Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно
ПОМНЕЙКИ КОНСТАНТИН ПАВЛОВ
ОТЧАЯНИЯТ РАЗУМ
(02.04.1933 – 29.09.2008)
„Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се възприема като аргумент в полза на миналото. Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е, защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.“
К. Павлов
В края ня септември Интернет ми донесе тъжната вест. Беше си отишъл от нас едва 75 годишен, един от големите български поети на двадесети век.
Никога не се запознах лично с него, но неговите стихове бяха измежду тия, които ме белязаха. Като поет, като човек, като гражданин. Знаех всичките стихотворения от “Сатири” /1960/ и “Стихотворения” /1965/ наизуст. И на сън да ме бутнеха бях готова да ги изрецитирам. Но можех само да си ги повтарям наум, да артикулирам бавно, бавно всяка една от неговите иронични трагични думи и да им се наслаждавам в най-дълбокото на вътрешното си същество.
Когато през 1960 открих в една от сливенските книжарници мъничката книжчица със заглавие “Сатири”, веднага си я купих и още по улицата започнах да я чета. Струваше точно, колкото баничката, която трябваше да си купя за закуската в голямото междучасие, така че нямах проблем. Обикновено си спестявах тези парички и след училище правех един тур по книжарниците. Изпитвах ненаситен глад за книги. Нямаше нищо друго красиво, тайнствено и обещаващо в живота ми.
Стиховете на Павлов ми предизвикаха истински шок. Вървях по улиците, носейки се замаяна, между мизерията на градския пейзаж, величието на природата и дълбокото подземно течение на думите. Полюшвана от меланхолията на другия глас сред бруталността на окръжаващото. В ушите ми пищеше песента на онези славеи виещи трелите си над мъртвите и пред очите ми кръжаха и дупчеха пространството като куршуми неясни светлини.
“Стихотворения”, заедно с първата книга на Николай Кънчев, “Присъствие” се превърна в едно от събитията на моето свършващо юношество. Тъничка, мъничка книжчица, ако не се лъжа, бяла и името на автора и заглавието изписани с черно. Имаше уникален послеслов от редактора. Нещо такова: Тази книга е един експеримент и читателите могат да ни пишат своите отрицателни или положителни становища. Не помня писах ли, не писах ли. Беше една форма на организиране на довършваща пропагандна кампания против автора. Сигурно свърши добра работа на цензурите. Но също така сигурно, трябва да са преглътнали и истински порой от положителни становища.
Тези стихове ни казваха, че въпреки всичко, беше възможно да бъдеш човек, да бъдеш личност. Да запазиш достойнство. Казваха ни, че беше възможно да се пише за нашето съществуванер нещо повечер казваха ни, че съществуваме. Ние и нашите мъртви и изчезнали, нашите отсъстващи. /В къщи, когато изпращаха баща ми в поредния концентрационен лагер, на мен ми казваха, че е отишъл запас./ Този наш живот, зазидан в абсолютното премълчаване, съществуваше, можеше да бъде изричан, изричаха го, отваряйки пролука в думите за мисълта и реалността, стиховете на Константин Павлов.
Невероятно! Стиховете се възправяха издън най-страховитите глъбини на чувството на пълно отричане и отхвърляне на абсурда на тоталитаризма и неговите практики, които обезценяват и смазват всяка етична стойност и самата човешка чувствителност. Издън кладенеца на болката, неартикулирана, но безмерна и непосилно пронизваща, сред цялата оная непрогледност от смърт, отсъствия, мизерия и методично имплантирани в мозъците и клетките, ден и нощ, вяра и надежда в светлото бъдеще, думата можеше да се изтръгне от гробните ями на пропагандата, да възкръсне, да ни възкреси, да ни даде реалност.
Книгите на К. Павлов бяха най-истинското страшно и трагично обвинение. Обвинението срещу “идеала”. Срещу нечовешката мегаломания на архитектите на огромната вавилонска кула на утопията, безпощадно растяща и разпростираща своята сянка в ритъма на военен поход срещу индивида, срещу човека като такъв.
Никой друг български писател от епохата на реалния социализъм има тази смелост не само да не подмине реалното, но и да го изрази с такива универсални образи с непредвидима дълбина. Това Възнесение на бунтът на вътрешния човек срещу антихуманното и разрушително нивелиране и масовото унищожаване на личността, старателно практикувано от режима, въпреки всички декларации за размразяване и реабилитация на жертвите, беше много повече от буреносно. Истински земетръс от най-висока степен, провокиран от спущането на думата в пещерите на Монтесинос на “недоловимата” за бюрократичния апарат на активистите болка на реалния човек, млян от структурите на реда, на “големите идеи”, превръщащи го в цимент за своите сиви, абстрактни и абсурдни социални конструкции. Както във Вавилония, както в Египет, както в Китай, както в Рим, както в Петроград, както някога, както винаги.
През 60–те Ана Ахматова възкликва, че Константин Павлов е най-големия български поет, когото е чела, но това възклицание съвпада с момента в който у нас окончателно се забранява публикуването на неговите творби. Нещо повече, той самият е обявен за несъществуващ. За да може семейството му да просъществуват поетът е принуден да превежда под името на друг, да моли заеми, които знае, че няма да може да върне, да редактира за стотинки и често само за чаша вино текстовете на някои не само позволени, но и прехвалени. През 75 се решава да подаде молба за работа като общ работник в Киноцентъра. Не му позволяват дори това, но за да избягнат разрастването на скандала го назначават на някакво вакантно място нямащо нищо общо с неговите възможности. Започва да оправя сценариите на другите и на следващата година вече представя първия от своите. Така се осъществява контакта му с още едно изкуство, което също ще обнови.
Стиховете му се преписват на ръка и се предават от човек на човек. Като заклинания срещу страха и загубата на достойнство. Стават обект на пристрастия и преклонение. Третата му книга се публикува едва през 1983. Нещо като “избрано” – само стихове от първите му две книги и подписани от цензурата сценарии. Даже заглавието го казва: “Стари неща”. Въпреки това не се появи в книжарниците.
След 1990 книгите му се публикуват, почти в поток, но също не са лесни за намиране. Биопсии на двайсти век под микроскопа на свободния дух. Символи на другия поглед. Виждащ и бъдещето. С неговите мрачини и кошмари. Творчески оттласък за младите поети. И не само за поетите. Един друг позабравен истински поета Иван Радоев най-точно формулира явлението К. Павлов: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнителност към нея!“
Така че, продължаваме да ги преписваме, по-точно казано, сега ги копираме от изданията в Интернет. И сме все повече.
След 2000 година му присъждат няколко литературни награди и книгите му се издават преиздават коментират и канонизират. Превеждат се на други езици някои от стиховете му. Но този така радикално различен поет, винаги чужд на всякакви идеологизации и патетизми все още не е прочетен в цялата му глъбинност и съдбовни предчувствия. Пред очите ни са, техните оксиморони, метафори, резки сривове на логиката и срутени граници на значенията, пулсират в кръвта ни. Да ги вдишаме дълбоко, още по-дълбоко. Отчаяният смисъл има още много да ни каже.
Благодаря ти, Коста. Майсторе, доскоро виждане!
Живка Балтаджиева, Мадрид, 29. 10. 2008
RECORDANDO A KONSTANTÍN PAVLÓV
LA RAZÓN DESESPERADA
(02.04.1933 – 29.09.2008)
“Yo esclarecía mis relaciones con el pasado mientras era actualidad. Y todo aquello que podría decir contra la actualidad no debe ser comprendido como un argumento en plus del pasado. Quiero decir, que si a veces la gente vocifera contra la actualidad es porque la aparición de una rata viva les sacude más fuerte que un tigre muerto.”
K. Pavlóv
A finales del mes de septiembre de este año 2008, Internet me trajo la triste noticia, había fallecido a la edad de tan sólo 75 años uno de los grandes poetas búlgaros.
Nunca le conocí personalmente. Pero sus primeros poemarios me marcaron. Como poeta y como persona. Me sabía sus Sátiras (1960) y sus Poemas (1965) de memoria. Pero sólo los podía recitar mentalmente, articular y degustar cada una de sus irónicas y trágicas palabras únicamente en mi fuero interior.
El verano de 1960 todavía no tenía ni trece años y los versos de Pavlóv me provocaron un auténtico choque. Fue entonces cuando también empecé a escribir poemas. Iba por las calles, flotando entre la miseria del paisaje urbano y la magnánima hermosura de la naturaleza exuberante. Mecida por la melancolía y la brutalidad de esta realidad.
Poemas fue el acontecimiento de mi juventud. El poemario contenía unos pocos poemas y un PostScript único del nombre del redactor: “Este libro es un experimento y los lectores pueden escribir y enviar a la editorial sus opiniones negativas o positivas”. Era una forma de organizar una campaña de injurias contra el poeta. Pero tuvieron que tragarse un auténtico diluvio de cartas que le agradecían la valentía y el talento, la brecha que abría para el pensamiento y la palabra.
Si, estos poemas nos decían que era posible ser personas. Ser dignos. Era posible hablar de nuestra existencia. Escribir de nuestros muertos y desaparecidos. De nuestras vidas encerradas en la absoluta incomunicación. ¡Increíble! /En mi casa por ejemplo, cuando de nuevo enviaban a mi padre a algún campo de concentración a mí se me decía que le han movilizado.) Los versos se lanzaban desde el más profundo sentimiento de rechazo hacia el absurdo del totalitarismo con sus prácticas de lo correcto impuesto, que desvirtúan (si, siguen desvirtuando) la sensibilidad misma, poética y humana. Desde el pozo del dolor, informulado pero agudo e inagotable, en medio de aquella confusión entre muerte, ausencias y esperanzas místicas metódicamente infiltradas en las mentes, con la mirada ahogada en la gris cortina de la contaminación informativa, la palabra todavía podía levantarse, resucitar, resucitarnos y darnos realidad.
El libro de K. Pavlóv era una tremenda y trágica denuncia. La denuncia contra “el ideal”. Contra la atroz megalomanía de los arquitectos de la gigantesca torre de la utopía, que se eleva amenazante y se expande en el ritmo de una intervención militar contra el individuo, contra el ser humano como tal.
Ningún otro poeta o narrador búlgaro de los tiempos del llamado socialismo real tuvo su valentía de no omitir lo real y encima expresarlo con imágenes universales de insondable profundidad. Esa Asunción de la rebelión del yo profundo contra la nivelación deshumanizante e inhumana y la aniquilación en masa del individuo como tal, practicadas asiduamente por el régimen, a pesar de todas sus declaraciones de deshielo, era más que tormentosa. Era un terremoto, provocado por el sumergirse de la palabra en el “imperceptible” dolor de la persona humana real, molida por las infraestructuras. Las infraestructuras de los “grandes ideales” que convertían el ser en cemento para las bases de sus abstractas y absurdas construcciones sociales. Como en Babilonia, en Egipto, en China, en Roma, en Petersburgo, como siempre, como siempre.
El dramatismo y la ironía escéptica, las metáforas amplificadas, las imágenes grotescas, la intertextualidad (en aquel entonces todavía sin formular teóricamente), el sentimiento trágico de la vida, eran las características más visibles de esta nueva voz. Voz de una conciencia atormentada y terrorífica que abiertamente enrabiada, hasta contra sí misma, provocadora, escandalizada y escandalizadora, trágica porque no tiene alternativas, parodiando con horror su doble “vida”, buscaba desesperada su “tercer” yo, nuestro ser herido e inquebrantable.
Cuando en los años 60ª Ana Ajmátova dice que para ella Konstantín Pavlóv es el mejor poeta búlgaro que jamás haya leído, prohibieron la publicación de sus libros, le ningunearon, le aislaron y dejaron sin el pan nuestro de cada día por 10 años enteros. Pero no consiguieron cambiarle. Para sobrevivir y salvar a su familia de la miseria y la humillación de vez en cuando traducía bajo otro nombre, pedía dinero a los amigos, arreglaba los guiones de autores “permitidos” pero incapaces.
En 1975 pide un trabajo de chico para todo en los cineestudios Boyana. Para evitar el escándalo por fin le dan un trabajo que no tiene nada que ver ni con su talento, ni con su preparación. La mayor parte de los guiones de las películas más interesantes búlgaras han salido, o por lo menos han pasado por sus manos y su clarividente mente. Así es como desde su impuesto silencio innova no sólo la poesía búlgara sino también el cine.
Sus poemas se transmitían de uno a otro en copias manuscritas. Como conjuros contra lo terrible e indignante, articulados desde el silencio obligado de más de veinte años de eternidad “en las entrañas de la ballena”, según confiesa su propio verso. Se convertían en obras de culto.
Apenas en el 1983 se publicó su tercer libro Cosas viejas. No podía contener poemas nuevos, solamente ya publicados, y algunos guiones. Prácticamente no apareció en las librerías. Pero otra vez se convirtió en máximo símbolo de originalidad, novedad y estímulo creativo para los jóvenes. Y no solamente para los poetas.
Son auténticos cortes de la realidad, biopsias del siglo veinte bajo el microscopio del alma. Pero también provén el futuro con sus oscuridades y terrores. Fue otro poeta y dramaturgo, Iván Radóev, quien mejor formuló este milagro: “A Kosta Pavlóv la Naturaleza le ha encargado la misión de cumplimentarla.”
A partir del año 2000, se editan y reeditan sus obras, se le conceden varios premios literarios: Premio Nacional de Poesía Nikola Furnadzhiev, Premio Nacional de Literatura Hristo G. Danov, por la totalidad de su obra, Premio Nacional de Poesía Iván Nikolov. Su obra es parcialmente traducida a varios idiomas. Pero este poeta, tan radicalmente diferente de sus contemporáneos, tan alejado de todo tipo de ideologemas y patéticas, todavía no ha sido leído en toda su profundidad y premoniciones. Están ante nuestros ojos y laten en nuestra sangre sus oximorones, sus metáforas, sus bruscas rupturas y las demolidas fronteras del significado, respirémoslas hondamente, más hondamente. La razón desesperada tiene por decirnos mucho más.
Gracias, Kosta. ¡Maestro, hasta la próxima!
Zhivka Baltadzhieva, 29. 10. 2008, Madrid
СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ
Посветено на славеите
от Западния парк
О, колко много славеи!…
Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.
Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!
Над всеки труп
възторжен славей пее…
Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!
Константин Павлов
CANTANLOSRUISEÑORES
A los ruiseñores del Parque de Oeste,
Sofia
¡Oh, cuántos ruiseñores!…
Yerro y escucho embrujado,
pierdo noción de tiempo,
tropiezo
en cadáveres humanos congelados.
¿Quiénes son ellos?
¿Cómo se llegó a esto?
Os exijo que me contestéis.
Sobre cada cuerpo yerto
canta exaltado ruiseñor.
¡Callaos, ruiseñores!
Callad por fin, malditos.
Ojalá en el silencio presente
un único cuervo grazne
para decirme la verdad.
La más terrible y letal.
А español, Zhivka Baltadzhieva
ФЛОТАЦИЯ
Лентата прелиташе край мен
и едва не ме докосваше.
Рудните отломъци подскачаха
върху безконечния конвейер,
горди, че съдържат много цинк,
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Смешни бяха рудните отломъци –
сигурно си я представяха
фабриката за обогатяване
нещо като козметически салон.
… Трябва да призная, че се плашех.
Двоумях се,колебаех се,
но реших
и скочих върху лентата.
Рудните отломъци са мои братчета!
Ние имаме един състав!
Аз съдържам също много цинк,
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Майсторе, до скоро виждане!
… Чукове ни биха,
сяха ни сеялки,
химикали ни размекваха душичките.
Страшно беше
и болеше.
Но сега сме чисти –
цинкови!
оловни!
няма разни златни примеси у нас.
Константин Павлов
SEGREGACIÓN
Volaba al lado la cinta transportadora,
tan al lado que casi se me llevaba.
Saltaban las piedras
sobre su infinito,
orgullosas con su contenido
¡muy alto, muy alto!
de cinc y de plomo, de cinc y de plomo,
y muy poco, mínimo,
oro.
Daban risa los pedruscos esos,
deberían de imaginarse
la planta de segregación
como un salón de belleza.
…Debo confesar, terror sentía.
Vacilaba y dudaba
pero me determiné por fin
y salté sobre la cinta.
¡Los pedruscos estos son mis hermanitos!
Con la misma constitución:
cinc y plomo, cinc y plomo,
y muy poco,
increíble mínimo
de oro.
– ¡Maestro, hasta la próxima!
…Nos lavaron, irrigaron,
nos vapulearon los martillos,
tamizaron los tamices,
ablandaron los productos químicos
nuestras almas.
Fue terrorífico, dolía,
mas ahora somos puros,
puro cinc
y puro plomo,
no hay oro en nosotros ya.
А español, Zhivka Baltadzhieva
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X