Прераждане

На Е. Е. Къмингс

Аз съм познавала
преди да заплетеш
в косите ми
живота в скоби
и течащата вода
с цвят на лале,
преди да рухнат
градове и граждани
и земя. и слънце. и луна
а те надали ще рухнат
(безпомощно загинат)
преди да се (за)познаем
отново

 

Петъка плаках във влака
и измих всички прозорци,
изчистих мръсния под,
направих седалките меки
и извиках с писък готов:
„Къде любов? Къде свобода?
Към самотата!“
И скочих пред вратите,
втурнах се да бягам,
без посока, без компас,
по-далеч, по-далече ще бягам.
Хоризонтът пред мен
мени си лицата,
петите ми изяжда чистия влак.
Защо ме преследваш?
Махни се!
Чистия влак се усмихва.
Спирам на новата спирка
Уморена съм вече и петъка
плаках във влака за тебе.
На гарата, където те
чаках, ти така и не дойде.

 

Грях ще е, приятелю,
да си се качил на сцената
и да не танцуваш.

Раждаме се,
ходим,
после творим.
С размаха на 60 секунди
миглите поглъщат
земната любов.
60 стръка зелена трева,
разпиляла се между пръстите.
60 устни, шепнещи тайна.
60 думи в мълчание.
60 мълнии удрят стар селски
покрив и разпиляват керемидите.
60 секунди огнен апокалипсис.
Ходим,
творим,
после се раждаме.
От земната любов.
Потанцувай, приятелю,
сцената е твоя.

Поне 60 секунди.

 

Аз любов не съм видяла,
но все гледам хоризонта,
моряк съм (без море) и
със стъпки полетата раздирам.
Любов за мене има,
ала във морето.
Морето е далеч,
а аз полетата раздирам
все е едно, че са вълни.
Какво раздирам?
Полета. Хоризонтът се мени.
Без море.
Без очи.
(ала любов за мене има)

 

Защо замъгляваш сетивата ми?

Ето те пред мен,
никога не стигаш.
На един пръст
разстояние си.
Всякога непълна
и никога моя.

Ето ме пред теб,
любима.
Само пръст разстояние
ни дели.
Пристъпвам,
с малки крачки
ще те стигна.
Близо съм, любима.
Само една целувка
разстояние ни дели.
Но ти изчезваш
като дим.

Защо замъгляваш сетивата ми?

 

Колко време ще те чакам?

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
ще изгреба с шепи
всички океани и морета
и на теб ще ги подаря.

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
само при теб ще вали
и ще мога да те чакам

вечно.

 

Везувий

Дар си ти небесен,
на земята син,
извор на наслада
и разкош,
нечовек, небог.
Масивен. Висок.
Блага ли носиш?
Защита, ведрина?
Обич, топлина?
Планина.
Аз в твоите поли –
цвете, погрешка
посадено.
Твое съм дете,
аз съм чистата любов.
И най-крехкото стъкло.
Опасен си за мене.
Масивен. Висок.
Нечовек. Небог.

Изригваш.
Всеки път умирам.

 

Прибрах се,

съблякох деня
и го закачих
в гардероба,
събух отговорностите
и ги поставих
до вратата,
откопчах мислите
и ги хвърлих
на фотьойла,

останах само
поезия.

 

Косата ми е скрила
мъгляв спомен за теб.
Как я разрошваш,
как я галиш,
как я прегръщаш,
как я желаеш.
Не зная защо,
навярно сте имали обич;
като птиче гнездо
заплел си се в нея.
Сега ме пита къде си
и защо не я
обичаш вече.

Какво да ù отговоря?

 

Тоя див страх да
пристъпиш към лъва,
да се стъписаш,
задето погледнал
си го във очите –
а там огън и кехлибар
горят,
тоя див страх
в трептящото мълчание,
в лепкавата мисъл,
дето по темето се стича,
тоя див страх
в очите на лъва
да видиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

2 Comments

Вашият отговор на Milena Zamfirova Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.