На лангдграфа на Хомбург
Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.
Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
Насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието,
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж
Загадъчната
Златно окадена разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –
Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Расте прадревен бръшлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.
Окъпани във пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишените от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя в сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Гордо покои се Патмос,
Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родината или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост
Последвал
На всевишния сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни, да утешава, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него,
Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, смаяни,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лика на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Главите предчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани бяха заедно героите на бъдно мъченичество
Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добро не би
Било и закъсняло, рязко скъсващо, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също,
Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни живото Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш,
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно бе небесният
Дух – е страшно. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце –
Когато обаче загине онзи,
Връз когото в превъзходна степен
Почиваше прекрасното, чийто лик
Бе чудо и небесните посочиха
Към него. И когато вечната загадка един на друг
Не могат те да разрешат
Един със друг живелите съвместно
В поменаването, и не е само пясъкът или
Тревите избуяващи, дето го отнемат и храмовете
Завладяват. Честта когато
На полубога и неговите ученици
Отвяна бъде и дори лицето си
Всевишният отвърне
Заради това и никъде един
Безсмъртен не съзира се в небето или
На зелената земя – какво тогава?
Тогава иде на вършача хвърлея, когато той подхваща
Житото с лопатата
И със замах го хвърля по хармана – къмто проясняване.
Пред краката му остава плявата, ала
Във края житото дохожда
И зло не е, ако се случи нещо
Да се изгуби и на речта
Да заглъхне живият звук –
Божественото дело и то на нашето прилича:
Всевишният не всичко иска наведнъж.
Желязо ражда шахтата
И нажежена лава – Етна,
Пък моето богатство
Образ да извая е и той да е подобен
На вид какъвто бил Христос е.
Когато обаче сам някой пришпорва се
И с тъжните си речи, на път когато съм и беззащитен
Нападне ме така, че да се смая и на Бога
Образа да подражава иска робът –
Веднъж съзрях в гнева му видим
На небесата господаря, не възжелах да бъда нещо –
Да се поуча исках. Милостиви те са, най-омразното за тях обаче,
Додето те господстват, е лъжливото и няма повече
Тогава никаква човечност сред човеците.
Защото не те властват, а властва
Съдбата на безсмъртните и делото им
От само себе си върви и бърза то към края.
Когато възхожда все по-високо небесният
Тирумф, разкрива се тогава, на слънцето подобен
От твърдите във тишината на сина ликуващ на всевишния
Таен знак, и тук е жезълът
На песента, отвисоко свеждащ,
Защото няма нищо само по себе си нечисто. Той мъртви
Оживява, непленени още
От запустението. Ала не бързат
Плахи погледите на мнозина
Да видят светлината. Не желаят
Да разцъфнат под острието на лъча,
Макар че златната юзда държи сърцето.
Щом обаче като
Под вежди приповдигнати,
Света забравен,
Тихозарна сила от писанието свято бликва, могат
Ликуващи от милосърдието, те
Да се учат от тихия поглед.
И ако небожителите днес
Тъй, както верую, обичат ме –
Колко повече ще да обичат Теб*,
Защото знам едно:
Че съща волята
На вечния отец тъй много
Значи за Теб. Тих е неговият знак
На небето гръмотевично. И един е този, стоящ под знака
От началото до края на живота. Защото още жив Христос е.
Ала героите, синовете негови,
Дошли са всички и свети писания
От него, и до днес делата на земята,
Надбягване безспирно –
Тълкувайки светкавицата. Но той присъства. Защото нему
Познати са всичките му дела отвека.
Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.
* Ландграфа на Хомбург, на когото е посветен химнът (б. пр.)
Превод от немски Владимир Сабоурин
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с круши, маслени бои, канва, 70×95 см, 2000
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018