Артюр Рембо – Да поздравим рождеството на новия труд

 

Венера Анадиомена

Като от цинков стар ковчег глава на млада
разчорлена жена с ленив, запуснат вид
стърчи от ваната и всичко е в помада,
но кусурите — бол, и всеки зле прикрит.

Вратът мръсняв и къс, широките ѝ плешки,
нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз
завършил изведнъж; и тия буци мас,
които диплят се във форми нечовешки;

гръбнакът — зачервен, като в красив кошмар;
а лупа вземеш ли, те чака откровеност
в татуировката на кръста: Clara Venus

две думи, пълни със страхотно странен чар…
Но нà — и задникът е вън и се показва
накрая анусът — прекрасно-грозна язва.

27 юли 1870

 

Седящите

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени
разширени, изцъклили поглед, в петна;
голи темета дремят от злост набраздени,
като цъфнала в струпеи стара стена.

Вече техните кости от обич саката
са се сраснали с онзи безмерно голям
черен скелет на стола. Не мръдват краката
рахитични — и сутрин, и вечер все там.

Тези старци, застинали в поза еднаква,
чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът
и следят как прозорците скрежни разплаква;
като жаби — с болезнени тръпки трептят.

Търпелив им е Столът: дамаската здрава
късат с кълки, протрили веднъж колена,
и душата на стари слънца ги огрява
от пшеничните плитки, сега без зърна.

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола —
пианисти зелени — те барабанят,
чуват тъжните плисъци на баркарола
и завърта ги в бездни любовни сънят.

Да се вдигнат? О, не! И с душа разярена
те измъкват глава от плещите — о, бяс! —
и сумтят като котка, видяла ръжена…
Панталонът им впил се е в буците мас.

Чуйте — чукат с плешиви глави о стената
и краката им криви са в сребърен прах.
Вместо копчета — злобни очи по палтата
в коридора се блещят и тръпнеш от страх!

Имат тежка незрима ръка… През очите
цедят черна отрова и тъй им горчи,
че от куче тук всеки по-жалък и свит е;
изпотяваш се, всмукан от тия очи.

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,
ако трябва да станат, не ще ти простят,
като гроздове техните сливици стари
под брадичките хилави вечно трептят.

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,
върху стола си вече сънуват добра,
плодовита любов — народила столове;
ще поръбят с тях толкова горди бюра.

Запетайков прашец по цветя от мастило
ги люлее над чаша в разкрехнал се скут —
водно конче така гладиол е превило…
И осилчета боцкат пак техния уд.

 

Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато
обковано, листака, където слепи
смътен блясък и плахо целувката спи —
през дантели, раздрани от слънце разлято,

гледа фавън с огромни искрящи очи,
с бели зъби, захапали пурпурно цвете —
сякаш вино е с кръв оросило и двете
сочни устни — и смях сред клонака ечи…

А когато препусне — по-пъргав от златка,
дълго тръпнат листата от младия смях
и смутена — синигер разтупкан и плах —
в злака Златната Горска Целувка е сладка.

 

Вечерна молитва

Все седнал — като ангел в ръцете на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време
и двойната ми гушка като издут корем е;
с лула в устата — вдигам платна като корсар.

И — курешки димящи сред гълъбарник стар —
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби — какво човек да прави? —
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

 

Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,
сред дъх на спарено са вперили очи
към хора, в който пак разпяват се, мучейки,
над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,
печални, кротки, те напомнят бито псе.
Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —
са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре — седят на пейка гладка
след шест кошмарни дни, в които няма Бог!
И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,
след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,
в очите им — молба, но не отронват стон;
поглеждат скришом как се фръцва цяла група
от уличници зли с капели без фасон.

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.
Добре са. Още час. И после пак тегла.
Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,
една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,
от кол и от въже събрали се и днес;
разтворил требник вехт, слепецът също души —
загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра
и жалбите си в такт повтарят пред Христос,
задрямал горе — жълт от прашната омара,
далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,
от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;
молитвата цъфти с най-ярките рефрени
и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата — там разнищват свила гъсти
лъчи — кварталните Госпожи, о, Христе,
стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти
в светената вода потапят в унес те…

1871

 

Демокрация

Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.
В столиците ще храним най-циничната проституция. В кръв ще удавим логичните бунтове.
Напред! — към парливите и прогизнали страни — в услуга на най-чудовищните индустриални и военни експлоатации.
Довиждане тук — все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия; за науката — слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят. Ето истинското движение. Напред, ходом марш!

 

Утрин

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — как¬во щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.
Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.
В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!
Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.

 

Превод от френски Кирил Кадийски

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Ани Илков – Техника

 

Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.

 

Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Златомир Златанов – На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

 

 

Първа публикация: Златомир Златанов. Нощни плажове. София, 1983.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017