Мери Оливър – Заслушана

Как отивам в гората

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

Черни дъбове

Добре де, ама никой от тях не може да напише симфония, или речник,
нито дори писмо до стар приятел, пълно със спомени
за утеха.
Никой от тях няма да пророни и един звук, при все че сини сойки
досадно подсвиркват цял ден в клоните, без
да ги подканя вятъра.
Но да си кажа правичката, след известно време премалявам от копнеж
по яките им тела, сбръчкани от лишеи
и не можеш да ме държиш далеч от горите, от тежестта
на раменете им, от бляскавите им зелени коси.
Днес е ден като всеки друг: двайсет и четири часа,
малко слънце, малко дъжд.
Чуй ме, казва амбицията, и нервно прехвърля тежестта си от
единия ботуш на другия – защо не започваш?
A аз съм там, в мъхестите сенки, под дърветата.
И да си кажа правичката, не искам да пусна ръцете
на безделието, не искам да продавам живота си за пари,
не искам дори да се скрия вкъщи от дъжда.

Загадки, да

Вярно е, живеем с загадки, твърде невероятни,
за да бъдат разбрани.
Как тревата става храна в
устите на агнетата.
Как реките и камъните са винаги
верни на гравитацията
а ние мечтаем да се откъснем.
Как две ръце се докосват и връзките
никога няма да се скъсат.
Как хората стигат, с възторг или
белези от рани,
до утехата на стиха.
Нека винаги съм далеч от онези
които си мислят, че знаят всички отговори.
Нека винаги съм в компанията на онези, които казват
“ Виж!“ и се смеят удивено,
и навеждат главите си.

***

Искам да напиша нещо
толкова простичко
за любовта
или за болката
че даже
като четеш
да я почувстваш
и да не спреш да я чувстваш
докато четеш
и въпреки че историята е моя
тя ще е и обща,
въпреки че е единствена
ще ти е известна
така че накрая
ще си помислиш –
не, ще разбереш –
че през цялото време
ти си редил думите,
че през цялото време
ти самият си вадил думите
право от сърцето си.

Заслушана

Всеки ден
виждам или чувам
нещо
което малко или много

ме убива
от възторг
и ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Затова съм родена –
да гледам,
да слушам,

да се изгубя
вътре в този мек свят-
да се уча
пак и пак

на радост
и възхищение.
Даже и не споменавам
изключителното

страшното, ужасното,
прекалено екстравагантното –
а само обикновеното,
обичайното, възможно най-сивото ,

ежедневното.
О, добра ученичко,
казвам си,
как може да не

помъдрееш
от уроци
като тези –
безграничната светлина

на света,
блясъка на океана,
молитвите на
тревата?

Превод от английски Христина Керанова

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X