Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Васил Прасков – Обичам те следователно съществувам

младият папа

знаеш че няма
по-голяма посредственост
от таланта

знаеш
и пишеш стихове

 

кръстът на разбойника

няма
бързи начини
за възкръсване
нито бавни
то става само
веднага

 

свобода

от себе си
можеш да избягаш
само на колене

 

***
обичам те –
нищо нечовешко
не ми е чуждо

 

***
в този свят
може да намери място
абсолютно всичко
освен някаква любов
в смъртта има повече секс
отколкото в секса
в секса има повече смърт
отколкото в смъртта

 

***
не мога
да си представя
щастлив човек
да седне
да пише
той просто живее
и не се занимава
с глупости

 

размерът има значение

няма талант
поетът само записва
това което му се диктува
от черната антена
на егото му
стърчаща към нищото

 

поезията
е моят начин да мълча
защото ме е страх
от тишината

 

съвременна поезия

всички стихове
вече са написани

всичко е сътворено

време е за канибализъм

 

2017

човек се озлобява
от липсата
дори на елементарно отчаяние
трябва нещо да се случва
животинско
страстно
грозно
даващо живот

 

смърт в ахтопол

в ахтопол часовете
сънуват
пясъчното ти сърце
и търсят изгубеното ти тяло
облаците падат във водата
където всички се давят
но само погледът ми умира

 

до парчевич с товарни вагони

в розенбрук
евреите карат водни колела
играят голф
всеки петък
в събота не разговарят
когато поискат
си късат писмата
оркестърът изнася редовно концерти
на стадиона мият
със слънчева вода лудите
надзирателките често забременяват
немският посланик се
целува наблизо с войниците
които го погребват

 

краят на вечния райх

сърцето ми
е като бункерът на хитлер –
нападат отвън
но вътре всички са мъртви

 

любов

щом не мога да имам
мъжа на живота си
ще имам мъжа
на смъртта си

 

***
обичаш животните
обичаш дърветата
обичаш хората
обичаш целия свят

става
все по-тъмно
в любовта ти

 

тези дни
често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

 

***
бъдеще няма
само завръщане
вървя назад
с отворени очи
отминавам
небето гробището затвора
за първи път в живота си
отивам някъде

 

коледа

ужасно тихо е
сякаш навън няма никой
светът е престанал
да съществува
но ти не го знаеш
и се надяваш
някой да ти отвори
вратата към нищото

 

българската коледа

селяни пишат хайку
за годината
на свинята

 

бяла смърт

зимна вечер
белият ми стих
изтича от устата ти

 

зимна нощ

любовта ни
е студена
като времето –
минус 12
усеща се –
минус 23

 

***
на опаковката
на цигарите ми пише
че причиняват смърт
но защо на лицето ти
не пишеше
нищо

 

***
само да чуя
гласа ти
разбирам че имам
неограничени минути
към Бог

 

гилотина

в седем и половина
главата ми пие кафе
и гледа новините

сърцето посреща новия ден

само смъртта ми всяка сутрин
те чака на прозореца

 

студ

нощта ни затрупа
като сняг

ангелите правят
снежни човеци

някъде има дума
с която да ме убиеш

 

безсмъртни

един ден
васил прасков ще стане на 14
българия на 1400
а дарителят на александър невски –
дядо добри
ще навърши 103

защото се умира
само от любов

 

смърт

само мълчанието ти
нарушава
тишината на света

 

щастие

цял живот
ще умираме заедно
докато любовта ни раздели

 

***
утрото
е по-мъдро
от вечерта
но нощта
е вечна

 

***
не знам дали ме гледаш
с очите на бог
или той ме гледа
с твоите очи

обичам те
следователно съществувам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Светът на илюзиите

Светът на илюзиите

В светa на илюзиите
няма място за грешки.
Някъде там
се намира
спектърът на утехата.
Времето почва
да се разтапя като в
картина на Дали.
Направиш ли и
една грешка
рискуваш
да се счупи
огледалото на времето
и да изтекат всички
твои спомени
kъм тъмната бездна
на настоящето.
Стъпвай внимателно
по пътеката на живота си,
на някои места
има мини.
Сянката на времето тегне
над теб и те наблюдава.
Сблъсъкът на различни реалности,
във тази паралелна реалност
наречена съзнание.

 

Черно огледало

Мигът, в който черното огледало
се пръсна на хиляди парченца
под тежестта на спомените –
спомените от едно
отминало време
забили се в
уморения часовник.
Мигът в който песента
на птиците заглъхна
остана само граченето
на тъмния гарван,
който прелиташе
над града.
Мигът, в който тя си замина,
часовникът стар
се сгромоляса на земята.
Сянката и стегна куфарите
и излезе от огледалото,
минута преди то да се
пръсне на парченца.

 

Кехлибарено

Животът понякога е като кехлибарени топчета
търкалящи се по глобуса стар.
Кехлибарено се промъква
по жълтите павета.
Кехлибарено те гони
заедно с вятъра.
Крие се в локвите сиви
и те наблюдава.
Кехлибарен суитшърт
носи момиче.
Където и да отидеш
кехлибарено те преследва.
Скача в чая ти
и го оцветява в уиски.
Ставаш и излизаш навън
отново.
Кехлибарено слънце те огрява
с кехлибарни лъчи.
Кехлибарено се отразява
в стъклата сиви
то се носи след теб,
където и да отидеш.
В един момент слънцето се скри
изви се буря.
Ах, кехлибарено
къде се скри?

 

***

Душата ми е самотен фар
надеждите са вълните в това бурно море
над него мечтите ми са златният залез
и аз съм някъде там
между залеза и зората
на новия ден
държащ смело кормилото на кораба
и устремен към следващия ден
за мен пристанища няма
вечно ще пътувам в това море на мечти
компасът ми е развален
картата остаряла
навлизам с моя кораб
в непознати води на моя живот
в търсене на неизвестното
в търсене на някое приключение
а може би търся себе си

 

***

Черен паяк се спускаше
по раздърпаните бели тапети.
Тъмни портрети висяха по стените,
Ах портрети с гротескни лица
на хора отдавна напуснали
този чернобял свят.
В тази стая,
издържала на капризите на времето.
Тук се разнася миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
в прах безжизнен сякаш всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вирхилио Пиньера – Златото на дните

 

Фуриите

Този леден кристал на лицето
падащо сред Фурии се забавлява.
Прославя угасналите дебели свещи сънят на смеха му
и зъбите, поставящи началото на съдбата.
Вихър от трупове
краят на туниката му подлага на разпит:
Оловносивото перо на Фуриите с неговия
плясък по челото на боговете
отвъд кожата, в глух полет
призовавайки реката от отрова.

Нуждая се от Фуриите –
цвят на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.
Досега присъствах в светилища
с колене на екзекутирано псе
с пулсираща кръв между устните
в одежди от трупове.
Теб също, бдящо куче
ако в нощ на ласки
слезеш към водата и сплетения й ромол
за да пиеш от тръпчивата нежност
предавам те изкормено в ръцете на Фуриите.
О, угризението ти с лице на жаба!

Призовавам Фуриите
дето през нощта забравят
свирепостта на всеки спомен
и това угризение, че ще се мре
на сезаловото въже на греха.

Повече от избавящо причастие
желая полета ви, този смазан механизъм, Фурии
осторожни погледи към питомни скотове
жълта лудост, която пада като мълния
връз изтънчените умения на вярното псе
езика му облизващ погледите.

Не съм познал, о Фурии, загадката
на радостната риба без високомерна скромност
нито опакото на листата сънени
нито даже систрума на посветени звуци.
Не зная нищо, радостни Фурии
за тези острови, с води обкичени
дето сумрачни пищни мъже
бясно на богове се надсмиват.
Тези острови и бясна светлина в едно
преминават с клонки и благословии
сведени над крехки самоти.

Всичко е познание, радостни Фурии.
Аз съм сервитьор на меланхолии
разнасящ жълти настроения.

Любов, любов, продай перото си червено
ала угризението с лице на жаба
ала псето, лижещо погледите
ала коленете в светилището
ала жълтия въздух в ръцете
ала администрираното спасение
ала трупът на самотата
ала гнилото око на огледалото
ала езика на отровения
ала ридаещото познание.

Нима продавате, Фурии, окървавени пера?
Ала след насладата – предмета на наслада
ала след водата – свежестта
ала след съня – виденията
ала след невинния – невинността
ала след парфюмираното огледало –
звън на парфюмирани трупове
ала след всички комбинации –
числата, преброяващи труповете
ала след бога в причастието –
винаги ридаещото познание.

Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?
Жълт бяс
жълта тъкан
жълто огледало
жълт дъжд
е всичко, което остава
радостни Фурии.

 

Увесеният остров (фрагменти)

Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези комбинации,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на
главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са пораснали,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на моряка
удавен.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето
за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат
и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички
страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.

(…)

Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите
хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ
хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
сутрин, пладне, здрачаване и нощ.

Първите капки на твърд дъжд тупват
по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело
разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра
за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите
звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листата.

Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.

Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.

Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?

(…)

В този час кожата се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.

Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.

Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.

Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

(…)

Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

(…)

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

Златото на дните

Нима не са това прозорците, през които влиза въздухът, музиката
водораслите
на съня готов да се стопи в очите на коня?
Нима не са това прозорците, през които можем да се надвесим
и истинският живот да пропъди нищетата на тези
пустинни зали
за да се утаи в тях неосезаемото злато на дните?

Негърките, полегнали в очакване на миризмата на зверовете
съзерцавайки през прозорците без сводове синкавите бъбреци
очаквайки мощния светлик, който да открои техните очертания
и мудността им на преплетени звездисти корали
очаквайки шемета на дните.

Спираме
плетеш с тръстиките по границите на водите
главите осети със скутове осети с рани от копия.
Неуморна богиня на тези местности с пурпурна мантия
обгръщаща ребрата ти
перманентна богиня с око, преливащо от оси
под водите прекосяваш земята
посявайки неосезаемото злато на дните.

Потопена между актинии и горчивите полиедри
на сетния разказ
твой е последният тласък при срутването на замъка от карти.
Все едно съществуването изкристализира формите си
в неудържимата река на разпада.
Негърките в натежалата атмосфера с отворените си
бедра
пейзаж на светлина в зенит
ромбове, полиедри, конуси и додекаедри, правещи любов
всичко, което те кара да не мислиш, да виждаш
за да изтъче човекът меката нега на света.

На тези балкони, на тези тераси
надвесвам се от тези трептящи прозорци
свиквам без капка колебание, без въздишка
фалосите яздят огромните кълба месо
и геометрията на желанието, по божествен начин
изстрелва стрелите си
без митология, без съд и присъда.

 

Животът на Флора

Ти имаше големи крака и изтрити накриво токове.
Тури си цветето. Чакай малко, тръгваме заедно напът.

Ти имаше големи крака. Каква тъга се носи из въздуха!
Кой си хапеше опашката? Кой възпяваше тоя въздух?

Ти имаше големи крака, скъпа приятелко, на сухо оставена.
Голяма светлина извираше от теб. От краката ти, викам, извираше
и без никой да се усети те засмука нищото.

Голям шум се носеше от стаята ти. Кво става с Флора?
Нищо, само големите й крака изпълват цялото пространство.
Да, владееше те неизмеримата горчивина на
обувка някоя.

Насам натам се мотаеше между две нажежени ютии:
Флора, само внимавай, че краката ти са тъй големи
Че магазина за обувки те наема да излага на показ
огромните си калъпи.

Флора, колко пъти обикаляше квартала
молейки за малко олио и блясъка на луната
правеше магии.
Изведнъж двете ти чудовища скачаха на леглото
чудовищата ти, ужасени от хлебарка.

Флора, червените ти чорапи висят като езици
на обесени.
Тия сиракинчета на що за крачища ще се наденат? Къде ще иде чифта ти
последен?

Виж, Флора: краката ти не се побират в реката, дето
води в нищото
в онази страна дето няма големи крачища, нито малки ръце
ни обесени.
Ти искаше да думкат тъпана, за да се спуснат
птици
птици, пеещи напосред пръстите ти, докато тъпана
ечеше.

Свиреп вятър надипля коравостта на ходилата ти
всичко, минаващо през главата ти, додето ютията те превива.

Флора, ида да те придружа до последния ти пристан.
Ти имаше големи крака и изтрити на криво токове.

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Virgilio Piñera, La vida entera, México, Miami, Buenos Aires: Lectorum, 2012.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Венелин Бараков – Истина

истина

истината за мен
истината за теб
истината за всички
цялата истина

 

***
по пътя сме двама
всеки е сам

 

любовта е тъга

в гнездото на сърцето
паяжина от мисли
сърцето ражда
близнаци

 

***
остарявам
това е извън мен
но желанията ми остават
даже стават по-големи
в спомените винаги съм млад
живея с тях и с другите
понякога със себе си

 

спомените не избледняват

помня
жена
стая
спуснати завеси
легло
празното място
на сутринта

 

страст

изяждам един бадем
вкусът му създава плътност в устата
ям по няколко наведнъж
вкусът им горчи

 

***
видях те случайно
улица бе пълна с хора
за да не те изпусна разбрах
че трябва да направя нещо
забелязах че пушиш
доближих се и поисках огънче
ти се усмихна
внимавай, да не се изгориш

 

***
остарявам
все още
се съмнявам

 

един твой поглед

нещо става с коленете ми
вярно е че съм на възраст
довчера ходех свободно
сега мога да стигна до теб
само с поглед

 

***
ако бях с теб
нямаше да пиша поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Румяна Данчева – Халюцинации

халюцинации

халюцинирам те върху себе
проектираш съзнанието си
върху моето
размиваш ме
сливаме се
превръщаме се в сива мъгла
която изкривява видимото

 

пера

изтръгвам крилете на птиците
затрупвам се с пера
правя гнездо в ума си
мътя любовта ми към теб
която никога няма да се излюпи

 

***
ще татуирам името ти
върху очите си
за да виждам само теб
сълзи от мастило
ще рисуват болката ми
върху кожата ти

 

алкохол

каза ми че ме харесваш повече
когато съм пияна
периодично се превръщам в алкохоличка
напиваш ме по-силно и от водката
която гори гърлото ми
разяждаш ме
създаваш отново
жадна съм за една чаша
от твоята ласка
с две бучки лед
и лимон

 

вода

опитвам се да подредя
мислите в думи
думите в изречения
за да ти се обясня в любов
онемях и оглушах
чувам единствено ударите на сърцето ти
най-мелодичния ритъм
ще си издера очите
не искам да гледам нищо друго освен теб
ще съблека кожата си
не искам да усещам нищо друго освен твоето докосване
искам да се разтопя
да се превърна във вода
за да ме пиеш с пресъхнали устни

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Николай Владимиров – Първа незаконна евангелска църква

първа незаконна евангелска църква

събираха се четвъртък и неделя
в незаконната църква
под крайната панелка на квартала
изпълняваха ангелски песни
с повече джаз
от Господ в припевите
а аз ги чувах от балкона
и си мислех за ангела
който пада надолу
от лявото рамо
по теб

 

***
миговете между нас
са богове
забравили че съществуват
църкви

 

образ и подобие

погледът ти е като бомба
с часовников механизъм
и е труден
изборът
ако те задържа
в ръцете си
ще остане само
часовникът
ако те отпратя
обратно в света
ще го взривиш
целия
и няма да има къде
да си без подобие

 

самотата
е слабост
в която си силна
без мен

 

***
ако стоя цял ден
от едната страна
на някоя метростанция
може и да те срещна
но едва ли
едва ли за дълго

ако стоя всеки ден
от едната страна
на някоя метростанция
все някога ще те срещна
със сигурност

но няма да те позная
защото ще познавам
чакането

 

***
най-хубавият сняг вали
през лятото
когато си вдовицата на
август
а аз съм идващият
февруари

 

bad romance

мога да се целувам
с пистолет
докато е зареден
да изшмъркам
разбитото сърце на проститутка
като хероин
от тялото й
да се разхождам гол
по улиците
до усмирителна риза
да си пожелая тумор
в мозъка
и да се сбъдне
но нищо от изброеното
не може да ме убие
повече от това
бавно в себе си
да отгледаш
смъртта на друг
вместо моята

 

***
самотата уврежда
сърцето
любовта го спасява
със смърт

 

***
мечтите са като деца
от третия свят
свикнали на огризки
нахранят ли се добре
убиват
за още храна
собствените си родители

 

***
самотата е
дом за сираци
които чакат някой
да ги изнасили
за да получат
любов

 

sick sensation

в последния боксов двубой
без теб
ще поканя противника
да счупи ръцете
с които съм те прегръщал
да премаже устните
с които съм те целувал
да окървави косите
в които още усещам
полъха на пръстите ти
и когато съвсем се превърна
в елементарна частица
от която е останал
само погледа
няма да позволя на никого
да затвори напълно очите ми
защото в тях е смъртта ти
която все не настъпва

 

***
сърцето ти е
задънена улица
в която карам
с превишена скорост

 

***
заедно сме
като билети
за влак
който пътува
в обратна посока

 

***
                             на В.П.
смъртта е
да не умреш
от любов

 

***
целувам те с език
за да забравя
че ти си езикът
на който не мога
да бъда целувка

 

***
любовта няма
смисъл
когато го търсиш

 

***
мога да съм
устата с която
имаш навик
да пиеш кафе
но предпочитам да стана
празната чаша в която
все не стига кафе
за събуждане

 

кратка история на света

светът е сълза
отронена
от окото на Бог

 

***
                                     на баба Мария от Калояново, с която се запознах в автобуса за Пловдив

дълбоката старост
е като дете
което единствено вижда
в изгризания край
на евтина химикалка
поезия

 

***
очите ти приличат
на цветя
които
превръщат самотата ми
в градина

 

***
най-грешните решения
се взимат
когато искаш да обичаш
правилно

 

***
най-дълбоката зима
започва
от мечтата
за вечното лято

 

любов

внезапна си
като слънце
през зимата
в очите
на умиращ вълк

 

***
искам да си пръсна мозъка
с празния пистолет
на сърцето ти

 

последно танго без париж

покани ме на кино
и после не идвай
на филма
в който ни няма

 

***
само децата
не могат
да бъдат поети
на смъртта

 

***
всяка изгубена любов
е вечна
всяка вечна любов
е изгубена

 

***
любовта ни е здрава
като въже
на обесен

 

***
най-накрая се събрахме
в едно тяло
сега не можем да си поделим
душата

 

***
никой не е по-гол
от този
който крие голотата си
облякъл дълга тишина
към някого
тишината не е безразлична
когато няма своя дреха
за сбогуване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Стефан Гончаров – Голи

голи

светът се съблича бавно
като млада стриптизьорка
с разширени зеници
и напукани устни
клубът е празен
но някой я гледа

 

***
телата скърцат
и си мълчат
чакат да заживеем
с една ръка
на гърлото
и една
между краката

 

слушай

слушаш
как телата
на непознатите ти съседи
се свличат бавно
по покрива
докато някой мълчи
в тази къща
пълна с празници

 

гора

светлината тук
е като ръждясала ножица
реже накриво
и цапа хартията

 

храна

хапя езика ти
като животно
помирисало кръв
заклещено
между ребрата
на единствения си дом

 

йокаста

кожата ми е бяла
(като кучешки зъб)
ръцете ми са тихи
(като сняг)

полепвам
по очите ти
и ги разкъсвам

 

***
когато те искам
винаги идвам
с един букет
и две примки
за всеки случай

 

***
по цял ден
стоиш на балкона и гледаш
как дърветата горят
после се прибираш
и аз цяла нощ
се опитвам
да те стопля

 

скални рисунки

превърнах се
в пот и ритъм
над който
сънищата ми
залязват в пещерите

 

юда

да целунеш убиеца си
е като да посягаш
към облаците
когато вали

 

***

огънят търси
дима
в който да заживее
прахът
полепва по облаците

пожарите
са празни

 

кости

тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

 

***
думите остаряха
умират във въздуха
навсякъде сме
прекалено далече
един от друг
ръцете ни проглеждат
под уличните лампи

 

нощ

светло е
сигурно някой наблизо
гаси пожар
а децата му се опитват да го спрат
защото ги е страх
от тъмното

 

***
в ада всичко
е на ръка разстояние
някой те държи за гърлото
докато се целуваме
поглеждаш настрани
и виждаш себе си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Ива Спиридонова – Сърцето – инструментът: Февруари на Мартин Костов

Когато отворих тази книга-бижу (на издателство „Пергамент“), първият стих, който видях, бе този:

***
без теб нямаше да съм аз
друг щях да бъда
без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Пропаднах в най-дълбокото на истината, казана още с първия стих на Мартин Костов. Безкомпромисен в оголването на скелета на една неискаща да умре любов, от която не се умира, той одира наживо всяка част от нея, за да видим красотата на вътрешната й светлина и едновременно с това да усетим ужаса на призрачността и вечността й.

Лирическият „аз“ е просто едно дете, търсещо баща си, молещо се за любов, топлина, близост и време, но получаващо самота, безнадеждност и болка. А Мартин Костов е гласът на едно от изгубените поколения на прехода, глас, облечен в „бяло, зелено, червено“. Нечут, но безкомпромисно истинен и запълващ бездната на нечуваемостта с разбиране отвъд зимността на дните.

Лично на мен тази поезия, с мотивите на обреченост и безнадеждност, много ми напомня на поезията на Димитър Воев. Авторът говори не само от свое име, но и от името на всички пораснали вече деца на прехода, на които животът е отказал първо детство, а след това и любов.

„Февруари“ всъщност е своего рода бунт срещу зимата на нашия живот, срещу вледеняващата реалност. Мартин Костов създава един друг Февруари – месецът на прераждането на мрака на обречеността в светлината на страданието, месецът на вечната и невъзможна любов, заради която продължаваш в светлината отвъд „времето-лъжец”. Страданието е пътят, сърцето – инструментът, вечността – целта на пътуването. Друг път няма.
А музиката, която се чува от тези стихове, е звукът на болката и истината за истинската любов, вместо която умираш от студ сред февруарската зима на живота, но тя оцелява и след теб.

И понеже от всеки ред във „Февруари“ крещи истината, аз съм убедена, че за тази книга ще се говори още много след представянето й на 24-ти този месец в „MAZE”. Защото тя е една изстрадана истина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Божидар Пангелов – Разпънат между любовта и тук

***
разпънат
между любовта и
тук
спасява единствено тъгата
копнеж в небесните градини

 

Неизбежно

Хвърли студа
върху шапката си.
И да се обичаме.

Хвърли вина
върху сянката си.
И да се обичаме.

Сгъни,
раненото време
във хвърчила.
Да се обичаме.

Сега
(когато слънцето е кратко).

 

Натура

дъждът гърми върху
чадъра ми

момиче се люлее
бясно

за да отреже
всичките сърца

 

Песни

„имам очи“
казвам

казват
„какво са очи“

песни на пустинята

 

Черешница

Във тази ранна утрин
земята благосклонна
ви отпуска.

Във тази ранна утрин
вин̀̀о се лее
между пръстите, кълни.
Във тази ранна утрин
страничен дъжд
вали.

 

***
тъй Ной
големите води преплава

в ковчег
от дървета прави
от дървета криви
сътворен

докато гълъбът излитна

 

***
вървя по залезите
един
два
три
….
постигнал руините
вложил сърцето си
се смалявам
и сянката се размива
искам да чуя гласа
като от много води

и да отговоря

 

Преминалия

Там,
морето е небе.

Обагря златото на есента
преминалия си сърцето.
Той не е лодка,
не е остров
и се топи като въздишка.

Отронена от някого
преди.

Да хвърли
собствена монета.

 

***
настръхналите гълъби
ще прибера от терасата

сега сме
аз
елха
и гълъби

и Коледа

 

***
това което ни събира и
дели

думите

подобно дялан камък
или въздух
градя и дишам
сън
лист
във листопада

 

преди

преди да ме

зачер-
кнеш върху
името си

чуй

дъждът вали

 

Всичкото

понеже има само

аз и аз

и само миг –

прегърната светкавица

всичкото е другаде

светли сияния

 

La Vita è Bella

От този свят се ражда
време – дъги от облаци
или от папрат.
И смях или тъга звъни –
блестящи утрини или здрачаване
от високи върхове.
Животът се повтаря
неизбежен и като смърт –
след клада – пръст,
а после цвете.
А колко други
ще говорят със звездите,
с пламнали ръце ще търсят
знаци. А ние, мила,
ще бъдем пръските
в това море безбрежно,
което винаги
обича.

Животът е прекрасен!

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017