Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 1, Дигитален печат, 100/70 см., 2017
Песента на Баал
Има ли жената тлъсти кълки, мятам я в зелената трева.
Пола и панталони проветрявам, слънце да огрява – щот харесва ми това.
Хапе ли жената от екстаз, бриша със зелената трева
Ухапаното и устата, скута и носа, да е чисто – щот харесва ми това.
Върши ли жената пламенно нещата, но пък прекалява
Тежичка ми е ръката и се смея – дружелюбно, щот харесва ми това.
7 юли 1918, неделя
За бедния Б. Б.
1
Аз, Бертолт Брехт
2
Ида от гетото на Бордо
градът, моряците, жените
възпятото от Хьолдерлин, Хайдегер, националсоциалистите
мястото на всички чифути, Saujuden (еврейски свини)
там е мястото им
в този славен град.
3
Ида от Хаити, където големият генерал на Просвещението
изгнил, където бе затворен Клайст, за кратко
във Франция, Fort Joux
написал там
кървавия пруски романтичен
годеж в Санто Доминго
вместо духане
(лапане на кура)
4
да би мирно духала
да би мирно лапала кура ми
не би чудо видяла
немската литература
Романтизма
леталното чудо
5
та значи, бях започнал да казвам
големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
белите хора
(като бели хора).
6
Идвам от Сантяго
където се спасих, измъкнах се
останах цял
на югоизточното крайбрежие на Куба
душата ми остана там
където са френските плантации за кафе
французите, презиращи испанците
добри търговци на кафе и роби
по-добри търговци от испанците, по-изтънчени.
…………………………………..
13
Сега съм тук
в бащиния ви дом
немци
смилете се над мен
Сега съм тук
отдето няма връщане
Милост, за бога
милост.
Песен за г-н Мюнстерер
Той криеше в очите нежно и красиво
Многоетажна ругатня.
От разнищения му илик висеше карамфил
Цинично, с мирис на тлен, нежен и бял.
По-високо от високо чело
Бяха златните му коси
Но не дефлорираше курвенце той
Под 15 години.
Щом нещо ставаше, той ставаше направо –
Той имаше синя кръв.
Пред всяко красиво дърво сваляше
Ниско шапка, крайно опърпана.
Носеше винаги фини сиви
Ръкавици, еба си колко елегантно –
Само на животни и жени
Подаваше гола ръката.
Любовна песен
Почерпен трябва вече със ракия
Човек пред тялото ти да предстане
Пред даровете ще се олюлее инак
Ще му откажат колената слаби.
О, Ти, щом вятъра във храсталака
Надигне роклята със вихрен плясък
И меките раздрал обвивки
Колèне между колене притискам.
Вечерното небе до козирката те налива
Със течността тъй тъмна, понякога индигова.
И за капак за цапане е тялото ти по бельо
В широко ширнало се бяло легло.
Ливадата не само от пиячката се клати
Когато между колената ти лежа.
А тъмното небе му иде да потъне
Поклащайки се все по-бързо и до дъно.
И меките Ти колена полюлкват
В покоя Твой сърцето лудо
Посред земя и небо се люлеем с Тебечка
Към преизподнята упътени полекичка.
Песен за дървото на лешоядите
От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.
Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.
Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.
От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.
Сонет с посвещение
Надявам се, че няма да решиш
Че точно ти си малката ми муза
Бъди разумна нека да сгрешим
Свали сега навеки тази блуза
За двама ни е тясно в пантеона
При туй е чиста проба некрофилия
Защо не го поемеш зъзне милия
Смъртта е по-студена от неона
Изкуството е смърт живота глезене
Съм жив глези ме малко ми остана
Пачаврата наречена поезия
Защо не ме оставиш сам да чукам
На тебе посвещавам него стана
Сонетът вече зрял е за боклука.
Горящото дърво
През вечерните изпарения на червена мъгла
Видяхме червените, избиващи нагоре пламъци
Набъбващи да плющят в черното небе.
В полята там в задушна тишина
Пращейки
Гореше дърво.
Възбог простираха ръце във ужас вкаменени клони
Черни, от червен дъжд искри
Танцуващ в дива бъркотия обкръжени.
През мъглата биеше прибой от огнени вълни.
Танцуваха във танц зловещ безреден изсъхнали листа
Възкликвайки, на свобода, за да бъдат овъглени
С кикот във вихъра около стария ствол.
Ала тихо и голямо, озарявайки нощта
Като древен войн, отпаднал, уморен до смърт
Но царствен в своята беда
Стоеше горящото дърво.
И изведнъж протяга нависоко черни вкаменени клони
Възбог избива пламъка пълзящ нагоре
Високо в черното небе възправя се за миг –
И стволът, обкръжен в искри от танц червен
Се срутва с трясък.
Хорал за великия Баал
Щом в белия скут зрееше Баал
Небето бе вече тъй бледо, голямо
Тъй синьо и голо, неизказано чудно
Такова обичаше Баал – дошъл на белия свят трудно.
Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, то с бледокайсиев цвят.
И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.
В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.
Залита Баал по земното кълбо пиян
Остава си животно той под купола небе
Небето синьо. Над леглото му – стомана
Дет Жената Свят будува с него.
И Жената Свят, отдаваща се с смях
На оня дето се оставя да го смеле с колената
Даде му тя бесния екстаз, по който той си пада
Но Баал така и не умря – само наблюдаваше.
И като виждаше край Нея само трупове
Похотта на Баал бе двойно повече.
Има място, вика Баал, само не се бутайте
Има място, вика Баал, на тая в скута.
Господ има ли или пък няма
Все тая е на Баал, докат го има Баал.
Ала с туй за Баал шега не бива –
Има ли или пък няма вино.
Дава ли жената всичко, вика Баал
Заебете я, че друго вече няма тя!
От съперници мъже не се боете
Но самия Баал дори бои се от дете.
Все за нещо хубав е всеки порок –
Само извършителят, тъй вика Баал, не е.
Пороците са туй, което иска ни се –
Изберете два, единия ще дойде в повече.
По-малко мързел – инак няма кеф!
Каквото искаш, вика Баал, каквото трябва е.
По-добре, тъй вика Баал, сери
Вместо да не правиш нищо!
Не бъдете толкоз мързеливи и разнежени
Че насладата тъй лесна работа не е!
Яки членове са нужни, опит също
И понякога ти пречи тлъстото шкембе.
Трябва да си силен, че похотта те прави слаб
Прецака ли се нещо – радвай се и на провала!
Квото и да прави, остава вечно млад
Който всяка вечер сам на себе си посяга.
И щом строшил е нещо Баал
Да види как изглежда вътре –
Жалко е, но също е майтап
И звезден миг за Баал, свободен твърде.
И нека да е мръсотия вътре – негова сега
От край до край, отгоре със черешката е тя
И Баал е влюбен в нея, пада си по своята звезда –
Че друга и без друго няма Баал.
Премигва Баал нагоре – най-тлъсти лешояди
На звездното небе очакват неговия труп.
Понякога се прави на умрял – и щом се спусне някой
Баал хапва лешояд безмълвно за закуска.
Под мрачните звезди, в долина на плача
Пасе си Баал, помлясквайки с наслада.
Ако опасана е тя, тогава Баал си пее
Вдън вековечната гора приспивна песен.
И щом надолу тъмен скут завлачи Баал
Какво света е още? Сит е Баал.
Тъй много под клепача Баал небе събрал е
Че мъртъв има си достатъчно небе.
Превод от немски Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X