Стефани Гончарова – Стихове

* * *
на прозорците на първото ни жилище
няма пердета
закачих любимите си тениски
за да разделят
телата ни от влаковите релси
и когато групите по тях
избледнеят от дъжда
ще облека присъствието ти
като заминаване
и заедно ще построим
съня си

 

***
обеля 1 никога не заспива
разрязвам асфалта с поглед
и храча пръст и улични светлини
тук дори въздухът е тъмен –
като коледа без сняг

 

* * *
тя потъва с отпушени зеници
и простира белите си дробове за проветряване
корените на косата й са винаги най-тъмни
след секс и преди боядисване
докато мие чиниите сънува
ръце които я натискат в снега

 

***
влагата се впива
в ъглите на квартала
където избягах
от детството си
пресичам улицата
сякаш е ограда
и вървя без
да поглеждам напред

 

pretty mouth and green my eyes

когато пушиш
издишваш дъжд
в сънищата ми
разстоянието
от мен до теб
е кръвопролитие

 

***
рано или късно
смъртта ще падне
като ябълка
ще вреже розовата си мъгла
във вените на зимата
и сърцето ще изстине
като черен чай без захар
кожата ще се свали от скелета

време е
за истина

 

***
котките нямат девет живота
по това време на годината
на терасите на летните вили
става течение
а плодовете на любовта ни
изчезват като град на призраци
в който детските колички
са винаги
празни

 

***
декември ни държа на сухо –
отказа сняг дори на децата
както майка им отказва секс на мъжа си
и вместо подковите по вратите на вилите
в тъмното лъщяха
три брачни халки
и зъбите на кучето

 

***
прегръдката ти
е свободно падане
и разресана плитка
(като никотин в кафето
и кофеин в цигарите)

разбирам я чак
след като ме пуснеш

 

***
отвъдното е
непозната територия
дали ще се намерим там
за да си кажем
че всеки от нас
мразеше себе си
но заедно
се обичахме

 

***
в четвъртък спиртът е сладък
и става само за дезинфектант
(раните ни
са от друго естество)
няма значение
дали петната в чиниите ни
са мухи или семки от диня
щом в света
в който се обичаме
неделите загинаха бездетни

 

***
мъртви стъпки
по покрива
обувките
съхнат в мазето
почукване по ръба
на вниманието
а тялото –
синьо
като сълза
пролята насила

 

***
наивно ли ще е
ако те помоля
да ме изчакаш там
където любовта се
изравнява
докато заедно
вървим напред

 

дефлорация

ти събра зверовете в кръг
изплетох топка от звуците им
с която ума си играе
когато устата е запушена

 

***
кой нюанс на
тъмнината
трябва да убием
за да се роди
 
чудото

 

***
обръщаш ми гръб
за да те позная
когато пак се разминем

Кристиан Илиев – Стихове

брьогел рап

кучетата чакат
да се качим на покрива
преди да ни разкъсат
за да не цапаме
снега

 

ти
си електричеството
за градския транспорт
което изгасва на нова година
и оставя хората слепи
за случващото се
ти си човекът
който влиза в училищата
и избива първокласниците
по азбучен ред
ти
си тролеят пълен с убийци
изнасилвачи и наркомани
а аз
съм пътник без билет

 

квартални гробища

броим до десет
зад счупените катерушки
гнием
със затворени очи
и чакаме
да ни открият

 

затворени входове
прясно боядисани стъпки
панти без врати
влизам
където няма изход
и оставам

 

метро

земята под краката ми
се задушава
докато гробарят
търси работа
като продавач на билети

 

***
омразата ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

 

***
да те обичам
е като зимния плаж –
мога да лежа на пясъка
но ако плувам
ще замръзна

 

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

 

изкуствен интелект

няма да се караме
защото се обичаме
ще се обичаме
защото се караме

 

***
храня се
с кръв и мляко
поглъщам всичко
докато не заситя
срама си

 

до огъня

не се научихме
да треперим заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

 

цивилизация

лесният начин
човек да прикрие
че е животно

 

днес
всичко черно потъмнява
гумите на колите не се въртят
и паметникът в центъра не е
огрян от слънцето

през такива дни
дори мъртвите възкръсват

Ружа Матеева – Стихове

***
разписанието на бъдещето
е сгрешено
чакам на перона
някакъв влак
под който още няма
прокарани
релси

 

***
косата ми спи
върху твоята възглавница
и сънува всички причини
да не се
събужда

 

***
ако те има
отвъд представата ми
за теб
направи ме
от същата нематерия
за да бъда
истинска

 

***
наричай ме
както искаш
само не съжалявай
тъмнината
с която те обичам
тя е последния лъч
на предстоящо
слънчево
изригване

 

***

не ме учи
как се оформят мислите
твоят живот също е роден
от яйцето на желанието
но люпилнята
е различна

 

***

някой
се опита да стигне
до танца на сърцето ти
със симетрията на думите
без да знае
че тактовете му
са неравноделни

 

***

сгреших ритъма
и сърцето ти ме изхвърли
като ненужна
пулсация
сега съм хирург
в очакване
на собствения си
инфаркт

 

***

животът ми
в крачки
е твърде кратък
една навън
и една
навътре

 

***

написах нещо
и го изтървах
на земята
тя го прочете
и ми го върна
изтрито

 

***
сълзите не са капки
те са бразди
по сухата пръст
на раздялата

 

***
стъпките ми
падат
по листата
като сълзи
след раздяла
тази нощ
дърветата
потърсиха
корените си

 

***
някой
ще дойде
ще проникне
до най-меката сърцевина
на душата ти
ще ме изрови оттам
а ти с почуда ще гледаш
останалата тленна част
от себе си

 

***
взе ми всичко
в което не вярвам
за да остане
единствено
мисълта
за теб

Божидар Пангелов – Анемонна поезия

Вие виждали ли сте Хляб? Що за въпрос, ще ми кажете. Та кое ли дете не знае. Децата знаят, понеже не знаят понятието – хляб, а само неговата функция да засища. Вашата представа за хляба не е моята. Вашата представа за хляба е пълнозърнест хляб, хляб диетичен – моята – онзи хляб, който купувах рано изпечен в нощите, ръчният хляб, който мирише на нещо отдавна отминало и толкова вечно. Така е и с поезията, тази, която харесвам. Която е добра за мене – за моите представи, сетива и разбирания. Не ми е нужно да знам понятието, за да харесвам. Останалото е лицемерие. Не мога да ям от вашия хляб – не ми харесва. Защо искате от него да ям? От моя не ви насилвам. Защо определяте кое е доброто за мен? Защо отхвърляте моя хляб – не ви задължавам да ядете от него. Думите за символа не са символът. Анемониите в поезията на човека от морето не са анемониите на човека от планината. Той анемонии е виждал повече на картина. Но как ще усети този от планината онази мъка на човека от морето, когато „очите се затварят сред морски анемонии“*. Ще поиска ли, когато не е в Любов?

Не съм виждал Любов – знам, че засища.

* Г.Сеферис

Ани Илков – Каменни въглища

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчини блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!

Виктор Иванов – стихове

нова социална поезия

черните мисли
черните мисли

обикновено са на хартия

не и днес
днес са върху плът

в нощ като тази

в дни като този

 

* * *
да пишеш добре
е лесно –

искат се

деветдесет процента
самоубийство

и десет процента
талант

 

***
всеки поет
има нещо за казване
и то е че

не му стиска

не му стиска
да усеща
да копнее
да прелюбодейства
да желае

да бъде сам

 

***
една сутрин
докато си миех зъбите
срещнах бог
той ме поздрави
не се усмихнах
закъснявах
помоли ме
да спра да го сънувам
да му оставя
поне малко време
съгласих се
оттогава не спя

 

***
когато
мвр и господ

са в една смяна

вечер
градът е красив

телата гаснат

изоставени
с теб
под земята

слушаме сърцето –
нека станем
свое подобие

 

***
по невидимите етажи
на лудниците

чаршафите
не се сменят никога

не
поради липса на хигиена –

просто въпрос на вкус

 

***
със сините пантофки
на болната реалност
обичам да рисувам
големи дъги
с формата на черепи
след това
с млечните си зъби
пробивам
изкуствения ти
свят
завъртам
жълтите си очи
а ти
ме наричаш
трагедия

 

аз
когато съм грях
се чувствам жив

когато съм бог
търся любов

когато съм спомен
крия хора на тавана

когато се усмихвам
сънят се повтаря

когато съм човек
съм винаги мъртъв

 

любовта е
черни слънчеви очила
порнография от осемдесетте
натрупана в мазето
тежка като прах осъмва
с размазано червило
тя е кифла
паднала на пода
стих написан
от смъртта

 

краят е
там където
всичко е заровено
надълбоко
без препинателни знаци
без помия

защото краят е красив
той е себе си
и ни познава

знае че ни е страх

 

* * *
справедливост няма

бог убива
само от любов

Златомир Златанов – стихове

Ектения

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи

 

Почит към Езра Паунд

 

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.

 

На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

Николай Владимиров – стихове

люлин

тази сутрин
мъглата е толкова гъста
в нашия краен квартал
че призраците
под прозореца ни
съпровождат детски колела
които имат само гласове
и се страхуваме
че ще пораснат без лица
преди небето да се е
изчистило

 

***
нищо не е по-голямо
от хляба
освен когато го нямаш
да ти предложат хляб срещу това
да престанеш да пишеш поезия
а ти да избереш поезията
и бавното умиране от нея
вместо смъртта
цял живот

 

всяка любов има край
само нашата няма
начало

 

тази нощ
разбрах че си умряла
в сърцето ми
и не му казах

 

***
най-дълбоката сълза
е тази
която пада от окото
за да не убие
някой
с удара
на тишината си

 

ако съм църква
ще влезеш в мен
поне за сбогом
и ще се срутя отгоре ти
за да сме заедно
в руините на вярата

 

***
цветята които е пазил
от плевели
сега затрупват
ръцете му

градинарят започва
смъртта си

 

***
тежка си
като перце
от птица
което пада
върху чуждо рамо

 

***
твоят страх е смъртта
моят страх е живота
по средата умираме
заедно

 

***
когато правим любов
пътуваме всеки по другия
целите
движим се
целите
за да не свърши пътя
с нашето пътуване

 

детето на колячите

агнетата искат да умрат
за да не станат овце
за броене
преди съня на детето
вместо да са ангели
в съня му

 

***
скулптурата на ангела
се смее
когато вали
защото може да плаче

 

адам

върнах те
като ребро
вътре в мен
оттогава
те няма

 

няма да дойда
с влака
който закъснява
не съм в него
не съм и гарата
на която чакаш
аз съм багажът
в който забрави
да си сложиш
дрехи

 

ние сме волята за живот
която погрешка не влиза
в завещанието на умиращия
и наследяваме къща
без призраци
в която можем да сме
само гости

 

ако си книга
искам да умра
между кориците ти
буквално в последния ред
за да останеш без думи

 

***
слушам гласа
на Бог в тишината ти
и не казвам нищо
за да не ми отговори
че се отказва
от мен

Кирил Василев – Леярът от Курило

Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора

по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените

той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му

той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
 
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
 
вечерта не прехожда

Ивайло Мерджанов – стихове

***
да те забравя
и да вървя напред
означава да те чакам

 

окончателност

никакви наркотици
не могат да ми дадат
това което ми взе ти

 

егото е обречено

ако чакаш слънцето да
изгрее заради теб
ще разбереш че нощта е
безкрайна

 

любов

душата ми е некролог
на който пише
твоето име

 

каспар давид фридрих

ти си черната птица — любов
върху надгробния кръст на живота ми
отлитай
когато влиташ в душата ми като истина
когато загракаш упоително и тревожно
когато разперваш крилете си от мрак
отлитай
зовях те
от кристалното ядро на добротата си
зовях те от златните клонки на душата си
зовях те от небесния замък
на неразрушимия си дух —
но сега ти казвам само
отлитай

 

с един изстрел

да обичаш –
да убиеш двама

 

сбогом кажи

литературата
не просто свързва
тя разделя

 

онтология

търсиш любов
намираш поезия

 

изгрев над пустинята

знаеш ли
сърцето ми
е фараонска пирамида –
ограбено е преди три хиляди години

 

краят на войната

времето за война е изтекло
преди да се завърна
ти отдавна победи
а аз още не съм проплакал
за пръв път

 

***
целият мрак и тъма
на вселената
са просто някакъв стар килер
в който
Господ още не е сменил
изгорялата
крушка

и горко ни
когато това
стане

 

***
без теб и най-белият ми стих е черен –
като липсата ти
като забравата и нощта
като смъртта

но реалността
няма нужда от описания
остави тази игра на децата и телата ни
остави я за онези
които имат надежда вяра звезда
но нямат любов

 

***
червеният лак
червената коса
червеният цвят
на кръвта ми

далтонист
като всички мъже

 

охлаждане

ако писателите поетите
драскачите и авторите
знаеха истината –
щяха да млъкнат
завинаги