Стоян Костадинов – Пъзелът

Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015

 

Пъзелът е огромен и сложен, с много досадни детайли и едноцветни части. Но тя му помага да се нареди. Всеки ден слага по една нова част. Не бърза за никъде. Знае, че дори и да бърза, няма да успее по-бързо отколкото е възможно. Затова бавно и славно продължава към целта си. Пъзелът не краде твърде много от свободното ѝ време. Mоже да се каже, че го управлява и разполага с него добре. Точно затова отделя само 10 минути на ден. Точно колкото да намери една част и да я постави в пъзела. Понякога не успява. Но не продължава да търси, а спира до там. Най-впечатляващото в тази жена е, че тя става точно 10 минути след като е свършило времето и дори да не е намерила нито една част, тя не чувства угризения. През целия остатък от деня тя не го поглежда. Върши куп други неща. Свири на цигулка в градската филхармония. А вкъщи репетира своите партии почти по цял ден. Чете научни списания. Понякога се вижда с един мъж. Но никога не му позволява да остане твърде дълго време. А на него му се остава. Толкова му се остава. Ако се случи да са заедно за по-дълго, тя винаги отделя своето време на пъзела. Когато мъжът вижда колко е важен за нея, той пожелава да го редят заедно. Тя отказва категорично. Това е нейна работа и тя трябва да я свърши сама. Затова започва да го моли да я остави за 10 минути на спокойствие. Пъзелът е разположен на една много голяма семейна маса, която изглежда е отредена само за него, не е скътан в някой ъгъл, а е поставен на почетно място в хола. Да, тя разполага с голямо пространство и все пак пъзелът заема необичайно централно място за нещо, което отнема едва 10 минути от деня ѝ. Не може да се каже, че присъствието му не пречи поне малко на движението в стаята. И все пак той е поставен така сякаш е гласен да остане задълго. Съдейки по темпото, с което тя го реди може да се каже, че той определено ще остане за дълго. Не и мъжът. Той спря да идва. Може би не можа да издържи на нейното самообладание и увереност. Той определено не е от тези хора. Но тя е. Тя ходи добре облечена. Дори вкъщи. Държи къщата си подредена, както и времето си. Не се страхува от самотата. Знае, че тя е скъпа цена за скъп продукт, която си заслужава да бъде платена. Толкова е постоянна във всяко нещо. Никога не се разсейва. Върви към целта. А каква е тя? Каква е целта ѝ? Колкото до пъзела… Може би никога няма да успее да го нареди. Но не спира. Всеки ден без да бърза отделя малко време за него. Горе-долу колкото е нужно за една частичка.

Ах, жената от прозореца отсреща. Какъв пъзел е тя. А аз всеки ден поставям по едно парченце в него.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Миролюб Влахов – Еленко тръгна след мечта

Вероника Цекова, „vorHERZusehen” (de) (бг. предвиждам; редчувствувам / СЪРЦЕ), дигитална графика, 2020

 

           

Един ден Еленко наистина замина и наистина на никого не се обади. Гонеше четиридесетте, бе останал сам и винаги бе твърдял, че един ден ще замине. Отдавна никой не вярваше на тия закани – не ги възприемаха нито като мечта, нито като цел. Даже като намерение не ги възприемаха. Еленко бе престанал да изглежда като човек, който би се втурнал да преследва една мечта, а приказките, че някога ще замине, приличаха повече на оплакване, отколкото на желание. Дотолкова бяха свикнали с тях, че никой не им обръщаше внимание.

             Той не помнеше кога точно за първи път му се прииска да замине, може би защото не знаеше, че това е начало. Както и не можеше да знае, че появата на Вега и Сюзан ще е последната брънка на тази вече непоносимо натежала верига от закани и че това всъщност бе не просто историята на един мъж, а неговата собствена история. Бе историята на Еленко,  който не само бе искал да обича. Само дето никога не бе успял да постави начало или да сложи точка – сигурно и защото дълго  не бе имал късмет.

            Когато Дияна му каза, че не може да му стане гадже, той дори не я попита защо. Беше ваканция и си бе дошъл само за три седмици след лятната бригада в Дъбене. Там спяха върху войнишки легла на два етажа в огромен склад без таван, направо под циглите, които се напичаха като фурна през деня и изстиваха едва на разсъмване. За стена между мъжкото и женското спално служеше струпана от пластмасови кафези преграда. Едва под самия гредоред оставаше малко пространство, но нито момчетата, нито момичетата опитваха да надничат през него – просто нямаше как да се покатери човек дотам без преградата  да не рухне. Затова пък оставаха словесните престрелки, бъзици и закани, някои от които звучаха по-скоро като молби или обещания. Още когато ги въведоха в помещението, се развикаха, че всичко това  е адски готино, но никой не се втурна към кафезите. Такова легло се падна на Еленко. 

            В онова лято той научи много тайни. Преградата не спираше шума и колкото и тихо да си шептяха момичетата, до ушите му все достигаше по нещо. Еленко разбра, че и те се плашат, че също харесват и не искат да бъдат отблъснати, че има неща, от които се срамуват или просто се нуждаят да останат за малко сами. Зад преградата спеше Иванка от „Г” клас. Бе тихо и донякъде грозновато момиче, но имаше гъвкаво тяло и гърди, които улавяха погледите дори под торбестите работни дрехи от син док. Нощем Еленко чуваше дишането ѝ. Постепенно се научи да различава кога е будна и кога наистина спи. Между кафезите все пак имаше съвсем тесни процепи. През тях виждаше достатъчно и постепенно престана да се притеснява, че момичетата ще го забележат.

            Той се надяваше, че Иванка ще го хареса, но тя никога нищо не го попита, дори лека нощ не му пожелаваше, когато вече бе готова за сън и лампите още не бяха угасени. Приготвяше се мълчаливо, тихо си говореше с момичетата от другата страна на пътеката или на горните легла, събличаше се, без да се крие, но и без да демонстрира тялото си и той с удивление, и може би с малко разочарование, откриваше, че те правят почти същото, което и момчетата. После си лягаше и се обръщаше с лице към преградата. Той бързаше да си легне преди нея. През пролуките виждаше ивица от лицето ѝ, шията, косите. Тези коси не бяха нито точно кестеняви, нито руси. Бяха дълги, гъсти и с нацъфтели белезникави връхчета, което все пак оставяше впечатлението за някаква русолявост. Еленко повече никога не видя такива коси.   

            Когато бригадата свърши, той изпита облекчение. С Иванка бяха спали само на няколко педи един от друг, но през този месец той доби усещането, че са в два съвсем различни свята – сякаш не бяха от двете страни на проста стена от кафези за зеленчуци. Питаше се дали нейното мълчание е безразличие или смотаност. Точно така мислеше за нея в началото – че е смотана. После неусетно осъзна, че тя може да не беше красавица, но не бе и смотла, а това откритие го измъчваше. На моменти ставаше непоносимо. Искаше му се да си тръгне преди последния ден, но издържа, не избяга, и затова срещата с Дияна го зарадва.

             Дияна  си идваше всяко лято и бе светла и усмихната. Баща ѝ бе съдия, а майка ѝ управител на аптека. Тя се смееше на шегите му, сядаше до него, позволяваше му да я докосва, да я кани на танци, да я изпраща. Но когато все пак набра смелост и я попита дали иска да са гаджета, го отряза. Бяха в тъмната част на улицата, където лампите светеха едва през два стълба. Бе я попитал, избирайки специална пауза и без да спират. Тя също му отвърна, без да се спира, и на него му се прииска да не я изпраща до края.

            Тя не му обясни отказа си. Каза само, че не може да му стане гадже. Не се отдръпна, не избърза да се прибере, продължи да говори както допреди минута. Отказа му сякаш просто бе отговорила на някой от компанията им  колко е часа или махнала отдалеко за привет на приятелка, както хората казват „моля”, „извинете” или  „благодаря”. Дори не му даде време да попита защо, а той и не попита. Когато стигнаха до тях, тя пристъпи и го целуна по бузата, както бе направила и предната вечер, пристисна над китките ръцете му, после, както всеки път, каза „До утре” и се прибра. И както винаги, той я изчака да прекоси двора и да се увери, че е влязла в къщата – в тишината на топлата нощ обикновено се чуваше как превърта ключа отвътре и после виждаше как светват драпираните завески на прозорците в коридорчето.

            Тази нощ той не се прибра. И без това оставаше малко  до разсъмване. Не му се връщаше в самотната стая на пристройката. Щяха да го усетят и да го заприказват. Винаги го усещаха и излизаха – някой път майка му, някой път сестра му – да го попитат прибира ли се? Баща му не излизаше. Но Еленко бе сигурен, че той също се ослушва кога ще прихлопа. Мислеше си, че го правят, защото си идва само през ваканциите. Тогава се надяваше, че няма да срещне някого, който да го попита защо митка сам из улиците по никое време. Не знаеше какво би отговорил. Мислеше си за Иванка, но повече за това, че тогава не му се оставаше до края на бригадата. А в началото му бе приятно да наблюдава момичетата през пролуките. После установи, че всъщност наблюдаваше повече нея и накрая само нея. Много искаше най-сетне някоя вечер тя да му прошепне, пък било и само с мърдане на устните,  „Лека нощ”. Хубаво би било да го каже преди да угасят осветлението. Щеше да види това през пролуките,  може би само крайчеца на усмивката ѝ щеше да види, докато го прошепва, но и на тъмно да го кажеше, пак щеше да се радва и да успее да си го представи. И щеше да ѝ отговори. Но тя го гледаше и мълчеше. Мълчеше и през деня, ако се случеше да се срещнат в столовата или някъде из  оранжериите. Тогава дори не поглеждаше към него, все едно не съществуваше.

            След отказа на Дияна, желанието да се махне се появи отново. Но ако в Дъбене то бе все пак повече  смътно и обяснимо със самотата му сред толкова много момчета и момичета, сега го изпита ясно и силно. Представи си как би тръгнал нанякъде. Не знаеше накъде би тръгнал, но си представи, че го прави. Тогава просто не му се оставаше в бригадата, сега искаше да е някъде другаде. Надяваше се да види падаща звезда и да си го пожелае като нещо, което, наречено под звезда, вече непременно щеше да се сбъдне. Прибра се на развиделяване. Този път излезе зет му. „Аз съм” – каза му преди Йовчо да го попита сега ли се прибира? „Ти ли си?” – все пак попита Йовчо. „Някой път ще си тръгна оттук” – каза Еленко и се прибра в пристройката.

            Той наистина не знаеше къде би отишъл. Не знаеше и кога и как ще го стори, но бе сигурен, че го иска и че все някога ще го направи. „Иде ми да си взема шапката и да тръгна накъдето ми видят очите” – казваше понякога Еленко. Сестра му и Йовчо се уредиха за апартамент от военния завод – двустаен с уширение, тя бе бременна с второто, за това успяха да го вземат бързо. Беше на Черникова бара в Лясковец, на предпоследния етаж, и кака му смяташе това за късмет. Преустроиха го и почти спряха да идват на село. Баща му почина от инсулт внезапно една сутрин преди да тръгне на работа. Д-р Димитров го извика след аутопсията в кабинета си, разгъна му рисунка на човешкия мозък и му показа къде точно е заседнал тромбът – в центъра на дишането. Показа му и самия тромб – мъничък, черен, колкото зрънце черен пипер. Беше го сложил върху стъклена чинийка и през прозореца около зрънцето играеха сенки и отблясъци. Моргата бе в мазето под „Бърза помощ” в търновската болница и той чуваше как постоянно пристигат коли и линейки, повечето без сирени, суетнята, подвикванията на екипите. „Не се е мъчил – каза докторът. – Даже не е осъзнал, че си отива. Станало е за секунди. Това зрънце е блокирало центъра на дишането.” Той бързаше, чакаха го още трупове. Влезе санитар и каза, че „Човекът е готов” – каза го без да се обръща нито към доктора, нито към Еленко – ставаше дума за баща му.

            Не знаеше дали това е добре – да умреш, без да осъзнаваш, че са последните ти мигове. Щастлив ли е тогава човек? Благодарен ли е на косача за една такава смърт? Иска ли да каже на някого нещо и изпитва ли мъка от това, че не може и че този някой  никога няма да научи какво е искал да му каже в сетния си час. Или просто  изпитва ужас в последната секунда. Нима една секунда не е достатъчна да осъзнаеш, че умираш. Колко ужас може да се побере в една секунда? За какво всъщност му говореше д-р Димитров, успокояваше ли го? Знаеше ли докторът  колко болка и мъка може да се концентрира в душата на умиращия? Не го попита, сигурно други бяха го питали. Братовчед му Стамен се качи отпред, а Еленко остана отзад при ковчега. Уазката, която му бяха отпуснали от завода, друсаше и ковчегът постоянно се хлъзгаше настрани. Капакът се изсулваше и откриваше лицето на баща му и Еленко изкара  пътя в усилия да го закрепи.

            Христина не му отказа, не знаеше, че я иска. Видя я един ден да минава покрай тях. Беше много руса – разкошно, истински. Видя я на отминаване от прозореца си. Стъпваше меко, беше с маратонки и носеше торбичка с хляб. Еленко поиска да я спре, но нямаше как през затворения прозорец. Той изтича на улицата, но пак не посмя да извика след нея. Беше с виненочервени  джинси и тъмнозелена памучна  тениска. Погледът му се спря в дупето ѝ и той се почувства неловко, че не може да откъсне поглед от него. Стори му се срамно, че едно дупе на момиче може така да го привлича. Въпреки че бе без токове, дупето ѝ се носеше високо и Еленко се огледа крадешком да провери дали някой не е забелязал как зяпа след нея. Струваше му се нелепо да нарича това, което така неочаквано го бе развълнувало, просто дупе. Тя и така си бе хубава, а в него се загнезди спомена за снагата ѝ, отдалечаваща се  по улицата. Но това за снагата си го повтаряше умишлено сам той, за да не си признае, че всъщност го бе привлякъл  задникът  ѝ.

            След месец вече излизаха. Христина бе винаги усмихната и обикновено намираше верния тон за каквото и с когото и да говореше. Намираше го и с него. Ходеха на кино, на дискотека, в бара на хотел „Раховец”, в „Шнека”. Тя му позволяваше да я прегръща през рамо на улицата, да я притиска при блусовете, без да се дърпа, когато не можеше да възпре възбудата си от тялото ѝ. Когато я целуваше, усещаше как откликва и покорно се отпуска в ръцете му, но и някак си успокояващо, че нещата трябва да са именно такива, че всичко е наред. Не знаеше дали вече са гаджета. Не искаше да я пита, не бе сигурен в отговора ѝ. И другите не знаеха и може би затова не пропускаха да отбелязват, че има „страхотна задница” и да разказват кога са се убедили, че си струва. Един ден тя му каза, че ще се омъжва. Бяха ходили на кино, бяха седели на терасата на „Шнека” в Горна Оряховица и гледали минувачите по потопения в залеза площад. Беше я довел до квартирата ѝ и дори очакваше да го покани. Беше я прегръщал и в киното, и по стълбите на бара, и  когато свиха от Долнооряховска към блока, в който живееше… И тогава, докато още бе в прегръдката му, тя му каза, че ще се омъжва. И добави: „Не мога да се омъжа за теб”.

            Той не попита защо. Сигурен бе, че има причина, че тя я знае и че ако се наложи, ще му я каже, но че е преценила, че не трябва сега да му я казва и че това е правилното. Майка му също смяташе така. „Добре, че Тинчето се задоми надалеко” – все повтаряше месеци наред, но Еленко и нея не попита какво толкова му е „добрето” на това. „Ще взема да тръгна накъдето ми видят очите и аз”, казваше си тогава той. Не знаеше, че е мечта. Според него мечтата бе нещо красиво, а да заминеш нанякъде бе намерение. Може би красиво намерение, но не и красива мечта. Казваше си  „Стягам си багажеца и тръгвам!” и се наместваше удобно върху възглавницата и сплъстения дюшек, който  угодливо бе запомнил формата на тялото му. После заспиваше с тази сладостна закана.

            Харесваше му навалицата на търновската автогара. Когато имаше как, отиваше  доста преди автобуса си, сядаше на пейките от източната страна и наблюдаваше как през петнадесет минути тръгват десетката и четиринайската за Горна Оряховица. Беше запомнил много от пътниците, знаеше дори за кой курс кои избързват или закъсняват. Все пак накрая ставаше, отпиваше глътка-две от шадраванчето, не толкова от жажда, а за да удължи удоволствието от това, че е в потока на нещата – от тук хората тръгваха за къде ли не. Него не го интересуваха пристигащите, те слизаха откъм западната страна, интересуваха го заминаващите. И тогава веднъж, в една прашна и пропита с мирис на отгорял дизел привечер, тъкмо когато се отделяше от чешмичката, видя Иванка. Беше само на крачка от него, беше усмихната и го гледаше в очите.

            Иванка пътуваше за Пловдив, но следвала в Свищов. Имала да взема изпит, успяла и сега щяла да запише четвърти курс. Помниш ли как в Дъбене спахме цял месец почти един до друг, попита по едно време Иванка. Тя помнела. И как се притеснявала помнела, и как искала някой път той да ѝ пожелае лека нощ, поне един път само да ѝ го пожелае, но той все мълчал и само гледал през процепите, ставало ѝ тъжно, че му е толкова безразлична. После се усмихна, всъщност, не преставаше да се усмихва, докато разказваше всичко това. Не, не му се сърдела, разбира се, та те били още деца…Но никога нямала да забрави онова лято, постоянно гледала да го срещне някъде из оранжериите. Съобщиха за автобуса ѝ и тя стана. Носеше неголяма пътническа чанта и Еленко не посмя да я вземе, за да ѝ кавалерства. Тя му махаше на тръгване и той остана на ръба на площадката, докато синята сетра, покрита с маслени петна и прахоляк, се изгуби под моста над Янтра по шосето за Хаинбоаз.

            Не разбра дали вече е омъжена. Не бе се сетил да я попита, всъщност за нищо не я попита, но поне да бе забелязал дали носи халка. Така и не се бе  научил поне по пръстените да преценява дали жените са вече заети. Но си спомни как последния ден на бригадата нейният автобус тръгна пръв и как тогава очакваше да му махне, а  тя дори не погледна към него. Сега, в тясната сладкарница на търновската автогара, сред окапаните с боза маси и разхвърляните столове,  тя разказваше почти без да спира дори да си поеме дъх – разполагаше само с няколко минути. Едва след като се прибра, си даде сметка, че на няколко пъти, ей така, сякаш между другото, от любезност, тя все пак бе попитала – а ти как си сега, Еленко, къде си, с какво се занимаваш, да не си станал татко, как може човек да те открие… И повтаряше през изречение или две: „Боже, колко се радвам, че те срещнах”.

            Тогава хвана последния автобус за Елена. Денят уморено си отиваше зад още топлото от августовската жега стъкло. Той никога повече няма да се повтори, мислеше си Еленко. Иванка беше подстригана, косите ѝ бяха боядисани в цвят, който той не знаеше как се нарича, но бе нещо между червено и кестеняво, може би бе цвят на стара мед. Само връхчетата ѝ му напомняха за някогашната коса на някогашната Иванка – те пак бяха нацъфтели в белезникаво, въпреки боята. Стана му тъжно, че е така, но може би тъкмо това  става най-често с жените и техните коси – те се променят и понякога стават по-хубави. Той не бе сигурен, че новата прическа на Иванка е по-хубава от старата, много му се искаше да беше я видял с някогашната коса. И предишната ѝ грозноватост вече я нямаше, беше се стопила, него ден Еленко бе срещнал съвсем друго момиче и това момиче се бе зарадвало, че се виждат.  „Някой ден трябва да тръгна и да я намеря” – каза си той тогава…

            Три или четири пъти в месеца, отиваше до  гарата в Горна Оряховица. Разхождаше се, зяпаше разписанията, сядаше на някоя пейка на първи перон и наблюдаваше влаковете. Или се облягаше върху парапета над тунела и гледаше пътниците, гадаеше в какво настроение са, радваше се с посрещачите или проследяваше как изпращачите се връщат без да бързат до колите си или спирката. От мястото си виждаше коридорите и купетата на вагоните, нещата, оставени от пътниците по первазите зад прозорците, багажа им, тях самите. Нямаше как да открие Иванка в Пловдив, но може би  можеше да я намери в Свищов. Гарата бе занемарена, въпреки постоянните ремонти и освежавания. Околните заведения бяха мръсни и пълни с далавераджии от Калтинец и Първомайци. Те говореха шумно, пикаеха по стените на павилионите, само на крачки от масите си, и той имаше усещането, че всеки път някой ще се заяде и сбие с някого. Предлагаха кафето в пластмасови чаши, които се капичваха и оливаха всичко при най-леко поклащане на масата или полъх на вятъра. Тогава се запозна с Вики.

            Тя седна при него, без да чака да й каже дали е свободно, но все пак бе попитала може ли. Беше висока и с не толкова елегантна фигура. Пиеше кафе с мляко и когато надигаше чашата си, стените ѝ омекваха от горещото – всеки път той очакваше, че тя ще прелее. Вики посръбваше от парливата течност, а той задържаше погледа си върху пръстите ѝ с ниско изрязан маникюр и безцветен лак, едва поръсен с блещукащ прашец. Изглеждаше спретната и той си помисли, че сигурно е шивачка или магазинерка. Излъчваше самоувереността на постоянните пътници и внушението, че познава мястото и се чувства тук като у дома си. Беше март, още бе студено, въпреки слънчевите дни, и тя беше с бяла блуза с разкопчана яка и червен пуловер с дълбоко изрязано под формата на сърце деколте, под което напираха  гърдите ѝ. Бяха големи, но не дразнещо големи и на него му се прииска да разбере как изглеждаха без дрехи.  Усети, че завижда на непознатия мъж, който им се любува нощем, усети дъхавата топлина, която излъчваха и трудно овладя желанието си да се докосне до нея, да сведе лице над тези вълнуващи гърди, но не върху тях самите, а малко по-нагоре – при второто разкопчано копче, да усети мириса им, мекотата на кожата, топлината им.

            Попита го за къде пътува, щото скоро нямало влак и трябвало доста да почака. Той се зарадва, че тя е подранила или изтървала своя, така щяха да си поговорят още. Отбеляза си, че има едри скули и че очите ѝ бяха добри. После изпита тревога да не се лепне някой на масата, навярно имаше доста познати, ако пътуваше редовно, постоянните пътници бяха нещо като далечни роднини, което им позволяваше да се държат взаимно добре – нямаше какво да делят или очакват един от друг. Тя каза, че е уморена, той понечи да ѝ направи комплимент, че не ѝ личи, но тя допълни, че днес имала дванадесет човека и Еленко премълча. Каза му как се казва и че е проститутка. Както и че, ако не му е приятно, може да се махне. Но ако я харесва, да не се притеснява, можело да го направи още веднъж, този път за последно за деня и на половин цена, защото щяла да се погрижи и за себе си. После го попита дали иска да е с нея.  И с кола ли е или трябва да ходят до квартирата – не била надалеко, но струвало още пет лева на час, тях нямало как да ги намали наполовина, квартирата била на една баба, която не правела отстъпки.

            Майка му си отиде тихо без да му каже къде са парите. Не се разбра каква е причината, но решиха да не я карат на аутопсия. Просто е умряла, каза джипито доктор Добрев, добре поне, че е било в съня ѝ. Нищо не била усетила, не е разбрала даже, че умира. Еленко поиска и него да попита откъде е сигурен, че е така, но отново си замълча. Няколко седмици преди това тя го бе заклела, че не иска да вижда оная жена в дома си, че не иска даже и да чува за нея. Той не знаеше как бе научила за Калина. Но майка му продължи да дълбае и накрая го принуди да се закълне. Той го направи, излезе и се прекръсти. После плю в пазвата си. Не му се прибираше, но все пак се върна късно през нощта. Майка му го чакаше, излезе и попита: „При нея ли беше? Нали обеща!” Той я подмина мълчаливо, влезе в пристройката, съблече се,  намести се във вдлъбнатините на дюшека и се закани, че е крайно време да си дигне дърмите и да се запилее накъдето му видят очите. 

            Калина бе само седем години по-голяма от него и смущаващо красива. Работеше в лабораторията на съседния цех и имаше любовник, съпруг и две деца. Освен това и  безчет кандидати за леглото ѝ. Беше тънка и стройна, гъвкава като шибучка, и с поглед, който  свистеше през мъжките сърца. Тя го знаеше, стъпваше нахакано и не отместваше очи от тези, които я задиряха. Както и не им прощаваше подмятанията – винаги намираше какво да отговори, но така че хем да ги уязви, хем да им остави надежда. Еленко обичаше да я гледа как минава по пътеката край машините.

            „Не си по-добър от баща си – каза му тя. – И от Йовчо не си по-добър. Но признавам, че се надявах да не е така.” Беше минала през него, без да го пита иска ли я, знаеше, че я иска. Не го остави да се терзае дали си струва, сигурна бе, че няма да откаже. Беше угаснал тока при една от вторите смени и тя го срещна на пътеката, мислеше, че е случайно. В тъмното се белна мантата ѝ, преди това се бе разминал с още две жени, тя вървеше зад тях, но в последния момент изостана. Прегърна го с две ръце  през врата, притегли го към себе си и изшептя в ухото му: „Ей, Еленко, ще те схрускам! Да знаеш! Много си ми хубав.” В следващия миг бе вече на метър два зад него. Насити  му се за седмица. Каза му, че не може да рискува да се влюби в нея, просто искала да разбере какво може. Не бивало да се депресира, това били нормални неща, просто не бил толкова добър, колкото очаквала, във всеки случай не достатъчно добър, за да представлява повече интерес за нея. Но иначе не бил лош и трябвало да побърза  и наистина да направи нещо за себе си, защо не заминел нанякъде.

            Не можа да намери парите. Цял живот майка му бе събирала парите на мъжа си и своите, за да  може някой ден да заживеят по-добре. След смъртта на баща си и Еленко свикна да ѝ дава част от заплатата си. Тя го успокояваше, че при нея парите са на сигурно място. Той не знаеше къде ги крие. Понякога се запитваше къде ли може да е скривалището и едно ли е, или ги е сложила на различни места, за всеки случай. Тя го успокояваше – не бой се, няма да се загубят, добре ги пазя. Оказа се вярно и той не можа да ги намери. Беше времето на хиперинфлацията и всеки ден левът се обезценяваше. Един ден извикаха Еленко и му казаха, че се налага да го съкратят – сам бил, нямало работа, пък и имал спестявания, нямало как да го оставят при равни условия със семейните и вишистите. Прерови всяко кътче на къщата, изкърти половината ламперия, отлепи съмнителните дъски от дюшемето и тавана, на самия таван прерови всеки сантиметър – пари нямаше. После се прехвърли в мазата, пещта, сайванта, плевнята, пристройката – да не би да ги е криела  в неговата стая докато го няма, та затова да го бе успокоявала, че ще ги намери.  

            След няколко месеца се отказа и отиде да потърси Вики. Преживяваше като общ работник по строежите. По стар навик искаше да му плащат в нови банкноти, така го съветваше някога майка му – да иска само нови пари, но не винаги успяваше. Паднеше ли му нова банкнота обаче, я отделяше. Трябваха му пари, за да замине. Както трябваха и на Вики. Тя събираше, за да замине за Германия. Дори ходеше на уроци по немски и Еленко на няколко пъти се бе изкушил да я попита дали учителката се досеща, че е проститутка. Аз съм временно такава, казваше Вики. Иначе на проститутка ли ти приличам. Като събера достатъчно, ще отида да поработя в  чужбина. Там за три-четири години ще си оправя живота. Иначе и тук имам клиенти, които и сега биха ме взели. Ти би ли се отказал от мен, ако не знаеше, че съм проститутка. Еленко не я питаше какво ще работи там, пак ли ще обслужва мъже. Тя беше добра и той си казваше, че наистина би искал да има такава добра жена. Но сега не можа да я открие. „Вики замина – каза му продавачката от сладкарницата вляво от входа на гарата, където отсядаше тя след последния клиент. – Не знаеш ли?” Еленко се учуди, че тя го е запомнила, но не попита кога е заминала Вики. Жената го помоли да изчака минутка. След малко му донесе найлонова торбичка: „Бонбони са, уточни тя, Вики ги остави да се почерпиш. Всъщност, знаеш ли, че тя не се казва така. Поръча да ти кажа, че се казва Мария. Иска да я запомниш като Мария. И поръча някой ден да отидеш, където мечтаеш.”

            Еленко се прибра без да разгъва кутията от цветната хартия, с която Вики я бе увила и старателно запечатала с тиксо. Сложи я на лавицата зад телевизора – до шишенцето със съсирека, който бе убил баща му. Тогава доктор Димитров го бе дал на Стамен, а той му го донесе едва когато слагаха година  на баща му. „Прибери го, каза му. Не е толкова страшно. На мен не ми трябва.” Еленко го прибра в шкафчето до леглото си, но после реши и го постави на лавицата над телевизора. С годините престана да го забелязва, но усещаше присъствието му. Понякога се спираше и го разглеждаше. Зрънцето се бе смалило съвсем, бе се сбръчкало и залепнало за дъното. И от лъскавината си бе изгубило, сега изглеждаше някак сиво. Беше мъничка сива точица. Казваше си, че това все пак е частица от баща му,  въпреки че тъкмо то бе нещото, което бе сложило точка и на живота му. Кутията не бе част от Вики, но все пак му напомняше за разговорите им и за ония дни, в които тя решаваше, че трябва да се погрижи и за себе си и го любеше всеотдайно на половин цена. Тя никога не го люби без пари и той никога не настоя. Не лягаше с нея, ако не можеше да си плати, не се одума нито един път за вересия. Тая половин такса бе точката между тях. Или многоточието, заради което продължаваха да се срещат.

            Вики не се върна. Еленко продължи да я нарича така. Просто не познаваше Мария. Или изобщо не искаше да я опознава. По навик продължи да виси на гарата. Едва на четвъртата година разреди ходенията. Беше се уловил, че понякога си нарича на глас ”Някой път и аз ще замина” и когато се усетеше, се оглеждаше дали не са го  чули и няма ли да го вземат за откачалка. Персоналът по заведенията и магазинчетата  постоянно се сменяше и едва ли някой от новите възприемаше Еленко като кибик.  След четвъртата година той си каза, че няма смисъл да се върти толкова по гарата. Ако реши да замине, не бе необходимо да разучава разписанията  през седмица – можеше да ги провери и от предния ден. Беше сигурен, че съвсем скоро ще замине.

             Тогава в къщата отвъд съседския двор се заселиха Вега  и Сюзан. Започна да идва и Фил, който всъщност живееше през улица, но семейството му бе останало в Лондон. Появиха се в седмицата след връщането му от банка „Балкани”. Оттам си бе дошъл с  гумирана торба – колкото чувалче брикети, само дето бе по-луксозна. Наложи се и нея да плати. Майка му бе оставила парите в трезора, но в обикновени черни пликове за боклук. И те наистина бяха се превърнали в боклук. Деноминацията отдавна бе минала, минал бе и срока за обмена на старите купюри. Еленко не знаеше откъде майка му бе научила тази дума, само че тя я изговаряше „кюпюри” и именно така наставяше – събирай само новички кюпюри.

            От банката го бяха потърсили, защото вече трябвало служебно да отворят наетата от майка му кутия. Бяха се обърнали към фирма за събиране на задължения и оттам го откриха две момчета. За няколко години наемът бе достигнал четирицифрена сума и като наследници той и сестра му я дължаха на банката.  „Не ме интересува! – бе казала сестра му. – Плащай и вземай каквото има там, майка си падаше по спомените, сигурно са някои мухлясали писма. Документите на къщата нали са в теб, те са важни.” Еленко даде до стотинка  новите си спестявания. Не му достигнаха 136 лева и се наложи да поиска от Стамен.

             Когато отвориха касетата на майка му, се оказа, че в нея има само пари. Много пари. Купчина пари. Служителят от трезора не се стърпя и извика колежката си от гишето за обслужване, после двамата извикаха началника на клона, той се оттегли в кабинета си и през стъклената стена  Еленко го видя да разговаря с някой друг, вероятно от централния офис. После се върна и каза, че може да си вземе парите, взаимоотношенията им били уредени. Ако искал обаче, можело и да ги остави да се съхраняват още, но трябвало нов договор – вече на неговото име. Нямало как да ги обменят, можело да ги представи само в централната банка, но всъщност  били вече без каквато и да е стойност – нищо повече от куп стара хартия, вярно, специална, но стара. Дори не му поискаха ключето. После той остави  ключето до шишенцето със съсирека и кутията с бонбони от Вики.

            Така Еленко се прибра с гумирания черен чувал, натъпкан с пачки пари.  Бяха му продали и чувала на символична цена, въпреки че бе бракуван, не било редно да му го подаряват. Той очакваше, че служителите ще му се смеят или ще изразят съчувствие. Те наистина повтаряха един след друг през няколко минути: „Съжаляваме,  господине”, ”Наистина много съжаляваме.” „Ако бяхме уведомени навреме, че клиентката ни е починала, това нямаше да се получи. Трябваше да ни уведомите.” Те точно така се изразяваха: „получи”, а не „случи”. Когато се прибра, Еленко метна чувала на гардероба. После намери в горното чекмедже на бюфета кутийката със старите ключове и откри това от трезора. По нищо не личеше, че е от трезор. Беше само с по-малко ухо, по-дълго и вероятно по-лъскаво, но емайлът вече бе взел да остарява и да се покрива с петна. Когато разчистваше къщата след смъртта на майка си, Еленко бе намерил още дузина подобни ключета, повечето от шкафчета, които вече не ползваха или отдавна бяха разбити и изгорени. Тогава дори не се бе зачудил откъде е това ключе, даже не си спомняше дали изобщо бе забелязал, че ключето е по-различно от останалите.

            Не знаеше дали харесва Вега. Но си мислеше, че тя го харесва. Двете със Сюзън бяха купили къщата чрез агенция и я ремонтираха. Скоро се разбра, че са накупили още  къщи из страната. Понякога Сюзън изчезваше за някой друг ден – обикаляше имотите им, посрещаше гости, събираше наемите. Тя беше висока,  с матова кожа и тъмни очи и по нищо не приличаше на англичанка. Сигурно е потомка на някоя индийка, каза си Еленко, когато го поканиха на барбекю. Празнуваха завършването на ремонта. Беше края на октомври и след смрачаване захладя. Сюзън и Вега бяха поканили хора от фирмата, неколцина англичани от Миндя и Къпиново и дори един ирландец от Сливовица. Както и Фил. Личеше си, че и Фил харесва Вега. Не се притесняваше да пуска шеги  зад гърба на неколцината българи, повечето работили по дувара, препокриването и новия комин за парното и камината. „С вътрешни стъпала е – хвалеше се Стамен, той беше го вдигал, после намигаше. – Но няма да се наложи да се чисти, широк е като на лайнер.”

             Вега беше избрала да живее тук и искаше всичко да ѝ е уредено. Още през лятото започна да вика Еленко да чисти около басейна, да цепи дърва за зимата, да я придружава, когато отиваше да пазарува с раздрънкания ленд роувър до „Кауфланд” в Горна Оряховица. Понякога с тях идваше и Сюзън и тогава Еленко се чувстваше неловко.

             В деня след барбекюто Вега го повика да разтребят и после му каза, че довечера пак ще се събират. „Ти си поканен, Еленко” – каза му тя. – Само приятели са поканени – Сюзън, Фил и ти. Ела”. Говореше силно развален български, но се стараеше и гласът ѝ бе бистър. После работиха почти мълчаливо. Той тайно поглеждаше към нея. Снагата ѝ още пазеше някогашната пищност, беше в дънки и блуза в защитен цвят и навярно това бе малък жест на солидарност към Сюзън, която винаги ходеше с камуфлажни дрехи, поне два размера над нейния, и цяло лято не събуваше кубинките, освен когато разхождаше източеното си матово тяло край басейна. Върху Вега камуфлажното стоеше нежно и той си помисли, че и косите ѝ много наподобяват цвета на косите на Иванка от онова мълчаливо лято в Дъбене. Бяха боядисани, но все пак имаха почти същия цвят, изглеждаха гъсти и с нацъфтели връхчета, може би от къпането по два пъти на ден.

            Надвечер Еленко си тръгна, за да се избръсне и подготви за вечерта. Вега пак му напомни, че ще е специална. Беше му казала, че на другия ден отпътуват за Донкастър, но че ще се върнат, на нея и харесвало да живее тук. Крадешком поглеждаше как се полюшват гърдите ѝ, когато се навеждаше, как косата ѝ се отпуска на вълни към раменете ѝ и открива мъха на тила ѝ. Понякога, когато се разминаваха, тя проронваше едно „Сори!”. Докато го докосваше с върха на дългите си пръсти, това „сори” звучеше повече като „приятно ми е” и „искам пак” и Еленко искаше да ѝ каже същото, но само повтаряше „Но проблем”  и тя се усмихваше с разбиране.

            Вечерта бе хладна. Вега бе казала, че ще са в хола, не вярваше там да е толкова студено. Той се приготви и се качи на терасата, за да изчака подходящия час. Това лято бе разсадил наново цветя в саксиите и си каза, че ще трябва до края на месеца да ги зазими. Не знаеше как точно да го направи, но може би щеше да е достатъчно само да ги пренесе в мазето. Видя как по улицата отдолу се зададе Фил, как се спря пред къщата на Вега, огледа се, после някой му отвори и той влезе. Еленко изчака още десетина минути и си каза: „Време е да тръгвам.”

            Вратата обаче се оказа заключена. Той натисна още веднъж звънеца, но дори не чу камбанката. Отвътре долиташе музика и Еленко се сети, че Вега и Сюзан изключваха звънеца, за да не ги безпокоят по никое време съседките.  И сега ли го бяха изключили или просто не искаха да му отворят. Той се повъртя още минутка, озъртайки се да не се зададе някой по улицата и да го види как виси пред вратата на англичанката. После се върна у тях. Отвори вратичката на комшулука и прекоси двора на съседа. Нямаше кой да го види – нямаше как, къщата бе безлюдна от години. Преметна се през оградата на Вега и отиде към лятното барбекю. Лесно се покатери на покрива му, на разкрач от него бе стряхата на къщата и той се прехвърли там. Под краката му изпраща керемида, но си каза, че после сам ще я подмени, нали утре англичанките си заминават, все ще успее да  се промъкне до тук без някой да го забележи и да я подмени, сега как бе успял. Какво пък толкова, беше само една керемида.

            Стигна до комина и махна без усилие шапката. Каза си, че братовчед му Стамен е бил прав, като я е направил от ламарина и така, че да може да се вади, за да се чисти при нужда комина. После се вмъкна в него, отново зажлеби капака над себе си и се притаи. Отдолу се чуваше музика и говор. Той не разбра какво си казват, но след малко гласовете на жените се стопиха в музиката, съвсем слабо дочу прихлопването на врата. Сигурно отиваха в банята или кухнята. Чакаха ли го наистина? И дали и този път Фил щеше да се шегува за негова сметка, направо в лицето му. Щеше ли да се стресне, когато се измъкне от камината насреща му. Можеше да го помисли за бандит и да му се нахвърли. Или да получи инфаркт. Но можеше и да се запревива от смях. 

            Еленко заслиза  опипом по стъпалцата. Бяха малки, но някак си го издържаха.  Стамен само се бе похвалил, че ги има. Освен това, сега коминът съвсем не му се виждаше така широк и се наложи да държи ръцете си високо, за да не си жули лактите в мазилката. Не можеше да си прегъва и коленета и той се опитваше само с върха на ходилата си да напипва стъпалцата. Много бавно се заспуска надолу, но в един момент усети, че стъпи върху нещо. Помисли си, че това е лостът над камината, който някои  монтираха, за да закачат на него украса през лятото, не знаеше, че има такъв лост. Но в следващия миг осъзна, че е решетка. Стамен бе сложил решетка, за да не влизат животни.

            „Това е дивотия някаква си” – каза си Еленко – Кой дявол ме пося тук. Я да се  измъквам докато не са ме усетили.” Той се протегна и хвана в най-близката скоба над главата си,  но щом се набра, тя се отлепи и остана в ръцете му. „Да ти пикая на майсторлъка, Стамене!”, изруга Еленко и дори се сепна да не би да го е казал на глас. По раменете му се орони мазилка и час от нея прошумоля надолу. Не беше много, лъжичка или две, само от дупчиците, където е била  скобата. „Ми той само ги е замазал, не ги е заработил със света!” откри Еленко и съмнение скова ума му. Може би все пак го бяха чули, музиката спря. Не можеше дори да погледне надолу. Беше тясно и нямаше как да свие и повдигне крак, за да стъпи на първото стъпало над мрежата, не усещаше дори дали има такова.  Някой отвори вратичката на камината, сигурно беше Фил, опита се да познае Еленко. Не, не беше Вега, беше свикнал да я разпознава по шума. После чу как щракна електронната запалка и изпращяването на огъня долу. Фил затвори вратичките – да не влиза дим в хола, докато камината поеме. След секунди отново се чу музиката. Какво толкова му харесваха на този Джо Кокър, не е ли остарял вече, каза си ядно Еленко и усети как топлия въздух го обгръща. Той се опита да подскочи, но не се получи, едва се отлепи на няколко сантиметра, може би просто защото бе успял само да застане на пръсти. До следващата  скоба оставаха поне десетина сантиметра.  Оставаше и надеждата, че тя е заработена здраво в тухлите. От дима му залютя, пречеше му да диша. Задави се. На краката му  взе да напарва, но все пак бе поносимо. После се закашля. Успя да изхвърли дима от гърдите си, но не можеше да спре поемането на нова още по гореща и плътна порция дим. В слепоочията му нахлу напрежение, заболя го остро главата, очите сълзяха и лютяха. Зажумя и опита да се изкашля, но не успя… Прииска му се да рита, да вика, да драпа, но не можеше… Последното, което си помисли, бе че не е ходил скоро до гарата и още не знаеше промените в есенното разписание.

            „Българска му работа” – бе казал след час Фил, докато гледаше настойчиво Вега в очите. Не се разбра какво точно имаше предвид. Каза го на натъртен български след като Вега се върна – беше ходила да извика Еленко, но не го откри. Как не се бе сетила, че не трябва да изключва звънеца поне докато не дойде и той. Сигурно се бе разсърдил и нарочно не се обаждаше. Толкова искаше да го помоли да наглежда имота им докато са в Англия. Но може би Фил бе разстроен, защото камината, не престана да пуши и след като се разгоря и Сюзан  предложи да се откажат от нея – не беше чак толкова студено. Фил отново затвори остъклените ѝ врати и после те само поглеждаха как догарят дървата, но не ги чуваха да пращят – а  нали пращенето на дървата в камината е част от насладата да я имаш. Фил не бе доволен от майсторлъка на Стамен, сигурно шапката бе ниска или прекалено широка, а може би и самият комин бе тесен и нисък. Сюзан го подкрепи. Вега премълча.

            Не знаеха, че  когато напролет влязат в къщата, ще  установят, че и вентилацията не  работи както трябва  и дни наред ще трябва да разтварят врати и прозорци, за да се разнася тежкия застоял въздух.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Съпругът на писателката

Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019

 

И като млада беше същата, но сякаш ангажиментите я държаха. Децата я обсебваха, сега зацикли.
Каква е тая мания, така и не разбрах?! Никога не съм разбирал жаждата за слава – не тежи ли: да те гледат, да те спират по улиците, да те поздравяват?
Откакто завърших техникума по електроника не съм имал други амбиции, веднага на занаята и готово. Хляб да имаш – другото – вятър!
Назначиха ме в завода, още съм си там, расте си ми и стажа, и заплатата – какво повече?!
Е, малко било, малко, ама чукам и на частно – през ден ме викат за някой бойлер. А нея, коя я търси, никой, с цялата литература дето е изчела, поръчка за нищо няма.
Връщам се назад и се чудя как се събрахме тогава, майка й все това повтаряше: “взела си илитерат, невежа, обикновен електротехник“.
Майка й, Бог да я прости, в университета преподаваше – филология. У тях стените все в книги, а у нас един Чудомир, Вазов, няколко кримки и “Винету“.
Баща й и той един пуяк беше, лека му пръст. Той пък преводач, да го еба, ама към посолство, та с него не се говореше.
Ама после…. като клекна на триста лева пенсия и – “зетко дай“.
Зеле – един бидон за нас, един за тях, картофи – една каса за тях, една за нас – простият зет с трите книги!
Още се чудя защо ме взе? Тя тогава беше редакторка в един алманах в едно писателско дружество, после дружеството го закриха и така до днес – безработна. Ама, ако й кажеш, жив ще те изяде!
Творец била, бавна работа, с години узрявали сюжетите.
Един ден ми вика: “ако Сергей не ме беше зарязал, никога нямаше да се омъжа за електротехник”.
И разбирам аз, че имала някаква любов полуруснак, правил тук докторантура във френската филология, начетен там, всичко както си трябва, ама я зарязва на двайсет и седем и ще не ще – каквото й попаднало, него взела.
Абе, не знам аз това творчество, ама гледам я – пише нещо, хвърля, задрасква, после плаче, скача по него, докато не отвори бутилката и не седне пред сериалите, и така вече десет години.
Преди добре – вземе децата, заведе ги на училище, върне ги, ама сега – студенти са вече в чужбина, а ние сами?!
Даже ме е страх нещо лошо да не направи, да не си посегне.Ей, как не се намери един издател толкова години да я издаде, че да се кротне – никой!
Виках й по-рано: “дай, ще ти платя една книжка, че да имаш издадена“, а тя като скочи, като кресна: “самиздат – какво унижение, аз съм талант простако, две филологии съм завършила“.
“Добре де“, викам й: “Талант си, ама като са прости онези там и не те оценяват, пък може и с връзки да е, свои хора пробутват, знаеш как е?“.
Дано не разбере някога, ама как съм ходил да се излагам преди години със стиховете й по редакции и издателства, само аз си знам.
Не я знам аз тая филология и как е била редактор, ама с колкото издателства се срещнах, токова ме отрязаха.
Пак така – депресия, вино, скандали, рев – дожаля ми. Хванах ръкописите, издирих адреси на издателства и чукам от врата на врата.
Всеки го чете, но понеже културни хората, само се подсмихват и ми ги връщат: “нашето издателство е профилирано“ или “не издаваме български автори“.
Накрая с връзки, покрай един от завода, жена му учителка, стигнах до българското издателство, дето било профилирано. Там само дето не ме замериха с тетрадката й, вика една жена, крещи: “г-не вие подигравате ли се с нас, ние сме сериозно издателство, това което носите е на ниво детски лексикон“.
Голямата писателка, ще ми разправя, смяха се хората, аз се гърча като червей.
Ама пък, иначе е кротка, мила е – понякога седна та сготви мусака, пръстите да си оближеш. На децата как четеше, заедно пиеси правеха – добра майка е.
Пък и не, че се хваля, ама от всичките жени на колеги изглежда най-добре. Моята стройна, руса, културна – техните едни тетки. Моята като дойде на парти – две думи ще каже, ама на място, техните тъпи – само за децата говорят, ограничени едни.
Като ходеше в училище да взима децата, учителките бяха във възторг каква майка имат момчетата – изтънчена, фина, от сой жена – друго си е.
Затова сега се чудя какво да правя, че да не рухне, да не изпадне съвсем, като заминаха децата.
Мислех на курс да я записвам, да плете нещо – гоблени, щеше да ме убие. На спорт вика големият син, на фитнес, един път отиде – простаци имало само, необразовани били.
Карта за плуване й взех – водата била студена. За йога й купих, там пък луди били, бабички.
Мисля, не знам, че нищо не готви, не пере от дни, така как ще я караме?!
Снощи малкият син се обади, учи информатика във Виена: “тате, вика, пък ти не можеш ли да й измислиш един издател, актьор, ей такъв фалшив, а да платиш книжката“.
Та като се замислих, що да не мога?!
Детето ме светна – имало групи в това – фейсбук, само профил да си направя, и можело да наема артист.
Ами да, всичко има вече, дето ще се излагам със стиховете й, направо й наемаш и айде.
С детето го измислихме. За рождения й ден уж съм пратил от стиховете й на конкурс, като изненада, и издател се влюбил. Детето даже страница с конкурса направи и името й на първо място, много го бива.
– Златинче, няма да повярваш, ама твоят мъж, дето все го хокаш, ти е приготвил изненада, много ще се учудиш?
– С нищо не можеш да ме изненадаш, аз съм провал, свършен човек.
– А, Златинче, не така, гледай тук, ела де, ела да го видиш на екрана.
– Първо място конкурс “Юлски рози“ за Златина Едрева Чергарова със стихотворението “Почти дословно“. Как така бе, Антоне, аз не съм кандидатствала никъде, как ще спечеля?!
– Ами, Златинче, аз твоят мъж, ти направих скромен подарък, изпратих твой стих. И ето, че било правилно – първо място.
– Антоне, това верно ли е, да не ме будалкаш нещо, пил ли си?
– Чети бе, Златинче, чети!
– Първа награда – преференциални цени за издаване на книга.
– А, така, ще можеш сега да си издадеш книжката почти безплатно, че и с награда. Виждаш ли, а ти се отчайваш, не кандидатстваш!
Че като скокна тая жена, като се изпружи, изпъна една важна, като залъщяха тия очи – не можеш да я познаеш:
“Оцениха ме, защото разбират, едни от малкото. Винаги съм знаела, от дете, че трябва да пиша“, и като се стегна една – спорт захвана, да се облича, да си купува, къщата излиза, нареди – всичко.
Виното чак махна. Една чашка вечер и това е, а до пет бутилки е изпивала на ден.
С едно актьорчесе спазарих, младо, ама с фасон такова, важно изглеждаше.
Вкъщи дойде – много добре го изигра.
„Госпожо, силно сме впечатлени вашата поезия, мисля че сте откритие за българската литература“, вика младото.
Тя се черви, руменее, диша тежко, трепери една – много се зарадва.
Та сега книжката се води под печат, после ще го мислим със синовете къде да го издаваме, грамота получи с куриерска служба.
След туй влезе в сума писателски групи, профил си направи във Фейсбук.
Синът, малкият, нали е умен, пак вика: “сега тате е най-лесно – правим си фалшиви профили и пишем за стиховете хвалебствия“.
Но понеже децата нямат много време, направих си три профила: Салвадор Ромеро, Чингис хан и Габриела Салиенте. Приеха ги и тримата в групите и почнах.
Гледам я дали пуска, после сядам и пиша. Тя пусне примерно:
“Ти, майко, моя си в мен опора, без теб да дишам днес не мога аз, затуй умирам бавно, но в захлас“.
“Стиховете ви ме просълзиха“, пише примерно Чингис хан или: “талантът ви е огромен, несравним“, пъшка Ромеро.
Като захвалиха моите хора стиховете, така стана, че и другите членове на групите започнаха да пригласят. На ден получаваше към двадесет положителни коментара и възхити.
Определено й се отразяваше добре, нищо, че с нея вече трудно се говореше, защото й потръгна, но беше все в настроение.
И всичко изглеждаше чудесно, докато един ден…
Прибирам се и заварвам вкъщи някакво много странно същество.
Много дебело нещо с момчешки дрехи, но с огромен бюст и бръсната врат. И гледа такова едно враждебно, свило юмруци с поза на бияч.
“Антоне, запознай се това е Илай Филц, много талантлив автор, надеждата на българската поезия“.
Ма какъв автор ма, си викам, то това е жена, ама си затраях.
После ми заобяснява – не било тя, “то“ било, защото нямало пол.
“Как да няма пол бе, Златино, те циците му на това нещо огромни?!“.
“Ех, че си невежа Антоне, такъв простак си, примитив! Полът е културен продукт, измислица, ние сме го създали, хората. Това са остарели схващания – сексизъм“.
Замълчах си, кво да кажа, явно съм пропуснал последните тенденции в културата, то не може всичко да следиш.
Добре, съгласих се, самоопределяло се, пол нямало, талантливо било, ама като ми изтърси Златина, че ще спи у нас, тогава вече леко се озъбих:
“Защо ще спи тук, бе Златино, за чий?“.
“Илай е в труден период, има тежки отношения с родителите си, не го разбират, не приемат трансформацията, но какво ти обяснявам, като нищо не схващаш“, тросна се леко, та спрях да питам.
Седмица –две остана Илай у нас. И… те ти – ново двайсет.
“Антоне, седни“, вика жената: “важни неща ще говорим“, бодна ме нещо, не започваше добре.
“Изнасям се, открих любовта, Илай ми дава всичко – разбрах, че не съм живяла досега, вегитирала съм“.
“Къде ще идеш Златино, нищо нямаш?“, креснах.
“В къщата на приятел на Илай, където са приютени още три двойки, откриващи себе си. Взимам парите от земите – после ще търсим работа“.
Взе си нещата, тръгна, и вече втори месец съм сам.
Да си призная, мечтал съм си да съм ерген, но не очаквах, че толкова тъпо.
Като настана една тишина, с нож да я режеш, потискащо едно, тягостно.
Виках няколко пъти съседите, пихме, пяхме, ама скучно, не сме в гимназията.
Пробвах да готвя, да се уча – трудна работа. Пък и защо да готвя, за мен само салам, буркан чушки и това е.
Горд съм, че научих как се пуска пералнята, виж това си е успех.
Ама скуката е голяма и мъчно едно, душно, смешно ще прозвучи, но плача понякога, дърт мъж, а плача.
Пак детето, малкото, обади се и вика: “тате, влез си намери гадже в сайт за запознанства, за това са тези неща“.
Срам, не срам – влязох. Сложих една снимка от преди десет години и пиша: “търси сериозно запознанство с цел съжителство, коректен, с дългогодишна работа, осигурен трудов стаж“.
Няколко дена – никой. Писах аз, пращах сърца, целувки – мълчат тия жени – нищо.
Не щеш ли, след седмица ми пише една: “впечатлена съм от желанието ви за обвързване“.
Поглеждам снимката – нормална жена, прилична – предлагам среща – съгласява се.
Изкъпах се, теглих една контра и тръгвам. Срещата е в “Халите“, ще пием кафе.
Дойде жената, видя ме и седна: “приятно ми е“, казва: “Драгишева, гимназиален директор, неомъжена“.
А, викам си, образована жена, прилична, пък неомъжена, малко над петдесетте е, тука има нещо – прав бях.
Извади една тетрадка жената, наплюнчи пръстите и започна – въпросник.
Като на интервю за работа съм отговорил на над петдесет въпроса – образование, интереси, връзки, контакти, приятели, вкусови предпочитания. Три пъти се препотих, те въпросите неудобни, мъчни с уловки – даскалка.
За себе си нищо не каза, прибра тетрадката и каза, че ще ме уведоми за резултатите от изпита, имало и други кандидати.
Тогава им теглих една на тия сайтове, повече не влязох.
Тя после звъня учителката, вероятно съм бил одобрен, но не вдигнах, стори ми се безумно.
И докато си седях на балкона една събота, бършейки сълзи, съседката от горе ми вика: “комшо, що си не вземеш куче, ще ти олекне, аз откакто имам Сибила, друга съм“, тя вдовица горката.
Ми ще взема, що да не взема?!
Отидох на „Птичия пазар„ разгледах, и си купиш една пудел, най-ми харесаха пуделите.
Хектор, така го кръстих, Хектор. И сега ходим двамата по кучкарските поляни, там да говоря с хора, а той с кучета.
Голям другар е Хектор, обична гадинка се оказа. Като съм тъжен вечер, идва и си слага главата на коляното, гледай, хем животинка, пък… разбира.
Кучкарките, за жалост, се излязоха голямо разочарование – до една истерички.
Подуши Хектор някоя женска и тия лели като писнат, сякаш я е заклещил вече.
И там с неудоволствие ходя, разхождаме се с него на горната поляна вече, никой няма и си пъшкаме двамата самотника.
И тая вечер не знам какво ще правя, няколко часа имам за убиване, после сън.
Не съм вярвал, че ще чакам с нетърпение да ида на работа, да видя хора.
Я?! Кой отключва? Никой няма от тук ключ, крадци да не са?!
– Златинче, какво правиш?
– Нищо Антоне, прибирам се, защо седиш на затворени прозорци, навън се пръска от жега? И какъв е този пес?!
– Това е Хектор Златинче, взех го, щото ми беше тежко сам, ти как така?!
– Дълга история, не потръгна, Илай се оказа вятърничав. Ами, млад човек, то аз и какво очаквах?! Така ли ще ме гледаш, вземи багажа.
– Ще го взема, как няма да го взема.
– Златинче, много ми се яде от твоята мусакичка, ще ми направиш ли?
– Ще ти направя, ще ти направя, искаш ли и от онази питчица с масло, дето я обичаше много навремето?
– Искам, искам, как да не искам!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Георгиев – Стоянка

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

Това щеше да е седмото дете на Стоянка, падаше се да роди точно по Коледа и беше студ, та всичко се пукаше, стъклата на прозорците от седмици стояха на най-фантастични и красиви замръзнали цветя, красиви, красиви, колкото по-студено, те толкова по-красиви ставаха, а когато прокараш нокът по скрежа, той с тих звън се посипва по олющената боя на черчеветата на прозорците, а за да можеш да погледнеш навън през тази красота, която на Стояна и децата ѝ не носеше радост, а само студ и зъзнене, трябваше да ухаш и да ухаш с дъха си няколко минути, но студът си е студ и не може да те залъже с каквато и да е красота, още повече като виждаш как зъзнат останалите ти пет деца, пет, защото едно беше починало – Стояна вече не помнеше третото ли, четвъртото ли дете ѝ беше умряло, а и какво значение в тоя момент имаше това, като този факт нито можеше да ги стопли, нито можеше да ги нахрани, нито да ги облече, помни само, че точно от това умря, това иначе здраво и хубаво момченце – от глад и студ, защото и него като това сега го роди някъде по Коледа, три или четри години „по-напреш”, както неопределено подмяташе „нейният”, когато станеше дума за това, и на когото изобщо не му беше до броенето на децата – на живите, а още по-малко пък на умрелите, „нейният”, и пак ще го сложа в кавички, защото той, този „нейният” – по някакво съвпадение на съдбите и той се казваше Стоян – сякаш само за себе си беше роден, то дори и за себе си не беше, камо ли пък да е нечий или пък „неин”, даже най-малкото неин – та „нейният” само се ежеше с тия си пет деца, на които може и имената им да не знаеше, но знаеше само две неща – да кърпи и кове обувки – „нейният” беше обущар – и вечер да изпива изкованото – как пък един път не донесе у дома някоя паричка или пък нещо, с което Стояна да нахрани тия пет гърла – себе си тя никога не слагаше в сметката – или пък някоя дрешка, или нещо, каквото и да е, за да зарадва тия деца – себе си тя пак не слагаше в сметката. Добре че бяха клиентите и съседите, та да оставят, когато си оставят обущата на ремонт, или пък когато си ги взимат, по нещо дребно – някоя и друга ябълка, някое и друго яйце, буркан с мляко или пък нещо сладичко, „та и тия деца да усетят радост”, или пък вече поумалелите дрешки на собствените им деца, както и старите им, вече изпокъсани обувки – „На̀, Стояне, направи ги за твоите”, и Стоян ги правеше, като даже не поглеждаше кой ги оставя – срам ли го беше, що ли, но той рядко поглеждаше хората в очите, иначе, казват, бил добър майстор, ама то колко трябва да си добър майстор, та едни обувки да ковеш и кърпиш, колко трябва да си добър, като децата ти и жена ти гладни и боси у дома стоят – някои от клиентите му, предимно съседите, дори си измисляха дребни повреди по обувките, та само и само да отидат до дюкяна му и да оставят нещо за децата, а някои почнаха и без повод, по причина на повредени обувки, да отиват и да оставят, а той дори и не поглеждаше – нито хората, нито каквото му оставяха, ако то не беше обувки за поправка – нито пък дори занасяше донесеното у дома – приквечер хлопваше паянтовата врата на работилничката и отиваше в кръчмата, където се ежеше с петте си деца, освен че и пиеше, а Стояна, като видеше, че вече съвсем е притъмняло, оставяше децата и отиваше до дюкяна да вземе каквото е и ако е оставено, а в повечето пъти, слава на Бога, казваше си, беше оставено…

Но да се върнем на тая Коледа – как пък баш на Коледа се падна да роди шестото, но иначе за Стояна седмото, дете – някаква поличба ли трябваше да се крие в това или просто си ѝ беше дошъл денят, Стояна така и не можеше да си отговори на този въпрос, ако изобщо си го е задавала, а просто продължаваше да си следва науменото от нея, наумено още през лятото, когато разбра за животинката в нея – малко по-рано да беше разбрала, тя знаеше какво трябва да направи, от комшийки беше чула за оная баба, дето с дълги игли и мачкане на корема премахва онова, що не го искаш, ама за бабата с иглите вече беше късно, затова цяло лято и цяла есен Стояна прави-струва, стяга се, овръзва се, омотава се, само и само да не ѝ проличи животинката в нея – разбра го само голямата ѝ дъщеря, умно дете беше, а вече и на нея ѝ идваше и заедно с майка ѝ ѝ идваше, та нямаше как точно от нея да се скрие, та вместо да се крие, Стояна ѝ го каза, та заедно първо проклетисваха обущаря, после заедно си пореваха, накрая заедно и науменото измислиха, науменото, което не беше чудо невиждано, по-скоро, ако на хорските приказки можеше да се вярва, а в ония бедни години защо да не се вярва, беше нещо често срещано – Стояна цяла нощ се превива и скимтя, превива се и скимтя и само чакаше „нейният” да се разкара от къщи – разкара се оня рано-рано, нито разбрал за болките ѝ, нито чул скимтенето ѝ – Стояна и щерка ѝ оставиха децата на най-голямото след каката, приготвиха колкото имаха дрешки и повивки, взеха турената кофа с вода от печката, взеха нож и един леген, от онези, алуминиевите тогава, и отидоха в тоалетната – нужник, както му казваха по онова време – обиколена с летви яма в дъното на двора и дървен под с голяма дупка в средата, голяма, колкото да се провре каквото трябва да се провира – там, в нужника, продължи да се превива и скимти Стояна, скимти и напъва, скимти и напъва, с нея скимти и напъва и щерка ѝ, а след час и нещо скимтене и напъване се изтърси каквото имаше да се изтърсва – в мрачевината дори не видяха мъжко ли се или женско изтърси, или пък ако го видяха, то не искаха и да знаят, така и не се разбра – затулиха му леко с ръка устата, да не се чува реването му, което макар и слабо, макар и в скованата в студ зима, в ушите им кънтеше гръмогласно, срязаха връвта, омиха го надве-натри, омотаха го в каквито повивки имаха и хукнаха към гарата – тя и не беше далече, има-няма колометър, и добре че хукнаха, и добре че гарата не беше далече, защото имаха време колкото да купят билети и влакът за София пристигна – три часа, толкова трая пътуването, най-дългото пътуване в живота им.

Как намериха детски дом така и не разбраха – лутаха се, питаха, пак се лутаха, пак питаха, накрая го видяха – тук-там по прозорците имаше светлинки, по стъклата нямаше от онези красиви скрежни цветя, няколко деца, увити до ушите в топли дрехи, шалове и с ръкавици си играеха в снега навън, а една лелка им подвикваше да внимават – Стояна и дъщеря ѝ, които някак разбраха, някак бяха сигурни, че точно така трябва да изглежда детският дом, който търсеха, макар и никога да не го бяха виждали, се промъкнаха встрани до оградата и до един храст внимателно оставиха повивката с детето, затичаха се и на трийсетина метра спряха, притаиха се и зачакаха – след онова най-дълго пътуване това беше най-дългото чакане, чакане животинката да заплаче, та дано някой я чуе, та дано някой я вземе, защото – така го бяха наумили – ако никой не я чуе, ако никой не я вземе, те ще си я вземат обратно – където са пет, там са и шест…

По целия път на връщане във влака Стояна и щерка ѝ не проговорили, не проговорили и никога повече една на друга за това.

Историята се е случила някъде през петдесетте години на миналия век. Разказа ми я майка ми на Бъдни вечер миналата година – на нея пък и я е разказала самата Стояна. На другия ден, когато ѝ дадох да прочете написаното, майка се разплака: „А каква хубава жена беше леля Стоянка, промълви, каква хубава жена беше!“

През пролетта на следващата година, тоест тази година, майка умря – това беше последната история, която ми разказа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Яна Радилова – Младост

Вероника Цекова, „egoCENTric“ (en) (бг. егоцентричен / ЦЕНТ), (от серията “CENT”), мастило и монета върху хартия, 2019

 

Същият

Отвъд саркофага,
скрил всички разпаднати атоми,
Чернобил е същият:
мъртва съвкупност от люлки.

Но някъде там,
между май и умрялото лято,
завърнах се в къщата,
пристан на мними светулки.

И в страшния блясък,
в гротескния лик на плакатите,
сред алени лозунги,
плиснали кръв по стените,

отвъд тишината,
попила разложени крясъци,
животът е същият –
както след трийсет години.

 

Хищник

Прометей ли открил е коварния огън – не знам,
и не помня кой пръсна по сушата алчните хора.
Но измислих си Бог. И понякога, в скрития храм,
щом изкиха се мрак, с божеството си тихо говоря.

Аз го питам:
Защо и най-хищният див лешояд
се насища, когато напълни търбуха си с мърша,
а човекът, положил на гръб половината свят,
си мечтае на другите птици крилете да скърши?

Той отвръща след миг:
Не съди. Не присаждай вина
на човека, закърмен с барут и израснал в огнище.
Щом изстине нощта и търкулне се плахо денят,
ще потънеш в почуда, когато съдбата разнищиш.

Не послушах ни Бог, нито своя най-вътрешен глас.
И наказвах с омразни слова всички лакоми хора…
А нощта беше дива и лека-полека и аз
станах хищник – досущ като онзи, с когото се борех.

 

Младост

Казваш, колко си млада… И с насмешка разчупваш погачата,
дето вчера омесих под жаркия покрив на юли.
Бях дете, но жестокото лято мъчително крачеше
и под тежките стъпки дочувах обиди и хули.

И под моите пръсти, докосващи плахо тестото,
се роди тишина, по-насъщна и мека от хляба.
Август носеше власт, ала моите шепи безропотно
си оставаха празни, отказващи алчно да грабят.

Но довърших погачата. Втасаха мъдрите думи,
дето толкова време прикривах под младата кожа.
И с прикрита насмешка, от житния клас по-безшумна,
аз отвърнах:
„Не гледай годините. По-важни са дрождите“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Хулио Руис – Израстваме

Вероника Цекова, „Erdbe“ (de)
(бг. земя / наследство), инсталация, картон, дърво, стъклен цилиндър, вода, 2016-2017

 

 

Израстваме, изучавайки стандартизирани асоциации, които ограничават свободата на нашите възприятия. Цветовете – едно от първите неща, които научаваме като малки – са предварително определени. Черният на смъртта, червеният на страстта, белият на мира, зеленият на надеждата, розовият на момичетата… синият…

Но ако погледнеш внимателно гарван например, ще забележиш как в тъмнината на крилете му се появяват нюанси на синьо, които изведнъж променят асоциациите, които правим с тази птица. Щом е син, значи не е толкова страшен, вече не е прокълнат, по-мил е, някак си по-лек.

Казаха ми, че съм син на цвят. Добре, приемам го и го уважавам, но какво синьо съм аз? Дали съм синьото на крилете на гарван? Едно тъмносиньо, почти черно? Позволете ми да видя нюансите на моите отражения.

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фрида Кало – Няма да те моля

Вероника Цекова, „disKUSSion” (de)
(бг. дискусия / ЦЕЛУВКА), червило и мастило върху хартия, 2019

 

 

Няма да те моля да ме целуваш.
Нито да ми се извиняваш, когато смятам, че си направил нещо нередно или си
сгрешил.
Нито ще те моля да ме прегръщаш, когато най-много имам нужда
или да ме каниш на вечеря на нашата годишнина.
Няма да те моля да ходим да опознаваме света, да имаме нови преживявания
и още по-малко ще те моля да ме държиш за ръка, когато сме насред града.
Няма да те моля да ми казваш колко съм красива, макар и лъжа да е, нито да
ми пишеш нещо хубаво.
Няма да те моля да се появяваш на вратата ми с роза, както толкова ми
се иска.
Нито ще те моля да ми се обаждаш да ми разказваш как си прекарал нощта,
нито да ми казваш, че ти липсвам.
Няма да те моля да се смееш на смешките ми и да се правиш на палячо, когато
съм тъжна и, разбира се, няма да те моля да подкрепяш решенията ми.
Нито ще те моля да ме изслушваш, когато имам да ти разказвам хиляди истории.
Няма да те моля да правиш каквото и да е, нито даже да останеш с мен завинаги.
Защото, ако трябва да ти се моля, вече не искам нищо.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Теодора Бояджиева – Вятър повя във хладното утро

Вероника Цекова, „gLAUBe” (de) (бг. вяра / ШУМА), дигитална графика, 2020

 

 

Вятър повя във хладното утро
бавно студът през тялото мина,
скована от студ,
от сън обездвижена,
на ръба на чукара,
загледана в утрото.
Натам,
докъдето достигаше погледа,
танцуваха облаци,
а вятъра бързаше,
в мъглата над хълма изплуваха борове
и после пак във мъглата потъваха…

 

Новата година

Объркана, самотна, раздвоена,
пред телевизор, поднос с плодове,
объркана, отчаяна, смутена,
а Новата година почти дойде.

И мивката във празната ми кухня
не спря да капе – рови ми в ума,
и старият хладилник да приглася,
с бръмченето ритмично на нощта.

Навън е вечер – кишаво и снежно,
прозорци светят със безброй очи,
деца, елхи, подаръци и силуети,
насрещният прозорец ми откри.

Ще мине празничната вечер
и телевизора напразно ще шуми,
ще съм изпила виното, изяла плодовете,
а старата чешма да капе – ще си продължи.

Отпусната, унесена, спокойна,
завита топло със родопски одеяла,
повярвала във Новата година,
притихнала, със вяра и надежда ще заспя…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Аз съм добро момче

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

 

Аз съм добро момче,
никога не взимам
чуждите жени,
а ако ги взема,
галя ги с перце
и не ги оставям
никога сами.

Аз съм добро момче,
кимам и показвам,
че разбирам,
даже изявявам
желание да се
колаборирам,
нищо, че
грам не разбирам,
нищо, че днес научих
думата “колаборирам”.

Аз съм добро момче,
правя винаги
каквото трябва,
винаги ще търся
как да ви зарадвам.

Аз съм добро момче,
няма да ви се развикам,
вие знаете това и викате.
а аз си знам да
да мигам,

Майка ми е е научила така,
кротък като тихичка вода,
минавам край живота,
а той край мене,
силен като ураган,
съсипва всичко в моя
тих будистки храм.

и все светът ми е виновен,
аз съм все недоразбран,
искам аз да ви зарадвам,
вие що поливате ме с катран?

Аз съм добро момче,
как да избягам не знам,
някой дава ли
смелост на заем?

– Животът няма смисъл –
спореше един пиян на площада
и смело проповядваше без пощада
тази си злокобна мисъл.

– Ето, виж каква
прекрасна вечер е! –
те му казаха
– Всички сме пияни,
и щастието вечно е…

– Животът няма смисъл!!! –
изкрещя със всичка сила той
и като след ожесточен двубой,
падна на площада (-) кисел,

победен от незнаен опонент,
за него не остана надежда
и един процент,
плещите му,
обезсмислени,
безумно тежки,
не можаха
да изправят
тревогите човешки,
единствено успя
за последен
път да се
облещи
и заспа.

Гледаха го те за малко,
после се развеселиха
и грабнали в ръце живота
с наслада от него отпиха.

 

Изписах тефтер
тъмносив
като моите мисли,
животът красив
и вежлив
си минава край
моите мисли
и моят тефтер
тъмносив,
аз не го забелязвам
той – живота
изглежда ми крив
и в моя тефтер
тъмносив
описвам моите мисли
и живота колко е крив
и понякога,
само понякога,
в моя тефтер
тъмносив
моите мисли
приемат
друг – по-различен мотив
и живота става красив,
и това чувство
ме е страх да изгубя,
кажете сега какъв тефтер
да си купя?

 

На твоя език
знам само да казвам “обичам те”,
не и да обичам
с всички други думи,
колко искам да го науча
този твоя език,
не да се повтарям
папагалски като политик,
ама трябва постоянство,
а има пътища небродени,
песни неизпяти,
устни нецелувани,
върхове неизкачени,
кецове нескъсани,
няма време за учене,
и аз като баща ми ще казвам –
“Ще ми се да бях
наблегнал на английския.”
На твоя език
знам само да казвам „обичам те“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефани Караначева – 101

Вероника Цекова, „selbSTEINschätzung” (de) (бг. самооценка / КАМЪК), ръкопис върху хартия, въглен, камък, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

 

101

помня, казах ти някога
ще те срещна след 101 живота някъде пак
белезите ми извикаха те
сто пъти по-рано
дишам учестено и кървя
стават чудеса малко преди коледа
наранени двама скитат се в нощта
и аз ги гледам високо от прозореца
тайно си представям ти и аз да сме това
като сняг се сипе под силния дъжд пепелта
изгаряш бавно от вълшебния допир по кожата
трепериш като листата падащи бавно
и аз над теб кръжа ли кръжа
като грозния дим от комините наредени като войници в града
душата ми скита се из улиците, твоята ръка ли е това? нечия чужда, студено-непозната
падам в локвите, топя се и те стават тъмночервени
с мирис на ръждясалите под влаковете железа
виждаш ли, ето, аз идвам
качена на облак от страх
издигам се бавно нагоре, после падам, превръщам се в прах

 

***

погледни ме, виждаш ли
по кожата ми си личи
че под нея кръвта ми
има твоя вкус
и тя ври, усещаш ли? кипи!

прокарай пръстите си
през косата ми
и там остави аромата си
който дълго ще се задържи след теб
и във сънищата ми ще се появява
и понякога съвсем меланхолично ще ми навява
за нашата любов

ще те пазя в тайна
още 333 години
смърт над главата ми да се е надвесила
името ти в устните ми ще е впито

иглите ти зверски нещо са разкъсали
там някъде между гърдите ми
и тече мастило
и ти оставаш там
и те мълвя в среднощна треска

виждам те в сюрреалистичен свят
истински ли си
или измислен?

 

***

душата ми е някак празна
като стаята, в която днес седя,
тя е пълна само с едно легло
наполовина изгорено,
там където искала съм да си ти
спомени разпръснати са по земята

навън е тихо
и само вятърът стене
вика зимата
своята тайна любовница
и тя отдалеч го гледа с тъжни очи
подава му ръката си
и едва се стигат
подхвърля му сърцето си в отливка
и той го изпуска ненадейно в морето

и пак тъй жално вие
ей тука
аз гледам тяхната история
горя
мислейки си
колко много ми напомнят
на теб и мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X