Мая Горчева – Бягствата през границите на социалистическата държава в документални и художествени разкази (2)

Променливите исторически лица и мотиви на емиграцията

 Дали бягството и успехът му са въпрос на щастлив случай? Коя от дребните случки по пътя на беглеца го е довела до успешното разрешаване? Няма граници между победа и поражение, разсъждават през 1960-те години българските писатели и критици. Цветан Стоянов описва литературните си герои чрез оксиморонната фигура на „непобедения победен“, както гласи заглавието на есето му върху американския писател Ърнест Хемингуей. Беглецът Буди Будев от романа на Цветан Стоянов е победен „и когато беше победител“. Победа е самото човешко усилие да се превъзмогне отчуждението, на което модерното време обрича. Човекът търпи поражение, защото не постига целите си, но самото усилие – „мъчение и напрягане вече е достатъчна ценност и те изпълва с неугасимо благородство“. В сравнително-литературното си изследване „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ критикът чете творбите на западноевропейската литература през рефлексията за човешката ситуация и от тези на романтиците извлича „изходите“ от отчуждението. Те са два: бягството към природата или към далечни земи и, от друга страна, бунтът. За него бягство и бунт са едно и също: „Бягството е и бунт, също от по-ограничен порядък [защото субектът не променя средата, а своето положение спрямо нея – б.м. според предходните обяснения на автора] – неприемане на дадено състояние, отделяне от него. Най-сетне то е порив към свобода […]“. Не, то е посегателство, бих допълнила аз. Оскверняване на представени за недостижими правила, наложени отвън. Нарушение, което опровергава всесилието на реда и на статуквото. Бягството е свидетелство за свръхпобеда на субекта и на неговото решение над предопределеното от инстанцията на властта и свръхдетерминираните исторически разделения.

От друга страна, от някаква дистанцирана и добре информирана историческа позиция можем неутрално да отсъдим, че бягствата през границите на тоталитарния режим са просто епизоди от голямата историческа игра на разделението на „два лагера“ в годините след Втората световна война. Условията се променят с промяната в историческия контекст, например с промяната на външните политически приоритети на социалистическата държава. Първата вълна на напуснали е от тези, които се чувстват най-свързани с политиката на царска България и знаят, че разплатата с тях е неминуема. Ден-два преди влизането на съветската армия от страната излитат със специален самолет, изпратен от нацистките служби, Иван Дочев, водачът на българските легионери, и първият му помощник д-р Георги Паприков. След години Дочев е водач на крайно дясната емиграция, обединена в БНФ – Български национален фронт. В редиците му са представители на по-заможната и по-високо образованата част от българската емиграция, но тази политическа организация така и не получава подкрепа сред политическите кръгове в западните страни заради реномето си на прогерманска – нейната национална кауза по презумция се схваща като пронацистка и прогерманска и никакви аргументи, нито интелектуалните постижения на привържениците ѝ не могат да разклатят този предразсъдък. След 1989 г. Иван Дочев се завръща в родния Шумен. Частици от тази необикновена съдба са съхранени в последвалите негови мемоари или интервюта.

Д-р Паприков, асистент на прочутия проф. Станишев в хирургията на Александровска болница, в емиграция се преквалифицира като рентгенолог и продължава успешната си кариера на лекар. През годините Паприков е в средоточието на българската емигрантска общност в Чикаго. Издава и популярни сборници с български маршове и песни или с коледни и народни песни. Събира невероятна библиография за трудовете на българи зад граница, публикувана след смъртта му през 1984 г., която, впрочем, подхранва и това изследване: Works of Bulgarian Emigrants. An Annotated Bibliography (Chicago, 1985). Едва ли ще бъде изненадващо, ако добавя, че след като потърсих много от изброените вътре заглавия, установих, че те липсват от каталога на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“.

Голяма част от бегълците от края на 1940-те години са офицери, предани на стария режим и дискредитирали се пред новата власт. Те нямат друг изход, освен да бягат, за да спасят не просто честта, а кожата си. Зад граница остават мнозина дипломатически или задгранични служители, изпратени в международни организации или различни национални представителства: посолства, търговски дружества или вестници. Христо Огнянов остава в Германия, където е командирован като кореспондент на в. „Зора“ – популярният всекидневник на Данаил Крапчев, който в годините на Втората световна война застава зад прогерманската политика на българското правителство. Ядрото на елитната българска емиграция образуват дипломатите: Георги Кьосеиванов – посланик в Швейцария, Стефан Попов – аташе по печата в Берлин и Будапеща, Евгени Силянов, назначен за изпълняващ длъжността посланик в Париж след 1945 г.; д-р Панайот Панайотов, защитил докторат в Париж, легационен секретар на Министерството на външните работи – всички те от блестящото младо поколение на софийския „хайлайф“ от началото на 1940-те години, за което разказва Стефан Груев в биографичната книга „Моята Одисея“ (2002). Свързани с онова „трето поколение“ на родените в началото на ХХ век, което Стефан Попов обрисува в едноименната си студия от 1981-ва.

Емигрират и неясни политически фигури, които ненадейно се оказват също заплашени от новия режим, като Дамян Велчев – организирал три преврата: през 1923, 1934 и 1944, един от един по-злощастни за новата българска история; главнокомандващ българската армия в заключителната фаза на Втората световна война, когато се озовава лице в лице с довчерашните германски съюзници. Благодарение на близостта на Кимон Георгиев със силните на деня комунисти през 1946 г. Велчев е изпратен като посланик в Берн, Швейцария, откъдето преминава във Франция и не след дълго завършва живота си през 1954 г., без да установи връзки с емигрантската общност, в бедност и тежка психическа болест.

В края на 1940-те години следва емигрантската вълна на земеделците от крилата на опозиционния БЗНС, притиснати от новата власт. От емигриралите съидейници около Г. М. Димитров се оформя най-мощното политическо крило в българската емиграция, представено с БНК (Български национален комитет), което се ползва с доверието и съответно с финансовата подкрепа на американското правителство. Едновременно с политическата си програма те непрестанно засвидетелстват своята привързаност към земята и традиционния роден селски начин на живот, а ето че в наши дни след разпадането на режима земеделското движение полека-лека се саморазпусна и разпадна, а още по-стъписващо е колко бързо се изличи дори и споменът за цялата традиционна българска земеделска и селска култура (с изключение комай само на все още устояващата школска привързаност към „аграрната“ тематика на Елин-Пелиновите разкази).

Тези емигранти са със съвсем различен „ценз“: познават единствено хоризонта на българското училище, произхождат от средно заможни семейства от село. Портретира ги стихотворението на Тончо Карабулков:

Ти не си син
на граф,
нито на княз. […] („Ти“)

Това е портрет въобще на произхождащите от селячеството будни млади хора с една заразителна спонтанна жизненост и любопитство към света. Привържениците на земеделския съюз имат зад гърба си емигрантска политическа организация, която датира от времето на антифашистката опозиция. БНК (Български национален комитет) на д-р Г. М. Димитров е основан още през 1941 г. в Кайро, Египет, където е потърсил убежище земеделският водач, преследван от властите в царска България. За кратко той се връща в родината си след политическата промяна от септември 1944 г., но бързо се изтегля отново в емиграция (благодарение на жертвоготовната помощ на младата му секретарка Мара Рачева и чадъра от американското посолство) и укрепва опозиционния център в изгнание. А непосредствено преди навлизането на съветската армия в България тъкмо Г. М. Димитров е бил „мениджърът“ на опитите на българската политическа делегация с водач Стойчо Мошанов да установи връзка със западните съюзници и да сключи изпреварващо сепаративно примирие, опит, завършил, уви, с пълен неуспех.

Невероятно е как случайността е довела тъкмо в този най-драматичен момент на обрат в новата ни история от средата на 1940-те години до съвпадението в имената на представителите на двата противоположни политически лагера в страната ни – това на водача на земеделската опозиция, който става лице и на българската емиграция, и името на тогавашния първи секретар на БКП, министър-председател на страната. И двамата водачи променят части от имената, така че съвпадението едновременно се подчертава и се прикрива: Георги Михов Димитров – срещу Георги Димитров Михайлов.

Сред самата българска емиграция също има едно необикновено съвпадение между имената на Стефан Маринов Йовев– виден десен мислител от Мюнхен, свързван с приятелство с германския политически лидер Франц-Йозеф Щраус, впрочем известен още с полемиките в българските философски среди от края на 1930-те години, интелектуалец, чиито трудове за краха на комунистическия режим се реферират в световните идеологически централи, и на физика Стефан Маринов, затворил се в Грац и в своите идеи за сриване на Айнщайновата система във физиката и в ненавистта си към комунистическия режим. От този чудак остават редица книги, в които пренаписва основните положения в модерната физика, и взривната му есеистика „Изиди сатана!“, с която изригва гневът, но и покрусата от посегателствата на режима срещу личността му. Между Мюнхен и Грац, където двамата пребивават, лежи граница, но разстоянието между тях е не повече от час по равните магистрали. Разстоянието между онези духовни енергии, които носят двамата емигранти, бележи крайните точки на „отклоняването от нормата“ и на маргиналното: прозорливостта на социално-политически анализатор срещу прозорливостта на налудничавата систематика за физичното знание.

С течение на времето се променя обликът на емиграцията, променят се и мерките за надзор над границите, а с това и условията за бягство. Отлична представа за тези промени може да се получи от двутомната книга на д-р Иван Гаджев, самият той беглец: „История на българската емиграция в Северна Америка“, 2003-2006. След завръщането си обратно в родината през 1990-те години Иван Гаджев основава в родния си град Гоце Делчев Институт за изследване на българската емиграция в Северна Америка. От неговото проучване можем да си съставим кратка и прегледна хронология на емиграцията: след първите две-три хлабави години в началото на новия режим границите се преустройват с все по-сложни мрежи за следене и се сдобиват постепенно със сложна охранителна система. Кучета и бодлива тел стават символи на вълчия строй, който бди над своята неприкосновеност. Първоначално преминаването на границата се наказва като „нарушение на обществения ред“. През 1953 г. наказателният кодекс го таксува като „предателство“ и наказанието е смърт. Обаче следват периоди, когато строгият режим на наказания за бегълците се отпуска, дават се амнистии, после следват пак затягане и преследване. През 1956 г. се издава указ за освобождаване от наказателна отговорност. Сменят се наказателните мерки срещу семействата на бегълците, все в търсене на нови по-ефикасни и по-коварни средства за натиск и манипулация. На драмата на съпругата е посветен разказът „Саможертва“ от ИренеДолски (включен е в сборника й „Гаснеят кандилата“ от 1964 г., но под текста е дадена датировката „Милано, 1952“). Ето сюжета: съпругът на Вяра е бил експерт по тютюна и се е оказал командирован в чужбина точно по време на политическата промяна. Останал там, както „остават“ дипломати или кореспонденти. Самотната съпруга с две деца трябва да търпи ухажванията на Дойнов, „авансирал през последните години като партиец“. По новия закон с амнистия за бегълците задължават Вяра да напише писмо до съпруга си да се върне. В развръзката съпругата успява да изпрати второ тайно писмо до беглеца, в което засвидетелства цялата си вярност и го заклина да не се завръща и да не се подлъгва по неверните обещания на новия режим.

С десетилетията обликът на емигрантите се променя по социални характеристики, по възраст и образователен ценз. По социален състав най-отличителна за 1960-те и 1970-те е емиграцията на високообразовани интелектуалци, владеещи чужди езици. Мнозина от тях се връщат след падането на режима и късният факт ретроспективно обяснява и потвърждава, че за тях мотивът за бягството е бил най-вече търсенето на свобода: политическа, свобода за творчество, свобода за личния живот… Рядко може да се намерят обяснения и оправдания за човешкото поведение в рамките на обозримото историческо време, а ето че в биографиите на тези блестящи личности това е станало. Те са блестящи именно по автентичността на своя изживян път, скован от една свръхцел – свободата, идеална и неясна категория, жадувана и удостоверима именно във волята да я постигнат. Всъщност имената не са много на брой, мнозина вече напуснаха този свят, но бяха щастливи да видят историческите събития, изличаването на разделението и да го преживеят като триумф на своята кауза. Онова, което са факти от пошлото ни всекидневие днес – заграбването на властта от бившите овластени, мафиотизирането на държавата, днешните кариери и медийни успехи, опошляването на идеалните намерения и всичко онова, което буди възмущение в днешното общество, изглеждат като дребни драскотини пред онова изначално сбъдване на голямото събитие – свободата и отхвърлянето на режима. И след 1878 г., след Освобождението, опълченците и опърпаните хъшове са изглеждали жалки по улиците на строящата се столица на новоосвободеното княжество; жалки в лотарийните си будки, с които държавата им е отпуснала един нелеп начин за препитание на гърба на хазартните слабости. Това са фактите и реалността, останали след сбъдването на свободата.

Различни са мотивите за бягство: политически, икономически, но също измъкване от правосъдието или чисто и просто търсене на възможност за ново начало. Или както ги сумира подзаглавие в том 2 от „Историята“ на д-р Иван Гаджев: „Емиграцията след 1944 г. – авантюра, „измяна към родината“ или стремеж за физическо и духовно оцеляване“. Още по-неочаквани са понякога поводите, тласнали към конкретни действия. Редом с порива за свободно развитие стои и жаждата за по-широко поле за действие или за запознаване със света. Освен тази идеална свръхцел обаче в разказите ще открием и несъмнени доказателства, че навярно много по-многобройни са били неконтролируемите случайности или преследването на чисто прагматични, та дори агентурни мотиви, или обратно, от другата страна на монетата, за да се избяга от криминално преследване, сякаш в потвърждение, че имат право обвиненията на родната прокомунистическа пропаганда за кариеристичния облик на емигранта. След патетиката на първите емигрантски разкази политическият мотив и нравствената цел все повече се размиват.

В есето „Зимна приказка“ Георги Марков говори за „три категории“ сред емигрантите:

Първата – ония, които случайно са попаднали в чужбина, както се казва, заварени от обстоятелствата и впоследствие пуснали корени. Но които не биха поели този път, ако я нямаше случайността. Втората категория – ония, които са дошли по материални причини – просто защото мерцедесите им харесват повече от москвичите, и които, ако у нас се плащаше по-добре, с радост биха си стоели у дома. И третата категория, може би най-малката – ония, за които в България бе станало тясно и душно, ония, които търсеха простор.

Съвсем безмилостни са литературните повествования, които минимализират нравствената цена на бягството. Още през 1970-те и 1980-те възможността за емиграция се оказва „дирижирана“: достъпна за определени слоеве и често подпомогната с изпълнението на конкретни задачи от тайните служби. За инфилтрирането на агенти споменават още емигрантите от края на 1940-те и началото на 1950-те, като Тончо Карабулков и Кирил Кущиев. В чисто литературен план типът на емиграцията като „оперативно мероприятие“ е в центъра на повестта „Японецът и потокът“ от Златомир Златанов (1993). Бягството на мистериозния Японец се интерпретира по различен начин в разказите на състудентите му; в течение на десетилетията обаче става очевидно перверзното преплитане на личната съдба на героите с онова, което е предварително планирано и заложено в стратегията на паралелната власт на тайните служби. Зад избягалото студентче, оказва се, стои един Хуан, агент на още по-мощна разузнавателна централа. Дирижирана от митичните тайни служби се оказва и симулацията на икономически растеж, лице на който ще е завърналият се емигрант бизнесмен, но зад когото надничат всички ония фирми, които процъфтяват след „Тексим“ от 1960-та (за тях разказва Илия Троянов в книгата „Кучешки времена. Революцията менте от 1989“, 2007, излязла първо на немски още през 1997; и с главозамайващи подробности – журналистът Христо Христов в „Империята на задграничните фирми. Създаване, дейност и източване на дружествата с българско участие зад граница 1961-2007“, от есента на 2015 г.).

Малко след промените, когато рухват много от идеалните представи и освен това става ясно доста съмнителното качество на част от скорошната емиграция, в една смесица от насмешка и ресантиман Ани Илков изброява емиграции, зад граница или „вътрешни“, от времето на режима или веднага след рухването му, в есето „Бягствата ни“ от стихосбирката „Изворът на грознохубавите“ (1994):

Мадарският конник препусна и си отиде. Това, което климка подир него, е един проскубан лъв, това, което подир проскубания лъв климка, е едно проскубано куче. Останалите сме ние:

ЕДИН яхнал Мадарския конник, препуснал го, както казахме в галоп и се изгубил в далечината.

ЕДНА се напъхва във водно казанче и се оттича.

ДРУГ се престорил на инженер.

ТРЕТИ се самоубива, бива съден за злоупотреба с обществено имущество, възкресен и изгонен.

ЕДНА се казвала вместо Ю. Кръстева J. Kristeva.

ЕДИН се затваря в буркан за консерви, бива изнесен и изяден.

ЕДНА (от Ямбол) успява чрез брак с полски милионер-комунист да постигне следната извънредно сложна конфигурация: напускане пределите на страната – оставане в рамките на системата; милионерски притежания – комунистическо вероизповедание; полски псевдизъм – българска простотия.

ЕДИН набутва баща си в ЦК и при последвалия дипломатически паспорт следите му се губят.

ЦЯЛА група млади философи укрива съществуването си, като се отдава на свирепа екзистенция чрез четене на всичко по веригата Платон – Хайдегер. Техни останки (след 10 ноември) са открити в подземията на СУ „Св. Климент Охридски“.

АНАЛОГИЧНА група млади филолози също провежда анихилационна терапия. Останки: СУ „Св. Климент Охридски“, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и др.

МОМИЧЕ на 15 години напуска, като става на 16 години.

ЕДИН успява да напусне тукашните държавни помещения, носен на крилете на мита за половата мощ на българина.

ЦВЕТАН Тодоров напуска, изучавайки от скука френски език в с. Аспарухово, Варненски окръг, където работи по разпределение като учител. Днес той учителства в Париж. TsvetanTodorov.

ЕДИН е в Гьотинген.

ДРУГ– в Канада.

КОИТО са с очила (само късогледите), напускат по-лесно. Ето как става: пристъпваш към границата, сваляш си очилата и започваш да ги бършеш смутено (късогледо). Появява се граничар, приближава се до теб и с въпроса „Ти па къде си тръгнал, бе кьорчо?“ ти отвърта такъв шамар, посредством който ти се озоваваш в Турция, а очилата ти остават у нас.

ЕДНА успява да прелети, като следва прелета на дивите патици.

ДРУГ следва щъркелите.

ТРЕТА – дивите гъски.

МАСОВО се заминава със самолет при наличието на международен паспорт.

ЕДИН с лява резба се престорва на перка и отлита.

ДРУГ с кирка пробива дупка и се озовава в Америка.

ТРЕТИ с Кирка (Цирцея), предрешен на свиня, убягва.

[…]

Но нека спрем цитата дотук и прекратим преждевременно каскадата на образите, сред които се промъкват всесподеляни митове, реални истории (за подобни на тези ще стане дума по-долу) и безсолни одумки за емигрирали. Заглавието на цитираното есе „Бягствата ни“ препраща към знаменитото есе „Тъгите ни“ от Димо Кьорчев от 1907-ма, в което той изразява стремленията на своето поколение към духовно възмогване. Посоките на тези две изповеди са обратни: предходникът говори за път към духовната родина, обратно на откъсването от родината и превръщането на бягството в битово оцеляване и спасяване. В тези лъкатушения – и гневни протуберанси на оценките на Ани Илков – напират недоволства към собственото време и обкръжение, тъй като есето му е писано във време, когато към спомена за бягствата от тоталитарната система се прибавя и омерзението от налудничавата истерия за емиграция, която обхвана посттоталитарното ни общество. Неспасяемо безнадеждно безпределието на духовните стремежи оказа прекрачване на една граница в пространството и сдобиването с нов начин на живот и нов таван на доходите. Паралелът и цитатната връзка в заглавието крие свой риск: всяко пренаписване на предходни литературни образци само показва убогите стремления на следходниците. Образците си отмъщават – като прилагат мярата на цитираните в тях философски образци към нефилософската сатира на съвременниците. Въвеждането на митологически образи или литературни цитати в случая не би могло да компенсира липсата на философска мярка за бягствотов съзнанието на поколението от 1980-те.

Очевидно с приближаването към нашето време и днешните преображения на емиграцията като „свободен избор“ и търсене на социално по-благоприятни условия за живот все повече се премоделират и мотивите на по-старите бегълци или по-скоро делнично-интересчийската подплата на много мотиви става явна. Оттук до демитологизирането на емиграцията има една крачка. Прави я литературният критик Галин Тиханов в статията „Наративи за бягството: космополитизъм оттатък либералното въображение“ (Narratives of Exile:Cosmopolitanism Beyond the Liberal Imagination. В: Литературна мисъл, бр. 1-2, 2012).

От тоя еснафско-банален десен са редица бегълци, които изобилно са показани в романите на Димитър Бочев; изцяло подигравателно и пародийно е отношението към емигрантите в романа на Румяна Узунова „Убийство в стил рококо“ от 1981 г. (да не пропускаме, че това е роман, писан в родината и неизбежно подвластен на официалните клишета за дезертиралите). Сякаш конспективно обобщава мотивите за бягство и прогнозираното бъдеще разказът „Весела граница“ на Йордан Вълчев. Един от младежите – Лазо разчита на печалби от търговия и се заканва още с пристигането да започне да купува и препродава. Дори е готов да замине за Южна Америка, защото там хората били „по-богати и малко балами“ и затова щял да спечели по-бързо. Вторият, наречен Чочо, гледа към Австрия, защото в един голям европейски град най-лесно ще се осъществи неговата проектирана кариера: да прави архитектурни планове – „големи планове, за много пари“. За Филчо, третият беглец, това са „дребни работи“: „Искат да печелят с дребни работи – аз ще ида много по-далеч!“.Той е тръгнал да бяга, за да стане скулптор-резбар, а истинското изкуство е отвъд финансовите мерки за успеха. Разбира се, и тримата се разминават с желаното: първите двама не успяват да преминат границата, връщат ги в родината; Филчо успява, но само за да види как в италианския град се изплъзва времето му, посветено съвсем не на изкуството, а на оцеляването с тежка черна работа.

Този герой-разказвач е въплъщение на стерилния идеализъм. Самоук е, живее сред мечтите и виденията си и Италия, земята на изкуството, е мечтаната родина, където ще твори. Успява да избяга, но не и да твори. В крайна сметка сам решава да се завърне обратно в родината си и тук, в затвора, най-сетне има време да се отдаде на своето призвание, а изкуството, което завещава, е тава с образа на Св. Климент Охридски, която изчуква с длето. Ако трябва да измерим пътя на този фикционален персонаж, ще кажем, че е успял в символа на бягството и абсолютното освобождение, но пък след като кариерата му е провал, той е загубил в реалността на прагматичните оценки.

Мотивите на младия Стоименов от романа „Безразличният“ на Цветан Марангозов да избяга бихме определили като екзистенциалистки: в тях страстното желание за промяна и изход се смесва с мержелеещото се влечение към високата култура. Започва да мисли за този изход, когато научава, че издателят Бисеров, приятел на баща му, е зад граница – затова избистрянето на личните му мотиви се примесва с вживяване в ролята на беглеца. В паралел ще дадем мотивите на героя според двете издания на романа на Цветан Марангозов:

Откъсът след последната редакцияе по-немногословен. Липсва сладкото фантазиране за бягството и за чудните изкушения, които крие светът оттатък границата. Макар това издание да си поставя за цел да възстанови началния ръкопис от 1950-те години, недопуснат за издаване, личи си, че авторът е възстановил първоначалния замисъл от дистанцията на времето, когато високите образци са му станали достъпни, а навярно отдавна е изживял и забравил младежките увлечения.

Поривът към абстрактния идеал за високата култура движи и Буди Будев, героя на романа на Цветан Стоянов „Изключителната биография на Буди Будев“, издаден през 1969 г., но писан през предходните години. Така тримата фикционални бегълци: Стоименов („Безразличният“), Буди („Изключителната биография на Буди Будев“) и Филчо („Весела граница“) попадат в сходно историческо време и споделят сходни мотиви за бягството като откриване на желаната родина на високата образцова култура.

Героят разказвач от „Безразличният“ така и не пресича граничната линия. След неуспешния опит беглецът попада все под топлите грижи на един добре познат му следовател. Не само че добива право да завърши висше образование, но даже открива щастливата любов в лицето на комсомолска активистка. Романът завършва обаче със своеобразно „бягство“: героят тръгва към строителната площадка и е на път да постигне мир и, така да се каже, пълно слияние с официалните индустриално-трудови стремления на своето общество. А според възстановеното начално развитие на сюжета героят тръгва, но за да убие както себе си, така и следователя. Ето този завършващ епизод, един от най-блестящите примери за Цветан-Марангозовияхорър-сюрреализъм:

[…] Ще го изпреваря!Ще изпреваря десетилетията, които ми предстоят! И за първи път постигам максимално безразличие. Следователят Григоров ме хваща за рамото. Обръщам се рязко, прегръщам го здраво и скачам с него в черната вода на Страшното езеро. И виждам отвисоко отрязаната си глава да се търкаля край релсите. Удря се в стената на тунела, спира с изплезен език. Очите ококорени, изумени, че окончателният край е така лесен…

В най-изчистен вид идеалът за бягството като свобода и жажда за откривателство само по себе си като че ли ще открием в разказа „Родина“ на Борис Априлов. Този разказ, публикуван през 1963 г., сякаш бележи предела на идеализма, за който успехът на бягството е в скъсването с всички прегради пред удивлението и приключението.

Ето какви идеални хоризонти си представят бегълците, докато чакат в сумрачната пещеричка да се свечери и да заплуват към границата:

• Искам да видя света – прошепна замечтано той, като се излегна върху камъните, – целия свят, всички големи пристанища!
• И аз – въздъхна леководолазът. – Поне веднъж да се гмурна в Червеното море. Там е раят на аквалангистите, на всички леководолазни експедиции. Това искам, нищо друго… Да се наскитам и нагълтам с непознати ветрове, а след туй да се върна.
• Ако се върнем, дали ще ни простят?
• Прощават.

На тези двамата им предстои изтощително плуване, изложени под риска на куршумите, после неясните изпитания на новото място. А те с най-наивна момчешка всеотдайност си говорят за предстоящите чудесни преживявания. Както жадуват да избягат, така вече си представят и че се завръщат, сякаш границата няма значение. Границата се е изпречила пред тяхното удивление и нетърпение да открият всякакви приказни места и „да се нагълтат с непознати ветрове“, пред любопитството им към света. Навярно тъкмо тези герои въплъщават онова, което е освободеност от каквито и да е условности, дори от мълчаливия труд на творческата свобода.

С течение на времето литературните разкази като че ли помъдряват, дават ни обяснения за мотивите за бягството, уплътняват „контекста“ с подробна информация за обстоятелствата на заминаване. Ала отново тъй момчешки самоуверени – и безсилни срещу строгите правила – ще са и бегълците в романите на Марангозов или на Бочев. И дваматаавтори по-сетне са споходени от неведом късмет, който увенчава живота им след бягството с впечатляващи професионални кариери и забележителен живот. От другата страна са повествованията, които анализират механизмите и условията на емиграцията. И ето че по пътя все по-пълното мотивиране на описанията на бягствата, което им придава по-обясним и рационален вид, през 1990-те, във времето, когато границите пред човешкото любопитство бяха свалени, от разказите за бягството започна да се разсейва примамливият блясък на чудодейните случайности.

Илия Троянов, син на български емигранти, в романа си „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от 1996 (бълг.прев. 1997, 2007) разказва за бягство от режима обаче през ироничната дистанция на своята съвременност от 1990-те. Настойчивото желание да се емигрира, което идва отнеприязънта на родителите му към режима, е израз и на недоволството им и желанието за промяна. След това в бежанския лагер семейството трябва да поиска политическо убежище – защото иначе няма да влезе в номенклатурата на бежанските служби. Тази обща практика им обяснява преводачът Богдан: каквото и да е реалното положение, трябва да се спазят конвенциите (и фалша) на бюрократичните класификации:

Сега трябва да поискате политическо убежище. Значи как е при вас? Бащата в затвора, забрана за следване, изселване в провинцията, интерниране? Окей, да, това не е зле, това ще мине. Преследване на целия род, това е сигурен номер, не, не, не ми обяснявай, хич не ме интересува ни най-малко, изобщо не ми пука дали е истина, или не. Който бяга, си има причини, така смята Богдан, повярвайте ми, много нещо съм видял, по дяволите, тук няма светци, затова ми се повдига, като дойде някой и започне да дели емигрантите на добри и лоши.

На една крачка от аморфността на мотивите е приемливостта на емиграцията, в която обаче моралният статут на емигриращият вече няма никаква стойност, тъй като емиграцията се превръща в аргумент за моралния статут на приемащото общество. А емиграцията от своя страна, се е превърнала от политически жест и бунт в един идеологически разцепен свят в социално явление, което може да се опише с терминологията на социалната психология, на статистиката или на съответните административни служби. Тази двойна оптика особено личи в романа на Троянов, чийто сюжет възстановява бягство, извършено две десетилетия по-рано през 1970-те, роман, писан и публикуван през 1990-те и съобразен с очакванията на публиката от времето, когато вече се обсъжда номадството и хибридизацията на културите.

Един от бегълците от това по-ранно време е Иван Гаджев. След години той ще опише в книга граничната охрана, както и условията за бегълците във всяка една от трите несоциалистически страни около България. В своя обзор се придържа към фактите и не се стреми да ги нагоди към актуалната рецепция и преценки. Обстойно проследява и историята на българската емиграция в Северна Америка от първите отбелязани случаи още от ХIХ век, а от заключенията му могат да се изведат общи тенденции, които несъмнено важат и за други страни и континенти. Сменят се поколенията или мотивите за емиграция. Политическите причини се редуват с „отчаян гурбетчилък“, макар че грижите за препитанието следват по петите и политическите емигранти. От 1863 г. оттатък океана пристигат младежи да учат медицина. Много от тях остават да упражняват професията си именно тук. Това е пътят и на много млади хора днес, които след завършването на висшето си образование в някоя чужда страна след това използват контактите си, за да си намерят работа и да се установят именно там.

Днес политическите причини за българските емигранти изчезнаха, но пък „гурбетчилъкът“ стана страховит. Липсва и екзотиката на тайните маршрути и на риска, няма и следа от заплетените преследвания на агенти от „вражески разузнавания“.

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X