Александѫр Николов – Да програмираш поезия. „Далек си ти” от Теодор Траянов

 

1. Увод. В духа на добилия популярност в края на XIX век Верленов лозунг, първи ред от стихотворението с манифестен характер L’Art poétique: „Във всичко – музиката само!”, реших да подбера случайно стихотворение от кой да е български поет-символист и да потърся музикалността в средствата за текстопораждане. Погледът ми се спря на поета-шахматист Теодор Траянов и на творбата от първата му стихосбирка Regina mortua, „Далек си ти”. Ще откроя особеностите на поетическата фонетика, лексика, морфология и синтаксис. Ще изясня стъпката и стихотворния размер, както и вида и броя на римите, докосвайки се само до най-външния (граматически, формален) слой на текста и поетическата форма, в която са наляти лексикалните единици. Ще опитам да покажа нормативния характер на поезията на символистите, които напомнят твърде много на съвременните постмодернисти. Жонглирайки с известен набор клишета, и едните, и другите се опитват да създадат (най-често) любовно чувство у възприемателя, тъй като то е най-лесно разпознаваемо в рамките на лирическия дискурс. Пренебегвайки липсата на по-дълбок смисъл, читателят се улавя за кукичката на опитния рибар (ловец на човешки души в евангелския смисъл на думата) и не забелязва очевидното. Имат ли тези стихотворения изобщо някакво съдържание освен формално задената още в заглавието (или първия ред) тема или сред промискуитетния набор от клишета, читателят сам „си доизмисля” съдържание?

За целта на това изследване ще разделя произведението на две части – на две картини, които условно ще нарека 1. Картината на съня-спомен (първа и втора строфа) и 2. Картина на събуждането (трета строфа).

2. Поетическа фонетика. Вокали и консонанти. Напевност ще търсим в самите звукове и най-вече в чистите тонове – гласните. Как се постига музикалност, какви състояния внушават чрез употребата си някои ударени и неударени гласни? Основна тенденция е засилената употреба на предноезичния вокал Е в началото на творбата, докато в главата на лирическия герой-говорител се извърта като на кинолента времепространството на съня-спомен. Прочитайки на глас първите две строфи, човек не може да спре да се усмихва, така както не можем да кажем думата „усмивка” без да се усмихнем, поради характера на предноезичните вокали, в нашия случай на фонемата Е. Тя се среща общо 22 пъти (независимо дали със или без ударение) в първата част на текста, докато във втората присъства едва 8 пъти. Дори да носи тъга, сънят-спомен е бягство от друга, по-страшна действителност и затова е предпочетен от героя и заема по-голяма по обем част от лирическата му изповед.

Друга вокална фонема, която ще характеризираме в контекста на стихотворението „Далек си ти” на Траянов, е „тъмният” вокал Ъ. Под ударение се среща два пъти в първата част на творбата и три пъти във втората. Наблюдава се засилване на употребата във втората, по-кратка по обем, част на текста. Тогава авторът се събужда от съня, настроението е още по-минорно от внушеното вече състояние в първата картина, именно чрез засилената употреба на задноезичния вокал и на по-стакатия ритъм. Редуцираната версия на Ъ, която звучи по същия начин като редуцираното (неударено) А, се среща във всяка строфа на творбата почти по еднакъв брой пъти в строфите (по 8 в първата и втората, по 10 в третата). От изведеното дотук за вокалите, можем да забележим осезаем контраст между предноезичния, мек гласен Е и средноезичния редуциран вокал, подчертан навсякъде в творбата. Контраст, който откриваме още в първата дума на текста „далек”.

В групата на консонантите, употребени в текста, интерес представляват проходната С и назалната сонорна Н, чиито присъствия в стихотворението се допълват по повече от любопитен начин. В първата част срещаме С 20 пъти (10 в първата и 10 във втората строфа), а във втората – 8. При Н нещата стоят така: в първата част – 16 пъти (9 в първата строфа, 7 във втората), а във втората част – 12 пъти. В текста не присъстват други консонанти, които да са разпространени в такова количество и да са така равномерно разпределени по цялото протежение на текста. Дори да не е умишлено, на фонетично ниво в стихотворението се получава интересно засрещане на двата звука С и Н от една страна и вокалът Ъ от друга. Комбинирайки звуковете, получаваме думата СЪН, която влиза в асоциативни отношения със заглавието на стихотворението и е де факто тема на творбата, формално разпръсната чрез фонемите, изграждащи думата, чийто денотат е съня.

3. Поетическа лексика, морфология и синтаксис. Какви клишета, присъщи на късния български символизъм използва Траянов, за да изгради тялото на текста? Какво смята един от основоположниците на българския авангард Гео Милев за подобна поезия? Как предикативните единици внушават контраста между двете части на текста? Съдба жестока, гроб забравен, вис дълбока, немощ сепна, увехнал стрък, гроб запустял, тъжен глед, усмивка блага, непоносим спомен, бездна непристъпна – двойките съществително-прилагателно в текста са основната му изграждаща единица на лексикално-морфологично равнище – те могат да влизат в синонимни отношения със заглавието, а някои са подбрани на принципа на асоциацията с него. Подобна употреба на устойчиви епитети намираме и във фолклора. В старофренския героически епос „Песен за Роланд” например, Франция е „мила” както за Роланд (основния протагонист, най-верния васал на крал Карл), така и за Марсилий (антагонистът).

В статията си „Поезията на младите”, написана преди почти век, Гео Милев като съвременник на символистите, казва следното за тях и за литературата, която създават: „Една „мъртва поезия“… Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха – епоха без смисъл и ценности… Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем – с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации… Защото – малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И затова бездушна.”

И двете картини в творбата са обрисувани с по две изречения. В първата част на текста са употребени четири предикативни единици (сле, открои, сепна, слага) – различни глаголи, предполагащи разнообразие от действия – светът на съня-спомен парадоксално е по-жив от истинския. Във втората част на текста виждаме три предикативни единици – изтръпна, дели, дели. Това внушава състояние на покой и монотонност – думата „дели” е повторена още веднъж, за да подчертае безсилието на лирическия говорител пред неизбежната реалност.

4. Стихотворен размер и рима. Творбата е в петстъпен ямб. Това казвам с известни уговорки, тъй като ако внимателно преброим ударените гласни, изключвайки клитиките (думите, в които няма ударение), ще установим, че не навсякъде ямбът е петстъпен – някъде той е тристъпен (в някои стихове от втората част на творбата, което кара ритъма да звучи по-стакато), някъде е четиристъпен. Поради претенциите на символистите, че търсят музикалното начало в текстовете си обаче, ще си позволим да наречем стихотворния размер петстъпен ямб, така както понякога в песните определен текст се изпява без да се имат под внимание клитиките и акцентите – по-дългите думи се произнасят с повече ударения, дори да съдържат само едно. Така е и с този текст – рецитирайки го, човек изговаря думи като „непристъпна” с две ударения (на Е и Ъ).

По-голямата част от римите в творбата са краестишни и кръстосани. Схемата на римите в творбата изглежда по следния начин: ABAB / CDCD / EFEF. Единствената, която не се подчинява на този принцип, откриваме в двойката EF, където F1 (нали) се римува с първата дума на следващия ред (дели), която можем да означим с F2, преди да се римува още веднъж със същата дума, която откриваме на последна позиция в последния ред и означаваме също с F2 (повторната употреба на дели).

5. Заключение. Силно разчитаща на формата, залагаща повече на звученето, отколкото на значението, поезията на символистите е отдавна вече мъртва. Днес нейната роля е поета от поезията на постмодернистите – текстовете се списват с предварително налични „заготовки”. На едно свое четене във Велико Търново в края на 2017, Петър Чухов сам нарече езика на постмодернистите пълен с „клишета” – тезата му беше, че авторите на този тип поезия, сред които се причисли и той, списвайки клишета, опитват да боравят така с тях, че да зазвучат по нов, по-оригинален начин. Съвсем друг е въпросът дали това се случва в действителност.

Готовите редове се съединяват помежду си на базата на асоциацията (на читателя) или на промискуитета. Заемането на дискурс от последните велики поети на 80-те, както и Владимир Сабоурин отбелязва в „Манифест на новата социална поезия“, води до писането на стихове, загубили някъде по пътя на подражанието собственото си съдържание, само привидно имитиращи дискурса на оригиналните образци, от които не могат да се освободят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Фабиан Асебуру Сабалета – Няма равна прегръдката на въртящата се врата

 

Емигрант

Черни рози управляват различни съдби
зловоние като от клоака от което ти се повдига
надига се от дъха на гладните.

Други напротив се разхождат с лодки
по изкуствени езерца с фини лебедови шии
докато лекокрили балони с горещ въздух
напускат земята, за да целунат небето.

Венеция с гондоли
живее между Отнесени от вихъра
и Казабланка.

Забрави дядо си като дете
майка му го обичаше, от баща му
нито вест.
Сега като пустиня само
търси бялото знаме
сред миражите, които съзира.

Бодлива тел по суша море и въздух
ще попречат на придвижването му.
Дори и да успее
ще стъпва само
по платена и обещана земя
като с малко късмет
остави да продадат родната като пакетче
хартиени кърпички от будката на светофара
по пътя за работа.

 

Фабриката

За отделянето на задължение от преклонение
няма равна фабриката –
няма равна прегръдката на въртящата се врата
на входа й.
Червата й са от прах
полепващ по кожата
като лош спомен.

Произвежда мечти оценени в пари
по-малко в джоба на припечелващия
повече в джоба на плащащия.
Произвежда красиви возила
университетски кариери
операции на бюст
апартаменти с изглед към самоизмамата.

Обръща ти винаги внимание, че умората
тежи
обува ти обувки със стоманени носове.

За защита от опасностите й
няма равна хубавата каска:
предпазва мисленето
прави те силен
позволява ти да се върнеш.

В коридора на късмета й
раздават сандвичи
приятни моменти и приятели.

Няма душа
но диша и пуши
докато се движи в ритъма
на пощенска кутия
в която пада пратка.

Кара те да се чувстваш като значка
на Ролинг Стоунс
като стар каубой от дивия запад.

Изхабен.

Когато те съпровожда до вратата
по пътя към свободата

фабриката се обръща като ревнивка

и сякаш плаче.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Борислав Игнатов – Изначало беше слънцето

 

Звездобройци

Така прекарахме един живот
в пиене на бира
и гледане към звездите.

Небосклона
си бе все същия
все така непреклонен
пред Човешките същности.

В кората на времето
стоеше есенцията
тихия стон
на всяко движение.

Играехме шах
играехме жоменка
после играехме
на кванти и вектори.

Стояхме загубени
нищожни частици
прашинки във времето
без ясен смисъл
но пък не спирахме.

Макар и без път
и без посока
без изконенния смисъл
на електроните в атома
без установеността
на Слънцето в космоса
и на космоса в клетката.

Макар и далеч
от голямото нищо
ние не спирахме
да гледаме към звездите.

Макар и обречени
съзнаващи пустотата
ние не спряхме
да се обичаме.

И с халби бира
и жадни погледи
макар за миг
ние бяхме живи.

 

Изоставен храм

Бавно и непринудено
се еманципирам от всички,
дори и от себе си.
Пренасям тежестта
на съседната ос.
Светът се отдръпва,
спускат се стени от коприна
и той започва да се превръща
в палат на едно умриращо време.
Преливам всички спомени
– небесносини, тюркоазени, жълти –
в диамантени епруветки
и грижливо ги подреждам по рафтовете.
Полагам чувствата
в копринена кърпа
увивам ги хубаво
и ги завързвам с панделка.
Сантименталността,
мека и топла
като каучук,
омесвам на топка
и оставям под леглото.
Тръпката по нея,
онази полу-забравена симфония,
заключвам в клетка,
а ключът
скривам от себе си
под възглавницата.
Всичко е готово –
добре опаковано,
сортирано,
подредено.
Готов съм да заключа
и да си тръгна завинаги.
Храма на моето същество,
така обширен и празен,
сега ме гледа
през призрачни прозорци.
И когато последният спомен
от моето съществуване
се разпилее по вятъра
стените ще се срутят
и всичко ще потъне в земята.

 

Звезда в небето

Изначало беше слънцето –
ярко, необхватно, безпристрастно.
Стоеше там на стъкления купол
и с мъртъв поглед гледаше надолу.

Ние също го гледахме обратно.
Голямата огнена топка,
забита в центъра на простора
поставена там
от самия Ра.

С времето Ра стана Юпитер.
Юпитер се превърна в Зевс.
Зевс стана Тангра.
И някъде там
от прогнилите кокали на Тангра
се извиси тъмната сянка
на съвременния Христос.

Хората продължаваха
да гледат слънцето –
магическата буца сирене в небето
даваща живот
на целия пулсиращ под нея свят.

Дойдоха телескопите.
Бездиханните,
бездушни очи,
гледащи вместо нас в небето.
Те намират там не Юпитер или Атлас,
а единствено смразяваща празнота.
И нищо повече.

Какво по-нататък от нищото?
Какво по далечно
от самата мъртва утроба
на изначалното сътворение?

Студът обвива всичко
като ледена ръкавица.
Телата се сковават.
Зениците замръзват.
Умът се запечатва.
Остава сам във себе си
и се завръща
в началното си състояние.

Нещата се обръщат
и празнотата превзема всичко.
Хората се херметизират
и Ра отново се възкачва на небето.

 

Време за изгниване

Едно поколение
Подвластно на празните погледи
Общество
От черупки
Пълни с разлагащи се принципи

Презирам и самия себе си
Всеобхватното си безсилие
Една прашинка
опиянена от идеи

Тихият бунт в сърцето
Расте
Разгаря се, клокочи
Като адски казан
Пълен с кипяща кръв.

Невъзможността
За революция
Залива съзнанието
Черна тиня
Само смърт и разруха
Това остава
Желанието за край
Пораждащ ново начало
И докато

Чакам апокалипсиса
Паля цигара
И си отварям пакет пуканки.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Старецът и птиците

 

старецът и птиците

всяка сутрин сяда на още мократа пейка и поставя шапката си до обувките всяка сутрин чупи сух хляб и го слага в шапката си преди да тръгне към мократа пейка всяка сутрин става и търси сух хляб който да чупи преди да го сложи в шапката си всяка сутрин се събужда с един и същ сън: той седи на пейката, взима от шапката си парчета сух хляб и го подхвърля на птиците. докато кълват към тях се затичва дете, а те политат във всевъзможни посоки. детето се смее, маха ръце към тях и се спира пред него. поглежда го право в очите и само след миг ги изважда, после казва:

птиците сънни да храниш
с натрошения рог на луната
да отвориш във себе си рани
през които да тръгнат ятата
и когато ги видиш високо
залюлени във свойте кервани
потегли във обратна посока
виж смъртта как гори в твойте длани

детето духва в кухините на очите

пеликани излитат от тъмното

всяка сутрин шапката стои до обувките пред мократа пейка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Нина Христова – Такива книги и такива хора

 

Богатство

Хората са като книги.
Едни прочиташ, но забравяш
и повече не ги отваряш.
Обаче има други,
чиито страници
не ти се иска
да затвориш
до края на живота.
Четеш и препрочиташ
и всеки път откриваш
нещо ново.
Чувстваш се опиянен и все си казваш:
Хайде още малко!
И така не спираш.
Не спираш
докато не стигнеш
последната им страница.
Докато не стигнеш
до последната буквичка,
до последния символ,
до последната им точка.
Погълнат от завладяващите истории,
изгарящ от любопитство и желание да чуеш,
и поемеш още, и още, необуздано се стремиш да стигнеш края.
Но стигайки дотам,
до така наречената точка,
осъзнаваш, че такива книги и такива хора… не, те просто нямат край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Елизабет Йоскова – Над маковете капе дъжд червен

 

Февраури

Сърцето ти –
студено като сняг.

Недей,
не се стопявай –

обичам да заспивам
гола в преспите ти.

 

Август

Главата ми е запалено стърнище през август
Някой е минал
Ожънал е (взел е)
Каквото е можел да хване във шепи
Нямам устни да кажа на враните да се пазят от въглените.

 

Октомври

Ще запазя за себе си
Последната цигара
Ще се превърна в дим…
И ще изчезна.

За да не боли.

 

Април

Презглава препускаме към бурята
Разбиваме се в облаците като камикадзета
Над маковете капе дъжд
Червен
И още ден
След нас
Ще бъде пролет.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Манифест на новата социjална поезиjа

 

1. Поезијата, која правиме, е политичка во премногу конкретната смисла на недвосмислено разграничување помеѓу пријател и душман. Во моментот на нашето формирање како група поети, нашите јасни непријатели, кои не се предмет на преговори, се: а) лајфстајл литературата во сите нејзини варијанти б) литературата која паразитира на универзитетската инфраструктура, како и в) комерцијално ориентирани обиди за хибридни инцести помеѓу потточки а и б.

1.1. Под „лајфстајл литература“ ние разбираме производ контролиран од механизмите на понудата и побарувачката, во кој авторот со поголема или помала мера на свест се обидува да најде одговори на потреби, кои се создаваат од една кориснички ориентирана „култура на себе“ или со други зборови, пустинското привидение дека можеме да „направиме“ своето јас од потрошувачки производи и услуги. Авторскиот момент кај така создавани производи е посредуван и редуциран од очекувања, чие задоволство претпоставува откажување од естетската – често и од етичката – автономија на субјектот што го произведува текстот. Во оваа смисла лајфстајл литературата како комерцијален еквивалент на постмодернистичкиот концепт за „смртта на авторот“ во кој овој тип литература се среќава и соживотува со „високиот“ (универзитетски) постмодернизам.

1.2. И двајцата партнери – лајфстајл литературата, од една страна, и академскиот постмодернизам, од друга – има од што (имплицитно) да се срамат како еден пред друг, така и пред читателите. Во поделикатна позиција, меѓутоа, е постмодернистички инспирираната литература, која паразитира врз универзитетската инфраструктура. Иако теоретското алиби за израмнување на „високо“ и „ниско“, по-високиот партнер во двојката не може да се ослободи од остатоци гузна совест, особено кога е потребно да се потпре на левичарски дискурси кои се актуелни во западната академија. На крајот на краиштата – дури и кога реториката е левичарска – потеоретски настроениот партнер всушност прибегнува кон карактеристични за проценката на лајфстајл продукција неолиберални пазарни легитимации: „најпродаваниот бугарски писател“ , „најмногу објавуваниот во странство бугарски писател“ и така натаму ранг листи на комерцијалниот успех. Посебно прашање е всушност колку овој успех е комерцијален или се базира на вообичаеното за бугарското општество олигархиско спојување на приватни интереси и приватизирани државни ресурси.

1.3. Под „литература која паразитира на универзитетската инфраструктура,“ ние разбираме, иако проценувачката нијанса на дефиницијата „паразитира“, пред сè (и непејоративно) социо-културната реалност на економската неопходност писателот да се потпре на, макар и ниски, но сепак релативно сигурни приходи во формата на професорска плата (или докторантска стипендија), која да не претпоставува секојдневен де факто 8-часовен работен ден. Ако не си спремен во пракса да го продаваш напишаното од тебе и себеси како човек кој пишува, универзитетската работа претставува легитимен и достоен избор за оној што пишува. Неприфатливо паразитскиот момент се наметнува и презема, кога универзитетската инфраструктура (бесплатно распоредување со простории, пристап до медиуми и жири комисии, за натпревари преку академски постигнувања и титули, најпосле, регрутирањето на публика од студентина кои често предаваш и дури претстои да испитуваш) се користи за искривување на конкурентната литературна средина во полза на универзитетски професори, кои истовремено имаат настапи како поети.

1.4. Сега е време да се соочиме со веројатно најважното прашање, што се поставува при дефинирање на политичкото како разлика помеѓу пријател и непријател. Прашањето за 1 милион долари: зошто ни се непријатели? Одговорот е едноставен, можеби застрашувачки едноставен: еднодецениската мирна транзиција во литературата по крајот на 90-тите го трансформира создавањето на дистинкции „пријател-непријател“ како витален акт на реконструкција на продуктивните тензии во литературното поле. Разградувањето на политичкиот систем, започнато од Симеон ІІ, го има својот точен еквивалент во литературниот систем: претворањето на радикалниот политички потенцијал на постмодернизмот од 90-тите во деполитизиран кариерен академско-корпоративен ресурс, удобен за мирна копулација со лајфстајл литературата со цел постигнување на комерцијално оптимални хибриди. Со враќањето на радикалната политизација во литературното поле, ние отворено објавуваме деполитизираниот академско-корпоративен постмодернизам/нео-авангарда, лајфстајл литературата и нивните комерцијално оптимизирани хибриди за наши душмани.

1.5. Колку што живееме во рамките на една марливо одгледувана од секоја следна влада култура на виктимизација, знаеме дека тековното статус кво на мирна транзиција во литературата, која објавуваме за наш непријател, нема да пропушти да прогласи себеси за наша „жртва“. Нема да е ниту првиот, ниту последен пат кога вистински и симболично богатите и властодршците ќе си стават маската на жртвата. Всушност, целата култура на мирна транзиција, која е конструирана од старите социјалистички елити се базира врз блокирањето на секоја манифестација на слобода преку плашилото што вели дека ќе има „жртви“. Ние знаеме дека тие лажат кога штитат привилегии, за кои се плашат и си ставаат маската на жртвата. Ние тврдиме дека зад маската на „жртвата“ се крие состојбата на статус кво на мирната транзиција во литературата, групниот промискуитет на лајфстајлот и академизмот – нашиот непријател.

2. Новата социјална поезија, чие раѓање манифестно објавуваме тука, е пред се друго поезија на рехабилитираната фигура на авторот – рехабилитирана по лајфстајлно-академското консумирање на неговата „смрт“. Безочната комерцијализација на Ролан-Бартовиот концепт е де факто потпишувањето на неговата смртна пресуда. Комерцијално оптимизираните хибриди помеѓу лајфстајл литературата и „висок“ академски постмодернизам во пракса неповратно го убија и закопаа револуционерно-анархистичниот потенцијал на идејата за „смртта на авторот“. Во оваа ситуација, ние го објавуваме воскресението на авторот како последен гарант на можноста за етички дејства, т.е., слобода. Пред нашите очи помина филмот, во кој теоретското исфрлане на авторот во ендекот на литературното поле беше алиби за неговото стоковно позиционирање во сигнално портокаловиот павилјон на власта во вид на медиуми, жири комисии, грантови, преводи, државни одликувања. Овој автор навистина е мртов и веќе почнал да смрди. Да живее авторот како последен гарант на слободата!

2.1. Рехабилитацијата на фигурата на авторот како субјект, кој може да се смета за одговорен во етички план, е насочена кон срцето на темнината на режимот на мирната транзиција: вистина нема – ergo дејствуваме, „работиме“ на својата литературна и академска кариера, академската литературна историја се пишува од самите нас, кои истовремено правиме литературата, играјќи во фудбалскиот меч и свирејќи за пеналите во него. Ако во 90-тите релативизирање поимот за вистина стануваше во режим на игра, поткопувајќи догматските „вистини“ на идеологијата на стариот режим, во 10-тите овој лајфстајл-академски релативизам стекна реалнополитички и реалноекономски димензии на корпоративна приватизација на општествен литературен ресурс. Во оваа ситуација ние се објавуваме за една литература на вистината, која е генерички поим на нашето сфаќање за нова социјална поезија. Создателите на играта сами ја завршија во својата вистината на академски апаратчици и лајфстајл икони. Новата социјална поезија како литература на вистината е нашата волја да ја вратиме слободата на литературата од апаратни академски игри и лајфстајл комерцијално тагување/амјузмент до смрт.

2.2. Поезијaта на 90-тите во врвот на своите достигнувања, поврзани со имињата на Ани Илков и Златомир Златанов, никогаш не се откажала од естетиката на возвишеното како трансмисија помеѓу литературното и политичкото во условите на незавршен проект на модерноста. Академскиот постмодернизам кој се потпира на овие поети како свои учители, пред се, зема од нив една дискурзивна игра и играта со постструктуралистки жаргони, оставајќи во заднина нивната моќна естетика на возвишеното, чиј последен егзистенцијален залог е политичкото. Симптоматски е дрифтот, кој се засилува со напредувањето на мирната транзиција во 10-тите, од неземената при срце естетика на возвишеното, кон се поотвореното комерцијално прегрнување на естетиката на убавото. При најуспешниот хибрид меѓу академски постмодернизам и лајфстајл литература, естетиката на убавото се претвора во комерцијален услов без кој не може и веќе нуди реалнополитички рецепти – „човекот кој протестира е убав“ – директно вклучени во PR кампањата на МВР против протестите во летото на 2014г. Новата социјална поезија категорично и форсирано обложува на естетиката на возвишеното како средство за враќање на политичката радикалност во литературата и општестото, деморализирани од естетизацијата на политичкото во рамките на комерцијалната хибридизација на академскиот постмодернизам и лајфстајл литературата.

2.3. Естетиката на возвишеното е секуларен застапник на теологијата во ситуација на трансцеденција која се повлекува социалноисторически (информационнотехнологически, биотехнологически и т.н.) и фундаментална диференцијација на вредносните сфери, која не подлежи на повторното преговарање во рамките на западната цивилизација. Слободата што сакаме да ја вратиме во литературата е незамислива без непопустливо задржување на автономијата на поетското во однос на идеологиите на пазарот, државата и науката. Но оваа автономија не е доволна за реализација на условите за можност на слободата, која бараме. Како рехабилитацијата на авторот како етички субјект, така и концептот за литература на вистината се незамисливи без трансцендентни фундаменти. Видовме со свои очи, додека старееме, до каде разиграната суспензија на субјектот и вистината води, чија последна основа може да биде само трансцендентна – директно во касирањето на играта во академијата и комерсот. Без етички субјект (кој носи одговорност) и вистина, чии градежни основи се трансцедентни, нема социјална правда. Без рејџот на правдата нема поезија.

09.09.2016, София

 

Превод од бугарски на македонски од Виктор Василев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Екатерина Бобева – 5 секунди божествена промисъл

 

животът е път
от една до друга утроба
искам, когато ида при Мама
(и твойта майка също)
да я нахраня,
да й върна прахта, взета назаем, обогатена
Мама те обича.
благодарна, мила, чиста…
Мама те обича.
искам да я напоя със думи сладки
Мама те обича.
да стана мисъл, атом истина.
Мама те обича.
Мама ни обича.
Режи до здраво.

 

затвори си устата
дишаш, но гърдите ти не се повдигат,
не мигаш, не фиксираш, зеницата ти няма цел,
тази полуоотворена уста а-ха да лапне
входящото позвъняване,
но не,
входящо позвъняване няма, има подрусване насам-натам,
въртиш си главата, усукваш врата си, зеницата ти шава безконтролно,
тая уста,
затвори я,
тласък напред, кокориш се, примигваш, не дишаш, фасада на зъби, полуотворена уста,
а-ха, маска на полуекстаз, малката,
опа, видях ти шините,
те ли са причината?
затвори си устата!
а! затвори я. 5 секунди божествена промисъл.
не мога повече

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

„Стената“ в превод на Александѫр Николов

 

РОДЖЪР УОТЪРС / СТЕНАТА

 

[…влязохме.]

 

В ПЛЪТТА?

Значи вие

Си помислихте

Че бихте искали да посетите шоуто

Да почувствате горещото вълнение на объркването

Блясък на космически кадет

Кажете, нещо ви убягва, слънчица?

Не е ли това, което очаквахте да видите?

Ако искате да разберете какво има зад студените очи

Ще трябва да изпълзите от тази маскировка

 

Светлини, включете звуковите ефекти, екшън

Пусни я, пусни я върху тях, пусни я върху тях

 

 

ТЪНКИЯТ ЛЕД

Мамчето обича свойто бебе

И татенцето те обича

И морето може да изглежда топло за тебе, бейби

И небето може да изглежда синьо

О, бейби

О, бейби блу

О, бейби

Ако ще да ходиш на пързалка

По тънкия лед на живота

Теглейки след себе си тихия позор

На милион мокри от сълзи очи

Не бъди изненадан, когато процеп в леда

Се появи под краката

Ти се изплъзваш от дълбините и от ума си

Със страха, който изтича зад теб

Докато забиваш нокти в тънкия лед

 

 

ПОРЕДНА ТУХЛА В СТЕНАТА 1.0

Татко отлетя през океана

Оставяйки само спомен

Снимка в семейния албум

Татко, какво друго ми остави?

Татко, к’во остави зад себе си?!?

Всичко на всичко, това бе само тухла в стената

Всичко на всичко, бяха само тухли в стената

 

„Ти! Да, ти! Стой мирно, момченце!”

 

 

НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ДНИ ОТ ЖИВОТА НИ

Когато пораснахме и отидохме в училище

Имаше определени даскали, които

Нараняваха децата по всеки възможен начин

Изливайки своя присмех

Върху всичко, което правим

Оголвайки всяка слабост

Колкото и умело да я криеха децата

Но в града беше всеизвестно

Че когато се прибираха у тях нощес, техните дебели

И луди жени ги пребиваха, оставяйки ги

На сантиметри от живота

 

 

ПОРЕДНА ТУХЛА В СТЕНАТА 2.0

Нямаме нужда от образование

Нямаме нужда от контрол над мисълта

Без черен хумор в класните стаи

Даскали, оставете децата намира

 

Ей! Даскали! Оставете децата намира

Всичко на всичко, това е още една тухла в стената

Всичко на всичко, ти си поредната тухла в стената

 

Нямаме нужда от образование

Нямаме нужда от контрол над мисълта

Без черен хумор в класните стаи

Даскали, оставете децата намира

 

Ей! Даскали! Оставете децата намира

Всичко на всичко, ти си поредната тухла в стената

 

„Грешиш, направи го пак!”

„Ако не си изядеш месото, не можеш да ядеш пудинг!”

„Как би могъл да ядеш пудинг ако не си си изял месото?”

„Ти! Да, ти зад стойките за велосипеди, стой мирно, момченце!”

 

 

МАЙКА

Мамо, мислиш ли, че ще пуснат бомбата?

Мамо, мислиш ли, че ще харесат тази песен?

Мамо, мислиш ли, че ще опитат да ми строшат топките?

О, мамо, да построя ли стена?

 

Мамо, да се кандидатирам ли за президент?

Мамо, да вярвам ли на правителството?

Мамо, ще ме сложат ли на огневата линия?

О, мамо загуба на време ли е?

 

Тихо, бебче, бебче, не плачи

Мама ще сбъдне всичките ти кошмари

Мама ще вложи всичките си страхове в теб

Мама ще те държи тук под крилото си

Няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да пееш

Мама ще държи бебето си на уютно и топло

 

О, бебе, о, бебе, о, бебе

Разбира се, мама ще ти помогне да построиш стената

 

Мамо, мислиш ли, че тя е достатъчно добра за мен?

Мамо, мислиш ли, че тя е опасна за мен?

Мамо, тя ще разкъса ли малкото ти момче на парчета?

О, мамо, ще разбие ли сърцето ми?

 

Тихо бебче, бебче, не плачи

Мама ще провери всичките ти гаджета за теб
Мама няма да позволи на никоя мръсна да премине

Мама ще изчака, докато влезеш

Мама винаги ще разбере къде си бил

Мама ще държи бебето си здраво и чисто

 

О, бебе, о, бебе, о, бебе

Винаги ще бъдеш бебе за мен

 

Мамо, трябваше ли да бъде толкова високо?

 

 

ДОВИЖДАНЕ, СИНЬО НЕБЕ

„Виж, мамо. Има самолет горе в небето.”

 

Дали, дали, дали, дали видя изплашените?

Дали, дали, дали, дали чу падащите бомби?

Дали, дали, дали, дали някога си се чудил

Защо трябваше да бягаме за подслон

Когато обещанието за прекрасен, нов свят

Се разтвори под ясно, синьо небе?

 

Дали, дали, дали, дали видя изплашените?

Дали, дали, дали, дали чу падащите бомби?

Пламъците отдавна изчезнаха

Но болката продължава

 

Довиждане, синьо небе

Довиждане, синьо небе

Довиждане

Довиждане

 

 

ПРАЗНИ ПРОСТРАНСТВА

[ йекО !анофелет ан е нилораК !ръждоР …тнофлаЧ ,амреФ аншемС ан киневтсбос ,книП яиратС од ровогто яишав ететарпзи ялоМ .еинещбоъс ототиркс етхиркто ощ-укот еиВ .яинелвардзоП ]

 

Какво ще използваме

За да изпълним празните пространства

В които преди говорихме?

Как ще запълня

Последните места?

Как би трябвало да завърша стената

 

 

МЛАДО ЖЕЛАНИЕ

Аз съм само новото момче

Странник в този град

Къде са всичките добри места

Кой ще разведе новакът тук?

О, трябва ми жена-мръсница

О, трябва ми мома-мръсница

Ще ли някоя жена в тази пустинна земя

Да ме накара да се почувствам като истински мъж

Вземете този рокендрол бежанец

О, бейби, освободи ме

О, трябва ми жена-мръсница

О, трябва ми мома-мръсница

О, трябва ми жена-мръсница

О, трябва ми мома-мръсница

 

 

ЕДИН ОТ МОИТЕ ПРИСТЪПИ

„Боже мой! Каква прелестна стая! Твои ли са всичките тези китари?”

[филм на фона на женския глас] „Съжалявам, сър, нямах намерение да Ви изплаша!”

„Какво? Това място е по-голямо от апартамента ни!”

[филм на фона на женския глас] „Уведомявайте ме, когато влизате в стаята.” „Да, сър!”
„Може ли да пия вода?”

[филм на фона на женския глас] „Чудих се за вечеря, сър.”

„Искаш ли, а?”

[филм на фона на женския глас] „Да?” „Кога Вие и Вашите гости искате да вечеряте? Трябва да уведомя кухненската прислуга.”

„О, уау, погледни тази вана! Искаш ли да си вземем вана?”

[филм на фона на женския глас] „Да, наясно съм със задълженията ти, Добс.” „Да, сър.” „Трябва да разбера от госпожа Банкрофт кога би желала да вечеря. А доколкото се отнася до нейната прислужица, подразбира се, че може да яде с кухненската прислуга.”

„Какво гледаш?”
[филм на фона на женския глас] „Много добре, сър. Ако само бихте ме уведомили, когато можете, кога Вие и госпожа Банкрофт бихте желали да ядете.” „Госпожа Банкрофт ще вечеря сама.”

„Ехо?”

[филм на фона на женския глас] „Защо? Не разбирам, сър.” „Няма да оставам за вечеря.”

Добре ли се чувстваш?…

[филм на фона на женския глас] „Изненадан съм да го чуя, сър, тъй като току-що пристигнахте.” „Да, самият аз съм изнеадан.”

 

Ден след ден, любовта посивява

Като кожата на умиращ човек

Нощ след нощ се преструваме, че всичко е наред

Но аз съм остарял, а

Ти си остудяла

И вече нищо не е особено забавно

И мога да усетя един от пристъпите си

Чувствам се студен като бръснач

Тесен като турникет

Сух като погребален барабан

 

Бягай в спалнята

В куфаря вляво

Ще откриеш любимата ми брадва

Не изглеждай толкова изплашена

Това е само отминаваща фаза

Един от лошите ми дни

Искаш ли да гледаме телевизия?

Или да се пъхнем между чаршафите?

Или да поразсъждаваме над тишината?

Желаеш ли да хапнеш нещо?

Желаеш ли да се научиш да летиш?

Желаеш ли?

Желаеш ли да видиш как опитвам?

 

Желаеш ли да викнеш куките?

Мислиш ли, че е време да спра?

Защо бягаш от мен?

 

 

НЕ МЕ ИЗОСТАВЯЙ СЕГА

О, бейби

Не ме изоставяй сега

 

Не казвай, че е краят на пътя

Спомни си за цветята, които изпратих

Нужна си ми, бейби

За да се справя със срама

Пред приятелите си

 

О, бейби

Не ме изоставяй сега

 

Как би могла да си тръгнеш

Когато знаеш, че си ми нужна?

 

За да се сбия в събота вечер

 

О, бейби

Не ме изоставяй сега

 

Как можеш да се отнасяш така с мен

Да бягаш

 

О, бейби

Защо бягаш?

О, бейби!

 

 

ПОРЕДНА ТУХЛА В СТЕНАТА 3.0

Нямам нужда от ръце около себе си

Нямам нужда от хапове, за да се успокоявам

Видях надписа върху стената

Не мисля, че ще имам нужда от каквото и да е

Не, не мисля, че имам нужда от каквото и да е

Всичко на всичко, беше само тухли в стената

Всичко на всичко, вие бяхте само тухли в стената

 

 

ДОВИЖДАНЕ, ЖЕСТОК СВЯТ

Довиждане, жесток свят

Днес те изоставям

Довиждане

Довиждане

Довиждане

 

Довиждане на всички хора

Няма какво да кажете

Което да промени мнението ми

Довиждане

 

 

ЕЙ, ТИ

Ей, ти!

Там в студа

Останал сам да остаряваш

Можеш ли да ме усетиш?

 

Ей, ти!

Между редовете

Със сърбящи крайници и вехнещи усмивки

Можеш ли да ме усетиш?

 

Ей, ти!

Не им позволявай да заровят светлината

Не се предавай без битка

 

Ей, ти!

Там в самотата си

Застанал гол до телефона

Би ли ме докоснал?

 

Ей, ти!

С ухо срещу стената

Чакащ някой да извика от другата страна

Би ли ме докоснал?

 

Ей, ти!

Би ли ми помогнал да нося своя камък?

Отвори сърцето си, прибирам се вкъщи

 

Но това беше само фантазия

Стената, както можеш да видиш, бе твърде висока

Без значение колко се опитваше не можа да избяга

И червеи проядоха ума му

 

Ей, ти!

Там на пътя

Правиш винаги каквото ти е казано

Можеш ли да ми помогнеш?

 

Ей, ти!

Там отвъд стената

трошиш бутилки в коридора

Можеш ли да ми помогнеш?

 

Ей, ти!

Не ми казвай, че няма никаква надежда

Заедно стоим, а

Разделени падаме

 

 

ИМА ЛИ НЯКОГО ТАМ?

Има ли някого там?

Има ли някого там?

Има ли някого там?

Има ли някого там?

 

 

НИКОЙ ВКЪЩИ

Имам малка, черна книга с поемите ми вътре

Имам чанта с паста за зъби и гребен вътре

Когато съм добро момче, понякога ми хвърлят кокала

 

Имам ластици, които държат обувките ми

Имам подути от блуса ръце

Имам тринайсет лайняни телевизии между които да избирам

 

Имам електрическа светлина

И дарбата на ясновидството

Имам невероятни умения за наблюдение

 

И така разбирам

Че когато се опитам да стигна

През телефона до теб

Няма да има никой вкъщи

 

Имам задължителните хендриксови къдри

И не-за-изпускане бакембарди

Спускащи се надолу по любимата ми сатенена риза

 

Имам никотинови петна по пръстите си

Имам сребърна лъжица и верига

Имам гранд пиано да подпира тленните ми останки

 

Имам диви, взиращи се очи

И голямата нужда да летя

Но няма къде да отида

 

О, бейби, когато вдигна телефона

Все още няма никого вкъщи

 

Имам чифт ботуши Гохилс

И вехнещи корени

 

 

ВЕРА

Някой спомня ли си Вера Лин?

Спомня ли си как тя каза, че отново ще се срещнем

Някой слънчев ден?

 

Вера! Вера!

Какво остана от теб?

Някой друг тук знае ли по какъв начин се чувствам?

 

 

ВЪРНЕТЕ МОМЧЕТАТА ВКЪЩИ

Върнете момчетата вкъщи

Върнете момчетата вкъщи

Не оставяйте децата сами

Върнете момчетата вкъщи

 

 

ПРИЯТНО ВЦЕПЕНЕН

Здравей,

Има ли някого там?

Само кимни ако ме чуваш

Има ли някого вкъщи?

 

Хайде сега

Чувам, че се чувстваш зле

Е, аз мога да отпусна болката

И да те накарам отново да се изправиш

 

Отпусни се

Ще ми е нужда малко информация, първо

Само основните факти

Ще ми покажеш ли къде боли?

 

Няма болка, ти избледняваш

Далечен дим от кораб на хоризонта

Идваш на вълни

Устните ти се движат, но не мога да чуя какво казваш

Когато бях дете, имах треска

Ръцете си усещах като два балона

Сега още веднъж се чувствам така

Не мога да опиша, няма да разбереш

Аз не съм това

Аз съм приятно вцепенен

Аз съм приятно вцепенен

 

О.К.

Само ще те убода с карфица

Няма да има повече ааааааааааааааааа!

Но може да ти стане малко лошо

 

Можеш ли да се изправиш?

Виждам, че работи, добре

Това ще те държи по време на шоуто

Хайде, време е да тръгваш

 

Няма болка, ти избледняваш

Далечен дим от кораб на хоризонта

Идваш на вълни

Устните ти се движат, но не мога да чуя какво казваш

Когато бях дете, имах треска

Ръцете си усещах като два балона

Сега още веднъж се чувствам така

Не мога да опиша, няма да разбереш

Аз не съм това

Аз съм приятно вцепенен

Аз съм приятно вцепенен

 

 

ШОУТО ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ

О, мамо, о, татко

Трябва ли да продължи шоуто?

 

О, татко, заведи ме вкъщи

О, мамо, пусни ме

 

Трябва да е имало някаква грешка

Не исках да им позволвам да ми вземат душата

Твърде стар ли съм? Твърде късно ли е?

 

О, мамо, о, татко

Къде изчезна чувството?

О, мамо, о, татко

Ще запомня ли песните?

О, шоуто трябва да продължи

 

 

В ПЛЪТТА

Значи

Вие си помислихте, че

Бихте искали

Да идете на шоуто

 

Да почувствате горещото вълнение на объркването

Блясък на космически кадет

Имам лоши новини за вас, слънчица

Пинк не е добре, остана си в хотела

И ни изпратиха тук като поддържаща група

Ще разберем колко струват феновете ви

 

Има ли педали в театъра тази вечер?

Изправете ги срещу стената!

Има един в светлината на прожектора, не ми изглежда нормален

Изправете го срещу стената!

Този ми прилича на евреин!

А онзи е чернилка!

Кой пусна тази паплач в стаята?

Един пуши джойнт

И друг е на петна!

Ако беше на моята

Всички бих ви разстрелял!

 

 

БЯГАЙ КАТО ДЯВОЛ

Бягай, бягай, бягай, бягай х4

 

По-добре сложи

Любимата си маскировка на лицето

Със закопчани устни и

Очи – ролетни щори

С празната усмивка

И гладното сърце

Усети раздразнението как се ражда от виновното ти минало

С дрипавите нерви

Като раковина се разтваря

И чуковете блъскат

По вратата ти

По-добре бягай

 

Бягай, бягай, бягай, бягай х4

 

По-добре бягай цял ден

И цяла нощ

И дръж мръсните си чувства

Вътре в себе си. И ако

Изведеш гаджето

Навън довечера

По-добре паркирай колата

Далеч от любопитни погледи

‘Щото ако те хванат на задната седалка

Докато опитваш да се пъхнеш в ключалката ѝ

Ще те изпратят на майка ти обратно

В картонена кутия

По-добре бягай

 

 

В ОЧАКВАНЕ НА ЧЕРВЕИТЕ

Айнс, цвай, драй, алле

 

Не можеш да ме стигнеш сега

Независимо как се опитваш

Довиждане, жесток свят, приключих

Продължи без мен

 

Докато седя в бункер тук зад моята стена

Чакам червеите да дойдат

 

В перфектна изолация, тук, зад моята стена

Докато чакам червеите да дойдат

 

Чакам да отсека мъртвите дървета

Чакам да изчистя града

Чакам да последвам червеите

 

Чакам да си сложа черна риза

Чакам да отсея слабите стръкове

Чакам да строша прозорците им и да им изритам вратите

 

Чакам насилието да се увеличи

Чакам да последвам червеите

 

Чакам да пусна душовете и да загрея фурните

Чакам педалите и мангалите*, и евреите

Чакам да последвам червеите

 

Би ли искал да видиш България отново на три морета**

Приятелю?

Всичко, което трябва да направиш, е да последваш червеите

 

Би ли искал да изпратим цветнокожите ни братовчеди отново у дома

Приятелю?

Всичко, което трябва да направиш, е да последваш червеите

 

* в оригиналния текст: coons, обидна дума, назоваваща представители на негроидната раса; reds – обидно название на американските индианци;

** в оригиналния текст: „би ли искал да видиш Британия отново да владее”

 

 

СТОП

Искам да си ида вкъщи

Да сваля тази униформа и да напусна шоуто

Чакам в тази килия, защото трябва да знам

Бях ли виновен през цялото това време?

 

 

ПРОЦЕСЪТ

Добро утро, Червей, ваша чест

Обвинението ясно ще покаже, че

Затворникът, който сега стои пред вас

Бе хванат да показва чувства

Да показва чувства по почти човешки начин

Това няма да търпим

Повикайте училищното чудовище!

 

Винаги съм казвал, че няма да свърши

По добър път, Ваша чест

Ако бяха позволили да е на моята, аз бих

Го вкарал във форма

Но ръцете ми бяха вързани

Кървящите сърца и артистите

Позволиха да му се размине убийството

Нека го удара с този чук още днес?

 

Луд

Играчки на тавана, аз съм луд

Наистина отишъл за риба

Вероятно са ми взели топчетата за игра

Луд, играчки на тавана, той е луд

 

Ти, малко лайно, сега те хванаха

Надявам се да изхвърлят ключа

Трябваше да си говориш с мен по-често

Отколкото го правеше, но не! Трябваше да идеш

По своя път. Случайно да си влизал

С взлом в нечии чужди домове напоследък?

Само пет минути, Червей, Ваша чест

Той и аз, насаме

 

Беееееееееебе!

Ела при мама, бебчо, нека те хвана в ръце

Гос’дине, не исках той да влиза

В никакви беди

Защо трябваше изобщо да ме изоставя?

Червей, Ваша чест, нека си го взема вкъщи

 

Луд

Върху дъгата, аз съм луд

Решетки по прозореца

Трябва да е имало врата, там някъде в стената

Където влязох

Луд, върху дъгата, той е луд

 

Доказателството пред съда е

Неоспоримо, няма нужда

Журито да се оттегля

Във всичките си години като съдия

Никога не съм чувал

За някой по-достоен

За най-строгото наказание на закона

Начинът, по който си ги карал да страдат

Твоите изискани жена и майка

Пораждат в мене нужда да се изсера!

 

„Ей, съдията! Изсери се върху него!”

 

Тъй като, приятелю мой, ти разкри

Най-големия си страх

Осъждам те да бъдеш изложен пред

Своите връстници

Съборете стената!

 

 

ИЗВЪН СТЕНАТА

Сам-сами или по двама

Онези, които наистина те обичат

Ходят нагоре-надолу около стената

 

Някои ръка в ръка

А други, събрани заедно в групи

Кървящите сърца и артистите се изправят

 

И когато са ти дали всичкото си

Някои се сепват и падат, все пак не е лесно

Да удряш сърцето си срещу стената на нечий шантав негодник

 

 

[Не е ли тук, където…]

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Едно твърде лично анти-послание

 

Бях на литературно четене на едни млади хора. Първото ми впечатление бе, че те са оставени, абсолютно оставени с младостта и таланта си, сякаш не знаят какво да правят с тях.
Какво казваше Рембо? Няма по-щастливи от оставените деца.
Оставените деца на пост-едиповската вселена. Все едно дали ще бъдат ли присвоени, процесът на отсвояване ще продължава да тече, чието друго име е събитие.
Бъдете абандоници

Това е посланието изобщо на демокрацията като събитие-истина – тя се обръща срещу собствените си основи, загръща се в своята оставеност, за да бъде похитена – похитената Европа, непохитима
Но този либерален сценарий не е ли подвеждащ? Какво трябва да се направи в една силова реалност на користен интерес?
Деструкция, пурификация или субтракция – изваждане на минималното различие, за да се впише в него максимум интензивност – бяло върху бяло
Патосът на чистото различие като hos me на свети Павел – все едно не си грък, все едно не си евреин, все едно не си мъж или жена … като по-висша алтернатива на мизерните реализации.

Траекторията на господарското означаващо – от невъзможност към импотентност – това ли е втръсналата се комедия на света?
Оставените деца между две неразличимости на псевдо-епохално задържане, epoche – те изглеждат необиграни и лесни жертви.
Но в какво се състои капиталистическата игра? Да си в света означава да си достоен, годен за капитализация
Локалните негодници бързо схванаха това. Те капитализират своята нищожност, окичена с какви ли не дрънкулки, титли и татуировки
Фетишизирането на артистичния труд като идеален хоризонт изобщо на труда – това е врагът на абандониците, смъртно нараненият Рембо с кесията злато, докато агонизира де пасаж, транзит

Завръщането на изтласканото в цялата му мъст – завръщането на присвояващото господарско означаващо като безобиден куратор в един кураторски свят на мениджмънт не бива да заблуждава – това е епохата на poster-boy пред слот-машината – вкарваш малко, за да изкараш много, това е епохата на господиновците

Ние пишем нашите текстове през инквизицията на стойността, през кастрационните механизми на символния регистър

Армията на оставените деца се обръща в банална дезертьорска маса.

А трябва да защитим общото, common, да останем абандоници в композирането на multitudes, да вникнем, че комунизацията е иманентна на живия труд.
Борбата винаги е била между негодници и оставени деца, предприемачески негодници и пасивни абандоници.
Но чистата потенциалност да не бъдеш е по-активна от симулацията на активизъм
Оставените деца нямат нужда да се облегнат плачещи на рамота на означаващото-баща
Не познавам по-мрачно послание от това на Лакан преди смъртта си, когато разпуска своята школа.
Наследство без завещание или завещание без наследство? И двете трябва да бъда сведени до нищо като ревизионистки отклонения.
В своята оставеност светът на оставените деца отвоюва залога на чисто бъдеще.

Златомир Златанов

Б. А. Този текст е написан без инстутиционален или грантов съпорт

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018