Николай Олейников – Смъртта на хлебарката

Росен Тошев, Ich Liebe Kekse, 2012 г., 30х60 см, акварел, маслени бои, платно

 

Една хлебарка си намери майстора.
Кафка

 

Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче
Тя намери си майстора
Чака екзекуцията си

И с тъга в очите ъх!
Хвърля поглед към дивана
Дето с брадви и сатъри
Вивисектори за работа се канят

Суети се фелдшер
Инструментите подрежда
И под нос подпява си
Песен по планета

Трудно мисли таз маймуна
Тананика мисли няма
Сгащена хлебарката натясно
Рижето краченце смуче

До стъкло притиснала лице
Дъх е притаила и се пули…
Да знаеше душата че е налице
Тя нямаше от смърт да се страхува

Но доказателство научно има
Че душа не съществува
Че джигер и скелет и сланина
Туй душата образува

Има само съчленения
Членестоного съчленени я!

На научно доказателство
Няма кой да устои
Кършейки ръце хлебарката
Се приготвя да боли

Ето че палач пристъпва важно
И опипва й гръдта
И намира под ребрата
За промушване целта

И промушил той поваля
Кат свиня хлебарката
Гръмко цвили зъбите оголил
Кат жребец тамън онодил

Спуска се тогаз тълпата
Вивисектори към нея о!
Кой с клещите кой с ръка
Тръгват да я кормят

Стоичетри инструмента
Късат на парчета пациента
От повреди тежки и телесни
И от рани пуква тя безвестно

И внезапно стине тяло ней
Веч клепачите не тръпнат
И опомнят се злодеите
Те назад отстъпват

Фсичко минало е вече болки и несгоди
Няма нищо вече нищо няма о!
И подпочвени водите
Тръгват да изтичат

Там в пролуката на шкафа
Сам саминко без надзор
Бъбли й синчето мамо мамо
Бедничкото то

Майка му не чува
Тъй като не диша

И стои надвесен и космат
Над нея вивисектора сърцат
Безобразен и обрасъл
С клещи и пила

Ти подлец си панталон навлякъл
Знай че мъртвата му майка
На мъченица на науката играе роля главна
Не на проста второстепенна хлебарка

Охраната пък грубо и с размах
През прозореца я мята
И на двора главоломно тя
Пльосва миличката ах!

Връз отъпкана пътечка
Досами самия вход
Тя ще си лежи навирила краченца
И ще чака край печален о!

Белички костичките
Дъжд ще да полива
Синички очичките
Пиле ще изпива.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Заболоцки – Сбогуване с приятелите

Ния Пушкарова, fingerprint, 29×21 cm, print

 

В широкополи шапки с дългите сака
С тетрадките на своите стихотворения
Отдавна се разсипахте на прах
Като окапал люляк пролетни ектения.

В страната сте където няма оцелели форми
Където всичко е разкъсано разбито смесено
Където вместо небесата е могила гробищна
И неподвижен в орбитата месеца.

На друго там неразбираемо наречие
Синклит от неми насекоми пее
Там във ръка със мъничко фенерче
Човекобръмбар своите познати среща и милее.

Спокойно ли ви е където сте другари?
И леко ли ви е? И всичко ли забравихте?
Сега са братя ваши корени и мравки
Тревички и въздишки стълбчета от прах

Сега са ви сестри цветчета карамфил
На люляк бозки клечици и пилета
И няма сили да си спомни вашия език
Оставения нейде горе брат безсилен.

Не му е мястото все още в оня край
Където запилели сте се леки като сенки
В широкополи шапки с дългите сака
С тетрадките на своите стихотворения.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Йосиф Бродски – Полярният изследовател

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

 

Спомени

Бяло небе
над мен се върти.
Земята сива
отдолу бучи.
Отляво има дървета.
Отдясно – езеро още едно,
с брегове от камък,
с брегове от дърво.

Измъквам, изтръгвам
краката си от блатото
и слънцето ме огрява
с оскъдните лъчи на лятото.
Полевият сезон
на петдесет и осма година.
Към Северно море
се мъча да стигна.

Реките текат в тази посока.
Във вода – до кръста – вървим.
Едвам се развиделява
над нас нощта.
Търся. Превръщам
себе си във човек.

И ето, най-после намираме,
излизаме на брега.

Синеещият вятър
вече ни застига.
Земята във вода прелива,
разплиснала къса вълнá.
Аз вдигам ръце
и главата си вдигам,
а морето идва към мен
в белезникава светлина.

Кого ние още помним,
кого забравяме в този миг,
какво заслужаваме
и не сме заслужили засега;

и ето стоим на брега,
облаците минават над нас,
а водата вече покрива
следите ни.

 

Нито мъка, нито любов и печал

Нито мъка, нито любов и печал,
нито тревога, която да свива гърдите –
сякаш животът е стигнал своя финал
и ти остава половин час да помислиш.
Огледай се и ще видиш наоколо
как колите по улиците ръмжат,
как дърветата над детето болно
във църковния двор шумолят,
как далече, като от онзи свят
чуваш свирката на постовия,
а над главата ти акорди кънтят –
един роял в безсмислена стихия.
Ще усетиш, дори неразбрал,
че поравно живота е завещан
на онзи петкуполен храм
и на гранитната пустош отсреща.

 

Когато си преживял много болка,
недей да чакаш подкрепа,
просто влака вземи
и замини за морето.
То по-широко е. И по-
дълбоко ще се окаже.
Това е приемлива утеха –
но ако търсиш нечие състрадание,
тогава измъчвай се там, където
пейзажът радва, а не наранява сърцето.

 

Сбогом

Сбогом,
забрави,
ако можеш, прости ми.
А писмата ми изгори
като мост.
Нека пътят ти
бъде достоен,
прям, честен
и прост.
Да свети за теб
във мъглата
блестящия прах на звездите,
а надеждата да се топли
на огъня на мечтите ти.
Да срещнеш виелици,
дъждове проливни,
и бури, и силен мраз,
да имаш късмет и моменти силни –
повече, отколкото аз.
Могъщ и прекрасен, стремежът
в гърдите ти да гори.
Щастлив съм за тези,
с които заедно
може би
ще вървиш.

1957 г.

 

Казват ми, че трябва да замина.
Да-да, мерси. Таман се стягам аз.
Да-да, разбирам. Съвсем не е необходимо
да ме изпращате, и пътя знам.

А, не е толкова далече, не го мислете,
съвсем е близо, скоро ще съм там.
Не, моля ви, за мен не се грижете,
багаж не нося, ще се оправя сам.

Да, време е да тръгвам. Благодаря ви.
Един момент, даже съм на вратата.
Без радост дърветата сутрин първи
над родната земя вдигат зората.

Всичко свърши. Не мога да възразя.
Да стиснем ръце и – готово.
Вече съм здрав. Трябва да отлетя.
Да, благодаря за раздялата. Сбогом.

През родината закарай ме, такси.
Адреса си аз скоро ще забравя.
В смълчаните полета ти ме заведи –
разбираш ли, отечеството си оставям.

И ето, сякаш вече съм забравил:
лице към запотеното стъкло притиснал
през сълзи към лодкаря викам и
плача над реката, толкова съм я обичал.

(Е, всичко свърши. Не бързам вече.
Прибирай се, за бога, у дома.
Аз само ще погледна към небето
ще вдишам чуждия вятър, студа).

Добре де. Заминах най-после.
Ти тръгвай сега, не изпитвай тъга.
Когато във къщи си дойдеш,
аз ще съм слязъл там, на брега.

 

Полярният изследовател

Изядохме кучетата. В дневниците
не остана празно място. По снимката на жена ми
бисерна върволица от думи върви и забожда
мушица със съмнителна дата на нейната буза.
По-нататък е снимката на сестра ѝ.
Бисерът и нея не е пощадил – та нали става
Дума за достигнати географски ширини!
Чернее гангрената и пълзи по бедрото
нагоре, като чорап на вариететна танцьорка.

 

Превод от руски Диана Боримечкова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Христо Ботев – Патриот

RASSIM®, КРАКА, 2012. От серията Shut Up & Grow, акрил върху платна, 100 х 140 см.

 

Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Шарл Бодлер – Към читателя (превод Кирил Кадийски)

Хубен Черкелов, 1 Долар, Окото на Господ, 2014

 

 

Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест човек усърдно храни,
тъй както всички нищи — гадините по тях.

В греха сме упорити, страхливи — пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.

Отдавна Сатаната — Магьосникът Велик —
връз ложето на злото духа ни с блян приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява — злокобен алхимик.

С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние — скрито терзани от поквара —
насладата докрая цедим като лимон.

Кълбо от глисти сякаш — вдън мозъчните бездни
рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз;
и щом гърди разтворим, Смъртта се спуска в нас –
река подземна — с вопли и жалби безполезни.

Щом ножът и метежът, отровата, грехът
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна —
не е готов, за жалост, на крайности духът!

Но между всички твари — чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци

аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят.

ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея — с изтънчената твар, —
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

 

Преработен превод от френски Кирил Кадийски

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Иван Методиев – Вълче

Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018

 

 

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

 

Стихотворението се препубликува с любезното съгласие на г-жа Мая Методиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Две поеми от Едуард Багрицки

Камелия Щерева, Пирография

 

Въведение от преводача.

(Ако се чувстваш подготвен, пропусни.)

Едуард Багрицки (1895 – 1934) е голям певец на Червения терор. За разлика от другите болшевишки поети, които възпяват новия живот, бъдещето, идеалите, фикциите – Багрицки директно опоетизира терора.

Когато през 1928 научава диагнозата, от която умира – туберкулоза, пише програмно стихотворение, което представлява разговор на умиращия поет с Железния Феликс Дзержински. В този лиричен диалог поетът и чекистът напълно оправдават терора, лъжата, насилието.

При такава житейска и творческа нагласа естествено възникват въпросите – Багрицки фанатик ли е или нагаждач?

А всъщност въпросът има трета, по-важна страна.

Възхвалявайки насилието и терора, поетът фактически пише директно за неща, които другите премълчават, преиначават, забравят, прикриват.

Под формата на възхвала поетът казва премълчаната истина.

Двете поеми, които тук предлагам, не са посветени на терора, това въведене правя, за да сме наясно с какъв човек си имаме работа.

Двете поеми са писани в Кунцево – предградие на Москва, днес част от града. Багрицки е живял там под наем 12 години (1920 – 1932) и е описал в тези две поеми хазаите си (с художествени деформации, разбира се). В Кунцево се намира и бившата съветска фабрика “Ногин”, която се споменава и в двете поеми.

***

Няколко думи за поемата “Човекът от предградието”.

Тя представлява в първата си част описание на полуселски идиличен бит в предградие на Москва. Някакъв човек, работещ нещо неуточнено в съветските железници, живее в егоистичен еснафски бит; в свят, “изграден от самия него” – пълен казан с манджа, малко стопанство, добитък, градинка… Това настроение се подсилва от епиграф, с който започва поемата – сантиментален пасторален мотив за песента на подмосковната чинка.

Постепенно обаче около този егоистично-идиличен свят се затяга обръч, от който няма излизане, защото в края на поемата самото Време идва да поиска сметка на Човека от предградието.

Общото заглавие – “Как Времето идва да поиска сметка” не е на Багрицки, използвам го защото това е централен мотив в първата поема.

Как идва да търси сметка Времето?

Смъртно болният поет и неговите стари приятели от годините на революцията – “чекисти, механици, рибовъди”, отиват в дома на Човека от предградието и извършват репресия, неуточнено каква. Този мотив с репресията е само загатнат и повечето критици изобщо не го засягат, а той съществува. Дъщерята на репресирания е пионерка и е заедно с насилниците, на страната на Времето.

Тук възниква още един “организационен въпрос”: защо именно Човекът от предградието, хазаинът, дребният собственик, е жертва на репресията и централен образ в това дълго и сложно произведение?

По това време – края на 1920-е, началото на 1930-е години, в СССР започва периодът на сталинизма и свързаните с него репресии, чистки, терор. Кулминацията на държавния терор все още предстои – ежовщината от 1937-38.

Жертви на терора са всички, считани от болшевиките за класови врагове, но не само – те са предимно политически активни хора, бивши офицери, предприемачи, собственици, но и съвсем обикновени хора, попаднали в мелачката случайно, покрай търсенето на врагове/жертви. Чистките обхващат и Комунистическа партия, загиват много правоверни комунисти. Самият Багрицки не е репресиран, но много негови приятели интелигенти ги застига печална участ. След смъртта на поета (1934) жена му също е репресирана, защото опитала да се застъпи за репресиран свой роднина. 1937 тя е заточена в Караганда, където, изпълнявайки мярка за неотклонение “подписка”, ходела да се разписва в Районното на улица “Едуард Багрицки”.

Насочвайки и “лирическия терор” към този дребен собственик с малкото му стопанство, поетът в някакъв смисъл изкрещява: този е нашият класов враг, защо репресията се насочва срещу нас, нека репресираме него, еснафа, собственика!

***

Втората от тук предложените поеми – “Смъртта на пионерката”, е най-известното стихотворение на поета, то става част от протокола на съветското възпитание, дълги години се изучава в учебната програма по руска литература, изпълнява се на тържествени събития. Поемата е свързана с предишната, “Човекът от предградието”, не само като място (Кунцево), но и чрез самите персонажи. Пионерката, която е дъщеря на Човека от предградието и там се явява като епизодичен образ, в “Смъртта на пионерката” вече е център на произведението заедно с майка си.

Сюжетът е христоматиен: умиращата от скарлатина пионерка отхвърля майчината ласка и предложения кръщелен кръст. В бурята зад болничните прозорци тя вижда облаците като отряди пионери от околността (Кунцево, Сетун, фабриката “Ногин”).

Светкавиците са като пионерски връзки, гръмотевиците са пионерски марш и салют; пионерският устрем затъмнява слънцето, пионерската песен тя приема като последно причастие, а кръстчето бута настрани. В “песента” – това е термин, установен от самия Багрицки за тази вътрешна част на поемата, пионерите пеят не от свое име, а от името на героите от Гражданската война.

Както и първата поема, втората също има за епиграф авторски пасторален мотив за птичка от Подмосковието. В оригинала птичката е конкретен вид – певец. Но птицата певец нито е известна в България, нито говори нещо на българския читател. Метриката и римичната структура на оригиналния текст следвам стриктно, в съдържанието имам незначителни отклонения с цел по-ясно възприятие на български.

 

Човекът от предградието

Природата – с настинка,
през дните вятър вей;
о, подмосковна чинка,
запей, запей…

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти;
един гражданин под цъфнала вишна:
герой на поемата ми си ти!
……….
Наоколо коприва непроходима,
битът се пилее като отлъчен син.
Славянски шкаф – и лула бездимна,
и празно легло – и дим без комин.

Третираше държавата като мащеха,
затворен в своя кошер с пчели.
Краката му едва-едва се влачеха,
глезените и китките – в синини.*

Ей тъй да се хвърлиш, да се награбиш –
затискай с ръка, с коляно, с глава…
До ледена пот, до скърцащи стави
заграждай и дърпай – вещи, права!

Нали си знаеш: мятай на рамо
и пъхай в пазвата – да няма глад
в обора телешки,
в дома човешки
в борша и зелевата му благодат.

Бди зорко оттук – от света на хамбара,
от недрата с дъх на плъх и боклук –
да не излезе и пепел от цигара,
ни камък, ни дръво, ни люспа лук.

Е кво, служба, пари на ръка!
Малки гарички…
Фенер с пера и сирени в нощта…
Коматчета като рижи кърмачета
селянките притискат в гръдта.

Гърмят инструменти в бодрата смяна.
И там, в кондукторското гнездо,
пушек се вдига. Пиянство. Размяна.
По плотовете разпиляно брашно.

Всичко туй – в предградието за да може
стълб до стълб в преките да редим;
и шкафът в ъгъла да се сложи,
и пушекът да намери комин.

(Ала от будката лай се не чува
птичата къщичка – празен нов дом;
и пухкави гълъби не палуват
в осморки из тоя пустеещ потон.)

И ето – потта си отлита, когато
заглъхват дърварските глъч и топор.
И като въздишка разтваря вратата
жената, излязла на тихия двор.

Пред нея покорно мучи добитъкът –
без тропот, без празна, безцелна игра.
Свалила кърпата, настрани мотиката –
жената блести със лице от заря.

Тя разпределя отряди ведра:
тези – в болницата, онези – в града.
Протегнала шия, напряга уши
(по-тихо, дървета, да не изпусна!)
да чуй как от фабриката** свисти –
пускат по два метра басма за фусти.

Спи и сумти – с мляко наситена,
това е светът ѝ – тесто и мая,
рядка тор, над торта – басма,
на пеперудки изписана.
Насред всичко, звънейки с крила
петел вопие над квачка вяла.

Дявол знае каква беда
в тоя край ме е запиляла.
Тук от възглавници дишам едва,
болката в дробовете се разпищоли.
Да викна приятели? Или да спя?
Да се върна към героя ли, що ли?!

Вятър насреща. Скърца вагон.
Вихрено чаткат клон подир клон.

Обърнат по гръб лети с комина
цял един свят на колела;
звук на сирена край тебе отмина –
просто така, просто така!

Така изсвистява железният път,
край твойта ограда и топъл кът.

Как ти е тъпо. Фенер като паж
кисне на гарата. Пак и отново.
Жена с кошница, степен пейзаж.
Овца заблудена се мота наоколо.

Светът е изпълнен с твойта тъга
Буксите*** тракат: за чий, докога…?

За чий ти е всичко?
Ти можеш смело
насред двора, в юлския ден
да имаш трапеза с тебе начело –
в света от теб изграден.

На масата имаш самовар като глобус,
с него в домакинството си димиш;
омекнал от парата, можеш в подробност
всичко внимателно ти да следиш.

Къкри чорбата, куркат червата –
в телешко благодушие си умилен,
ала навън,
зад вратата,
иде враждебен за тебе ден!

Яките коне без да роптаят
отиват в завода (земята тресат).
А не е ли по-добре у вас в сарая –
зад твойта ограда те да пасат.

За да дишат добродетелна скука
твойте – стопанство, жена, дете.
И всяка дреболия да е заръка
за теб в неподвижното битие.

Жега. Предградието не шава.
Ни да четеш ни да спиш, комай.
Страница отбелязвам и се прозявам,
прозореца разтварям докрай.

Ни полъх, ни от петел известие
в тоя свят, дето жегата ври.
Колко съм сам! Обадете се! Де сте,
весели хора от мойте творби?

Преминали с бой планини и морета,
с лице под дъжда сме набивали крак,
рибари, механици, чрезвичайни ченгета,
елате на този дървен чардак.

Дойде време – отново сме заедно!
Хоризонтът отново е в боен дим!
Виж ни тука, човеко, в предградието:
ние на твоята маса седим!

Напред – с войнишките песни за маса
Нов поход.
Пред портата – враг.
А ний остаряхме – светът сколаса
да скрие ботушите походни в прах.

Но всеки от нас по ловджийски е зорък,
още е бистра тая сребриста глава.
Песента е широка.
И пътят е дълъг.
И дружбата влиза в свойте права.

На масата ще е весел отбора
и ще шумим, и ще спорим – докато
не се плъзне слънцето зад стобора
във ведрото с топлото ти млеко.
Докато не пропеят птиците. Докато
росата не се устреми в простора
от последното тревно стъбло.

И, вдигнал пръста си, един от нас
замислено ще рече: “Каква тъма!
Как върви времето! Ще удари час!”
И сякаш в отговор нощта сама
от недрата
на чернотата
командва: “Раз!”

А времето идва все по-наблизо,
гази през кал и лайна – напред!
Пред входа е вече. Влиза. Влиза!
И трие ботуши в твойто антре.

В измития под, в лъсналия от сода
и луга хол, в пълния леген
то нахлува като лоша природа,
така поизгърбено, като мен,
като мен – вдъхновена виелица,
като мен – презряло отдих, легло,
с очи, измити във девет кладенеца,
към тебе повдига си погледа то.

Във взора му влизаш като в затвора,
не ще се измъкнеш току-така.
Гасиш лампата. Търчиш в коридора.
Вратата заключена. Ами сега!

Блъскаш, не блъскаш – все тая!
В другата стая? Там не ходи!
Дъщеря ти я пази тая стая
с пионерския шал на гърди.

И с ръце стиснала одеало,
още в клопката на съня,
с краката напред, отмаляло
се плъзва на пода твойта жена.

Летиш през рамката. Синьо-белите
парчета небе разпиляват стъкла.
През прозореца нахлува течение,
кюнецът клати свойта тръба.

На хоризонта червената линия
озарява челото ти с кръв.
Ти чуваш как времето славим ние
с гласа на войнишката стръв.

На дъщеря ти гласът се издига
над брези и облаци, над града,
където мракът се къса и мига
последната утринна звезда.

Първата чинка разкъсва затишието…
(Чистота утринна да извести.)
А ти се ослушваш и тежко дишаш –
защо така жалко ридаеш ти?

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти.

_____________

* Това е най-загадъчният куплет на поемата, който е в контраст с останалия текст по няколко направления. Прекият му смисъл е доволно замъглен и звучи като намек за пранги и белезници – това, което евентуално се случва на героя СЛЕД описаните събития, за които се използва сложен, но конкретен образен език. Това четиристишие е единственият откъс, за който съм си позволил по-съществено отклонение от съдържанието на оригиналния текст.
Прилагам тук още един вариант за куплета на български, както и оригиналния откъс. Отворен съм към предложения за друга интерпретация на български.

Вариант:
На дълъг прасец – отворена пранга,
от бъчва обръч затваря кръга;
Но синкави длани стискат щанга
и обръча мачкат – щърбят ръба.

Оригинал:
На голенастых ногах ухваты,
Колоды для пчел — замыкали круг.
А он переминался, угловатый,
С большими сизыми кистями рук.

** В оригиналния текст се посочва конкретно предприятие в Кунцево – фабриката “Ногин”. Виктор Ногин (1878 – 1924) е руски революцинер и съветски държавник, пръв народен комисар (министър) на търговията и промишлеността. Има несъгласия с Ленин. Не е репресиран, но минава на по-ниски длъжности.

*** Има се предвид жп букси – приспособления към колелетата на влака, издаващи характерно тракане.

 

Смъртта на пионерката

От бурята изкъпан,
потрепва нежен лист.
Ах, колко си ми скъпа
ти, птичко с глас пречист!

Валя, Валентина,
как ще дишаш ти
в бялата палата
с чистите врати?
Паяжина фина –
огнен капиляр:
тлее скарлатина,
в смъртоносна жар.

Ти мълчиш, защото
устните горят
и над теб си мерят
доктори умът.
Бедно таралежче –
стригано дете,
Валя, Валентинче,
пак ли те тресе?
Клюмат изсушени
мъртвите цветя,
както ти от зноя
клюмаш със глава.
Под езика стенеш,
звук не пускаш вън,
но защо ресниците
пак натиска сън?

Бравата обажда се.
(Спи. Спи. Спи.)
Но над теб изливат се
майчини сълзи:

Валенка, Валюша!
Мамино дете!
Искам да си спомниш
твойто кръщене!
Кръстчето ти нося…
Че без теб сега
тъне във немара
всичко у дома.
Всичко съм зарязала –
крави, зарзават –
тръшка ги заразата
и мучат от глад.
Свините ни бягат,
в стаите е прашно,
гърлото ме стяга
и без теб е страшно!…
Но се дърпа Валенка,
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Бузата ти мокри
придошла сълза;
в близките прозорци –
дъжд като река.

Миглите си вдига
Валя със тъга.

Като на флотилии
идат отдалеч –
облаци пробити и
със огромен теч.

Над града се носи
облачен парад;
мълнии с откоси
движат се в отряд
и червени шалчета
с вятъра летят.

В мокрото сияние –
облачният слой,
сякаш очертание
на глави под строй.

Те се хвърлят в боя
с блузи от сатен;
с воя на пороя
сякаш рухва бент,

в небосвода вие
духов инструмент.

Свири той в небето над
болничния двор;
движат се отряд с отряд
за вечерен сбор.

Затъмняват слънцето
(тъмно като в скрин) –
пионерите от Кунцево,
пионерите от Сетун,
пионерите от фабрика “Ногѝн”.

Долу над детето
майчината скръб
се склонява – ето,
тя превива гръб:
веч не ще целува
детското лице.
Валентина скоро
трябва да умре.

Аз ли не събирах
зестра и сребро,
кожи и коприна –
само за добро!
Аз ли не спестявах!
Блъсках ден и нощ
и за тебе на́две
цепех всеки грош.
Крави съм доила,
пилци съм броила,
че да ми е мило
чедо под венчило.
…Но се дърпа Валенка –
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Друго я вълнува
Валя пред смъртта.
Валя съществува
жива в младостта.

Младостта ни водеше
в смъртен бой напред;
младостта ни хвърляше
в кронщатския лед.*

Влачеха телата ни
бойните коне;
стреляха площадите
в нашето сърце.

Нас ни разгоряваше
бунтът на кръвта;
взорът ни разкъсваше
сляпа тъмнина.

Нека крепне дружбата –
вран кон и боец;
възмъжава службата
с огън и свинец.

Майката Земя да се
напои със кръв;
да роди от костите
нов живот и стръв.

За да може в тялото
на това дете
да възкръсне цялото
наше битие.

Валя, Валентина,
виждаш ли, че пак
вие се на шнура
базовият флаг?

Мълния на хълма –
знамето блести.
Хей, бъди готова! –
мощен гръм трещи.

Капки на поляната
като от капчук;
Валя в синя манта
рапортува тук.

Тихо над леглото
с фина лекота
вдига се за рапорт
детската ръка.

“Винаги готова!” –
екне окол’връст;
пада до леглото
малък златен кръст.
След това полека
детската ръка
пада на дюшека
в потна мекота.

Ала през пролука –
сините стъкла,
слънцето нахлува
в стаята сега.

Паднала в постелята
майката реве.

Вънка пеят пиленца,
тук си е добре.

Туй то!

Ала няма
песента да спреш.

Песента изгрява
в детския бъбреж –

и подема песен
нашата младеж.

Песента възниква
с тропот на нозе

във света, открит към
бесни ветрове.


__________

* Реминисценция за Кронщатското въстание на балтийските моряци против властта на болшевиките през 1921 по време на военния комунизъм. Въстанието е удавено в кръв, но Ленин преосмисля и коригира радикално политиката си. Фактически това е краят на военния комунизъм и началото на НЕП-а. (Новата икономическа политика.)

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Срещу Великден

Камелия Щерева, пирография

 

After such knowledge, what forgiveness?

Т. С. Елиьт, „Геронтион“

 

Стъпвахме бавно по „Граф Игнатиев“
и Вечерницата, лъчисто разпалена,
пробягваше по покривите отляво.
Така решихме, за да има къде да живее синът ми,
ще се пренеса в мансарда под наем.
За мене Вечерницата, за него Зорницата:
под различните местоположения
на една и съща планета
се догонваме в кръг.
Дотук добър баща, дотам – баща-престъпник,
дотук родител, дотам – син и дух
в излъчването на непонятна любов.
Смисълът на белязания предварително свят
ни отказваше точните си понятия
вечерта срещу Великден,
докато крачехме по булеварда с моя син.
Великден, Възкресение: думи с непривично значение,
отекващи неосмислено в паметта.
Аз не зная, не ще позная. Какво съм забравил,
което трябваше да си припомня?
Игра със значения, това бе животът ми,
но смисълът не е нещо,
което може в ръце да се задържи.
В „Свети седмочисленици“ всичко бе подготвено
като за представление: свещите,
ликът на Спасителя, просякинята в ъгъла;
в установения ред да прозрем необичайното,
затова ли сме тук?
Дотук добър баща, в мансардата осиротял любовник,
но участта на всеобщ любимец не е за мен.
Така решихме, за сина ми звездата,
за мене угасналата орбита в мрак.
Кое е това изречение, в което ще се стопим
без остатък, коя любов…
Синът ми говори на детския си език
безсмислици, които не са без значение.
Лъчисто опалената планета над нас, поделихме я.
Лошият баща и добрият син, поделени.
Невярващите наблюдават в храма
запалването на свещи. Значенията са безполезни,
а смисълът е колебливият дим.
Нима лошият баща може да роди добър син
и какво покаяние, след като вярата липсва,
какви грехове в отсъствието на любов?
Не разбирам. Те се кръстят, целуват иконите,
боядисват яйца. Каква зрелост,
след като искат да останат вечно деца?
По булеварда гръцки туристи си тананикат,
те също имат своя Великден,
на друг език, с други значения,
а смисълът – къде да го търсим? Ще се помоля ли?
Дотук добър баща, дотам – спотаен злодей.
Вината от кого е вложена в нас?
Само това взаимно следване в кръг
под звездата от поделени значения.
Какво спасение, след като заплахата
е все тъй неузнаваема?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Карл Шмит – Песента на шейсетгодишния

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants 1, 75×150

 

 

Аз познах камшичените удари на съдбата,
Победи и поражения, революции и реставрации,
Инфлации и дефлации, бомбардировки,
Оклеветявания, смени на режима и пробиви в канализацията,
Глад и студ, лагери и строг тъмничен затвор.
През всичко това съм минал
И всичко това мина през мен.

Познавам много видове терор,
Терора отгоре и терора отдолу,
Терора на земята и терора от небето,
Законен и незаконен терор,
Кафяв, червен и пъстър терор,
И най-страшния, който никой не смее да назове.
Познавам ги всички и зная техния захват.

Познавам хоровете на властта и на правото,
Високоговорителите и изопачителите на смисъла на режимите,
Черните списъци с много имена
И картотеките на преследвачите.

Какво да пея сега? Химнът плацебо?
Безпроблемен ли да стана и да завиждам на растения и животни?
Панически да се потрисам в кръга на паникьорите?
В щастието на комара, припкащ навътре?

Три пъти седях в търбуха на рибата.
Гледах в очите самоубийството от ръката на палач.
Ала предпазващо ме обгръщаше словото на поети оракули
И спасително ми отваря вратите един светец от изтока.

Сине на тази посветеност, не се потрисай –
Прислушвай се и страдай!

11 юли 1948

К. Ш.

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Фридрих Дюренмат – Псалм на Соломон, да се пее на космонавтите

Валентина Янчева

 

 

Забягнахме в Космоса.
В лунните пустини. Потънахме в техния прах.
Без да гъкнат, пукнаха
някои още там. Но повечето се свариха
в оловните пари на Меркурий, разтвориха се
в нефтените локви на Венера и
дори на Марс ни погълна Слънцето,
гърмящо, радиоактивно, жълто.
Юпитер вонеше,
светкавично ротираща метанова каша,
така властно надвиснала върху ни,
че се изповръщахме на Ганимед.
Сатурн почетохме само с псувни.
За после няма какво да говорим:
Уран, Нептун
сиво-зелени замръзнали,
за Плутон и Трансплутон бяха последните
непристойни вицове.
Сбъркали бяхме отдавна
Слънцето със Сириус,
Сириус с Канопус,
отнесени се понесохме нагоре в дълбините
към няколко бели звезди,
които така и не стигнахме…
Отдавна вече мумии в нашите кораби,
покрити с кора мръсотия:
В главите няма и спомен
за диханната земя.

Превод от немски София Тоцева

 

Публикува се с любезното съгласие на преводача по Фридрих Дюренмат, „Физици“. В: Избрани пиеси, подбор и превод от немски София Тоцева, София: РИВА, 2012, с. 234-235.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X