Николай Бойков – Из „Преводи с биография“ (108-120)

Хубен Черкелов, 2 Шекела, Жертвоприношението на Исаак (по Рембранд), 2016

 

 

Собственоръчна корекция в Съобщението на Ищван Кемен

Предварително заявявайки, че с изказването на мнението си не желая да смутя ничие спокойствие, да разколебая светогледни, религиозни, научни или каквито и да било други убеждения, да накърня културни, полови, политически или други идентичности, както и да пренаредя и релативизирам ценностните преференции на отделни личности или обществени групи, биологични или други възможни форми на живот, да ги поставя една спрямо друга в неблагоприятно положение или да им повлия по начин и/или степен, които биха могли да се възприемат като насилствени; също така желаейки, естествено, да избегна дори привидността да се опитам да положа, дори и индиректно, за основа на нормативни очаквания така наречения си жизнен опит, натрупан в не по-голям обем от съответстващия на възрастта ми, отделно подчертавайки субективния и поради това относителен характер на този опит, с други думи показвайки неговата релевантност в пълна степен единствено и само по отношение на моя личен живот; едновременно с това с готовност, дори с кимване признавайки напълно дори и за мен разглежданите от която и да е, от находяща се където и да е обективна гледна точка абсурдност, несъстоятелност и смешност на представата, безспорно назовима дори закостеняла, но понякога все пак връхлитаща ме с неудържима сила, че знам нещо за света; следователно изпитвайки силни съмнения относно легитимния характер на изявлението си, и дори и само поради това запазвайки си правото на добронамерена заблуда, както и максимално отворен за възражения, в пълно съгласие с по-горе указаните или евентуално забравени гледни точки, от своя страна, по съвест, единствено и само в името на възможността за едно смислено и щастливо бъдеще,
смятам за свой дълг да заявя от цялото си сърце, изпълнен с радост и веселие, че – естествено наред с други ценности – обичта и грижата за другия са двете най-важни неща, които смъртен човек може да притежава.

В превода на стихотворението подмених думата вяра с грижа за другия.

 

***

Между две спирки, Ласло Бенямин

Дълъг е пътят, дълго мълчанието
между две спирки.

Как си и отдавна не съм те виждал
и с какво се занимаваш? – сетне
разговорът секва и не потръгва.
Асфалтът не помага,
нито надписите на фирмите,
стъпките се забързват, напразно,
спирката е далеко.

Далеко са и двамата
заедно в изтичащото време
подскачайки от един леден блок на друг,
по дребните пътища на разнебитената страна,
унижени и увенчани с венец,
под знамената и в тръстиките,
рушейки, градейки, нападайки, защитавайки:
заедно в грижа и мисъл.
Дълго е мълчанието
между две спирки,
дълъг е пътят до мълчанието
между две спирки.

Кой ще отиде отвъд обидите ни
без теб и без мен.
Кой ще отговаря за греховете ни
без теб, без мен.
Кой ще стори делата ни
без теб, без мен.
Кой ще каже думите ни
без теб, без мен.
Трябва да догоним
двамата с млади сърца
между две спирки,
между живота и смъртта.

Да, ще си заслужим присъдите,
затвор, до живот,
празната тишина, недостъпната
самота на старците,
бездумни ли сме един към друг.

Дарявания записани
в лудницата на втори окръжен стационар на Сточна гара
с химикалка затъкната с картонче при щракалото ѝ
купена от Веско за левче
от кака Емине
била кранистка работела горе в небето
на 25 метра от земята с мъже добри и хубави
но дошла демокрацията
нямало работа станала санитарка
вече 20 години
на всеки да е добре искам казва и да е чисто
ето и тези кокичета съм засяла цяла алея
и сочи поникващите кокичета
в лазурно ясния януарски следобед в перести облаци
от Диана шизофреничка – която плаче с истински сълзи
от сестрата – която се просълзява истински
когато си говорим че е от Кула че Йордан Вълчев
този голям български писател
е написал разказ за баща ѝ
от Елка поканата за сбор в Брусен на 26 юни
от Константин докато си оправям леглото в новия
спален комплект
Предметите да се галят

23 януари 2013, 18.15-18.30

 

***

Прибрахме се с Жоро. Влезнах в трапезарията, да дам купените домати от Женски. Телевизора бръмчеше. Заслушвах се в откъслеците, Курило, тези хора. Чуват и гласове, така наречените еди-какво си, той не е виновен, гласовете му казали, че ако не ги убие, те ще го убият. Представете си, върнал се от Америка, избягал, каза майката на Жоро, завършил медицина и отишъл в Курило, има три кучета. Може ли да погледам, попитах. Настаних се на фотьойла, искате ли коняк, остана от баща му, той много го обичаше, да, казах, но нека аз да си сипя, зная си дозата, вземете и от бонбоните рафаело. Бързо изпих дозичката коняк, бързо изядох два рафаела, бутнах в най-далечния ъгъл кутията, да не се съблазнявам, няма да устоя, ако са близо. Телевизора работеше, психиатъра не гледал телевизия, извинете, от тринадесет години, той знаел четири езика, можел да отиде, ако се наложело, където си поискал, естествено не в Америка; говореше лудия, той бил затворен, бил тревоман, не наркоман, почитател на Боб Марли, и щял да стане министър на вътрешните работи, тя, журналистката пожелаваше сбъдване на мечтите, и среща навън на свобода. Тя питаше психиатъра, за границите. Трябвало граници, да се знаело кой лекар, кой пациент, те нямали нужда от жал и съчувствие, от ожалване, а от помощ. Всеки да си знаел мястото. Всеки си имал своя трагична история, ако си тръгнел да съпричастващ… ще минете от другата страна, добави журналистката. И си помислих, навсякъде в човешките отношения има нужда от граници, и все търсим границите на близостта. Но свидетелствам, аз Николай Павлов Бойков, единствено което помага на лудите са не границите, и не поставянето им или спазването, и не преминаването им, а тоталното обръщане на единия човек към другия, лице в лице, истина в истина. Повикването по име, изричайки собственото. Поздравяването по име. Поименно. Помириши ме и виждам те. Повикването по истина, изричайки своята.

Част от разпе-
чатан мейл на Силард Борбей: „Внимавай да не изгубиш равновесието на душата ти [да не се разклати, разколебае]. Ти оцеля от нещо, за което не се знае точно какво е, но не беше закономерно да оцелееш. И то напълно с ума си [със запазени умствени способности, напълно психически нормален, (с цял, невредим, ненакърнен, здрав, цял разум)]. Дори точно обратното можеше да се очаква [го имаше в тестето карти]. И двамата знаем, мисля, че светът не е такъв, какъвто изглежда и че страховитото лице на Бог е много по-близо до нас, отколкото мнозинството смята. Сънят с двамата човека и ключовете е много интересен. Но разбира се и много повече от това. Мистичното преживяване не зависи от епохата и днес също има апостоли, естествено, че ги има. И това не е въпрос на избор, а на съдба. Само с правото на по-възрастен, ако има такова обичайно, неписано правило, бих те предупредил, че в която и да е наша постъпка навярно главната движеща сила може да бъде следното: да изследвам душата си: има ли обич към другия. Дали всъщност не ме води омразата? Дали обичта е достатъчно силна, за да видя другия.“

 

***

За Големите и Малките
-първа среднощна редакция-

Понякога Малките са родени след Големите.
Понякога Малките смятат че всичко започва, когато се родят.
Понякога Големите смятат че всичко започва, когато се родят.
Понякога Малките се правят на големи.
Понякога и Големите се правят на големи. Или на малки.
Понякога Големите знаят, че още са малки.
Понякога и Малките знаят, че са още малки.
Понякога Големите си играят в света.
Понякога Малките си играят в света.
Понякога Малките се обиждат.
Понякога Големите обиждат.
Понякога Малките се надвикват с другите.
Понякога и Големите се надвикват с Малките.
Понякога Големите ни викат по име
Понякога Малките ни викат по име.
Понякога Малките могат всичко.
Понякога Големите могат всичко.
Понякога и Малки, и Големи не могат да си връзват обувките.
Понякога Малките имат Гъливер.
Понякога Големите имат Малкия принц. И обратното.
Понякога Големите теглят корабите на Малките. Понякога Малките.
Понякога Малките връзват ръцете на Големите с тънки конци. Понякога Големите.
Понякога Големите и Малките са братя.
Понякога Големите си играят на господари.
Понякога Малките си играят на господари.

И Малките, и Големите умират.

по За големите и малките
(Виолета Христова,“Господарят на гледката“ 2017 г.)

Понякога големите са родени след малките.
Малките смятат, че всичко започва, когато се родят.
Малките винаги се правят на големи.
Големите знаят, че още са малки.
Големите си играят на свят.
Малките си играят със света.
Малките се обиждат.
Големите обичат.
Малките се надвикват с другите.
Големите викат в себе си.
Малките могат всичко.
Големите понякога не могат да си връзват обувките.
Малките имат Гъливер.
Големите имат Малкия принц.
Големите теглят корабите на малките.
Малките връзват ръцете на големите с тънки конци.
Малките понякога остаряват.
Големите дори когато остареят, са деца.
Големите и малките всъщност са братя.

***

Друг път не идвай така, непоканен, може и да не съм си вкъщи, може и да си имам работа. Да си пишем във фейсбук? Добре, добре, не искаш. Ето мейла ми, пиши, ако искаш да дойдеш, ако съм в нета, то там съм на линия. Как се казваш? Иван? Ивановци много, ти беше от Арена, добре, пиши, Иван от Арена.

След като свършихме, облякъл татуираното си яко тяло в орли и дати, седна на лаптопа да си проверял фейсбука. Понадигнах се да видя портфейла ми къде е, погледа му проследи погледа ми, там беше и буркана с последната петдесетолевка за месеца.
Свърши с фейсбук, скокна да си ходи, бързо се насочи към вратата, грабвайки петдесетолевката от буркана. Сгащих го при вратата, той стискаше в юмрук банкнотата, заборичкахме се, опитвах се да отворя юмрука му, погледа му се оцъкли, помощ, помощ, развика се, полиция, полиция, изпискваше, ударихме се във вратата, изпонападаха чантите от закачалката, той заразмахва свободната си ръка, ще я скъсам, просъска, късай я, помощ, полиция, помощ. По-силно викай де, така никой няма да те чуе. Стана ми смешно, за петдесет лева да си отиде поета, умрял сиромах за правда, за правда и за свобода. Хайде, ходи си, със здраве да ги изхарчиш. Отвори вътрешната врата, отключи външната, понесе се в призрачната светлина, струяща от изхода на входа. Гледах анцужната му фигура. После заключих вратата.

Фикс песен

Ако имам си фикс гадже,
то цяла нощ ще хърка,
цял ден пари ще ми печели,
наум ще ми смята перфектно
и като Джони Деп ще целува.

Ако имам си фикс гадже,
ще имам и кинти
апартаменти и абонаменти
за опера и театър, и вечер
наконтен там ще се фръцкам.

Ще имам фризьор и педикюрист,
ще имам стилист,
ще ходя на фитнес и сауна,
ще имам фикс мерки,
ще ми завиждат за живота.

Ако имам си фикс гадже,
без да ми е идея фикс,
като огнен феникс
ще правим любов
след студио хикс.

(по Fix-dal на Силард Борбей)

***

Видение, Дьорд Далош
(сп. Jelenkor [Съвремие/Съвременност/Настояще], 1966/12, с. 1108.)

Аз нямам видения
но видях снимки
на които огромни
детски очи гладно
се взират в нищото
Аз нямам видения
но видях Просяк
на двора да държи
шапка – полувековна –
и милостта се ръсеше
на дребни монети
Аз нямам видения
но чувам сега и винаги
някой някъде коленичи
със завързани очи
и понеже иска да живее
го наказват със смърт
Аз нямам видения
но мога да сметна
на пръстите на ръцете си
оцелелите ужасът е
изписан по лицата им
И едничка бръчица в тъмните
кръгове под очите им
оголва цялата правда
Разбирате нали разбирате
защо нямам видения

Драска

Сега покрай грижата за здравната система, да не колабира, и за постигане на по-ниска смъртност при статистиката, отнасяща се до епидемията от коронавируса, освен вече посочваните дефекти на здравната система – системата функционира въз основа на оборота на пациенти и на извършването на действия и манипулации, понякога и вредни на лекувания, но носещи приходи за самото лечебно заведение (няма да обсъждам манталитетния подход на част от лекарите, властовата системна асиметрия, в която властимащите, знаещите, господарите, потриват ръце и чакат да им паднеш в ръчичките, в една от полемиките във фейсбук един работещ в Пирогов ми обясни, че за такива като мен се знаело, че и те щели да им паднат в ръцете, и подобните дървени философи щели да опрат до тях, за съжаление не знаеше, че вече съм им попадал в ръчичките преди години и ми е ясна системата там), та иска ми се отново да напомня за един от скандалите на нашето време, засягащ всички ни – проблемът за здравето, за здравето ни.
Съвременната ни здравна система и медицина изначално разглеждат човека като машина (машината е сглобка от заменяеми части, човекът обаче е едно цяло).
И би ми се искало да се върнем към един от диалозите на Паул Файерабенд, втория от Три диалога за познанието (превод от английски Ралица Атанасова, редактор Стефан Димитров, изд. „41Т” ЕООД, С., 2005, 218 с.) В него бива описана медицина, медицински системи, за разлика от научната западна медицина, разбиращи болестта като „структурен процес, който не е причинен от конкретно събитие, а се развива като цяло, независимо от процесите със сходна сложност”; в тях „симптомите на заболяването се научават по същия начин, по който учим език”, по който се учим да говорим език: научаваме го като взимаме участие в дадена практика: това ни дава възможност да правим две неща: първо да разбираме и второ да използваме определени правила, макар и да не знаем какви са те. „ Лекарят изучава своя пациент, докато разбере езика на симптомите.” Той „ често ще се учи от своя пациент, ще го пита за неговото мнение и ще го зачита като най-важното” ще иска пациентът му да бъде здрав в своя собствен смисъл, а не в смисъла на сложна теория.” „Лечението ще означава: възстановяване на желаното от пациента състояние, а не абстрактно състояние, което е желано от теоретична гледна точка.”

 

***

Химикал, Йерихо Браун, JERICHO BROWN
(по превода на Андраш Геревич)

Няма да се застрелям в главата
В гръб също няма и няма
Да се обеся с чувал за боклук
Но ако все пак го сторя, заклевам се,
Няма да съм в белезници
Ще го направя в полицейска кола,
И няма да е в затвора на град,
Който само по име знам,
Понеже се е наложило да мина оттам
На път за дома. Застрашен съм,
Но се заклевам, повече вярвам
На червеите под пода в къщата ми,
За да свърша, което трябва да свърша
С тялото си, отколкото на полицай,
Заклел се в законите на страната ни,
За да затвори той очите ми, както подобава
На Божи слуга, и да ме покрие
С чисто покривало досущ като онова
С което мама ме завиваше, когато
Ми беше студено. Когато се убия,
Заклевам се, ще го направя, както
Повечето американци, ще се задуша
От цигарен дим или от хапка месо,
В мизерия ще замръзна, защото вече
Всяка зима е най-студената зима.
Кълна се, ако се говори, че съм умрял
В компанията на полицай, полицаят
Ме е убил. Отдели ме от вас.
И само тялото ми е оставил.
Което, каквото и да са ви учили,
Е по-скъпо от кръвнината, която
Една майка получава от града, за
Да престане най-сетне да плаче.
И е много по-красиво от новия куршум,
Който ще извадят от мозъка ми.

А тази сутрин служителката, която обработваше документите ми, изведнъж скокна и се развика: Върнете ги! Те не са клиенти на банката! Погледнах, викам си, кои пък са тези неклиенти, дето чак не могат да влизат. Трима цигани, тръгват към изхода.
Защо ги изпъдихте, питам.
Не обслужваме чужденци!
Вие познавате ли ги?
Не обслужваме чужденци, ви казах!
Откъде знаете, че са чужденци?
То си личи!
Може да искат да станат клиенти на банката, да открият влог, да сложат в него парите си.
То не може който си ще да открива влог! Имаме си подбор!

по пост на Зорница Христова

 

***

Разхождах Артур, голям и бял като сняг,
на спирката на Дървеница кучето се метна да прегръща черен студент,
дълго се галиха и приказваха,
накрая момчето каза:
Той е единствения ми български приятел.

(по пост на Весела Груева*)

там зад нужника, отто толнаи

бабо престани
да кърпиш тези чехли
така и така няма да ходя с тях погледни маковете
виж колко са красиви
най-сетни вили нещо да ти е красиво
ще се излекуваш
виж
бабо виж колко са красиви
виж
виж там зад нужника
изповръщал е кръвта си върху житните блокове
кой
кой е изповръщал кръвта си върху житните блокове
не виждаш ли бабо
бог

*Не познавах Весела Груева, писах ѝ съобщение, да поискам съгласие за публикуване. Очаквах писмени отговори и кореспонденция. Както си седях в кухнята, изчел изявленията на Прокуратурата за нарушените етични правила от Свободна Европа, и вече наченал и въпросната, нарушаваща правилата статия, компютъра изпиука, беше тя, поздравихме се, чувах само гласа ѝ, няма профилна снимка, уточнихме, че едва ли се познаваме в пращенето на връзката, затваряхме врати и прозорци, за да се изчистела, доразказа, случилото се е случило 80-те години, на спирката в Дървеница, срещу МЕИ-то, май така го наричали, кучето е бял кралски пудел, хубавото и силно черно момче го наричал Кинг, когато се срещали и кучето радостно само на него скачал .

 

***

Какво трябва да знае Бог?, Петер Кантор

Бог трябва да знае, че разчитам на него,
че имам нужда от него,
че му имам доверие,

че може да разчита на мен,
че има нужда от мен,
че може да ми има доверие,

че както и да потръгнат нещата,
не може да се държи като директор на банка,
министър-председател или кралица на красотата

че както и да потръгнат нещата,
не може да се държа като директор на банка,
министър-председател или кралица на красотата

че не очаквам от него да почисти с прахосмукачката,
да изтупа килима, да ходи на плуване
и да спре да пуши,

да не очаква от мен, че ще почистя с прахосмукачката
ще изтупам килима, ще ходя да плувам
и ще спра да пуша,

да има предвид, че не само доброто е за добро,
да не иска да е съвършен
и да не иска и светът да е съвършен,

и ще имам предвид, че не само доброто е за добро,
и няма да искам да бъда съвършен,
и няма да искам светът да е съвършен,

и че все пак си има граници,
да не си мисли, че съм забравил
непоправимите му дела,

че все пак си има граници
и не си мисля, че е забравил
непоправимите ми дела

накрая, ако никой никому нищо, той със сигурност
себе си ми
дължи

че ако никой никому нищо, аз със сигурност
себе си му
дължа

Могъл бих

Ти дойде при мен с искрящо сини очи и с биберон в уста
облечено в синьо разбира се
Настойчиво разтвори ръце – да те вдигна
Разпери ги – да те прегърна

Майката се притича и грабна детето си.

(по Бих ли могла на Христина Василева)

 

***

Родиха ме три майки, Габор Шейн

Родиха ме три майки,
никоя не знае името ми.
Глава ми омесиха от лъжлив огън,
гърди от гневен вятър,
криле от бързи води –
родиха ме три майки,
никоя не знае името ми.

Реплика към
Но трябва да се убият бащите, поетът е
сирак по рождение.
(Роберто Боланьо)

А майките?

***

Дом, Ищван Йоркен

Момиченцето беше само четиригодишно, спомените му бледнееха и майка му го отведе до оградата с бодлива тел и отдалече му показа влака.
– Не се ли радваш? Този влак ще ни откара вкъщи.
– И какво?
– Ще си бъдем у дома.
– Какво е дом? – попита детето.
– Където живеехме по-рано.
– И там какво има?
– Мечето помниш ли? Сигурно и куклите те чакат.
– Мамо – попита детето, – и у дома ли има пазачи?
– Там няма.
– Значи – попита детето, – оттам ще можем да избягаме?

Фантазия за собствен дом

Ще е едно помещение максимум десет на десет метра
Ще има отделни кътове в него
Легло библиотека писалище баня тоалетна печка за готвене маса люлеещ се стол
Ще има големи и светли прозорци
Ще има дървена дограма и кепенци
Ще има котка и растения и кахлена печка вътре
На покрива слънчеви батерии
Ще бъде в гора на брега на море или езеро
Ще има веранда към брега и понтон навътре в морето или езерото
Ще има плодни дръвчета в двора цветя и храсти и хранилка за птици
Няма да има ограда
Към него ще води пътека от пътна артерия
На пътя наблизо ще има спирка за автобуси

 

***

Стопанина си тръгна.
Кучето му, застанало на стълбите на къщата, скимти.
Няма кой да го храни.

(по пост на Стоян Михайлов)

Кухненски стол, Бела Марко

Цялата улица говореше,
че са пуснали чичо Лайош от болницата,
защото има рак и не може да бъде излекуван,
не казваха, че са го изписали,
а точно така, пуснали,
кожата му беше напълно бяла, почти прозирна,
за известно време силите му се върнаха,
дълго разронваше с ръцете си на петна
варените картофи в кофата с помия,
имаха едно непрекъснато пищящо прасе
на двора, в порутена кочина,
обичахме чичо Лайош да ни говори,
той и през лятото си седеше
на клатушкащия се стол
нахлупил работна шапка с козирка,
а помолихме ли го, ни даваше по някой
картоф от онези за помията,
сега ни разказваше с голямо удоволствие,
че за закуска имало франзела и хамбургски,
той толкова вкусно нещо не бил ял,
и въздишаше с просълзени очи,
слушах с благоговение, нямах и представа,
какво е хамбургски и франзела,
но когато си мислех за болницата,
в устата ми се събирашe слюнка.

***

Само смъртта е лична и неприкосновена
Само нея успях да задържа
Докато всичко друго ми се изплъзваше

(по Малина Томова и Паул Целан)

Писмо от Унгария

скъпи николай
получихме картичката
слънце не грее
птички не летят
по дърветата няма ни едничко листо
вкъщи си нямаме ни едничък прозорец
някъде дали има поне едничка муха

как си?

(остихотворен превод на електронно писмо)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X