Камен Старчев, Без звук 5, 53х200
„Ще я направим — говореше той, — и утре има време, и утре е божи ден.“ И той казваше това кротко, но твърдо — и сякаш беше вече далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко…“
Йордан Йовков „Песента на колелетата“
Все по-често избухваше напоследък. Навикваше клиентите, гонеше ги, псуваше наум. Но работата така и не искаше да намалее. Проклетата работа! Едва сварваше да си плати сметките в края на месеца…
А вечер, щом небето над последните къщи в квартала зааленееше, Сава сядаше на покрития с дървен капак кладенец и загледан във високата корона на стария орех, се питаше: „Какъв е смисълът? Има ли изобщо смисъл? Или всичко – както твърдят на Изток, е… нищо. Всичко е илюзия, животът е сън“.
В последно време сънят сякаш си беше отишъл от очите на Сава Ясенов. Идваха някакви неспокойни и разпокъсани образи. Събуждаше се изтощен – сякаш е вършил тежка работа през нощта. И после срещите с хората, лутането му из двора сред обърнатите към небето колелета, среднощните запои – всичко се случваше като насън. Като насън хвърляше храна на кучето, без да има сили да го разходи; бегло погалваше котките, набързо поливаше градината и бързаше да се скрие от жегата в старата притихнала къща. Стаите изглеждаха намръщени и пусти, но поне беше прохладно. В последните месеци не можеше и да чете. Вземаше книга от препълнените рафтове на старата библиотека, но скоро разбираше, че прочетеното се плъзга покрай съзнанието му, а мислите му се реят някъде навън. Смесват се с безсилната злоба на Стефания, с обвиненията на Катя, с отчуждението на Яна…
Стефания
Всичко започна заради тая стара къща. Когато майка му почина, с Катя и с 15-годишната тогава Яна останаха да живеят тук. Изглеждаше разбираемо и логично. Никога не бяха имали друго жилище, тук се роди детето, бяха се грижили не само за дома, а и за старата: десет години беше на легло, преди да си отиде. По това време Стефания – сестра му, работеше в чужбина и никой не ѝ се сърдеше, че не може да гледа майка си. Или почти никой… Връщаше се не повече от един път годишно. И в Гърция гледаше болни хора – нищо, че имаше диплома за медицинска сестра. Старата понякога простенваше, че дъщеря ѝ се грижела за чуждите родители, а не поглеждала собствената си майка. Но това се случваше обикновено когато я нападнеха мъчителните пристъпи на шизофренията. И Сава и Катя не издържаха и промърморваха от време на време, но рядко и никога пред нея, нито пред други хора. Даваха си сметка, че само така сестра му може да издържа синовете си, защото мъжът ѝ беше безволев и впиянчен човек, който отдавна почти не работеше.
В тези години и Сава, и Катя имаха работа, грижеха се за Яна, не искаха да се откъснат и от книгите, защото без тях душите им гладуваха. Но Сава скоро си изгуби работата покрай болестите и капризите на старата. Тогава точно се хвана да поправя велосипеди…
Стефания се върна от Гърция, след като майка им си отиде. Синовете ѝ бяха пораснали и заминали и двамата в чужбина, мъжът ѝ също си беше хванал пътя. В първите години сестра му започна работа в районната болница. После нощните смени ѝ дотежаха, напусна и стана медицинска сестра в една детска градина. Дали защото ѝ оставаше повече време, или от горчилката, натрупана през годините, Стефания се залови за брат си. Разбира се, той предложи да плати нейния дял от къщата – въпреки че тя си беше купила апартамент, след като се върна от Гърция. Но сестра му се запъна: не искала пари, искала си детската стая. Да може да се връща, когато си пожелае, там. И да я заварвала същата – с някогашното диванче, ученическо бюро, етажерката с любимите книги и дори с килимчето, на което сядала да чете.
Дълго бяха пазили стаята ѝ именно в тоя вид. Но рамките на прозорците постепенно се разкривиха и изхалтавиха, оттам започна да духа, да влитат снежинки зиме и се наложи Сава да смени дограмата. Дървояди проядоха стария гардероб и диванчето и трябваше да ги изнесат. Пък и Яна имаше нужда от самостоятелна стая, когато порасна…
Но Стефания каза, че ѝ отнели детството, изхвърлили го, изгонили я като куче от бащината къща. Известно време я търпяха да идва ден през ден – обвиняваща и заплашителна, и да преспива в някогашната си стая, след като Яна замина да учи. Но всеки път сестра му правеше скандали и после двамата с Катя дълго се караха заради нея.
Жена му си тръгна, въпреки че той забрани на Стефания да идва. И тогава тя заведе безкрайни дела срещу него. Не беше трудно да си намери адвокат, който цени парите ѝ повече от правдата. И се почна едно непрекъснато ходене по мъките. Сестра му привлече за свидетели някои от съседите. Правеха се безкрайни описи на всеки стол, на всяка чиния и вилица; дори на косачката в градината и на старото ведро на кладенеца – кое от кого е останало; кой какво и кога е купил…
Сам
След смъртта на старата Сава беше започнал за кратко работа в градския културен дом – беше точно по специалността му. Но Стефания изпълни заканата си да го разсипе с жалби, с непрекъснат тормоз на началниците му по телефона, с клеветническите обвинения за него, с които досаждаше на колегите му. Напусна сам. Напусна го жена му. Дъщеря му се ожени в Лондон и завинаги напусна България. И сега, в кратките проблясъци между кошмарните сънища и кошмара, в който живееше, Сава изведнъж прозря една странна повторителност. На петдесет години беше майка му, когато започна да я мъчи шизофренията. На петдесет параноичните кризи завихриха и сестра му и я запратиха да помете всичко, което той имаше в този живот. И може би така е било и с баба му – имаше смътни спомени, че родителите им избягваха да говорят за нея и рядко ги водеха на село, докато беше жива… Сега и Сава наближаваше петдесетте. Изоставен и сам в тая голяма къща, която някога с Катя с любов бяха направили своя. Стаята на Стефания беше здраво заключена с катинар. Но и всички други стаи – даже и битовият кът, където гостите им твърдяха, че усещат някакъв свещен дух, изглеждаха запустели и потънали в мрачен размисъл. И той самият се мъчеше да се пребори със своята депресия, която вече приемаше гримасата на параноя. Все повече осъзнаваше живота си като изкупление на семейната карма.
Случваше се да накрещи на някой клиент, че вместо да си купи ново колело, упорито му носи всяка година за поправка скапания си ръждясал стар велосипед. Друг път избухваше, когато някоя жена препираше да поправи бързо колелото на детето ѝ, или само ако го питаха дали поръчката е готова, а още не беше.
Беше единственият майстор на колелета в града. Един от изчезващото племе на занаятчиите. Като бяла лястовица сред многобройните студия за красота, козметични и фризьорски салони, които се срещаха под път и над път. Казваха, че имал златни ръце, но на него му се струваше, че с такива приказки само прикриват лицемерното си желание да използват труда му. Подобно на услугите на проститутка, която взима евтино и не може на никого да откаже…
Имаше дни, в които ставаше към обяд след тежка мора, последвала среднощния запой, и нищо не му се похващаше. В такива дни му се струваше, че съседите надничат присмехулно през оградата. Във всеки минувач припознаваше шпионин на сестра си. Всяко обаждане от непознат номер можеше да бъде на измамник, а всеки, който му поискаше приятелство в мрежата, събуждаше подозренията му, че иска да го съсипе окончателно.
След един такъв ден запрати лаптопа през прозореца, хвърли телефона в кладенеца на двора, а после – когато разбра за внезапната смърт на сестра си – взе чука от работилницата и направи телевизора на трески… Стария телевизор, на който двамата като малки гледаха „Сънчо“ и после измисляха малки хитринки, с които да отложат лягането си всяка вечер. Новия, с плоския екран, бе прибрала Катя…
Сега единствената му връзка със света беше „япончето“ – малкото радио, което Яна им бе подарила, когато завърши първата си студентска година в Англия.
Джамиле
В едно от предаванията по програма „Христо Ботев“ Савата чу за Джамиле. Била на пет години, когато претърпяла катастрофа, в която изгубила родителите си. Израснала по домове за сираци, сега живеела в защитено жилище. В началото била в инвалидна количка, после проходила с патерици, от които и до днес ѝ е останала едната, но лекарите не давали надежда да хвърли и нея. Рисувала, шиела детски играчки и правела марионетки за куклен театър. Мечтаела да има свое колело. Щом яхнела велосипед, патерицата не само не ѝ трябвала, но и забравяла, че я има. Забравяла болестта, съжалението и снизхождението на хората… И многото неща, които липсвали в живота ѝ, забравяла… Струвало ѝ се, че полита, когато колелото се движи бързо надолу, по равен селски път.
После Сава си спомняше, че когато чу последните думи, най-напред погледна с гняв през прозореца: към градината, където десетина колелета бяха обърнати с гумите към небето. От седмица не беше ги побутвал и му беше изгубил вече края: кое на кого беше, за кога трябваше да бъде готово; кого от стопаните беше навикал, кого беше върнал за отдавна неидващото при него утре.
Две от колелетата вече нямаха стопани. Единият – най-добрият му приятел от детинство, беше заминал в чужбина и оттам му написа да прави с колелото каквото намери за добре. Другото му остана за спомен от Гергана, с която имаше кратка връзка малко преди тя да изгуби битката с рака миналата година. И сега, още докато седеше до масата, под която се валяха празните бутилки от евтиното вино, той г о видя. Видя в себе си бъдещото колело на Джамиле. До вечерта на другия ден двата велосипеда се бяха слели в един. Онова, което беше останало читаво от двата, се бе споило в здрава прегръдка. После боядиса в синьо-зелено и изпъстри с виещи се във вълшебен танц треви и цветя новия велосипед.
Откри Джамиле в защитеното селище в края на малкия добруджански град. И оттогава не можеше да забрави широко отворените ѝ тъмнокафяви очи. После вика ѝ, припряното потропване на патерицата, прегръдката и как сякаш сама полетя към седалката, докато той се опитваше да ѝ помогне да се качи.
***
След две години
Всяка сутрин слънцето огрява Сава, коленичил до някое колело. Дотежи ли му, си спомня думите на Джамиле, че работата е благословение. По някое време, вече към обяд, присяда на кръглата масичка под асмата, до голямата смокиня. Гледа как по двете улици, които заобикалят къщата, се разминават колелета. Градът е тесен и дълъг, но равен и това е най-доброто средство за придвижване.
Почти всички тези велосипеди бяха минали през неговите ръце. Обичаше ги тия колелета. Обичаше и момчетата, момичетата, мъжете и жените, които ги караха. Да, права беше Джамиле, че онова, което се върши с любов, не тежи. Вече две години никого не беше върнал… И нито една вечер не бе поискал да се потопи в забравата на евтиното вино… Почти нито една…
Работеше и пееше, както се казва. Но ако му донесяха колело за ремонт в петък, колкото и да настояваха, отвръщаше, че има време до понеделник.
Защото в петък вечер пристигаше на разцъфтялото си синьо-зелено колело Джамиле. И следващите два дни двамата препускаха с велосипедите си по хълмистата земя на Сърта * и по равните пътища на Добруджа. А когато навън валеше, в отдавна преобразената битова стая, говореха ненаситно, като всеки довършваше думите на другия. След това дълго мълчаха… През тези две нощи сънят не бягаше от очите на Сава. Сънуваше често колелета, които политат.
В понеделник сутринта поглеждаше развиделяващото се небе, после спираше с признателност погледа си на своите бели, набраздени със сложни плетеници, мазолести длани.
И почти през цялата седмица след това не му се случваше да се пита какъв е смисълът.
––––––––-
* Сърта – разговорно название на област във Варненско със специфични обичаи и диалект.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X