Невидимо

Престани да играеш
на малкия принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…

Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.

 

***

Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър

И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.

Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни

щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….

По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.

18.03.2017 г.

 

***

Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

Comments

comments

2 Comments

  • Геновева Неделчева

    Впечатляващо! Философски задълбочено и метафорично красиво послание!Поздравления!!!:)))

    • New Social Poetry

      благодарим!

      сп. „нова социална поезия“ се стреми да открие и привлече най-добрите съвременни български автори извън статуквото.

      следете „нова социална поезия“!

Вашият отговор на New Social Poetry Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.