Ивайло Божинов, Disturbed
Видях го през прозореца. Жилав слаб мъж с късо остригано олисяло теме и огромен крив нос, наближаващ шестдесетте, облечен със стара сива тениска, широк панталон и спортни обувки. Стоеше до такситата със сак в ръка, на кръста беше с чантичка от типа на тези, които носеха сервитьорите веднага след промените, пушеше нервно цигара и се оглеждаше в очакване. Разпознах го на мига, беше Доктора. Не исках да го изтърва, затова бързо заслизах по стълбите. Отличаваше се сред провинциалната сивота като герой от филм на Гай Ричи. Макар и поостарял, не се беше променил кой знае колко от времената, когато беше боец. Бунтар и каратист, завършил медицина и по-голям с двадесетина години от нас момчетиите, които го имахме за голям биткаджия и авторитет. Използвахме всяка свободна минута, за да се бием в близката борова горичка, където между няколко високи бора бяхме очертали боксов ринг и всеки, който искаше да се докаже, беше добре дошъл-боксьори, борци, каратисти, самбисти. Някой дори беше донесъл от СССР три, четири чифта стари боксови ръкавици от естествена кожа и бяха голяма ценност. Повечето от нас нямаха екипировка, нито протектори или гуми за уста и си бяхме направили ръкавици от тези строителните, с един пръст, като вътре за омекотяване слагахме гъбички от тези за миене на чинии.
Приближих се към него с няколко бързи крачки.
– Здравей, Докторе, не съм те виждал скоро.
– Охо, Малкия, изненада ме. Аз съм в Германия вече 15 години. Нали знаеш, че бях лекар тук и то не какъв да е, но не издържах и трябваше да избягам. Сега съм в едно психиатрично заведение, помагам, не ми дават да лекувам, а и аз самият вече имам нужда от помощ. Моите старите са още живи, та се върнах за два дена да ги видя и сега чакам един съсед да ме закара до летището.
В този момент до нас спря едно старо комби и разбрах, че това е превозът, който чакаше Доктора .
– Ще тръгвам аз, а ти ако идваш към Дойчланд, обади се, ще бягаме като едно време боси по леденото Зее.
– Задължително, Докторе, лек път!
Никой от двама ни не попита за повече подробности. И дали изобщо страната беше Германия? Може би щяхме да се видим отново, а може би не. Та нали срещата ни днес не беше с уговорка, а чиста случайност, същата като тази, която ни срещна преди повече от четвърт век на горския ринг.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X