Христо Смирненски / Hristo Smirnenski – Да бъде ден! / ¡Que haya día!

 

Да бъде ден!

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“

 

¡Que haya día!

Negra es la noche y siniestra,
la noche es helada como la muerte.
En el pecho desgarrado de la tierra
fluye lenta la sangre ardiente.
Entre el humo de las ruinas
el demonio sin ojos de la guerra
ondea feroz la bandera
espada contra espada sin cesar resuenan.
Entre tinieblas, opaca y espesa
se eleva la silueta siniestra
de una enorme cruz,
y el gentío desde todos lados
avanza, perseguido,
por la ira del dios áureo.
Y la oscuridad se hace más densa,
y la multitud lenta se agolpa.
De aire están sedientos los pechos;
los ojos piden luz,
un ansia, un único sueño
arde y se funde en las almas
y a través de las lágrimas y la sangrienta represión,
a través del horror de la fría oscuridad
un grito rebelde truena:
¡Que haya día! ¡Que haya día!

 

Traducción del búlgaro al español de Marco Vidal González

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Сънувах, че посещавам Пушкин в Болдино

Росен Тошев, Z

 

Сънувах, че посещавам Пушкин в Болдино по време на карантината. Знам, че това е рисковано, той също го знае, но се разбираме да нарушим социалната изолация по взаимно съгласие и спазвайки стриктно границите на поезията и съня. В руското училище ме научиха на дисциплина и имам афроамериканска кръв, побързвам да кажа, и аз не знам защо, като уводни думи. Ах, скъпи приятелю, отвръща той, както царизмът, така и политическата коректност са неудачни институции. Но добре, че предварително ме уведомявате за това, Вашите сънародници обикновено декларират, че са русофили или русофоби, когато вече е късно разговорът да бъде избегнат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Даниил Хармс – Излезе от вкъщи човек

Анто Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021
From No Time For Losers seria – detail

 

Песничка

Излезе от вкъщи човек
С тояга и мешкà,
И на далечен път,
И на далечен път
Той тръгна пешком.

Вървял все право и напред
И гледал все напред.
Ни спал, ни пил,
Ни пил, ни спал,
Ни спал, ни пил, ни ял.

И ето че веднъж в зори
Той влязъл в тъмната гора
И оттогава досега,
И оттогава досега,
От него няма и следа.

Но ако някога се случи
Да срещнете човека,
Тогава час по-скоро,
Тогава час по-скоро
На нас кажете моля.

Д.Хармс
1937

 

Превод от руски Владимир Сабоурин и Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хуан Рамон Хименес – Последното пътуване

Димитър Яранов, Oтплуване, 50 х 60 см., масл. бои, платно, 2000

 

И аз ще си отида. И ще останат пеещите птици;
и ще остане моята градина с дървото си зелено,
и с белия си кладенец.
Всеки следобед небето ще бъде спокойно и синьо;
и ще бият, както бият сега
в камбанарията камбаните.
Ще умрат онези, които ме обичаха
и селото ще се подновява всяка година;
и в ъгъла на тази моя цветна и варосана градина,
духът ми ще блуждае носталгичен.
И аз ще си отида, ще бъда сам, без дом и без дърво
зелено, без кладенец бял,
без небе спокойно и синьо…
И ще останат пеещите птици.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Висоцки – Посещението на музата

Ивайло Божинов

 

Посещението на музата

Сърцето ми е бомба триста тона,
избухва в мен нетворческа заря.
Дойде при мене Музата кокона –
за малко спря, отдъхна и въздъхна, отлетя.

Но нямам право аз да протестирам,
че тя така си тръгна изведнъж -.
Бог знае кой наднича във квартирата –
среднощна муза посещава мъж!

Но аз за тая муза с бяла гушка
съм чувал, че си имала порок –
стояла тя по цели нощи с Пушкин,
без да напуска Александър Блок!

Нахвърлих се да пиша с нетърпение.
Но, Господи, помилуй и спаси!
Тя си отиде – мойто вдъхновение
изчезна с трите рубли за такси.

Сега се мятам като звяр във клетка,
Бог да е с нея, аз съм ѝ простил.
Със друг е тя сега и в крайна сметка
изглежда лошо съм я угостил.

Огромна торта, тъпкана със свещи –
изсъхнах с нея, просто няма как…
и доизпих с комшиите келеши
подбрания за музата коняк.

Изчезна тя, както отлита спомен,
за който през годините скърбим;
както човек от списък вероломен –
и тя изчезна тихо, яко дим.

Било какво било, изчезват близки,
дълги години мене ми е жал –
как тя си тръгна тихо, по английски,
но ми остави стих като кинжал.

Аз пиша гениално, без съмнение,
и ме обзема пламенен екстаз!
Написах тъй: “Аз помня туй чудесно мигновение,
когато ти се появи у нас!”

Превод от руски Иво Балев

 

Бележка за подхода към текста

Текстът на популярната песен на Висоцки е свързан с анекдотичен случай от съветския литературен живот.
1965 поетът Василий Журавльов публикува като свои стихове на Анна Ахматова. Когато се разбира, че стиховете не са негови, той казва, че по някакъв начин стиховете на Ахматова са се озовали сред неговите и той ги е помислил за свои. В началото Журавльов се извинява, но после започва да реагира дори с раздразнение – “какво толкова е станало – тя да вземе две от моите и готово!”

***
В превода има добавен един куплет, който в оригинала е предпоследният. Оригиналните 4 стиха са разгърнати в 8, за да се развие мотивът за “изчезващите хора” (ушли года как люди в черном списке) – политическа вметка, встрани от главната тема на песента.
Такива политически намеци и подтекстови послания са характерни за творчеството на Висоцки – той често добавя политически смисъл там, където се пее за друго. В случая вметката е само един стих, но не като намек или подтекст, а в директна форма – за времето си дръзка.
Куплетът, в който се обсъждат “отношенията” на Музата с Блок и Балмонт (или Пушкин), на руски съществува в различни вариации, като тук сме избрали за изходен материал версията с участието на Пушкин, която не е най-популярната – Блок и Балмонт исторически са съвременници, а Пушкин е представител на друга епоха. Но този лирически анахронизъм е съвсем легален похват и се спряхме на него като по-близък до българския читател.

 

Песенка плагиатора, или Посещение Музы

Я щас взорвусь, как триста тонн тротила, —
Во мне заряд нетворческого зла:
Меня сегодня Муза посетила —
Посетила, так немного посидела и ушла!

У ней имелись веские причины —
Я не имею права на нытьё, —
Представьте: Муза… ночью… у мужчины! —
Бог весть что люди скажут про неё.

И всё же мне досадно, одиноко:
Ведь эта Муза — люди подтвердят! —
Засиживалась сутками у Блока,
У Бальмонта жила не выходя.

Я бросился к столу, весь — нетерпенье,
Но, господи помилуй и спаси,
Она ушла — исчезло вдохновенье
И три рубля, должно быть на такси.

Я в бешенстве мечусь, как зверь, по дому,
Но бог с ней, с Музой, — я её простил.
Она ушла к кому-нибудь другому:
Я, видно, её плохо угостил.

Огромный торт, утыканный свечами,
Засох от горя, да и я иссяк.
С соседями я допил, сволочами,
Для Музы предназначенный коньяк.

…Ушли года, как люди в чёрном списке, —
Всё в прошлом, я зеваю от тоски.
Она ушла безмолвно, по-английски,
Но от неё остались две строки.

Вот две строки — я гений, прочь сомненья,
Даёшь восторги, лавры и цветы!
Вот две строки:
„Я помню это чудное мгновенье,
Когда передо мной явилась ты“!

1970

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Олейников – Хлебарката

Ния Якимова, Червен пейзаж, 2020 г., 100/70 см, мастило, хартия

 

Една хлебарка си намери майстора.
Капитан Лебядкин

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
И намерила си майстора
Чака екзекуцията

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Тананика мисли няма
Трудно мисли таз маймуна
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Ако знаеше душата че е налице
Нямаше от смърт да се страхува

Доказателство обаче има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени, я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън <sic!> онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръката
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко <sic!> минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Вивисектора над ней сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
Тя на мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

<1934>

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Робърт Бърнс – Целувката на Джоки

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Целувката на Джоки

Джоки ме целуна нежно
и пое по стръмен път;
с него моята надежда
тръгна,
тук остана скръб.

Бди над него, моя нежност!
Горе жулят ветрове
в дъжд и в град, и в неизбежност
бди над него ти, сърце.

Щом наоколо се проснат
сенки като нощен грим,
да си легне недокоснат
и да стане невредим!

Той ще каже мойто име –
ще го чуя сутринта;
той ще знае, че ме има
през десета планина!

 

Песен за момата

Расте тръстика край реката
и весело шуми;
щастлив съм бивал на Земята,
когато съм с моми.

Животът, братко, час по час
във грижи преминава
и само чист момински глас
значение му дава.

За кокала се води бой
и за парченце слава,
ала награда и покой
момата само дава.

На мен ми дай свободен ден
с признателни обятия
и всички дяволи във мен
изчезват със проклятия.

От най-високия амвон
магаре ум раздава,
ала мъдрецът Соломон
момите обожава.

Творецът пипна кал веднъж –
такъв е занаята:
за проба Той създаде мъж
и чак след туй момата!

 

Превод от английски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Олейников – Смъртта на хлебарката

Росен Тошев, Ich Liebe Kekse, 2012 г., 30х60 см, акварел, маслени бои, платно

 

Една хлебарка си намери майстора.
Кафка

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
Тя намери си майстора
Чака екзекуцията си

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Трудно мисли таз маймуна
Тананика мисли няма
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Да знаеше душата че е налице
Тя нямаше от смърт да се страхува

Но доказателство научно има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръка
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Над нея вивисектора сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
На мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Тя ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Заболоцки – Сбогуване с приятелите

Ния Пушкарова, fingerprint, 29×21 cm, print

 

В широкополи шапки с дългите сака
С тетрадките на своите стихотворения
Отдавна се разсипахте на прах
Като окапал люляк пролетни ектения.

В страната сте където няма оцелели форми
Където всичко е разкъсано разбито смесено
Където вместо небесата е могила гробищна
И неподвижен в орбитата месеца.

На друго там неразбираемо наречие
Синклит от неми насекоми пее
Там във ръка със мъничко фенерче
Човекобръмбар своите познати среща и милее.

Спокойно ли ви е където сте другари?
И леко ли ви е? И всичко ли забравихте?
Сега са братя ваши корени и мравки
Тревички и въздишки стълбчета от прах

Сега са ви сестри цветчета карамфил
На люляк бозки клечици и пилета
И няма сили да си спомни вашия език
Оставения нейде горе брат безсилен.

Не му е мястото все още в оня край
Където запилели сте се леки като сенки
В широкополи шапки с дългите сака
С тетрадките на своите стихотворения.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X