Магдалена Уанли
*
Tristes guerras
si no es amor la empresa.
Tristes. Tristes.
Tristes armas
si no son las palabras.
Tristes. Tristes.
Tristes hombres
si no de amor mueren.
Tristes. Tristes.
*
Tъжни битки,
щом не любовта ги води.
Tъжни, тъжни.
Tъжни оръжия,
щом не са думи.
Tъжни, тъжни.
Tъжни мъже,
щом не от любов умират.
Tъжни, тъжни.
CANCIÓN PRIMERA
Se ha retirado el campo
al ver abalanzarse
crispádamente al hombre.
¡Qué abismo entre el olivo
y el hombre se descubre!
El animal que canta,
el animal que puede
llorar y echar raíces,
rememoró sus garras.
Garras que revestía
de suavidad y flores,
pero que, al fin, desnuda
en toda su crueldad.
Crepitan en mis manos.
Aparta de ellas, hijo.
Estoy dispuesto a hundirlas,
dispuesto a proyectarlas
sobre tu carne leve.
He regresado al tigre.
Aparta, o te destrozo.
Hoy el amor es muerte,
y el hombre acecha al hombre.
ПЕСЕН ПЪРВА
Отдръпна се даже полето,
видяло как се нахвърля
човек на човек конвулсивно.
.
Между маслината и човека
каква пропаст се разкрива!
Звярът, способен да пее,
звярът, способен да плаче,
способен корен да пуща,
припомни си хищните нокти.
Припомни си своите лапи
сред цветя и милувки прикривани,
лапи, които оголват
цялата своя жестокост.
В ръцете ми, чувам, пропукват.
Далеч от тях, сине, пази се!
Способен съм аз да ги впия,
способен съм да ги изстрелям
в телцето ти, тъй наранимо.
В тигъра се завърнах.
Пази се, ще те разкъсам!
Днес любовта е смърт
и човекът дебне човека.
CANCIÓN ÚLTIMA
Pintada, no vacía,
pintada está mi casa
del color de las grandes
pasiones y desgracias.
Regresará del llanto
adonde fue llevada
con su desierta mesa
con su ruidosa cama.
Florecerán los besos
sobre las almohadas.
Y en torno de los cuerpos
elevará la sábana
su intensa enredadera
nocturna, perfumada.
El odio se amortigua
detrás de la ventana.
Será la garra suave.
Dejadme la esperanza.
ПОСЛЕДНА ПЕСЕН
Цяла в цвят, съвсем не празна,
грее в цвят моята къща,
цвета на големите страсти,
на нещастията безмерни.
От плача ще се завърне,
където беше отвяна,
със своята празна маса,
с леглото, скърцащо шумно.
Ще разцъфтят целувки
над всички възглавки бели.
Чаршафите ще издигнат
гъст, растителен плет край телата,
нощен и благоухаен.
Омразата агонизира
отвъд прозореца, стихва.
Нежна ще бъде лапата.
Надеждата ми оставете
NANAS DE LA CEBOLLA
La cebolla es escarcha
cerrada y pobre:
escarcha de tus días
y de mis noches.
Hambre y cebolla:
hielo negro y escarcha
grande y redonda.
En la cuna del hambre
mi niño estaba.
Con sangre de cebolla
se amamantaba.
Pero tu sangre,
escarchada de azúcar,
cebolla y hambre.
Una mujer morena,
esbelta en luna,
se derrama hilo a hilo
sobre la cuna.
Ríete, niño,
que te tragas la luna
cuando es preciso.
Alondra de mi casa,
ríete mucho.
Es tu risa en los ojos
la luz del mundo.
Ríete tanto
que en el alma al oírte,
bata el espacio.
Tu risa me hace libre,
me pone alas.
Soledades me quita,
cárcel me arranca.
Boca que vuela,
corazón que en tus labios
relampaguea.
Es tu risa la espada
más victoriosa.
Vencedor de las flores
y las alondras.
Rival del sol.
Porvenir de mis huesos
y de mi amor.
La carne aleteante,
súbito el párpado,
el vivir como nunca
coloreado.
¡Cuánto jilguero
se remonta, aletea,
desde tu cuerpo!
Ser de vuelo tan alto,
tan extendido,
que tu carne parece
cielo cernido.
¡Si yo pudiera
remontarme al origen
de tu carrera!
Desperté de ser niño.
Nunca despiertes.
Triste llevo la boca.
Ríete siempre.
Siempre en la cuna,
defendiendo la risa
pluma por pluma.
Al octavo mes ríes
con cinco azahares.
Con cinco diminutas
ferocidades.
Con cinco dientes
como cinco jazmines
adolescentes.
Frontera de los besos
serán mañana,
cuando en la dentadura
sientas un arma.
Sientas un fuego
correr dientes abajo
buscando el centro.
Vuela niño en la doble
luna del pecho.
Él, triste de cebolla.
Tú, satisfecho.
No te derrumbes.
No sepas lo que pasa
ni lo que ocurre.
ЛУЧЕНА ЛЮЛЧЕНА ПЕСЕН
Скреж и лук, скреж,
сбит в себе си, беден:
скреж на твоите дни,
скреж на моите нощи.
Глад и лук,
черен лед,
скреж безмерен и объл.
Люлката на глада
детенцето ми люлее.
Лучена кръв
то бозае.
Твойта кръв,
скреж захаросан,
кръв от лук и от глад.
Жена, мургава, млада,
луна надвесена,
струйка след струйка
над люлката се изцежда.
Смей се, детенце,
луната поглъщай,
щом тъй е нужно.
На моя дом чучулига,
смей се ти много,
смехът в очите ти
светлина на света е.
Смей се толкова, толкова,
че в звука ти душата
да надмогне пространствата.
Свобода е смехът ти,
крилат ме прави.
Самотите отмахва,
рухва затворът.
Устни излитнали,
в тях сърцето
просветва.
Твоят смях, той е шпагата
най-победна.
Покорява цветята
и чучулигите.
Със слънцето мери се.
Бъдност на моите бедни кости
и на любовта ми.
Тръпне плътта,
клепачът излита ,
цветен животът,
като никога.
Щиглеци колко идат,
колко излитат
откъм телцето ти!
Бях разбуден от детството.
Ти, недей се пробужда.
Мойте устни са тъжни.
Ти, бъди все усмивка.
Все във своята люлка,
защитавай смеха
перце по перце.
Същество тъй единствено,
тъй високо летящо,
тъй във всичко присъстващо,
че телцето ти всъщност е
небето най-чисто.
Ако можех и аз там да се върна,
в извора бликащ на твойто начало.
Осеммесечен само ти се усмихваш
с пет цветчета разцъфнали, портокалови.
пет хищника дребни,
все още подрастващи.
Пет зъбчета ситни,
пет цветчета жасминови,
пет цветчета невръстни.
Те утре ще бъдат ръба на целувката,
ще ги чувстваш оръжие,
не някаква челюст.
Огън ще чувстваш
как тече все надолу
как центъра търси.
Лети, сине мой, лети
между двете луни на гръдта й,
те от лук просълзени,
ти, заситен и тих.
Недей се предава.
Не искай да знаеш
какво тук става,
какво тук става.
NO, NO HAY CARCEL PARA EL HOMBRE
No, no hay cárcel para el hombre.
No podrán atarme, no.
Este mundo de cadenas
me es pequeño y exterior.
¿Quién encierra una sonrisa?
¿Quién amuralla una voz?
A lo lejos tú,
mas sola que la muerte, la una y yo.
A lo lejos tú,
sintiendo en tus brazos mi prisión,
en tus brazos donde late
la libertad de los dos.
Libre soy, siénteme libre.
Sólo por amor.
НE, НЕ МОЖЕ ЗАТВОР ДА ЗАТВОРИ ЧОВЕКА
Не, не може затвор да затвори човека.
Мене не ще ме овържат, не.
Този свят на вериги
ми е малък и външен.
Кой ще затвори усмивката?
Кой крепостен зид за гласа ще издигне?
Далече там, ти,
по-сама от смъртта, тя и аз.
Далече там, ти,
затвора ми чувстваща в свойте обятия,
в твойте обятия, където пулсира
свободата на двама ни.
Свободен, свободен съм, свободен ме чувствай.
От любов само, от любов.
Превод от испански Живка Балтаджиева
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X