Елена Немска – Школа за поети

 

Няколко артистично разпилени книги, наподобяващи птици с разперени крила, спонсорите на конкурса в горния край на постера и едно перо, което сякаш доизписва последната буква от поместения по средата на плаката текст : „Национален поетичен конкурс „Млади таланти”. Елеонора погледна за пореден път затворената врата в дъното на коридора, където беше окачен този шедьовър на фотошопа, след което отново бе погълната от MP3-плейъра си. Реши да зареже сдухващата Fixxxer на Металика и да потърси по-ободряващо парче. Все пак й предстоеше среща с журито на конкурса – според тазгодишния регламент екземплярите от неодобрените за ежегодния сборник творби отново не се връщаха, но участниците имаха право да получат разяснение защо са били отхвърлени. Нововъведението се наложи като реплика на шумно разследване на предаването „Открито”, разказващо историята на млад поет, натъкнал се на цикъла си стихотворения в списание „Литературен преглед” под чуждо име. Когато скандалът се разрасна, въвличайки и Министерството на културата, организаторите направиха този малък компромис с принципите си.

И ето че днес студентката по медицина Елеонора Николова чакаше на изтърбушено канапе в редакцията на същото това спиание, за да чуе присъдата си. В ушите й гърмеше инструменталът Up in Flames на Джо Сатриани от албума Is There Love in Space. На фона на редуващите се фрагменти, изпълнявани на ритъм китара и барабани, соло китарата пронизваше слуха като електрически трион. Мелодията криволичеше подобно гущер по спечена и напукана почва, а звукът, който палките възпроизвеждаха по гладката повърхност на барабаните напомняше яростни удари по стена. Човек оставаше с впечатлението, че няма преграда, способна да спре звука. Тази музика бе пропита с оптимизъм, устрем, непукизъм, създаваше усещане за простор и неограничени възможности. Елеонора бе дълбоко убедена, че депресията и пониженото самочувствие, което често й приписваха, се лекуват единствено с рок. Щеше да даде този съвет и на професорите в пети курс, стига да минеше успешно сесията.

„Какво ли бе менюто за днес? Отпрепариране на вени или отпрепариране на артерии, а защо не двете заедно?” Тя реши да пропусне упражненията по анатомия в хладната дисекционна зала на университетската болница. Задоволи се само с това да си представи как голобрадото асистентче се кара на гнусливите й връстници. Понякога се питаше дали не е дошло време за пренастройка. Докато разсеяно нахвърляше хаотични записки на лекциите, учеше или режеше главата на опитна жаба, в ума на Елеонора звучаха рими и редове от тефтера й. Щом трябваше да се прехвърли на творческа вълна, както в случая, си мислеше за следването. Когато сподели с приятели, че пише поезия, те не направиха нищо повече от това да я изгледат странно. Семейството й бе не по-малко скептично настроено. Тя пет пари не даваше за съветите на истински и мними доброжелатели и се кълнеше, че е готова да загърби всичко в името на мечтата си.

Проскърцването на вратата с постера и раздвижването на въздуха извадиха Елеонора от унеса. От стаята излезе момиче приблизително на нейната възраст : 19-20 години. Плачеше. С хартиена носна кърпичка то попиваше своите сълзи по пътя към асансьора и с мъка сдържаше хлипанията си. Разбрала, че идва редът й, студентката изключи плейъра си, нави около него кабела на слушалките и го пъхна в десния джоб на якето си. Протегна схванатите си крака и стана.

– Да заповяда следващият участник – обади се отвътре дрезгав мъжки глас. –

Госпожица … – проточи непознатият, сякаш проверяваше в списък – Николова. Елеонора Николова, влезте.

„Няма да им се дам!”, обеща на себе си момичето и черните й кецове с бели връзки прекрачиха прага.

 

Следващите секунди перминаха в атмосфера на взаимно проучване, в каквото се впускат състезателите по борба преди да се нахвърлят един на друг. От масивните въртящи се столове зад дългата маса в Елеонора се вгледаха трима души – двама мъже и една жена. Най-възрастен бе господинът от дясно. Около 50-60 годишен, с почти побелелите си коса и брада той излъчваше достолепие. Светлосивият панталон и черната риза му придаваха спортно елегантен вид. На китката на лявата му ръка, с която подпираше брадичката си, блестеше марков часовник, навярно Rolex. Дясната бе отпусната до пълния с угарки пепелник между него и изисканата дама по средата. Възрастта й трудно можеше да се определи от пръв поглед. Беше облечена в изискан костюм в прасковен цвят, допълнен от фин шал, закриващ небрежно деколтето на сакото. Фините обеци порблeснаха леко и момичето предположи, че на малкия им размер едва ли съответстваше ниска цена. Русата коса на дамата беше пристегната на кок. Бе сложила малки очила като за четене, а в ръцете си, както останалите двама представители на журито, държеше бройка защипани с кламер листи. Елеонора се досети, че това бяха нейните стихотворения.  Третият човек – господинът отляво – изглеждаше най-дружелюбен от всички. Не по-възрастен от 35, той бе облечен със светлолилава риза, дънки, а за разлика от другите двама бе обут в спортни обувки. Пръстите му бяха нежни и продълговати, което мнозина приемаха като белег на артистичните натури. И … все пак … дали усмивката му не беше пресилена? Студентката веднага задуши тази догадка в общото впечатление от журито и респекта, който внушаваше то. Елеонора се запита как е възможно конкурс с подобни организатори да е замесен в кражба на произведения и нарушаване на авторското право. И, което я озадачаваше десетократно повече, кой бе главният виновник за окаяното състояние на излязлата участничка? Тогава тя не подозираше, че тепърва й предстоеше да разбере  …

 

*   *   *

– Добър ден. Вие, предполагам, трябва да сте госпожица Елеонора Николова – по-скоро констатира, отколкото попита дамата. Тя свали малките очилца, за да огледа новодошлата.

В сравнение с нея Елеонора се почувства като Том Канти от „Принцът и просякът”. В кецовете си Bulldozer,  дънките с тънка верижка, проточваща се под левия джоб, кожено яке, под което се подаваше малко по-дълга от него блуза, със свободно падащата без ред коса и с всевъзможни значки и карфици по раницата, тя приличаше повече на наркоманка. От старото поколение щеше да я хареса най-много някой почитател на Висоцки. Дано членовете на журито да бяха такива!

– Да – отвърна младата авторка. Сякаш за да утежни положението си, тя попита – А вие сте?

Късно. Примигването на дамата в костюма бе единственият признак, че Елеонора е „сгазила лука”, както се казва. Дано не ставаше свидетел на затишие пред буря.

„Фал”, помисли момичето и тутакси изпита непреодолимото желание да се фрасне по челото.

– Казвам се Мария Раева и съм редактор на списание „Литературен преглед” – започна изисканата госпожа. В говора й се усещаше лека превзетост, съзнание за личностно превъзходство. – От лявата ми страна е проф. Димитър Христов, изтъкнат литературен критик. Младият господин е …

– Михаил Донев, но можеш да ме наричаш бате Мишо – ухили се човекът в дънки. – Поет.

– Приятно ми е да се запознаем – преодоля сковаността си Елеонора и загледа напред по-уверено. Трябваше да се стегне. Нямаше право на други грешки.

– Кажете ни, госпожице – поде професорът с дрезгавия си тембър, – с какво се занимавате?

– Аз съм студентка по медицина. Втори курс – изстреля момичето.

– Интересно … – провлачи със странен тон поетът Донев. – Откога се захана с писане? – Елеонора почувства предизвикателството в думите му.

– От гимназията. В единадесети клас започнах да пиша. В началото бе като на шега, но впоследствие ми хареса и се превърна в постоянно хоби – започна тя непринудено, без да подозира, че казаното може да породи недоволство.

– Толкова късно? – повдигна вежди Мария Раева. – Лауреатът на тазгодишното издание на „Млади таланти” е издал първата си стихосбирка едва на 12.

– Смятате ли, че за изкуството има възраст?  – реши да се направи на печена Елеонора.

– Не се касае до годините, а до натрупания опит – не й остана длъжна редакторката. – Изработването на собствен стил е продукт на упорита и последователна работа, породена от стремеж към самоусъвършенстване. Човек узрява за голямата сцена … понякога – последната дума тя натърти. Елеонора се поколеба дали това не беше намек. Направи й впечатление как жената говори тихо, но безапелационно, а сините й очи прорязваха околното пространство като че ли ирисите им бяха съставени от множество разперени като венчелистчета бръсначи.

– Елеонора Николова – излая дрезгавият господин Христов и се зарови в листите пред себе си.

Дланите на бъдещата лекарка започнаха да се потят. Нервното изтриване в крачолите не помогна. Изведнъж й стана задушно. Защо ли взе това проклето кожено яке, което не топлеше, а просто запарваше? Наясно беше с нелепия си външен вид, но какво толкова намираха в името й? Сети се за една интересна случка, разказана в час по литература. Когато Димитър Подвързвачов отнесъл стихове от Дебелянов на Пенчо Славейков, т.нар. „жрец-воин” пренебрежително ги върнал. Бегло хвърленият поглед на Славейков му бил достатъчен, за да заключи : „От човек с това име не може да излезе поет! „Димчо” – съвсем детско, а пък „Дебелянов” – дебелашко, сигурно и стиховете са дебелашки. Приберете си ги, господин Подвързвачов!”. А дали разковничето не се криеше в простотата на фамилията й?

– … сантиментални – извади я от самовглъбяването гласът на поета с последно произнесената от него дума.

– Моля? – понечи да се върне в реалността тя.

– Стиховете ти са прекалено сантиментални – повтори Михаил Донев  така, както се говори на глух.

– Мишо е прав – заговори възрастният литератор. – Въпреки че на места звучите доста прочувствено, наивитетът и сладникавостта си остават. Да вземем този ви опит за … как да го кажа … гражданска лирика или по-точно – социална поезия. Описвате многословно сълзливите истории на безработни, социално слаби, на невинни жертви на полицейско насилие. Тази тематика е вече изтъркана. Плюс това не приляга нито на вашата възраст, нито на формата на конкурса.

„Нима?”, горчиво се попита Елеонора. Неотдавна посети баба си и дядо си и в библиотеката им откри няколко дебели тома от поредицата „Очерци за български писатели” В третата част със съвремени автори тя с голям интерес прегледа статиите за поетите от годините след девети, които вече не се изучаваха. Много се смя на някой-си Димитър Методиев, гласящ :

О, комунизъм! Боже наш всевластен!

На възродената от нас земя

бъди ни и защитник ти пристрастен,

и безпристрастен съдия!

Под възхваляващата такъв тип мислене и претворяване в слово статия стоеше името на тогавашния доц. Димитър Христов. Сега същият този човек, обучен да преподва, че социалистическият реализъм е последното стъпало в жанровата йерархия, наричаше стихотворенията й изтъркани?!? А не беше ли той експертът, който се изказа в един сутрешен блок, че творчеството на Ботев и Вазов е ксенофобско? Трябваше да се защити, и то бързо!

– А каква тематика, лексика и патетика изисква вашият конкурс, ако мога да попитам? – пристъпи напред Елеонора и нито в казаното, нито в стойката имаше помен от доскорошното й смущение.

– Списание „Литературен прегед” и в частност ние като жури винаги сме толерирали иновативното мислене и самобитността на младите таланти – сякаш „мадам Раева” отстъпи крачка назад.

„Звучи като рекламна брошура.”, помисли студентката. Редакторката продължи :

– Днешното общество издига друг тип ценности и очакванията пред творците са различни. Във всеки случай четенето на морал не е сред тях. Плакатните изображения в черни и бели краски са отживелица – последното изречение бе подкрепено с многозначително кимане.

– И още нещо – намеси се поетът. – В едно стихотворение, мисля че се казваше „Миротворство в 21-ви век”, ти заклеймяваш военните действия в Ирак и Афганистан, демонизираш образа на войниците и открито се подиграваш с лозунг като „Свобода, равенство, братство”.

– Което е странно за с а н т и м е н т а л е н  човек като вас! – завърши професорът.

– Грешно ли е, че изказвам гражданската си позиция по политически или социален въпрос, както беше в „изтърканите” ми стихотворения? – Елеонора повиши глас, но сетне осъзна, че е издала оскърблението си. Картите не биваше да се разкриват! Продължи с по-равен глас :

– Изписвайки девизи като „Пийс енд фрийдъм” на кирилица аз реших да ги окарикатуря и да немекна, че не винаги пропагандиращите ги са искрени. Публиката трябва да бъде провокирана да си задава въпроси, да открие своята истина в прочетеното. Вярвам, че вплетени в случка или в мерена реч, посланията по-лесно достигат адресатите си. – Журито като че ли се смая как една метълка използва граматически и литературни термини като „адресат” и „лексика” . – Мисля още, че творците трябва да се ангажират с обществени каузи и проблеми, а не да се затварят във вакуума на собственото си его! Защото как ще различи пишещият листа, химикала или клавиатурата, ако не гледа по-далеч от носа си?

Стрелнатият изневиделица реторичен въпрос жегна страдащата от далекогледство госпожа Раева :

– Не бъркайте изкуството с пропагандата, госпожице Николова!

– А вие не бъркайте журирането с цензурата! – парира удара Елеонора.

– Опълченско-вазовската ви нагласа не спира до тук – нотка на досада прозвуча в речта на Христов. – Като изключим посредствените ви опити в областта на белия стих се придържате към класическата метрика и спазването на рима. Забелязах го у много неотличени участници. Макар да сте спазила всички стъпки, това не ви прави по-добра!

– Случайно да ви се намира речник със забранени похвати и стихосложения?

– Дядо Вазов е в архива, драга. Свиквай с това! – дружелюбноста на Михаил Донев бе деградирала до груб сарказъм. Иронична усмивка пробягна и по начервените устни на Мария Раева. Едва сега пред Елеонора се откриха истинските им лица. Литературен критик от старата номенклатура, гримирана застаряваща кокона и п … поет със съмнителна сексуалност, вероятно храненик на перяща пари фондация.

„Няма да им се дам!”

– Тук не сте прави! – пристъпи още по-напред тя. – Не имитирам Вазов, нито имам амбицията да му ставам равна, опазил ме Бог – да го надскачам. Но вие явно се стремите към това. Написала съм нещата така, както ги чувствам. Щом съм го направила, значи е трябвало!

– Не сте ли прекалено самоуверена? Дошла сте не на награждаване. Тук сте в качеството си на неодобрен автор! – сякаш редакторката искаше да уточни коя е жената, и кое – момичето.

– Тогава да си поговорим за одобрените! – очите на Елеонора изгаряха в пламъци. – Къде е красотата в стиховете : „Лайно/ хладилник/ лайно/ саксия/ хладилник”? – извади от раницата си и разгърна миналогодишния сборник на списанието на произволна страница.

– Нарича се поток на съзнанието – обади се литераторът.

– Поток или фекален отпадък, няма значение! – посочи към журито Елеонора с книгата в ръка. – Редица от отличените творби приличат на стенограма от преглед в лудницата. Нямат душа, не докосват читателя.

– Коя си ти, че да правиш такива оценки? – стана от стола си Донев. – Обиждаш ли тази институция, каквото е списание „Литературен преглед”, обиждаш и мен. Преди 15 години аз станах лауреат на конкурса.

– И затова днес за пръв път чух името ви – затапи го Елеонора.

– Смятам, че ви отделихме достатъчно време, госпожице. Ще ви помоля да напуснете, защото ми предстои среща с един издател. Сигурно чака в коридора – едва сдържаше гнева си Раева.

– Не желая да слушам повече некомпетентните изказвания на псевдопоетеса, чиито стихотворения пасват повече за текст на Анелия! – повиши тон професорът.

„Край! Конец! The end! Finito!”, прокънтяха четири езика в главата на Елеонора. Конфликтът стана прекалено личен. Можеше да я наричат „отживяла”, „изтъркана”, „некомпетентна” и т.н., но сравнението с Анелия й дойде в повече. Да защити себе си, труда си, мечтата си – сякаш земята продължаваше да се върти под краката й само с тази единствена цел!

„Finito!”

– Не, господине, ще ме изслушате! Ще чуете какво искам да ви кажа! – пръстът на Елеонора бе насочен в недвусмислено предизвикателство срещу журито. – Вие мислите, че изкуството, поезията са сериино производство. Модна колекция „Пролет/Лято – 2012г.” – кратки бели стихове! Не се ли сещате, че вашите лауреати, които пишат еднотипно, като по матрица, може един ден също да се демодират, за да отстъпят място на ново поколение? Поколение, към което може да принадлежа и аз? Никога не съм се надувала, напротив, подценявала съм се, но това не означава, че ще позволя валяка ви да премаже мечтите ми. Защото читателят иска да открие своите мисли и думи в сътвореното от поетите. Да разгърне страниците и да възкликне : „Ето, този автор сякаш говори от мое име.” Хората искат да видят отражението си в литературата и да потърсят решение на проблемите си. Да намерят извор на сила!

– Спестете ни проповедите! – отегчено махна с ръка Христов, а Донев закима, гънейки тънкия си врат.

– Да приканим госпожицата да се върне към биохимията и анатомията и да не навлиза повече в непознати ширини – тържествуващо прикани редакторката, доволна, че все пак ще й стигне времето за едно еспресо преди срещата с издателя. Ако, разбира се, тази самозванка приключеше тирадата си.

Преди да напусне помещението, момичето искаше да запрати последна стреличка към дартса, но сега да уцели право в десетката :

– Ако успея да заинтригувам бъдещите си читатели, това би било признанието ми. Сълзата на един от тях струва повече от победата в какъвто и да е конкурс! Приятен ден!

Елеонора обърна гръб на журито и излезе с твърда стъпка. В коридора се размина с мъж на средна възраст, станал от изтърбушеното канапе.

Какво ли беше чул?

Все едно! Елеонора щеше да стане поетеса на пук на сухарите, на пук на целия свят! Във въодушелението си тя не забеляза издателя, загледан заинтригувано след нея.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Петър Мишков – Денят на Света Олга Киевска (Роман)

 

Синопсис„Денят на света Олга Киевска“ е роман с централни теми бягството, като духовна категория, писаните и неписаните закони. Действието на романа се развива през лятото на 1987 година във винаги криминална Одеса. Героинята е бесарабска българка, а героят е българин, който е на студентска бригада. Романът е с препратки към 1865 година, към Одеса на Мишка Япончик (1907-1919) и Мурка-Маруся Климова (1921–1923), към Гладомор (1932-1933), към психологията на групата и свободния избор на роба – пра пра дядото на главния герой, избрал да се върне в поробена България, след следването си в Одеса (1865-1870).

 

I.

– Павло́! Що за човек си ти, как успя да строшиш чука?! За двайсет години служба тук, това е четвъртият счупен чук. Какво ще каже началството: „Дмитрий Петрович разхищава инвентара!“. Как го счупи, младежо?

– Ударих чука в тезгяха, Дмитрий Петрович. Не съобразих, ударих по-силно. Ще го платя…

– Павло́, Павло́… – промърмори Дмитрий Петрович. Той протърка почернялата си от машинно масло длан по оплешивялото си теме и се вгледа в стоящия пред него млад човек. Младежът се взираше в прекършения чук, но някак безлично и отчаяно: сякаш потъмнялата дървена дръжка и извития във формата на кози крак метал, сега – отделени един от друг, бяха негови приятели, последна надежда и шанс. „Нещо не е наред!“ – помисли си Дмитрий Петрович и заразглежда двете откъснати части. Чукът можеше лесно да се поправи и отново да влезе в работа: разбира се, дръжката щеше да стане малко по-къса, което изискваше повече сила при ползване, но Дмитрий Петрович щеше да го даде на работник с повече вещина, на някой от ветераните. В крайна сметка това беше най-обикновен инвентар, но нещо терзаеше този младеж, а Дмитрий Петрович искаше да разбере какво е то.

– Седни, Паша! – каза бащински Дмитрий Петрович, като посочи един от избелелите дървени столове, които бяха пред бюрото му. – Седни, седни. И прости на мен-старика, че бях по-рязък. Какво се случи? Не е заради чука, нали? Кажи, ти си отговорник на българите, трябва да знам.

– Дмитрий Петрович, не е заради чука. Говорих с Оксана… – започна Павел.

Дмитрий Петрович го гледаше умислено. Леко приведената напред стойка и дланите с преплетени пръсти, които допираха гърдите, издайнически разкриваха желанието му да вникне в случилото се между Оксана и Павел.

– Говорих с Оксана за заработките… – каза Павел и погледна към Дмитрий Петрович сякаш съобразяваше дали да се довери на снажния мъж. Прошарените му мустаци, които се сливаха с изтънели бакенбарди, както и матроската рубашка, му придаваха вид на уважаван застаряващ лоцман.

– Коя Оксана? Момичето, което отговаря за вас? – попита с равен глас Дмитрий Петрович.

– Да, Оксана. Оксана Кабак… – отвърна Павел. На лицето му се появи леко учудване, което придаде живец на доскоро безличния му поглед:  младежът се избавяше от унинието, което тялото му издаваше, когато бе влязъл в стаята, стискайки сломения чук.

– Виж, Паша… – започна Дмитрий Петрович – Знам, заработките са минимални, а службата е уморителна и за нея няма поток от кандидати. Само студенти-бригадири, без право да избират назначението си и жени, които са се отскубнали от побоищата на бившите си мъже. Това са моите момичета: с омотани в лепенки пръсти и длани, проядени от намаслените пирони. За тях, този цех е убежище от общественото злословене. Вентилацията е оскъдна, а през облачните дни осветлението е като при бомбардировка. Случва се – насила ги извеждам за почивка, за да опазят навлажнените си от взиране в тъмнилото очи. Хиляда гвоздея, за да получат рубла! От двадесет години ги правя тези сметки, Паша… и настоявам пред ръководството. Шестнадесет копейки за касетка! Срещу толкова мъка…

Дмитрий Петрович посегна към неугледната червеникава кутия цигари „Прима“, върху която беше поставена потъмняла военна запалка, погледна Павел и каза:

– Павло́, да изпушим по една цигара навън, тук е забранено.

– Не пуша! – каза Павел.

– И така трябва, Паша… – усмихна се Дмитрий Петрович и потупа Павел по рамото. – Ела, ще измислим нещо, но трябва да говориш с Оксана!

– Дмитрий Петрович, работата не е толкова тежка, но изисква време за изграждане на рутина. Повечето от нас са боравили с чук, за да счукат шепа орехи или да поставят картина на стената – изрече Павел, докато вървяха към курилката[1].

Лазурните отблясъци от поликарбонатните стени, придаваха на стоманения заслон усещане за луксозен вестникарски павилион, домъкнат от потайните улички на Дореволюционна Одеса. Блясъкът на тази драгоценност силно контрастираше с набързо варосаните тухлени стени на сградата на работилницата. Миризмата на сурова дървесина изпълваше въздуха и ако човек можеше да се абстрахира от натрапчивия грохот на десетките чукове, който долиташе от цеха, би помислил, че върви насред борова гора.

– Време, което вие нямате – потвърди Дмитрий Петрович.

– Да, – съгласи се Павел – но проблемът е друг. Между университетите съществува договор: трябва да получим работа, гарантираща ни възнаграждение от сто и петдесет рубли, срещу добросъвестен труд. Това е постижимо при момичетата на линията, но тук…

Павел замълча. Беше изключено половината група да се завърне в България, заради невъзможност договора да бъде изпълнен. Облечени в чисти бели престилки и забрадки, момичетата пълнеха буркани с краставички. Работата не беше лека, но някой бе преценил, че тя трябва да е по-високо платена, отколкото монотонното сковаване на дървени касетки и поставянето на обтегачи върху капаците им: тънките ламаринени ленти, които белязваха дланите при всяко невнимание. Ръцете на работещите на линията изглеждаха гладки и поддържани, докато гвоздеите изключваха използването на ръкавици.  Въпреки многократното измиване с кафява абразивна каша и сапун, човек лесно можеше да разпознае жените от дърводелския цех… Павел импулсивно погледна дясната си длан. Вчерашният първи работен ден вече беше оставил следи върху линиите на живота и любовта: белези от ламаринените ленти съединяваха тези линии в основата на показалеца му. „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.“[2] – замисли се той.

–  Поради тази причина сложихме курилката тук – Дмитрий Петрович бе доловил мислите на Павел – Момичетата не пушат, а в стола ги гледат сякаш са прокажени. Та, те са жени, а ноктите им са изрязани почти до дъно и ръцете им са грапави, конопени кесии! Павилионът е надживял и войната и революцията, а доскоро служеше на охраната на централния вход.

– Където е вратата с решетките? – полюбопитства Павел.

– Да – потвърди Дмитрий Петрович, докато запалваше обгърната от едрата му длан цигара. – Сега входът е като на затвор.

Масивните, отстоящи на педя един от друг, никелирани пръти, от които беше направена въртящата се конструкция, която пропускаше само по един човек, бяха първата необичайност, с която Павел се бе сблъскал на входа. Пред тясното двуметрово съоръжение група работници безмълвно изчакваха реда си: сякаш непознати хора преминаваха покрай ковчег, изказвайки с жестове съболезнования на роднините на починалия. В ограниченото цилиндрично пространство, натискът на хилядите човешки стъпки бе протрил сивите гранитни плочи, а на Павел му се беше сторило, че тези в посоката на влизане са по-изтъркани. „Продовольственную программу выполним!“[3] – Павел се усмихна, при спомена за лозунга, който оформяше цялостния облик на този сюрреалистичен чекпойнт…

– Разценките са единни, Павло́. И не са променяни от девет години! – гласът на Дмитрий Петрович прикова вниманието на Павел към обстоятелствата, заради които двамата мъже бяха в курилката. – Но, бихте могли да работите на акорд, това е много модерно. Знаеш какво е акорд, нали?

– Знам, Дмитрий Петрович, – отвърна Павел – но не разбирам как акордът ще помогне?

– Ще говоря с ръководството, Паша. Вчера наблюдавах групата ви. Трудите се упорито и не допускате брак, а старанието трябва да се възнаграждава. Занаятът си има тънкости: да подредиш гвоздеите с вилица; да затъпиш върховете им, за да не се напукат дъските; да пестиш ударите на чука. При редовни разценки, за сто и петдесет рубли е необходимо да сглобявате по деветдесет касетки на ден. Изпълнимо е, но за хора с подготовка… Ти, колко касетки направи вчера? – Дмитрий Петрович напрегнато погледна към прикритата в дланта му цигара, сякаш отговорът, който очакваше се беше спотаил в пламъчетата горящ тютюн.

– Петдесет и една… – продума Павел. Чутото го плашеше! Двете цифри му изглеждаха като отдалечени хълмове насред украинската степ: уединени в тяхната самотност и знаещи един за друг от песните, които се носеха около тях. Тези хълмове никога нямаше да се срещнат, освен ако природата – техният общ прародител – не пожелаеше това да се случи.

– Чудесно! – възкликна Дмитрий Петрович, докато изгасяше цигарата си в железния пепелник в ъгъла на курилката. – През шестдесет и първа, след армията, аз сковах четиридесет и две, но тогава материалите бяха лошокачествени, простено ми е!

– Как четиридесет и две? – Павел гледаше с почуда.

– Това сега е без значение, Павло́. Обсъдете с момчета възможността за акорд: ако всеки сглоби по хиляда и триста касетки за месец, ще получите договореното. Каквото произведете над тази цифра, се плаща по норматива. Целим качествени резултати – в това ще убеждавам ръководството, но сам няма да постигна необходимото. Обсъди проблема с Оксана! Ако ще провеждаме флангова атака се налага да имаме фланг.

В думите на Дмитрий Петрович се усещаше специфичната твърдост, на човек, който бе преминал през целия кръг на житейски непреодолимости – уверен в неизбежната предопределеност, пред която съдбата го беше изправила. Имаше особен импулс в тази заразителна решителност: стремлението на онези самотни предвестници, без които ранната пролет би била сива.

– И Оксана ще е фланга… – усмихна се Павел.

– Да. Оксана Кабак отговаря за международната дейност в университета, като офицер за свръзка. Ние ще говорим с началството тук, а тя с началството на улица „Петър Велики“[4]. Трябва ни подкрепа на политическо равнище. Но Оксана е крехко момиче, затова ние стартираме първи. Договаряме ли се? –  Дмитрий Петрович протегна дясната си ръка към Павел.

– Договорихме се! – каза Павел, подавайки своята ръка. – Отивам да говоря с Оксана.

– Върви, върви, Паша… – подкрепи го Дмитрий Петрович.

 

II.

Върху грижливо прегънатата синя памучна блуза се открояваше художествен пощенски плик. Дълга бяла линия пресичаше синкавия ефир над Северния полюс. Пунктирът започваше с алена петолъчка, маркираща град Москва и приключваше с островръха стрелка, сочеща синята точка на град Портланд[5]. Павел обичаше историята: през юни хиляда деветстотин тридесет и седма година, летците Чкалов, Байдуков и Беляков, бяха превели своят АНТ-25 по белия път между Москва и Портланд – 9130 километра смразяваща пустош, морета и океани. Червените криле на изрисувания върху плика самолет пореха въздух над редовете с адреса на Павел: бул. „Сливница“ 72, Варна, България.

Две седмици преди разговора с Дмитрий Петрович, Павел бе получил цветна снимка от Оксана Кабак: облечено в резедава рокля светло момиче, чийто смел поглед го впечатли. Павел съсредоточено извади снимката от плика и я заразглежда, трябваше да я запамети – в сумрака на четвърти юли, можеше да не успее да разпознае Оксана, сред посрещачите на Одеската гара. Дори в деня, в който техният влак потегляше, Павел съзерцаваше снимката. Двадесет и четири дни един рефрен му помагаше да запомни фамилията на Оксана – Кабак: „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“[6].

Отвъд тишината на спалния вагон, на перона, момиче и момче се сбогуваха: като вкаменени в целувка от фея-вълшебница, чиято милост се бе разпростряла единствено до сълзите, които се стичаха от зачервените им очи. Павел се почувства неловко. Момчето беше Стоян – от тяхната група – а той за пръв път виждаше мъж да плаче при сбогуване. Погледът му се върна към фотографията на Оксана. Влакът потегляше.

– Това ли е мацката, която ще чукаш в Одеса? – гласът на Стоян го изненада.

– Момичето, което те изпрати е много влюбено в теб! – отвърна Павел.

– Спокойно бе, авер! Тая мадама ми е годеница, на есен се женим. Жените обичат мъжете, дето ги шият. – Стоян постави кафявата си кожена чанта на леглото срещу Павел и се огледа. – Баси, май сме само двамата.

– Двама от мъжете няма да дойдат, – отвърна Павел – отказаха се преди заминаването.

– Пич, ще ида да видя какво правят шундите. Ожениш ли се, любовницата е задължителна! Да спиш само с жена си, е като да биеш вързано куче. Омръзва! – каза Стоян, изправен пред отворената врата.

Павел повдигна дясната си длан към слепоочието: мълчалив поздрав към несъществуващ, но достоен човек. В купето нямаше никого – единствено снимката на Оксана, извадена от художествения плик на нейното писмо-пътеводител.  Предстоеше им дълго и мълчаливо пътуване.

Непосредствено след полунощ щяха да напуснат родната България, а по обед на следващия ден и Румъния. Потъмнелите, вече ожънати, поля на Украйна щяха да ги посрещнат като безкраен декор зад малки железопътни гари, на които самотни възрастни жени с цветни забрадки примъкваха до влака тежки емайлирани кофи, пълни с краставички. Малцина от пътниците, купуваха по няколко краставички, а стариците увиваха припечеленото в големи овехтели кърпи. Композицията потегляше, а жените бързо се отдръпваха от линията.

Утро на четвърти юли щеше да ги изненада в мрачен и хладен вагон с потъмнели дървени пейки: влакът, в който приближаваха към Одеса се стори на Павел на възрастта на легендарния Чкаловски АНТ-25.

– Егати! Тук са снимали „Ну, погоди“! – възкликна Стоян, но всички останаха безучастни към тази закачка.

Студеното юлско утро ги бе принудило да преровят багажа си за топли дрехи. Павел навлече синята памучна блуза, върху която беше поставил писмото на Оксана. Пликът остана в ръцете му. „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“[7] – замисли се той, загледан в плика. Павел притвори очи…

Слънчевите лъчи напираха през изцапаните стъкла на вагона, сякаш за да докаже, че дори и студеното лятно утро и съпровождащия го дъжд, са негова привилегия: подвластници, с които хората във влака следва да се съобразяват.  Павел почувства ръка, която го държеше за рамото. Беше заспал.

– Ставай, Павка! От много сън спомени няма, пристигнахме – каза Георги, третото момче в групата.

Навлизащият влак пъплеше към старинното двуетажно здание на гарата, чийто сферичен купол придаваше усещането за обител, в която вечността срещаше съдбите на хиляди пристигащи и заминаващи хора. Някъде там – в началото на коловоза – ги очакваше и Оксана, в чийто строг поглед Павел се вглеждаше от десетина дни.

 

 

[1] Курилка – Място за пушене. Наименованието идва от думата „курить“ (пуша).

[2] Не везёт мне в смерти, повезёт в любви – Не ми върви в смъртта, ще успея в любовта (превод П. М.)

[3] Продовольственную программу выполним! – Ще изпълним продоволствената програма (превод П. М.)

[4] ул. „Петър Велики“ е наименованието на ул. „Дворянска“ в град Одеса до 1995 година. На „Дворянска“ 2 се намира Одеският национален университет „Иля Илич Мечников“.

[5] Портланд е най-големият град в щата Орегон, САЩ.

[6] „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“ – Ни в църквата, ни в механата – нищо не е свято! Не, момчета, не е така. Не е така, момчета! (превод П.М.). Текстът е от припева от песента на Владимир Висоцки „Моя цыганская“ (Моята циганска).

[7] „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“ – „Адресът ми – не е дом или улица, адресът ми е – Съветски съюз… Търсете ме на строителните площадки.“. Текстът е от едноименната песен на група „Самоцветы“ („Скъпоценни камъни“ – бук. превод).

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Фенерски – Февруарски разказ

 

Малък Сечко му викат на този чудесен месец, в който се чудиш от какво да умреш по-безболезнено… Щото е по-малкият брат на януари, ама да ви кажа студът си е все същият и даже понякога още по-свиреп, та да не се подлъгвате по името му. Да не говорим, че гладът на Малък Сечко е няколко пъти по-силен от разточителството на декември с неговия мизерен хохохо старец с тъпата му брада и гадната му червена шапка с пискюл. Не мога да го дишам тоя, казвам ви. Дебелак самодоволен. А как ненавиждам цялата олелия с пълните торби и опашките в магазините… Къде са те сега? А? Изпариха ли се, скриха ли се? Бъзльовци и лицемери!

А Жони си виси пред супера както през декември, така и през февруари. Може и на него да му е малко по-гладно, щото милостинята намалява правопропорционално с потреблението, ама за него понятията „повече“ и „по-малко“ са размити, относителни и без смисъл. За него битието е права линия от събуждането върху кашона край супера от национална верига магазини до изпадането му в транс вечер все там върху велпапето. То от студ не пази много, но поне държи по-сухо. И още нещо да уточня, за да не стават обърквания. Когато говоря за Жони, думата „глад“ всъщност означава „жажда“, защото организмът му от доста години се изхранва само и единствено от въглехидратите на алкохола.

Жони не е просяк. Не протяга ръка към минувачите. Но кварталът го знае и му съдейства в снабдяването с вино за лев и петдесет литъра и ракия на същата цена. Искам да кажа, хората не го оставят без нищо, трезвен не съм го засичал. Никога. Имам чувството, че неговият черен дроб може да си съперничи с двата черни дроба на Ози Озбърн и Кийт Ричардс взети заедно по преработени химически съединения. Дробът на Жони би представлявал научен интерес за най-големите светила в медицината, ако изобщо имат интерес. Такова… Разбрахте ме. От тоя дроб поне два могат да се направят. По обем. А по съдържание той е вечен, консервиран за хилядолетията, в които човечеството вече няма да съществува и ще бъде изследван от извънземните като един от малкото запазили се артефакти. Ние с вас отдавна ще сме изгнили, червеите ни също, а този дроб ще изглежда все така свеж и пресен. Това е може би космическата мисия на Жони и като си го помисля, уважението ми към него расте.

И не че исках да му отнема това право, още по-малко желаех да бъде подложен на шокова детоксикация, щото това би довело до мигновена смърт за тялото му, но студът сви така мръсно през тая февруарска вечер, че на излизане от супера се изплаших за Жони. Седеше отпред на една циментова кашпа без цветя и не издаваше звук гадината. Жони, подкачих го. Ей, приятел… Никаква реакция. Леко помръдна едва когато изпречих пред наведените му очи половинка червено вино. За да разберете притесненията ми, трябва да ви опиша неговото обичайно състояние. Или се беше гътнал зад ъгъла на сградата да спи, или говореше с побратимите си на някакъв таен език, или се шегуваше с клиентите от магазина и близкото пазарче, като им демонстрираше прав удар и кроше във въздуха с огромния си десен пестник. От клатушканията и мъглата в главата му тези движения бяха трудно различими, неартикулирани, но го бях наблюдавал толкова пъти, че го заподозрях като много бивш състезател по бокс. В съпровод на движенията от устата му се дочуваха звуци и покрай скимтенето му можеше да се разберат някои думи: „Джон Рамбо… Джони, ела бе… ашвбмгдлмз… Джон Рамбо… същото там нещо си…“ И дори нотка на закачка се долавяше в интонацията му, демек, шегувам се, не бойте се.

Студът обаче го беше сковал здраво и едва пое подадената му бутилка. Нито Рамбо, нито бокс, нищо. Жони, айде с мене, ще те туря да преспиш тая нощ в мазето, а утре ще подирим къде да те приютят в тия най-студени дни. Не ме схвана от първия път, много ясно. Но криво-ляво проумя, че ако не дойде с мен, ще пукне. Ще рече пук. И край. Дробът ще бъде завещан на археолози, геолози, патоанатоми и малки зелени човечета от други планети. Обаче Жони още не искаше да се разделя с него. Още си му беше мил. И се повлече. Оттам нататък историята добива други измерения. На сутринта го събудих и му рекох да си хвърли две шепи вода на очите и да тръгва с мен. Все някоя институция в тази страна ще може да му помогне.

Първо влязохме в Социалните служби край Общината. Така и така, обяснявам им, този човек (соча го с пръст, докато той седи в транс върху диванчето) трябва да бъде настанен временно в някакво топло жилище, докато отмине февруари поне. Господине, идвате тъкмо навреме, съобщи ми усмихната служителка зад гишето, тъкмо е в разгара си нашият проект по европейска програма за разясняване на правата на хората в неравностойно социално положение и гражданите в риск. Ето ви тези брошури, в тях всичко е описано много подробно и разбираемо. Надявам се да ви бъдат от реална помощ, за да знаете, че имате право да се стремите към по-добър живот. Също така можем да ви насочим към експертна правна помощ, която ще откриете на нашия уеб сайт. Радвам се, че ни потърсихте.

Благодарих и поведох Жони нататък. Айре, Джонка, тук няма да ни огрее, брат, обаче имаме надежда. Отведох го в Института за подпомагане на лица, потенциално застрашени от социално изключване и дискриминация. Следващо гише и следваща любезна госпожа с голям бюст и начервени устни. Добър дееен, заповядайте, с какво можем да ви помогнем. Така и така, Жони е в беда, има нужда от подслон за една-две седмици, докато отмине студеният фронт. Просто няма къде да спи, а кашоните не могат да го предпазят. Вижте го колко е симпатичен, нямате ли някаква възможност да го настаните някъде. Господине, разбирам ви и ви съчувствам. Имате пълната ми подкрепа в това благородно начинание. Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници. Имаме червени шапки с пискюли, балони и знаменца. Ако мога да помогна по някакъв друг начин, ще се радвам да го направя, приятен ден ви желая.

Така с Жони продължихме нашия тур по града, минахме през Агенция за закрила на бездомниците, Филиал на Министерството на милосърдието и чистотата, през Асоциацията за подкрепа на унижените и оскърбените, обиколихме всички възможни организации. Спряхме се и в няколко НПО-та със стъклени офиси. Получихме много разбиране, съчувствие, усмивки, още балони, още знаменца, дадоха ни и чисто нови цветни моливи, а на едно място даже ни почерпиха с лукчета, напълнихме две торби с брошури, поканиха ни на концерт, изпяха ни една песен, прегърнаха ни и всички бяхме щастливи.

Малко преди свечеряване с Жони крачехме протяжно накъм неговия магазин и кашоните му и размишлявахме. И размишлявахме. Много задълбочено. Имам идея, Джони, рекох му накрая. Каква, попита ме той с омърлушен поглед. Ела да идем на ъгъла на улицата. Оттук патрулката минава често, нали? Идеята ми проработи. Когато се зададе полицейската кола, изчакахме да наближи достатъчно, че куките да ни виждат. И с пълните с подаръци торби нарочно хукнахме, все едно бягаме от тях. Жони не можеше и да бяга, само се тътрузеше. Полицаите, разбира се, веднага заковаха. Слязоха и ни погнаха. „Спрете на място!“ Не ни гониха дълго, туриха ни белезниците и ни натовариха на задната седалка. Намигнах на Жони, е това ни е играта, брат, тая нощ сме на топло в ареста. Там и храна ще ни дадат. А за утре ще му мислим.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Бог зелен, пустинен

 

Понякога пасатът замира при Кабо Бланко, безветрието гаси белите гребени на вълните, а слънцето се занитва като нажежена точка в небето. Тогава екипажът се измъква през тъмните гърловини от механичната зима на трюмовете, примижава срещу светлината и скрежът по брадите им се топи, Технологичната команда лениво пуши и плюе в тихата вода.

В такива дни дори тъмнозелената маса на дървото до фара изглежда повехнала. Млъкнали са дрезгавите повиквания, отговорите, победните викове, разочарованите псувни на великата риболовна страст, чието заклинание е: Fockstrot; India; Sierra; Hotel – FISH,  а някои колеги твърдят, че по-точното е: Fockstrot; Uniform; Charlie; Kilo –  FUCK.

В такива дни траулерите, дали стари ръждясали корита, или нови „Супер Атлантици“, весело блеснали с прясна боя, престават да душат дълбините със студените поскръцвания на хидролокаторите, разгръщат корпуси, натъпкани със замразена риба, гориво и хора, за да потърсят брега на морската река, с надеждата за по-добър улов. „Брега на морската река“ – добре го даваш, щурмане, нали там, на границата на Канарското течение се въди риба и ако не си куцузлия, тя ще начертае черни щтрихи върху ехограмата, ще те приветства с високо вдигнати палци на тайфата от трална палуба и въобще ще е голям кеф за всички, защото има ли риба, ще има и пари, както и обратното.

Но днес край Кап Блан е безветрие и сняг засипва пътищата бели, бял е и пясъкът, вдигнат от пустинния вятър край Порт Етиен, който скърца между зъбите ми, примесен с безцветна водка, а аз хълцам и разбърквам с хриле студения въздух, отчаян като риба, пристегната в корсета на мрежата.

Двете успоредни черти върху ехограмата показват относителното движение на трала спрямо грунта, а той изглежда измамно равен /“измамна е тази близост, пътниче“/, но аз пренебрегвам предупрежденията и рязко увеличавам дълбочината на потапянето. Долната линия се рзсипва в бледа ивица…

Пелагичният трал е създаден да се рее в глъбините, като огромен сак за пеперуди /пристанищни и нощни/, да лови елементарни стадни риби и бивши щурмани по спирките на автобус 309, но никога, запомни, НИКОГА не се използва са изстъргване на кораловото дъно пред Нуадибу. Дори когато си отчаян от безветрие, защото пелагичният трал е нежен, та се къса.

В такива дни на щурманите им поникват люспи или листа според духовното им предразположение. Засилвам се по крилото ма мостика, скачам и като риба отивам, отивам в студените черни глъбини, тичам в мрака на дълбоката вода, издигам се през кораловата гора, разтърсвам клони и се любувам на сянката Си. Под Мен старец в широка черна дреха пие зелен ментов чай. Гледам корабите и небесната им свита от морски птици, очакващи мъртва риба и се чудя дали тази солена вода може да утоли жаждата Ми и дали тези птици ще кацат по Мен.

Сега пред Порт Етиен са настъпили безветрия, тралът пелагичен разперва скъсани криле върху палубата, пичовете от трална команда изобретателно ме псуват, резервните бали вдигат пустинен прах, а тралмайсторът Илия крои мрежата като гигантска дреха.

В такива дни искам да ветрея листа и клони край фара, а пилотите от „Аеропостал“ да ме използват като ориентир. Сент Егзюпери е кацал често тук, но не Ме споменава – сигурно летището е било по-навътре в пустинята. Тук Сент Егз си купи роб и му дари свобода. Дали са заклали жертвено яре в подножието ми?

Безветрието край Кап Блан е по-опасно от щорм – то навява спомени за зелена трева, дъждове и спорове по най-различни теми от сексуални техники, през готварски рецептури до абсурдната дискусия – кога дъждът ще те намокри повече. Теза първа – ако тичаш, ще те намокри по-малко. Теза втора, ако тичаш, ще те намокри повече, защото струите се набиват с по-голяма сила в дрехите и пресичаш пътя на повече капки, отколкото ако стоиш на едно място… Единият от опонентите констатира, че другият го е хванало желязото. Намек от антагониста за родословието на протагониста, Подготовка за размяна на нАучни аргументи. Намеса на тралмайстора в качеството му на академичен арбитър. Илия заявява, че ще заблъска и двете страни поради безпросветната им тъпота. Колкото по-бързо се прибереш на сухо, толкова по-малко ще те намокри! Мълчалива дан към гениалната простота на заключението. От общата ни кабина със Стоян /любител на госпъла/ прозвучава Oh, operator, give me Jesus on the line“.

Дори през моя „Цайс-Йена“ не мога да различа нито фара, нито Себе си, въпреки осемкратното увеличение. Дали мътните извори на твоите фалшиви жреци не замъгляват очите Ми, о Бакхо? Кой първи Ме видя? Кабрал? Не, той пътуваше към Бразилия. Бартоломеу Диаш, разбира се! Той мина покрай Мене и Ме отбеляза на картата. Дали по негово време е съществувал heavy fuel, не, пиели са вино, но не ми пука, или откриваш Добра Надежда, или името на Бартоломеу Диаш – незаслужено забравен от Теб. Какво от това, че откритието ми струва месечния наем и разноските за телефон? Защо трябва да се укорявам, о бръшлянноувенчан Дионисе, ако за тази мизерна сума мога да си говоря с Мен? Моля Те, дай ми зеления Си пеленг, да определя мястото Си! Мога да го направя и по ръждивия вкус в устатаМи, по пясъчното стържене на питието в кораловите плетеници на стомахаМи, да го различа в леденото почуквне в артериитеМи, а в дъното на очите Си да виждам светлина, затъмнение, след три секунди отново светлина – това е затъмняващият  се /OCC/ фар на Кап Блан.

Пасатът ще се завърне при Кабо Бланко водата ще придобива все по-наситен  цвят, хоризонтът ще се изостри и разкъса от дошлите с вятъра траулери. Тогава ще разтворя жадната си мрежа и ще стана Бог, прибиращ в Себе Си красиви и мъртви риби-мечове, акули чук, удавени делфини и моряци – не им достига въздуха в Божествения трал, ще поглъщам капитан-наставници, корабни агенти, брокери от Сингапур, Пафоски възвишения, галанки, барети, СКС-и, калашници, барабани, за среща отдясно, за почест, ураураура… Закъде плуваш, о повяхнал цвят на българската младеж? Към Добра надежда или кум сържънт Пепър лонлей хардс? Изпий още една чаша – пиенето с/т/имулира паметта и се примири със зслуженото забвение, не пи достатъчно и не направи откритията си. Или си забравил, че край Кап Блан безветриети е свършило, океанът е повдигнал бавно клепачи, а тъмната му дреха се разгръща и Те покрива.  Разтърсвай клони и листа! Евое! Свърши и тая суша, не настъпи мор по Моите избраници, жажда не пресуши гърлата и чреслата им, ще продължават да Ми въздават урина, кръв и семенна течност с благочестиво запретнати поли.  Ако поискам, мога да им дам Моето солено опрощение, но мога и сам да изпия горчивата синя чаша на морето, защото АЗ СЪМ БОГ ЗЕЛЕН, ПУСТИНЕН!

92-ра – 25; 94-та – 45; 96-та – 200

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ружа Велчева – Мъжете на Марина

 

Борис припряно изтри очите си и тихо каза: „От дългото взиране в свещта е!“ Но знаеше, че напразно лъже и Александър, и себе си.

Тя лежеше там, сред цветята, набрани от нейната градина. Крехкото пламъче на свещта озаряваше лицето й, така спокойно, сякаш вглъбено в това, което й предстоеше утре.

Александър, също криейки очите си, напусна стаята, хвърляйки в тишината едно безлично: „Ще изпуша една цигара“ и се скри на верандата.

През широко разтворените прозорци долитаха протяжните писъци на гларусите и тъжния зов на прибоя.Тя им липсваше и те тъгуваха по своему…

Когато преди 3 месеца ги потърси адвокатът на Марина, и двамата първоначално изпаднаха в шок.

След прекаран тежък инсулт, Марина беше решила да направи ревизия на живота си и да преподреди остатъка от него. Нямаше деца. Не искаше малкото, което ще остане след нея, да стане повод за крамоли сред роднините й. Искаше да го сподели с тези, които беше обичала някога и които сега се нуждаеха от нейната подкрепа. Михаил си беше отишъл завинаги преди година. Обгърнаха го необятните небесни океани и тя като че ли загуби желание да чака. Знаеше, че той ще я посрещне там и това я изпълваше със светло очакване.

Александър и Борис бяха толкова различни. Огън и вода. Земя и небе. Приличаха си само по това, че бяха мъже с характер, със силно развито чувство за справедливост и чест, същински рицари, оцелели през вековете. И още нещо – и двамата бяха със синьо-зелени очи, като нейните.

Когато се запознаха с Александър, той беше абитуриент. Очакване го казарма, а нея втори курс в Техническия. Той – талантлив млад художник, тя – поетеса с амбиции за първа книга. Красива връзка, въпреки малката отрицателна разлика в годините. Нейните дълги, поетични писма долитаха често през казармения портал. Сашо ги четеше с разтуптяно сърце, но пишеше рядко. Радваше се на посещенията й в поделението, но кой знае защо преглъщаше нежните думи, които напираха в него. Това беше основната разлика между тях – тя смяташе, че е проява на сила да си открит в чувствата си, а той, че e слабост. Тя чакаше тези думи. Той така и не ги изрече на глас. Нелепо недоразумение веднага след като се уволни от казармата стана причина тя да си тръгне. Но запази връзката им. От нея извая едно красиво приятелство завинаги. Знаеше, че преди години е напуснал семейното огнище само с един сак дрехи и верния му другар компютъра. Едва оцеляваше.

Връзката й с Борис беше различна. Лишена от напрежение и изненади. Познаваха се от ученическите години, но се откриха истински на 20-годишнината от дипломирането им. Технократ, праволинеен, запазил още чист и светъл детския копнеж по непознатото и красивото. Прелиташе от брак в брак в търсене на истинското, а то все му се изплъзваше. Няколко съпруги, пет деца и сърце, разкъсвано от проблеми и жажда за любов и спокойствие. Докато един ден остави последния дом и семейство и нарамил любимата раница тръгна по гурбетчийските друмища. Последно го чу от едно селце в полите на Балкана – беше намерил спокойствието сред стадото юници, за които се грижеше. Мечтаеше да се пресели в Нова Зеландия, а се приземи като самотен каубой сред българските пасища.

Затова, когато Марина усети, че дните й са преброени, извика адвокат, на който имаше доверие, и двамата съставиха нейното последно разпореждане. Завещание, което изправи и двамата на крака.

Когато адвокатът ги събра в дома на Марина, тя беше вече изпаднала в будна кома и на следващия ден щяха да я изпишат от болницата, за да изтлее тихо в собственото си легло.

Завещаваше правото на двамата да живеят до смъртта си в нейния дом, но ги молеше да останат край нея до сетния й час.

Спогледаха се. Двама мъже с посребрени коси , непознати един за друг, въпреки, че години наред бяха живели в един и същи град. Съперници? Врагове? Не, просто мъже, които Марина беше обичала.

Кимнаха в знак на съгласие и запретнаха ръкави. Почистиха, проветриха общия им дом, почти без да отронят дума.

На другия ден с линейка докараха Марина. Тяхната Марина, която от болестта се беше смалила, останали бяха само очите й, две бездънни синьо-зелени морета, вгледани отвъд тях, там някъде нагоре, към другите светове.

Лекарят им даде напътствия за всичките  тръбички, оковали крехкото й тяло. Медицинската сестра щеше да идва всеки ден. „Говорете й, каза лекарят, това може да я върне! Хубавите спомени от миналото може да помогнат ! Но надеждата е малка!“ И си тръгна, като ги остави безмълвни и отчаяни.

Но неволята и мъката са добър организатор. Скоро двамата станаха отбор. Независимо от това, че понякога в очите им проблясваха искри. Тя беше още жива и те вярваха, че скоро отново ще чуят гласа й.

Някога тя през смях казваше: “Моето име идва от испанското „мар“, което значи „море“. Затова морето е моята първа и най-голяма любов!“

Александър пое пазаруването и готвенето. Борис – дома и  градината. Заедно правеха ежедневния тоалет на Марина. Грижеха се за тялото на Марина, това толкова желано някога тяло, което сега беше крехко и неотзивчиво, стъклена черупка, която все още привързваше към земята душата на Марина.

Редуваха се да й говорят. Връщайки спомените и пътувайки назад във времето, я молеха за прошка. Изричаха на глас онези думи, които беше чакала някога от тях. Закъснелите думи изпълваха стаята. Но очите на Марина мълчаха. И от това болката по нея ставаше още по-непосилна.

Един ден Борис, търсейки книга за четене в библиотеката, попадна на дневника на Марина. Беше го водила през целия си съзнателен живот.

Така научиха и за Михаил.

Беше го срещнала на 19 години. Морето ги събра. Любов от пръв поглед. Любов завинаги. Беше го обичала цял живот. До смъртта му и след това. Съдбовна любов. Невъзможна любов. Но толкова красива, неподвластна на времето. Бяха си разменяли писма през повечето години. Тя ги пазеше и сигурно често ги е препрочитала. В тях бяха думите, които тя беше  чакала от тях. Морски човек, Михаил в тях беше и прям, и сърдечен, и с толкова свежо чувство за хумор. Беше съхранила неговите разкази за далечни пристанища и южни съзвездия. През неговите очи  тя пътуваше по широкия свят. През последните години от живота му са контактували предимно по телефона, но Марина е отбелязвала в дневника си всеки един разговор. Бяха споделяли и добро, и зло. Какво от това, че са били толкова време далече един от друг

С надежда споменът за Михаил да я върне към живота, четяха с часове на глас редове от дневника й.

Но тя не искаше да се завърне. Синьо-зелените й очи търсеха Михаил там горе и бързаха да се съберат завинаги.

Александър влезе в стаята и седна на дивана до Борис.

„Как мислиш, там дали ще я посрещне Михаил?“ пророни тихо, като че ли на себе си.

„Сигурен съм. Той я чака!“

Пред тях, сред есенните цветя, беше напусналата ги завинаги Марина. Утре ще тръгне в последния си път и домът ще опустее без нея.

Ще останат само двамата, в това тихо, последно пристанище, съхранили обичта и спомените си за тази невероятна жена, преминала като метеор през живота им и оставила звезден прах в душите им.

Не бяха врагове.

Не бяха съперници.

Те бяха и са мъжете на Марина.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва,  2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ивайло Божинов – Сю

 

Беше вечер и с Ванката пиехме бира в “Улицата” – единствената кръчма във Велико Търново, която ми допадаше. Груби дървени маси, умерено тежка музика, весели пиянски гласове и атмосфера, която всеки път, когато дойде сервитьорката, те мотивира да кажеш “Голяма наливна, моля!”.

На съседната маса видях симпатично момиче с къдрава, кестенява коса, бяла кожа, нежни устни и светло-кафяви, живи очи. Хареса ми. До ръката ѝ се търкаляше запалка с нарисувано канабисово листо. Не се сдържах и отидох да я заговоря.

– Извинявай, случайно видях, че на запалката ти има канабис. Имаш ли идея от къде мога да си купя, понеже не познавам никого тук. – Попитах аз. Опитах думите ми да не звучат като нелепа свалка в провинциална кръчма, до ден днешен не знам дали се получи.

В погледа ѝ прочетох лека изненада, уместна за случая. Секунда по-късно неудобството се разсея, веселите ѝ очи се раздвижиха и насочиха към мен в чаровна усмивка.

– Не знам за купуване, но ако искаш, може да останеш с нас. По-късно ще ходим на купон. Там със сигурност ще има.

Още по-добре, казах си наум. Погледах Ванката продължително и когато погледите ни се срещнаха му показах, че оставам при тях. Момичето се казваше Силвия, но всички ѝ викаха Сю. До нея седеше неразделната ѝ приятелка Катя. И двете пиеха изключително много за габаритите си (както щях да се уверя по-късно).

След кръчмата отидохме до неин приятел, после трябваше да тръгнем към купона. По пътя взехме водка „Търговище“, за да поддържаме огъня жив. Момчето се оказа свестно, а разговорът – увлекателен. Беше пуснал за фон “Beastie boys” – банда, която ме предразполага да се чувствам в свои води.

В апартамента имаше котка. Заиграх се с нея. Ноктите ѝ бяха остри и докато се усетя, цялата ми ръка бе надраскана. Сю се присъедини. След няколко минути двамата бяхме надрани и ухилени един до друг. Изведнъж ръцете ни се докоснаха, погледите ни се срещнаха, тя затвори очи и се целунахме.

Обичам първите целувки. Те са кратък момент на пълна отдаденост с романтичната представа за човек, когото все още не познаваш. Така започна всичко. Запалихме онова малко огънче, което с времето малцина успяват да запазят живо. Капчицата топлина, която всяко човешко същество търси, за да се почувства у дома. Устните ни бавно се разделиха. Очите ни все още бяха затворени. Сякаш не искахме светлината да прогони този момент.

Усещането да сме заедно бе прекрасно и изобщо не разбрахме как за нула време сме изпили литър водка. Тръгнахме към купона. Когато започнах да се движа усетих, че може би идеята да продължа с алкохола няма да доведе до нищо добро. С плавни, неравномерни движения се запътихме към “Улицата”, откъдето трябваше да вземем Катя. Сега кръчмата бе придобила друг чар. Музиката бе силна, светлината – приглушена, хората живо щъкаха наоколо.

Реших да не влизам навътре със Сю. Щях да я чакам на входа. Докато стоях, фиксирах две мършави скинарчета, седнали на маса близо до мен. Никога не съм обичал хора с бели връзки на кубинките и плешиви глави, не заради вкусът им към облеклото, а заради безсмислената агресия и враждебност, която излъчват. Във всеки друг момент от живота си в подобна ситуация бих се навъсил недоволно за секунда и забравил за неприятната гледка. Не и днес.

Изпитата водка се надигна в мен и вместо да излезе оттам, откъдето е влязла (един процес, към който изпитвам само уважение, защото след него винаги се чувствам по-добре), стигна до мозъка ми и подаде безразсъдна и самоунищожителна команда.

– Какво става момчета? Никога не съм разбирал колко тъп трябва да си, за да станеш скинар. – Това бяха мои думи. Мършавите скинарчета спряха да си говорят, застинаха и заеха отбранителна поза. Напрежението се покачваше, нещо което вероятно щях да усетя, ако алкохолът не бе прерязъл пътя за бягство към здравия разум. В следващите няколко секунди не се случи нищо. Вероятно дебелото яке, с което бях облечен, създаваше илюзия, че всъщност съм здравеняк, а пълната липса на страх, благодарение на водката и бирата – че сериозно ми хлопа дъската.

В този момент отнякъде се появиха Сю и Катя. Силвия изненадващо бързо се ориентира в ситуацията, приближи се тичешком към нас и извика:

– Хей, спокойно момчета. Той е много пиян. Моля, не му обръщайте внимание!

Мършавите скинчета се отдръпнаха леко назад, без да казват нищо. Единият махна одобрително с ръка в знак на примирие и ни оставиха спокойно да излезем от кръчмата. След минута тотално бях забравил какво се е случило и вече спокойно говорех с момичетата. Те минаха на другия тротоар, аз се забавих с няколко крачки зад тях и… Всичко изгасна.

Когато отворих очи, алкохолът си беше отишъл, сърцето лудо блъскаше в ушите ми и бях облян в кръв. Скинчетата вече бяха на стотина метра и бягаха, все едно ги гони самият дявол. Бяха ме ударили с бокс в тила. Изправих се и започнах да викам с цяло гърло след тях:

– Страхливци! Само в гръб ли можете да нападате!

Сю и Катя бяха застинали на съседния тротоар. Все още не осъзнаваха какво се е случило. Когато излезе от това състояние, Силвия се затича към мен и ме прегърна. Кръвта се стичаше по врата ми и бавно напояваше ръкава на якето ѝ.

– Трябва да те закараме в болница – каза притеснено тя.

– Дай първо да викнем полиция. Не искам да им се размине – нервно просъсках аз. Думи които никога досега не бях казвал и нямаше да повторя. Половин час по-късно пристигнаха “органите на реда”.

– Добър вечер. Документи за проверка моля.

Започнах да бъркам, но не открих нищо. Явно мършавите скинарчета ги бяха свили.

– Сигурно са ми ги откраднали, когато съм паднал. До преди малко бяха в мен.

– Тогава ще трябва да дойдете да напишем акт.

– Не виждате ли, че ми тече кръв от главата! Искам първо да отида в болница! – развиках се аз осъзнавайки, че съм направил грешка като съм ги извикал.

– Като свършим може да ходите където искате – без емоция отвърна куката.

И Сю се развика, но резултат нямаше. Качиха двама ни в патрулката и докато тя се ядосваше, негодуваше и се караше на всички, стигнахме до районното, написах обяснение и ми връчиха акт. Главата ми все така си кървеше.

Пуснаха ни и пеша тръгнахме към болницата. Междувременно се обади Катя, която се беше върнала в кръчмата и разпитала за скиновете. Викали им “Пижо и Пенда” и били от Пловдив. Стори ми се подходящо. Малки, парцаливи кукли на конци. На думи се заканих, че ще ги намеря и “ще видят те тогава”, но ефектът от алкохола бе отминал и започвах да осъзнавам, че сам съм си виновен. Мотивацията ми за отмъщение отслабваше с всяка минута. Не и тази на Сю. Говореше така, сякаш ако ги хване, ще им причини неща, на които и при най-добро желание едва ли съм способен.

Влязохме в болницата и ме насочиха към кабинет, където да ме закърпят. Сю влезе с мен в манипулационната и чинно следеше как ми зашиват кървящите рани. Не издадох и звук до последния шев. След това я изпратих до вкъщи.

На сутринта главата ме болеше ужасно. Не знам дали беше от ударите или от алкохола, но подобна болка съм изпитвал единствено след като съм смесвал българско уиски с ракия. Веднага се сетих за Сю. Когато погледнах телефона си, имах ново съобщение: “Искаш ли да се видим на пазарчето в три?”. Пристигнах в уречения час.

– След случилото се вчера мислех, че няма да дойдеш – каза Сю. Усмихнах се, защото и аз не бях сигурен дали ще звънне.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на момиче, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Алекс Томов – Скъпо дете

 

1.

Потап беше свикнал с това, че когато жена му е в такова състояние, най-добре е първо да мълчи и така мълчаливо да приема всичко, което тя казваше или изкрещяваше, но и да внимава какъв е езикът на тялото му. Нито усмивката можеше да се приеме добре, нито прекалено сериозният или намръщен вид. Трябваше му онази „маска“, която се намираше между двете. След това идваше ред на прегръдката. Тя беше завършващ щрих, с който обгръщаше тресящото се вече от плач тяло на Андриана.
Но за прегръдката все още беше рано.
– Едно единствено нещо! Помолих те. За. Едно. Единствено. НЕЩО!
Потап се сви от болка. Но само вътрешно. Отвън крепеше маската.
– Исках да ме отмениш и да отидеш до Лидл, за да купиш храна на детето за вечеря и продукти за сандвич за утре. Исках да му направя сандвич! Писна ми да яде боклуци в МакДоналдс! – продължи да крещи Андриана.
Потап неволно чоплеше с нокът ръба на масата, седейки леко настрани, с крак върху крак, гледайки жена си внимателно. Когато се усети, че го прави, веднага свали ръката си под масата и я покри с дланта на другата си ръка. Погледна много бързо и виновно към масата, а след това и към Андриана. После светкавично възвърна предишното си изражение. Тя скоро щеше да се разплаче.
– Помолих ли те да изпереш? Не. Помолих ли те да сготвиш? Не. Помолих ли те да простреш прането и да го прибереш след това? Не. Какво те помолих? М?
– Да купя храна за Джулия – отговори с равен тон Потап.
– Да купиш храна. За Джулия!
Скоро щеше да започне да плаче.
– Ходя на работа и работя не по-малко от теб!
– Така е, скъпа.
– Но след това работата ми продължава и тук – вкъщи.
– Знам, скъпа. Съжалявам.
Имаше само едно единствено нещо, което Потап да направи. Да изчака и да прецени колко още време го делеше от плача. Тогава тя щеше да има нужда от него и той трябваше да е там. Но можеше и да не е скоро.
И този момент изглеждаше такъв.
– Ще отида до магазина, скъпа. Ще напазарувам всичко от списъка – каза той и внимателно стана, облече си якето и излезе. Надяваше се правилно да е преценил времето.
Потап излетя светкавично от входната врата, отключи колата, скочи в нея и мина на два червени светофара, за да стигне до Лидл. Напазарува всичко от списъка и повтори всичко това със скачането и светофарите на връщане. Напоследък все по-често забравяше да изпълнява поръчките от този списък.
Прибра се.
Жена му седеше на масата и не мигаше. Гледаше в пространството пред себе си и сякаш душата й беше другаде. Тук беше останало само тялото – чакаше я да се върне.
Скоро.

 

2.

Тя се сви като малко дете и се сгуши в Потап. Скри лицето си в гърдите му и заплака.
Потап изпусна плика с покупките на пода и обви жена си с ръце. Сякаш за да я предпази от света.

 

3.

Тревата вече имаше онзи особен зелен цвят, който през останалото време от годината забравяме, че съществува и остава само в снимките – пролетен. Макар да беше добре окосена и поддържана, вятърът успяваше да се заиграе с нея и я раздвижваше. Това движение напомни на Потап движението на морски вълни. Онези вълни, на които се радваха всяко лято – той, съпругата му и дъщеря им, когато отиваха до плажа и прекарваха там по цели дни.
Вятърът спря.
– Здравей Джулия. Ох, скъпо дете, не знам как да ти го кажа. Не мисля, че майка ти е готова да се върне у дома. Сега за кратко е вкъщи. Отново. Но отново започна да… отново се появиха онези настроения. Пуснаха я от клиниката за кратичко и мислехме, че всичко ще е наред. Но и този път не е. Както преди е, но й отне малко повече време… забави се малко повече.
Потап млъкна за кратко.
– Извинявай, че те занимавам с това. Не е твоя работа. Просто вече си голяма и те приемам като пораснал, голям човек и знам, че мога да си говоря за такива неща с теб. Знам, че мога да си говоря за всякакви неща с теб.
Потап въздъхна, но този път не изтри сълзите си. Остави ги да се стичат по бузите му.
– Знам, че скоро ще се оправи и ще се прибере у дома. Знам, че скоро ще е готова… Знам… – последната му дума се задави от напиращите нови сълзи и излезе трудно от гърлото му, – Знам – повтори още веднъж с малко по-уверен тон и се покашля. После се опита да се усмихне и стана от тревата.
Потап се наведе леко. После сложи ръката си върху надгробния камък и го погали. Целуна го и се изправи.
– До утре, Джулия – каза той с малко по-спокоен глас и потегли към колата.
На път за вкъщи мина през магазина и напазарува храна от новия списък на Андриана.
Усмихна се на касиерката и й пожела лека вечер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Николай Фенерски – Аз, бройлерът

 

Абе носят се тука някакви слухове. Имало, казват, някакви чудни гледки навън. Други цветове, миризми и въздух, други светила и храни. И никакви решетки… Ама тия гадини какви ли не слухове са способни да пуснат само и само да ни нарушат рахатлъка. Не знам кой ги измисля, но не е добре така да ни разстройват. В нашата ферма и бездруго животът е кратък, та тия се опитват още да ни го съкратят с такива инфарктни информации. Аз съм на попрището жизнено в средата, още двайсет дена ми остават, докато… Такова. Тия нашите господари може ли да са такива долни създания, а? Конвейерната линия за обезглавяване и почистване се движи пред очите ни без никакъв свян.

Но ние не униваме. Аз и моите съседи искам да кажа. Отляво е един жизнерадостен тип с по-бяла перушина от моята, а отдясно е един спокоен сангвиник с леко сивкав оттенък. И двамата наедряват по-бързо от мен, само аз като че ли си задавам някакви сложни проклети въпроси и това се отразява и на физическата ми кондиция. По-слабичък вървя, но все пак се храня, за да успея да изживея живота си на спокойствие. Иначе ще ме помислят за болен и ще ме изнесат на бунището без време.

Та Сивкавият отдясно понякога ми говори за Задкулисието и че над нашия господар имало много по-висши господари, които определяли дължината на живота ни. Твърди, че до него е стигнала по неведоми пътища информация как в далечните страни на Запад от нас събратята ни бройлери живеели по цели 45 дни, а на Изток положението било по-лошо дори от нашето, на трийсет и третия ден обезглавителят ги завъртал. Жизнерадостният отляво само му се присмива. Казва му, че животът си е прекрасен сам по себе си и от тия конспирации полза никаква няма. И допълва, че живеем в най-демократичните клетки, които може да съществуват и че трябва да гледаме позитивно на съдбата си. Това последното не го разбирам. Ще го питам какво значи, като се събуди.

Даа, нашият господар не е от Задкулисието, той си е съвсем откровен с нас. В прав текст ни говори. “Хайде, миличките ми, хапнете си, че бързо да порастете”… Защо се е разбързал тоя човек? Колко му е да ни отпусне още пет дни? Имам подозрения, че е сключил договор с ония над него и че там са упоменати сроковете… Опитвам се да не бъда нещастен. Наистина, сутрин рано, докато другите още спят, често ми се случва да ме обземе необяснимо усещане за празнота и тъга. Не е свойствено за нас бройлерите да страдаме от депресивни обсесии, явно това е някакъв недостатък в моите лични гени.

А главите… Да не мислите, че постъпват човешки с главите ни? Хей там встрани е Центрофугата, под Обезглавителя. И при отделянето главата пада в нея. От долната й част стърчи една тръба, от която след финото смилане потича розова течност. Събират течността, в нея добавят още толкова друга някаква кафеникава течност и пускат субстанцията да тече по едни маркучи от тънък найлон. Маркучите се губят от погледите ни. И телата на другарите ни се губят от погледите ни. Конвейерът ги носи около минута пред очите ни, накачени за шиите на десетина сантиметра едно след друго, ние живите ги наблюдаваме и това са най-вълнуващите мигове от съществуването. Всички те притежават големи закръглени сочни гърди. Предполагам, че съм от мъжки пол, но и моите гърди се закръглят, а Жизнерадостният и Сивкавият имат по-красиви предници и от женските на поточната линия. Понякога се обзалагаме, докато гледаме линията – опитваме се да отгатнем тялото на женска или мъжки е принадлежало. В редки случаи успяваме да установим истината за части от секундата, когато забележим някой прокраднал се вторичен полов белег.

Всяка втора нощ ме измъчва един кошмар. Сънувам, че гърдите ми не са толкова кръгли, че гребенът ми е пораснал няколко пъти, а бялата ми опашка е станала буйна и гъста, разперена и красива. Разхождам се по някаква зелена настилка, мирише ми на нещо приятно и непознато, а около мен обикалят спокойни кокошки от всякакъв цвят. Събуждам се изпотен и се ядосвам на тия долни типове, които разпространяват слуховете. Няма такива неща и никога не е имало, разбира се. Има очевидности. Има демократични клетки, има сива настилка, лампи с неприятна светлина и господар, който ни храни, а понякога ни говори. Всичко останало си го измисля бройлерското им въображение.

О, не! Пак се започва. Двайсет и първият ден от моя живот. Останалите се разбудиха и господарят след малко ще дойде да ни огледа дали се храним. Хранилките вече започват да бръмчат. Тая блудкава гадория едва я преглъщам. След като се натъпча с нея, воденичката ме боли, гърдите ме болят и ги усещам как набъбват, гласът ми изтънява и ми става скапано. Намразвам господаря и за миг усещам, че ако ме пусне от клетката, ще скоча да му изкълва очите… Но това желание трае съвсем кратко, защото гърдите ме заболяват още по-силно. Бутчетата ми също се закръглят и ханшът ми някак срамно се заформя… Нямам много място за ходене, но си мисля, че ако тръгна, трътката ми ще се върти съвсем по женски. Ще ме познаете ли, като ме видите на витрината след около месец? Аз съм вашият бройлер, да. Онзи, депресираният…

Хайде, пиленца. Стига сте чели, и бездруго само слухове се разпространяват из тоя интернет. Имало било господари, ха-ха. Идете си хапнете от ония прекрасни неща, дето си ги купувате от хамбара за жълти стотинки. Те ще ви помогнат да узреете по-бързо. Да заформите трътки. И после така. Там. Нали си знаете. Защото дните ви са преброени. И онези, дето ги няма, имат нужда от енергия. А вие живуркате прекалено дълго и им издишвате залежите от кислород, отнемате от жизненото им пространство.

Бройлерчета мои сладки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Богомил Иванов-Богè – История с чорапи

 

Здравейте, следите ли ми мисълта? Нормално, нея никаква я няма. Проблема с чорапите, по които има изобразени животни от саваната, е силно потиснат от морето чорапи с всякакви белези от използване и изображения, намиращи се в магазините за втора употреба.

Закупете си чорапи със зебри, слонове, жирафи, антилопи. Избягвайте с лъвове, хиени, леопарди, защото когато си обуете краката с двата различни чорапа, както му е реда, и се съвпаднат хищник-тревопасен, ще се установи гонка на живот и смърт. Краката ви ще се развъртят като перки и ще се намерите на земята с най-вероятно строшена в захвърлена бутилка брадичка. Не си обувайте и два чорапа с едно и също животно. Размножителния период сред текстила не страда от паузи. Затова срещайте антилопи със слонове. Зебри с бизони. Относно обуването на чорапи с хищници… Внимавайте! Може да усетите хапеща болка в стъпалата, която би секнала скоро само ако гъбичките между пръстите ви са достатъчно отровни и са налапани по невнимание. Може да прихванете изменения в поведението си. Идват дни на повишена консумация на месо. Но най-дразнеща е онази лъвска царственост, с която някои ще започнат да тормозят света. Проклети доминанти, второразредна кръв. Ето на, личното ми озлобление изскочи и предричам плашещото му развихряне, което ще ни струва раздялата с досегашната тема. Хайде!

Чорапите, господа и дами безделници, превърнати в баби, поради една особена икономическа причина, са особено обвързани с народната култура. За момента тази връзка се изразява в нищото. В бъдеще обаче… Мой човек добре постави въпрос, защо липсват шарени чорапи за мъже. Възприето надълбоко от мен, усетих как това треперещо от неизясненост терзание се взриви и освен да се подуе стомаха ми за два дни, получих отговор. Плетете чорапи с мотивите на черги и народни килими. Пъстрота колкото желае човек! Плетете чорапи с кройките и вида на народни носии-ризи, елеци… Нека има гайтани, шевици по тях! Кой си облича краката в носия?

Остана проблема с търсенето на баба, защото кой друг тип човек е способен да плете за без пари? Такива не открихме, но жив и здраве да е моят приятел безделник, пияница с особени цели, който с добродушието си така ми напомняше на някоя баба. Отворих този клуб на ,,Анонимните хора не правещи нищо“. И вие дойдохте! После дръпнах  грозната табела с кривия надпис и под нея изскочи ,,Цех за чорапи тип носия“.

Работата да струи, защото иначе ще търпите лишение от бира. За преизпълнение на нормата – голям резен сланина!

На работа хора без работа! Накарайте стъпалата ни да се чувстват българи! Бирата ще се разлее в дванадесет без пет. Сланината се размразява. Къде е солта?

                                                                                   

                                                            Речта на един загубеняк два дни преди да се загуби

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Мариан Желев – Култура с дистанционно

 

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че дистанционното за централното заключване на стария ми пикап може да действа и на различни други механизми. Аз много често, докато си вървя, си го натискам по навик – все там с нещо да си играя. И веднъж, както си вървях в Морската градина, една ограда взе, че се отвори. Огледах се в началото колебливо – оградата бе плъзгаща, през нея минаваха автомобилите на баровци, които владееха имот в съответното блокче. Оттам съм виждал да влизат и излизат все коли с над 300 коня под капака. Предимно с 4х4 задвижване, с чудовищно боботене на мотора и поне няколко галона гориво, които остават за спомен на тичащите и играещите деца в Морската градина под формата на газове. След това същото това чудовище се прибираше зад въпросната ограда и се кротваше защитено от друго черикрако, но лаещо животно.

Та вървя си аз и си щракам – хоп! Врата се приплъзна. Помислих, че някои от живущите баровци се е прибрал или ще излиза. Почаках известно време. Вратата се затвори. Отново натиснах копчето – и ето, тя отново взе да се отваря. Поиграх си известно време. Кучето, вързано на синджир, ме налая минута-две, па като се умори, кротна се и взе да смуче стар кокал от младо агне, докато около него не се появи локва от собствените му лиги.

На другия ден пак бях пред оградата – отвори се, затвори се. Току като Али Баба, който държи в плен четиридесетте баровци в тузарското блокче на Морската градина. Един с джип, чийто гуми бяха като на Боинг 747 половин час не можа да излезе. Той отвори, аз – затворя, той отвори, аз… ама съм се скрил зад едно цъфнало храстче, цялото накичено с мартеници. Накрая онзи не издържа, слезе от джипа, изкърти кабелите, качи се в колата и излетя със свръхзвукова скорост, от чиято въздушна струя хиляди мартеници се разлетяха край мен.

Да се призная – доскуча ми. Беше време да пробвам на друго място силата на вълшебното дистанционно. Не мислих дълго. Тръгнах към училището, където учат децата ми. Там всяка сутрин става стълпотворение от бързащи майки и татковци, газят се един друг, ругаят се, вадят бухалки – и се бият, само и само да докажат, че могат да стигнат максимално близо с кола до входа на училището. Един път бяха попаднали в задръстване; крещяха, нервничеха родителите, докато една едра майка не се качи на капака на колата си и… се изкряска: „Грабвайте телата!“ Живи деца фръкнаха завчас. Учителките ги ловяха пред класните стаи с помощта на специално акредитирани психолози и хора от Гражданска защита… Та застанах на пост една сутрин. Изчаках родителите да изхвърлят децата си от колите пред училище и – щрак! натиснах копчето на дистанционното…

Никакъв ефект. А исках да ги заключа в колите им. Да блокирам с дистанционното ключалките им, водните и горивните им помпи, делкото, както и цялата електрическа система на автомобилите им и те да останат там, вътре в тях, като паметници. Да видят хубаво ли е да дишаме газове, да мачкат пешеходците и да вдигат врява до небесата. Но не стана моята.

Смених батериите. Сложих ултраскъпи и много мощни. Цъфнах пред училището и отново зачаках. Точно когато се насъбра множеството с нервни майки и бащи в своите МПС-та, врякащи, бибиткащи, каращи се и гледащи да се докопат с колата си едва ли не до класната стая, та точно тогава натиснах дистанционното…

Настана такава тишина, че и аз се изплаших. Такава трябва да е била атмосферата преди големия взир, затишие пред буря и челен сблъсък на стар Зил, прелетял през мантинелата към прохода Витиня. Двигателите на абсолютно всички коли изгаснаха, цялата им ел. система изключи и поради това никой не можеше да ползва клаксоните. Родителите крещяха вътре вцепенени, но никой не ги чуваше заради доброто уплътнение; а децата, тръгнали с подскок към училището си, им махаха, защото си мислеха, че мама и тате са се развълнували нещо и преживяват бурно родителщината си.

Сърце не ми даде да ги държа повече от половин час в това състояние. Натиснах отново копчето и… като ревнаха тия ми ти коли, като наизлизаха едни ми татковци с дебели бицепси и широкоформатни татуировки… Изкараха си го на боклукчиите, които също стояха притиснати в камиона, току-що обрал развалените яйца от Великденските празници.

Тръгнах си развълнуван и добре настроен. Викам си – няма да променя статуквото, но поне опитах.

Ред бе на моята улица. На моята кална, изтърбушена, вечно неасфалтирана и трудно проходима улица. Същата, която пази прокървяването на стотици картери, оставили маслата си там, както и труповете на непотребни мотори. От петнадесет години тя бе виждала толкова асфалт, колкото сираче шоколадов сладолед. Що оплаквания, жалби, протести бяхме организирали. Писах статии, писма до медии – нищо. Накрая със съседите се грабнахме с по лопата и кирки, почистихме улицата, запълнихме с бетон дупките, направихме малка дига, за да отвежда дъждовната вода, която редовно прокопаваше вадички. И тъкмо да се успокоим, когато поредната ВиК авария привика два багера, шест зли зила с треперещи предни брони, петнадесет работника – разбиха ни улицата, оставиха всичката кал на място, направиха толкова големи дупки, че дъното им не се виждаше. И си отидоха.

Знам, че прекалявах, но реших да заредя дистанционното с още по-силни батерии. Уранови някакви. Нови, секретно производство на Виетнамската армия, копирани после от китайски емигранти. Викам си: Сега ще отида на улицата, ще натисна копчето, ще изчакам минута-две-три и с хляб и мерудия ще посрещна фадромите, самосвалите с чакъл и асфалт, валяците и майсторите на тротоари… Щрак! Нищо. Отново натиснах копчето – Щрак! Пак нищо. И за трети път казах щрак!

Дали от урановите вълни, но ме заболя главата. Въпреки това изчаках половин час. Нищо. Прибрах се вкъщи, намазах си филия с лютеница, пих едно домашно вино и си легнах. И като съм засънувал – как отново мажа филия, но не с лютеница, а с асфалт. Мажа дебела асфалтова филия, играя си с едно детско валяче, за да го замажа хубаво, после си режа филията на парчета и си хапвам с такова удоволствие, че можех да мина безпроблемно на кастинг за дегустатор на нетрадиционна кухня.

Но някъде към полунощ се събудих от тежък грохот. Помислих, че някой разбива вратата на апартамента ми. Понадигнах се – нищо подобно. Показах се на терасата и какво да видя. Цялата ни улица осветена, един полага чакъл, друг зад него поставя асфалт, валякът бумти, трамбова и заглажда; млад техник с чертежи в ръка бърза да даде нареждания за тротоара; слагаха така ценното улично осветление. Комисия от държавни служители следеше процеса. Водещи медии правеха бурни репортажи и вземаха интервюта. Слагаха отводнителни шахти, а шефът на ВиК-то се кръстеше след всяко обещание.

Самодоволен, вътрешно и външно усмихнат, с чувство на траен победител бръкнах в джоба на пижамата си и извадих златното, безценното, любимото ми дистанционно. Господи, това бе чудо на чудесата!

Сън не ме хвана. Значи така – новите уранови батерии са стигнали където трябва, задействали са се механизми, табла, кабелащини и други електромагнитни вълни… А в главата ми – нови планове.  Чувствах се като Гандалф с жезъл, като Терминатора с двуцевка и като Стоичков в нападение се чувствах. Щях да трепя орки, да унищожа инвазията на роботизираното и корумпираното ни общество, да им……… (обърнете се към Христо за попълване на многоточието)

Станах рано, облякох се и тръгнах към София с влака. Бях решил да оправя цяла България. С дистанционното от централното на стария си пикап. Мислех да започна от Министерството на Културата. За мен това винаги е било приоритет. Оставете икономика, здравеопазване и прочее; ако културата на една страна куца, ще закуца и с другия крак цялото общество. А тя културата ни куцаше отдавна, лазеше дори. Но пък аз идвах, с дистанционно в ръка и нови батерии.

Качих се на влака. Той тръгна, но след две гари спря. Авария. Натиснах дистанционното. Влакът не само тръгна, но се изстреля като японски прототип за скоростен транспорт. Хората нямаха време да пишат благодарствени писма и да гу пускат през WI-FI-я на купетата. Никога не бяха стигнали преждевременно на гарите. БДЖ даже получи оферта да строи скоростна отсечка Бомбай Пекин с тунел под Джомолунгма, подписана лично от индийския министър на транспорта Таман Дамаджан и подкрепена от китайския му колега Ко Ся.

В София съм. С помощта на дистанционното прокопах тунел от гарата до министерството на Културата. След мен тръгна нова линия на метрото. Купих си кафе – да се ободря, но и да си вдигна малко адреналина, защото ме очакваше най-голямото изживяване в моя живот – да оправя културата на РБ – на моята Република България.

Натиснах копчето на дистанционното.

Зачаках.

Имах опит и проявих търпение. Капнах си две капки отлежал коняк Плиска в кафето и в този момент до мен се появи Евгени Бакърджиев. Не знаел още защо го викали. Предполагал само, че е заради опита му да взривява мавзолеи. Не след дълго от главните врати на Министерството на културата взеха панически да излизат чиновници, охранени творци и добре облечени чистачки. Аха, викам си, почна се. За да засиля темпото аз още няколко пъти натиснах дистанционното. Евгени Бакърджиев се скри някъде. Земята се разтресе. Машина за прокопаване на метротунели показа нос от главния вход на министерството. После се скри. Сградата бе заобиколена от хора на фирма за взривяване на стари и ненужни сгради. Отцепиха района, изведоха всички служители и работещи наоколо. Заложиха динамита, извикаха медиите и натиснаха копчето. Сградата рухна като пясъчна кула.

Стана ми тъжно. Какво ли щеше да се пръкне на нейно място. Докато се чудех, без да се усетя, пръстта ми бе поставено на копчето на дистанционното. И го натисках ли натисках.

За нула време се появиха работници, машини. Разчистиха останките, туриха темелите, ливнаха бетон, бучнаха арматура. Първа, втора плоча – цъфна нова сграда. Сложиха дограми, боядисаха, вкараха оборудване и малко преди края на работния ден се появи пикапче с голяма табела. Поставиха я над главния вход на новата сграда. На табелката пишеше: „Фабрика за макарони“. Само след десет минути се появи стрийт арт художник, в чийто патрондаш бяха натикани всевъзможни спрейове с бои. Извади един случаен и драсна пред „макарони“ надписа „Криви“.

Бях гузен. Чувствах се виновен някак. Нямах това предвид. Но досега дистанционното – странно – познаваше волята ми, следваше желанията ми, изпълняваше някои мои прищевки. И ето, че сега унищожих цяло министерство, при това на Културата, за сметка на фабрика за Макарони. При това криви вече.

И ето ме на, вървя си по улиците и по навик отново си натискам копчето на дистанционното. А хората минават край мен и ми се смеят. Що ли? Те няма откъде да са разбрали за провала ми с Културното Министерство. Но колкото повече вървях, толкова около мен се събираше народ – смееше ми се и взе да ме сочи с пръст. Ама сочеше някак надолу, в кръста ми. Погледнах се. Що да видя – копчелъкът ми, дюкянът ми стои отворен. Е, случва се. Но пък чак толкова смях да предизвикам. Пообърнах се деликатно, па се закопчах. И пак тръгнах. И току си натискам дистанционното. И пак взеха да ме сочат. Причината – същата. Разбрах каква е работата. Погледнах дистанционното. Натиснах го – беше за последно.

Урановите му батерии бяха свършили. Светът не можах да променя, но поне, викам си, в пикапа си да вляза отново.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018