Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.
Дебелата кора на семейното дърво
On fire with the maple trees
On my knees with these leaves on these boston streets
Praying to a god a godforsaken summer night stole
(one night), one fight, one family swallowed whole
Patrick Flynn, Have Heart
Върбите плачем понякога,
На есен щом паднат листата.
Крачките в шумата
Заглушават ни думите,
Докато брадви се сипят,
Прорязващи дълбоки рани
В кората на семейното дърво.
Боровете пробождаме,
Кацналите птици по клоните.
Да не счупят някоя игличка,
Да не я отронят –
Щото голотата ни плаши,
И пред наши и чужди,
Стърчим към небето – облакодери.
Крушите сипем наоколо,
плодовете на своето минало,
И гледаме как изгниват
В нашия двор, а и в чуждите.
Няма дървета поникнали,
От покварено семе,
От отровени крясъци.
Черешите сме криви, по нас се катерят,
Квартални хлапета през лятото,
Сочно берат и взимат за вкъщи,
Напълнили пазви и някоя купа.
През зимата никой не се и обръща,
Снегът ни зарива и падат листата,
Не сме ли едно със безшумната градина?
Кестените цъфтим ухайно на пролет,
Премяната трае за кратко,
А после с бодливите кестени,
Замеряме по главите заплесналите се.
Лъжлива е сянката по корабната улица,
Съдрани ще бъдат листата ни.
Децата там пък ще виждат рибени кости.
Гора от семейни дървета,
Занемяла и мъглива.
Семейното дърво там тлее,
Безшумните писъци прикрива.
Посети сме в същата почва,
Един вид кал ни зарива,
Но падне ли мрак във гората,
Всяко дърво ще се отрие,
За да тръгне към своето място.
Плът
Човеци сме,
преди да сме друго.
Човеци сме,
преди да сме си чужди.
изядени от червеи,
превърнати в пръст,
си приличаме твърде,
отвътре и външно,
за да си се нахвърлим.
Гръбначно цвете – разцъфнало.
Сърце в компотче пенливо пулсира,
Мозък си плува залостен в ковчег,
Очни кълба пък се давят във чувства.
Припознах те за себе си,
докато се разминахме.
Клетката от ребра си бе същата.
Представих си ни разпуснати
без ръце, крака, зъби, лице.
Сянката на асфалта ни се сливаше.
Кръвта ни си изтичаше в канавката,
носеше се воня на живот,
смесваше се с всичко останало,
и се вливаше във общия път.
март ’19
Пъкъл
Пропадам
Припаднал
В катранена бездна
Омотан
Окован
С криле железни
Стремглаво,
Спускам се
В слузести спомени.
Изядени са сърцата
На тези
Пропадалите.
Сърца принесени
В жертва за слънцето –
Жертви на слънцето.
Изгори в пъкъла слънце!
Пропадналите
Падаме
Безтегловно
Към същия пъкъл,
където те няма.
1ви Май
„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ – Жан-Жак Русо
Трудът е днес
Изоставена постройка
Разпадаща се от към стълбите.
Зове се труд
но труд не се извършва,
Само ходене по мъките.
Дали ще вършиш работа
не е от значение,
Искат твойто време,
твоята искра.
Отдаваш себе си на другите,
Поне на думи,
Излязъл си на пазара на труда.
За кого работиш и какво
Е чиста подробност,
На месечните погасени вноски.
Модерно робство е трудът
и толкоз,
Не бързаме и много да се продадем,
Театър на преструвките,
Надпревара в пошлост,
Бленуваме ли жадно
Утре да не е работен ден.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X