Ружа Велчева – Здравей и сбогом в Ла Игера

 

Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива.

Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си.

Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло.

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!

Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години.

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си. Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

Първо потърси помощ и съвет от Бог.

Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега. Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се.

Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта. И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли.

– Дъще, – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

Драги Е,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем“

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химиотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химиотерапиите:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….“

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и по-човечен свят може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „Никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“ Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца. Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунлата калашник.

Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези 2 месеца оставиха незаличима следа в душата й.

Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж. Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

– Много си красива днес!… – каза Дарина.

– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Quién eres tú”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: “Коя си ти?…“

– Свободен човек като теб, Команданте!…

– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

После в сумрака настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се пресегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“ – си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Фенерски – Сегашно деятелно причастие

 

Ако вие смятате себе си поне за сериозен изследовател, а не за някакъв треторазряден търсач на силни усещания, би трябвало да се съгласите, без сянка на съмнение, с твърдението, че най-напред, в самото начало на началата, преди да се впуснем в лабиринтите на езика, този Минотавър, който се храни с човешка глупост, е нужно да осмислим вътрешната логика на тези хибридни явления – причастията. Да се опитаме да проникнем в техния иманентен онтологичен замисъл, скрит на тайно място от очите на глупците.

Защото какво е причастието – глагол или прилагателно, действие или качество на обекта? Учените твърдят, че произлиза от глагола, например гледам – глагол, гледан, гледащ, гледал – причастия. Тоест, глаголът сменя своята сексуална ориентация и от активен става леко или повече пасивен. Гледал – по-малко пасивен. Гледащ – бисексуален. Гледан – най-пасивен. Защото действието е активност, а признакът – пасивност, нали така? Ами ако е обратно? Човекът поначало си е гледащ, а пейзажът винаги е бил гледан от някого. Докато глаголати сме се научили впоследствие. И тогава изведнъж се осмисля и самото действие – аз гледам. Ако няма какво да гледам, какво да бъде гледано, какво ще гледам? Ако не съм гледащ, как ще върша дейността? Отварям очите си и виждам. И осъзнавам видяното. Или дори да съм сляп като дядо Йоцо, пак мога да извършвам действието. Кое е първичното тогава – признак или действие?

Но да пристъпим по-близо. Традиционно делим причастията по категория време – минали и сегашни, и по признака активност – пасивност, деятелни и страдателни. Минало деятелно „гледал“, минало страдателно „гледан“, сегашно деятелно „гледащ“… И нещо липсва, не мислите ли?

Да. Думата ми ще бъде именно по проблема със сегашните страдателни причастия. Може ли човек да страда сега? В този миг? Или според вас проблем просто няма? Както обикновено – замитаме под килима. Но болният зъб трябва да се лекува! Мразя думата „трябва“, заменям я с „нужно е“. Необходимо е. Ето ви едно сегашно страдателно причастие – необходим. Който не може да бъде заобиколен. Необходимо е болният зъб да се лекува, значи. Но край на метафориката. Понеже метафорите доникъде не водят, убедил съм се в скромната си изследователска практика. От метафори само постна яхния става. А проблемът със ССП си стои. Не мърда. Чака да бъде разрешен. И нека сега дам своя принос в борбата с него и аз, покорният ви ентертейнър.

Смисълът на сегашните страдателни причастия е най-вече „който може да бъде еди-какво си направен“. Гледаем – който може да бъде гледан. Регулируем – който може да бъде регулиран. Обитаем – който може да бъде обитаван… Тъжно. А иначе обяснението е твърде сухо, не ни казва нищо по най-важния аспект, който ни вълнува. А именно, този признак за подлежимост на някакво действие и въздействие трайно качество ли е или съдържа и глаголна нетрайност? И как може една дума хем да ни се прави на качество, хем да ни напомня действие? Не е ли това коварство, което цели да заблуди събеседника и да ни помогне да се измъкнем в сложна житейска ситуация? Примерно, казваме на жена си „любима“, за да й напомним, че този неин признак е доста непостоянен във времето… Друго си е да й кажем „обич моя“ или „любов моя“, така чрез съществителните я превръщаме и нея в съществително, изричаме заклинание, с което тя ще остане принцеса завинаги и нищо не застрашава този неин статут в нашето сърце. И друг въпрос изниква освен този за краткотрайността на маскираното като действие качество. Въпросът за страданието.

Тя, твоята любима, страда ли от това, че „подлежи на любене“ или „може да бъде любена“, защото това очакване на действието загатва, че то може и да не бъде осъществено, което ми се струва прекалено жестоко. Тя знае, че след като е любима, значи може да бъде любена, у нея се заражда надежда, очакването сгъстява напрежението с всеки изминал миг – кога ще бъде любена, как ще бъде любена? И изведнъж – ама може и да не бъде, нали страдателното причастие допуска тази възможност. И тогава? Тогава разочарованието на жената ще бъде такова, че наистина ще схванете защо всъщност причастието се нарича страдателно. На собствен гръб ще го разберете. Без украшения. Така че ако вашата жена не се казва Любима, много внимавайте с употребата на ССП любима и го ползвайте единствено в случай, че сте убедени на двеста процента по отношение на осъществяването на действията и изключете всяка евентуалност и несигурност. Тоест, препоръчва се използването му единствено в качеството на предигра, подготовка, настроение, кажете го без зла умисъл и няма да имате никакви главоболия.

Следващият пример, криещ много рискове в своя смисъл, да не кажа семантика, е сегашното страдателно причастие „обтекаем“. Значението на думата е почти същото като в „заобиколим“ или „обходим“ (обратното на „необходим“), но съдържа много повече подлост и зла прокоба в своята тъкан. Най-малкото защото от него друг вид причастие не може да се образува. Можем да кажем „заобиколен“ или „обходен“, но не и „обтекан“. И тази негова едноформеност веднага трябва да ни сигнализира да бъдем нащрек, защото нещо не е наред. През последните години мнозина важни личности и събития станаха прекалено обтекаеми. Тоест, приспособими. Хлъзгави. Безхарактерни и безгръбначни. Компромисни и конформистки. Обтекаемостта е първа характеристика на епохата ни, доказват го редица културни трегери. За политиците изобщо няма да отварям дума, те минават кастинг по обтекаемост. Колкото по-обтекаем си, толкова по-бързо ще се издигнеш. Надолу. И така можеш да се издигнеш – надолу. Мъжество му липсва на това временце пропаднало. Само мачовци-пикчувци и никакви мъже.

И така, да приключим с обтекаем, питам като за последно – носи ли ни страдание това качество-действие? Благодаря, не ми отговаряйте. Просто спрете да бъдете обтекаеми и всичко ще се нареди. Ще има и Откровение, и радост, и мъки, и смях, всичко ще има, само по-далече от това замаскирано ужким причастие.

И да продължим още малко с този безсюжетен водевил, виждам, че искате още и дори потропвате с крачета от нетърпение.

Зрим.
Обозрим.
Уязвим.
Обитаем.

Първите две са сродни, но са и много различни. Първата дума е някак поетична. Щом нещо може да бъде видяно, то е видимо. Но когато нещо може да бъде съзряно, то е зримо. И може би не става дума за зрението, въпреки че са от един корен. Видим е химикалът в ръката ми, видима е тетрадката ми, иконата на стената. Но зрими са личните чудеса в живота ни, зрима е любовта на децата ми, зрими са тайните дела на светците. Това са невидими, но много зрими неща.

А обозрим е животът ни в цялост. Кое не знаем? Че нали всичко е ясно! Събуждаме се сутрин, пием чай. Кафе. После се разделяме. Всеки нанякъде отива. Търка си с гумичката миговете, часовете, дните, годините. С гумичката. И нещата тук долу са обозрими. Дори нещо да се случи неизвестно, то пак става обозримо, виждаме го в цялост, осмисляме го и знаем какво следва. Мъдра дума е „обозрим“. Спокойна дума, в която повече е действието, отколкото качеството. Но действие съвсем нежно и плахо, произтичащо в ума ни.

Думата „язва“ е стара и означава „рана“. Синоним на „уязвим“ е „раним“, „който може да бъде наранен“. Не знам как може да стане на практика, но си мечтая да няма уязвими хора и животни. Но най-вече хора. Защото не съм веган. Но за сметка на това животното трудно може да бъде душевно уязвимо. Вчера прочетох, че 12 маймуни в Индия умрели от страх, когато дочули рев на тигър. Брад Пит не би с тях. Тери Гилиъм също се бил скрил. Ето ви пример за уязвими маймуни. Но и хората биват уязвими, честна дума. Най-страдателното от всички сегашни страдателни причастия е „уязвим“. И ако си представим, че всички хора по света са неуязвими психически, няма ли да настъпи краят на този свят? Следователно колкото и красива да е мечтата за всеобща неуязвимост, ние сме длъжни да останем уязвими. Това ни дава шансове.

Това ни кара да страдаме, а без страдание сме заникъде. Без страдание няма спасение. Без страдание се губи стойността. Солта се обезсолява, а обезсолен живот не е нужен никому. Някаква страдаща жена ми заявява, че не съм прав. Че от страданието нямало било нужда. Тя е права, но само за себе си. Аз не съм тя. Емпатията ми е недостатъчна. Не че не искам… Но не мога да си представя Битието без страданието. Без него най-малкото няма да има състрадание. Нямаме ли състрадание, какво имаме? А най-много без страдание няма да я има болката. А без болка как ще разберем каквото и да е? И не, това не е тъп дуализъм и болка не е синоним на утеха. По-скоро двете думи са сестри.

За финал на този трактат съм си запазил една малко неясна думица, която вече споменах. Едно определение, което не знам дали дава или отнема надежда. Все ми се ще да вярвам, че причастието „обитаем“ съдържа повече сигурност и по-малко „може да бъде обитаван“. Така го и разбираме всички ние – обитаем остров е този, на който има хора, а не просто на който може да има хора.

Дано – си казвам. Дано е така. Дано в обитаемия дом да има хора. Дано в обитаемата къща да има стопани. Дано това село с необитаеми домове и къщи е само една илюзия. Дано не е прогноза за планетата.

Карай. Не тъгувай.

Дано сърцето ми бъде обитаемо. Дано има Някой у него. Дори да страда, но нека да се причасти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Иван Станков – Мляко

 

„А настана глад в земята“ (Битие, 12:10).

Аз още не съм роден. Сестра ми е вече при живите. Тя ще ми бъде кака след една година. Сега е на две. Всички вкъщи много я обичат, най-много мама, но не може да стои у дома с нея, защото сега е кампания по окопаването на царевицата в текезесето. Селото се оплаква, че миналата година била гладна, че държавата прибирала всичко до шушка, че по къщите няма нито едно скрито зърно, че всичко е изядено през зимата, а в градините само лукът и чесънът са станали. Хлябът е с купони и трябва всяка коричка да се доизяжда. Татко е на път с кораба, всички останали са на полето, вкъщи е само прабаба ни, която трябва през тези дни да гледа Анушка. Това е името на сестра ми, с ударение на „у“.

Сестра ми обича баба София, макар тя да е стара и страшна. Има само няколко жълти зъба, устните са скрити, линията на устата е дълга и хоризонтална, с малки извивки надолу в краищата. Едното й око е мътно и от време на време тя прави сложно движение, нещо вътре се е залепило, иска да го отлепи с клепача и си помага с цялата глава. Казва, че имала перде. Това око е по-белезникаво, сякаш е паднала мъгла върху него и из мъглата се виждат загадъчни галактики, а отвътре кръглото черно небе се е втренчило насам упорито и невиждащо. Другото око е топло и тъмно. Но и то мълчи като око на човек, който знае много. Когато слънцето си проправи път между бръчките, клепачите и миглите на баба, черното около зеницата става прозрачно-кафяво и вътре проблясва неподвижен златист прашец, а самата зеница остава напълно безразлична, като страшен тунел, водещ навътре. Бялото и на двете очи е пожълтяло от старост.

Лицето на баба е непроницаем триъгълник, завързан в тъмната й забрадка, при върха този триъгълник се стеснява в малка козирка. Когато е забрадена, не си личи, но в косите си има един израстък, колкото половин яйце. Понеже косата й е сплетена на две тънки и редки плитки, израстъкът се вижда, щом си свали забрадката – бледорозов, покрит с нежна кожица, през която се виждат тънките червени коренища на капилярите. Когато поотраснем малко и започнем да си тръгваме всяка есен към далечния град Русе в другия край на Дунава, баба ще седне на ниското столче, ще свали бавно забрадката назад към раменете и главата й ще остане малка, безпомощна и кръгла. Сетне ще извади от пазвата си чиста носна кърпа, ще я заметне върху косата си като някакъв обреден епитрахил, а ние с Анушка един сред друг, със стиснати от отвращение очи ще отхапваме ритуално израстъка. Тогава баба в пристъп на умиление и истинска обич отронва вместо сбогом „Да ви изяде баба зъбките“ и въздъхва като при последна раздяла.

Сестра ми е много малка и баба затова й изглежда огромна. Дори когато седи на ниското си столче, тя прилича на израснал пред мутвака черен чимшир с всичките си ризи, елеци, фусти и престилки. Конус от дипли, изкривен при върха и подпрян с брадата си на дървен бастун. Понякога с часове стои така и гледа навътре. Наблизо до нея е разпъната чергата, върху която сестра ми си играе. Чергата не е вълнена, тъкана е от памучни парцали, шарена и мека на пипане. Анушка има две кукли. Едната истинска, краката, тялото и главата са от гума, а дрешките са от плат на сини и розови карета. Тази кукла е много послушна, щом я сложиш да легне, веднага върху сините й очи се спускат клепачите и тя заспива. Другата е най-обикновен царевичен кочан с обърнати наопаки сухи листа. Тази втората има дълга до коленете руса коса, а роклята й на червено-жълти релефни квадрати се спуска до земята. Анушка знае, че това е царевица, но обича да я гледа дълго и съсредоточено. Прекарва пръст между правите редици и бавно, сякаш брои, кимва с глава при всяко зърно. Гледа как пръстът й се плъзга по раменете на зърната, вглежда се в празната тъмночервена линия помежду им и вижда как постепенно всичко расте. Тъмночервените линии между зърната стават бездънни пукнатини. Тя се задъхва, едва успява да прескочи от едното до другото зърно и се закрепва в жълтата вдлъбнатина на върха. Нагоре към косата е още по-трудно. Там зърната стават по-големи, ето и самият пръст по-трудно върви срещу тях, и пукнатините са по-широки, дъното им не се вижда, момичето се засилва, прелитането трае дълго и въздухът свисти в ушите й, само не трябва да поглежда надолу. При приземяването се подхлъзва, но успява да се хване с нокти за облия гръб на последното зърно и със сетни сили се изтегля нагоре към сухата, разпусната коса.

Когато се поуспокои от тези страшни прескачания, Анушка слага двете кукли една до друга – истинската по гръб със затворени очи, а царевичната по корем, като грижливо я завива с косата й, за да заспи. И започва да се разхожда с поглед по шарените ивици на чергата. Много обича да се разхожда тук. Тя не е ходила още в града, той е много далеч, но като слуша възрастните да говорят, че там имало и хляб, и какви ли не други неща, си е измислила свой град тук, върху чергата. Има всякакви улици, прави и широки, или пък тесни, заплетени, някои дълги, други съвсем къси. Но най-важното – цветни. Какво ли би било да ги види наистина такива сини и червени и оранжеви, да се разхожда по тях както тук, по ивиците на нейния град! Къщите и те ще бъдат разноцветни, големи като палати, тя ще върви с гръб към огромното залязващо слънце, то ще се удря в прозорците и в стъклата на входните резбовани врати, ще се разбива на хиляди цветни отблясъци, които бързо ще се топят в портокаловия въздух, а стъпките й ще отзвъняват по стъклените тротоари. Градът ще бъде красив и празен, в една от пресечките Анушка ще види ограда от високи черни копия, тежка пътна врата с огромна дръжка и един прозорец, единственият в целия град, силно осветен отвътре. На прозореца ще се усмихва мама, зад нея – баба, дядо, зад тях прабаба и прадядо, татко ще е на път с кораба. Всички ще държат в ръка по едно симидче като онова, дето някой го донесе от града за Великден.

Мисълта за симидчето й напомня, че е гладна. Придръпва баба за надиплената й пола и отронва „папу, папу“. Баба се сепва, погледът й бързо се обръща навън и с виждащото око се усмихва на сестра ми. Тънката линия на устата се удебелява, устните излизат наяве и в краищата се показват двата развалени зъба, изкривени в различни посоки. Слънцето, жълто и обедно, играе върху изпънатите й скули. Сестра ми не знае още никакви езици, баба говори на влашки, но се разбират. Стават еднакво трудно – баба от ниското си столче, сестра ми от чергата, и се отправят с поклащане към мутвака. Анушка се държи за полите на баба, а баба за излъсканата дръжка на бастуна. Двете стъпала не са високи, но са трудни. Баба протяга ръка и се подпира на касата на вратата, където боята се е изтъркала и дъската блести омазнена. Анушка се изкачва на четири крака и изтупва ръце от праха. Баба е скрила под един вестник половин паница козе мляко и последната филийка качамак. Довечера копачите ще донесат нова торба царевично брашно, така казаха сутринта на тръгване.

Баба сяда на леглото, слага паницата в полата си и започва да дроби на ситни парчета качамака. Анушка нетърпеливо и любопитно наднича, иска да гледа как хапките апетитно цопват в млякото. Харесва й дробенето на качамака. Повече й харесва от хляба, хапките хляб подгизват, набъбват и потъват. А качамакът си играе, съпротивлява се, парчетата плуват тежко и смешно отгоре, обръщат се лениво на една и на друга страна, стърчат над млякото и остават жълти до края. Анушка натиска с пръст едно парче, което стърчи над останалите, то потапя глава, но след малко млякото го изхвърля пак отгоре. Тя се смее като звънче и облизва важно върха на показалеца си. Мисли си как баба, за разлика от мама, не се кара за дребни неща като немитите ръце, но вкусът на млякото скоро повлича мислите й подир себе си. Макар да не е топло и сладко, усещането за мляко тръгва нежно по небцето, наводнява гърлото и се изкачва нагоре към носа, сестра ми чувства как там миризмите се разделят, как се разпадат на треви и на слънце, на троскот и свежи акациеви листа и потръпва от удоволствие. Попарата е готова, паницата е по-пълна, отколкото в началото и очите на Анушка светят радостно. Подпряна с двете си малки ръце върху разтворените колене на баба, вдига глава нагоре, примижва и отваря уста пред голямата алуминиева лъжица.

Когато свършат с яденето, баба ще вземе детето в полата си да му събуе обущенцата, ще го сложи на леглото с глава върху ниската възглавница и ще го завие с одеялото. Млякото ще се разлее из кръвта, малкото телце ще се отпусне и само златните ноздрички ще се разширяват равномерно да поемат въздуха навътре и после да го изпуснат, клепачите ще се спуснат върху сините очи и Анушка ще заспи като своята кукла. Баба няма да мърда, ще хапне останалите корички от качамака и ще стои тук до нея да я пази. По това обедно време мухите не летят, а плуват из гъстия въздух и стаята е сякаш под вода. Сега и предметите олекват, малко й трябва на масата да се отлепи от пода, столовете също ще се надигнат и ще тръгнат в различни посоки бавно и тържествено. Високо на стената в рамката на жълтеникавата икона седи дядо Господ върху едни кротък облак и се радва на всичко това. Часовникът в зелената къщичка с ангелчета на фронтона и той свети с камбанката на звънеца си, дано дядото да не е сбъркал нещо при курдисването и да събуди детето. В стаята нахлуват различни дни и различни години, влизат и излизат хора, не са много, повечето роднини, някои от тях още живи. Втурва се и ръси смях наоколо самата баба София като дете, с дълга бяла ризка и разпусната коса. Ето, вижда се отстрани как забавено тича към отворените обятия на баща си Паун, как земята плавно я привлича и я оттласква леко нагоре из въздуха, как ризата със закъснение следва движението на тялото й, как дланите на баща й галят детското й ангелско личице и миришат толкова хубаво на пролетна пръст. После той пак така бавно я вдига на ръце, подхвърля я нагоре, ризката се вдига, иска да отлети от нея, но раменцата й я спират и двете заедно падат в преградката му, тя се сгушва вдясно под брадата му, тук вече не мирише на пръст, а само на лук и е толкова бодливо и хубаво!

Попадат в стаята и сезони, бързо се изреждат няколко знойни горещини и снежни виелици, първите жътви преминават по-бавно и дори поспират там, където тя помага да се подредят снопите на кръстци. Тогава я наболяваше кръста от толкова навеждане и веднъж, когато една сутрин се изправи да се поразкърши, преди да започнат работа, усети за пръв път пазвата си. После си спомни как мъчително израстваха отвътре гърдите й, как се заобляха и колко трудно й бе да свикне, че ги има, а после как се радваше, че бяха нейни, как цялото й тяло се устремяваше натам, когато през някоя нощ върховете им се втвърдяваха, най-сетне как първо Станко, а после Иван Бугара, вторият й мъж, ги целуваха и хапеха като деца, докато тя тихо стенеше.

Баба обръща виждащото си око навън и масата и столовете заемат твърдо местата си. От подводния свят са останали само плуващите във въздуха мухи, една от тях е събудила Анушка, брадичката й потреперва, тя сбърчва устнички и започва да плаче, преди да е излязла още от съня. Баба ще я погали, дланта й е корава и набраздена от мазоли и порязвания като всички длани на селото. Сестра ми ще отвори очи, ще се успокои и ще седне в леглото. Баба ще й обуе обущенцата и ще тръгнат след бастуна към двора. Анушка сяда с разтворени крачета върху натоплената от слънцето черга и започва да реши в полата си царевичната кукла. Баба отвръща на поздравите на минувачите и от време на време се мъчи със сложното движение на главата и клепача да отлепи пердето от окото си, за да разпознае кой я е поздравил. Следобедната слънчева светлина пада под наклон върху черния надиплен чимшир пред мутвака, въздухът наоколо не е вече прозрачен и син като сутринта, а жълтеникав и по-гъст. Баба усеща с кожата на лицето си ласката на топлината и на пролетта, самият живот пробягва по бръчките й нежен и разбираем.

Анушка слага истинската кукла да спи по гръб, а царевичната взема в ръка и изиграва отново играта с броенето на зърната, после я слага и нея да спи по корем, завива я с дългата й коса и кръстосва по улиците на града от чергата. Пак стига до пресечката и оградата от железни копия, отваря тежката врата и се озовава пред силно осветения прозорец с мама и симидчетата. Пак е огладняла. Отива до баба, подръпва една дипла и отронва „папу, папу“.

Баба е малко изненадана и се прави, че говори с някого от улицата. Сестра ми обаче е настоятелна и двете тръгват отново след бастуна, макар баба да знае, че вътре няма нищо за ядене. Изкачват стъпалата всяка по своя си начин, но в стаята баба загубва сигурността си, тропа насам натам с бастуна, отваря и затваря долапа няколко пъти, гледа в паниците по полицата, надниква в кофата за вода, подрънква няколко пъти с лъжиците, поглежда в празната паница на масата. Там няма нищо, започва да се кори, че на обяд изяде онези корички от качамака, можеше сега да ги даде на детето, тя нямаше да умре от глад.

Анушка внимателно следи движенията на баба, бастуна, търсещите ръце и отчаяния старчески поглед. Подразбира нещо и започва тихичко да плаче. Баба се обръща, милва я по главицата, утешава я повече с глас, отколкото с думи, пак отива до долапа, отваря го и го затваря вече с яд, оглежда празната торба от царевично брашно и от очите й започват да излизат думи, насечени, отривисти и заканителни. Баба се кара с някого, става гневна, а накрая и злобна. После паузите между думите изчезват, те се сливат в една-единствена, размахана като камшик из въздуха, и плющи по стените все по-влажно и по-влажно. Очите на баба се вдигат към тавана, оттам се хлъзгат към стената, където трябва да бъде иконата, гласът й рязко се променя и стаята отведнъж започва да се пълни с вода. Водата е топла и солена. Баба придърпва Анушка към леглото, сяда както на обяд с разтворени колене и взема сестра ми на ръце. Залюлява я в скута си, но гърлото й вече не е нейно и вместо приспивен напев излиза погребална жалейка. Анушка също отдавна не повтаря през сълзи „папу, папу“, тя вече нищо не повтаря, защото нищо и никога не се е случвало извън този остър вик отвътре, откъм стомаха, от вътрешния край на света. Гласовете на двете са на скъсване, водата в мутвака е вече до колене и продължава да се качва, скоро ще залее леглото. Баба отчаяно пъхва показалеца си в устата на детето, плачът му се изгубва внезапно, устните и малкото езиче отвътре опитват да смукнат нещо, но срещат непознатия вкус на твърдия старчески пръст, Анушка отмята глава назад и извива остър като нож плач. Водата е до ръба на леглото, след малко двете ще се издавят.

В погледа на баба нещо отведнъж се избистря, пердето е отнесено от солената вода, сега двете очи са смълчани до пръсване, втренчени са в жълтото петно на иконата. Анушка също е замълчала, от бузките й се оттичат малки сълзи и със страшен плясък падат във водата, заляла леглото. Баба отмята елека настрани, разкопчава с треперещи пръсти черната си бархетна блузка копче по копче, отмята я настрани и над водата блясват бялата риза и восъчното старческо тяло. Бръква в дълбокото деколте с дясната си ръка, а с лявата надига главата на сестра ми. Гръдта й увисва над белия плат сплескана, немощна, безжизнена, тя стисва безформеното кафяво петно и от него се показва зърното. Баба надига още малко главата на детето, то отваря уста и зърното потъва навътре. Устните и езичето правят отново опит да засмучат нещо, в началото нищо не се получава, но те упорстват, механично работят заедно като в сладък скорошен спомен, помпят ли, помпят.

Баба притваря очи, иска да се съсредоточи и тя цялата в един спомен, сега синът й Флоро е току-що роден, тя го взема на ръце и за първи път трябва да го кърми. Цялото й тяло е събрано във върховете на гърдите й. Зърното и устата на момчето сами се намират, нещо там се скъсва, отваря се някаква цепка и между тях потича дълга, нежна топлина. Тялото й се връща постепенно на мястото си, точно както сега, когато Анушка е отпушила цепката и дългата нежна топлина се отцежда от наядените кости, от измършавелите мускули и сухожилия, от петите, от коленете. От най-далечните части на тялото й идва помощ, всички са напрегнати, пулсът бие в дланите и в слепоочията, изтънелите нерви и разкривените вени работят до скъсване… Устните на детето се навлажняват, нещо белезникаво избива отвътре и се стича по бузката му, то отваря уста, вкусът е непривичен или забравен, после отново засмуква кафявото безформено петно от гърдата на баба и успокоено, вдига поглед, за да намери очите й, като помръдва леко с крачета.

Водата от стаята постепенно се оттегля, столовете и масата са се върнали на местата си, пердето в окото на баба и то се е върнало. Сега сълзите й са тихи и се спускат настрани по бръчките на лицето. Светът отвън и той се появява отново, със здравото око вижда как оранжеви снопове светлина се промъкват през листата на асмата, силно наклонени. По пътя навярно е минала каруца, защото през светлинните снопове внимателно се стеле прах от фино царевично брашно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Любомир Милчев – AVIGNONAIS (откъс)

 

Слабохарактерността на

Асенчо

бе от онзи тип, който търси безапелационно формулирана вина, а това

аз

не го понасях. Понякога няма виновни, просто стечение на обстоятелствата, вината е, по-скоро,  насилно отстоявана заедност, отстъплението от която също се уличава във вина… А и преходът от угодливост към морализъм не ми се нравеше, не по морални, а по естетически подбуди

Детето

бързаше към циците на

приятелката си,

а и това бе повече от банално и протестираше забавата, а пред

нас

непрекъснато се възправяха невидими, възпретителни стени. Тук донякъде го допрезрях и се самопохвалих, че доброволно съм се отказал от ласките му в хотела и пак не съм недоволен, а дори заинтригуван да видя късче френска провинция, неаранжирано специално за туристи, а предоставено на известна немара.

Някакви македонци,

чули вайканията ни на магистралата, дойдоха в ритъма на Чинтулова и като в глума на Вазова ни обнадеждиха: „Ке ви спасиме, бракя…“ Отново бехме патетично натоварени и доставени в още по-живописен сервиз, но този път без мотел, а с осветен в червено,

нощен клуб, истински бардак.

Един чудесен италианец

ни нагости в малката си тратория, една от най-вкусните вечери в живота ми, след което трябваше да прекараме нощта отново задомени в колата. Тъкмо бяхме задрямали и изведнъж установихме, че по плаца се движат

предизвикателно облечени жени с високи токчета

и

лъскаво костюмирани мъже,

излизащи от неприлично скъпи коли. Излязох от купето за малко разузнание и глътка въздух и видях в дъното дома на порока, наречен, разбира се, Мулен Руж. Ако имахме малко повече пари, можехме да прекараме цялата нощ в танци и непредвидими развития, но не ни стискаше да рискуваме, бяхме се поуплашили от странния развой на завръщането ни, което постоянно ни повръщаше. На другия ден, още по-вмирисани и смачкани, разбрахме, че французите са си оставили ръцете и ремъкът се е скъсал, поради неправилното му поставяне и когато и тази неизправност бе отстранена, полетяхме отново по магистралите през Венеция, още по-изумителния Триест, великолепната и напълно поавстрийчена и фризирана до последната сламка Словения, та до Хърватска, където ни чакаше ново изпитание. Този път глоба за липсваща винетка. Не, не бе истина… и ново забавяне от три часа…

Асенчо

бе ужасен и настървен от стопяването на останалия ни авоар,

аз

се опитах да не съществувам, за да не го дразня, но просто бе ясно, че  съм единственото налично лице,

върху което може да излее

гнева си

и да прожектира

обвинението си.

Стисках зъби и мълчах, защото още в Авиньон бях забелязал, че определени състояния на изопнатост на нервите, водеха у него до пристъпи на истерично дете, инатливо непомръдващо от витрината на магазин, на която е изложена скъпа играчка, отказана като покупка от майка му.

И тогава започна

потопът!

Заваля като из ведро, на нервни пресекулки, със странни мистични осветления, гръмовни гръмотевици, дори град, облаци, като че от картини на Мункачи, библейска заплаха и предусещане, че не ще се завърнем живи… И в пиесата имаше светкавици:

„Падни! Не виждаш ли светкавицата? Не, Жу, не я препращай към мен! Аз съм тази, която е платила за небесния огън. Аз мога да избягам. Аз мога да се скрия във вас. Ето, шарките на роклята ми вече ви настигат.

Не, няма да ви удушат.

Просто ги прибавете към вечерния си тоалет.“

Тъкмо се измъквахме от стихията и тя ни настигаше, още по-опустошителна и заплашителна. Имаше моменти, в които през стъклата не се виждаше нищо и се налагаше да отбием встрани и да изчакваме апокалиптичната, бясна истерия. Градушката трополеше застрашително по покрива на нашето купе, единствено останало ни убежище… Това дъждоносно бедствие ни преследва с мрачна последователност до последно, след което, разбрахме от новините, е предизвикало наводнения с жертви в Македония. Смъртно уморени, в Сърбия минахме под огромна дъга, донесла ни утешение и предвестие за избавление и спряхме в някаква градина в непознат за нас град, за да може

Асен

да предремне след този чудовищен километраж и следващи една след друга несполуки и възпрещения, поставящи ни под запор.

Аз

стоях в колата, напълно разубеден, че ще се върнем живи, когато в страничното стъкло се появи познато и любимо очертание в сияние – там се виждаше далматинец, който ме гледа втренчено. Извърнах се, заинтригуван, за да видя дали в градината има далматинец, отразен в огледалото. Градината бе празна – беше се явил

призракът на любимото ми куче, умряло от старост,

прекрасната Марципан,

ангелическо създание,

на което бях посветил книгата „Далматинецътъ Марципанъ“. Нещо искаше да ми каже. Страхът ми се усили след видението. Когато продължихме през Пирот към Ниш,

Асен

вече в най-неразумната си фаза, не спираше да се налива с бира и водка и когато желанието му да изпреварва тирове и коли взе опасен и типичен за

българския мъж и неговите комплекси

обрат, си рекох, това ще да е краят, ще свършим на магистралата, този път не като удавници, а като опърлени катастрофанти и за подигравка – съвсем близо до целта. С клозетните чинии в багажника… Усетил опасенията ми,

Асен

ме увери, че ме пази, но ако съм искал, можело да полетим заедно в някоя пропаст. Доста интересно предложение, с неочаквано възвърнал се кавалерски ресурс… Три пъти в живота си съм получавал предложение за съвместно самоубийство, първото от един доста приятно помръкнал монтажист в NOVA,

който една нощ ми предложи да споделим едно задушаване в кола, второто, както се разбра, от

Асенчо,

а третото произхождаше от

модел в академията,

самотник,

клошар

и

провален актьор,

който държеше да полетим от висок етаж, непременно хванати за ръце. Третото определено би било голям деликатес за жълтата преса.  През време на тези ни несгоди,

Ириния,

вероятно обзета от гузност за странния, несвършващ финал на начинанието й,  бе предприела дипломатическа мисия в народното събрание, за да предупреди

приятелката му,

че

Асен

имал проблем с пиенето, което не бе особено почтено, но какво да се прави…

Дамата

имаше склонност към совалки, координация и субординация, в които след това се уплиташе и доуплиташе и което си бе един вид проклетия, превръщащо се ненадейно и за самата

нея

в проклятие. Може би тъкмо това съставляваше и направляваше писмовните

й

амбиции в прехода им към театрални фикции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Емил Андреев – Изчезването на лицето Кирчо Боянов

 

Лицето Кирчо Боянов спокойно можеше да се роди в Нови Пазар, Първомай, Бяла Слатина, или Кресна, но неумолимата съдба бе пожелала той да се появи на бял свят в Л*** – градче също толкова голямо и опоскано от развоя на най-новата българска история, както и гореспоменатите селища. (В интерес на следствието ще запазим в тайна името на родното място на нашия герой.) Също толкова спокойно Кирчо Боянов можеше да завърши българска филология в София, Пловдив или Велико Търново, но пак, значи, повелителката на нашите земни мигове бе решила той да се дипломира като педагог по български език и литература в прочутия със своите културни традиции град Ш***. (Както вече се досетихте, и тук спазваме следствената тайна.)

Преди да изчезне, лицето Боянов живееше в столицата на своята страна, в която, кой знае защо, открай време поданиците й отчаяно се бореха да оцелеят. С мъжка рожба и съпруга, в панел и с куче (следствието може да установи, че то е чистокръвен помияр) Кирчо Боянов ден и нощ упражняваше правото си да съществува с Божия помощ и с обидно малко пари.

Тук трябва да подчертаем, че лицето Кирчо Боянов бе кръстено Кирчо по две причини: първо, в чест на славния светия, първоучител и създател на славянската писменост Кирил и второ – на македонския си дядо Кирче, лют потомък на достойни харамии. От Св. Кирил Кирчо бе наследил любовта към словото, а от дядо си Кирче – дълго да пие и грозно да псува. Освен това, като всеки българин, лицето Боянов не обичаше да го докачат на достойнство и чест. В случаи на подобна дързост той гордо мълчеше, защото знаеше, че и ний сме дали нещо на света. От друга страна, обаче, Кирчо бе убеден, че в условията на постоянна мизерия умът и въображението закърняват и че всяко що-годе сносно нещо може да мине за шедьовър.

С присъщата си отколешна типичност на българин, на който умът му идва само кога ляга и кога бяга, всяка вечер преди да заспи Кирчо Боянов мръсно и люто псуваше. Така се успокояваше и ако сънуваше, сънуваше само романси. (Доколкото ми е известно, следствието не разполага със запис на негови псувни и примерът, който прилагам тук, може единствено да го улесни.) Впрочем, ето как грозно само псуваше той:

“Да се е-еба у главата проста! Д’е-еба тоя мизерен живот! Да го набутам на всички нещастници в тая шибана държава! Да го начукам на депутати, министри, президенти и съветници; да го туря на борци, бизнесмени и бодигардове; да го накарам на всички плашипутарници от долния Дунав; да го наръгам на балканските ни съседи, на НАТО и ЕС; да го набия на САЩ и Русия, на ООН и лично на Бутрос-Бутрос! Да го духат, всичките да го духат, да го духат, да го духат, да го духат… “ И така Кирчо Боянов се унасяше в сън, а на сутринта се събуждаше блажен, за да посрещне слънцето на новия ден, което подло грееше през озоновите дупки.

За разлика от дядо си Кирче, лицето Боянов, обаче, никога не псуваше на глас. Кирчо знаеше, че ни­кой не е прокопсал от ругатни, още повече срещу своя народ, а и понеже бе учител по български език и литература в началния курс, той не можеше да си позволи да възпитава децата на такова, лишено от всякакво естетическо чувство, нихилистично отношение към обективната действителност, в частност към демократичния преход на тяхната родина. И без това, милите те, макар и малки, крадяха, рекетираха другарчетата си, че дори и убиваха, употребяваха всевъзможни наркотични  упойващи вещества, влизаха в какви ли не секти, а някои даже посягаха на най-ценното нещо, дадено от Бога – човешкия си живот.

Дори да беше ядосан до немай-къде, Кирчо Боянов пак се въздържаше да псува на глас. Е, понякога, когато съвсем не издържаше, той изричаше полугласно: “Да му таковам …”, ала това беше много, ама много рядко и при това никой не го чуваше.

Може би поради изложените по-горе причини лицето Боянов говореше малко, а когато го вършеше, той най-често употребяваше думата “такъв” в многобройните й варианти. Получаваше се нещо подобно: “Вчера, такова, бях в таковата и таковах едно такова …”

Сигурно няма да повярвате, че един учител по български език и литература, роден в Л*** и завършил в Ш***, имаше толкова беден словник, сигурно (това и следствието няма да приеме за правдоподобно), но такава беше голата истина. Пак в нейн интерес трябва да заявим, че Кирчо Боянов бе изключително внимателен в думите и отношенията си към хората. Та той просто ги отбягваше и ако общуваше, предпочиташе да го върши предимно с жена си и сина си, но най-вече, принуден от обстоятелствата, с колежката си Цочева. Тя бе пред пенсия и не пропускаше удобния случай да му направи комплимент: “Колко сте внимателен, колега Боянов! Ако всички млади хора бяха като вас, каква държава щяхме да бъдем само!” “Такована!”, можеше да й отвърне Кирчо Боянов, ала вместо това той я даряваше с блага усмивка, от която на колежката Цочева светът й изглеждаше по-слънчев, по-демократичен и надежден като синьото небе.

Ето как в дни на безмълвна мизерия и в потайни нощи на грозно псуване лицето Кирчо Боянов упражняваше правото си на живот, ако изобщо последният можеше да се определи като такъв. Дните тичаха като хлебарки по пода на неговия живот, хлебарките в панелното му жилище се множаха като дните му, а Кирчо Боянов безмълвно псуваше нощем, неподозиращ за своето изчезване.

(В интерес на следствието тук трябва да отбележим, че съществуват две версии относно изчезването на нашия герой. Едната, че той е заминал за Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. подобни, просто не е издържана, тъй като и децата, на които преподаваше, знаеха, че г-н Боянов бе по-беден и от тях, ergo нямаше откъде да вземе пари за билет. Другата, в която има известна логика, е, че лицето Боянов вече бе престанало да бъде лице, че се бе преобразило в някаква нова форма на материята, благодарение на съвременните технологии, повишения радиационен фон, нискочестотното лъчене на микровълновите печки, мобифоните и други пагубни улеснения на цивилизацията. Но и тази версия, колкото и научнообоснована да изглежда, е уязвима: Кирчо Боянов нямаше допир до нито една съвременна технология, като изключим шрайб-проектора в училище, който от години не работеше поради липса на средства; живееше далеч от източник на радиация, а повишена такава, според правдивата и високоотговорна българска медия, нямаше; колкото до ниските честоти – Кирчо Боянов не притежаваше нито микровълнова печка, нито мобифон, нито дори гайгермюлеров брояч. Оставям на следствието да си изгради своя хипотеза, но като имам предвид колко е затруднено то в последно време, бих му препоръчал да помисли и върху следното: дали пък лицето Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, не се бе обезличило от някаква нова форма на стремеж да се замине на някъде си на всяка цена. Не, не говоря за самоубийство, колкото и да са зачестили напоследък самоубийствата според статистиките на ООН, нито за убийство, отвличане и пр. Толкова време след изчезването, тялото на лицето Кирчо Боянов не е намерено, нито нос, ухо или пък пръст, с каквито органи обикновено по-човечните рекетьори удостоверяват добре свършената си работа. Не, тази посока на разследване е погрешна! По-долу ще изтъкнем допълнителни факти, които, според нас, биха улеснили следствието.)

И така, както казахме в началото, лицето Кирчо Боянов, освен дете и жена, имаше и куче: според следствието – помияр, но според собственика му – кучеобразно същество без плоски нокти и перушина, в чието тяло се беше преродила душата на дядо му Кирче. Това Кирчо Боянов разбра една вечер, когато по телевизията имаше дискусионно студио, в което разни професори, общественици и други умни глави обсъждаха историческата съдба на България: колко ощетена, ограбена и измамена от Великите сили и своите съседи бе тя! Друг път, каквото и да даваха по телевизията, кучето на лицето Боянов спеше, свито на кравайче в краката му като неумолимата категория време. Така спеше в последните си години и дядото на Кирчо – свит в телесната си немощ на леглото до печката. Ден и нощ този потомък на македонски комити, сражавал се във всички български войни без Отечествената, за която бе вече твърде стар и мъдър, за да пролива кръвта си, ден и нощ дядо Кирче прекарваше със затворени очи в очакване най-после те да се изцъклят и да се свърши цялата галиматия, както обичаше да се изразява той. Когато отваряше очи, обикновено дядо Кирче присядаше до печката и гледаше през прозореца с един недостъпен за човешкото слово поглед. Какво ли виждаше дядо Кирче, питаше се малкият тогава Кирчо? Но дори и по-късно, дори мигове преди да изчезне, Кирчо Боянов не можа да си отговори на този непосилен като времето въпрос. Очите, обаче, тези тъмнокафяви, изпълнени със земна влага, очи лицето Боянов запомни завинаги. Естествено, Кирчо Боянов не можеше да не запомни и яростните псувни на дядо си по адрес на какво ли не, но най-вече по адрес на живота. “Да е-еба аз тоя скотски живот!”, казваше дядо Кирче и очите му ставаха такива едни, че дори и чашите в стаята потреперваха, да не говорим за лампата, която гаснеше начаса, ако беше запалена, или светваше тутакси, ако беше изгасена.

Ето по тази особеност на погледа лицето Боянов откри, че дядо му се е преродил в неговото куче. Защото, докато умните глави хленчеха над историческата ни орисия, малкият звяр скочи от леглото, отиде до телевизора и погледна мърдащите в него човечета с такива очи, че вездесъщата електронна медия изведнъж занемя, а миг след това и угасна.

От този ден нататък лицето Кирчо Боянов се убеди напълно, че дядо му е до него, вселил се в тялото на любимото му куче. Именно тогава Кирчо започна да псува наум преди заспиване и да става все по- и по-мълчалив. В началото Кирчо псуваше някак си предпазливо, струваше му че светотатства, срам го бе от вярата му в утрешния ден, от доброто у човека. Но колкото по-дълги и яростни ставаха псувните му, толкова повече се умиляваше кучето в краката му, гушеше се в тях, а понякога дори идваше да го близне от радост, особено ако псувнята истински му допаднеше. А когато Кирчо Боянов за пръв път вмъкна прилагателното “кучешки” в съчетанието: “Ебем ти радост и утеха, ебем ти кучешки живот!”, животинчето в краката му едва не го изяде от умиление. То не бяха ласки, то не бяха целувки, то не беше чудо!

Съпругата на Кирчо Боянов, която спеше с детето на другото легло, често се питаше какво става: ни глас, ни лай се чуваха, а в кревата се гушеха куче и човек. Тя не подозираше, че дните на съвместен живот със съпруга й са преброени. На първо време й се наложи да свикне със странните среднощни ласки между Кирчо и кучето, като не пропускаше да съчувства на мъжа си и животинчето. “Добре, че е поне тази радост”, кръстеше се тя, завиваше сина си и се унасяше.

Дни преди да изчезне, лицето Боянов спря да сънува романси и започна да говори на сън. Когато го чу за пръв път, жена му прие факта за едно естествено бълнуване, но на следващата и особено на по-следващата нощ, когато Кирчо вече седеше в леглото и говореше повече от половин час, тя се озадачи. Съпругът й сякаш разговаряше с някого. Изреченията му бяха свързани, в тях имаше формална логика и не приличаха на брътвежи, обикновено израз на подсъзнателни желания. (Трябва да поясним на следствието как стана това.)

Та значи, дни преди да изчезне, Кирчо Бо­янов отново си легна, изморен от скучния, беден и безмълвен педагогически ден. Напоследък освен на учениците Кирчо не говореше на никой друг, дори и на колежката Цочева. Затова пък вече псуваше наум като един истински каруцар и то с такива мръсни думи, които е някак си неудобно, направо срамно да цитирам, колкото и необходими да са те на следствените органи.

Но онази нощ лицето Боянов бе толкова скапано, че едва му остана време за една-единствена, при това много особена от гледна точка на граматическите категории време и наклонение, псувня: “Как бих искал да съм му ебал путката майчина на вашия вечно нищожен животец, д’е-еба!” (Да ме прости следствието, но смятам, че приложеният по-горе образец ще му бъде от огромна полза.)

И Кирчо заспа като заклан. Нямаше време дори да отвърне на кучешките милувки. Не сънува романс. Спа задълбочено и пълноценно докъм три часа през нощта, когато внезапно бе събуден от яростен лай на улични псета. В междублоковото пространство кънтеше неразбираемата глъчка на глутница помияри. Бе в разгара на пролетта. Природата прочистваше кръвта си и бе готова да се съеши с каквото й попадне.

Кирчо опипа с крак гърба на своето куче и се замисли, без да отваря очи. Псетата не спираха. “Защо лаят те”, попита се той, “а този тук спи като талпа? Мълчат си и кучетата по останалите апартаменти. Защо? Тия, долу, може би се бият, може би се лее кръв, а нашите питомци спят блажено. Д’е-еба тая природна несправедливост! Къртят като пукали. Нямат ли съчувствие, нямат ли страх от Бога! Спят си. Да ебеш и кучетата му!”

Тук лицето Боянов спря и започна да се унася. Той не разбра, нито усети, че за пръв път псува на глас. Жена му го чу, но тя успя да осмисли само последните три изречения и ги прие за нормално бълнуване. Но не би!

На следващата нощ Кирчо продължи, но сега вече бе седнал в леглото и говореше на кучето си, което, кой знае защо, спеше като умряло. Очи лицето Боянов не отваряше (нека следствието обърне особено внимание на този важен факт!), но и не млъкваше: “Нали си бил комита, нали си участвал в три войни, защо спиш сега, а? Изнасилвате децата ни, нападате ги, разкъсвате ги, крадете като изоглавени и убивате, д’е-еба ваш’та майка! Псета! А ти – хъркаш! Стани, продумай, дай разумно обяснение, да те еба у кучеобразното!” Жена му трепереше на съседното легло и силно притискаше детето. Не смееше дума да обели.

А нощта, преди окончателно да изчезне,  с лицето Кирчо Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, се случи нещо изключително нехарактерно за края на двадесети век – този апотеоз на съвременната цивилизация. След като наруга отново целия кучешки род, след като го обвини, че няма страх и свян от нищо и пред нищо, а мисли само за пари, раз­в­рат и оръжие, как да властва, лакомее и богатее, та след като нахули едно хубаво спя­що­то в краката му кучеобразно, чак тогава Кирчо Боянов отвори очи и се взря в тъмнината. Погледът му бе такъв един, че чашите в стаята пот­ре­пе­ри­ха, а миг след това светна и лампата.

Съпругата на лицето Боянов погледна към леглото, но в него освен кучето, което спеше като умряло, друго нямаше. Тя стана, отиде в кухнята, после в тоалетната, за да потърси мъжа си, погледна на терасата, дори в гардероба и под леглото погледна, но от Кирчо нямаше и помен. “Сигурно е излязъл да се поразходи”, помисли си тя. “Толкова се е изнервил напоследък, че чак започна да псува насън.” След това уга­си светлината, легна до сина на Кирчо и го прегърна със свито сърце и душа. Детето бе в първи клас и вече знаеше да пише буквичките на Светите братя.

(Сега. На следствието бих искал да кажа, че сигурно не си струва да се занимава със случая по изчезването на лицето Кирчо Боянов. Знам колко са претоварени днес следствените органи и може би няма да е целесъобразно да се изразходват усилия и средства за един такъв маловажен казус. Все пак, държа да уведомя нашата общественост, че напоследък броят на бездомните кучета рязко се е повишил и ако не бъдат предприети някои съвместни действия, има опасност от техния среднощен лай да зачестят псувните на глас, за чието посочване в историята с лицето Кирчо Боянов, още веднъж, искрено се извинявам.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Фенерски – Как да научим гъбата да ходи?

 

Откакто съм станал на човек, не спира да ме тревожи един изключително сложен и интимен въпрос. Гъбите повече животни ли са или са повече растения? Казват, че били отделно царство. Добре, щом така твърдят, няма да спорим с тях. Са по-умни те. Не били нито животни, нито растения. Били гъби. Но пак не спира да ме човърка и изяжда извътре – може ли чак такъв неутралитет да има, след като всички знаем, че едно нещо прилича винаги на друго нещо и не може да бъде напълно независимо. Така понякога аз лично се чувствам повече растение, някаква грудка, картоф, едно ми е уютно, неподвижно, тъмно. А друг път съм животно, кон някакъв, галопира ми се на воля по поляните, цвили ми се, честно ви казвам. Не ми се влачат талиги и каруци обаче, да се разберем.

Но аз съм човек, имам разум и затова понякога съм такъв, а друг път инакъв. Днес животно, утре растение, вчера охлюв, днес водорасло. Шегувам се, много ясно. А гъбата дали може да бъде човек? А човекът може ли да бъде гъба? Щото познавам един, дето може. Доказано е. Сложни въпроси, проклети въпроси. Но въпреки тяхната проклетия, някои неща са безспорни – че нещата си приличат. Човекът прилича на маймуната. Понякога е истински шебек. Но човекът прилича и на прасе. Не само метафизично, но и напълно физически. Има си зурла, търбух, грухти по медиите, цапа около себе си. Отваря си прозореца на колата и изхвърля отвътре отпадъците си в движение. А после си надува оная квичащата музика.

Но думата ми беше за гъбите. Невъзможно е, казвам ви, така е устроен светът, няма начин те да не клонят повече към едното или към другото. Към растенията или към животните? Сериозно ви питам. Може би имате мнение по въпроса. И предполагам, че повечето от вас ще заявят, че гъбите са предимно растения – не се движат, стоят си на едно място, имат стъбло, излизат от пръстта под тях. Само че, драги мои приятели, това е тяхната грандиозна измама. Тяхното коварно прикритие. Те само се правят на растения. Имитират растенията, прикриват се зад растителна външна форма, а в действителност вътрешно по характер и душевност те са си почти животни. Ми така де, медузата да не би да изглежда по-умна от една гъба? А си е животно. Къде е мозъкът на медузата? Ми тя прозрачна цялата. И главата й дори прозрачна. А гъбата хич не е прозрачна и следователно крие разни тайни от нас. Логика, братле.

Убеден съм в това, което ви говоря. Знам, че може да ви звучи налудничаво, но ако малко се замислите, ще разберете, че въпросът е сериозен. Често ходя за гъби. Само когато имам друга работа не ходя. Трудя се. Ставам човек. Изграждам характер. И гъбите тогава се радват, че не съм ги затворил в буркани или изпържил. А може би трябва да е тъкмо обратното – аз да бъда затворен в буркан или изпържен? В собствен сос. Колко въпроси възникват покрай гъбите, а! А как невинни изглеждат на пръв поглед. Ах, колко са долни теее… Събирам само печурки, манатарки и сърнели, щото ги познавам. А с отровни гъби не искам даже да се срещам. Отровната гъба може да ти съкрати живота по-бързо и от жена ти. Обаче не е сигурно. Но имам стратегия вече. Знам какво да направя. Нещата ще се променят, казвам ви.

Ще отида следващия път в гората и ще намеря някой по-едър екземпляр. Манатарките малко темерутести ми изглеждат, като стар български писател е манатарът, печурките са твърде прости, мязат на чалгарки, затова ще се наведа край някоя по-голяма и млада сърнела. Сърнелите са елегантни външно, което намеква и за вътрешни достойнства. Най-малкото, от едното възпитание ще се държат любезно с мен. И така, намирам голямата красива сърнела и лягам в шумата до нея, за да я гледам отблизо. Добър ден, Зоя, ще я поздравя любезно. Как си днес? Тя отначало ще се срамува да говори, но после ще разчупим ледовете и приказката ще потръгне. Що пък Зоя? Ми щото звучи така тънко като пънчето на сърнелата. А ако ще си говориш с някого, той трябва да има име. Значи прасето може да е Гошо, кравата да е Милка, а гъбата не може да е Зоя, така ли? А бе както искам ще си я наричам, гледайте си работата. Това си е моята гъба.

И тогава ще й предложа на моята гъба. Така и така разкрих твоята животинска същност, дарлинг, знам, че по душа ти си представител на фауната, не на флората. Не ме заблуждавай повече с някакво свое гъбено царство. Значи може царят в оная приказка да издаде заповед – отиди там, не знам къде, донеси онова, не знам кое, а не може гъбата, която ужким си има царство, да стане ходещо същество? Логика, сестро. Сега слушай ме много фнимателно. Ти крака нямаш и няма и да ти пораснат, щото си нямаш дупе, а на главоного не ми приличаш, обаче ще предприемем друга тактика. Ще заповядаш на своя мицел да расте само в една посока, да се захваща за тревичките и коренчетата и да те издърпва полекичка. Колкото да се скриеш да не те препикават зайците ще успееш. С времето ще свикнеш и ще почнеш и по-бързо да се движиш. И ще ми бъдеш благодарна.

Тая работа не е като оная. Да научиш една гъба да ходи е занимание изтънчено и благородно. Сърнелата Зоя ще бъде едно създание, което е повярвало в своите сили и знае, че промяната е възможна. И няма да е далече мигът, в който ще постигне своето собствено личностно съвършенство. Тя ще бъде една щастлива гъба, която е постигнала вътрешно равновесие и хармония. Защото движението е живот и започвайки да се движи, тя ще увлече след себе си и другите гъби, дори тромавите манатарки и претенциозните смръчкули. А за пачия крак да не говорим – той ще върви може би най-бързо от всички. И гъбите имат права! Единствените губещи навярно ще са гъбарите, щото гъбите ще почнат да се крият из храсталаци и хралупи, но какво да се прави, щастието иска жертви. Може би Нобеловият комитет ще реши да ми присъди голямата награда за мир, като разбере как съм научил Зоя да ходи, но аз ще я откажа от скромност. Не са важни хората, а делата им. И всеки има някакви амбиции. И ето, аз ви разказах за моите. Сега е ваш ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Димитър Петров – Сбогом в бездната

 

Намигване в капан

– Съжалявам, но днес трябва да приключите, начина ви на работа не е подходящ за нашата фирма. Сигурна съм че ще си намерите такава, която отговаря на вашите способности. Моля ви само да попълните бланка #37. Просто запишете трите си имена, адреса и дата на раждане. Също така и вашият подпис, точно там, десният долен ъгъл на листа – показалеца на директорката се насочи към хартиеният лист и посочваше един от ъглите. Младият офис работник не беше подготвен за това. Едва няколко трудови седмици и вече трябваше да се разделя с работата си. Стана му тежко, почувства остра болка в слепоочието от която последваха коремни спазми и учестен пулс. Неизречените му думи придобиха някаква плътнаст, оформиха се в добре стиснат юмрук и започна да се тресе …

– Извенете – започна директорката – но какво правите, моля подпишете документа и напуснете офиса ми, но моля ви, имам и друга среща! – продължаваше да уговоря засегнатия вече бивш служител, а той все така продължаваше да се тресе … и ФРАС! ФРАС! – ярост и нищо друго! Човекът в него бе изчезнал.

Не изрекъл и сричка, изгоненият служител сложи край на всичко. Едно силно ФРАС бе достатъчно! Едно силно ФРАС промени както неговият, така и нейният живот! Той – далеч от хората, зад стени от стомана и гледка от малък четвъртит прозорец мечтаеше за утрото. А тя заобиколена от хора в бели мантии, понякога дочуваща само шумове, а понякога нищо. Лежеше неподвижна и чакаше едно единствено намигване, вещаещо свършека на всичко.

 

Сбогом в бездната

Алармата звънна точно в 6:37 сутринта. Все още бе тъмно, слънчевите лъчи се криеха нетърпеливо зад хълма, но само след броени минути щяха да пронижат светлите пердета на мотелската стая, в която Хари Труман спеше спокойно необезпокояван до този момент. Дори бурният нощен живот, кипящ под прозореца му, не успя да го пробуди. Но това се промени, още след първите звуци на алармения часовник. С мигновени движения Хари започна да потупва по шкафчето до леглото, без дори да е отворил очите си с надеждата, че ще улучи досадният алармен часовник. След няколко несполучливи опита, все пак постигна своето, звука изчезна от стаята по същия начин както се бе и появил. Труман отново се замечта, сънищата го завладяха, до момента в който разума го стресна със силата на тежък чук. Докато се усети, вече бе отскочил от леглото си, бързо нахлузи панталоните, ризата му създаде малко проблем, не можеше да улучи ръкавите й, макар и с раздърпани шевове, тя вече бе прилегнала на него. Изми зъбите си с еднодневките паста за зъби и четка. Плисна няколко пъти по лицето си със студена вода.

Когато пристъпи отново до леглото, Хари Труман забеляза от ъгъла да се подават две дръжки – това бяха дръжките на чанта – „накарала го“ да извърши нещо спонтанно, нещо немислимо. В този момент започна да се поти. Емоциите го завладяха с пълна сила. Треперещото му вече тяло „поиска“ да седне, да се успокои за малко. Просна се направо на земята, краката му се подкосиха, не можеше да направи и крачка, килима на земята не успя да омекоти удара от презимяването, но не почувства никаква болка, в такива моменти покачилия се адреналин действа като обезболяващо. Спомените зпочнаха да прииждат, мислите го отведоха там, където беше миналата вечер, мястото след което се бе озовал тук, в този мотел. Съмнения като ураганни ветрове се бяха завихрили в главата му. Сълзи от болка, се цедяха от очите, стонове на отчаяние се дочуваха като неясни звуци притиснати с менгеме.

Не можеше да поправи това, което бе извършил. Хари се взе в ръце, опита да се концентрира, опита да забави мислите си, да престане да вижда това, което предстоеше да му се случи … тогава в съзнанието му се появи и думата СМЪРТ! Тази мисъл го събори на пода като удар с бухалка, прати го в безсъзнание.

Когато се свести, бяха изминали точно два часа. Сега вече знаеше, че е късно за каквото и да било, дори и да се обади по телефона, за да чуе за последно единственото същество, което бе обичал – дъщеря си. Просълзи се, това бяха сълзи от мъка, сълзи от раздяла. Сякаш в този момент тя стоеше точно там, галеше русите й коси и й казваше „ – Обичам те, принцесо“!

Изправи се на краката си, усещаше, че каквото и да направи, трябваше да е бързо, затова грабна чантата в едната си ръка и се затича към вратата, отвеждаща навън към коридора. Когато допря дръжката с ръка, Хари чу шум. Това бе шума на приближаващата го смърт. Завъртя рязко бравата, дръпна вратата и се озова в коридора. Както и предполагаше – там имаше двама души, добре сложени, с черни костюми. Бяха пратени да му отнемат живота. Още щом прекрачи прага на вратата, се озова в коридора на мотела, мъжагите в черно облекло моментално извадиха по един пистолет и го насочиха право към него. Без да се колебае той побягна по коридора, два заглушени изстрела изфистяха покрай него. Вече застанал зад ъгъла на коридора усещаше топла кръв стичаща се по гърба, „-Краят ми е близо“ помисли си той, и се затича по стълбите на горе. Зад него двамата мъже тичаха подире му.

Имаше само два етажа, оставащи до покрива, премина ги като на видео игра, не го затрудни нито раната на гърба, нито треперещото му тяло. На покрива нямаше нищо, зад което да се прикрие, или с което да изненада нападателите си, затова реши да се насочи към ръба. Отвори с лявата си ръка чантата, чийто дръжки бе хванал с железен захват, а погледа му гледаше към вратата, от която щяха да се появят изпратените за него убийци.

И ето ги, те вече се подаваха, насочили оръжията. След като ги видя, Хари Труман се обърна, сега гледаше надолу към земята, надолу към бездната, която щеше да го погълне. Не чуваше вече думите на преследвачите, крещящи „-Стой, не мърдай, ще те гръмнем“!

Разтворената чанта се понесе надолу, от нея хвръкнаха банкноти, разпиляващи се във всички посоки. А там горе на ръба, на покрива се чуха няколко поредни изстрела пронизващи тялото на Хари Труман. Така и той се понесе надолу. С последни дихания живот, пред очите на Хари се появи образа на дъщеричката му, усмихваща се… той протегна ръцете си напред, за да я погали … земята го погълна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Георги Божанов – Arbeit macht frei

 

Топло е! Слънцето приятно напича главата ми докато карам. Колата е кабриолет. Няма покрив и въпреки жегата е проветриво. Вятърът е освежаващ. Не си спомням откога не съм карал. По-скоро возил… Просто се търкалям на четири колела без посока, без време, без смисъл. Мисля си и не  мисля. Гледам около мен и сякаш виждам всичко за първи път – разцъфнало дърво, зелена трева, провинциален път, ято птици, двигател ръмжи. Всичко е опияняващо красиво, така както може да бъде само в сън. Не си спомням от колко време карам. Асфалтът е толкова гладък! Все едно се движа по релси, а времето е приятно свежо. Не искам да знам нито къде съм, нито кога съм. Обичам тази кола! Никога не съумях да разбера как може нещо незначително, нещо бездушно, като една машина, да ме освобождава така. Колкото повече карам, толкова повече се губя. Колкото повече се губя, толкова повече се намирам. Забравям… Всичко лошо, всичко хубаво, всичко мое, което не е мое, остава назад, в миналото. Нищо не ми трябва! Нищо и никой! Стигат ми слънцето, колелата и вятърът… Този вятър!

А тя къде е? Колата е празна и в същото време някак тясна. Тя обичаше да седи до мен, да протяга ръце към небето, да вика без глас, със затворени очи. Не й трябваше да гледа. Тя усещаше всичко, все едно вече го бе изживяла. Животът бе игра за нея, без начало и без край. Едно непрестанно трептене, подскачане. Танц около щастието, около удоволствието. Тя беше моя. От момента в който докоснах ръката й за първи път тя беше моя. Но не я притежавах. Никой не я притежаваше, дори самата тя. Но очите й бяха мои. Никога не можеха да скрият нищо. Щом ме погледнеше разчитах душата й. Същата тази душа ми сочеше посоката, докато се возехме в колата, без да знае къде отиваме. Да, когато бяхме двамата никога не се знаеше къде ще стигнем, но винаги се озовавахме на правилното място.

Сега я няма. За първи път карам сам, без посока. Приятно е, но се уморявам. Не знам откога карам, но не искам да спирам. Няма, продължавам! Знам, че трябва и усещам, че ако спра… Не трябва да спирам. Къде е тя, мамка му! Слънцето напича все повече, задушно е. Добре, че е вятърът. Защо ме боли кръстът? И кракът? Не мога да помръдна, чувствам се притиснат от всички страни. Искам да спра! Не мога, не искам, продължавам. Изведнъж се чува тракане, отчетливо и тежко. Не е от колата. Движи се безгрижно. Толкова обичам тази кола! Беше на баща ми. Той държеше всичките му вещи и всичките му хора да бъдат изрядни. В перфектна форма, здрави и усмихнати. Доколкото можеха вещите да се усмихват. Подари ми колата когато станах на двайсет и три. Каза, че съм бил достатъчно зрял, а пък той не могъл вече да се грижи за нея. Нямал сили и време. Не беше така. Той знаеше, че тя ми принадлежеше, както и аз на нея. Когато се качвах в нея ставахме едно, аз и колата. Баща ми обичаше машината, аз пътя. Колко е топло! Имам чувството, че ще се задуша. Няма да спра! Чака ме още път, макар да не знам къде отивам. Тракането продължава. Поглеждам настрани и виждам влак. Побиват ме тръпки. Композицията изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне. Отвръщам поглед и гледам напред. Пътят няма край и вече не чувам нито птиците, нито вятъра, нито двигателя, само ужасното тракане. Натискам газта, за да изпреваря грозната машина. Не мога! Колата не ускорява. Дали да не спра, да проверя? Не, продължавам. Не е толкова лошо. Скоро и влакът ще е просто спомен, както и всичко останало. Но къде изчезнаха дърветата, тревата, слънцето?! Вече виждам само пътя и вагоните, а вагоните са безкрайни. Напред не им се вижда края. Поглеждам назад, същото. Какво ли има вътре? Ужасната композиция изглежда толкова позната. Но пък всички влакове си приличат. На вагона най-близко до мен виждам процеп. Малка цепнатина през която виждам форма. Формата е неясна и аз се вглеждам. Усмихвам се. Не може да бъде! Изглежда като силует на човек. Но това не е пътнически влак. Като че ли е мъж. Изглежда познат. Мамка му колко е горещо! Усмихвам се и ме побиват тръпки. Каква е тази фигура? Какво прави там? Кой си ти? Поглеждам напред. Каква е тази странна миризма? Поглеждам вагона. Това… Това съм аз.

Стряскам се и отварям очи, опитвам се. Спътниците ми са ме притиснали така, че не мога да помръдна. Краката ми са изтръпнали. Имам усещането, че под тях има натрошен лед. В същото време болката от стоенето прав изгаря всеки сантиметър плът . Явно съм заспал. Не съм вярвал, че човек може да заспи в такова състояние. Возим се от дни! Никой не е ял, никой не е пил, никой не е мигвал. Освен ако някой не е успял да припадне за малко, като мен. Определено бях късметлия. Така се случи, че аз бях един от първите пътници във вагона и успях да получа място до може би най-проветривото място там. Точно до главата ми имаше малък процеп с размера на длан, през който влизаше вятърът. Той беше като послание от Бог, че не трябва да умирам. Поне не сега. В четиресет градусовата жега този вятър някак успяваше да ми влива капчици живот, като роса мрак. Не можех да си представя как пътниците по средата на вагона издържаха без моя вятър. Дори не можех да ги видя. Светлината бе толкова оскъдна, че можех само едва едва да огледам гората от коси и изкривени лица. Това вече не бяха хора. Бе почти сраснала се маса от гниеща плът, притискаща себе си в отчаян опит да намери начин да се събере на място където по принцип не би могла. Опитвах се да пия от вятъра. Не бях докосвал вода от толкова време, че хладината от стрелящия се въздух утоляваше сухата жар в устата ми, поне за секунди. Разбиващия, отчетлив тропот на колелата бе прекъсван единствено от стоновете на пътниците. Поне на тези, които още можеха да си го позволят. Нямаше говор, нямаше човешки звук. Просто едни симфония на мрака, произведена от човешки гърла. И не спираха. Не! През цялото, безкрайно дълго пътешествие, не спираха, макар да бяха намалели. Сякаш някои от пътниците бяха слезли от влака. Малко, след като отворих очи се сетих къде съм, осъзнах какво се бе променило и защо усещах ново, по-силно притискане в тила си. Спътничката, непосредствено зад мен, беше мъртва, очевидно решила, че не иска да разбере къде отиваме. Цялата тежест на тялото й бе върху мен. Безжизнената маса се бореше да се свлече на земята, но упорството на другите пътници не позволяваше да прекрати грозния театър между живота и смъртта. Тялото бе студено. Усещах разликата. Адската жега не искаше да лишава останалите живи. Стана ми лошо от мисълта, че дамата бе толкова близо до мен. Това, смесено с вонята от вече застояли фекалии и локвите урина предизвика гадене у мен. За късмет празния стомах не позволи да се изложа и се ограничих до няколко болезнени спазъма, след което отново бях спасен от моя верен вятър.

Липсваше ми съня. С удоволствие щях да напусна този свят, спомняйки си за миналото. Прекрасното минало. Онова минало, което пренебрегвах с лека ръка, когато бе настояще, за сметка на бъдещето, което гледах с такъв захлас, какъвто само невръстните деца или прегладнелите зверове могат да усетят. Да, лошо ми беше, но вниманието на съзнанието ми внезапно се обърна към стържещия крясък на спирачката на влака. Тежката композиция се мъчеше да продължи по пътя си, но здрава и непоклатима човешка ръка не позволи да има противоречие. Няколко минути забавяхме и за първи път от дни насам не се чуваха нечовешките стенания. Не защото някой им забрани, а защото никой не знаеше къде сме пристигнали. Никой не искаше да знае и все пак всички знаеха. Всяка останала жива душа във вагона замръзна в непоносимата жега в един последен, отчаян опит да забави, ако може да спре времето. Но времето също имаше планове, своите планове, безмилостни и необратими. Времето, което беше дало всичко на мен и спътниците ми, с един замах го бе отнело, без уговорки. Бе дошъл моментът, в който трябваше да върна времето, което притежавах на заем.

С последния стон на спирачката, влакът спря. По ирония на съдбата бях чувал такава тишина само в най-красивите моменти от живота си. Онези моменти, когато четях очите й. Онези страшни очи!

Вратата на вагона се отвори грубо и бавно. Край на пътешествието! Последна спирка! Любезните кондуктори започнаха да ни приканват да слизаме с присъщия за тях дисциплиниран и организиран маниер и с помощта на прикладите си. Да, нашите кондуктори притежаваха неща с приклади. Умората, гладът, болката караха пътят до вратата да изглежда безкраен, колкото бе пътят със самия влак.

Слизайки от влака, не можах да се отърся от изгарящата жега. Сякаш бях в пещ! Когато минах няколко крачки, очите ми свикнаха с дневната светлина и мъчно успях да видя портата на комплекса. Над нея имаше надпис. Той гласеше „Arbeit macht frei“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Шумелов – Два текста и един метатекст*

 

Потопът

Когато водата стигне до врата – горе главата!
Линц

… Остават няколко часа.

Захвърлям Библията. Когато отварям Речника за чужди думи (БАН, С., 1982), виждам, че външната твърда корица се е откъснала, но колите са все още скрепени на широкото място, където, слепени с плата, се докосват до твърдата подвързия; чета върху хартията от вътрешната страна на подвързията: „Стопанска академия… лозарска наука, год. XIX, № 8… минералното торене и хидромелиорацията… Биологичните прояви на…“ Цялата вътрешна страна на твърдата корица е облепена с лист бяла хартия.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Оня ден зададох въпрос пред аудиторията и тя мълчеше. И това мълчание бе обезпокоително застрашително в дните, замъкнал се кой знае защо и откъде пред тях, безропотните и неразбиращи заради това студенти; пълните със секунди и минути часове, в които трябваше да отстоявам чужди възгледи и тèзи и много малко свои. „Колега, не знаете колко са комплицирани…“ Не знаех, но се досещах. Нали в подобно състояние съм и аз – отдавна.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Продължавам да чета. Слушам „Тихи нощи“ на Рик Уейкман. И главата продължава да ме боли (от алкохола минава по-бързо). Губя инерцията на собствените си мисли…

Хипотези: Огромна приливна вълна, която може да се образува, ако гигантски астероид премине близо до Земята (Н. Бонев)… Земята се е сблъскала с комета или поне с опашката й (Великовски, САЩ)… Луната е минала близо до Земята. До „неотдавна“ Меркурий е бил спътник на Венера, а „отскоро“ е станал планета; според Гернстенкарн и Луната е била самостоятелна планета, но някаква космическа катастрофа я е отклонила от пътя. „Пленена“ от Земята, тя се приближавала все повече до нея, докато преминала „предела на Роше“ (2,86 от земния радиус) и диаметърът й станал 20 пъти по-голям от днешния. В резултат – огромно увеличение на приливите…

(Ако има Господ) Боже, спри! В бутилката се клатят няколко сълзи на мъж. Прозорецът на стаята ми, която е на първия етаж, се облива от мътни потоци вода, сякаш с маркуч. Опитвам да чета, отново… „Ипохондрия… Прострация… Ексклюзивизъм… Галон… Гратификация… Абулия… Бикини…“ Коленете ми се присвиват нервно. Чука ми се… Отивам до тоалетната. Когато сядам отново, съм спокоен. Спокоен… Водната завеса зад стъклото е толкова плътна, че не виждам отсрещната къща…

Още: Според поляка Ян Гадомски на 4,4 млрд. години върху Земята пада един астероид с радиус 17 км, който е в състояние да разруши половината ни планета. Астроблемите (следи от паднали тела) върху повърхността на Земята са многобройни, фиксирани днес, както и в митологиите. Митовете…

Време е да започна „Всички ценности на нашето време“. Днешните ни дела са проекции на митологемите… Установяване неценността на новото време, без оглед на социалната стратификация… Всичко, упорито… Имам късмет, че не съм историк. Мразя историята, историите… „Без отдих е тази война.“ (Откъде го помня?)

Открих: пиша изглежда най-вече за прераждането, „да започнем отначало“ – нещо твърде несвойнствено за нас, българите, тема, стара като света, но притежаваща изключителен потенциал и далновидност.

Открих и още нещо: не мога да пиша без духовен или емоционален стимул, а това е лошо… (Чета, хм, Еклисиаст и… Киплинг.)

Навън не вали. Потоп… Не мога да видя небето, но мисля че се е разцепило и излива злобата си върху града. Колите по улицата плуват като катери, а хората… Майната им! Въпреки че съм на първия етаж, при мен е още сухо. Майната ви! Слушам Робин Кениата…

… Преди гърците да се настанят на Пелопонес, там е съществувала Аркадия. Древните й жители разказвали, че потопът бил отдавна, когато на небето не светела луна. Елините ги нарекли „долунни“. Същото твърдят Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) и Анаксагор (V в. пр. Хр.), позовавайки се на древни източници…

Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

… Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела…

Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…

 

Между Бекет и Аз

Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 350 С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са. И тръгват, времето пребоксува, някъде концептуално потъваш в тиня от неакордирани ноти и спомени. Не си пиян, но. Това е музиката на нощта, междувременно кварталът анихилира, слънцето и всичко. Жажда за живот, фрагментирана редупликация на отминалото. От онова, оня сън. Кварталът в полуздрач, пулсиращ синьо-червен неон и жажда за живот, писъци, ръмжене на коли и тишина. Живот по релсите и понякога. Когато искаш да строшиш тишината, средата, самотата, разказвайки нищото. Никога не заплака, напук на обкръжението, но повече. Подреждайки доминото, разбрах, че нямам приятели, познати, врагове, нелепо. Не трябва да отлагам, за кой път. Проектът пътува, срещам се, чукам, умирам. Но друга. Фиктивно, иначе темпорално лимитиран, но без аналогии, без. Всичко трябва да бъде cool или Набоков и. Заровиш ли се в спомените и обратно. Реших да се самоубия. Страхотно, страшно, весело, неспасяемо. Току-що се остригах нула. Чао. Иначе нонконформистко, с „Танц със саби“, неконфиденциално, трансцендентално, което, разбирам добре, си длъжен да вмъкнеш в неопределеното. Страх ме е от обобщенията, още повече. Прекалено и интуитивно, а вярвам, че да. Преди сто години започнах. Не се сърди за закъснението, не се поставяй в позицията, както и за това. Бях ти написал една страница, дълбоко, поливалентно потъваше. Трябва да му напиша друго, после. Може би компилация, но решението. Да оставиш оцеляването. Съвсем, макар че. Когато се почувстваш стара, отвори. Загубих разсъдък, вярата набира смелост, вярвам, но. Не. Би трябвало да пиша за много още, около нас. Да. Ще видим. Времето. Или срамно и инфантилно, докато листата пожълтеят, винаги. Разголване, самота, собствена територия, преди да се издрайфа. Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.

 

*През 1991 г. „марксисткият литературовед“ Фредрик Джеймисън казва в „Постмодернизмът, или Културната логика на късния капитализъм“: „… краят на буржоазното его, или монадата… означава… край на стила, в смисъл на уникален и личен, край на отличително индивидуалния щрих“. Една студия писана през 1984 г. и прераснала в монография, която слага началото на най-големия дебат върху постмодернизма през 90-те…

Още с „Двойно“ (1994) в първите години след 89-а се опитах да вкарам онова претенциозно писане, което по-късно щеше да прерасне в т.нар. нисък и висок постмодерн. Наред с уличното хайлашко писане, тип джаста-праста, опитвах писането в книгите да върви от по-традиционен наратив, през леко „избледняване“ до неговото „обезличаване“ („колабиране“) в края. Едно „бяло“ (нищо-не-значещо) писане от типа на „Хепънинг“ и „Дезинтеграция“, в което думите, без големи букви и пунктуация, се нареждат линейно и привидно без смисъл и връзка помежду си, с почти отсъстващ синтаксис. Но преди това слагах „Колабирали наративи“: „Махмурлук“, „Снимката“, „Животът“, „Хаос“, „Отражения (I, II, III, IV)“, „Ретроспекция на окото“, „Жега“, „О, ясна луна“, „Екстенсионал“, „Майната ви“, „Край“ – те бяха преди в съдържанието на „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003). В самия край се намираха „Потопът“, „Между Бекет и Аз“ и „Хепънънг“. Повечето от „колабиралите наративи“ бяха всъщност прозаически фрагменти, които използвах съзнателно и в по-големи белетристични масиви поради тяхната синтетичност (напр. в по-дългата проза – „Двойно“, „Уестърн“ и др., но и като средство за колажиране). През 1999 г. в бр. 11 сп. „Ах, Мария и приятели“ (София) излязоха и някои от тези къси наративи под заглавието „Суперкъси наративи“ (а броят беше кръстен „Антология на едно незавършено десетилетие. Българските класици от 90-а година до днес“, което освен ирония носеше и някаква поука, но едва ли всички я разбраха в момента). През 2011 г. пък едно македонско „списание за литература, култура, граждански права и наука“ Корени“ пусна в превод „Колабирали наративи“ („Ретроспекция на окото“, „Хаос“, „Жега“, „Самоубийството“), а отделни фрагменти са се появявали през годините във в. „Литературен вестник“ (София), в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), в. „Борба“ (В. Търново) – приложение „Светлик“, алманах „Света гора“, сп. „Море“ (Бургас), алманах-списание „Културна палитра“ (Перник) и др., но най-вече в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013).

Фактът, че текстове като „Тривиум“ и „Ейнджър“ бяха публикувани в сп. „Хермес“ (София, бр. 8, 1998 г.) говори твърде много за тенденциозността и претенцията на подобен вид писане.

Софийският „Хермес“ (тогавашното списание, не сегашното пловдивско издателство и книжарница – от 1991 г.), малко помнят, беше един годишен алманах около литературно-естетически кръг, обединяващ Вячеслав Остър, Младен Мисана, Кръстьо Раленков и Емилия Дворянова (днес само последната е позната на широкия кръг читатели и литературоведи). Започна да излиза през 1990 г., но след десетата си година какво стана, не знам наистина. Публикуваше се претенциозна „авангардна литература“, част от която по-късно се преля в някакъв „постмодернизъм“. Текстовете бяха наистина шеметни, обезличаващи писането, нечетивни, фрагментизирани, пълни със „символи“, хетероними, недоизказаност (многоточия); тук-там се съзираха имената и текстовете на Сен-Джон Перс, Метерлинк, Мишо, Арто, Бретон, Песоа, Цара, Хлебников, Бродски… Трудно е, а и невъзможно в няколко реда да се опише всичко това, наречено „Хермес“, но все пак се гордея, че съм между над 70-те българи, публикувани там, и около стотината чужди.

„Двойно“ e текстът, който дава името на първата ми книга с разкази и новели, спечелила Голямата награда за проза на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“ в Хасково през 1995 г., както и на фондация „Славяни“. Преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 37, 1992 г., а по-късно намери място и в сб. „И така нататък“ (2007), но също в www.grosnipelikani.net, 26.05.2012 г.

„Двойно“ е всъщност прозаически масив, който обединява три есета под едно заглавие: „Сънувах такъв сън“, „Нещо като сън… или сън № 2“, „Крачка към безумието или Сън № 3“. Кратки, импресивни разсъждения върху самоубийството, изкуството, съдбата на човека и човечеството, пречупени през съновиденията и отразяващи двойнствения ни свят.

Към подобни проблеми е насочен и разказът „Потопът“. Разбира се, когато го публикувах в сб. „Между Бекет и Аз“ през 1998 г., замисълът бе по-широк, но когато го пуснах в сайта на писателите – Варна, http://varnawriterssociety.net, 19.07.2014 г. (изпратен за Беседа 4 на Обществото на тема „Потоп“), проверих и една друга негова характеристика: можеше да въздейства естетически и по конкретен повод – наводненията в България от 2014 г., и по-конкретно това във варненския кв. „Аспарухово“; преди това беше излизал в различни издания и сайтове.

Основен принцип в този кратък текст (малко над 4000 знака), както и в редица други, бяха колажът и играта, сериозната ирония. Ето и неговото мото: „Когато водата стигне врата – горе главата!“ (Линц). Взех го изпод стъклото на същата маса в онова барче, откъдето измъкнах оная недомислица на Мао като мото към „Пътеката“. Подозирам, че това е оня афоризъм на великия Станислав Йежи Лец „Ако водата ти стигне до устата, тогава – горе главата!“, но тъй като досега никой не е забелязал този „номер“, да замълчим. Или по-право, както пише в един коментар по повод този афоризъм в http://www.album.bg/loshata_berk от 3.08.2009 г., „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката“ (което пък от друга страна си е афоризъм на Аристотел).

Както и да е. Текстът от 4000 зн. разследва някои от причините и хипотезите за този „потоп“, който от единичен факт добива вселенски размер.

„Между Бекет и Аз“, който даде името на втората ми книга от 1998 г., определено е най-експериментален (като изключим, разбира се, такива текстове като „Дезинтеграция“, „Хепънинг“, „Тривиум“, „Ейнджър“). Това, разбира се, не е нищо особено на фона на текстовете в списания от типа на „Хермес“ през 90-те. И едва ли има голям принос за наградите „Интелект’98“ и „Светлоструй“ (1999), които сборникът получи.

Преди да сглобя едноименната книга, публикувах текста във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 15, 1995 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 6, 1996 г.; в едно френско списание за новелистика – „Брев“ („Brèves“), бр. 58, 1999 г., на което бях гост-редактор и автор на единия предговор; в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г. Но откъдето и да го погледнем, текст между мен и Бекет, за когото съм писал и други небелетристични текстове и критически фрагменти, един типичен постабсурдистки текст от 90-те. Текст на липси (елипси, без абзаци) и претенции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018