Анонимен – Лисан и змиорките (Из „Роман за Лисан“)

 

Това се случило, когато
отлита есента богата
и зимата настъпва вече.
На глад нечуван бил обречен
Лисан – в дома му ни следа
от зимнина. Каква беда!
Той нямал нищо да яде,
а камо ли пък да даде
на някой друг да се засити.
Наложило му се да скита
по равнини и по баири
прехрана някаква да дири.
По път тресавище видял,
преминал го и се поспрял
за малко край една река,
снишил се до брега така,
че трудно друг би го открил,
тук-там подушил и решил
да легне край един жив плет,
надявайки се, че късмет
там тъкмо чака го… И ето,
че се задал откъм морето
кон със каруца – с цял товар
от риба: херинга, омар,
змиорка, паламуд, минога,
калкан, сафрид и още много
подобни – дребни и големи.
Рибари по петляно време
били я с мрежи наловили,
а пък търговци се снабдили
от тях със тая ценна стока.
Лисан, загледан в таз посока,
видял, че конската кола
била на хвърлей на стрела
от него, затова ударил
напряко, за да изпревари
търговците, и много бърже
намислил как да ги излъже.
Та чуйте точно как пресметнал
той всеки ход и как ги метнал.
Лисан спрял точно по средата
на пътя, легнал сред тревата,
краката си напред прострял,
задълго своя дъх сдържал,
озъбил се, очи притворил
и на мъртвец се той престорил.
Как тъй допуснал би провал
той, който смятан бил за крал
на шмекерите и лъжците!
Та този ментърджия хитър,
без да помръдне, си лежал,
досущ като че бил умрял.
Търговците трупа съзрели,
каруцата си мигом спрели,
единият глава навел
над него, за мъртвец го взел
и на съдружника си казал:
„Това май на лисица мяза
или пък на овчарско куче.”
„Лисица е… Пак ни се случи
късмет нечакан. Кучи сине,
внимавай да не ни отмине!” –
отвърнал другият. „Веднага
я хващай, че ще ни избяга!”
Те над трупа се пак навели,
побутнали го и видели,
че нито диша, нито шава.
И почнали да изчисляват
каква печалба ще изкарат,
ако отидат на пазара
да продадат таз скъпа кожа.
„Най-малко три су” – предположил
единият от тях. „О, не!
Как три су? Четири поне.
Каква красива гуша има!”
И тутакси Лисан те взимат,
отзад в каруцата го мятат
и продължават да пресмятат
цената. „Щом се приберем,
кожуха му ще съдерем” –
заканил се един от тях.
Лисан добре ги чул, но страх
не чувствал той… Те предполагат,
но Господ само разполага.
В цял ръст хитрецът се изпънал
върху кошове с риба пълни,
със зъбите си той отворил
един от тях и ококорил
очи пред чудната картина:
там херинги над трийсетина
видял – храна намерил бол…
И без подправки, и без сол
по царски той се нагостил.
В един друг кош Лисан открил
три върви със змиорки тлъсти,
нанизани съвсем нагъсто.
И без изобщо да се мае,
тозчас намерил му колая:
една навил на своя врат,
преметнал другите отзад
върху гърба си, па си казал:
„Дотук – добре. Но как да сляза?
Височината е голяма,
а пък стъпало явно няма.”
Внимателно погледнал вдясно
да види да не е опасно
да скочи, лапите напред
протегнал и като атлет
със плячката се приземил
и на мъжете заявил:
„Тоз лов богат за мен остава,
пък Господ здраве да ви дава –
да ви е то за утешение.”
Търговците, от изумление
обзети, почнали да викат:
„Ах, ти, Лисане, ах, гладнико!”
Подгонили го през шубрака,
но той се скрил във гъсталака
и те си рекли с примирение:
„Избяга ни, за съжаление.
Защо ли му се доверихме,
защо наивност проявихме,
та той змиорките отне ни?
Нима от разум сме лишени,
в главите ни мухи ли има,
та загуба неизмерима
понесохме от тоз изедник?
Дано му в гърлото заседнат
змиорките, дано без време
да пукне! Дявол да го вземе!”
А той надменно отговорил:
„Не бих със вас, сеньори, спорил,
осъждайте ме както щете.
Каквото и да ми речете,
на гневното ви заклинание
ще отговоря със мълчание.”
Те пак решили да го погнат,
търчали цял ден, без да смогнат
да го настигнат. Той летял
на бързия си кон и спрял
във своята обител чак.
А двамата търговци пак
поели тягостно на път,
не спирайки да се корят.
Без дъх от яд и от умора
останали, но що да сторят?
В безбройни трудности кален,
Лисан успял и този ден
със хитрина да се наложи.
Щастлив, доволен, че ще може
да види близките си скоро,
той прекосил стремглаво двора
и влязъл в замъка, където
със притеснение в сърцето
очаквали го те отдавна.
С припряност и със радост явна
съпругата му Хермелина
и двата по-големи сина
разбързали се да излезнат
да го посрещнат най-любезно.
Той ситнел с трепетно сърце
и със сияещо лице,
със сит стомах, усмихнат, весел,
на якия си врат провесил
цял наниз от змиорки пресни.
Преминал през вратите тесни,
във кулата се разположил,
а синовете – кой как можел
заел се грижи да полага
за него: със пешкир веднага
те му избърсали краката,
след туй змиорките в тавата
разпределили на парчета
и шишчетата за мезета
приготвили, а след това
домъкнали цял куп дърва
(във двора имало премного),
след малко лумнал буен огън
и на жарта да се пекат
ги сложили…

 

Превод от старофренски Паисий Христов, редактор Атанас Сугарев,
научен редактор Стоян Атанасов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Тамара със стомна, маслени бои, канва, 98×80 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Йосифов – Обелски път

 

Стаята

Моята стая е бяла –
с безброй врати
но изходът –
все пак –
е само един :

да си тръгнеш оттук
гологлав
и брадясал

покрай шкафове стари разядени
от мухъл
и мъртви молци;

покрай тежката дървена маса,
покрита със нежна ефирна резба –
там играят слънчеви зайчета
върху стария плот
потъмнял
и олющен.

Като шкурка бяха груби ръцете
на покойния майстор резбар,
роден в махалата до гроба си.
Той остави душата си
в цветята, тревите и слънцето.

Голите клони на ореха
докосват и галят первазите;

вейки помитат праха
с години натрупван на пластове –
пластове мъка сподавена.

А долу
скрибуцат пак люлки
ръждясали
и скимтят жално
като бити кучета.

А тук,
сред душния въздух
на стаята,
угасва времето –
завеса
от вечни илюзии.

Но виж
сърце от пластмаса
на входа
припомня
„ Обичам те!“.

 

Голота

Голи са хълмите в село Голяновци.
Голи са бедните къщи –
порутени, неизмазани, с продънени покриви,
червени като засъхнала кръв.

И дървесата са голи,
с олющена кора –
изгризана, изядена
от кучета и дървояди;
с начупени,
прекършени клони.

И главата ми е гола
срещу свирепия есенен вятър.
Той налита на живо месо
като хиена,
която умира от глад.

Само се питам –
така ли са голи мечтите ни
скъпи и нежни
като цветя на паважа
сред ураганите от
чужди мнения,
страх,
неувереност
и лавината
побъркани емоции?

Тя ни поваля надолу във бездните,
изкоренява вековните борове
и остригва до голо
стръмните каменни сипеи.

Нека петлите ми пеят във отговор
и ме освиркват
със клаксон
камионите.

 

Български улици

„Първи март“
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.

Кръв
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили
като мартеници –
червено и бяло се смесват в контрастна хармония.

Звучи „Реквием“-а на Моцарт.

„Втори март“
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.

„Трети март“
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Невидима ръка
я изтри и от картата.

„Осми март“
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.

Там ограбват сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
своите болни жени.

„Шести септември“ е в ремонт
от години.
„Девети септември“ е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.

„Двадесет и втори септември“ е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.

„Десети ноември“ е свлачище
и къщи с изпразнени дворове
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…

Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата
и погубват
задушават
живота
в цялата страна;

немотията просмуква се
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.

Ръжда разяжда глождани кости
и луната залязва
над селските гробища.

 

Обелски път

„Сляпо куче
бе прегризало
корена на вечността.
Понеже сляпо.
Боже!“
Ст. Цанев, „Вечност“

Бетонния възел –
западнал и пуст
и мрачните блокове –
навъсени старци,
очакващи края на дните,
се гонят, надбягват се с времето.

Приспивния шум на двигателя –
ръмжене на болна вълчица,
издъхваща в тежките столични
газове…

Тука умират поетите :

купчина живи дървета,
горени под тонове пепел
без въздух;

и стават на дървени въглища,
богати на скрита енергия,
а геният – сякаш брикети –
пресован, безжизнен, безсмислен…

Дългите нощи в полето –
бездомни, безлунни, беззвездни:

не разкопки копаем, а гробове
за мечтите си
слаби,
мъждукащи,
бледи,
угаснали…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Героичен ландшафт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

 

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Кой погуби Революциятя? (Из „Бележниците“)

 

26 септември 1901

Когато родното се сблъсква във вековете, винаги се случва мистическото. Така Пушкин се сблъска с Петър*. Щом се заеме с Петър – веднага зазвучава тайното. (…) „Тук има тайна“**, защото истинно родното се засреща във вековете и като засрещнали се облаци, поражда мълния. Има други светове.

* Петър I (1672-1725) (б. пр.).
** В. Соловьов, „На паметта на А. А. Фет“.

 

19 май 1906 [Шахматово*]

В първия кръг на Дантевия ад няма болка, а само скръб [тоска]. И това се смята за „милост на небето“. А ние търсим болката, за да избегнем скуката [тоски]. Освен това скръбта при Данте е светла, „въздухът е тих и ням“ – какво по-ужасно за нас?

* Наследственото имение на Блок (б. пр.).

 

18 март 1908

Кинематографът е забрава, изкуството – напомняне.

 

11 декември 1908

Гневната зрялост още дълго има да я чакаме.

 

29 юни 1909, вечерта  [Бад Наухайм*]

…Музиката е най-съвършеното изкуство поради това, че тя в най-висша степен изразява и отразява замисъла на Архитекта. […] В музиката няма „настояще“, тя най-ясно доказва, че настоящето е само условен термин за определяне на границата (несъществуваща, фиктивна) между миналото и бъдещето. […] Музиката сътворява света. […] Музиката предшества всичко, което обуславя.

* Немски курорт (б. пр.).

 

8 юли 1909, преди да падне нощта, в пристройката

Руската революция* приключи. Без остатък изгоряха всички главни или чашите на човешките сърца се разплискаха и виното пак се разтвори в цялата природа – и отново ще мъчи хората, които го проляха, с неизповедимото. Цялата природа отново се омагьоса, веднага след като се разомагьосаха хората.

* Първата руска революция от 1905-1907 г. (б. пр.).

 

[Първата половина на август] 1909

Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].

 

[Ноември-декември] 1910

Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.

 

21 февруари 1914

Защо обаче те ме обичат? Заради миналото и настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.

 

13 април 1914

Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.

 

24 април 1914

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.

 

14 май 1914

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

 

25 юни 1914

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

 

3 ноември 1914

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

 

22 март 1915

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

 

10 ноември 1915

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

 

14 февруари 1916

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

 

6 март 1916

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищение е извън пределите на тази война, а предметът на негодуване седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

 

25 март 1916

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва тепърва да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

 

28 юни 1916

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

 

14 април 1917 [Москва]

Среща с Люба в революционния* Петербург. […] Нямам ясен поглед върху случващото се, при положение, че по воля на съдбата съм направен свидетел на велика епоха. По воля на съдбата (не със собствената слаба сила) аз съм художник, т.е. свидетел. Нужен ли е художникът на демокрацията?

* Февруарската революция (8-16 март 1917 г.) (б. пр.).

 

18 април (1 май*) 1917

Да се пътува така, както аз сега пътувам – в първия ден на Интернационала, в годината на близкия глад, месец и половина след падането на самодържавието!

* По нов стил (б. пр.).

 

1 май 1917

…Ние (целият свят) страшно сме свикнали да лъжем. Нужно е нещо съвършено ново.

 

7 май 1917

Най-силно впечатление прави тронната зала*, макар че целият килим е съдран от стъпалата, а самият трон е махнат, защото войниците са искали да го счупят.

* В Зимния дворец в Санкт Петербург (б. пр.).

 

13 юли 1917 [Влакът на Приморската ж.п. линия за Озерки*]

Буржоа се нарича всеки, който е натрупал каквито и да е ценности, пък били те и духовни. Натрупването на духовни ценности предполага предхождащо натрупване на материални. Това е „произходът“ на догмàта, но въпросът за γενεσις-а, както това му е присъщо, бързо отпада и първата формула остава като догмат.
Този догмат възкръсва във всяка революция под влияние на напрегнатостта и изострянето на всички свойства на душата. Появата му ознаменува високият подем, излитането нагоре на дъската на люлката, когато тя още малко и ще се превърти над горната греда. Докато дъската не се е преобърнала, това е минута, увличаща духа. Ако се преобърне – това вече е гибел. Затова догматът за буржоата е един от най-крайните и страшни в революцията – нейната най-висока напрегнатост, когато тя е готова да погуби самата себе си.
Задачата на всяко временно правителство** е да удържа люлката от превъртане, да следи обаче размахът да не намалява […] и да води страната през цялото време по ръба на пропастта, като не й позволява нито да падне в пропастта, нито да отстъпи на безопасна и нестръмна пътека, където тя ще затъгува в пътя си и където Духът на Революцията ще отлети от нея.

* Курортно село в близост до Санкт Петербург (б. пр.).
** „Временно правителство“ е наименованието на правителството, управлявало Русия между Февруарската революция, последвана от абдикацията на Николай ІІ, и Октомврийския преврат (б. пр.).

 

1 януари 1918

Страшен студ, млада луна отдясно над Казанската катедрала. – Привечер тревога (нещо се подготвя)…

 

3 януари 1918

По улиците плакати – всички на улицата на 5 януари (на разстрел?) – Привечер – ураган (неизменен спътник на превратите). – Цялата вечер Есенин вкъщи.

 

4 януари 1918

Александрийският театър. „Бедността не е порок“* (1-во представление). Трябва да се ходи пеш – хлъзгаво, студено, тъмно, далече (стар съм). Няма трамваи.

* Пиеса от А. Н. Островски (б. пр.).

 

6 януари 1918

Интелигенция и революция* (χαλεπα ȋα χαλα**). – Привечер – циклон. – Слухове, че са разпръснали Учредителното събрание в 5 сутринта***. (То все пак се събра и избра за председател Чернов.) – Болшевиките отнеха на дебела старица, стояща на ъгъла, по-голямата част от вестниците.

* Заглавие на програмна статия, върху която Блок работи по това време (б. пр.).
** всичко прекрасно е трудно (гр.), χαλεπὰ τὰ χαλά – грешка в оригинала (б. пр.).
*** По разпореждане на Ленин сградата на Таврическия дворец е затворена след закриването на заседанието в 4:40 на 6 януари. Пред входа е поставен караул с картечници и две леки артилерийски оръдия (б. пр.).

 

7 януари 1918

„Vie de Jésus“*.

* „Животът на Исус“ (фр.) – книга на Ернест Ренан (б. пр.).

 

8 януари 1918

Целият ден – „Дванайсетте“*… Убити (в болницата) Шингарьов и Кокошкин**… Всички вестници освен болшевишките отново се отнемаха. – Слух за убийството на М. И. Терещенко…*** Мама е много потресена от смъртта на Шингарьов и Кокошкин. Предлага ми да не ходя при нея няколко дена. – През деня – разходка при затопляне на времето. Спокойно е в града. – Цялата вечер пиша. Завършена е статията „Интелигенция и революция“ […]. Тези дни, като лежах в тъмнината с отворени очи, чувах бучене, бучене – мислех си, че започва земетресение.

* На 8 януари Блок започва работата над поемата Дванайсетте (б. пр.).
** Членове на ЦК на партията на кадетите, убити от революционни моряци. Убийството им се смята за първия акт на Червения терор (б. пр.).
*** Меценат, собственик на издателството „Сирин“, министър на външните работи на Временното правителство (б. пр.).

 

10 януари 1918

Мама прати Евангелието, а Люба* с кърпа на глава замина с Анушка за Сосновка** – за провизии. – Двайсет години пиша стихове. […] Почти не дават хляб. Съветът на Народните Комисари осъжда саморазправите***…

* Съпругата на Блок, Любов Дмитриевна Менделеева, дъщеря на химика Дмитрий Менделеев (б. пр.).
** По това време предградие на Петроград (б. пр.).
*** Убийството на Шингарьов и Кокошкин, за което Блок споменава в предходната бележка (б. пр.).

 

11 януари 1918

…На Знаменския площад – мъгла, не се виждат уличните лампи, на две крачки не виждаш човек. В низините (на Офицерска) – синя, пълна луна.

 

13 януари 1918

При мама. Колко й е зле, какво да се направи? – Привечер тъга. Бродих, бродих… Затопляне, вятър.

 

14 януари 1918

Интервю за вестник „Ехо“ (по телефона): може ли интелигенцията да се споразумява с болшевиките… […]. В стаята е влажно. Бушува вятър (пак циклон?).

 

15 януари 1918

…„Дванайсетте“ ми не помръдват. Студено ми е. – Нима работата е в Луначарски* или дори в Ленин? Та това е „краят на историческия процес“.

* Анатолий Луначарски, първият нарком (народен комисар) на просвещението (б. пр.).

 

16 януари 1918

Вечерта при мама. Мокър сняг!

 

18 януари 1918

…Бехтерев*, Казаринов и аз смятаме, че трябва да се работи с болшевиките. – „Ужасът“ на нощния вестник и улица. Работниците сами за себе си работят как да е и крадат. И тази истина разбери.

* Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) – психиатър, основоположник на рефлексологията (б. пр.).

 

19 януари 1918

Първият ми фейлетон в „Знаме на труда“*. От сутринта до 1 часа никой никъде не можеше да намери вестника. Работниците крадат от собствения си вестник, нощем играят карти. – Първите достоверни известия за революцията в Германия…

* Вестник на Левите есери, в който Блок публикува статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

22 януари 1918

Звъня Есенин, разказа за вчерашното „утро на Русия“ в Тенишевската зала. Гизети* и тълпата крещели по негов, на А. Бели** и мой адрес – „изменници“. Не подават ръка. Кадетите и Мережковски*** страшно ми се сърдят. Статията*** била „искрена“, но е „невъзможно“ да се прости“. – Господа, вие никога не сте познавали Русия и не сте я обичали! Истината боли.

* Александър Алексеевич Гизети – есер, литературовед (б. пр.).
** Андрей Бели (б. пр.).
*** Дмитрий Мережковски – поет, романист, религиозен философ и обществен деец. Той и съпругата му Зинаида Гипиус инициират бойкота срещу Блок след публикуването на статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).
**** „Интелигенция и революция“ (б. пр.).

 

25 януари 1918

…Телефонно обаждане от Ал. Ник. Чеботаревская* (моят фейлетон** бил „бомба“, помагал съм на онези, на които не бива, „Сватбата на Фигаро“, френска революционна литература)… Размисли, размисли и планове – толкова много, че пречи да се заемеш с нещо стабилно. А би трябвало да пиша своето (Исус***).

* Александра Николаевна Чеботаревская, сестра на съпругата на Ф. Сологуб, една от „близките до душата“ на Блок, която се присъединява към бойкота срещу него след статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
** Статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
*** Неосъщественият проект „Животът на Исус“ (б. пр.).

 

28 януари 1918

„ДВАНАЙСЕТТЕ“.*

* На 28 януари Блок завършва поемата Дванайсетте, започната на 8.01.1918 (б. пр.).

 

29 януари 1918

Азия и Европа. Разбрах Faust. „Knurre nicht, Pudel“*. – Войната е прекратена, мир не е подписан**. – Страшен шум, нарастващ в мен и наоколо. Този шум е чувал Гогол (за да го заглуши – призивите му към семейния ред и православието). […] Днес аз съм гений… В редакцията на „Знаме на труда“ […]. Стихотворението „Скити“…

* „Не ръмжи, пуделе“ (нем.), фраза от Фауст на Й. В. Гьоте (б. пр.).
** Преговорите за сключване на сепаративен мир с Германия (Брест-Литовския мирен договор). Стихотворението „Скити“ е отклик на тези събития (б. пр.).

 

17 февруари 1918

Люба съчини стих: „Шоколад Миньон си плюскаше“* на мястото на унищожения от нея „Павета с роклята метеше“.

* Стих от поемата Дванайсетте, 5 строфа (б. пр.).

 

18 февруари 1918

Че Христос върви пред тях* е несъмнено. Не е там работата „дали те са достойни за него“, а е страшно това, че пак Той е с тях – и друго засега няма. А трябва Друго – ? – Измъчен съм от някого. Или раждам, или съм уморен.

*Визира се финалът на Дванайсетте: „Във венец от скреж от рози –/ Там отпред: Исус Христос.“ (превод Вл. Сабоурин) (б. пр.).

 

27 февруари 1918

Съседите продължават да съскат, да се стряскат и да шушнат слухове:. „Сутринта немски аероплан хвърляше прокламации: „Ние ще сме тук утре или в събота“. (Аз видях руски хидроплан.) „Луга е превзета, немците идат“. – „Ах, немците няма да дойдат?“ – „Значи ще колят буржоата?“ – Аз: „Или обратното“. – Той: „Как така?“ – Аз: „Като при Парижката комуна“. – Той: „Но това са били французи, а тук – един дявол знае кой“ (казва руски морски офицер). – Кишаво.

 

28 февруари 1918

Леля* е нещастна – пак е паднала в преспа, разсипала чантата, отнесена от трамвай. […] Отново – 10 години лъжа. А след това – старост, бездарност.

* Мария Андреевна Бекетова – сестра на майката на Блок, първият негов биограф (б. пр.).

 

3 март 1918

„Дванайсетте” в „Знаме на труда”. – Квартирният декрет*. Разговори за пренасянето на мама и разместванията… […]. „Отвратителният – социалистическо-еснафско-болшевишки рай” (казва Иванов-Разумник** по телефона)…

* 3 март 1918 г. е рожденият ден на съветския феномен „комуналка” („комунална квартира”) – принудителното нанасяне на квартиранти, „уплътняване”, насочено срещу неемигриралите притежателите на апартаменти (б. пр.).
** Псевдоним на Разумник Василевич Иванов (1878-1946) – завеждащ литературния отдел на лявоесеровския в. „Знаме на труда”, в който излизат статията „Интелигенция и революция” и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

9 март 1918

О. Д. Каменева (комисар на Театралния отдел) казала на Люба: „Стиховете на Александър Александрович („Дванайсетте“) са много талантливо, почти гениално изображение на действителността. Анатолий Василевич (Луначарски) щял да пише за тях, но не бива да се четат (на глас)*, защото в тях се възхвалява това, от което ние, старите социалисти, най-много се боим“. Марксистите са умни – може и да са прави. Но къде остава пак художникът и неговото безприютно дело?

* Съпругата на Блок е актриса и прави публични четения на поемата (б. пр.).

 

8 април 1918

…Р. В. Иванов… Чèте ми откъси от статията* си за мен (сравнява „Дванайсетте“ с „Медния конник“**)…

* Статията е препубликувана в книжното издание на поемата (б. пр.).
** Поема на Пушкин (б. пр.).

 

17 април 1918

Аз вече съм стар, и без друго ми е трудно да си изкарвам хляба. Не мога повече да слушам разговорите на умни и глупави, млади и стари – ще умра от глад. – Затихвам, затихвам…

 

21 април 1918

…Настъпва истински глад. В комисариата по просвещение продължават празните приказки. Брегът на Нева е задръстен от хора, а реката – с военни кораби, започвайки от дредноути и свършвайки с миноносци и подводници. По средата стои яхтата „Щандарт“. Магазините пращят от провизии и цветя, недостъпни като цена.

 

30 април 1918

Нито храна, нито пари…

 

1 май 1918

Сутринта в съпровод на военна музика маршируваха под образцов строй от времената на Николай ІІ* войници и моряци с акуратни червени кърпи…

* Последният руски император, разстрелян заедно със семейството си от болшевиките (б. пр.).

 

13 май 1918

Люба рецитира „Дванайсетте“. Отказаха да дойдат Пяст*, Ахматова и Сологуб**.

* Владимир Пяст – руски поет-символист, един от четиримата „истински приятели“ на Блок, който се присъединява към бойкота срещу него след публикуването на Дванайсетте (б. пр.).
** Виден представител на руския символизъм (б. пр.).

 

16 май 1918

…Лебедовата песен на революцията?

 

13 юни 1918

У нас е Р. В. Иванов. Разказа между другото, че Егоров, свещеникът на църквата Въведение Богородично*, е говорил в проповедта си след службата за „Наш път“** и „Дванайсетте“ (Христос е там, където не го чакат)…

* Введенская церковь (Храм Введения во Храм Пресвятой Богородицы) – църква в Санкт-Петербург, принадлежала по това време на обновленците. Разрушена през 1932 г. (б. пр.).
** Списание, в чийто първи брой излиза статията на Иванов-Разумник за Дванайсетте (б. пр.)

 

29 юни 1918

…Днес лош късмет – откраднаха ми парите от джоба и още нещо, за което не пиша. (Среща с Пяст, който „не подаде ръка“. След случилото се (вероятно) е заразно.)

 

7 юли 1918

Новина за убийството на Мирбах*… Цял ден стрелба в Петербург**. През нощта не пускаха трамваите през Троицкия мост. Обстрелване на Пажеския корпус***. Вечерната Красная газета. Аз съм подивял и окончателно не чувствам политиката.

* Вилхелм фон Мирбах – посланик на Германската империя в Русия, чието убийство от леви есери на 6 юни е провокация, целяща възобновяването на войната с Германия (б. пр.).
** Убийството на Мирбах е сигнал за въоръженото въстание на Левите есери срещу болшевиките. Смазването на въстанието маркира прехода към де факто еднопартийна система (б. пр.).
*** В Пажеския корпус се е разполагал щабът на Левите есери, подложен на артилерийски обстрел и щурмуван (б. пр.).

 

21 юли 1918

Печатът на смъртта се потвърждава. На село умират от глад по 1-2 човека на къща. Хляб няма от Великден. Не сеят (изяли са го). Червеноармейците казват, че наличното ще се дели (но няма почти нищо). Ядат вмирисано зеле и вмирисана риба. – Червеноармеецът, мутрата му, панталоните, семките. Но – все още ПО-ДОБРЕ от Шулман*.

* Съсед на Блок, олицетворавящ за него „стария свят“, „буржоазността“ (б. пр.).

 

5 август 1918

Всички буржоазни вестници са закрити. – Подреждане на стари писма.

 

10 септември 1918

…Дъжд. Не излизам от вкъщи (отчасти – нито ботуши, нито галоши).

 

7 ноември 1918

Празнуване на Октомврийската годишнина. Вечерта с Люба – на мистерията-буф на Маяковски в Музикалната драма* (към 6 през служебния вход). […] Празник. Вечерта – пресипналата и скръбна реч на Луначарски, Маяковски, много неща. Този ден няма да го забравя никога.

* Операта на Санкт-Петербург (б. пр.).

 

19 декември 1918

Уморително заседание. Крънкане за дърва за огрев… Толкова съм измъчен, че крещя на Люба. В „Починката“* на рецитала на Люба беше Луначарски.

*“Привал комедиантов“ (1916-1919) – артистично кабаре в Петербург, където съпругата на Блок прави рецитали на Дванайсетте (б. пр.).

 

20 декември 1918

Ужасът на студа. Плюскам – парите изтичат. Животът става чудовищен, уродлив, безсмислен. Навсякъде грабят. […] Дойде мама – гладна.

 

31 декември 1918

Липсват предмети от първа необходимост. Това, което има, е на откачена цена. – Студ. Минувачите мъкнат някакви чували. Почти пълен мрак. Някакъв старец крещи, умирайки от глад. Свети една ясна и голяма звезда.

 

1 януари 1919

Невиждана липса на храна и невиждани цени.

 

14 февруари 1919

…Вест за вчерашния арест на Р. В. Иванов. Колективно писмо до председателя на Извънредната комисия* Скороходов**.

* ЧК (б. пр.).
** Тогавашният председател на Петроградската ЧК (б. пр.).

 

15 февруари 1919

Вечерта след разходката заварвам комисаря Булацел и конвоен. Обиск и арест*.

* След нощ в ареста и разпит Блок е пуснат на свобода на 16 февруари (б. пр.).

 

19 април 1919

…Излязох след падането на нощта. Безредна стрелба дълго преди великденските камбани. Мъртъв град. Езичниците псуват и стрелят, а християните унило с гладни гласове пеят в Благовещенската църква: „живот даровав!“*

* Из Тропар на Пасха: „Христос воскресе из мертвих,/ смертию смерт поправ/ и сущим во гробех живот даровав.“ (б. пр.).

 

20 април 1919

Студена пролет в мъртъв град. Двама пияни комисари с бутилка спирт хвърчат във файтон, прегърнати. – Занимания със стихове. Мъка. Кога ще свърши това? – ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ!…

 

3 май 1919

…Но вече нищо не мога да правя. – Кой погуби революцията (духа на музиката)?

 

4 май 1919

Поработих това-онова. Но да работя истински вече не мога, докато на шията виси новата примка на полицейската държава…

 

15 юни 1919

При мама имаше обиск през нощта. Заповед за изключване на всички телефони. Люба трябва да стърчи до вратата. Дъжд. Мъка. Пак очакват обиски в сградата.

 

26 юли 1919

…Телефонът и разходките след 1 часа през нощта забранени.

 

15 октомври 1919

През нощта – обиск (у нас)… Забранено е всичко (лавките, театрите, телефоните).

 

20 октомври 1919

…Необикновен залез. Четири изстрела от броненосеца пред прозорците. – Настинката не минава. Иде глад, несравним дори с доскорошния. – Броненосецът стреля през нощта.

 

25 октомври 1919

Режа мебелите. През нощта – разместване на мебели.

 

17 ноември 1919

До какви предели ще стигне отчаянието? – Счупено за огрев шкафчето – детството мое и на мама.

 

29 ноември 1919

Безделно… Гъст сняг зад прозорците. Вечерта – на 39 години.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Хорхе Манрике – Строфи, които състави дон Хорхе Манрике за смъртта на Магистъра на Ордена на Сантяго, дон Родриго Манрике, негов баща

 

І
Нека се сепне душата заспала,
да съживи своя усет и се пробуди
за да види
как живота отминава
как приближава смъртта
тъй смълчана;
колко бързо си отива насладата
как дохождаща в спомена
носи тя болка
как в наште очи
всяко време отминало
по-добро е било.

ІІ
И понеже сегашното виждаме
как в миг си отива
и вече е свършило
ако мъдро размисляме
ще сметнем недошлото още
за вече отминало.
Никой да не се залъгва нека
като мисли, че ще трае
от него очакваното
повече от видяното вече
защото всичко има да отмине
по този същ начин.

ІІІ
Нашия живот е река
която отива да свърши в морето
което е смъртта;
там отиват господарствата
направо към своя край
и изчезване;
там реките пълноводни
там другите, средна ръка
и най-малките
като стигнат се изравняват
живеещите от труда на своите ръце
и богатите.

ІV
Оставям призоваванията настрана
на знаменитите поети
и оратори;
не ме е грижа за техните фигури
които с отрови скрити
са подправени.
На онзи само търся подкрепата
онзи призовавам само
наистина
който живя в този свят
ала света не позна
неговата божественост.

V
Този свят е пътека
за другия, който е обиталище
без тъга
ала се изисква добър усет и сигурен
за да извървиш този преход
без да сгрешиш;
тръгваме когато се родим
докато живеем вървим
и стигаме целта
когато починем
така че когато умрем
от пътя отпочиваме.


Този свят би бил добър
ако с добро от него се ползваме
тъй както сме длъжни
защото нашата вяра ни казва
че трябва това за спечелването
на другия свят, който очакваме;
и дори сина Божи
за да ни качи на небето
слезе долу
да се роди сред нас
и на земята в прахта да живее
дето умря.

VІІ
Ако бе във властта ни
да превърнем в прекрасно
на плътта лицето
както можем да направим
душата блажена
ангелическа
колко ли живо старание
всеки час бихме полагали
и толкова ревностно
да нагиздим в робство живеещото
като оставяме истинската господарка
в запустение!

VІІІ
Каква нищожна стойност притежават
всички неща, които сподиряме
и след тях тичаме –
в този предателски свят
дори преди смъртта
губим ги всичките:
от тях лишава възрастта
неочаквано сполитащите
съсипни
губят се и най-ценните неща
и при най-високопоставените
избледняват.

ІХ
Да кажем за красотата
за привлекателния цвят и свежест
на лицето
този цвят и белота
когато дойде старостта
къде се дяват?
Ловкостта и лекотата
силата на тялото
на младостта
всичко това се обременява с тежест
когато достигне предградията
на старостта.

Х
Дори кръвта на готите
потеклото и болярството
тъй високо
по колко пътеки и начини
се губи и в ниското пада
в този живот!
Едните, с малко достойнство
как презрени и унизени
биват!
Другите, с малко имане
с недостойни занимания
път си пробиват.

ХІ
Че чиновете и състоянията
в най-лошия час ни изоставят
кой се съмнява!
Как да искаме постоянство
щом тяхната господарка
е тъй превратна:
това са блага на Фортуна
която върти колелото
припряно
то не спира на едно място
не се задържа спокойно и трайно
при едно и също състояние.

ХІІ
Но дори да съпътстват
и стигнат благата до гроба
вкупом със своя стопанин
нека не ни заблуждават
защото отива си неусетно живота
като съновидение;
и насладите на този свят
на които се отдаваме
са временни
а на другия мъките
които зарад тях ни очакват
нескончаеми.

ХІІІ
Сладостите и насладите
на този отруден живот
дето наричаме наш
не са друго освен съгледвачи
а смъртта е засадата
в която попадаме.
Нехаещи за вредите
препускаме през глава
безспир;
когато съзрем измамата
и да обърнем поискаме
вече няма как.

ХІV
Тези крале всевластни
за които повествуват писанията
за отминали дела –
тъжни случаи, достойни за окайване
обръщали тяхното щастие
надолу с главата;
нищо не устоява –
папи и императори
и прелати
спохожда смъртта
както бедните пастири
и орачи.

ХV
Нека оставим троянците
че техните злощастия не сме видели
нито славата им;
да оставим и ромеите
макар да сме чули и чели
за техните победи.
Не е наша грижа
отминалите векове
какво ги е сполетяло;
да видим вчера какво е било
не по-малко забравено
от отколешното.

ХVІ
Какво стана с краля дон Хуан?
Инфантите на Арагон
къде се дянаха?
Какво стана с безбройни
галантни кавалери? С любовните им
безбройни загадки?
Турнирите и двубоите
украсите и бродериите
гребените на шлемовете
само бълнуване ли бяха?
Какво бе всичко това, ако не
избуял по хармана злак?

ХVІІ
Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
Какво стана с плама
на бушуващия огън
на любовниците?
Какво стана със стиховете
музиката добре настроена
която тананикаха?
Какво стана с танците
и онези одежди брокатени
така искрящи?

ХVІІІ
А на наследника му съдбата –
погледнете дон Енрике, каква власт
той спечели!
Колко приятен, ласкателен
светът с всичките си наслади
лежеше в краката му!
Но знаем колко враждебен
какъв жесток тиранин
за него се оказа:
уж му бе приятел
ала трая толкова кратко
благосклонността му.

ХІХ
Подаръците без мяра
кралските здания
пълни със злато
съдините изкусно изработени
реалите и жълтиците
на кралската съкровищница
конете и сбруите
премените на придворните
претруфени
къде са се дянали?
Какво са били освен роса
по ливадите?

ХХ
А неговия брат, невинния
докато бе жив Енрике
наследник наричан
обкръжен от бляскава свита
от благородници!
Ала както всеки смъртен
попадна и той на смъртта
под млата.
О, божествен съд
върху най-веселите пламъци
ти изля вода!

ХХІ
А онзи велик конетабъл
Велик Магистър
тъй приближен на Краля
друго не бива за него да казваме
освен че видяхме
да пада главата му;
безкрайните му богатства
владенията и именията
властта му
за какво му бяха освен за плач?
Освен за страдания в часа
на раздялата с тях?

ХХІІ
А другите двама братя
Магистрите тъй преуспяващи
на крале равни
едрите и средните
еднакво подчиняваха
на себе си;
това преуспяване
стигнало толкова високо
и славословено
какво бе освен светлина
угасена в мига на своя върховен
блясък?

ХХІІІ
Толкова превъзходни херцози
толкоз маркизи и графове
и мъже на място
които видяхме могъщи
кажи, къде ги дяна, смърт
и покри?
И геройствата им славни
извършени на война
и в мир
щом ти, сурова, се ожесточиш
с твоята мощ ги свличаш в прахта
и изличаваш.

ХХІV
Безбройните армии
знамената, щандартите
и стяговете
замъците непревземаеми
крепостните стени, укрепленията
и всички прегради
дълбоките ровове, портите железни
и всякакви други препятствия
каква е ползата от тях?
Дойдеш ли ти разгневена
нищо не може да спре
твояте коса.

ХХV
Тоз, който бе заслон на добрите
обичан – защото бе добродетелен –
от хората
Магистъра дон Родриго
Манрике, толкова известен
и тъй неустрашим
великите му и светли дела
не е моя работа да възславям
защото ги видяха всички
нито искам да им вдигам цената
защото всеки знае
какви те бяха.

ХХVІ
Приятел за своите приятели
какъв господар за приближени
и роднини!
Какъв неприятел за неприятелите!
Какъв учител за решителните
и смелите!
Какъв ум! – казваха благоразумните
Какво остроумие! – остроумните
Какъв разум!
Колко благ с подчинените!
Лъв – с мъжествените
и зловредно ожесточените!

ХХVІІ
По щастие – Октавиан
Юлий Цезар – по победи
и сражения
по добродетел – Сципион Африкански
Ханибал – по умения
и старание
по доброта – Траян
Тит – по щедрост
от все сърце
Аврелиан – по десница
Марк Атилий Регул – в обещаната
и спазена истина.

ХХVІІІ
По милосърдие – Антонин Пий
Марк Аврелий – по невъзмутимост
на лика
Адриан – по красноречие
Теодосий – по смирение
и благоразположение на духа
Александър Север бе
по суровост и дисциплина
в сражения
Константин – по вяра
Марк Камил – в любовта голяма
към своето отечество.

ХХІХ
Не остави съкровища големи
нито се сдоби с големи богатства
и скъпоценности
ала воюва с маврите
завземайки техните крепости
и техните поселения.
И в победните битки
много маври и коне
погинаха
и с този занаят спечели
рентите и васалите
които даде му краля.

ХХХ
Със своята чест и положение
едно време
как той преживяваше?
Изоставен без подкрепа
с братята и приближените
устояваше.
След като дела знаменити
извърши в битки с маврите
като предводител
сключи почетни договори
дали му владения повече
от преди притежаваните.

ХХХІ
Тези отколешни истории
които нарисува с десницата си
на младини
с други победи нови
сега ги поднови
на преклонни години.
За големите си умения
за заслуги и възрастта си
добре достигната
придоби достойнството
на славното рицарство
на кръста меченосен.

ХХХІІ
И своите земи и владения
завзети от тирани
ги завари
ала чрез обсади и сражения
и със силата на десницата си
си върна върху тях властта.
Нека каже нашия Крал
дали дон Родриго с делата си
добре му послужи.
Нека и португалския каже
и в Кастилия онези, воювали
на страната на португалеца.

ХХХІІІ
След като живота си
толкова пъти за вярата своя
изложи на риск
след като служи отлично
на своя крал и короната
истинна
след толкова геройства
за които не стига
сигурeн брой
в дома му в Оканя
дойде да почука смъртта
на неговата порта

ХХХІV
и каза: „Добри ми рицарю
оставете този свят измамен
с лъстта му;
стоманеното Ви сърце
да покаже знаменитата си сила
при тази глътка сетна.
Животът и здравето
ги имахте за нищо
пред славата –
нека положи доблестта усилие
да се изправи пред неумолимия неприятел
който Ви предизвиква.

ХХХV
Нека не бъде за Вас тъй горчива
ужасяващата битка
която Ви очаква
защото друг живот по-траен
на славата бележита
тук оставяте;
този живот на честта
също не е вечен
не е истинен
ала е много за предпочитане
пред другия тъй временен
и погиващ.

ХХХVІ
Животът, който е траен
с чинове не се печели
от този свят
нито с живот на насладите
в който пребивават греховете
адски
а добрите клерици
с молитви го постигат
и със стенания,
а славните рицари –
с премеждия и битки
срещу маврите.

XXXVII
А Вие, светъл рицарю
който толкова кръв проляхте
на езичници
очаквайте отличието
което спечелихте в този свят
с десницата си.
И с тази увереност
и цялата Ваша вяра
и упование
тръгнете си с добра надежда
че този друг живот
ще спечелите.“

XXXVIII
Отговаря Магистърът:

„Да не губим повече време
в този жалък живот
и така да го удължаваме
защото моята воля е
с божествената за всичко в съгласие
без изключение.
Съгласен съм да умра
със задоволство на волята
чиста и ясна
защото да иска човек да живее
когато Бог иска смъртта му
е умопомрачение.

ХХХIХ
Молитва

Ти, който заради нашата злоба
прие презрян облик
и долно име
Ти, който божественото
свърза с нещо толкова низко
като човека
Ти, който тъй страшни страдания
изтрая без съпротива
върху си –
не заради заслугите ми
но с едничкото си милосърдие
прости ми.“

XL
И така, с подобно уразумяване
всички човешки ламтежи
забравени
обкръжен от жена си
синовете, братята
и приближените
отдаде душата си на далия му я
който да я отнесе на небето
в райската слава
и макар да погина живота
остави ни голяма утеха
паметта му.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Jorge Manrique, Poesía, Biblioteca Clásica de la Real Academia Española, vol. 13, Madrid, MMXIII, pp. 107-135.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, В стария Буджак, маслени бои, канва, 140х120 см, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Фридрих Хьолдерлин – Патмос

 

На лангдграфа на Хомбург

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
Насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието,
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж
Загадъчната
Златно окадена разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –

Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Расте прадревен бръшлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.

Окъпани във пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишените от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя в сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Гордо покои се Патмос,

Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родината или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост

Последвал
На всевишния сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни, да утешава, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него,

Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, смаяни,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лика на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Главите предчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани бяха заедно героите на бъдно мъченичество

Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добро не би
Било и закъсняло, рязко скъсващо, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също,

Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни живото Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш,
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно бе небесният
Дух – е страшно. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце –

Когато обаче загине онзи,
Връз когото в превъзходна степен
Почиваше прекрасното, чийто лик
Бе чудо и небесните посочиха
Към него. И когато вечната загадка един на друг
Не могат те да разрешат
Един със друг живелите съвместно
В поменаването, и не е само пясъкът или
Тревите избуяващи, дето го отнемат и храмовете
Завладяват. Честта когато
На полубога и неговите ученици
Отвяна бъде и дори лицето си
Всевишният отвърне
Заради това и никъде един
Безсмъртен не съзира се в небето или
На зелената земя – какво тогава?

Тогава иде на вършача хвърлея, когато той подхваща
Житото с лопатата
И със замах го хвърля по хармана – къмто проясняване.
Пред краката му остава плявата, ала
Във края житото дохожда
И зло не е, ако се случи нещо
Да се изгуби и на речта
Да заглъхне живият звук –
Божественото дело и то на нашето прилича:
Всевишният не всичко иска наведнъж.
Желязо ражда шахтата
И нажежена лава – Етна,
Пък моето богатство
Образ да извая е и той да е подобен
На вид какъвто бил Христос е.

Когато обаче сам някой пришпорва се
И с тъжните си речи, на път когато съм и беззащитен
Нападне ме така, че да се смая и на Бога
Образа да подражава иска робът –
Веднъж съзрях в гнева му видим
На небесата господаря, не възжелах да бъда нещо –
Да се поуча исках. Милостиви те са, най-омразното за тях обаче,
Додето те господстват, е лъжливото и няма повече
Тогава никаква човечност сред човеците.
Защото не те властват, а властва
Съдбата на безсмъртните и делото им
От само себе си върви и бърза то към края.
Когато възхожда все по-високо небесният
Тирумф, разкрива се тогава, на слънцето подобен
От твърдите във тишината на сина ликуващ на всевишния

Таен знак, и тук е жезълът
На песента, отвисоко свеждащ,
Защото няма нищо само по себе си нечисто. Той мъртви
Оживява, непленени още
От запустението. Ала не бързат
Плахи погледите на мнозина
Да видят светлината. Не желаят
Да разцъфнат под острието на лъча,
Макар че златната юзда държи сърцето.
Щом обаче като
Под вежди приповдигнати,
Света забравен,
Тихозарна сила от писанието свято бликва, могат
Ликуващи от милосърдието, те
Да се учат от тихия поглед.

И ако небожителите днес
Тъй, както верую, обичат ме –
Колко повече ще да обичат Теб*,
Защото знам едно:
Че съща волята
На вечния отец тъй много
Значи за Теб. Тих е неговият знак
На небето гръмотевично. И един е този, стоящ под знака
От началото до края на живота. Защото още жив Христос е.
Ала героите, синовете негови,
Дошли са всички и свети писания
От него, и до днес делата на земята,
Надбягване безспирно –
Тълкувайки светкавицата. Но той присъства. Защото нему
Познати са всичките му дела отвека.

Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.

 

* Ландграфа на Хомбург, на когото е посветен химнът (б. пр.)

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с круши, маслени бои, канва, 70×95 см, 2000

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Алвару д’Кампуш – Морска ода

 

На Санта Рита Пинтор[1]

 

Сам на пустинния кей тази лятна утрин,
Загледан в речното устие на пристанището, гледам към Безкрая,
Съзерцавам и ме радва гледката:
Малък, черен и отчетлив приближава параход.
Навлиза от много далече, ясно очертан, по свой начин класически.
Оставя във въздушната далечина след себе си изтляващия кант на пушек.
Навлиза – и утринта навлиза с него, и на реката
То тук, то там морският живот се пробужда,
Вдигат се платна, придвижват се влекачи,
Изникват корабчета иззад големите туловища на съдовете в пристанището.
Повява колебливо бриз.
Ала душата ми е там, където виждам смътно,
Там, при приближаващия параход,
Защото той стои в Далечината, в Утринта,
В усещането за море на този Час,
В болезнената сладост, надигаща се в мен като повдигане,
Като началото на морска болест, но в духа.

Проследявам отдалече парахода, в душата ми приижда волност
И вътре в мен едно кормило бавно-бавно започва да се завърта.

Параходите, които сутрин навлизат в устието,
Довяват пред очите ми
Радостната и тъжна тайна на този, който пристига или отпътува.
Довяват спомени за далечни кейове, за друг момент
По друг начин на същото човечество на други пристани.
Всяко акостиране, всяко отплаване на кораб
Е – усещам го като кръвта, течаща в мен –
Неосъзнато символично, ужасно,
Грозящо с метафизични значения,
Объркващи във мен това, което бил съм…

Целият кей – една носталгия от камък!
И щом съдът отделя се от пристана,
И изведнъж усещащ зейването на пространство
Помежду кей и кораб,
Връхлита ме, не знам защо, изплуващата с нова свежест горест,
Мъгла от скръбни чувства,
Проблясваща под слънцето на вече буренясала печал,
Подобно първия прозорец, във който удря утринта,
И ме обгръща като спомена на някой друг,
Който тайнствено е мой.

Знае ли човек! Кой знае
Дали не съм отплавал някога, преди самия себе си
От някой кей, корабът под косо биещото слънце
На утринта дали не е напускал
Друг вид пристанище?
Знае ли човек дали не съм напуснал, преди часа
На този външен свят, тъй както аз го виждам,
За мен да е дошъл
Един обширен пристан с малко хора
На голям полупробуден град,
Внушителна търговска метрополия, хипертрофирана, апоплектична,
Доколкото това възможно е извън Пространството и Времето?

Да, пристан, един донякъде веществен кей,
Реален, видим като кей, кей в действителност,
Онзи Абсолютен Пристан, по образец на който, несъзнато подражаван,
Нечуто призоваван,
Ние, човеците, съграждаме
Нашите кейове на нашите пристанища,
Нашите кейове от действителен камък над истински води,
Които, едва построени, изведнъж се оказват
Реални-Неща, Духове-Вещи, Същности от Камък-Душа
В моментите на преживяване на чувството-корен,
Когато във външното-свят отваря се сякаш врата
И, без нещо да претърпи промяна,
Всичко се разкрива друго.

Големият Пристан, от който отплаваме на Кораби-Нации!
Големият Предхождащ Пристан, вечен и божествен!
От кое пристанище потегляме? В какви води се впускаме? И защо ли мисля за това?
Велик Пристан, той е като други пристани, ала Единственият.
Изпълнен като тях в предутринна дрезгавина със шумоленето на тишината,
Разгръщащ се със утринта в шума на кранове,
Пристигането на товарни влакове
Под черния облак, случаен и лек
От димящите комини на близките фабрики,
Засенчващ възчерния кей, посипан с бляскава въглищна прах,
Като сянката на облак, минаващ над тъмни води.

Коя есенция от тайнство и сетивност, застинали
В божествено екстазно откровение
В часовете, оцветени от тишина и страх,
Не хвърля мост помежду всеки кей и Пристана!

Кей, черно отразен в застинали води,
Суетене на борда на корабите,
О, странстваща и неустойчива душа на хората, качили се на борд,
На тези символични фигури, с които всичко отминава и няма трайност нищо,
Защото върне ли се корабът в пристанището,
На борда все ще има някаква промяна!

О, непрестанни бягства, отпътувания, опиянение от Различното!
Вечната душа на мореплаватели и мореплаване!
Отразени бавно във водите корпуси,
Когато корабът напуска пристана!
Да се полюшвам на водите като душата на живота, да отпътувам като глас,
Да живея трептящо мига върху вечни води.
Да се пробуждам в дни по-непосредствени от дните на Европа,
Да съглеждам тайнствени пристанища в самотата на морето,
Да свивам зад далечни носове, изневиделица изправяйки се пред необятните пейзажи
Видени през неизчислими, секващи дъха планински скатове…

О, далечните плажове, отдалеч съгледаните носове
И сетне тъй близките плажове, носовете, видени отблизо.
Тайната на всяко отпътуване и на всяко пристигане,
Болезнената неустойчивост, непостижимост
На този невъзможен универсум,
Изпитван с всеки морски час все по-осезаемо върху собствената кожа!
Абсурдното ридание, избликващо в душите ни
Пред простори на други морета с острови в далечината,
Пред далечни острови на останали далеч зад кърмата крайбрежия,
Пред различимото нарастване на пристанищата с техните къщи и хора,
Когато корабът ги наближава.

О, свежестта на утрините на пристигането
И на заминаването бледите сутрини,
Когато свиват се коремите
И едно смътно усещане подобно на страх –
Прадревният страх да се отдалечиш, да отпътуваш,
Загадъчното древно подозрение към Новото и към Пристигането –
Набръчква кожата ни, предизвиква гадене
И цялото ни тяло в смъртен страх изпитва –
Все едно е нашата душа –
Необяснимо въжделение да чувства по различен начин:
Носталгия, но по какво ли,
Объркана привързаност към каква ли смътна родина?
Към какви брегове? Към какъв кораб? Към кой кей?
До степен да се поболее мисълта във нас
И да се отвори в нас голяма празнота,
Куха ситост, отброявана от морските минути
И неопределим копнеж, който би бил скука или болка
Само да знаеше как…

Ала лятната сутрин напомня за себе си с прохладата.
Лека нощна вцепененост се долавя още в разбунения въздух.
Кормилото в мен леко ускорява завъртането си.
И параходът навлиза в устието като нещо несъмнено, неизбежно,
А не защото аз го наблюдавам как се движи вдън далечината си.

Във въображението ми той е вече близо и видим
По цялото протежение на редиците на илюминаторите
И в мен трепери всичко, цялата плът, цялата кожа,
Заради онова създание, което не пристига с никой кораб,
Което днес дойдох да чакам, последвал някаква двусмислена повеля.

Кораби, влизащи в устието,
Кораби, напускащи пристанището,
Кораби, преминаващи в далечината
(Представям си как ги наблюдавам от пустинен плаж) –
Всички тези кораби, почти абстрактни в техния път,
Всички тези кораби ме вълнуват сякаш са нещо друго,
А не просто кораби, напускащи и пристигащи.

А корабите, видени отблизо, дори да не се качваш на борда,
Видени отдолу, от лодките, извисяващи се стени от стоманени плочи,
Видени отвътре, през каюти, салони, багажни отделения, трюмове,
Гледайки отблизо мачтите как изтъняват високо нагоре,
Докосвайки мимоходом корабните въжета, спускайки се по неудобните стълби,
Вдъхвайки сместа от метал, машинно масло и море, пропита навсякъде –
Корабите, видени отблизо, са нещо друго и същевременно същото нещо,
Изпълват със същия повик и същия порив по един различен начин.

Целият живот в открито море! Всичко в живота в открито море!
В кръвта ми се прокрадва цялата тази изтънчена съблазън,
Неопределено съм обсебен от манията на пътуванията.
Очертанията на далечни крайбрежия, приплеснати на линията на хоризонта!
Носовете, островите, пясъчните плажове!
Морските усамотения, подобни на определени моменти в Пасифика,
Когато под влиянието на някакво внушение от училищната скамейка
Чувстваш как върху нервите ти тегне, че това е най-големият сред океаните
И светът, и вкусът на нещата се превръщат в пустош вътре в теб!
По-човешката, по-окъпаната в пръски шир на Атлантика!
Индийският – най-мистериозният от всички океани!
Средиземно море, ласкаво, лишено от всякаква тайна, класическо, създадено
Прибоят му да се разбива в еспланади, съзерцаван от бели статуи в близките градини!
Всички морета, всички проливи, всички малки и големи заливи
Да ви притисна искам до гърдите си, да ви усетя цял и да умра!

И вие, корабни предмети, старите играчки на мечтите ми!
Изградете вън от мен моя вътрешен живот!
Килове, мачти, платна, кормила, корабни въжета,
Параходни комини, витла, марсове, флагчета,
Рулове, люкове, котли, колектори, вентили
В мен стоварете се накуп, като грамада,
Безредно съдържание на чекмедже, изпразнено на пода!
Бъдете съкровището на трескавата ми алчност,
Бъдете плодовете на дървото на моето въображение,
Тема на моите песни, кръв във вените на интелекта ми,
Бъдете вие връзката, естетически свързваща ме с външния свят,
Захранвайте ме с метафори, образи, литература,
Защото в действителност и наистина, на сериозно, буквално
Усещанията ми са кораб, обърнат с кила нагоре,
Моето въображение – спусната наполовина във водата котва,
Моите стремежи – счупени весла
И тъканта на нервите ми – мрежа, която се суши на плажа!

Някъде по реката отеква откъслечна свирка.
Тресе се вече под краката ми пода на моята психика.
Кормилото в мен ускорява все повече движението си.

Океански лайнери, пътувания, неизвестното-местонахождение
На Еди-кой-си, моряк, наш стар познат!
Славата някой, с когото сме имали вземане-даване,
Да се е удавил край остров в Тихия океан!
Ние, дето го познаваме, ще съобщим това на всички
С оправдана гордост, с невидимата вяра,
Че всичко това има един по-красив и дълбок смисъл
От просто неговият кораб да потъне
И дробовете му да се изпълнят с вода!

Океанските лайнери, кораби за превоз на въглища, платноходи!
Все по-редки са – горко ми! – платноходите по моретата!
И аз, който обичам модерната цивилизация, аз, който целувам с душата си машините,
Аз, инженерът, аз, човекът на цивилизацията, аз, училият в чужбина,
Бих искал да виждам пред себе си само платноходи и дървени кораби,
Да нехая за всякакъв друг живот, освен за древния в моретата!
Защото древните морета са Абсолютното Разстояние,
Чистата Далечина, свободна от тежестта на Настоящото…
О, как всичко тук ми напомня за този по-добър живот,
Тези морета, по-големи, защото се пътуваше по-бавно.
Тези морета, загадъчни, защото се знаеше по-малко за тях.

Всеки параход в далечината е отблизо платноход.
Всеки далечен кораб, забелязан току-що, е кораб в миналото, видян отблизо.
Всички невидими моряци на борда на кораби на хоризонта
Са видимите моряци от времето на старите кораби,
От бавното ветроходно време на опасните мореплавания,
От времето на дървото и лена на пътувания, траещи месеци.

Обзема ме малко по малко възторгът на морските неща,
Проникват в мен физически кеят и неговата атмосфера,
Вълнението на Тежу преплисва през сетивата ми
И почвам да сънувам, почвам да се обгръщам в съня на водите,
Трансмисиите на душата ми почват да се задвижват
И ускорението на кормилото в мен ме разтриса.

Призовават ме водите,
Призовават ме моретата,
Призовават ме, надигайки телесен глас, далечините,
Всички морски епохи, преживени в миналото, призовават.

Ти, английски моряко, Джим Барнс, приятелю, ти ме научи
На този прадревен английски вик,
Дето тъй дълбоко завлича
Сложни души като моята
На водите в тъмния повик,
Нечувания глас, живеещ във всички морски неща,
Гласа на корабокрушенците, далечните пътувания, опасните прекосявания,
Този твой английски вик, превърнат във всеобщ в кръвта ми,
Безформен, без човешка форма, без глас,
Този страховит крясък, дето сякаш отеква
Из пещера, чийто свод е небето,
И сякаш повествува за всички зловещи неща,
Дето дебнат в Далечното, в Морето, Нощем…
(Винаги сякаш викаше някаква шхуна,
Правеше от големите си, загрубели, тъмни ръце
Рупор и надаваше вик:

Ахо о-о о-о-о-о-о о-о о – – – – йййй…
Шхууна  ахо-о-о о-о-о-о – – – йййй…)

Дочувам те тук, сега и се пробуждам за всичко.
Вятърът втриса. Утрото възхожда. Става горещо.
Усещам как се зачервява лицето ми.
Зениците на съзнанието ми се разширяват.
Екстазът в мен се надига, нараства, напредва
И със слепия шум на уличен бунт заявява за себе си
Разгорещеното въртене на кормилото.

Надигащ глас повик,
В чийто плам, в чийто бяс кипват в мен
Във взривоопасна смес всичките ми копнежи,
Самата досада се превръща цялата в динамизъм!…
Апел, отправен към кръвта ми,
От отминала любов, неизвестно къде, която се завръща
Още изпълнена със сила да привлича и влече,
Още способна да ме накара да мразя този живот
Сред физическата и психическа непроницаемост
На реалните хора, с които живея!

Както и да е, накъдето и да е – само да отпътувам!
Да се махна оттук през вълни, през опасности, през морета –
В Далечината, Навън, в Абстрактното Разстояние,
През неопределеното, през тайнствени дълбоки нощи,
Носен като прахоляк от ветровете, от бурите!
Да се махна, махна, махна, махна веднъж завинаги!
Цялата ми кръв беснее за криле!
Цялото ми тяло се мята напред!
Въображението ми прелива навън като придошли води!
Катурвам, рева, хвърлям се презглава!…
Пръскат се на пяна желанията ми
И плътта ми е вълна, разбиваща се в скали!

При тези мисли – изпадам в ярост! При тези мисли – изпадам в бяс!
При мисълта за теснотата на живота ми, изпълнен с потиснатост,
Изневиделица, трептяща, излязла от орбитите,
С разгонени, широки, необуздани махове
На разгорещеното кормило на въображението ми,
Свистейки, съскайки, изригвайки шеметно, залива ме
Мрачната садистична похот на кънтежа на морския живот.

Хей, моряци, надзираващи марсела! Хей, екипажи, лоцмани!
Мореплаватели, корабоплаващи, морски вълци, авантюристи!
Хей, капитани! Мъже на кормилото и на мачтите!
Мъже, спящи в грубо сковани каюти!
Мъже, спящи с Опасността, дебнеща през илюминаторите!
Мъже, спящи със Смъртта за възглавница!
Мъже на юта, мъже на мостика, оглеждащи
Необятния необят на необятното море!
Хей, оператори на подемни кранове!
Хей, отговарящи за свиване на платната, огняри, стюарди!
Мъже, товарещи в трюмовете!
Мъже, навиващи тросовете на палубата!
Мъже, лъскащи метала на люковете!
Мъже на кормилото! Мъже пред машините! Мъже на мачтите!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Хора с кепета с козирки! Хора с плетени пуловери!
Хора с избродирани котви и скръстени знамена на гърдите!
Хора с татуси! Хора с лули! Хора на перилата на борда!
Хора, тъмни от толкова слънце, изсушени от толкова дъжд,
С ясни очи от толкова необятност,
С решителни лица от толкова шибали ги ветрове!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже, видели Патагония!
Мъже, заобиколили Австралия!
Наситили погледи с крайбрежия, които никога няма да видя!
Слезли на суша в земи, дето никога няма да стъпя!
Купували груби изделия в поселения на носове сред пущинаци!
Правещи всичко това все едно не е нищо,
Все едно е естествено,
Все едно това е животът,
Все едно дори не изпълнявате съдбата!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже на днешното море! Мъже на някогашното!
Ковчежници! Роби на галери! Участници в битката край Лепанто!
Пирати от времето на Рим! Мореплаватели от Древна Гърция!
Финикийци! Картагенци! Португалци, запратени от Сагреш[2]
В необятното приключение, в Абсолютния Океан да реализирате Невъзможното!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей хей-хей!
Мъже, издигнали каменни знаци, кръстили носове!
Мъже, търгували за първи път с чернокожи!
Първи, продавали роби от нови земи!
Първи, изтръгнали европейския спазъм от безмълвните негърки!
Докарали злато, мъниста, ароматна дървесина, стрели
От склонове, залети от буйна зелена растителност!
Мъже, плячкосвали мирни африкански селища,
Обърнали в бяг тези раси с оръдеен тътен,
Убивали, ограбвали, изтезавали, спечелили
Трофеите на Новото на този, дето с наведена глава
Щурмува загадката на нови морета! Хей-хей-хей-хей-хей!
Всички вас в един, всички вас във всички вас като един,
Всички вас, омесени, кръстосани,
Всички вас, оцапани в кръв, жестоки, мразени, изпълващи с ужас, свещени –
Поздравявам ви, поздравявам ви, поздравявам ви!
Хей-хей-хей-хей хей! Хей хей-хей-хей! Хей-хей-хей хей-хей-хей хей!
Хей-лахо-лахо-лаХО-лаха-а-а-а а!

Искам да потегля с вас, искам да потегля с вас,
С всички вас едновременно,
Навсякъде, където отидете!
Искам да се изправя очи в очи с опасностите ви,
Да усетя на лицето си ветровете, набръчкали вашите,
Да отхрача от устните си солта на моретата, целунали вашите,
Да имам ръце за вашата работа, да споделям вашите бури,
Да пристигна като вас, най-сетне, в необикновени пристанища!
Да избягам като вас от цивилизацията!
Да изгубя като вас представа за морал!
Да усещам как човешката ми природа се променя в далечината!
Да пия с вас в южни морета
Нова дивост, ново безредие на душата,
Ново изригване във вулканичния ми дух!
Да тръгна с вас, да свлека от себе си – махнете се от мен! –
Одеянията на цивилизацията, вялите ми действия,
Вродения ми страх от наказания,
Моя мирен живот,
Живота ми, уседнал, статичен, акуратен, оправен!

В морето, в морето, в морето, в морето,
Хей! Да изложа на него, на вятъра, на вълните
Моя живот!
Да осоля с пяната, мятана от ветровете,
Вкуса си към големи пътувания.
Да бичувам с камшиците на водите плътта на приключенията си,
Да пронижа с океански студове костите на своето съществуване,
Да бичувам, режа, набръчквам с ветрове, пяна, слънца
Моето циклонно атлантическо битие,
Моите нерви, опнати като такелаж,
Лира в ръцете на ветровете!

Да, да, дааа… Разпънете ме върху корабоплаванията
И раменете ми ще се наслаждават на моя кръст!
Приковете ме към пътуванията като към стълбове
И усещането за тях ще проникне в гръбначния ми стълб,
Ще ги усетя в някакъв необятен пасивен спазъм!
Правете с мен каквото пожелаете, но нека да бъде в морето,
На палуби, под шума на вълните
Разкъсайте, убийте ме, ранете ме!
Искам едно – да отнеса в Смъртта
Една душа, преляла от Море,
Пияна до безпаметство от морските неща,
От моряци и от котви, тросове,
От далечни крайбрежия и от бученето на ветровете,
От Далечината и от Кея, от корабокрушенците
И спокойното търговско корабоплаване,
От мачти и от вълни,
Да отнеса в Смъртта с болка, сладострастно
Едно тяло, покрито с ненаситни пиявици,
Чудновати, зелени, нелепи морски създания!

Направете такелаж от вените ми!
Тросове – от мускулите ми!
Изтръгнете косите ми, приковете ги на киловете!
Нека усетя болката от пироните, без да спра никога да я чувствам!
Направете от сърцето ми адмиралски флаг
На влизащи в сражение кораби от миналото!
Стъпчете на палубите изтръгнатите ми очи!
Строшете ми костите в перилата на борда!
Бичувайте ме, вързан за мачтите, бичувайте ме!
По всичките ветрове на всички ширини и дължини
Пролейте кръвта ми над беснеещите води,
Заливащи кораба, заливащи юта от двете страни
В дивите конвулсии на бурите!

Да изправиш дръзко чело пред вятъра като платната!
Да бъдеш като високите марсове свирка на ветровете!
Стара фадо китара на моретата, изпълнени с опасности,
Песен за мореплавателите, дочута от тях и неповторена!

Разбунтували се моряци
Обесили капитана на реята.
Друг свалили на пустинен остров.
Marooned![3]
Слънцето на тропиците влива треската на древното пиратство
В напрегнатите ми вени.
Ветровете на Патагония татуират въображението ми
С трагични непристойни образи.
Огън, огън, огън в мен!
Кръв! Кръв! Кръв! Кръв!
Взривява се мозъкът ми!
Светът се пръсва в червено!
Късат се вените ми с хрущене на тросове!
И в мен избликва яростно, алчно
Песента на Великия Пират,
Изкрещяната смърт на Великия Пират, който пее,
Докато ужасът полази по гръбначния стълб на екипажа му.
Там на кърмата, дето се мре, реве и пее:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum![4]

И после изкрещява с вече нереален глас, взривяващ въздуха:

Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw!
Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw aw-aw-aw-aw!
Fetch a-a-aft the ru-u-u-u-u-u-u-u-u-um, Darby![5]

Хей, що за живот! Това беше живот, хей!
Хей-хей-хей хей-хей-хей-хей!
Хей-лахо-лахо-лаХО-лаха-а-а-а-а!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!

Пречупени килове, потънали кораби, кръв по моретата!
Палуби, покрити с кървища, парчета от човешки тела!
Пръсти, отсечени, вкопчени в перилата на борда!
Детски глави, търкалящи се тук и там!
Хора с избодени очи, крещящи, виещи!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Загръщам се във всичко това като в наметало при студ!
Отърквам се във всичко това като разгонена котка в стена.
Рева по всичко това като изгладнял лъв!
Нахвърлям се на всичко това като побеснял бик!
Забивам нокти, нокти на граблива птица, окървавявам зъби в това!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей хей-хей-хей-хей!

Внезапно пронизва слуха ми
Като тромпет, насочен в ухото ми,
Древният крясък, пълен с ярост, метален сега,
Запокитен към съгледаната плячка,
Шхуната, която я очаква абордаж:
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о – – – – – – – йййй…
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о о-о-о-о-о – – – – – – – йййй…

Целият свят изчезва в нищото за мен! Горя в червено!
Рева в беса на абордажа!
Архи-Пират! Пират-Генералисимус!
Плячкосвам, убивам, разкъсвам, разпарчетосвам!
Усещам само морето, плячката, грабежа!
Усещам само вените на слепоочията си
Да блъскат в мен, да блъскат мен!
Кърви от очите ми кръв, топла на усет!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!

О, пирати, пирати, пирати!
Пирати, обичайте ме, мразете ме!
Нека се омешам с вас, пирати!

Вашият бяс, жестокостта ви говорят на кръвта
На тяло на жена, което някога беше мое, чиято похот още е жива!

Искам да съм твар, която въплъщава всички ваши жестове,
Твар, забила зъби в перилата на борда, в киловете,
Гризяща мачти, лочеща кръв и катран по палубите,
Ръфаща платна, гребла, такелаж, макари,
Морска змия, женско чудовище, разпалено от злодеяния!

Симфония от несъвместими, схождащи се чувства,
Оркестрация в кръвта ми на суматоха от престъпления,
На спазматични ектения от кървави оргии в открито море.
Беснеещ като огнен смерч, връхлитащ духа,
Облак от нажежен прах, забулващ ясния поглед,
Каращ ме да виждам и сънувам всичко това само с кожата и вените си!

Пиратите, пиратството, часът,
Онзи морски час, в който жертвите са връхлетени,
И ужасът на пленените търси убежище в лудостта – този час,
В съвкупността си от престъпления, ужас, кораби, хора, море, небе, облаци,
Бриз, широта, дължина, крясъци
Искам да бъде в Целостта си моето тяло в Целостта му, страдайки,
Да бъде мое тяло и моя кръв – мое същество в червено –
Да разцъфне като сърбяща рана в нереалната плът на душата ми!

Да съм всичко в престъпленията! Да съм всеки отделен детайл
На абордажите на корабите, на кланетата и изнасилванията!
Да съм всичко, случило се при плячкосванията!
Да съм всичко, живяло и умряло на сцената на кървавите трагедии!
Да съм пиратът-на-всички-пирати на цялото пиратство в апогея му
И жертвата-синтез – от плът и кръв – на всички пирати по света!

Да съм в моето пасивно тяло жената-всяка-и-всички-жени,
Изнасилени, убити, ранени, разкъсани от пиратите!
Да съм в покореното си същество самката, която трябва да е тяхна!
И да чувствам всичко – всички тези неща наведнъж – в мозъка на костите си!

Хей, мои космати и груби герои на приключенията и престъплението!
Мои морски бестии, съпрузи на моето въображение!
Случайни любовници на двусмислените ми усещания!
Искам да съм Онази, която ви очаква в пристанищата,
Вас, омразни любовници на пиратската кръв на нейните сънища!
Защото тя е бесняла с вас, макар и само в духа си,
Върху голите трупове на жертвите ви в открито море!
Защото тя е спътник на престъпленията ви и в океанската оргия
Духът й на вещица танцува невидим около жестовете
На телата ви, на сатърите ви, на душащите ви ръце!
И на брега, очаквайки ви да дойдете, в случай че дойдете,
Ще вдъхва в рева на екстаза ви целия необятен,
Целия мрачен, мъглив аромат на вашите победи
И един шабат от жълто и червено ще пронизва вашите спазми!

Разкъсана плът, зееща, изкормена плът, лееща се кръв!
В този миг, в отчетливия апогей на сънуването на делата ви
Губя напълно себе си, вече не ви принадлежа, вече съм вас,
Женствеността ми, която ви следва, е да бъда душите ви!
Да съм в окото на свирепостта ви, в мига на извършването й!
Да извлека сърцевината на съзнанието на вашите усещания,
Когато оцветявате в кръв водите в открито море,
Когато от време на време хвърляте на акулите
Телата на ранените, още живи, розовата плът на децата
И насилвате майките да гледат на перилата на борда!

Да съм до вас в касапницата, в грабежа!
Да съм с вас в симфонията на плячкосването!
О, не знам какво точно искам да бъда от вас, не знам колко искам да бъда вас!
Не само да ви бъда самка, да ви бъда женските, да ви бъда жертвите,
Да ви бъда жертвите – мъже, жени, деца, кораби –
Не само да бъда часът, корабите, вълните,
Не само да бъда душите ви, телата ви, бесът ви, обладаността,
Не само да бъда конкретно абстрактния ви оргиастичен акт,
Не само искам да бъда всичко това – не, повече от това, Това-Бог!
Трябва да бъда Бог – Бог на обратен култ,
Чудовищен и сатанински Бог, Бог на един кървав пантеизъм,
За да изчерпам до дъно мярата на беса на въображението си,
За да не изчерпам никога желанието си по отъждествяване
С всеки и всичко, с повечето-от-всичко на вашите триумфи!

О, изтезавайте ме, за да ме изцелите!
Плътта ми – направете от нея въздух, който сатърите ви разсичат
Преди да се стоварят върху глави и рамене!
Вените ми да бъдат одежди, които ножовете пронизват!
Въображението ми – тялото на жените, които изнасилвате!
Разумът ми – палубата, дето стъпили убивате!
Целият ми живот, съставен от нервност, истерия, абсурд
Да бъде големият организъм, в който всяко пиратско действие
Представлява съзнателна клетка, и съвкупното ми аз, завихрено
Като безкрайна гнилоч по вълните, да бъде всичко това!

Трескавата машина на изригващите ми видения
Ротира сега с такава извънмерна, ужасяваща скорост,
Че моето съзнание-кормило се стопява почти
До мъглив кръг, свистящ във въздуха.

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-hoho and a bottle of rum!

Хей-лахо-лахо-лаХО – – – – – – лаха-а-ааа – – – – – – ааа…

О, дивостта на тази дивост! Срал съм
Върху всеки живот като нашия, който не е причастен на всичко това!
Ето ме тук, инженер, практичен по необходимост, възприемчив за всичко,
Закотвен тук – в сравнение с вас – дори когато се движа;
Дори когато действам – инертен; дори когато се налагам – слаб;
Статичен, пречупен, малодушен отстъпник от вашата Слава,
От вашата славна динамика, пронизваща, гореща и кървава!

Проклятие! Да не можеш да действаш в съгласие със своя делириум!
Проклятие! Да си винаги вкопчен в полите на цивилизацията!
Да си превит под douceur des moeurs[6] като под дантелено бреме!
Хамали – всички сме хамали – на модерния хуманитаризъм!
Ступор на туберкулозноболни, на неврастеници, на флегматици
Без кураж за буйство и решителност,
С душа на кокошка, вързана за единия крак!

О, пиратите! Пиратите!
Копнежът по беззаконното и свирепото,
Копнежът по абсолютно жестокото и отблъскващото,
Който гризе като абстрактна похот немощните ни тела,
Нашите женствени, изтънчени нерви
И придава луда трескавост на празните ни погледи!

Накарайте ме да коленича пред вас!
Унизете ме, зашлевете ме!
Направете ме ваш роб, ваша вещ!
Нека презрението ви към мен никога не ме напусне,
Господари мои! Господари мои!

Винаги в славната роля на подчинения,
Когато се лее кръв, когато чувствеността е разпалена!
Стоварете се върху мен като големи масивни стени,
Варвари на древното море!
Мъчете ме, ранете ме!
От изток на запад по тялото ми
Набраздете плътта ми до кръв!
Целувайте със сатъри, камшици, бяс
Радостния ми плътски ужас да ви принадлежа,
Мазохистичния ми копнеж да се отдам на яростта ви,
Да съм вял чувстващ обект на всеядната ви жестокост,
Господари, владетели, императори, бойни коне!
О, изтезавайте ме,
Раздерете ме, изкормете ме!
Разкъсан на съзнателни парчета,
Попилейте ме по палубите,
Пръснете ме по моретата, захвърлете ме
На алчните плажове на островите!

Утолете желанията си с мистичния ми копнеж по вас!
Гравирайте до кръв върху душата ми!
О, татуиращи телесното ми въображение!
Любими дерачи на плътското ми подчинение!
Подчинете ме както се убива с ритници псе!
Нека бъда яма за вашето господарско презрение!
Нека бъда гмежта на всичките ви жертви!
Както Христос пострада за всички човеци, искам да пострадам
За всички жертви на вашите ръце,
Мазолестите ви, окървавени ръце с осакатени
При яростните абордажи пръсти!

Правете с мен каквото пожелаете, все едно съм
Влачен – о, наслада, о, целуната болка! –
Влачен за опашката на шибани от вас коне!
Ала всичко това в морето, всичко това в морееето, в М-О-Р-Е-Е-Е-Т-О!
Хей-хей-хей-хей-хей! Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей! ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-
ХЕЙ! В М-О-Р-Е-Е-Е-Е-Т-О!
Йе-хей-хей-хей-хей хей! Йе-хей-хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей-хей-хей!
Всичко реве! Ревът на всичко! Ветрове, вълни, кораби,
Морета, марсове, пирати, душата ми, кръвта – и въздуха, и въздуха!
Хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей хей-хей! Всичко пее, ревейки!

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho-ho and a bottle of rum!

Хей-хей-хей-хей! Хей-хей-хей! Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей! Хей хей-хей хей-хей-хей!
Хей-лахо-лахо-ла ХО-О-О-оо-лаха-а-а – – – – – ааа!

АХО-О-О-О-О-О О-О-О О О – – – – – ййй!
ШХУУНА АХО-О-О-О-О-О-О-О-О-О – – – – – ййй!

Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw-aw!
DARBY M’GRAW-AW-AW-AW-AW-AW-AW!
FETCH A-A-AFT THE RU-U-U-U-U-UM, DARBY!

Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!

ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!

Нещо в мен се пречупва. Червеното помръква.
Чувствах прекалено, за да продължа да чувствам.
Душата ми е изтощена, само ехото остана вътре в мен.
Усещам кормилото да се завърта по-бавно.
Сънищата леко приповдигат длани от очите ми.
Вътре в мен е само празнина, пустош, нощно море.
Едва почувствал нощното море във себе си,
Надига се от неговата шир, ражда се от тишината му
Отново и отново онзи незаглъхващ вик.
Изведнъж подобно звукова светкавица, последвана от нежност, не от гръм,
Обхващайки изневиделица целия морски хоризонт,
Влажен и мрачен, нощен човешки плисък,
Глас на далечна сирена, плач и повик
Иде от дълбините на Далечината, от дълбините на Морето, от душата на Бездните,
На тяхната повърхност като водорасли се полюшва пяната на сънищата ми…

Ахо о-о о о о о-о о о о – – – – йй…
Шхууна ахо-о-о о-о-о о о-о-о-о – – – – йй…..

Росни капки върху възбудата ми!
Нощната свежест над вътрешния ми океан!
И ето всичко в мен изведнъж се изправя пред нощ в морето,
Изпълнена с огромната, тъй човешка тайна на нощните вълни.
Луната изплува на хоризонта
И щастливото ми детство се пробужда в мен като сълза.
Миналото ми възкръсва сякаш този морски вик
Е аромат, глас, ехото на песен,
Извикваща моето минало
Заради онова щастие, което никога вече няма да ме споходи.
Беше в тихата стара къща на брега на реката…
(Прозорците на стаята ми и на гостната
Гледаха над покривите на ниски постройки към близката река,
Към Тежу, същия Тежу, но на друго място, по-надолу…
Ако сега пристъпя към същите прозорци, няма да пристъпя към същите прозорци.
Онова време отмина като пушека на параход в открито море…)

Една необяснима нежност,
Угризение, трогнато, обляно в сълзи,
Към всички онези жертви – децата преди всичко –
Които сънувах като техен палач, сънувайки себе си древен пират.
Трогнатост, защото те бяха мои жертви,
Нежност, мекота, защото реално не бяха.
Една смътна нежност като изпотено, синкаво стъкло
Пее стари песни в клетата ми скръбна душа.

Как можах да мисля, да сънувам онези неща?
Колко далеч съм от онзи, който бях преди миг!
Истерия на усещанията – ту онези, ту противоположните!
В русата утрин, която възхожда, как слухът ми избира само
Нещата в съгласие със сегашното преживяване: плисъка на водите,
Лекото плискане на реката в кея…,
Платноходка, минаваща близо до отсрещния бряг,
Далечните хълмове в японско синьо,
Къщите на Алмада
И всичко нежно и детско в този утринен час!…

Прелита чайка,
Нежността ми прелива.

Ала през цялото това време всъщност не обръщах внимание на нищо.
Всичко това бе само усещане с кожата, като милувка.
През цялото това време не отделях очи от далечния си сън,
От моята къща на брега на реката,
От моето детство на брега на реката,
От прозорците на моята стая, гледащи към нощната река
И умиротворението на луната, разлята по водите!…
Моята стара леля, която ме обичаше вместо изгубения си син…,
Моята стара леля, която ме приспиваше, пеейки ми
(Нищо, че бях вече прекалено голям за това)…
Спомням си и сълзите падат на сърцето ми, измиват го от живота
И лек морски бриз се надига в мен.
Понякога тя пееше за призрачния кораб:

Плува там корабът Катринета
По морските вълни…[7]

Друг път, изпълнена със скръб и средновековие, пееше
„Красивата инфанта”… Спомням си и клетият старчески глас се надига в мен,
Припомня ми колко малко си спомнях за нея по-късно, а тя ме обичаше толкова!
Колко бях неблагодарен – и какво направих в крайна сметка от живота си?
Бе „Красивата инфанта”… Затварях очи, тя пееше:

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше…[8]

Отварях лекичко очи и виждах прозореца, облян в лунна светлина,
И после пак затварях очи, и бях щастлив.

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше,
Със златен гребен в ръка
Косите си решеше…

О, минало на детските години, кукла, която ми счупиха!

Да не можеш да пътуваш в миналото, към онази къща, онази топлота,
Да не можеш да останеш там завинаги, винаги дете, винаги радостен!

Ала всичко това бе Минало, фенер на ъгъла на стара улица.
Мисълта за него навява студ, извиква глад по нещо недостижимо.
Спохожда ме някакво странно угризение като мисля за това.
Мудно вълнение на противоречащи си усещания!
Лек шемет на бъркотия в душата!
Пречупена ярост, нежност като количка на връвчица, теглена от дете,
Колосално срутване на въображението върху очите на сетивата ми,
Сълзи, напразни сълзи,
Лек бриз на противоречието, докосващ лицето на душата ми…

Извиквам с волево усилие, за да изляза от това състояние,
Извиквам с отчаяно, сухо, напразно усилие
Песента на Великия Пират в часа на смъртта му:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum!

Ала песента е права линия, зле начертана в мен…

С усилие постигам да извикам отново пред погледа си,
Отново, но посредством едно почти литературно въображение
Яростта на пиратството, касапницата, удоволствието, усетено почти с небцето,
от плячкосването,
От безсмисленото клане на жени и деца,
Безпричинното изтезание, само за развлечение, на клетите пасажери,
Чувственото удоволствие да чупиш, трошиш най-скъпите за другите неща –
Ала сънувам всичко това със страх от нещо, което ми диша във врата.
Припомням си, че би било забавно
Да бесиш децата пред погледа на майките
(Но без да искам се чувствам като майките),
Да погребваш живи четиригодишни деца на пустинни острови,
Откарвайки с лодки родителите до мястото, за да гледат
(Но изтръпвам при мисълта за дете, което нямам и мирно спи вкъщи).

Пришпорвам един студен копнеж по морски злодеяния,
По инквизиция без оправданието на Вярата,
По престъпления без основание в злобата или яростта дори,
Извършени хладнокръвно, без желание да се наранява, да се причинява зло,
Дори не за развлечение, а само и само да минава времето,
Като някой, редящ пасианс на трапезна маса някъде в провинцията, след вечеря,
отметнал покривката,
Само заради лекото удоволствие да извършваш отвратителни престъпления,
без да им отдаваш особено значение,
Да съзерцаваш страдание, което влудява, болка-до-смърт – без да стигаш дотам…

Но въображението ми отказва да ме следва.
Побиват ме тръпки.
Изведнъж – по-ненадейно от друг път – от по-далече, от по-дълбоко,
Изневиделица – о ужас във всичките ми вени! –
О внезапен мраз от вратата, водеща към Тайнството, отворила се в мен, отворила
път на течение!
Спомням си за Бог, за Трансцендентното на живота – и изведнъж
Древният глас на английския моряк Джим Барнс, с когото си говорех,
Превърнат в глас на тайнствената нежност в мен, на малките
Неща, скута на майка, лента за коса на сестра,
Ала чудодейно идещ от отвъд привидността на нещата,
Глухият и далечен Глас, превърнат в Абсолютния Глас, Гласа без Уста,
Идещ от водите и дълбините на нощната самота на моретата,
Вика мен, вика мен, вика мен…

Иде беззвучно, сякаш потиснат, едва доловим,
Отдалече, сякаш отеква другаде и тук не може да се чуе,
Като заглушено хлипане, гаснеща светлина, тихо дишане,
Отникъде в пространството, от никое място във времето,
Вечният и нощен вик, дълбокото, смътно веене:

Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о…. ййй ……
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о….. ййй ……
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о ….. йй ………

Треперя от някакъв студ на душата, пронизващ тялото –
И рязко отварям очи, които не бях затварял.
Каква радост – окончателно да изплуваш от сънищата!
Ето отново реалният свят, тъй благотворен за нервите!
Ето го в този утринен час, когато пристигат ранните параходи.

Не ме вълнува вече приближаващият параход. Той още е далече.
Само това, което е близо, окъпва сега душата ми.
Въображението ми, хигиенично, здраво, практично
Сега го занимават само модерните, полезни неща,
Товарните кораби, пощенските, пасажерските,
Силните мигновени, модерни, делови, истински неща.
Кормилото успокоява в мен въртежа си.

Изумителният модерен мореходен живот,
Целият чистота, машини и здраве!
Всичко тъй добре подредено, тъй прилягащо от само себе си,
Всички машинни части, всички кораби в моретата,
Всички съставни части на търговската дейност по износ и внос,
Тъй поразително съчетаващи се,
Сякаш всичко протича по природни закони,
Нищо не се изпречва на пътя на нищо!

Нищо не е изгубило поезията си. А сега има и машини
С тяхната поезия също, с всички нови видове живот –
Търговски, светски, интелектуален, емоционален –
Които с ерата на машините споходиха душите.
Пътуванията сега са също толкова прекрасни колкото преди,
А един кораб винаги ще е прекрасен, просто защото е кораб.
Да пътуваш все още е да пътуваш и далечината продължава да е
Където беше някога – слава Богу, никъде!

Пристанищата, изпълнени с параходи от всякакви видове!
Малки, големи, разноцветни, с различно разположение на илюминаторите,
Плаващи под флага на възхитително многобройни мореходни компании!
Параходи в пристанищата, тъй индивидуални в отчетливата отделеност на закотвянията!
Тъй ведри в умиротворената си стройност на търговски мореходни единици
В древното море, вечно омировско, о Одисее!

Човечният поглед на морските фарове в нощната далечина
Или внезапно изплуващият фар в дълбокия мрак на нощта
(„Колко близо до суша преминахме!” И екотът на водите пее в ушите ни)!…

Всичко това е днес както беше винаги, но заедно с епоса на търговията;
Търговският жребий на големите параходи
Изпълва ме с гордост за моето време!
Смесицата от хора на борда на пасажерските лайнери
Вдъхва ми модерното високомерие да живееш в епоха, в която е тъй лесно
Да се смесват расите, да се прекосяват пространствата, да се вижда всичко с лекота,
Да се наслаждаваш на живота като сбъдваш многочислени сънища.

Чисти, подредени, модерни като кантора с guichets[9], замрежени с жълти решетки –
Моите чувства сега, естествени и сдържани като gentlemen,
Практични, далеч от всякакъв възторг, изпълващи с морски въздух дробовете,
Като хора, съзнаващи напълно колко е хигиенично да дишаш морски въздух.

Денят навлиза уверено в часовете на работното време.
Всичко започва да се задвижва, да се канализира.
С голямо естествено, непосредствено удоволствие обхождам в душата си
Всички търговски операции, необходими при товарене на стоки на кораб.
Моята епоха е клеймото върху всички фактури,
Усещам: всички писма от всички кантори
Трябва да са адресирани до мен.

Една морска товарителница притежава толкова индивидуалност,
Един подпис на капитан на кораб е тъй прекрасен и модерен!
Строгото съблюдаване на началото и финала на търговската кореспонденция:
Dear Sirs – Messieurs – Amigos e Snrs,
Yours faithfully – …nos salutations empressées…[10]
Всичко това е не само човечно и чисто, но и красиво,
Имащо в крайна сметка морско предназначение – параход, на който се товарят
Стоките, за които става дума в писмата и фактурите.

Комплицираността на живота! Фактурите се съставят от хора,
Които обичат, мразят, отдават се на политически страсти, извършват понякога
престъпления –
И при все това те са тъй добре написани, тъй спретнати, тъй независими от всичко!
Някой поглежда една фактура и не чувства това.
Сигурен съм, че ти, Сезариу Верде[11], си го усещал.
Аз го чувствам, до сълзи го чувствам по най-дълбокия човешки начин.
Нека твърдят, че няма поезия в търговията, в канторите!
Тя се просмуква през всички пори… В този морски въздух я вдишвам,
Защото всичко това иде от параходите, от модерното корабоплаване,
Защото фактурите и търговската кореспонденция са началото на историята,
А корабите, доставящи стоките по вечното море – нейният край.

И пътуванията, круизните пътувания и всички други,
Пътуванията по море, където всички сме помежду си другари
По особен начин, сякаш някакво морско тайнство
Сближава душите ни, превръща ни за момент
В мимолетни патриоти на едно и също несигурно отечество,
Вечно движещо се по необята на водите!
Гранд хотели на Безкрая, мои трансатлантически лайнери!
Със съвършения ви завършен космополитизъм на неспирното движение,
Съдържащ всички видове облекла, лица, раси!

Пътуванията, пътниците – всички толкова разнообразни!
Толкова националности по света! Толкова професии! Толкова хора!
Толкова различни предопределения на живота,
На живота, който всъщност винаги, винаги е един и същ!
Толкова интересни лица! Всички лица са интересни
И нищо не настройва така религиозно, както дълго да наблюдаваш хората.
Братството в крайна сметка не е революционна идея,
А нещо, което научаваш от живота, учещ на търпение,
И постепенно откриваш нещо приятно в това, което трябва да търпиш,
И накрая почти се разплакваш от нежност към търпяното!

О, всичко това е красиво, всичко това е човечно и свързано
С човешките чувства, тъй общителни и буржоазни,
Тъй комплицирано прости, тъй метафизично тъжни!
Непостоянният многообразен живот накрая ни научава да бъдем хора.
Клети хора! Клети хора всички хора!

Сбогувам се с този час, въплътен в друг кораб,
Напускащ пристанището. Английски tramp-steamer[12],
Доста запуснат сякаш е френски кораб,
Със симпатичния изглед на пролетарий на моретата,
Със сигурност обявен вчера на последната страница на вестниците.

Трогва ме окаяният параход, тъй смирено и естествено се отдалечава.
Изглежда сякаш полага старание за нещо, че е почтен,
Че съвестно изпълнява някакви, каквито и да било задължения.
Отплава, опразва мястото си на кея, на който стоя.
Отплава спокойно откъдето минаха каравелите
Някога, някога…
За Кардиф? За Ливърпул? За Лондон? Няма значение.
Изпълнява задълженията си. Нека и ние изпълним тъй нашите. Животът е хубав!
На добър път! На добър път!
На добър път, клети случаен приятелю, направил ми услугата
Да отнесеш със себе си треската и тъгата на моите сънища
И да ме върнеш на живота, за да те съзерцавам как отминаваш.
На добър път! На добър път! Това е животът…
С каква безупречност, тъй естествена, тъй неминуемо утринна
Напускаш пристанището на Лисабон, днес!
Изпитвам странна, благодарна симпатия към теб заради това…
Заради какво? Заради каквото и да е!… Излизай… Отминавай…
С лек тласък
(Т – т – – т – – – т – – – – т – – – – – т…)
Кормилото в мен спира.

Отминавай, бавен параход, тук не оставай…
Отминавай далече от мен, отминавай от погледа ми,
Напускай сърцето ми,
Изгуби се в Далечното, в Далечното, мъглата на Бог,
Изгуби се, следвай съдбата си, остави ме…
Кой съм аз да плача и питам?
Кой съм аз да ти говоря, да те обичам?
Кой съм аз да се трогвам от гледката ти?
Отблъсвай от кея, слънцето нараства, възхожда злато,
Проблясват покривите на пристанищните сгради,
Цялата отсамна страна на града сияе…
Отплавай, остави ме, стани
Първо кораб насред реката, ясен и отчетлив,
После кораб на път за устието, малък и черен,
После смътна точка на хоризонта (о мое присвито сърце!),
Все по-смътна точка на хоризонта…,
После нищо, само аз и скръбта ми,
И големият град, залят сега от слънце,
И реалният час, оголен като кей вече без кораби,
И бавното завъртане на крана като стрелка на компас,
Очертаващ полукръг на незнайно чувство
В трогнатата тишина на душата ми…

 

АЛВАРУ Д’КАМПУШ,
Инженер.
Orpheu, Юли 1915

 

Превод от португалски Владимир Сабоурин

 

[1] Santa-Rita Pintor (1889-1918) – португалски художник-авангардист, сътрудник на сп. Orpheu (1915) и основател на списанието Portugal Futurista (1917) (б. пр.).

[2] Португалско пристанище, от което тръгват първите експедиции на Великите географски открития (б. пр.).

[3] Изоставен на пустинен остров (англ.) (б. пр.).

[4] „Петнайсет души във ковчега на мъртвеца./ Йо-хо-хо, и бутилка ром!” (англ.) – пиратска песен от романа на Робърт Луис Стивънсън Островът на съкровищата, прев. Надя Кехлибарева (б. пр.).

[5] „Вър’и, донес’ рома, Дерби!” (англ.) (б. пр.).

[6] Мекота на нравите (фр.) (б. пр.).

[7] Nau Catrineta – португалска народна песен, свързана с мотивите на кораба-призрак (по-късно летящия холандец) (б. пр.).

[8] Bela Infanta – португалска народна песен (б. пр.).

[9] Гишета (фр.) (б. пр.).

[10] Уважаеми господа – Господа – Приятели и господа,/ Искрено Ваш – …сърдечни поздрави… (англ., фр., порт.) (б. пр.).

[11] Cesário Verde (1855-1886) – португалски поет, инициатор на модернизма в португалската поезия (б. пр.).

[12] Малък товарен кораб без определен рейс (англ.) (б. пр.).

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ваза с плодове, маслени бои, канва, 1978

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Дванайсетте

 

1

Черен вечер.
Бял снега.
Вятър, вятър!
На крака стоиш едвам.
Вятър, вятър –
По целия Божи свят!

Навява вятъра
Бял снежец.
Под него – лед.
Мъчно, тежко…
Всеки пешеходец
Хлъзга се – горкичкия!

От сграда до сграда
Опнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!”
Бабето се мъчи – плаче,
Не мож’ разбра кво значи,
Защо е този плакат,
Такъв огромен парцал?
Колко партенки за момчетата бадева,
А всеки – бос голтак…

Като кокошка бабата
Преджапа някак си пряспата.
– Ох, Богородичке Закрилничке!
– Ох, ще ме уморят болшевиките!

Вятъра шиба!
Шиба студа!
Буржоата на кръстовището
В меката яка крие нос.

А тоя кой е? – Дългокос
Под носа си говори:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно е писател –
Вития…

А ей го и дългополия –
Изнизва се зад пряспата …
Що така оклюмал с’а,
Другарю поп?

Едно време как си беше,
Движеше с търбуха напред,
Пред народа кръстно сияеше
Търбуха навред.

Ей в астраган гу’жата
Гуши се с друга:
– Как само плакахме, плакахме…
Подхлъзва се
И – пльос – в цял ръст опна се.

Ох, ох,
Дърпай, вдигай ме!

Вятъра весел
И зъл, и доволен.
Полите върти на балтоните,
Коси минувачите,
Къса, мачка, влачи
Голям плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание”…
И думи довява:

…И ние си имахме събрание…
…Ей в туй здание…
…Обсъдихме –
Постановихме:
За час – десетачка, за нощ – двайсеипет…
…На никого да не сваляме…
…Айде по леглата…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник един
Прегърбен
И вятърът свисти.

Хей, човек!
Ела насам –
Прегръдка дай…

Хлеб!
Какво ни чака!
Айде, движи!

Черно, черно небе.

Злоба, скръбна злоба
В гърдите кипи…
Черна злоба, свята злоба…

Другарю! Отваряй очите
На четири!

 

2

Гуляе вятъра, пърха снега.
Идат там дванайсетима.

Черни на пушките каишите,
Огньове, огньове, огньове околовръст…

Смачкан каскета, в зъбите фас,
За раирани дрешки са баш.

Свобода, свобода,
Ех, ех, без кръст.

Тра-та-та!

Мраз, другари, мраз!

– А Ванката с Катето – в кръчмето…
– В чорапа й – керенки!

– Ваненцето сега сам си има парички…
– Беше Ванката наш – стана войник!

– Ванка, кучи сине, буржоа,
– Посмей да цунеш моята само!

Свобода, свобода,
Ех, ех, без кръст!
Катето с Ванката
К’ви, к’ви ги вършат?..

Тра-та-та!

Околовръст – огньове, огньове, огньове…
На рамото – каишите на винтовките…

Революционната стъпка дръж!
Неусмирим не спи врага!

Другарю, пушката дръж без бъз!
Да стрелнем в Святата Рус –

В изконната,
В избената,
В дебелогъзата!

Ех, ех, без кръст!

 

3

Тръгнаха наште момчета
Да служат в червената гвардия,
Да служат в червената гвардия –
Луди глави кости да сложат!

Ех ти, горчива горчилка,
Сладко житие битие!
Съдрано палтенце,
Пушката австрийска.

За зла беда на буржоата
Пожар световен ще разпалим,
Пожар световен да кърви –
Господи, благослови!

 

4

Фъртуната върти, файтонджията крещи,
Ванката с Катето фърчи –
Електрическо фенерче
Полюшва се…
Ах, ах, дий!..

Той с шинелчето войнишко
С физиономия глупашка
Вие, вие чер мустак,
Хем го вие,
Хем задява…

Ей го Ванката – широкоплещ!
Ей го Ванката – разговорлив!
Катето-глупачето прегръща,
Омайва я…

Тя отметнала глава,
Бисер зъбчета блестят…
Ах ти, Кате, мое Катенце,
Муцунке тлъстичка…

 

5

На шията ти, Катенце,
От ножа не зараства знак.
Под гърдата, Катенце,
Драскотина още свежа е оназ!

Ех, ех, потанцувай!
Нема спор, краченцата са хубави!

В дантелено бельо си движеше –
Подвижи де, подвижи!
С офицерите мърсуваше –
Помърсувай, помърсувай де!

Ех, ех, помърсувай,
Нека свива се сърцето!

Ти май забрави офицера –
Нима му се размина, Кате, ножа…
Що се правиш, чумо, че не помниш,
Нещо паметта ти не е свежа.

Ех, ех, освежи я,
С теб да легна положи ме!

С гетри сиви джиткаше,
Шоколад Миньон си плюскаше,
Забавляваше се с юнкерчета –
На кашици л’ мина с’а?

Ех, ех, съгреши!
Душичката си облекчи!

 

6

…И пак фърчи файтона срещу нас.
Лети, крещи, дере се кочияш…

Стой, стой! Андрее, помогни!
Отзаде, Петре, му мини!..

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах!
Възбог възви се снежен прах!..

На петите плюят си файтонджията, Ванката…
Дигай петлетата! Още един залп!..

Трах-тарарах! Ще те научим
…………………………………………………
Как се гуляе с чуждо момиче!

Измъкна се, подлеца му! Но знай,
Сметката си с теб ще уредя!

Де го Катето? – Мъртва, мъртва е!
Главата пръсната!

Доволна ли си, Кате? – Нито гък…
Лежи си, мършо, на снега!

Революционната стъпка дръж!
Неусмирим не спи врага!

 

7

И пак вървят дванайсетте,
Пушчиците – зад гърба им.
Само клетия убиец
Без лице останал…

По-припряно, по-припряно
Ускорява крачка.
Кърпата на шията му замотала се,
Няма оправяне…

– Що, другарю, си невесел?
– Що, приятел, ошашавен си?
– Петре, що увеси нос?
Катето нима пожали?

– Ох, другари скъпи,
Момичето обичах…
Упояващите, черни нощи
С нея бяха мили…

– За палавата дързост
В очите пламенни,
За пурпурната бенка
На дясното рамо
Погубих я, глупак с глупака,
Погубих я в яда си…!

– Виж го, пуснал е латерната,
Женка ли си, к’ъв си, Петка?
– Искаш цялата душица
Да изложиш ти на показ? Давай!
– Я поизправи се!
– Вземи се в ръце, пич!

– Не му е времето сега
Да те дундуркаме!
За всички бремето по-тежко
Не прави, другарю!

И Петката забавя
Припряната си крачка…

Главица отмята,
Весел пак е…

Ех, ех!
Не е грех мъничко забава!

Апартаментите затваряйте,
Днес ще се граби!

Избите отваряйте –
Днес голтаците гуляят!

 

8

Ох, ти горчилке горчива,
Скука скучна,
Смъртна!

Аз временцето
Ще си прекарам, прекарам…

Аз теменцето
Ще си почеша, почеша…

Аз семчици
Ще почопля, почопля…

Аз с ножче
Ще бодна, ще бодна!..

Ти лети, буржоа, като пиленце!
Кръвчица ще пийна
За изгората,
За веждите й пиявици…

Упокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скука!

 

9

Глъхнат шумовете на града,
Над Невски е безгласно,
Няма следа от стражар –
Гуляй, браточки, без пиячка!

Буржоата на кръстовището
В яката мека крие нос.
До него гуши се треперещ
Подвил опашка келяв пес.

Стои кат’ гладно куче буржоата,
Стои безмълвен кат’ въпрос.
И старий свет като безроден пес
Отзаде му стои, подвил опашка.

 

10

Нещо виелицата се развихри,
Хала вие, вие хала!
На ръка разстояние, брат,
Един другиго не виждаме!

Сняг върти въртоп надолу,
Сняг надига стълб нагоре…

– Снежна буря, свети Спасе!
– Петка! Ей, не се увличай толкоз!
От какво, кажи, спаси те
Златния иконостас?
Неосъзнат си ти направо,
Помисли, човек, с главата –
Нима ръцете ти във кръв
Не са на Катето от любовта?
Стъпката революционна дръж!
Близко е неумолим врага!

Напред, напред, напред,
Работен народ!

 

11

…И те вървят без свято име
Дванайсетима – надалеч.
Готови са на всичко,
Жал за нещо – не…

Пушчиците стоманèни
Сочат към невидим враг…
В глухи улички
Дет’ само халата върти…
И от пухените преспи
С мъка ще измъкнеш крак…

В очите плющи
Червения флаг.

Отеква
Стъпка отмерена.

Всеки миг ще се пробуди
Врага заклет.

И халата праши очите
Нощ и ден,
Ден и нощ…

Напред, напред,
Работен народ!

 

12

…Напред далеч със властна крачка
Вървят… – Кой там? Излез!
Там вятър с червеното знаме
Развихрен играе отпред…

Отпреде – смръзнала преспа:
– Кой там – излез!
Само нищ, прегладнял пес
Отзаде крета…

– Чупка, красто недна,
Че с щика ще те почеша!
Стар свят, ти, келяво псе
Ще гризнеж дървото, изчезвай!

…Зъби се – вълчица гладна –
Подвил опашка – не се отказва –
Студена кучка – кучка безродна…
– Хей, кой там? Дай отговор!

– Кой маха там със знамето червено?
Непрогледен мрака, брат!
– Кой там минава с бърза крачка,
Покрива се зад сградите?

– Знай, ще те докопам,
По-добре предай се жив!
– Хей, другар, пише ти се лошо,
Излез, ще стреляме!

Трах-тах-тах! – И само ехо
Отговаря в зданията…
В пустош киска се снежна
Виелицата с дълъг смях…

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…

…Така далеч със властна стъпка
Вървят… Зад тях е песът гладен,
Отпред – със флага кървав,
Във фъртуната невидим,
От куршуми неловим,
Нежно стъпвайки над халата,
Като снежен прах елмазен,
Във венец от скреж от рози –
Там отпред: Исус Христос.

 

Януари 1918

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Александр Блок, Стихотворения. Поэмы. Театр, Ленинград: Художественная литература, т. 2, 1972, с. 255-265.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – „Дванадесетте“, превод Гео Милев

 

1

Черна вечер.
Бял – снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър –
по цял божи свят!

Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега – лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се – ах, тежко!
Между две здания –
обтегнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“

Една бабичка свива се – плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат –
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат –
а всеки днес е гол и бос…

А ето бабичката спъна се –
и в преспа сняг пред нея тропва!
– Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.
А тоз кой е? – Дълги власи
и говори полугласно:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно – писател,
вития…

А ето дългополий – тежко
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?
Помниш ли ти нявга какво време беше –
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?
Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
– Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и – туп – на земята!
Ай, ай!
Помогни, ръка подай!

Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:
…И ние сме имали събрание…
…Ей в туй здание…
…Решиха –
…Постановиха…

За час – по десет, за цяла нощ – двайсет и пет,
а за по-малко – на никого занапред…
…Да спиме вече…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се –
и свири вятърът един…

Хей, сиромашки син!
Ела насам –
да се целунем ний…
Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!

Черно, черно небе.

Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…
Другарю! Следи –
всичко добре!

 

2

Вятър вее, лети снегът,
Дванайсет души бавно вървят.

Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове – навред, навред, навред…
В уста – цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
Тра-та-та!
Студено, другари, студено.

– А Ваньо с Катя – в кръчмата…
– Керенки има тя в чорапа!

– Сега сам Ваньо е богат…
– Бе Ваньо наш, а днес – солдат!

– Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
– Опитай мойта да целунеш!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя –
с какво, с какво е тя занята!…
Тра-та-та!

А огньове – навред, навред, навред…
Винтовките – преметнати отпред…
С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!

Другарю, винтовката – смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия
в затворнишката,
в колибарската,
в дебелодирнишката!

Ех, ех, без кръст!

 

3

Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.

Ех, ти скръб – ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята –
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!

 

4

Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети –
електрически фенер
пред капрата блещи –
Ах, дий, дий!

Той в шинел и със фуражка –
с физиономия глупашка –
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…

Ваньо – ех че е напет,
Ваньо – думи като мед!
Катя той – глупачката – прегръща,
с думи сладки ѝ отвръща…

Тя се смее през главата,
бляскат – бисер – зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
с муцунка дебела…

 

5

На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя –
друга рана, прясна ощ!

Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!

Ходеше в бельо с тантели –
походи си, походи!
Блудстваше с офицери –
ах, поблудствувай си ти!

Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!

Помниш ли ти офицера –
от нож умря, не бе щастлив…

Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!

Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!

С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!
Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!

 

6

…И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…

Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…

Файтонът – с Ваня – в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!…

Трах, тарарах! Сега познай,
…………………………………………..
как с чужда се любовница гуляй!

Избяга, дяволът! Ала – помни,
ще се разправим утре ний!

А Катя де е? – Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото ѝ струи едвам!…

Що, Кате, как си ти сега? –
Ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

Вървете с революционен крак!
Не спи – и бди заклетий враг!

 

7

И пак вървят дванайсетте.
Пушките – на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…

Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал –
без да знай ни где, ни кой…

– Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
– Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?

– Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…

Зарад страшните лъчи
в огнените ѝ очи,
за луничката кафява
върху дясната ѝ плешка –
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!

– Их, курвар такъв – не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? – Моля, заповядай?

Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!

Днес не е такова време –
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!

И виж – Петърчо забавя
бързите си крачки пак –
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…

Ех, ех!
Развлечението не е грех!

Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!

Изби с вино разтворете –
гуляе старият голтак.

 

8

Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!

Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…

Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…

Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…

Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората –
чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скучно!

 

9

Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч – момци,
днес веселете се без вино!

Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.

Стои – пес гладен – буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака –
пес мършав със безсилна злост.

 

10

Снежен вихър вей и плаче –
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!

На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…

– Ох, виелица – да чува свети Спас!
– Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?
Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
– С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!

Напред, напред, напред,
работен народ!

 

11

…И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…
Към невидимия враг
бдят винтовките железни…

В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…

Вей далече,
кървав флаг.

Смътни речи,
стъпки в мрак.

Ето вече
лютий враг.

И виелицата вей навред
ден и нощ,
с дива мощ…

Напред, напред,
работен народ!

 

12

…Идват с властна стъпка в нощний мрак…
– Кой е там? Ела! –
Вятърът с червений флаг
вей сред нощната мъгла…

Снежна преспа в тъмнината.
– Кой е там? – Излез без страх!…
Само мършав пес се клати,
изгладнял, след тях…

Махай се, проклета мърша,
да не те погаля с щик!
Стар свят – пес ослекнал, мършав,
падай – удрям в същий миг!

…Скърца зъби изгладнял вълк,
свил опашка, чака сам –
пес премръзнал, пес без слава…
– Обади се, хей! Кой там?

– Кой там вей червений флаг?
– Погледни какъв е мрак!
– Кой там броди в мрака – кой е –
покрай къщи и завои?

– Все едно, аз ще те хвана,
по-добре се нам предай!
Ей, другарю, зле ще стане –
кой си? Ще гърмиме, знай!

Трах-тах-тах! – И само ехо
екна в околния мрак…
С дълъг смях над тъмни стрехи
литна снежна буря пак.

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…

…Те вървят през нощний мрак –
гладний пес върви след тях,
а пред тях – със кървав флаг,
скрит в виелицата шумна,
незасегнат от куршума,
с нежна стъпка, бял и пищен,
в снежни бисери обкичен
и с венец от бели рози –
там пред тях: Иисус Христос.

 

Януари 1918

 

Гео Милев, Съчинения в три тома, София: Български писател, т. 1, 1975, с. 294-307.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт в студио, маслени бои, канва, 61×69 см, 2017, частна колекция

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Изложба

 

ИЗЛОЖБА  /Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018/

/Монотонни и повтарящи се
движение в галерийното пространство/

Ръцете
Краката
Очите
На
случайно преминаващите,
нарочно дошлите, прииждащите,
амфетаминни разбирачи на изкуство,
тези които убиват мечтите
и
тези които купуват.

Ръцете подкрепят
Винаги стъклени извивки
с гранатово червено и кехлибарено забвение
Винаги отчуждени
Винаги жестикулиращи
Винаги самотно отпуснати или държащи информационни платформи.

Ръцете допират чужди небеса
и ги накъсват
бавно и ожесточено.

Ръцете не разбират от съвременно изкуство
Но
бъркат, извиват, натискат, посочват, дърпат
и
държат инструментите за купуване
Или куче, очаквано дошло с очакван човек.

23 април, 2018

фотографии, архив: Ваня Вълкова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018