Две поеми от Едуард Багрицки

Камелия Щерева, Пирография

 

Въведение от преводача.

(Ако се чувстваш подготвен, пропусни.)

Едуард Багрицки (1895 – 1934) е голям певец на Червения терор. За разлика от другите болшевишки поети, които възпяват новия живот, бъдещето, идеалите, фикциите – Багрицки директно опоетизира терора.

Когато през 1928 научава диагнозата, от която умира – туберкулоза, пише програмно стихотворение, което представлява разговор на умиращия поет с Железния Феликс Дзержински. В този лиричен диалог поетът и чекистът напълно оправдават терора, лъжата, насилието.

При такава житейска и творческа нагласа естествено възникват въпросите – Багрицки фанатик ли е или нагаждач?

А всъщност въпросът има трета, по-важна страна.

Възхвалявайки насилието и терора, поетът фактически пише директно за неща, които другите премълчават, преиначават, забравят, прикриват.

Под формата на възхвала поетът казва премълчаната истина.

Двете поеми, които тук предлагам, не са посветени на терора, това въведене правя, за да сме наясно с какъв човек си имаме работа.

Двете поеми са писани в Кунцево – предградие на Москва, днес част от града. Багрицки е живял там под наем 12 години (1920 – 1932) и е описал в тези две поеми хазаите си (с художествени деформации, разбира се). В Кунцево се намира и бившата съветска фабрика “Ногин”, която се споменава и в двете поеми.

***

Няколко думи за поемата “Човекът от предградието”.

Тя представлява в първата си част описание на полуселски идиличен бит в предградие на Москва. Някакъв човек, работещ нещо неуточнено в съветските железници, живее в егоистичен еснафски бит; в свят, “изграден от самия него” – пълен казан с манджа, малко стопанство, добитък, градинка… Това настроение се подсилва от епиграф, с който започва поемата – сантиментален пасторален мотив за песента на подмосковната чинка.

Постепенно обаче около този егоистично-идиличен свят се затяга обръч, от който няма излизане, защото в края на поемата самото Време идва да поиска сметка на Човека от предградието.

Общото заглавие – “Как Времето идва да поиска сметка” не е на Багрицки, използвам го защото това е централен мотив в първата поема.

Как идва да търси сметка Времето?

Смъртно болният поет и неговите стари приятели от годините на революцията – “чекисти, механици, рибовъди”, отиват в дома на Човека от предградието и извършват репресия, неуточнено каква. Този мотив с репресията е само загатнат и повечето критици изобщо не го засягат, а той съществува. Дъщерята на репресирания е пионерка и е заедно с насилниците, на страната на Времето.

Тук възниква още един “организационен въпрос”: защо именно Човекът от предградието, хазаинът, дребният собственик, е жертва на репресията и централен образ в това дълго и сложно произведение?

По това време – края на 1920-е, началото на 1930-е години, в СССР започва периодът на сталинизма и свързаните с него репресии, чистки, терор. Кулминацията на държавния терор все още предстои – ежовщината от 1937-38.

Жертви на терора са всички, считани от болшевиките за класови врагове, но не само – те са предимно политически активни хора, бивши офицери, предприемачи, собственици, но и съвсем обикновени хора, попаднали в мелачката случайно, покрай търсенето на врагове/жертви. Чистките обхващат и Комунистическа партия, загиват много правоверни комунисти. Самият Багрицки не е репресиран, но много негови приятели интелигенти ги застига печална участ. След смъртта на поета (1934) жена му също е репресирана, защото опитала да се застъпи за репресиран свой роднина. 1937 тя е заточена в Караганда, където, изпълнявайки мярка за неотклонение “подписка”, ходела да се разписва в Районното на улица “Едуард Багрицки”.

Насочвайки и “лирическия терор” към този дребен собственик с малкото му стопанство, поетът в някакъв смисъл изкрещява: този е нашият класов враг, защо репресията се насочва срещу нас, нека репресираме него, еснафа, собственика!

***

Втората от тук предложените поеми – “Смъртта на пионерката”, е най-известното стихотворение на поета, то става част от протокола на съветското възпитание, дълги години се изучава в учебната програма по руска литература, изпълнява се на тържествени събития. Поемата е свързана с предишната, “Човекът от предградието”, не само като място (Кунцево), но и чрез самите персонажи. Пионерката, която е дъщеря на Човека от предградието и там се явява като епизодичен образ, в “Смъртта на пионерката” вече е център на произведението заедно с майка си.

Сюжетът е христоматиен: умиращата от скарлатина пионерка отхвърля майчината ласка и предложения кръщелен кръст. В бурята зад болничните прозорци тя вижда облаците като отряди пионери от околността (Кунцево, Сетун, фабриката “Ногин”).

Светкавиците са като пионерски връзки, гръмотевиците са пионерски марш и салют; пионерският устрем затъмнява слънцето, пионерската песен тя приема като последно причастие, а кръстчето бута настрани. В “песента” – това е термин, установен от самия Багрицки за тази вътрешна част на поемата, пионерите пеят не от свое име, а от името на героите от Гражданската война.

Както и първата поема, втората също има за епиграф авторски пасторален мотив за птичка от Подмосковието. В оригинала птичката е конкретен вид – певец. Но птицата певец нито е известна в България, нито говори нещо на българския читател. Метриката и римичната структура на оригиналния текст следвам стриктно, в съдържанието имам незначителни отклонения с цел по-ясно възприятие на български.

 

Човекът от предградието

Природата – с настинка,
през дните вятър вей;
о, подмосковна чинка,
запей, запей…

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти;
един гражданин под цъфнала вишна:
герой на поемата ми си ти!
……….
Наоколо коприва непроходима,
битът се пилее като отлъчен син.
Славянски шкаф – и лула бездимна,
и празно легло – и дим без комин.

Третираше държавата като мащеха,
затворен в своя кошер с пчели.
Краката му едва-едва се влачеха,
глезените и китките – в синини.*

Ей тъй да се хвърлиш, да се награбиш –
затискай с ръка, с коляно, с глава…
До ледена пот, до скърцащи стави
заграждай и дърпай – вещи, права!

Нали си знаеш: мятай на рамо
и пъхай в пазвата – да няма глад
в обора телешки,
в дома човешки
в борша и зелевата му благодат.

Бди зорко оттук – от света на хамбара,
от недрата с дъх на плъх и боклук –
да не излезе и пепел от цигара,
ни камък, ни дръво, ни люспа лук.

Е кво, служба, пари на ръка!
Малки гарички…
Фенер с пера и сирени в нощта…
Коматчета като рижи кърмачета
селянките притискат в гръдта.

Гърмят инструменти в бодрата смяна.
И там, в кондукторското гнездо,
пушек се вдига. Пиянство. Размяна.
По плотовете разпиляно брашно.

Всичко туй – в предградието за да може
стълб до стълб в преките да редим;
и шкафът в ъгъла да се сложи,
и пушекът да намери комин.

(Ала от будката лай се не чува
птичата къщичка – празен нов дом;
и пухкави гълъби не палуват
в осморки из тоя пустеещ потон.)

И ето – потта си отлита, когато
заглъхват дърварските глъч и топор.
И като въздишка разтваря вратата
жената, излязла на тихия двор.

Пред нея покорно мучи добитъкът –
без тропот, без празна, безцелна игра.
Свалила кърпата, настрани мотиката –
жената блести със лице от заря.

Тя разпределя отряди ведра:
тези – в болницата, онези – в града.
Протегнала шия, напряга уши
(по-тихо, дървета, да не изпусна!)
да чуй как от фабриката** свисти –
пускат по два метра басма за фусти.

Спи и сумти – с мляко наситена,
това е светът ѝ – тесто и мая,
рядка тор, над торта – басма,
на пеперудки изписана.
Насред всичко, звънейки с крила
петел вопие над квачка вяла.

Дявол знае каква беда
в тоя край ме е запиляла.
Тук от възглавници дишам едва,
болката в дробовете се разпищоли.
Да викна приятели? Или да спя?
Да се върна към героя ли, що ли?!

Вятър насреща. Скърца вагон.
Вихрено чаткат клон подир клон.

Обърнат по гръб лети с комина
цял един свят на колела;
звук на сирена край тебе отмина –
просто така, просто така!

Така изсвистява железният път,
край твойта ограда и топъл кът.

Как ти е тъпо. Фенер като паж
кисне на гарата. Пак и отново.
Жена с кошница, степен пейзаж.
Овца заблудена се мота наоколо.

Светът е изпълнен с твойта тъга
Буксите*** тракат: за чий, докога…?

За чий ти е всичко?
Ти можеш смело
насред двора, в юлския ден
да имаш трапеза с тебе начело –
в света от теб изграден.

На масата имаш самовар като глобус,
с него в домакинството си димиш;
омекнал от парата, можеш в подробност
всичко внимателно ти да следиш.

Къкри чорбата, куркат червата –
в телешко благодушие си умилен,
ала навън,
зад вратата,
иде враждебен за тебе ден!

Яките коне без да роптаят
отиват в завода (земята тресат).
А не е ли по-добре у вас в сарая –
зад твойта ограда те да пасат.

За да дишат добродетелна скука
твойте – стопанство, жена, дете.
И всяка дреболия да е заръка
за теб в неподвижното битие.

Жега. Предградието не шава.
Ни да четеш ни да спиш, комай.
Страница отбелязвам и се прозявам,
прозореца разтварям докрай.

Ни полъх, ни от петел известие
в тоя свят, дето жегата ври.
Колко съм сам! Обадете се! Де сте,
весели хора от мойте творби?

Преминали с бой планини и морета,
с лице под дъжда сме набивали крак,
рибари, механици, чрезвичайни ченгета,
елате на този дървен чардак.

Дойде време – отново сме заедно!
Хоризонтът отново е в боен дим!
Виж ни тука, човеко, в предградието:
ние на твоята маса седим!

Напред – с войнишките песни за маса
Нов поход.
Пред портата – враг.
А ний остаряхме – светът сколаса
да скрие ботушите походни в прах.

Но всеки от нас по ловджийски е зорък,
още е бистра тая сребриста глава.
Песента е широка.
И пътят е дълъг.
И дружбата влиза в свойте права.

На масата ще е весел отбора
и ще шумим, и ще спорим – докато
не се плъзне слънцето зад стобора
във ведрото с топлото ти млеко.
Докато не пропеят птиците. Докато
росата не се устреми в простора
от последното тревно стъбло.

И, вдигнал пръста си, един от нас
замислено ще рече: “Каква тъма!
Как върви времето! Ще удари час!”
И сякаш в отговор нощта сама
от недрата
на чернотата
командва: “Раз!”

А времето идва все по-наблизо,
гази през кал и лайна – напред!
Пред входа е вече. Влиза. Влиза!
И трие ботуши в твойто антре.

В измития под, в лъсналия от сода
и луга хол, в пълния леген
то нахлува като лоша природа,
така поизгърбено, като мен,
като мен – вдъхновена виелица,
като мен – презряло отдих, легло,
с очи, измити във девет кладенеца,
към тебе повдига си погледа то.

Във взора му влизаш като в затвора,
не ще се измъкнеш току-така.
Гасиш лампата. Търчиш в коридора.
Вратата заключена. Ами сега!

Блъскаш, не блъскаш – все тая!
В другата стая? Там не ходи!
Дъщеря ти я пази тая стая
с пионерския шал на гърди.

И с ръце стиснала одеало,
още в клопката на съня,
с краката напред, отмаляло
се плъзва на пода твойта жена.

Летиш през рамката. Синьо-белите
парчета небе разпиляват стъкла.
През прозореца нахлува течение,
кюнецът клати свойта тръба.

На хоризонта червената линия
озарява челото ти с кръв.
Ти чуваш как времето славим ние
с гласа на войнишката стръв.

На дъщеря ти гласът се издига
над брези и облаци, над града,
където мракът се къса и мига
последната утринна звезда.

Първата чинка разкъсва затишието…
(Чистота утринна да извести.)
А ти се ослушваш и тежко дишаш –
защо така жалко ридаеш ти?

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти.

_____________

* Това е най-загадъчният куплет на поемата, който е в контраст с останалия текст по няколко направления. Прекият му смисъл е доволно замъглен и звучи като намек за пранги и белезници – това, което евентуално се случва на героя СЛЕД описаните събития, за които се използва сложен, но конкретен образен език. Това четиристишие е единственият откъс, за който съм си позволил по-съществено отклонение от съдържанието на оригиналния текст.
Прилагам тук още един вариант за куплета на български, както и оригиналния откъс. Отворен съм към предложения за друга интерпретация на български.

Вариант:
На дълъг прасец – отворена пранга,
от бъчва обръч затваря кръга;
Но синкави длани стискат щанга
и обръча мачкат – щърбят ръба.

Оригинал:
На голенастых ногах ухваты,
Колоды для пчел — замыкали круг.
А он переминался, угловатый,
С большими сизыми кистями рук.

** В оригиналния текст се посочва конкретно предприятие в Кунцево – фабриката “Ногин”. Виктор Ногин (1878 – 1924) е руски революцинер и съветски държавник, пръв народен комисар (министър) на търговията и промишлеността. Има несъгласия с Ленин. Не е репресиран, но минава на по-ниски длъжности.

*** Има се предвид жп букси – приспособления към колелетата на влака, издаващи характерно тракане.

 

Смъртта на пионерката

От бурята изкъпан,
потрепва нежен лист.
Ах, колко си ми скъпа
ти, птичко с глас пречист!

Валя, Валентина,
как ще дишаш ти
в бялата палата
с чистите врати?
Паяжина фина –
огнен капиляр:
тлее скарлатина,
в смъртоносна жар.

Ти мълчиш, защото
устните горят
и над теб си мерят
доктори умът.
Бедно таралежче –
стригано дете,
Валя, Валентинче,
пак ли те тресе?
Клюмат изсушени
мъртвите цветя,
както ти от зноя
клюмаш със глава.
Под езика стенеш,
звук не пускаш вън,
но защо ресниците
пак натиска сън?

Бравата обажда се.
(Спи. Спи. Спи.)
Но над теб изливат се
майчини сълзи:

Валенка, Валюша!
Мамино дете!
Искам да си спомниш
твойто кръщене!
Кръстчето ти нося…
Че без теб сега
тъне във немара
всичко у дома.
Всичко съм зарязала –
крави, зарзават –
тръшка ги заразата
и мучат от глад.
Свините ни бягат,
в стаите е прашно,
гърлото ме стяга
и без теб е страшно!…
Но се дърпа Валенка,
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Бузата ти мокри
придошла сълза;
в близките прозорци –
дъжд като река.

Миглите си вдига
Валя със тъга.

Като на флотилии
идат отдалеч –
облаци пробити и
със огромен теч.

Над града се носи
облачен парад;
мълнии с откоси
движат се в отряд
и червени шалчета
с вятъра летят.

В мокрото сияние –
облачният слой,
сякаш очертание
на глави под строй.

Те се хвърлят в боя
с блузи от сатен;
с воя на пороя
сякаш рухва бент,

в небосвода вие
духов инструмент.

Свири той в небето над
болничния двор;
движат се отряд с отряд
за вечерен сбор.

Затъмняват слънцето
(тъмно като в скрин) –
пионерите от Кунцево,
пионерите от Сетун,
пионерите от фабрика “Ногѝн”.

Долу над детето
майчината скръб
се склонява – ето,
тя превива гръб:
веч не ще целува
детското лице.
Валентина скоро
трябва да умре.

Аз ли не събирах
зестра и сребро,
кожи и коприна –
само за добро!
Аз ли не спестявах!
Блъсках ден и нощ
и за тебе на́две
цепех всеки грош.
Крави съм доила,
пилци съм броила,
че да ми е мило
чедо под венчило.
…Но се дърпа Валенка –
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Друго я вълнува
Валя пред смъртта.
Валя съществува
жива в младостта.

Младостта ни водеше
в смъртен бой напред;
младостта ни хвърляше
в кронщатския лед.*

Влачеха телата ни
бойните коне;
стреляха площадите
в нашето сърце.

Нас ни разгоряваше
бунтът на кръвта;
взорът ни разкъсваше
сляпа тъмнина.

Нека крепне дружбата –
вран кон и боец;
възмъжава службата
с огън и свинец.

Майката Земя да се
напои със кръв;
да роди от костите
нов живот и стръв.

За да може в тялото
на това дете
да възкръсне цялото
наше битие.

Валя, Валентина,
виждаш ли, че пак
вие се на шнура
базовият флаг?

Мълния на хълма –
знамето блести.
Хей, бъди готова! –
мощен гръм трещи.

Капки на поляната
като от капчук;
Валя в синя манта
рапортува тук.

Тихо над леглото
с фина лекота
вдига се за рапорт
детската ръка.

“Винаги готова!” –
екне окол’връст;
пада до леглото
малък златен кръст.
След това полека
детската ръка
пада на дюшека
в потна мекота.

Ала през пролука –
сините стъкла,
слънцето нахлува
в стаята сега.

Паднала в постелята
майката реве.

Вънка пеят пиленца,
тук си е добре.

Туй то!

Ала няма
песента да спреш.

Песента изгрява
в детския бъбреж –

и подема песен
нашата младеж.

Песента възниква
с тропот на нозе

във света, открит към
бесни ветрове.


__________

* Реминисценция за Кронщатското въстание на балтийските моряци против властта на болшевиките през 1921 по време на военния комунизъм. Въстанието е удавено в кръв, но Ленин преосмисля и коригира радикално политиката си. Фактически това е краят на военния комунизъм и началото на НЕП-а. (Новата икономическа политика.)

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Срещу Великден

Камелия Щерева, пирография

 

After such knowledge, what forgiveness?

Т. С. Елиьт, „Геронтион“

 

Стъпвахме бавно по „Граф Игнатиев“
и Вечерницата, лъчисто разпалена,
пробягваше по покривите отляво.
Така решихме, за да има къде да живее синът ми,
ще се пренеса в мансарда под наем.
За мене Вечерницата, за него Зорницата:
под различните местоположения
на една и съща планета
се догонваме в кръг.
Дотук добър баща, дотам – баща-престъпник,
дотук родител, дотам – син и дух
в излъчването на непонятна любов.
Смисълът на белязания предварително свят
ни отказваше точните си понятия
вечерта срещу Великден,
докато крачехме по булеварда с моя син.
Великден, Възкресение: думи с непривично значение,
отекващи неосмислено в паметта.
Аз не зная, не ще позная. Какво съм забравил,
което трябваше да си припомня?
Игра със значения, това бе животът ми,
но смисълът не е нещо,
което може в ръце да се задържи.
В „Свети седмочисленици“ всичко бе подготвено
като за представление: свещите,
ликът на Спасителя, просякинята в ъгъла;
в установения ред да прозрем необичайното,
затова ли сме тук?
Дотук добър баща, в мансардата осиротял любовник,
но участта на всеобщ любимец не е за мен.
Така решихме, за сина ми звездата,
за мене угасналата орбита в мрак.
Кое е това изречение, в което ще се стопим
без остатък, коя любов…
Синът ми говори на детския си език
безсмислици, които не са без значение.
Лъчисто опалената планета над нас, поделихме я.
Лошият баща и добрият син, поделени.
Невярващите наблюдават в храма
запалването на свещи. Значенията са безполезни,
а смисълът е колебливият дим.
Нима лошият баща може да роди добър син
и какво покаяние, след като вярата липсва,
какви грехове в отсъствието на любов?
Не разбирам. Те се кръстят, целуват иконите,
боядисват яйца. Каква зрелост,
след като искат да останат вечно деца?
По булеварда гръцки туристи си тананикат,
те също имат своя Великден,
на друг език, с други значения,
а смисълът – къде да го търсим? Ще се помоля ли?
Дотук добър баща, дотам – спотаен злодей.
Вината от кого е вложена в нас?
Само това взаимно следване в кръг
под звездата от поделени значения.
Какво спасение, след като заплахата
е все тъй неузнаваема?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Карл Шмит – Песента на шейсетгодишния

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants 1, 75×150

 

 

Аз познах камшичените удари на съдбата,
Победи и поражения, революции и реставрации,
Инфлации и дефлации, бомбардировки,
Оклеветявания, смени на режима и пробиви в канализацията,
Глад и студ, лагери и строг тъмничен затвор.
През всичко това съм минал
И всичко това мина през мен.

Познавам много видове терор,
Терора отгоре и терора отдолу,
Терора на земята и терора от небето,
Законен и незаконен терор,
Кафяв, червен и пъстър терор,
И най-страшния, който никой не смее да назове.
Познавам ги всички и зная техния захват.

Познавам хоровете на властта и на правото,
Високоговорителите и изопачителите на смисъла на режимите,
Черните списъци с много имена
И картотеките на преследвачите.

Какво да пея сега? Химнът плацебо?
Безпроблемен ли да стана и да завиждам на растения и животни?
Панически да се потрисам в кръга на паникьорите?
В щастието на комара, припкащ навътре?

Три пъти седях в търбуха на рибата.
Гледах в очите самоубийството от ръката на палач.
Ала предпазващо ме обгръщаше словото на поети оракули
И спасително ми отваря вратите един светец от изтока.

Сине на тази посветеност, не се потрисай –
Прислушвай се и страдай!

11 юли 1948

К. Ш.

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Фридрих Дюренмат – Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите

Валентина Янчева

 

 

Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
Сатурн почетохме само с псувни.
За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме…
Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
В главите няма и спомен
за диханната земя.

Превод от немски София Тоцева

 

Публикува се с любезното съгласие на преводача по Фридрих Дюренмат, „Физици“. В: Избрани пиеси, подбор и превод от немски София Тоцева, София: РИВА, 2012, с. 234-235.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ернст Юнгер – Горски пътник (фрагменти)

Ивайло Божинов

 

 

Казването на самотно „не“ няма да разклати противника, но променя този, който се е решил на „не“.

Авторството е само другото име на независимостта.

Дали е възможно едновременно да останем на борда на кораба и да си запазим собственото взимане на решение? Това е същинският въпрос на нашето съществуване.

Присъстваме на състезание на духове, които спорят дали е по-добре да побегнат, да се скрият или да извършат самоубийство и които при наличието на пълна свобода вече обмислят с какви средства и хитрини да се сдобият с благосклонността на низшите, щом настъпи господството им.

Изравняването и сриването на образите предхожда борбата за власт. Това е основанието, поради което се налага да разчитаме на поетите. Те начеват сриването, включително и това на титаните. Въображението и заедно с него песента са неразделна част от разходката в гората.

При големи опасности спасителното трябва да се потърси по-дълбоко – при майките. При това докосване се освобождава първична сила. Властите на времето не могат да й устоят.

Никой не знае дали няма още утре да бъде причислен към група, стояща извън закона.

Свободният покосява великани и титани, явяващи се винаги с едно и също превъзходство. Не винаги е нужно да е принц или Херакъл. Камък от овчарска прашка, знаме, подхванато от дева, и арбалет били напълно достатъчни.

Теолог е този, който познава отвъд низината на икономиката науката на изобилието, загадката на вечните извори, неизчерпаеми и винаги близки.

Както мисионерите говорят с аборигените на техния език, така е препоръчително да се подхожда и към онези, възпитани в научен жаргон.

Вердиктът на горския пътник гласи: „Тук и Сега“ – той е човек на свободната и независима акция.

Той също знае, че, що се касае до него, смъртното наказание няма да се суспендира.

Тази среща е самотна и в това се състои нейната магия. На нея не присъства нотариус, свещеник, нотабил.

От само себе си се разбира, че при тази среща не присъства и лекар.

Болният, а не лекарят е суверенен, дарител на изцелението, което изпраща от обиталища, неподлежащи на посягане.

Горският пътник трябва да се въоръжи за ситуации, в които всички болести, освен леталните, започват да спадат към лукса. Каквото и да мислим за този свят на здравни каси, застраховки, фармацевтични фабрики и специалисти – по-силен е този, който може да мине без всичко това.

Ала в крайна сметка се оказва, че „на кораба“ или пък на галерата, на която живеем, определени хора отново и отново осъществяват пробив във функционалата, било то с добротата си, било със свободата си или куража непосредствено да поемат отговорност. Чрез това изплуване от функциите живеем.

Техничарят очаква отделни изгоди. В голямото счетоводство това често изглежда по друг начин. Когато един кораб потъва, потъва и аптечката. Друго е важно тогава, като например да издържиш известен брой часове в ледена вода. За този, който очаква да му се случи отиване в гората, въздухът на парниците не е подходящ.

Спокойно може да се каже, че масите, поне по тези земи, се намират в състояние, в което на практика не усещат нарушенията на конституцията. Където това съзнание веднъж се изгуби, не може да се възстанови изкуствено.

И Вилхелм Тел попада пряко волята си в конфликта. Тогава обаче се доказва като горски пътник, като самотен войн, в чието лице народът стига до съзнание за своята първична сила пред лицето на деспота.

Трябва да сме наясно, че дори пренебрежимо малък брой хора, действително решени да извършат нещо, може да станат опасни не само морално, но и в действителност.

При всяко положение той не спадаше към онези, за които Леон Блоа казва, че тичат при адвоката, докато изнасилват майка им.

Дълги периоди на мир способстват за определени оптически измами. Към тях спада допускането, че неприкосновеността на жилището се основава на конституцията, подсигурена е от нея. В действителност тя се основава на главата на семейството, който, придружен от синовете си, застава на вратата с брадва.

Що се касае до мястото, на което се намира, гората е навсякъде. Гората е в пустошта и в градовете, където горският пътник живее покрит или под маската на професии. Гората е преди всичко в тила на самия противник.

Плодовете падат от само себе си в скута на този, който знае правото си и може да чака.

Период като този по-рано е бил означаван като interregnum, докато сега се явява пред погледа като ландшафт на работилница.

В наличността на почтеност се загатва респект спрямо един по-висш ред. Тази почтеност поражда един необходим вакуум, станал видим в живописта, който има теологически съответствия.

Горският пътник е конкретният отделен човек, той действа в конкретен случай. Той няма нужда от теории, нито от партийни юрисконсулти, за да знае какво е правилно. Той слиза към изворите на нравствеността, които още не са каптирани в каналите на институциите. Тук нещата стават прости, в случай че в него живее още неподправеното.

Има ситуации, които непосредствено призовават към морално взимане на решение. Това се случва преди всичко там, където машинациите достигнат най-дълбоката си турбулентност. Тогава взимането на решение опира до отделния човек и то под формата на или-или, при което всяко трето поведение – неутралното – бива изключено.

Икономическите теории имат валидност „на кораба“, докато покоящото се и непроменливо притежание лежи в гората, този плодороден пласт, несекващо даващ нови жътви.

Който е преживял опожаряването на една столица, навлизането на източните войски, никога няма да изгуби будното недоверие спрямо всичко, което може да се притежава. Това е негов плюс, защото той ще спада към онези, които без особено голямо съжаление ще обърнат гръб на селския си двор, на къщата си, на библиотеката си

Където има безсмъртие – където дори е налице само вярата в него – там трябва да допуснем позиции, при заставането на които човек не може да бъде досегнат или накърнен посредством никаква земна власт или свръхвласт, да не говорим за възможността да бъде унищожен. Гората е светилище.

Най-лесно е да сплашиш онзи, който вярва, че при заличаването на мимолетната му проява в този свят всичко приключва. Това е известно на новите рабовладелци и върху това се основава значимостта, която те придават на материалистическите учения.

Думите се движат заедно с кораба. Мястото на думата е гората. Думата почива под думите като златен грунд в древен образ. Щом се стигне дотам думата да не оживява думите, тогава под напора на прилива им се разпростира едно ужасяващо мълчание – първо в храмовете, превръщащи се в разкошни надгробни паметници.

В степента, в която претърпяват развитие, диктатурите заместват свободните избори с плебесцит.

За диктатурите е важно да доказват, че свободата да се казва Не не е умряла в тях.

Намерението на нашия човек, твърдо решил да гласува с „не“, навярно съвсем не е толкова странно. То може да се споделя от много други, вероятно от значително повече от споменатите два процента от избирателите. Режисурата обаче се опитва да го заблуди, че той е много сам.

Скоро отделният човек разбира, че неутралността би била равносилна на самоубийство – тук трябва да се вие с вълците или да се излезе срещу тях на бойното поле.

Който е избегнал катастрофи знае, че го дължи в основата си на помощта на обикновени хора, неподчинени на омразата, ужаса, автоматизма на баналностите. Те устояха на пропагандата и нейните подшушквания, които са чисто демонични.

Чистото, упражнявано по антични образци насилие, не може да триумфира трайно.

Това е източникът на лековерността на модерния човек, вървяща ръка за ръка с религиозното неверие. Той вярва на нещата във вестника, но не и на написаното върху картата на звездите.

Описанието на страданието, диагнозата е по-важна – отчетливото очертаване на това, което е изгубено.

Тя не е само протестираща или емигрираща, а такава свобода, която иска да подхване битка.

Към големите събития спада обръщането на философията от познанието към езика. Това обръщане отвежда духа към тесен досег с един прафеномен. Това е по-важно от всички физически открития. Мислителят встъпва в поле, в което най-сетне отново става възможен съюзът не само с теолога, но и с поета.

Извънредно важно е само по себе си да накараш застрашения да свикне с мисълта, че съпротивата изобщо е възможна – след като това се схване, става възможно повалянето на огромния дебелашки колос с помощта на едно нищожно малцинство.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Михаил Лермонтов – Смъртта на Поета

Атанас Тотляков, Манифест на тактилната графика 2, ръчна хартия, гравюра, преге, 70/100, 2008

 

 

Отмъщение, владетелю, отмъщение!
Падам в твоите нозе:
бъди справедлив и накажи убиеца,
така че неговото наказание в бъдещите векове
да възвести на потомството твоя справедлив съд
и да е предупреждение за злодеите.

Убит поет! – за чест страдалец,
скосен от хорската мълва,
с куршум в гърди, за правда жаден,
отпусна гордата глава!..
Не издържа душата светла
позор, обиди, клевети,
срещу света въстана смело,
единствен той… и бе убит!
Убит!.. защо са днес ридания,
хвалби без цел, ненужен плач
и жалък глас за оправдание?
Съдбата сложи свой печат!
Не вий ли гонихте тъй злобно
свободния му, дързък дар
и за забава пак подмолно
раздухвахте стаен пожар?
Защо? веселие… – мъчения
последни той не изтърпя:
угасна пламъка на гения,
венецът славен прецъфтя.

Убиецът му равнодушно
насочи своя пистолет:
сърцето глухо бие пусто,
ръка не трепна пред поет.
И що за чудо?.. отдалече,
като стотици бежанци,
на лов за щастие дошли,
на нас съдбата го обрече;
с усмивка дръзко той презря
земя, език и чужди нрави;
не пощади и наша слава;
в мига на кървава разправа,
кого уби той, не разбра!..

И той умря – зарит в могила,
тъй както оня, неизвестен, мили,
певец, сразен от ревността,
възпявана от него с чудна сила,
погубен, както той, с безмилостна ръка.

Защо от мирна дружба, нежна, простодушна,
той влезе в този свят и завистлив, и душен
за волното сърце и пламенния нрав?
Защо ръка подаде на клеветник долен,
защо повярва в ласки и лъжите голи,
той, от младостта си хората разбрал?..

И стария венец – смениха те със трънен,
увит със лаврите , надянаха му зло:
с игли невидими и върли –
раниха славното чело;
отровени последните минути
с коварен шепот, с присмех на простак,
и той умря – напразно мъст жадувал,
досада затаил в измамена мечта.
Затихна чудодейна песен,
и няма да се чуе пак:
певецът е в приюта тесен,
устата му е със печат. –

*
А вий, надменните потомци,
известни с подлостта на славени деди,
с петите робски сбирали отломки,
от родове обидени в щастливите игри!
Вий, жадната тълпа, застанала до трона,
палачи сте на Гений, Слава, Свобода!
Таете се под сянка на закона,
безмълвни са пред вас – и правда и съда!…
Но има божи съд, любимци на разврата!
Най-страшен съд: той бди;
несъблазнен от звън на злато,
и мисли, и дела, той знае отпреди.
Ще търсите злословие напразно вие:
не ще ви то помогне, не,
и всичката ви черна кръв не ще измие
кръвта на праведен Поет!

29 януари — начало на февруари 1837

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Пенчо Славейков – На пътя

Борислав Янев, Рицар, 50х60см.

 

Грухти свинята майка и върви,
върви едвам-едвам и крета
подире ѝ дванадесет прасета –
и блъскат се, и тичат: кви-кви-кви!

Надварят се и гуцат, и квичат,
като геврек опашчета извили…
И ето две, рилца червени впили
во циците ѝ, дърпат я, грухтят.

Кви-кви! Сред пътя сдърпана, запре
свинята-майка: в миг я навалиха
прасетата и в циците ѝ впиха
рилца. И грухна тя и се простре.

Грухтят, квичат…И само две се врат
без цица, врат се други да изтласкат…
Свинята-майка слуша как те мляскат,
блажено там излегната сред път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Силвия Плат – Колосът

 

Да те сглобя не ще успея никога изцяло
Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е и от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
Рупор на мъртвите, на някой бог или на друг.
От тридесет години тук се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И ни на йота не помъдрявам.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя необятните черепни плочи и да прочиствам
Празните бели надгробни могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти си мощ и история като римски форум.
Аз разстилам кърпата на обяда си върху хълм с черен кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, са разпилени

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
За сътворяването на подобна руина.
Нощем се подслонявам в рога на изобилието
На лявото ти ухо, от ветровете на завет,

Броейки звездите червените и с цвят на слива.
Слънцето се издига изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми са венчани за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
По измитите до бяло камъни на пристана.

 

Превод от английски Владимир Сабоурин, редакция Николай Бойков

 

Диляна Първанова, Flight 2

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Георги Рупчев – Смъртта на Тибалт

 

Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф
към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на
Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди
всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли
така, – когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от
усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на
Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях
понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази
музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст,
хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други,
изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и
откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо
съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската
си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е
Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място,
където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир
са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам
обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.

 

 

Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.

Чух, че Тибалт бил умрял.

О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.

Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?

Смърт.

Човешко е да се умира.

Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?

Тибалт не бе виновен.

Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.

Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.

Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.

Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?

Чух, че Тибалт бил умрял.

Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.

Научих да завися.

Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.

Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.

Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.

Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.

Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?

Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.

А аз,
какво да правя аз?

насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?

Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.

Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.

Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.

Такива са сплетните по пазара.

Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.

И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…

Онези, които изобщо не са.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.

Какво “какво”?

Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.

Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)

Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.

Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.

Ала дали това ги прави по-невинни?

Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.

Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.

Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?

О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!

Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.

Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.

Чух, че Тибалт бил умрял.

 

Сергей Рожин, Изкуство, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Хуго Бал – Откриващ манифест, 1-ва Дада вечер

 

Цюрих, 14 юли 1916

 

Дада е ново направление в изкуството. Това може да се разпознае по факта, че досега никой не е чувал нищо по въпроса, а утре цял Цюрих ще говори за това. Дада е взета от разговорник. Тя е нещо ужасно просто. На френски означава детско конче, мания. На немски: чао, махайте ми се от главата, хайде някой друг път! На румънски: „да, наистина, прав сте, така е. Разбира се. Правим го.” И така нататък.

Международна дума. Само една дума – и думата като движение. Просто ужас. Когато от това се прави направление в изкуството, значи искаме да отстраним усложненията. Дада психология, Дада литература, Дада буржоазия и вий, почитаеми поети, дето винаги сте правили поезия с думи, но никога не сте правили самата дума поезия. Дада Световна война безкрай, Дада революция без начало. Дада, приятели и Същопоети, най-скъпи проповедници. Дада Цара, Дада Хюлзенбек, Дада м’дада, Дада хм’дада, Дада Хю, дада Ца.

Как да постигне човек вечното блаженство? Като казва Дада. Как се става известен? Като казваш Дада. С благороден жест и файнско благоприличие. До лудост, до безсъзнание. Как да се отърсиш от всичко змийорско и журналистическо, всичко миличко и спретнатичко, всичко изморализирано, вскотено, предвзето? Като казваш Дада. Дада е мировата душа, Дада е гвоздеят на програмата, Дада е най-добрият сапун от лилиево млечице на света. Дада господин Рубинер, Дада господин Короди, Дада господин Анастазиус Лилиенщайн.

В прав текст на немски това ще рече: гостоприемността на Швейцария трябва да се цени над всичко, а по естетическите въпроси важи нормата.

Аз чета стихове, чиято цел е най-малкото отказ от езика. Дада Йохан Фуксганг Гьоте. Дада Стендал. Дада Буда, Далай Лама, Дада м’дада, Дада м’дада, Дада хм’дада. Нещата опират до свързаността и лекото й прекъсване преди това. Не искам никакви думи, измислени от други. Всички думи са измислени от други. Аз искам моята собствена поразия с отговарящите й гласни и съгласни. Когато дължината на трептенето е седем лакти, аз искам съответно дълги седем лакти думи. Думите на господин Шулце са дълги само два сантиметра и половина.

Тук и сега може ясно да се види как възниква членоразделната реч. Аз просто зарязвам звуците. Изплуват думи, рамене на думи, крака, ръце, длани на думи. Ай, ои, у. Не бива да се допуска появата на прекалено много думи. Стихът е възможността да минеш без думи и без езика. Този проклет език, по който лепне мърсотия като от ръце на търговски посредници, протрили монетите. Аз искам думата там, където тя престава и започва.

Всяко нещо има своя дума – това е самата дума, станала нещо. Защо дървото да не може да се нарича плуплуш – и плуплубаш, когато е валяло? И защо изобщо трябва да се казва някак? Нима трябва навсякъде да лепваме устата си? Думата, думата, тъкмо тук, горко ни, думата, уважаеми господа, е обществена работа от първостепенно значение.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, Corfu, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018