Стефани Караначева – Африка

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

Memento mori

в кръговрата на живота
се въртим
танцувайки “Лебедово езеро”
извисявайки се от щастиe,
опиянени
memento mori

в кръгозора на смъртта
пълзим
безсилни
влачейки се след Шопеновия траурен марш
ридаейки от болка
memento mori

 

vulnus punctum

завъртам стрелките на часовника назад
връщам се в миналото лято
грешка

късам листове от календара
броя оставащите дни до ноември
по-близо съм до бъдещето
обещах си да не гледам назад

купувам бинтове и лепенки
за следващата рана
vulnus punctum
но тя е вече заздравяла
не докосвай сърцето ми ще го разпилееш

всичко е на везна
глупачка
стой на дъждовната гара
очаквайки слънчеви дни

самотата е най-добрата ти приятелка

влече ме голямото синьо
блъскам се в скалите
усещам те в гърдите си
спри да пееш вече
кървят ушите ми
болки в прасците
рани по ахилесовата ми пета
слабото ми място не е там
но ме щипе от солената вода
адски
като да са ме преметнали
някои в сърцето дето уж били са
знаех че е лоша идея този път да разчитам
силите ми всеки миг ще свършат
и ще се понеса
издъхнала и почти морскосиня
по вълните
няма да ме видиш вече
вземи последно сбогом
казвам ти че те обичам
ще се срещнем там
на другия край на света.

 

ДНК

Нещо в теб.
Нещо в начина, по който се движиш.
Нещо в начина, по който говориш.
Аромата ти.
Звуците ти под допира ми.
И нещо в красивата ти душа.
Меката ти кожа.
И тези така коварни зелени очи
И начина, по който стреляш точно в сърцето ми,
когато с тях ме погледнеш.
Нещо в теб…дъха ми спира.
Твоето ДНК.
Природата така те е създала.
Красиво смесила предците ти.
Изваяла те е, а тя е гениален скулптор.
И ти си изящно изкуство. Шедьовър.
Посяла те е в майка ти.
Порастваш.
И идваш на този свят.
Готов да бъдеш обичан
от една простичка поетеса,
очарована от твоят образ.
Ти имаш много форми
и тялото ти е временен храм.
Идваш с бурите.
Аз чувам гласа ти в гръмотевиците
и виждам проблясващите ти очи в светкавиците.
Ти си залезите.
Ти си лято и зима в едно.
Ти си любимата поема на някого
и тази.
Музика си ти, теб Шопен те е изписал на нотните листове.
Можеш да бъдеш намерен в природните картини,
просто трябва да има някого, който да те потърси.
И той ще види. Ще те види във всяко едно кътче на Земята.
В кръвта ти е.
В твоето съществуване.
И аз съм готова.
Готова съм да ме удариш,
като приливна вълна,
да ме потопиш в обятията си.
Готова да обичам, това което идва с теб.
Сега
и завинаги.

понякога ще идвам във съня ти
но няма да си тръгвам
не ще нагледам се
и една единствена целувка не би била достатъчна

ще нахлуя, дори вратите ти да са залостени
ще ги разбия
с гръм и трясък ще се нанеса
ще дойда с всичките си куфари

ще пусна котката
да намери най-доброто място за спане
ще разбудя спомените ти
и няма да си тръгвам
и ти няма да забравиш
и ще те боли

ще ни боли

пак ще се лекуваме взаимно
но аз няма
никога няма
да взема довиждане

помни, борбата за сърцето ти
не е безмилостно жестока
но ти си сложна примка около врата ми
стягаш се, не слагаш дата в края
само час
така почти безследно в космоса се носим

 

Африка

раната
на опакото на ръката ми
е с формата на континент
Африка
не се учудвам
тя е навсякъде в мен
пресъхналите ми очи
пустини са станали вече
дори сълза да видиш в тях
е една на милион
оазис е или дълго чакан дъжд
бедността се изразява в това
че нямам те
сърцето ми не бие вече
с ритъма на галопиращи антилопи
ти бракониерски го изтръгна от гърдите ми
зад ребрата ми
вечния задух
защото без теб
да се диша невъзможно е
подутият ми корем
не е причинен от чревоугодничество
базиран е на липси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юни (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X