Хосе Игнасио Бесга Суасола – Животът се отдръпва

Камен Старчев, Wastewater treatment plants 8, 110×165

 

 

Обърканата мечта на дюните

Дюните на това безпризорно крайбрежие
танцуват в ритъма
на борсовия индекс.

Отдавна вятърът
не решава пътя им
не се разпростират вече
дори не поглеждат отвъд
сегашното.

Те само се трупат срещу зидовете,
които изведнъж се издигнаха,
избутани от погрешния копнеж
да се продължава напред.
Докато не изчезнат разкъсани
от Земята
заради хапката
на багера.

 

Животът се отдръпва

Разголените гори
треперят в студа
на всички бъдещи нощи

Безнадеждността зее
над ораната почва
разцепена от неочаквания
удар
на липсващите листа
и сенки.

Животът се отдръпва
малко по малко
докато последните подслони
пропадат
очите – забулени,
внезапно изненадани
докато в далечината на неоновите
свечерявания
се планира следващата
опустошителна фаза.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Сред панелите беше той

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Честита Баба Марта

В едно испанско градче на жп гара
сред чакащите пътници
жена говореше на български по телефона.

Приближих се до нея и стоях
докато чакахме влака да дойде.
Аз исках да я слушам още
но разговорът приключи.

Влакът пристигна и се качихме.
Седнахме близо но
тя гледаше през прозореца
разсеяно в далечината на испанските ниви

Тогава си сложих една мартеничка
на дясната китка и се опитах
да привлека нейното внимание

Жената стана. Не видя мартеничката.
Нищо не ми каза. Дори не забеляза
присъствието ми

На следващата спирка тя слезе
и аз си махнах мартеничката.

Майорка, 2-ри март 2018 г.

 

сред панелите беше той

на всички търсещи топлина
на любомир

в един дъждовен януарски ден
дълго се катерих по овча купел II
между несанирани соц-блокове
той ме посрещна и вежливо
ми подаде ръка
упъти ме към тях
той ме водеше по една
малка стръмна пътечка

панелите в които
вперих погледа си
едва се забелязваха
те – покрити със зимна мъгла
изчезваха в дъжда

уличката – без паваж
без осветление
към края на уличката
една бедна колибка
лъсваше в тъмнината

когато влязохме в къщата
той направо се съблече
извади си го и ми вика
айде
аз се съблякох също
обаче, след двуминутно лизане
той ме помоли да отида до тоалетна
да си изплакна хуя
защото само ако си го измия
тогава ще ми духа той
когато излязох от тоалетната
той беше облечен – а аз бях гол
тогава ми поискá 60 лева
ескорт бил
почнахме да се караме
щял да ме пребие
щял да ме ограби
казах му, абе брат, споко
щи дам двайсе лева, повече немам
той за мое учудване се съгласи
тогава порових по джобовете си
двайсетте лева ги немаше

той беше готов да се бием
и държеше на 60те лева
каза ми айде до банкомата
казах му немам карта
как така немаш бе
оставих си я в нас
тогава съзрях
разбойническата му
физиономия
готова за бой

най-сетне ме пусна
аз излязох почти гол
с обувки необути
и в тъмнината на калната улица
се затичах
със свито сърце
по неподслонените
живи пространства
между дивите
софийски блокове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Пол Беатрис Пресиадо – Кой защитава куиър детето?

Вероника Цекова, CDoupbles, забРАНЯВАМ, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.

От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.

На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.

Стойо Тетевенски

 

Кой защитава куиър детето?

Пол Беатрис Пресиадо

Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.

Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат. 

Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.

Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.

В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?

Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.

В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.

Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.

Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“. 

Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност. 

Париж, 13 януари 2013 г.

Превод от испански Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.

 

[1] Изява

[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Магдалена Чапаровска – Мъртва птица

Валентина Янчева

 

 

Търсене

Някога:
Хвърляхме хартиени самолетчета
по класните стаи.
дъската и тебеширът ни учеха за света.

днес:
океан на информация ни е хоризонтът.
мореплаватели сме в удобни кошчета.
кабелите са мачти а всяка интернет страница – карта.
днес жадно търсим обещаното богатство – заровено
от незапомнени времена.

малко са онези
с вътрешен и работещ компас.

 

Какво, ако…

Когато един ден
изпратените електронни съобщения
бъдат заменени с черни гарвани
тъмни крила ни биха покрили небето.
Гласни клюнове ни биха глътнали мира;
Разкъсани нокти ни биха грабнали самата светлина.

Когато една нощ
онлайн информациите се превърнат в капки:
бързеи, диви вълни, бесни морета и океани
няма да ни позволят да дочакаме утрото.
Водната стихия би ни потопила сънищата,
точно преди да се събудим.

 

Мъртва птица

В жълтия набъбнал корем
все още се оглежда слънцето
Клюнът е крив
вратът – счупен.

Кой е взел живота на птицата?
Кой е заглушил песента ѝ?
Студеното тяло мълчи.

Возила я сгазват
докато лежи върху прага на бензиностанцията.
Минувачи въртят погледи…
Рой мухи я заобикалят – букет няма.
Асфалтът не е земя,
така че не може да я вземе в обятията си.

Не мога да заспивам,
не искам да сънувам…
В моите мисли пее мъртвата птица.

Превод от македонски Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Едно мъжко момиче

Валентина Янчева

 

 

Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
a пък мене
няма кой
да ме пръска

 

ЕЖЕДНЕВИЕТО МИ МИРИШЕ
на топла и самотна сперма
която бяга из
изпотените чаршафи
търсейки вратата към
щастието.

 

Защо?

Защо духа вятърът
а не духам аз?

 

Семейни срещи IV

Събота вечер. В гей клуб съм. Танцуващото мъжко гого привлича цялото ми внимание. Получавам съобщение на уатсъп. Майка ми ме пита: как си? Какво става с тебе? Мамо в гей клуб съм, отговарям.
И какво? Хареса ли си някой?, попита майка ми.
Еми всъщност да… Падам си по бармана. Но се оказа, че е лесбийка. Една такава мъжкарана, дето прилича на момче. Много е сладка. Млада, с много хубави черти…
И какво от това? Щом ти хареса… Лижи й путето!

На следващият ден получавам ново съобщение от майка ми: какво стана вчера, лиза ли путка за първи път?

 

Едно мъжко момиче
с къса коса
шапка стил рап
широка и отпусната
бяла фланелка
която едва подчертава
циците й
една мъжкарана
от тия дето като ги видя си викам
а бе защо не мога да спя с жени…

Танцувахме техно в един клуб
загледахме се
и в един момент идва към мене
и ми вика
Колко си сладък брат!
Ако бях момче, щях да те свалям!

Прегърнах я
И продължихме да танцуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Семейни срещи

Ивайло Божинов

 

 

Семейни срещи I

Да си гей и да имаш брат гей е готино. Поне така казват. Може да си говорите за мъже, да се подкрепяте, да си помагате при разкриването си пред семейството… Дори може да се намерите в грайндър и да се тапвате на майтап. Забавно е!

Обаче, има и други моменти. Примерно, когато с брат ти ходите на гей сауна и най-големият професионалист, този, който е натрупал повече опит в изкуството на ебнята, те хваща силно за ръката и те води по тъмните и тесни подземни коридори към дарк рума. Влизате заедно, почти сте голи, с по една хавлия покриваща оная работа. Там може да усещате дъха на разврата, потта на чукащите се до вас стегнати телца… В един момент обаче се случва следното: най-опитният в нощния живот брат хваща пак ръката на по-младия и му подава един голям надървен УЙ. Малкият брат се възмущава и си тръгва. Но по-големият остава в тъмнината на страстната стаичка да си довърши започнатото.

Изводите са два.

Ако си опитен, моля те предай опита си на най-близките си! Те ще бъдат благодарни да бъдат обучавани и да им бъдат подавани безброй корави курове!
Ако пък си неопитен… Не се възмущавай и приемай това, което ти предлагат! Неприлично е да откажеш такива братски жестове!

София, 9/8/19

 

Семейни срещи II

Лятото на 2018 година. Спокойна семейна вечеря на тераса на крайбрежна улица в Майорка. Брат ми, който точно тогава навърши една година откакто беше скъсал с приятеля си, разказва колко хубаво било да бъдеш ерген. Разказва колко секс бил направил, с колко души по света се бил ебал… В един момент се развълнува, става от масата и вика, докато прави една чудновата поза, все едно не може да ходи, ей така бях след като скъсах с бившия си… Болеше ме оная работа от толкова ебане… Едвам проходих след толкова лутане по гей сауните…

След тази проява на най-първичните си чувства брат ми сяда на масата да си изяде храната, докато другите се гледаме изненадани. Майка ми си допива бирата и решава и тя да стане от стола и направи същата стойка обаче с по отворени крака, като се разкрачва и отива към другия край на терасата и казва – еми аз така бях след като се разведох с баща ви! И се връща на мястото си.

Брат ми пита майка ни: а бе, мамо, никога ли не ти е хрумвало да спиш с жена? Майка ми отговаря: а бе, сине, ако бях родена в тия модерни времена, сигурно бих лизала някоя путчица… Кой знае…
Приятелят на майка ми и неин бъдещ съпруг ни гледа смаян и се хили като идиот, докато си допушва джойнта.

 

Семейни срещи V

Или когато разбрах, че сексът е естествено нещо.

Бях само на 12 години, когато отидох като наивно и добро детенце при майка си и я попитах: Мамо, с тате все още ли правите любов?

Майка ми отговори: сине, разбира се! С него се чукаме, когато ме сърби там долу!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Съвсем обикновени мъже

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Мъртва птица до бизнес сграда

На Борис

Мъртва птица съм аз
Тази, която
се самоуби
щом осъзна,
че в тоз шибан град
безнадеждност цари

Безброй сиви птици
не помръдват
премръзнали
в необята
на безвремието.
Само ми препречват полета.

Мъртва птица съм аз
следващият самоубиец
ще е бабата
която моли
до бизнес сградата
за едно шибано левче
или онази,
която продава цветя

И те ще умрат
в тоз шибан град
докато останалите сноват,
купуват си усмивчици
и изпълняват
желанията на другите.

Те също
ще се самоубият

Въпрос
на време е
в тоз шибан град.

 

Синьото момче се оглежда

Синьото момче скита само по улиците, съзерцавайки мизерията, която го обгражда и дебне. Рязко спира и се навежда пред една дупка на тротоара. Омаяно и очаровано от пропастта, която безмълвно го зове и го моли да се хвърли в нея и да пропадне в тъмнината на безкрайните и подземни илюзии. Синьото момче се оглежда в локвата, която е до него и вижда отчаянието в лицето си, докато мислите му хвърчат оставяйки само спомените на последната целувка, огряла душата му.

Синьото момче се изправя и насочва погледа си към отсрещната синя стъклена сграда. В непроизволен миг решава да пресече улицата и тръгва към синята стъклена сграда, но в този момент то е прегазено от една синя кола.

Душата на синьото момче избяга от топлото му тяло и започна да преследва нецелунатите от него сини момчета.

 

Съвсем обикновени мъже

(Автобиографично стихотворение)

В общия семеен чат дето
имаме брат ми, майка ми и аз
брат ми споделя, че ще ходи
на гей сауна и казва, че там
има една малка стаичка с дупки
по стените
по които разни непознати мъже
могат да вкарват куровете си
и да осъществят контакт
Уста-Кур или Гъз-Кур.

Майка ми се възмущава
а бе сине
как може така
това място е за извратеняци,
ненормалници, луди
нали знаеш за тия болести
дето се предават по полов път
нали знаеш колко са опасни

Брат ми отговаря
a бе мамо
по дарк румове ходят
съвсем обикновени мъже
на които им се лапа
кур

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Летен ден

 

София

Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютно нехайство
и небрежност
ме кара
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.

С цялата чернота пред мен
напукваща се неподслонено.

 

Янтра

Реката прекосява вените ми,
но тялото ми вече не струи.
Ето го тук, върху проклетия асфалт.

Свеж разпад.

Запокитен, изгубен
проснат
след зле натисната спирачка
на онзи изтормозен път
попил сега
по-скорошна болка
и по-далечна.

Реката продължава пътя си,
повлича ме
наникъде.

Но дори на нея се жалва
родната ми съдба,
тъмната ми съдба
покрита с ръжда.

Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
на останките път.

… След мъчителна битка
реката изглежда победител.
Но вкамененият асфалт надделява,
похищава така
всички души, копнеещи за благозвучие
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж

завинаги.

 

Фотокамера в София

Ако фотокамера можеше
да улови видяното от очите ми.

Тази прозирна светлина, която
във всеки миг
от деня жълтеникава, северносияйна
убягва между клоните
на дърветата.

Тези мигове
на осезаема мизерия.
Жълтото и червеното
на моя трамвай…
И хипнотизиращата осветеност
секваща и отнемаща дъха ми.

Ако фотокамера можеше
да улови усетеното
пулсиращото
вътре в мен…

Ще проявя снимките
И ще ги изгоря.

 

Етапи

Виж, животът си има етапи.
Знаеш, приятелите
идват и си отиват.
Но нямай грижи, брат, ще
се появят нови лица

в живота ти.

Нещо повече.
Ще дойде ден, когато
приятелят името ти дори
няма да помни как се произнася.
Улови мига, брат.

И… Изведнъж,
толкова истина изведнъж
ме смазва.

Но се въоръжавам с кураж.
Обръщам се, проявявайки
чистосърдечна тържественост.

Поглеждам ги, казвам им
тогава, приятели,
какъв е смисъла
на това съществуване
като знаеш, че ще стане мизерно
след тази неизбежна
предизвестена самота?

Но вече никой
не ми отговаря.

Те също
си тръгнаха.

 

София (ІІІ?)

Толкова ли е трудно да се санират раните
на похабавянето?
Раните на тази несъществуваща
война?
Толкова ли е трудно да се поправят пукнатините
на тази София
осъдена самата тя
и генетичния й пейзаж
на най-скръбното човешко
безразличие?

София устоява,
но продължава да напуква
собственото си бъдеще.
Улавя ме,
оставям се
пукнатините ме всмукват
вдишват непредпазливото ми
желание,
останало вдовец
под откритото небе от бетон, опустошаващо
от другата страна на прозореца ми.

 

Летен ден

Света София
един летен ден
прерязва вените си

Тегнещото жълто
пред лицето на пепелта й
се откроява

Сама увяхва
и безразличието
пролятата й кръв
ме преследват
без път и посока.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Червена масичка, маслени бои, канва, 61х49 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018