Валентина Янчева

 

 

Затворник

Седя зад решетка в зандана мъглив.
Орел млад в неволя затворен, но жив,
приятелят тъжен ми маха с крила
и кървава мърша кълве под зида,

кълве и разхвърля, и гледа към мен,
и в мислите сякаш е с мене сплотен;
зове ме със поглед и вик уловим,
поискал да каже: „Ела да летим!

Ний волни сме птици; о, време дойде!
Натам, зад мъглите зоват върхове,
натам, где се плиска морето-елмаз,
натам, где е вятърът само… и аз!..“

1822

 

* * *

Щом животът те измами,
не ругай и не скърби!
В ден на мъка се смири:
ден на радост ще настане.

Бъдеще в сърце живей;
настоящето – унило:
всичко ще се разпилей;
миналото ще е мило.

1825

 

Поет и тълпа

Поет на лира вдъхновена
разсеяно разнася звън.
Той пей – а хладно и надменно
народ край него непрогледнал,
вторачен, сякаш вижда сън…
И тъпата тълпа умува:
„Защо тъй звучно е запял?
Ушите ни защо надува,
каква ли цел е начертал?
Какво ни дрънка? що ни учи?
Сърцата що вълнува, мъчи,
като магьосника прочут?
А песента му е свободна
и като вятър е безплодна:
каква е ползата й тук?»

Поет:

Мълчи, окаяний народ,
на нужди, грижи ти си роб!
Противен си със ропот дръзки,
пълзиш ти червей, не летиш;
във всичко ползата цениш,
дори кумирът Белведерски.
Но ползата не виждаш там.
А в мрамора нали е Бога?
Гърнето драго е по-много:
че в него готвиш си храна.

Тълпа:

Избранник Божи си небесен,
изпратен си със дар чудесен
за нашто благо го отдай:
сърцата братски разгадай.
Че ний страхливи сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни;
сърцата ни студени на скопци,
клеветници и роби, и глупци;
загнездени са в нас пороци.
Щом ближния обичаш ти,
най-смело давай ни уроци,
ще слушаме и ще мълчим.

Поет:

Махнете се, какво ви прави
поетът мирен, спрял до вас!
Вий тънете в развратни нрави,
не буди ви лиричен глас!
Противни сте като гробове.
За глупостите си, за злоба
вий имахте до този час
тъмници, бичове, топори; –
дотегна ми, народ безумен!
В града от улиците шумни
измитат смет – полезен труд! –
Но службата си щом забравят
и жертвата си пред олтара,
с метли жреците ли метат?
Не за житейските вълнения,
не за печалби и за бой,
родени сме за вдъхновение,
молитви, песенен покой.

1828

 

Пророк

Измъчван от духовен глад,
в пустиня мрачна аз се мъкнех
и ангелът със шест крила
яви ми се на кръстопътя.
Той леко пръсти доближи,
докосна моите очи.
И се отвориха зеници
като на стресната орлица.
Ушите ми докосна той, –
и ги напълни с звън и вой:
усетих трепета в небето,
как ангелски крила летят,
как морски дълбини кипят,
и как расте върба в полето.
В устата бръкна той за миг,
откъсна грешния език, –
и празнодумец и двуличен,
и жило мъдро от змия
в замлъкналата ми уста
положи с кървава десница.
Гръдта ми той разсече с меч,
сърцето тупкащо извади,
и въглен, ярък и горещ,
в отворената гръд постави.
В пустинята лежах сломен
и божи глас дочух към мен:
„Стани, пророк, и зорко гледай,
и мойта воля изпълни,
върви по земните предели
и с думи-жар сърца храни“.

1826

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.