Елизабет Йоскова – Ръбът на чашата загледан е във гърлото ми

Хубен Черкелов, 5 Лева (Иван Милев), 2016

 

 

От страх

Забравих как се говори
В гърлото ми складирам тежки ръждясали вериги
Като да си постоянно душен
Усещам вкус на метал
Малка гнойна рана вътре в устата ми

Забравих как се диша
В дробовете ми складирам вода
Като да си постоянно на дъното
Усещам вкус на солено
Малка гнойна рана между гърдите ми

Забравих че съм жена
Че имам уста и гърди
Като да си постоянно нежелан
Усещам вкус на кръв
Малка гнойна рана между бедрата ми

 

Обичам да ме режат

Обичам да ме режат
Да си тръгват без обяснения
Да ме тъпчат с гумените си подметки
Да си гасят цигарите във коленете ми
Да ме скубят да ме плюят
Да не казват чао
Преди да се качат във автобуса
Веднъж един ми каза че отдавна сме приключили а аз не съм разбрала
Обичам да се връщам
Назад към тоя спомен
Остана ей такъв белег
Но няма да кажа къде го крия
Още се уча как да ходя без ръце в джобовете.

 

***

Не забравяйте за помакините
Закърмени с мляко от майките си
Чиито майки пък са ги носили в платно на гръб
Докато са били със сърпове мотики брадви в ръце
От деветгодишни научени да яздят мулета да познават кога тютюна е узрял да палят огън да месят тесто
С коси до кръста, с яки крака и с дребни гърди
Родени в села, дето вече ги няма.
Номадки по принуда.
Когато се трудят носят шарени ризи.
Когато е празник се кичат със злато
Както майките им са ги научили
Пази вярата пази името пази рода пази достойнството
пази дома пази кръвта пази тялото…
Повтарят мантрата на прабабите си.
Пазят я като съкровище.
Не забравяйте за помакините.
Ако не можете да ги познаете
Погледнете пръстите
Със златните пръстени

 

***

Докато хората са по площадите
Ние поим пръстта с потта си
За да не умрем от глад.
Това е нашата позиция
Това е нашата принуда
Това е нашето единствено спасение.
Ръцете ни са черни от катран
Лицата ни – червени като печен хляб
И ние сме до вас
И тайно свили сме ръцете си в юмрук
Но житото е зряло
Слънчогледите навели са глава
Затваряме очи и зъби стискаме
И жилите ни са опънати до край
Защото трябва да работим
Простете ни
Това е данът ни
Да омесим
И да изорем
Защото и без хляб не се живее

 

Ръбът на чашата загледан е във гърлото ми
Краката ми провесени са през прозореца
Направо ми е писнало от жегата
И от отровния ни въздух
Задушаваш ме с присъствието си
Махни си мислите от стаята
Махни си дланите от раменете ми
Махни си дрехите, разкарай се и ти
Вземи си скапаните плочи
И миризливото шише със джин
Отиди във някой парк
Поискай огънче от непозната
Поцелувайте се малко
Престори се че не ме познаваш
Поеми си въздух
Остави и аз да си поема.
Ще ти звънна след около час
Ще ти поискам още вино
Ела с бутилка във хартиена торба
Върни си плочите и празното шише от джин
Хвърли си дрехите на пода
Сложи си дланите на раменете ми
И ми кажи наздраве
Когато съм пияна те харесвам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X