Александѫр Николов – На Далас Уинс

 

Революция

Лъч над звездите в ъгълът на атлас
момчета с кубинки като нови цветя
рицари на огъня от жълти стъкла
Пробив!

Контрол над щурците – зеленото убива
инквизитор – виолетов генерал.

Под дъжда остава фитил
сигнал от нова генерация:
кебапчета рози и разврат
поквара релси и грес.

Хазарт и смут. Кота 0. Ново 20:
след дъжд качулка. Нормално.

 

Минно поле

Под слоя черен пясък зрелищна експлозия
изхвърляща навсякъде О-та и Х-ове – за някои
минно поле за други – морски шах за трети – азбука
в етап на зачеване две основни форми несъчетаеми.

Докато се усетя сън полепна по гледащите очи:
сега непрекъснато заспивам и се събуждам
ако гаг рефлуксът можеше да спи щеше да е
по този начин. Притеснява ме пътя – като пуловер

на кръпки по гърба на времето – стъпиш ли
върху мина избухвате заедно. Пусни магаретата
да минат преди ти да минеш когато в небето
се носи пчелен аромат. (Суб)културите които са

товарните животни да бъдат ужилени. По раните
на оцелелите които не са стъпили върху някоя
мина ще гадаеш какво да бъде твоето движение.
Магарето ме погледна от твоите очи и в него видях

страхът на всяка една култура да не изчезне
да носи своя товар до крайното предназначение.
Товарите които носим са нашите собствени
означаващи и несъвършенствата на тялото ни

не могат да ни отклонят от пътя: Ние сме само
преносители на идеи които не ни принадлежат
а телесните течности не стигат за да ни излекуват.
Пусни магаретата да минат през тази черна степ

да уловят под копитата си цялата експлозия
в железните сърца на заровените скарабеи-убийци
чак тогава един по един косо на индианска нишка
ще тръгнем. Не те послушах тогава исках сам

да рева над своите бездни – нали поетът е автор на
собствена митология. Не виждах азбуки и
магарета не виждах потока който общото съзнание
на хората обединява. Подсъзнанието спи под
боричкащи се вълни и няма го няма го Ион

нашето намерено дете възпитано като оракул
да ни свърже като точки в общо минно поле.
Да бъде първото магаре пуснато да носи
своя товар а ние да го целунем в огъня.

 

По Рилке

Всеки ангел е ужасен – безумна красота
която не може да се побере
в рамките на пола в разбиранията

на хората – така както се радваш
на звездното небе или моралния
закон. На гората щом се изгубиш в нея.

Кастриран по рождение без травми
от детството – без воля без гняв най-
безмилостен палач с нож в едната си

ръка превръзка за очи в другата –
ще те оперира от твоето проблемно
детство от твоята воля от твоя гняв.

Няма изход от Рая – смъртта идва
когато застанеш пред портите му
и те прехвърлят от другата страна.

С вързани очи сетивата ти ще бъдат
готови да се настанят тук веднага
след кастрацията – анестезията

– очарование пред нещо съвършено.
Това вместо успокоително ще пази
болката от липсваща мъжественост.

Осъден да се радваш по заповед
да плачеш по заповед – ти си кукла
от прежда в ръцете на сърдито дете.

 

Поп арт

нека жаждата за малко сантименталност
да се утолява от друг тип култура не от
официалната – и защо тя е единствената
официална не знам да сме все още

в средновековието и всички да обслужваме
култа към светците с жития молитви
и похвали една култура значи ли това че
поддържа нечия държавна политика значи ли

това че щом искам да се отпусна в нови
слушалки с досадна песен с повтарящ се
припев за да задоволя нуждата си

от сантименталности трябва тази песен
да се среща навсякъде под път и над
път и всеки камък да може да я пее – не

не казвам че тази култура е по-малко от другата
това са различни паралелни вселени все
едно да се сравнява фолклор с литература
но нека има повече сергии на пазара повече

продавачи писна ми от едни и същи парчета
вмирисана риба крещи над своите бездни
слушащия досадния повтарящ се припев
докато разслоявайки културата като глава

лук прави кавър версии на забравени
оригинали за да създаде разнообразие –
вече не мога да различа стихотворение

на български поет от началото на XX век
и безбройните му кавър версии на нови
интернет книжовници от началото на XXI

 

Независимост

Независимост! не пред мен
екран да стои над мен азбука
под мен – ограничаваща линия –
матката на платката наричана още
безкрайност наричана още

разширяваща се Вселена. Плуваме
в огромна матка с мисълта си
над нас части от колективния
разум под формата на език под
формата на азбука пред нас –

зрението като екран най-красиво
проклятие. Независимост от стил
на живеене независимост до
обезличаване – върховна радост втора
по важност след смъртта на семето ценност.

Но всяка мисъл е материална всеки
плод от човешкото дърво тежи.

Идвам на кон яхнал кон яхнал
кон в лявата ми ръка лежи Бъдеще:
не Апокалипсис тракторни гуми и изкуствени торове
а деца които правят фигури
от пластилин и им слагат семена
за очи. В дясната – велики човешки

градове направени от рециклирани
боклуци – в тях велико изкуство
от боклуци непредизвикващо
изплюване на гнили плодове а тяхното
усвояване в ландшафта. Идваме на коне яхнали

коне яхнали коне върху седла
от рециклирани гуми. Независими
като фрагменти но обединени като
поема – това е морето в което не се
потъва защото всяка капка е вълна

всяка вълна – глас в полифоничното пеене.

 

На Далас Уинс
първия американец, на когото е присадено лице

Двадесет и три годишен да работиш
в тежката тексаска сутрин се събуждаш
двадесет и три годишен боядисваш
гърба на храма.

С
л
и
з
а
й
к
и

издигащата се платформа
се опира върху жиците и напрежение
от няколко хиляди волта среща челото ти. Резултатът:
изгаряне четвърта степен смъква кожата.
Вълната стига черепа и го обгаря. Мозъкът
остава незасегнат. Покриват с кожа раната. Двадесет
и три годишен сляп и без лице се връщаш вкъщи.
Очакваш дъщеря ти да избяга
но тя познава баща си по ръцете.
Силно те прегръща.

По нататък: обаждат се по телефона. Хирургията
се е развила достатъчно че да е възможно да се присади лице
от мъртвец на жив човек. Скоро се намира донор.

Лицето е свалено и транспортирано със самолет. Хирурзите
работят бавно върху черепа ти: свързват
стотици нерви мускули и кръвоносни съдове. Един по един:
невероятно е но тази чужда тъкан
се свързва с твоята напълно. Обонянието ти
се възвръща гласът ти също лицето ти добива нужната
чувствителност за да усещаш целувките на дъщеря си

и летящите сапунени мехури които вятъра поднася
пред стъкленото ти око
под парещо тексаско слънце до дървото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кирил Василев – Димитър Зашев (1948 – 2018)

 

Той беше мой преподавател в катедра Културология на Софийския университет. Преподаваше история на културата: Ренесанс, Реформация и Барок. В лекциите говореше разпалено, бързо и накъсано, с внезапни отклонения на мисълта, с вкус към куриозния детайл. Беше от преподавателите, на които студентите хем се присмиват леко, хем са странно привлечени от тях. В неговите лекции никога не беше скучно. Не можехме да предвидим нито как ще започнат, нито как ще свършат. Много често не разбирахме добре това, което искаше да ни каже, но това не ни отблъскваше, бяхме сигурни, не знам защо, че то е важно и си струва да бъде разбрано. След лекциите продължавахме да си блъскаме умовете над някои от елегантните и загадъчни фрази, които бяхме чули. Димитър Зашев беше първият истински ироник, който срещнах в университета. Нещо винаги се изплъзваше от казаното от него, нещо винаги оставаше недоизказано. Никога не бях сигурен в истинския смисъл на това, което казва. Винаги бях нащрек, очаквах някоя логическа или езикова клопка. Не мисля, че го правеше нарочно, че искаше да изглежда загадъчен. Просто не можеше да установи мисълта си на едно място, тя винаги беше по-бърза от него. Той постоянно я догонваше и се опитваше да я формулира ясно, но често резултатът беше някоя загадъчна сентенция, която той бързо преобръщаше в шега. Имаше чувство за хумор, което се изразяваше в безкрайна способност за създаване на езикови каламбури. Беше лишен от академична суета, но имаше ясно съзнание за йерархия и авторитет. Говореше с нескрито възхищение за любимите си философи и поети. В тези случаи иронията го напускаше. Всъщност мисля, че най-много се възхищаваше на поетите, какъвто и той самият беше. В редките случаи, когато го срещах из улиците на София и спирахме да си поговорим, той винаги ми рецитираше някой нов свой стих. Знаеше, че самият аз пиша стихове и това беше достатъчно, за да се отнася със симпатия към мен. Разказвал ми е за приятелството си с Христо Фотев, за гостуванията си при него в Равадиново. Философите, които най-много ценеше, бяха тези, които имаха специално отношение към поезията, литературата, музиката – Ницше, Лукач, Хайдегер, Бенямин, Адорно, Дерида… Всички те бяха философи на езика в двойния смисъл на тематизиращи езика и обзети, или дори обсебени, от езика. Самият Зашев беше такъв. Езиковата страст у него беше истинската причина да не пише. Той остави след себе си две тънки книги „Естетически отклонения“ и „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, които наистина бяха отклонения от основния му начин на съществуване и мислене. Той сам беше казал веднъж за себе си, че е „сократически тип“. И това беше вярно, Зашев философстваше в разговор, при това в разговор на улицата, в кафенето, в кръчмата, т.е. там, където всеки може да се намеси, където няма правила за влизане и излизане в разговора. Тази свобода, готовността да срещнеш най-странни персонажи и да ги въвлечеш в разговор беше много характерна за него. Дори бих казал, че имаше слабост към маргиналите, към чудаците. Понякога в създаденото от него феноменологическо ателие, където се обсъждаха откъси от „Битие и време“ например, нарочно канеше хора, които бяха невъобразимо далеч от тези проблеми и ги насърчаваше да се включат в дискусията. Не мисля че просто им се присмиваше. А може и така да е било, но със сигурност за него беше много важно да не отделя философията от всекидневното, баналното, маргиналното. Освен това ненавиждаше помпозността, а академичните занимания с философия често се израждат в помпозност. Дори Хайдегер, от който Зашев толкова се възхищаваше, понякога е помпозен в текстовете си. Вкусът към гротеската предпазваше Зашев от този философски „грях“ и го отдалечаваше от мислителите, които иначе го възхищаваха. Те нямаха този дар. Последният път, когато го видях, изглеждаше зле. Приличаше на клошар, но когато се заговорихме усетих веднага старата страст към мисленето и езика. Когато половин година по-късно научих за смъртта му не бях съвсем изненадан. Казах си, че той умря като прокълнат поет, без да влагам в думата „прокълнат“ никакъв литературен сантимент.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кристина Крумова – Плодовете на свободата

 

Стараеш се да попречиш
на Навика
да зазида стената от избледнели мигове
разсейваш го с комплименти
и усмивки
разхождаш напращели гърди
из кръглия си затвор
но копелето не дава пет пари
за гърдите ти
три тухлички
страстно докосване
две тухлички
стон
една тухличка
половин сълза
храчка на пода
и миризма на мъжка пот

 

През бримката на чорапогащника

позволи си да погледаш
през чуждото прозорче
завеските са оставени отворени
по протестантски
„живей, така че да няма от какво да се срамуваш“
открадни си парченце чужд живот
стипчиво като черен шоколад
само за подслаждане
Ах! Вкусът остава дълго…
благодаря на Бога, че не всички
сме протестанти

 

можеш да притежаваш
всяка смърт
освен своята
тя е за другите
разрешено ти е да познаваш
едно свое Аз
останалите са за другите
приемай чужите усмивки
твоята е за другите
поемай непознатата поезия
твоите песни са другите
болката ти
тя цялата
е за теб
утеха ли е причастието
пред кого се изповядва Бог
разполагаш само
със собствената си звезда
създаваш я преди да се плъзне
през хлъзгавата нощ
всяка нощ
подаряваш я на другите
стопляш устни върху пламъка й
и раздаваш целувки
и автографи
а болката ти
тя цялата
е за теб
Бог е търпелив
чака последната падаща звезда,
за да те пожелае

 

февруарски дъжд и флейта
разсейват миризмата на коса,
пропита от вчерашни желания
влагата трябва да се изразходва
в противен случай бързо
се превръща в мухъл

 

Гримирана свиня
на две опашки танцува
патешкия танц по пълнолуние
Пожелай си желание
на ум
Пожелах си ледена близалка
Свинята е по-красива
без грим

 

Откраднато

Цигарето
джазът
и чорапите с ръб
те връщат
там
където
развратът е анонимен
а изкуството безвременно
Внимавай!
удивителните могат
да бъдат опасни
лъвовете също
за носорозите дори няма
да споменавам

 

плодовете на свободата
растат по клоните на дървета
покълнали в кирта между пръстите на
тригодишно
пророческите сънища
се изсипват заедно с въшките
върху възглавницата на
петгодишно
мъдростта секретира
в сополивите салфетки на
осемгодишно
революцията се ражда
с първия болезнен цикъл на
единадесетгодишно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Виолета Златарева – От сто години чака мен

 

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.

Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.

Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…

 

Сутрин

Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.

Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,

Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Светла Караянева – Йонийско завинаги

 

Неолит

И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…

 

Платон

Тя вече не спуска щорите,
а завеси отдавна няма.
За какво ли са – на четвъртия етаж,
на широкия булевард.
От години е гледала постоянно
мъжа, живеещ отсреща.
Когато беше млад /и тя също/,
когато пиеше бира
на балкона по гащи,
когато коремчето му се превръщаше
в корем, а челото му се изкачваше
все по-нагоре.
Когато до него се появи жена,
а после – дете.
После и двете изчезнаха.
Тази душна привечер
тя пак поглежда отсреща.
Биричката, шкембето.
Струйки пот се стичат по врата й,
хвърля фланелката и гърдите й
на ама изплуват в жегата.
И той за пръв път дочува
хрипливия женски глас:
„Хвърли си перушината,
хвърли си перушината,
чаталесто животно!”

 

Реконкиста

Конкистадори
завладяваха Европа.
От корабите на Колумб, Кортес, Писаро
нахлуваха в полета и градини
по-ценни и от злато
картофите, доматите, пиперът
и царевица, слънчоглед, фъстъци…
Сега,
застанала до кухненската маса,
аз ставам по-червена
от най-червенокожия команч:
„Solanum tuberosum, Zea mays,
Licopersicon esculentum-
простете ми,
простете ми и вие,
Capsium annuum,
Arachis, Heliantus-
за инките, ацтеките и маите,
за вирусите и барута, за стоманата,
за Монтесума и Кецалкоатъл…
Какво бих правила без вас,
как бих направила
и най-обикновената салата!”

 

Свещеният на дедите

Португалският език – моето отечество…
Фернандо Песоа

Съскат съгласни,
блъскат се гласните
ъглести.
Ж като жило,
Ч като чубрица,
Ъ като Ъглен.
Някъде в бездните –
ерове, сигли, падежи.
Някъде в ехото –
носовки под носа си
мърморят.
Членесто членестоного,
тромаво лазиш по гънките
мозъчни –
с трите си рода, числата,
-ът/-ят, -та, -то, -те.
В дебри глаголни –
бъдеще в минало,
нещо не свършва
в минало свършено.
Имало, нямало…
Още глаголиш,
още те има,
жива зазиждаш ме
в строфи и стихове.
Думи в опинци, думи с шпори,
думи наемници, думи с корени.
С хляб и сол
срещат латинците
буквите кирилски.
Камо грядеши?
В тебе съм, в мене си,
твоя синтаксис
срича сърцето.
Брат мой, враг мой,
малка родино!

 

Кафез

Циганинът обича жена си.
И гълъбите на покрива.
Купи ги скъпо и ги дресира
с любов.
Жена си – също.
Когато е на кеф,
хваща гълъб и го запраща
в небето.
Красиво кръжат преметачите,
с лупинги се издигат.
Когато му е криво,
хока и тупа циганката.
Тя излита към майка си,
после се връща обратно.
Гълъбите – също.

 

Свобода

… за ябълки 1 ½ гроша
/ от най-голямата сметка на Васил И.Кунчев /

Айвания – златноалена,
сладка, хрупкава, лъскава.
Зимна ябълка в антерията
на Апостола, спрял край Къкрина.
Да разкваси устата си,
като тръгне пак по пъртината,
през пустинята на България,
дето още се раждат лъвове.
А във грозната нощ на Къкрина
търкули се тя в преспите
и чаушите на пусия
я затъпкаха със ботуши.
И юнакът със златна ябълка,
и ламята триглава с фесове
са останали страшна приказка,
появяват се във безсъници.
Но когато напъпи пролет
там, край ханчето, до стобора
разцъфтява самотна ябълка.
Снежна ябълка, с кръв поливана.

 

Йонийско завинаги

Счупихме статуите,
изгонихме ги от храмовете,
и все пак не са мъртви боговете.
К. Кавафис

Последно приключение,
дантелено крайбрежие,
флотилия острови.
Преоравам
морските течения.
Антена е мачтата,
обвива ме вой на сирени –
Пенелопа, Лаерт, Телемах.
А дебнат женски острови,
закотвят ме
пристани от бедра –
Цирцея, Навзикая, Калипсо.
Безкрайното завръщане.
Не се боя от ластригони,
от бурите на Посейдон.
Итака ме настига.
И Омир, слепият пастир,
ме връща в стадото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Венислава Близнашка – И накрая тръгнах по отклонението

 

денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

 

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

 

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

 

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

 

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Константин Преславски – Азбучна молитва

 

Аз се моля на Бога с това слово:
Боже на всички твари и Създателю на
всичко видимо и невидимо.
Господ Дух прати на живеещия
да вдъхне в сърцето ми словото, което
е за сполука на всички,
живеещи по Твоите заповеди.
Защото е светилник на живота
законът Твой и светлина на пътеките за
искащия евангелско слово
и просещия да приеме даровете Ти.
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички, искащи
люди Твои да се наричат.
Милостта ти, Боже, просят много,
но мен сега дари с пространно слово
Отче, Сине и Пресвети Душе,
просещия помощ от тебе с
ръцете Свои въздавай винаги
сила да приема и мъдрост от Тебе.
Ти, защото, даваш на достойните сила
ипостас всеки изцеляваш – от
фараонска злоба ме избави,
херувимска мисъл и ум ми дай.
О, честна Пресвета Троице, тази
печал моя на радост обърни.
Целомъдрено да начена да опиша
чудесата твои предивни много.
Шестокрила сила като приема да
шествам по стъпките на двамата учители
името и делото им да последвам,
ясно да направя евангелското слово.
Хвала въздайте за троицата в божеството,
която възпява всяка възраст,
юност и старост с техния разум.
Езикът* нов въздава хвала на
Отеца, Сина и Светия Дух, на Когото
е чест и държава и слава
от всички твари и дихания
във всички векове навеки. Амин

 

* В оригиналния текст ѧзыкъ. В старобългарски думата означава и народ, и език (бел. пр.)

 

Превод от старобългарски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Бойков – Минало незабравимо

 

– в търсене на истината –
на Палми Ранчев

 

Бях комсомолец
Член на ученическия комитет
Военно-патриотично възпитание
Вярвах в светлото бъдеще
и че живея в най-добрия строй
в новото време на новия човек
Веднъж ме извикаха на среща
от Окръжния комитет във Видин
Бях десети или единадесети клас
Беше странно че трябваше да потърся някой си
на пропуска на управлението на милицията
Отидохме зад Партийния дом
Помня стоим в прошарената сянка
хвърляна от дърветата
нещо ме меко притиска
докато мъжът ми говори (сега да го опиша така)
за важността от борбата с икономическата престъпност
ако съм знаел нещо да съм му го кажел
в името на благоденствието на социалистическата родина
Помня само
Мълча
в шарената люшкаща се сянка на клоните на дърветата
в обземащото ме чувство на смутност нередност смътна угнетителност
(сега ми се иска да кажа омерзителност)
Друго не помня
паметта услужливо е изтрила следите
(сигурно съм промълвил да
или кимнал в съгласие)
Беше лето 1985-а или 86-а

Никога повече не се срещнахме
Никому не разказах това
Побоях се да включа спомена в Книгата на живота (1)

 

1. 0.
Отговор с изх. № КИ-Ч-17-8918/06.04.2017 на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежността на български граждани към държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия
До г-н Николай Павлов Бойков
Уважаеми господин Бойков,
В отговор на Ваше заявление ВХ. №КВ-17-3072/16.03.2017 с искане да бъде извършена
проверка по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за достъп и разкриване на документи и за
обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия Ви уведомявам: Комисията за
разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на на български граждани към
държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши
проверка и към настоящия момент НЕ ОТКРИ ДОКУМЕНТИ, установяващи Ваша
принадлежност към органите на държавна сигурност и разузнавателните служби на
Българската народна армия, съгласно разпоредбите на чл. 25 от горецитирания закон. В
комисията НЕ СА НАЛИЧНИ и документи, установяващи събиране на информация за Вас от
органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Председател на КРДОПБГДСРСБНА:
Евтим Костадинов
(подпис не се чете, печат)

1.1.
След отговора на комисията за досиетата, създадох няколко хипотези. Споменът ми е
фалшив, отхвърлих я, чак пък толкова ясно да си спомням прошарената сянка на дърветата,
да не говорим, известен съм, че ми е бедна фантазията. В комисията са проверили през
пръсти. Малко вероятно. В настоящия момент няма документи, но някъде има все пак. Малко вероятно, като гледам изброените ведомства, към които се обръщат до получаването на цялата документация. Вербуващия ме не е оставил писмени следи в картотеките и личните дела. Малко вероятно. Той сигурно също е трябвало да изпълнява план и да показва резултати. Прочетох, че комисията не дава данни за лица под 18 години. Да съм бил в десети клас на 17 години? Или не е било работа на ДС, а на стопанския отдел на Народната полиция.

1.2.
Намерих кратката проза, която махнах от Книгата та живота, реших да не поправям нищо, дори полицията я оставих полиция:

Как не станах сътрудник на ДС
– и аз живях в социализма –

Беше в началните години на времето на гласността и перестройката. Тъкмо бях завършил средното си образование, бяха ме приели информатика в СУ и щях да ходя войник. Или пък бе в промеждутъка между Математическата гимназия и УПК по готварство. Не помня. Бяха ме повикали от районната полиция във Видин – сега там са общински служби – по някакъв предлог, за някаква справка. Не помня името на оперативния работник, сега си мисля, сякаш по комсомолска линия трябваше да се срещна с него. Не помня дори какво каза, може би се е позовал на борбата с икономическата престъпност, как ли я наричаха тогава?, и дали не съм знаел за хора, имащи връзки с чужденци и продаващи на черно. Не знаех. Да се обадя, ако се присетя. Може би кимнах с глава, може би казах да. Не му се обадих. Помня само смътното усещане за нередност и смутност в себе си в алеята зад партийния дом, сред процеждащите се през зелените корони на дърветата, топли, слънчеви, ласкави лъчи.

1.3.
Проверявам приемното време на членовете на комисията за досиетата, след това проверявам в интернет члена на комисията, който приема. Не го одобрявам, партиен кадър. Ще чакам графика за следващия месец.

1.4.
На 4-ти срещу 5-ти април 2017 съм сънувал сън: седя в инвалидна количка, бутана от Яница
Радева, обръщам глава към нея и се опитвам да ѝ разкажа разказания тук спомен, но не мога
и не мога да извадя глас от себе си.

1.5.
Говоря с техническия сътрудник на един от членовете на комисията по досиетата, на онзи, на който съм решил, че мога да имам доверие. Казвам кой съм. Обяснявам за какво става дума. Прочитам ѝ отговора на комисията. Докато го правя, имам усещането, че чувам потракване от пръсти по клавиатура на компютър. Всичките архиви на МВР били при тях. Ако имало документи, които са унищожени, то щяло да има документ за унищожението им. За евентуалната ми седемнадесетгодишност казва, че ако имало документи, щяло да стане ясно. Обещава да провери и обсъди въпроса с колеги и да ми върне обаждане. Обажда се и потвърждава, че нямало документи. Може и да съм се бил оказал безинтересен, как ли каза, не запомних, сега си съчинявам, за органите на ДС. Разбираме се, че няма нужда да се срещам със самия член на комисията. Да не си губим времето.

1.6.
Не намерих истината. Сигурна е само смъртта.

Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

In Memoriam Никанор Пара (1914-2018): „Епитафия“

 

Писма до непозната

Щом минат годините, щом минат
Годините и се отвори във въздуха ров
Между душата ти и моята. Щом минат годините
И аз бъда само някой обичал навремето
Същество, спряло за миг пред твоите устни
Нещастно, уморено да скита из паркове
Къде ще си ти? Къде тогава
Ще си, дъще на целувките ми!

 

Влакчето на ужасите

В продължение на половин век
Поезията бе
Рая на превзетия глупак.
Докато пристигнах аз
И се установих с моето влакче на ужасите.

Качвайте се, ако искате.
Да е ясно, че не отговарям, ако слезете
Кървейки през носа и устата.

 

Несъвършеният кавалер

Двойка прясно женени
Спира пред гроб.
Тя е в безупречно бяло.

За да виждам, без да ме видят
Скривам се зад колона.

Докато тъжната булка
Плеви гроба на баща си
Заниманието на несъвършения кавалер е
Да чете списание.

 

Предупреждения

Забранена е молитвата, кихането
Плюенето, възхвалата, колениченето
Благоговеенето, воя, храченето.

В това помещение е забранено да се спи
Ваксинира, говори, отлъчва от църквата
Да се настройва инструмент, да се спасяваш с бяг
да се прихваща чужд сигнал.

Строго е забранено да се тича.

Забранено е пушенето и съвкупляването.

 

Определям себе си като благоразумен човек

Определям себе си като благоразумен човек
Не като озарен професор
Нито като пророк, знаещ всичко.
Изненадвам себе си наистина понякога, играейки
Ролята на разгорещен кавалер
(Щото не съм светец от цепеница)
Но не се определям като такъв.

Скромен глава на семейство
Фиерабрас, плащаш данъците си.
Нито Нерон, нито Калигула –
Клисар, човек от гъмжилото
Чирак на светец от цепеница.

 

В реалността няма прилагателни

В реалността няма прилагателни
нито съюзи, нито предлози
кой е видял някога един игрек
извън Граматиката на Бейо?
в реалността има само действия и неща
мъж, танцуващ с жена
жена, кърмеща бебето си
погребение – дърво – крава
междуметието е дело на подлога
наречието е дело на даскала
и глаголът съм е халюцинация на философа.

 

Това сигурно е гробище

в противен случай не е ясно
какви са тези къщи без врати и прозорци
тези несвършващи колони от коли

а ако съдим по тези фосфоресциращи сенки
възможно е да сме в преизподнята

под този кръст
със сигурност има църква

 

Тези идилични влюбени

си приличат като две мравки
като две очи на едно и също лице
като двете ноздри на един и същ нос

тези влюбени мамка му
приличат на морето люшкащо се
и на петната на слънцето

 

В такъв случай

не се чудете
ако ме видите едновременно
в два различни града

присъствайки на богослужение в параклис в Кремъл
или хапвайки хот-дог
на летище в Ню Йорк

и в двата случая съм без грам разлика същия
нищо, че е абсурдно същия съм

 

Мухи в лайната

Господина – туриста – революционера
ми се ще да питам едничко нещо:
виждали ли сте някога флотилия от мухи
да кръжат над рядко лайно
да кацат и да се трудят в лайното?
виждали ли сте някога мухи в лайно?

защото аз се родих и израснах с мухите
в къща, обградена от лайна.

 

Светото семейство

Викат ми Хосе на Нея Мария
& нашия боготворен син се казва Хесус

Шушука се че не съм негов биологичен баща
Но това не е никак важно

Важното
Е че Светото семейство е налице

Определям себе си като негов платоничен баща
Кво да ви кажа:
Стига ми мушмурока да ми вика тате
Кураж!
СВЕТЛИ ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ
& хиляди благодарности за оказаното внимание

 

Това, от което спешно имам нужда

е некоя Мария Кодама
която да се грижи за библиотеката ми

някой който да иска да се снима с мен
за да остане в паметта на потомството

жена от женски пол
златната мечта на всеки голям творец

ще рече убийствена блондинка
която да не се гнуси от бръчки
по възможност първа употреба
нула на километража за да съм точен

При липса на такава може огнена мулатка
не знам дали съм ясен:
чест & слава на ветераните от 69-та!
с млада вдовица на хоризонта
времето спира
решени са всички проблеми!
виждаш ковчега в розово
дори болките в корема
предизвикани от стокхолмските академици
изчезват като по чудо

 

Работил съм всичко

Дори труп
Веднъж ми викат легни ей там
И аз какъвто съм си слушам
Покриха ме с вестници
& се заеха да снимат някава сцена
от някакъв филм

Друг път
В един бордей в Сан Антонио
Насилиха ме
Да смуча циците на някаква бабичка
Под смъртна угроза

Кво да ви кажа хора

 

Почивай в мир

много ясно – почивай в мир
а влагата?
а мъховете?
а тежестта на надгробната плоча?
а пияните гробари?
а плячкосващите гробове?
а плъховете гризящи ковчезите?
и проклетите червеи
промъкващи се отвред
правейки смъртта невъзможна
или си мислите че ние някак
не си даваме сметка за нищо…

прекрасно е да кажеш почивай в мир
с ясното съзнание че това е невъзможно
само за мерака на онази с косата

да знаете че си даваме сметка за всичко
паяците припкащи по краката
като бай хуй у дома си
не оставят грам съмнение по въпроса
да оставим бабините деветини
пред зейналия нашироко гроб
трябва да се говори в прав текст:
вие при на хляба мекото
ние на дъното на бездната

 

Епитафия

Ръст среден
Глас нито тънък, нито дебел
Големия син на начален учител
И на шивачка за всякакви поправки
Мършав по рождение
Макар и предан на добри софри
Изпити бузи
И по-скоро обилни уши
Лице четвъртито
На което очите едвам се отварят
И нос на боксьор мулат
Надвесен над уста на ацтекски идол –
Всичко това озарено
От нещо средно между ирония и коварство –
Не особено в час, нито пълен будала
Бях каквото бях: миш-маш
От олио и оцет
Кървавица от ангел и добитък!

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Фридрих Хьолдерлин – Кръгът на живота

 

Добрата вяра

Красив живот! Лежиш ти болен
и сърцето ми се умори от плач,
и вече страх у мене се заражда.
Все пак, не мога да повярвам,
че би умрял, докато обичаш.

 

Кръгът на живота

Духът ми се стремеше нависоко,
а пък любовта красиво го снишаваше,
със силна болка го прегъва.
Така дъгата на живота изминавам
и се завръщам, откъдето идех.

 

Превод от немски Димитър Зашев (1948-2018)

Бел. ред.: „Преведени с молив в принадлежалия му том с поезията на Хьолдерлин, който намерих миналата година в антикварната книжарница на Граф Игнатиев.“ (Владимир Градев)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018