Александѫр Николов – Naturaleza muerta. Част І

 

1.

В царството на маслините, зад моите следи
Калдаръмът призоваваше две женски имена.

Бог прокле земята заради мен.
Винаги ми отнемаше всичко,
Което обичам повече от него.

Затлачи Гуадàлкивир – след Севиля
Никой не може да плава по тази река.

Огромни преси мачкат маслините,
Обезкостените им тела.
Зехтин капе от облаците.

Капе вместо сълзи
От очите на минувачите.

Влязох в Кòрдоба откъм предградията –
Равнодушните, плоски покриви на бели къщи.
Сините керемиди, подредени върху прашни кули.

Чак накрая си припомних –
Мостът е вдясно,
Вляво е портата.

Влизал съм като търговец в този град.

Влизал съм като поет тук.

Влизал съм като козел или магаре.

Минах под арката,
Която клони от римско и мавърско време държат.

Взех възвишението към църквата наведнъж,
Проследявайки ходилата на чернокосото момиче,
Което след минута вече позираше
За снимка под барелефите
На входа към сенчестата портокалова градина.

Черупката от колони
На червени и бели райета се пропука
И една мраморна ръка ме посочи.
Означава ли това, че няма да доживея
Да ме изнесат с краката напред в дъбов ковчег
От утробата на някой храм,

А като езичник в страна на идоли,
Носещи цвета на зеленото безразличие,
Ще остана запечатан в тази гипсова маска
И след смъртта?

Гледах безмълвно нагоре към камбанарията,
Където се яви Девата в облак от светлина.

 

2.

Някъде на запад
Мазното сребро на океана
Се миеше о бреговете на Кàдиз.

Кадир, Агадир, Гадейра, докажи ми,
Че не си едно безкрайно множество от имена,
За да докажа на самия себе си,
Че не съм само едно безкрайно множество от спомени,
Съмняващи се в автентичността си.

Поезията от думи ли се прави или от чувства?

Ти си миналото, което не спира да ме подсеща за себе си.
Ще ти изградя малък параклис в катедралата на този текст,
Ще изобразя лика ти върху мрамор, канава и дърво.
Желязо и злато, и бронз, и сребро.

Ще те изпия като вино,
Ще те стрия между зъбите си като хляб
И все пак трохите по яката на свещеника
Ще ми напомнят за причастието.

Пътувахме към белите стени на Кàдиз,
О които океанът, като бясна камбана, се удряше.

Пред нас, по тесните улици, черни бикове за корида
Бягаха и изораваха къщи, скитници, улични музиканти,
Ирландци, статуи на кърмещи Исусовци.

Зад нас, пласт по пласт, миналото отново се изграждаше,
Тухли и прозорци бодро се изправяха от пясъка.

Кадиз блестеше като златна люспа,
Като мъничка европейска Хавана.

Разхождах се във вътрешността на катедралата,
А под краката ми амфитеатър,
С размерите на Колизеума, лежеше.

В главата ми отново спореха
Иконоборци и иконопочитатели,
Докато дясното ми ухо слушаше разказ
За всяка една от реликвите наоколо.

Шокиран се спрях пред картина
На разпнатия Исус,
Изобразен като дете.

Изплаших се, но нямаше къде да се скрия.
Удрях с юмруци по вратите на Света Каталина
И Свети Христофор.

Вятърът ми се смееше през гласа на две изгнили дъски.

Паметниците на политици мълчаха,
Върху площади от затворен тип,
В общия заден двор на няколко къщи.

Разкъсах кожата на плода с пръсти
(И там не можех да се скрия)

Жълтата му вътрешност се изсипа в шепите ми.
Помачках степчивата плът
В кокалчетата и дланите си.

Мангото, плодът на всяко прераждане,
Узрял между костите на римляни и маври.

Понякога си мисля, че тази червена земя
Е едно безкрайно, небрано лозе,
А Гуадалкивир тече бистра като бяло вино,
За да утоли жаждата на корените.

Една крачка се чува като три
В криптата на катедралата,

Около нея океанът,
Като бясна камбана и тежко сребро,
Се удря в скалите.

 

3.

В пролуките на съществуването,
Между мъртъв мрамор и дърво,
Видях тупкащата гмеж
На презрения живот –

Видях скитник с дълга, бяла брада да лежи
Върху кашони, постлани по тротоар в Мадрид,
Видях съпругата му да мете наоколо прахта.

В сенчестите поли на катедралата във Кадиз, чух
Жена и мъж от бившите колонии
Как продават кошници, гердани, гривни.

Върху ръчно изрисувани глинените плочки
На площад Испания, пораснал в хълбока на златната Севиля,
Видях мъже от бившите колонии да продават кастанети.

Пред пазара Сан Мигел в Мадрид видях
Жени от бившите колонии
Да продават раници и очила.

Видях как изникват империи от пясък
И дворците им видях.
Ето как се заличава толкова много памет,
През очите на невнимателното дете,
Което се спуска по червения език на пързалката
И забива нос в пясъчника.

Видях черната Дева.
Черната Дева от Толедо

С левия крак стъпила
Върху бялата планина Аликàнте,
Под нея, парници с плодове и зеленчуци.
Плантации, докъдето погледът стига.

С десния крак стъпила
В тинята на река Турѝя
Незаобиколимото царство на ориза.

Видях черната Дева,
Черната Дева от Толедо
С черния Исус в ръце.

Течността се изтегля от свежия плод, превръщайки го в стафида,

Както и твоите пиеси, които преди време четях с уважение,
Още когато не можеше да съчиниш повече от две страници свързан текст.

Сега ми се струват ялови, насила написани, преднамерени,
С посредствен сюжет и недостатъчно убедителни герои.
Мълчаливата жена ми каза, че изглеждаш стара, изтощена.

Сега ще кажа, че ти прощавам,
А някой ден наистина ще ти простя.

Видях площада на Девата,
Където водите се свличат надолу,
Понесли със себе си свят и разсъдък.

Между капките можеш да чуеш
Писъкът на неспокойните и неуравновесените.

Помещението се изпълва с вода
И водни обитатели.
Гредите се издуват до млясък.

Богородица на онеправданите
Ги прибира под дървените си ръкави.

Видях как лежат заедно щуки и бодлоперки,
Юнкери, лапини и морски костури.
Зеленушки, сепии, барбуни,
Морски котки и кучки.

Белугите плуваха като земноводни човеци,
А пингвините плуваха, все едно летят.

Можеш ли да чуеш как солената вода се изпарява
От жълтеникавите гърбици на хълмовете
С кожи от изсъхнали на припек мандарини?

Можеш ли да видиш изтормозени треви еспàрто
Как се стапят до хартия,

А жадните дървета не напиват влага,
Защото почвата, в която са побити корените им,
Е като въглен – черна и ронлива.

 

4.

Прекосил съм Коста дел Сол, за да бъда тук,
А тежестта на влагата все още затиска
Въздуха в дробовете ми.

Солта лепне между зъбите,
Но все пак се усмихвам.

Тогава идваш ти – хилава фигурка
На фон от смокинови и лозови листа.

Тънък като вейка.
Левият ти профил ми напомня за Сервантес,
Десният – за Унамуно.

Слязъл си на юг от Барселона,
Срещнали сме се при Гибралтар
И двамата пътуваме към Кадиз.

Бряг на слънцето, врата към златния дворец,
В който се прибираш вечер,
И – слепец – през изпепелените очи не виждаш
Слънчовата майка и съпругите
Как посрещат светлото му чело.

Как той те вика – като верен и учтив лакей
Да му налееш вино с лимонада
И опашките на биковете да нарежеш за яхния,

Докато той топи петите си из хладното сребро на океана
И люби своите съпруги
С хиляди усти от неугасващ пламък.

Срещнахме се в Гибралтар,
Пътуваме към Кадиз.

Ти ме водиш вързан,
Аз съм расов, андалуски бик.
Кожата ми е стомана,
Рогата ми са неоткрит метал.

 

5.

Всеки народ има път, който отвежда до звезда.

Само туристите знаят да се блъскат
Между фонтана на Кибела,
Фонтана на Нептун
И статуята на мечето Мадроньо,

Без да знаят, че с крачките си очертават
Невидим сутрешен триъгълник
В центъра на Испания,

(А какво символизира триъгълникът?)

Само туристите знаят да се редят на опашки
За музея Прадо или за площада със сградите
На гилдията на хлебарите и гилдията на месарите,
Само те знат да снимат камъните,

Бронза, дървото, просещите жени
Пред пазара Сан Мигел,
Докато, под тежестта на толкова и толкова крака,
Онова, което носи целия товар, плаче.

Дочаках и тази нова година и искам,
Вместо задължителните 12 гроздови зърна
От някое небрано лозе,
Да получа шепа ягоди, откъснати от дървото,
О което мечокът Мадроньо е опрял лапи.

Екскурзоводите твърдят, че статуята е създадена,
Като алегория на алчната аристокрация,
Която изяжда плодовете на народа.

Виж търпението на тази жена
С прогорена матка и дълбоки бръчки по лицето.
Средиземноморска утроба на зноя.

Тази мраморна, напечена от слънцето жена, Испания,
Наперено ходи напред като майка на смугли деца,
Които не спира да ражда.

Любима съпруга на слънцето –
Исания – царица на зехтина и виното,
Напукана като готическия лик на Девата,
Издълбан в дърво.

С дългите си нокти пробожда бика
И сервира гърдите си на сребърен поднос
Върху кръглото легло на слънцето,
Сред облаци тамян и мирта.

В ъгъла, статуята на Света Беатрис де Силва,
Безмълвно гледаща разврата,
Шепне през мраморната кухина на устните си:

– Нека изсъхнат ръцете на всеки,
Осмелил се да изобрази
Христовия лик върху дърво, мрамор или канава.
Нека изсъхнат краката на онзи,
Дръзнал да му се поклони,
Стъпил в градината на всички земни удоволствия.

Изкуството е сладък разврат,
Представен като свещенодействие.

 

Сергей Рожин, Художествен фитил, дърво, акрил, 13х29 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Тодор Ташев – Бездна и връх

 

Бездна и връх
Как свети без да е светило ,
как пълни без да е мерило,
как диша бездиханно
и шепне нямо.
И синьо и безцветно в шепите ,
и шумно и потайно в разбитите вълни.
Студено, озъбено, озверяло от глад
Топло, прегръщащо, все опрощаващо .
Гост и домакин, в съня и мечтите,
Начало и край, и отново дихание.
Бездна и връх.

 

Сергей Рожин, Врата, винил, акрил, 113х102 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Таня Николова – Сфинкс

 

Опитвам да живея без публикации, лайкове и фейсбук.
Работя много, писане не пипам, подреждам си главата, почивам с филми.
Точно сега дават за марсианската принцеса.
Тя избира правилното хапче, жени се за землянина, заживяват щастливо и мир настава в космоса.
А аз избирам синьото
и се зазиждам с лудостта си у дома
като котка
като домашен сфинкс на прага
и няма нужда да разказвам
как някой искал да се отскубне от мен
опитвал всичко
но не се сетил за верния отговор на въпроса
как се става приятел
и аз съм го убила.
Само в пустинята
имам смисъл
нека войниците се упражняват да стрелят
по носа
на изгрева

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Сюблие Зекерие – Soledad

 

Галапагос…, Галапагос…
Пленяващият ме с омайна хубост Галапагос…
Надвисяващият сега над мен със спокойното си небе,
с цвят на лазурит.
Поставящият пред мен смарагдовия, тих свой океан
с възбудени вълнички.
Под мен постила златистия си, приятно топъл пясък.
До мен си седнал ти, напълно истински – също един от моите мечти.

Ние с теб седим един до друг,
обгърнали любовта си,
а невидимият й щит несъзнателно
ни защитава от дивата природа,
която ни заобикаля.
Студените, преливащи се една в друга синьо-зелени вълни на Галапагос,
достигат до брега му
и оставят нежно докосване в краката ни.

Тръгват си,
за да се върнат отново
и да изслушат нашата история докрай,
която винаги остава недовършена.
Виж, албатрос мой, вече сме част от прекрасната картина на Галапагос
и всичко е толкова недостижимо,
едновременно и толкова спокойно, но докога?

Сякаш сън сънувам аз.
И да, сън е, знам.
Остават броени минути до нашето сбогуване,
до изгрева на нечаканото слънце,
до изпаряването на морето-мечта
и до твоето изчезване.
А аз, отново сама,
ще се слея с реалността.

Прекрасната картина се здрачава.
Тъмни облаци се надвисват над Галапагос.
Тъмни, черни – в унисон с моята душа.
Птица моя, вече част от мрачна картина…

Ти – един миг си до мен,
в следващ те няма
и с всяко връщане се отдалечаваш
все повече и повече от мен.
Губиш се от полезрението ми
лека-полека…
Слънцето ненадейно угасва в Галапагос
и студът ме притегля в обятията си.

Не те виждам, любими.
Виждам само обгърналия ме мрак.
Не усещам топлината на пясъка
и нежните докосвания на водата,
дори не чувам тежките въздишки на океана,
а само шумът на самотата ми екне в ушите.
Сетивата ми безпощадно ме напускат.
Оставам сама и недъга в мрака.

Изгревът действа
като контрамагия на моята фантазия.
Залезът –
беше нашето начало,
но изгревът, за пореден път,
ще бъде нашият край.
И той настъпи толкова бързо,
а аз отново не можах да ти се наситя…

Отворих лазурните си, смарагдови очи, посрещнах новото утро
без теб и виждам, че нищо не е както преди.
Сега над мен – бял таван.
Пред мен – отражението на самотата ми
в огледалото.
Под мен – бяла постеля.
До мен – бяла стена.
Толкова зловеща бяла картина.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Стефан Марковски – Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра

 

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра
рече часовникарят пред вратите на ателието си
и дочу трепет на китарени струни откъм площада
заедно с ламтежът им за свобода – светла и прозирна –
такава,

каквато само майсторът може да я опише…
И да изработи за нея филигран от крила на пеперуди,
слитащи вече върху главите на статуи,
които трябва да оживеят…

Лудият художник гледаше от Месечината и нарисува града.
Копнеят сега улиците по цветни мостове с пешеходни пътеки.
Съдбоносна възбуда произвеждат дните на миналото, заробени в древния воден часовник.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Светлината ни разкъсва на мигове, към които идват всичките пътища
на двама-трима ангели, незнаещи що е време.
Душата е знаме, развявано на висок черен камък.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Тя е лудило на мисълта и къща на Изгрева,
и гледка на небе, което пропада
и поглъща сега погледите ни
в тъжен дъжд.

Лудилото не е възвишено, сегашното не е присъстващо.
Лудееш, а Месечината си остава по-силна от нощта –
както и устните са по-силни от думите,
раждани някъде между плът и дух,
чиито граници с тъжен дъжд оцветяват душите ни.

Откажи се от звездите,
защото Нощта ще ти открие само
онази страна на Месечината,
която отразява
светлината
на сълзите….

 

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Сергей Рожин, 3D картина, пластмаса, смесена техника; 24 х 30 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Светла Караянева – Помпей

 

Зная, че са хермафродити.
И все пак, така здраво слепените
черупки в изтляващата есенна
шума поразително напомнят
двойка влюбени
в лавата на Везувий.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Румен Павлов – Смирение

 

Ще сравня по крехкост
намерено крило в полето
с влакната в човешкото ми тяло.
И в двете има някакви пихтии,
отделят газове при гниене,
играят важна роля за движението –
оттам за мястото, местата и местенцата.
С перата са писани много истории
за крехкост,
отнесени покриви,
за крехките есенни пориви,
за трудните зимни разследвания
по вълчите стъпки, във вълчите нощи.
С влакната са гонени вълците,
с капани от черна стомана –
остриетата плуват във бяла сланина,
вълчетата плуват в бездънни утроби.
А крехките мускули
се отпускат и свиват,
отпускат и свиват,
отпускат и сливат със крехката кал,
отпускат и сливат със зимното слънце,
което ги свива в сърцевините си,
крехки като отрязани крила
в небето.
Давя се в облака
с форма на брадва.
Не искам от нищо
по много.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Цензура

 

Истината
зачерквана
охулвана
изнасилвана
арестувана
окована със забрани
цензури
и чувство за безнаказаност

кърви истината

болката
капка по капка
руши скалата под себе си

приижда
гневна
непреодолима река

Пазете се
от гнева ѝ.

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Роси Митева – Минало

 

Пускам след себе си късове минало вместо сух хляб –
гаранция че нощните птици ще изядат всичко.
От устата ми се ронят премълчани думи и
се препъвам в тях, като в бостан с едри дини.

Няма за какво да поглеждам назад!
Ей го на ъгъла камшика на безразличието.
Гледа ме на изпроводяк как се отдалечавам,
как се смалявам – жалка и отхвърлена.

Оприличавам се на Гретел и
добре, че нямам брат или посестрима с мене,
защото няма да се връщам.

Окапалите листа шумят изпод босотията ми и
оплакват клоните на оголялата си майка.
Вдигам поглед към месечната, а
очите ми полепват по овалната й снага.

Хвърлям парченце минало в устата си.
Нещо изхрупва.
Разтварям шепа и изплювам
няколко „от инат“ и половин „липсваше ми“.
Къде по дяволите е другата?

Нямам какво да губя!
Оставих недоразуменията у дома,
защипани между страници с поезия
и недоизпита чаша вино.

Дали съм се отдалечила достатъчно?

Не поглеждам назад, а застудява.
Страх ме е от студ и безразличие –
ако трябва да избирам измежду двете
ще помоля учтиво да ме оставят високо в снежна планина
с червена рокля и снимка по избор.

Долавям ухание на канела.
На рамото ми каца богомолка –
отпива жадно от червеното мастило на Мака.

Лицето ми пламва, а след него и ушите.
Според народно поверие, някой злослови за теб –
в случая се присмива над наивната ми влюбчивост.
Казвам име три пъти на глас и огънят стихва.
Сигурна бях!

Искам да съблека всичко.
Аз като стигна за където съм тръгнала ще ме облекат
и ще ми предложат стол на масата.
Чаша, прибори и дървена паница.
В далечината проблясва жълта светлина,
напомня ми любимия филтър за снимки.

Все пак решавам да погледна назад:
Пътеката чернее, оживяла от гладни гарвани.
Радвам се, че миналото ми им се услажда!

Вече нямам тайни.
Признах на синевата, какво бе за мен
а тя ми изясни, какво няма да бъда за нея.

Идват дъжд и сняг.
Те ще заличат напълно пътя ми обратно.
Не се тревожа, че няма да мога да се върна,
защото по тези пътеки се минава по веднъж
и смело.

 

Сергей Рожин, Чуждо място, принт, маркер, 48х58 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Пламен Парнарев – Абориген

 

…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.

Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019