влезна през нея
повика смразяващата виелица
но запали много мънички свещи
пусна всяка жива твар да вилнее
извън клетката си
но приюти хиляди нови нюанси

завърши първото пиршество
и опъна удобно крака
сякаш беше у дома
и никога нямаше да си тръгне.

А аз се чудя какво се случва в това пусто сърце.

 

*
относителността в еднаквото
е като ветрогонът в полите ти
почти успял
или отново губещ

 

За Написаните

Когато отвътре гори
а кожата е студена
Когато жарта се превръща в лед
но започваме да подминаваме
фазата на антитезностите
Ние сме по-истински от всяко едно „сега“

Моливът е нашият отмъстител
за всяка една „неправда“
изповедник на жалеещите
стенание на безкористно влюбените

Защото самотните нощи започват да се бунтуват
А изгревът остава твърде далече
и само цигареният дим краси небето

Е времето когато Пищещият и Написаният
отново се срещат
в нито едно „сега“
но всяко едно „вчера“ и „утре“.

..като любима износена дреха

избледняла нишка
закърпена в действия
протрита в погледа

но все пак любима

 

*
Да не мислиш
че си се скрила,
мила
твоите
мелодии които
нощницата нощем разнася
бои в бесния
вой на копнежа които
четката разстила
плахи стъпки когато
крадешком откъсваш
поредната ябълка
всичко това си
толкова ти
всичко това е
толкова тя
себе си от себе
си не можеш да скриеш
кажи „зеле“ по-добре,
мила

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Дафин Козарев – Улица без сезони

*
Vanitas vanitatum
et omnia vanitas

по обява открих
улица без сезони
където
оn dit
всички обичат джин
от сутрин до вечер
уличните фенери
разпределят изненади
с луминисцентна точност
вятърът си играе на криеница
в очните ябълки на Веселия Роджър
и
когато му омръзне
заспива в някой натюрморт
от епохата на барока
гравитационни антени улавят фрагментирани сънища
музикални спирали раждат ентропия
модно е
да се колекционират изречения
няма нужда
от спасители в ръжта еклесиасти и трети принцип на термодинамиката
определено
тази улица е извън инфраструктурата на всички действителности
не започва никъде и не свършва никъде
няма съмнение
дали
може да породи (поотделно и едновременно)
признаци на клаустрофобия и халюцинации
съвсем (не) по моя вкус

 

*
Само
като си помисли човек –
люспите от слънчогледови семки
под пейката в парка
можеха
да са в картините
на Ван Гог.

 

УРОБОРОС

Странно
как понякога
се сещаме за неща
отчайващо далечни и болезнено неповторими
и болезнено далечни и отчайващо неповторими
неща
за които
само се сещаме.

 

ПИСМО

Кариран лист
с изящно изписани обещания.
В края –
съвсем малко празно място –
луксозен затвор
за превъзходната степен на бялото.

 

ВЪПРОС

И ти ли виждаш
големия дъждовен червей
в портокаловата сърцевина на луната
или врабецът изтупва излишните илюзии
докато подрежда перата си?

 

*
Ако не забелязваме
болката
отвъд обхвата на розовите ни очила,
то е защото
сме прекалено заети
да отглеждаме влюбени Нарциси.
В себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Евелина Митрева – В правилни ръце

*
Пиша писма
от които ме побиват тръпки
после ги изгарям
и те ги прочитат
в безразличието ми

 

Обява:
малка шизофренична кучка
социопат и филантроп
многострадална Геновева
платена уличница
заминала на изток от Рая
разпиляна на хиляди места
и все на точното навреме
хаотична бягаща силна луда объркана егоцентрична раняваща убийца – в правилни ръце
в неправилните – най-тихата грижовна обичаща робиня
подарява любов
не продава нищо
търся себе си

 

*
Спи с мен.
Изнасилвай мислите ми.
Прави ги хаотични.
Да крещят.
Да скимтят.
Да помнят.
Да просят.
Играй с мозъка ми.
Рови с пръсти в него.
Дълбоко.
До болка.
Докато потече кръв.
Разголвай ме.
Махни всичко.
Не питай.
Скъсай ми дрехите.
Илюзиите.
Гордостта.
Егото.
Бельото.
Накарай ме да се влача по земята.
Да бъда безмълвна.
Да блуждая.
Само по сетива.
Светни лампите.
Дръпни завесите.
Отвори ми очите.
Да гледам.
Да видя всичко.
Реално.
Истинско.
Събуди ме.
С шамари.
С болка.
Да съм будна.
Тук.
Сега.
Напий ме.
Опиянявай ме с думи.
Говори ми мръсотии.
Казвай само истини.
Бъди прям.
Удряй ме.
Изстрелвай ги право в лицето ми.
Силно.
Бъди груб.
Бъди силен.
Изяж ме.
Нахапи ме цялата.
Изпий ми мозъка.
Оглозгай ме отвътре.
Изсмучи ми кръвта.
Нахрани ме.
Не с илюзии.
С увереност ме храни.
Със сила.
Сипвай ми по много.
Докато не се удавя в тях.
Да ми приседне.
Да ми се гади.
Стискай ме силно.
Стегни си мускулите.
Ръцете.
И бъркай надълбоко.
Навътре.
В съзнанието.
В мисълта.
Влез надълбоко.
По-дълбоко.
Иначе умираш.
Просто.
На повърхността.

 

*
парченца лед хрускат в устата ми
останки от разбил се айсберг
на стари замръзнали чувства
ако кажа обичам
ще ми прережат езика
ако ги преглътна
ми замръзва сърцето

 

*
Седнах да прощавам.
Извадих всички ножове от гърба си.
Заших си раните.
Белезите са се вплели един в друг
и се е получил йероглиф
със смисъл.
Измих остриетата,
полирах ги
и ги подредих.
Сега ти ги връщам.
Съвсем непорочни.
Когато се обърна и тръгна
виж гърба ми
„Жената, която обичам“
После сам си ги забий в сърцето
и не ми ги връщай.
Аз вече съм простила.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки

Дарина посети откритата изложба на матрьошките, представена в центъра на града. Разхождайки се сред пъстрите редици от популярните руски кукли, представени в многообразни варианти, до слуха й достигна реплика от едно интервю: “Това е една безкрайна философска игра!”
Един мъж беше застанал до дългата редица от последователно наредени матрьошки, усмихваше се загадъчно и в шума се доловиха още веднъж неговите думи: “В тях е скрита една безкрайна философия!”
Дарина запомни израза на очите му – така могат да гледат само тези хора, които са надраснали ежедневието. За първи път в живота си се замисли, че в едни обикновени сувенирни кукли, на които никога не беше обръщала особено внимание, се крие наистина голяма философия, която беше известна на този непознат! Каква е тя?
Купи си една красива фигурка, в червени, жълти и сини цветове, и си тръгна към дома. Подреди върху секцията в хола седемте матрьошки, седна в креслото срещу тях, притвори очи и потъна в своя вътрешен мир. Искаше да открие мистериозната тайна на уникалните матрьошки!

Виждаше засмените личица и нежно ги назоваваше според ръста им, като започна от най-голямата:
– Матрьона, Матрьоша, Матрьонка, Матрьошка, Матрьошинка, Матрьошчинка, Матрьошчица
Слънцето, надничайки зад високите дървета, изстрелваше последните за деня лъчи, които падаха косо върху прозорците и огряваха нейните седем матрьошки, танцуващи между лъчите. Те се подреждаха ту в една, ту в друга пропорция и после цялата редица се въртеше като радиус в своята окръжност. В центъра стоеше Матрьошчица, а по края на светлия кръг, с клатещи се движения, пробягваше Матрьона. Когато стигаше до местата, обозначени на циферблата като 3–6–9–12, тя се спираше и цялата редица замръзваше в “Равнис!” Миг след това, в пълен синхрон, се завъртаха около себе си на триста и шестдесет градуса и отново потегляха. Така можеха да бъдат видени от всички страни. Когато Матрьона заемаше “шеста позиция”, пред Дарина изпъкваше само нейното кръгло засмяно лице, но когато се оттегляше на “дванадесетата”, тогава мъничкото сладко личице на Матрьошчица се усмихваше свенливо, а лицата на останалите се подаваха едно над друго и образуваха един весел радиален лъч!
След като се повеселиха достатъчно със своя танц, Матрьона се спря на “трета позиция”, изгледа всички отвисоко, отхлупи своята глава и страшно завъртя очи. Стоящата до нея Матрьоша повтори абсолютно същото движение и спря погледа си върху Матрьонка, която бързо се обърна към Матрьошка, а тя веднага се наклони към Матрьошинка, която вече въртеше очи към Матрьошчинка и тя се устреми към миниатюрната Матрьошчица, която единствена не въртеше очи и не отваряше страшно уста. Навела очичките си надолу… просто чакаше да бъде глътната. Това не закъсня да стане и мъничката, потъвайки под похлупака, горчиво се разплака в тъмнината. Но много скоро същата участ последва доволната Матрьошчинка и тя захълца пред зяпналата Матрьошинка. Тя пък, щом се залюля от своя успех, се наклони твърде много наляво и без да се усети, сама се напъха в издулата се Матрьошка. Матрьонка видя всичко това и приложи същия трик, но по друг начин: сега тя се наклони към любопитната Матрьошка и пошушна, че знае нещо много интересно и… преди да довърши изречението си, Матрьошка сама се навря в нея, изгаряйки от любопитство. Матрьонка самодоволно се усмихна на лесния си успех и докато обмисляше, как би могла да го приложи на по-високостоящата, Матрьоша усети лукавите намерения на подчинената си и без да се церемони я похлупи. Обърна се към Матрьона с поклон, очаквайки похвала за вярната служба, но височайшата особа се беше наситила на забавлението и не желаеше повече никой да я безпокои. С поглед показа на Матрьоша къде ѝ е мястото и тя послушно влезе в чудовищния търбух.
Натежала от удоволствие, Матрьона бавно се заклати и застана в центъра. Сега тя беше единствената голяма атракция и всички аплодисменти щяха да бъдат само за нея. Беше се издула от величие и гордо гледаше над всички посетители. Те наистина се възхищаваха на нейните размери, питаха се дали крие в себе си други матрьошки и би ли ги показала на публиката. Децата се въртяха с любопитство около нея, докосваха я плахо с ръце, но тъй като тя не се противеше, скоро започнаха да потропват и да се опитват да я разклатят. Матрьона се разгневи от това отношение към нейната особа и се обви в плътна сфера, изтъкана от гордост. Сега никой не можеше да я докосне, нито даже да се приближи. Възхитените нейни почитатели останаха разочаровани и един по един започнаха да я отминават, без дори да я погледнат. Всъщност тя само заемаше голямо пространство, докато нейните по-малки колежки весело танцуваха и радваха всички посетители – особено децата!
Матрьона стоя известно време сама, потънала в своето величие, но тъй като вече не интересуваше почти никого, решиха да я изнесат от изложбата. Когато се опитаха да я вдигнат, се оказа, че тежи страшно много и се налагаше да я разглобят. Тя се уплаши, залюля се от вълнение, главата ѝ се завъртя сама и отвори огромната си паст. От нея тъжно се подаде Матрьоша, скочи на земята, освободи от себе си Матрьонка и дълбоко си пое въздух – колко леко се чувстваше сега! Матрьонка въздъхна с дълбоко разкаяние, че така беше подмамила най-близката си приятелка Матрьошка и като се наклони надясно, тихичко й пошушна да излезе. Без да чака втора покана, Матрьошка изскочи навън и се извини на Матрьонка за своето любопитство, която, от своя страна, й поднесе най-искрените си съжаления. Двете се целунаха и разлюляха от радост. Но в този момент Матрьошка почувствува непоносима тежест и болка в себе си и се досети, че от нея зависят други три живота. Веднага освободи Матрьошинка, а тя, разплакана от мъка, не дочака заповедта на по-голямата Матрьошка, а сама освободи по-малката Матрьошчинка. Преди да си поеме глътчица въздух, Матрьошчинка се отхлупи и като се наведе надолу, търкулна примрялата Матрьошчица. Направо не можеше да я погледне от срам. Матрьошчица се съвзе, изправи мъничката си фигурка и видя разкаянието на всичките си посестрими. Невинното и чисто нейно сърчице се нажали и тя мило им предложи да потанцуват. Всички трепнаха от изненада и радостно се заклатушкаха. Поставиха Матрьошчица в средата и весело се завъртяха около нея.
След като си възвърнаха настроението от любимата игра, Матрьона застана пред всички, поиска им прошка и пожела да се сбогува. Отстъпи мястото си на Матрьоша, която категорично отказа. Беше чула целия разговор за належащото разглобяване на Матрьона, а такъв риск, тя не можеше да поеме. Второто място я устройваше чудесно, защото хем беше шеф над всички останали, хем имаше над себе си защита. Заяви, че ако Матрьона си отиде, тя също напуска композицията и отстъпва мястото си на Матрьонка. До неотдавна това беше мечтата на Матрьонка – един ден да застане над всички! Но току-що изживяната радост от сдобряването с Матрьошка й показа, че в живота има много по-големи неща, отколкото да бъдеш някакъв шеф. И тя категорично отказа. Матрьошка обяви, че се присъединява към нейното мнение и че няма смисъл да й задават въпроси. Погледна към скупчилите се Матрьошинка, Матрьошчинка и Матрьошчица и кротко им каза, че са свободни и ако искат, могат да се отделят. Трите в един глас се възпротивиха и дадоха думата на Матрьошчица, която единствена не беше сторила грях.
Малката нежна кукличка се развълнува и бисерни сълзички потекоха по нейните гланцови бузки. Досега тя само си мълчеше и пълнеше сърчицето си с радост. И когато я поглъщаха, не се съпротивляваше, а го приемаше като неизбежност. Заключена в непрогледната тъмнина, горещо се молеше един ден Матрьона да разбере нейното страдание! Най-после този ден беше дошъл и мъничката Матрьошчица се чувстваше по-щастлива от всякога. Пристъпи към огромната Матрьона и топло й благодари, че ги беше приютявала в себе си и благодарение на нея, никоя от тях не беше пострадала. С много обич я помоли да не си отива, защото те не искат друг шеф и за всички тя е най-добрата!
Матрьона слушаше най-малката фигурка, която досега даже и не забелязваше, и се учудваше на нейните прости и скромни слова. Тя никога не беше се изразявала по този начин, нито пък беше чула някой друг да й говори така. Познаваше само заповед и изпълнение!
Дълбоко развълнувана, Матрьона протегна нарисуваните си ръце, взе в шепи мъничката кукличка и я издигна пред очите си. Гледаше я с много обич и от големите й очи се търкаляха едри сълзи. Нищо не можеше да каже, защото гърлото й просто беше пресъхнало от вълнение. Нежно целуна Матрьошчица, постави я на земята, кимна приветливо към другите и продума: “Оставам!”
Всички нададоха радостни викове и се притиснаха с много нежност към нейната широка талия. Матрьоша беше толкова развълнувана, че не искаше миг повече да бъде вън от своята покровителка и първа скочи в нея. Матрьонка и Матрьошка се целунаха, казаха си: “До утре!”, и една след друга скочиха в утробата на Матрьона. Матрьошинка и Матрьошчинка се спогледаха, кимнаха си за довиждане и изчезнаха след тях.
Пред огромната Матрьона остана мъничката Матрьошчица. Двете стояха една срещу друга и се гледаха в очите: едната, с поглед сведен надолу, другата – с издигнат нагоре! Без да промълвят и дума, едновременно протегнаха ръце, сякаш искаха да се погалят взаимно, и Матрьона отново издигна в шепите си Матрьошчица. Дълго я държа в прегръдките си и едрите сълзи издаваха нейното вълнение. Мъничката вече не плачеше, защото сърчицето ѝ преливаше от радост, която искаше да предаде и на огромната си покровителка. Милваше нежно лицето ѝ, целуваше я със своята детска любов и тихичко шепнеше, че никога няма да я напусне. Молеше я винаги да ги защитава и приютява в себе си и я уверяваше, че нейната задача никак не е лека. Голямата слушаше всичко това и нежно притискаше малката. После се целунаха, прошепнаха си тихо: “Лека нощ!” – и Матрьошчица се прибра при другите. Матрьона внимателно похлупи главата си, заслуша се в спокойното дишане на всички спящи в нея и майчински ги приласка в голямата си утроба.

Дарина бавно отвори очи, но продължаваше да слуша в захлас чудната приказка, която се редеше в съзнанието й без нейната намеса. Не смееше да помръдне от мястото си, страхувайки се да не прекъсне този тайнствен шепот, разкриващ безкрайната философска игра, скрита в матрьошките. Навън се беше стъмнило и в стаята цареше сумрак. Шани продължаваше да спи, сгушен в нея, унесен от приказката за седемте непознати кукли. Дарина го погали, той въздъхна сънено и се протегна по дължината на опънатите нейни крака. Тя усети същото желание у себе си и нежно му заговори, че е време да се раздвижи. Той удивително добре разбираше човешкия език, затова веднага отговори с едно котешко междуметие, което означаваше съгласие. Скочи на килима и започна любимите си упражнения, поддържащи неговата гъвкавост. Тя веднага го последва.
Уличните фенери отдавна светеха, вечерта хвърляше своята черна наметка върху земята и постепенно въдворяваше нощната тишина. Беше време за вечерните новини. Дарина светна лампите в хола и спусна щорите. Днешният ден постепенно отлиташе, оставяйки в душата ѝ много радост – тя беше разгадала мистериозната тайна! Знаеше, че приказката е само в началото, а играта с матрьошките тепърва започваше!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефан Иванов – Краят

*
Когато обявиха в медиите
Една седмица до Края
Всички се втурнаха
Да осъществяват мечтите си
Най-вече по улиците
Свиреха и пееха
Рисуваха
Правеха представления
Изложби на открито
Пишеха стихове
За романи нямаше време
Целуваха се с непознати
Опознаваха се с непознати
Никой не пожелаваше
Собствеността на ближния
Тя се търкаляше навсякъде
За всеобща употреба
Това беше добро начало
Но
След една седмица
Краят не дойде
И
Всички се заловиха за работа
Точно тогава
Краят ги изненада

 

*
Нямам език за реалността
Каза поетът
И
Редактира стихосбирката
Остави само
Паузите и междуредията

 

*
Днес
В остатъка от България
Има толкова много поети
Че съвсем се обърках
Как
От милиционерите и роднините
Останаха само
Поетите
Щом роднините емигрираха
Излиза че
Милиционерите са поети
Нищо чудно
Футурологът предрече
„Последният милиционер
Над Омир слънчево ридае.”

 

*
Дъските ми хлопат
Подпечатани от времето
Поразковани от бури
Избелели
Изметнати
От дъждове
От жарко слънце
От студове
Дъските ми хлопат
Опитвайки се да прикрият
Надничащите изотзад
Неизмазани зидове
Дъските ми хлопат
Погрознели от артрит
Старчески петна и
Дълбоки бръчки
Моите дъски
Не чужди
Нека хлопат
Криви
По своему красиви
Пропити от спомени
Които разказват
На своя хлопащ език
Чувам ги
Не че съм луд
Просто
Дъските ми хлопат

 

*
Ловецът на мисли
От мисловната река
Се хвана
В собствената си мрежа за мисли
Дори така пакетиран
Няма кой да го продаде
На мисловния пазар
Пътешественикът
В страната на думите
Крачи надолу с главата
По обратната страна Земята
С изпадали от джобовете мисли
Мислите свободно падат
На борсата

 

*
Да
Правиш много добри селфита
На всичките
Има нещо еднакво
Характерната напречна гънка
От твоята горна устна
Създава крила
Без енергийни напитки
……………………….
Какъв е номерът на смартфона
Който прави снимките

 

*
Забравил съм
Повечето прочетени книги
И
Много гледани филми
Не помня
Заглавия
Автори
Цитати
Герои
Актьори
Защо ми е
Нали помня онази
Която всички искат да забравят
Аз също
Онази
Как беше
Името й не помня
Чакам
Седнал на прага
На къща в Созопол
Чакам
Паметта да се върне
А чувам само
Птици
И
Море
Две бучки лед
Пукат в чашата с уиски
Дори
Пясъкът настръхнал е в очакване
……………………….
Не помня името
Но нея помня

 

*
за да ме откриеш
не чакай да изляза
в новините ти
търси ме
дълбоко скрит
сред паузите на партитурата
в антракта на представлението
сред картините в хранилището
между книгите на тавана
или във ъгъла
докато спиш
да пазя тишина
заслушан
в дишането ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Катрин Фонтенай – Смисълът на цялото небе

*
Не можеш вечно
да спираш
да дишаш
за по 5 минути
все някой ден
дъхът ти
ще поиска
нов източник

 

*
Болят ме китките
от опити
да свиря на
цигулката на любовта
с пръчка

 

*
Бежанец съм
но не военен
бягам от лъжците
надлъж и нашир
разпрострели се
в земя
в която все още
безбожните
вярват в Бог

 

*
Светлата Аурора
е беда
само за тези
които в опита си да бъдат
снежни кралици
не са допуснали
до себе си
като стражи
белите мечки
на вечно ненамерения Полюс

 

*
Гоним се
по ъглите на църквата
без да се питаме
къде са изчезнали
иконите й
самите ние
сме монаси
в душите си
затова не послушахме
свещеника
когато ни направи забележка
че в църквите
не се тича

 

*
Учител без обувки
разбира само
от женски червени токчета

 

Лъжлива кражба

Защо ровиш в джоба ми
Исус не ти ли каза
че е грях
да се краде
особено от
нищо неподозиращ минувач
явно за теб аз съм
бивш минувач
със сладък
ягодов привкус
на номад
с тайната самоличност
на бъдещ Юда

 

*
Всяко мое ежедневие
с теб е празник
незаслужен Великден
възкръсва ми душата
на лъжец
в нирванена постеля
от облачен парфюм

 

*
Пътят на парфюма
е дълъг
минава по
тънката линия
на една
псевдо биосватба
проточила се
повече от десетилетие

 

*
И без червило
ставаш
за наръчник
по управление
на джобните пари
когато
аз те лъжа
че пуша
марихуана
откакто
те няма

 

Ток

Електричеството
по белите кабели
е алегория
за дяволска тишина
в тъмнината
на едно евангелие
което ражда
само реки
без начало

 

*
Блеем ли
губим близалката
още преди закуска
в 6 часа
по здрач
когато чакаме слънцето
да ни се усмихне
като последен
завет
на първороден поздрав

 

*
С кървави ръце
чегъртам бавно
смолата
оставена тихо
от един кълвач
без повод
и без път
за светлината
на един по-добър живот
в спиралата
на края

 

*
Гланцови обувки
почукват
по пътеки
пълни с цъфтежи
от нежно забравената пролет
в чистия ум
на един бивш гробар

 

*
Презрамки
рядко падат
под дъба
но виж върбата
е друго нещо –
там само една лента
от развързала се
балетна обувка
пожелава
да остави
вечно котва
на бездъждовна
почва
да посади
мозък
без чук
така се прави
дом
по неволя

 

*
Ръцете на водопада
не прегръщат вече
подводните камъни
ги замениха
с въздуха
на шумно замислените риби
последен ден в почивка
на бряг без пясък

 

*
Кълвем се взаимно
неволно
без да знаем
защо
причините
са някъде вътре в нас
надълбоко
само там
намираме двуполюсен уют
само там
токът
има двойствен заряд
с многопластов знак
за равенство
в различието
на крайната истина

 

*
Усмивката ти
е красива
като малинова близалка
върху жадните устни
на светлото ти лице
отразено
в хладната вода
на непорочната река

 

*
Когато душата ти цъфти
няма как
да не ми се иска
вечно да избягвам края

 

*
Когато отричаш
погледите
на стъкълцата
в диаманта
едно към друго
губиш
заедно с мен
смисъла
на цялото небе

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Диана Тенева – Мъгливо утро

*
мъгливо утро –
неоткъсната ябълка
свети вместо слънце

 

*
уличен музикант…
в калъфа слънце
за зимата

 

*
цепнат кестен –
пръстите му разрошват
косата й

 

*
ръцете ми
се втурват след теб –
последно листо

 

*
късна есен –
избелялата шапка на плашилото
блести отдалече

 

*
еднопосочна улица…
твърде късно е
за целувка

 

*
последно листо…
очите ти казват
сбогом

 

*
последно листо –
нарисувай ме
отново

 

*
закъсняло танго –
мога ли все още
да те обичам

 

*
младоженка…
брезата трепти до
зеления бор

 

*
с целувката си
ти ме назоваваш…
последно листо

 

*
падащо листо –
още миг всичко
е мое

 

*
ноемврийско слънце…
червена пираканта грее
в моите шепи

 

*
изпълнено обещание –
след избори
супер луна

 

*
дебела слана –
олеандрите отдавна
са на топло

 

*
ноемврийско слънце –
старецът от седмия етаж
на припек

 

*
модерни времена –
говоря си
с часовника

 

*
мандала…
как да не запея
детска песничка

 

*
мъгливо утро –
нетърпеливи устни
ме очакват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Балева – 1:11

1:11

посред нощ те каня на
кафе
и заедно рисуваме
бъдещето си в утайките
ще обърнем чашите
и ще заспим
на сутринта
ако са там
ще се е сбъднало

 

*
мечтите са безплатни
но бедните ги плащат
най-скъпо

 

наръчник за любов

обичаш малко
искаш повече
свършваш винаги

 

любовната игра
е криеница
между двама
морално зависими
един от друг
луди

 

*
работиш почасово
в бардака
на съзнанието си
играеш си
с мъжете
а всяка вечер
заспиваш сама
и пропадаш в ямата
на собствената
си лъжа
която наричаш
живот

 

*
не различаваш маската ми
влизаш направо в капана
мога да бъда всяка
а избрах да бъда
себе си

 

*
в снежните преспи
загубихме пътя
един към друг
скрихме се
в малките
си черупки
до пролетта
а мина и лятото
и още сме там

 

*
чаках те
да дойдеш
с последния влак
към сърцето ми
а вагоните
бяха пълни
само със спомени

 

*
влизаш в мрака ми
аз ти давам светлина
ти се влюбваш
и ми я връщаш тъпкано

 

*
когато бях на пет
за първи път станах убиец
на пеперудите в нечий стомах
от тогава си играя на лихвар
давам им живот
но повече вземам

 

*
откраднах пеперудите
от стомаха ти
и ги прибрах в кутия
за да ги предпазя
от слънчевите лъчи
в мен

 

*
мислех
че съм част
от твоя свят
а бях само прашинка
в ръката ти

 

*
бягам от теб
компасът ми
се поврежда
спирам на място
за да изчакам
слънцето да изгрее
а до тогава ме настигаш

 

вещица

луната е пълна
очите ми блестят
с черната си рокля
очаквам да те видя
ще те целуна
нежно по бузата
и червилото ми
ще се впие в теб
ще навлезе в кръвта ти
и щом стигне до сърцето
ще умреш
от любовта ми

 

*
в лудницата
на ума ти
намирам себе си
заровена
в задния двор
на съзнанието ти
като забравена
любима книга
и никога
прочетена
отново

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Маринова – Среща

Зародиш

Замитам под килима
името на синът ни
твоето име
Потъва сред прашинки
от гнила любов
и лепкава страст
Оставям го
да се задушава
от лъжи
и миризма на изгорели думи
да чака
някой да купи
тая къща
душата ми
и да изтупа килима
под дървото люляк
а след летен дъжд
да се роди трън.

 

Среща

Ти казваш нещо
аз казвам нещо
след часове – разговор
ти пиеш
аз пия
след минути – бутилка
няколко хиляди премигвания
и спомени по-късно
любов
чакала дълго
да се освободят две места.

 

*
Ръцете ти
са остри камъни
тялото ми градина
в старата къща
зад нас
бездомникът който приютихме
като деца
за игра
кум и поп на сватбата
свири полудял
марш на разведените
и си мисли че играем
на цветя без корени.

 

Ще ме обичаш ли
както слънцето обича
слънчогледите
забравени край Враца

В жегата ги съблича
с дъжда ги къпе
от ръцете на селяни
докосвали жените си

само по време на Луна.

 

Забраненият плод

Дървото с череши
беше старо
като сърцето ми
плодът падаше бързо
от малки разтърсвания
и тогава си помислих
че може би
може би
от високо
най-лесно падаш
може би
в красивите
овощни градини
лесно получаваш удар.

 

*
Очите ти
са като муза
на писателка алкохоличка
идват и си отиват
в зимните нощи
остават мътни спомени
от пареща суша
в гърлото

и лед.

 

*
Ще разказват за нас
страшни истории
на непослушни деца
в следобедната жега
на август
дебелите негърки
с червени рокли
и ще им пеят песни
легенди
за дъжда ми
над самотен остров
и жадното бясно куче
в празната ти къща.
Децата ще заспят
с изкривени вратове
неспособни да сънуват
ще се събудят

малко измъчени
малко наши

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Цанева – Таралежови бодли

*
Изгревът пада
в краката ми. Тлеещи
дни. Без надежда.

 

*
Задавих се
с трохите, изпаднали
от торбата на душата ми.

 

*
Вино
се стича
по спуканото
лице на икона.
Грешка.
Може би
е кръвта на бога.

 

*
Вселената-дойка
изпръска
балона на раздуващото се
пространство
с млякото на материята.
Галактиките бясно
се въртят,
разпръскват
молекулите на живота-
настръхнали кактуси.
Впиват се
във всяка скала,
във всяка снежна топка,
заразяват я
с усещане
за съзнание
и личност.
Себичност –
протягаме
ръце през
червееви дупки –
и търсим
нишката,
с която
ще се покатерим
в рая.

 

*
В мъгла намирам
думи-скелети. Плътта
къде остана???

 

*
Тялото ми –
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.

 

*
Стиховете падат като дъжд.
Душите, жадни ги ловят,
на локви стават.
Душите ли?
Душите – като кръстопът.
Без пътища
и без пощада.

 

Таралежови бодли
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли…
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили,
които сами сме изградили…
Рухва сградата
на човечността
и остава –
зееща уста…
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017