Ваня Вълкова – Самота, тичане и облаци

 

Двама спрели авто-мечтите

Гледам
Спрели инфраструктурни потоци
Чакам
Задръстена артериална-време-линия
Виждам
Тъжни булеварди на
отминаващи невъзможности

Ела
Светофарите са замъртвели
Ела
Включи се
в миенето на
огледални реалности
Другите
Никога недокоснати,
никога неразбрани
никога невидени
Други, без начало и завършек
Улици на тъжно преминаване
Стените на кутиите-чернилка на сърцето
бавно се разместват,
Засмърдява

Ела
Отминалите тъмни катафалки
тръгват
очилата в черно с които виждат цветно
не могат да поемат
светлината

Ела
Последните изпарения на старо грозде
Променят
Времевите дължини на вълните
Купи си фотоапарат за правене на вечност
Продължавай

април, 2018

 

Вечерно-сутрешно море

Нафтената тишина на залеза приижда
тихо
белите тела-машини за летене,
без да разрушават времето, в което мисля,
чакат
Остават стъпки-белези
Далеч.

март, 2018

 

Нищо

Сините текстили
на небето се преливат
В две по две очи-пресечки
спомени-измислици

Две кафета, две канички за мляко
Две по две ръце
Две жени се смеят,
а възрастта остава множествени линии,
скици от мечти, книги непрочетени,
неразгадани
думи и усмивки

Трептене на уста.
Само в мястото за среща
изчертало небесата
е спокойно,
по обяд, а нищото остава с изречения:
– Цвайг съм го прочела…
…..-.(/…““///…–.-.–-,,._–_-_-_..
– Нищо не си спомням.
– Той беше много красив, искаше нещо от теб
Стоеше в другата земя, цветовете не са синхронизирани, това уморява.
– Аз харесвам грозни мъже.
Жената се прелива от смях, а русото избягало,
преди небето й да притъмнее
я остави да блести.

Кафето вече е изпито.
Тя има много деца
Чужди, други, неразбрани
Другата учителка се опитва да си спомни
лицето на сина си в Германия.

Тишина.

февруари, 2018

 

Нищо-3

Нищо няма да ти върне битието.
Изгради нови връзки в него.
Самота, тичане и облаци.

март, 2018

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Алекс Томов – Мъртвите ме искат жив

 

Табелки с имена

банкери,
рецепционистки,
чистачи в закусвални,
сервитьори
и сервитьорки,
разпоредители.
всички
в този голям град.

и всички ходят
като на сън
със стъклени погледи
и прозрачни лица.
в този голям град.

много от тях
не свалят
табелките
с имената си,
като си тръгнат
за вкъщи,
след като
свърши работният им ад.
не,
вместо това
просто
се вливат
във вените на метрото,
а по униформите
и костюмите им
висят табелки, които ти казват:
„здравей, името ми е Дейв”

или

Том

или

Сандра

или

Стивън

или

Лили.

вървя по улиците
и табелките не спират да ме поздравяват.
за разлика от очите – те са мъртви.

(а има
и други
приятелски неща,
мъртви отвътре.)

отначало ми е странно,
но после свиквам
и дори
ми харесва –
създава по-дружелюбна атмосфера.
какво като е фалшива?
пак е нещо.

табелките ме успокояват.
май ги чувствам
по-близки,
като знам как се казват.
чувствам, че можеше
дори да сме приятели
в един друг живот,
а може
в
един друг живот
и да сме били.

чувствам се
като в група
за взаимопомощ –
„здравейте,
името ми е Стивън
и съм пристрастен към секса”

„здравей, Стивън”

„Здравейте,
името ми е Лили
и съм пристрастена към наркотиците”

„здравей, Лили”

„Здравейте,
името ми е Служител
и от десет години не съм имал живот.
лекарите ме обявиха за мъртъв”

„Здравей, Служител”

(имам чувството,
че всеки момент
някой
от тези
банкери,
чистачи в закусвални,
рецепционистки,
сервитьори
и сервитьорки
или разпоредители
ще ми
подаде
брошура,
която
да ме пита
знам ли
смисъла
на живота си,
познавам ли истинския Господ
или пък
ще ми
предложат
да спася живота си
в дванайсет стъпки.)

 

Мъртвите ме искат жив

имах доста странен сън:
труп на носилка.
на мъж около четирийсетте.
лекарите се мъчеха да го спасят.
лицето му беше сиво,
не изглеждаше да диша.
парамедиците се суетяха
около тялото
и сините им дрехи с
червени надписи
се стрелкаха
пред очите ми.

човекът май умря.
лекарите се успокоиха.

последен опит за съживяване.
дефибрилация.
отказаха се.
линията на сърдечния монитор
стана права,
а звукът му
силен
и
непрекъснат.

понесоха
носилката нанякъде.

и изведнъж
мъртвият се изправи
в носилката.
лицето му беше сиво
и криво.
посочи ме с посинелия си показалец
и каза на лекарите:
„после пробвайте
да съживите и него!”

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.

погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.

аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.

една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.

закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.

нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Среща

Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче
с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.
„Радвам се, че си тук”,
ми каза.

Не я разбрах.

„Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.

Махна с кокалестата си ръка:
„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Ружа Велчева – След върволицата от ТИР-ове

 

Битие

Приседнала на прага
на живота си
съсухрена и крехка
почти дете
наметнала вселенската тревога
старицата плете

С чевръсти куки
премята бримките на битието си
една – на лице
две – на опако
изплита шарената плетка
раждане и смърти,
сватби,
кръщенета,
панихиди
черно-бяло
бяло-черно
върволица от светлина
и мрак

Плете старицата
а куките са уморени вече
остават
само
няколко последни бримки
преди да я обгърне
вечността…

 

На ръба на лъскавата магистрала

Синкавата пролетна мъгла
обгръща нежно
крехкото телце
на непораслото дете-жена
забодено като топлийка шарена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала
Училището не познава
не може да чете
но се научи тук да смята
на ръба
на лъскавата магистрала
Първи ТИР – топла закуска
за седемте му братя
Втори ТИР – и трапезата е още по-богата
Трети ТИР – лекарства за децата
Така брои
непораслото дете-жена
тук,
на ръба
на лъскавата магистрала
Мъглата
напразно
се опитва да изтрие
от мургавото детско личице
бруталните ръце
лакомите очи
калните думи
полепнали
след върволицата
от ТИР-ове
Плаче мъглата и сълзите й
от болка
светят
като бисери
по мургавото личице
на непораслото дете-жена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

新しい社会詩のマニフェスト

 

1. 私達が作成する詩歌は、味方と敵間の明瞭な境界線の絶対に具体的な感覚で政治的である。 今私たちが詩人のグループを結成する瞬間、私達のはっきり定義され、和解が不可能な敵は次のとおりである: a)すべての明示された生活様式の文学およびb)大学下部組織を離れて、またa)とb)間の雑種の近親相姦にc)商業的に方向づけられた試み寄生虫によって住んでいる文学。

1.1. 私達は消費者志向の「自己の文化によって」作成される要求に演説すること意識のシークのより大きいですか少しある程度への著者が要するにその砂漠の蜃気楼。私達「私達自身を」消費者財貨サービス」からの「作成できる需要と供給」のメカニズムによって制御されるプロダクトであるために「生活様式文学」を理解する。 プロダクトの著者の時は実現が創造的な実体の審美的な–および頻繁に倫理的–自主性の否定を要求する予想によってこうすれば低下し、減る作成した。 この意味では生活様式の文学は「このタイプの文学が会い、「一流の」(大学)ポストモダニズムと恥じて同居する著者」の死のポストモダンの概念の商業等量とみなすことができる。

1.2. 一方では生活習慣の文学と他方では学問的なポストモダニズムの両方のパートナーがお互いの前に(言い表せない)恥があり、読者の目の前にもその理由がある。しかし、ポストモダニズムに触発された文学は、大学のインフラストラクチャーに寄生して生きるため、より微妙な立場にあるといえる。理論的には「高」と「低」のレベルアップのアリバイがあるにもかかわらず、夫婦のより高いパートナーは、特に左派の談話の現実に頼る必要があるとき西洋アカデミー。最終的には、レトリックが左翼であっても、より理論的に頼りになるパートナーは、実際に新興市場の正当化に典型的に頼っている。これは、ライフスタイル制作の見直しにとって典型的なものである。 „ブルガリアの最大の売り上げ“ライターは海外で最も出版されている。別の問題は、この成功が実際にブルガリア社会のために、民間の利益と民営化された国家(終わりの社会の終わりに)資源の寡占的な融合に基づいて、本当に商業的であるか、それに基づいているかということである。

1.3.「寄生的」という記述が多彩であるにもかかわらず、「大学構造から派生した文学」によって、社会文化的に与えられたものであることが分かった。 8時間の労働日を必要としない教員給与(またはPHD補助金)の形で比較的安全である。実際にあなたの文章を自分自身を作家として売る準備ができていない場合、大学の仕事はライターにとって正当で尊敬できる選択である。受け入れがたい寄生的側面は、大学のインフラストラクチャー(施設の無料利用、学術的資格と称号による施設へのアクセス、メディアへのアクセス、競技審査へのアクセス、頻繁に教える学生の募集と募集、さらに検討することを期待している)は、同時に詩人として出てくる大学教師に有利な競争的文学の場を歪めるために採用されている。

1.4. 味方と敵の分離という政治的定義の中で、おそらく最も重要な質問に直面する瞬間がある。 100万ドルの質問:なぜ我々は敵を必要とするのか? 90年代後半の文学における10年間の平和的な移行は、文学分野における生産的緊張の再建のための重要な行為である「友情 – 敵」の区別につながった。シメオン2世によって始まった政治システムの発展は、文学的システムと全く同じである。90年代のポストモダニズムの政治的ポテンシャルが、非営利の職業志向の学術的企業資源に変容した。商業的に最適なハイブリッドを達成することを目的とする。急進的な政治化を文学の分野に戻し、私たちは、非腐敗化学問 – 企業ポストモダニズム/新アバンギャルド、ライフスタイル文学、商業的に最適化されたハイブリッドを敵として公然と宣言する。

1.5. 私たちが犠牲者の文化の枠内で生きていて、後続の各政権によって勤勉に育まれている限り、我々が敵として宣言している文学における平和的移行の現状は、それ自体を宣言する機会を失うことはない、 私たちの犠牲者として。 本当に象徴的に豊かで強力な人が犠牲者の仮面を採用したとき、それは最初か最後かにはならないのだ。 実際、古い社会主義エリートによって構築された平和的な移行の文化全体は、「犠牲者」が存在する恐れのある戦術を使用して、自由のためのあらゆる動きを阻止することに基づいている。 私たちは彼らが嘘をついており、特権を守っていて、脅かされていることを知っている。 私たちは、犠牲者面(ぎせいしゃづら)の背後には、平和的な文学移行の現状、ライフスタイルとアカデミーのグループの混乱、つまり敵であることが分かっている。

2. 私達がマニュフェストの中でここに宣言した新しい詩は、とりわけ彼の「死」の生活様式学術の全体消費の後で元へ戻される著者の元へ戻された図の詩歌–宣言する新しい社会的な詩歌である。 ロラン・バルトの概念の横柄な商業化は死刑執行令状の事実上の署名である。 生活様式の文学と「最高」学術のポストモダニズム間の商業的に最大限に活用された雑種は事実上「著者の死」の考えの革命無政府主義者の潜在性を殺し、埋めた。 この場合私達は倫理的な行為のための最終的な保証–すなわち自由として著者の復活を宣言する。 フィルムは文学的な分野の溝に著者の理論的な蹴ることが力のオレンジ ライト販売ブースの彼の製品の位置のためのアリバイ、媒体を装って、陪審、補助金、翻訳だった私達の目の前に、州賞回転する。 この著者は全く死んで、既に悪臭を放つ。 長く著者は自由の最後の保証として住んでいる!

2.1. 倫理的な文脈で責任を負うことができる主題の作者の姿をリハビリすることは、平和な移行体制の暗闇の中心にある目標である:真実はない – 私たちは行動する、私たちの小柄な試合を演じると同時に、ペナルティキックを授与するように、我々の文学的および学術的なキャリアでは、学問的および文学的な歴史が自分自身によって書かれている。 90年代に真理観の相対論がゲームモードに変わったとすれば、旧制度のイデオロギーの教義の „真理“を損なうならば、この学術的ライフスタイルの相対主義は、企業の真の政治的、社会的文学資源の民営化。このような状況では、新しい社会詩を認識するための一般的な用語である真実の文献を宣言する。ゲームの創始者たちは、彼らの学問的な党官僚真実とライフスタイルのアイコンで、それ自体を終了した。真実の文学のような新しい社会詩は、学問的な党官僚ゲームやライフスタイルの商業的な娯楽/喪服から死に至るまで、文学の自由を文学に戻したいという希望だ。

2.2. アーニー・イルコブさんとズラトミー・ズラタノブさんの名前に関連した90年代の功績は、モダニズムの未完成のプロジェクトという文脈で文学と政治の間の伝播として崇高な美学に戻ったことはなかった。これらの詩人を先生に頼っている学術的なポストモダニズム、とりわけその中から抜粋したゲームとポスト構造主義の専門用語で遊んで、その究極の実存投資が政治的である崇高なものを残している。症状は、美しさの美学のますますオープンな商業的抱き込みに向かって、崇高な美意識から離れて、2010年代の平和的な移行の進展とともにより強くなりつつある。学術的なポストモダニズムとライフスタイル文学の間で最も成功したハイブリッドで美容の審美は商業的条件に変わってきた。それは内戦PRキャンペーンに直接参加している「抗議者は美しい」という現実の政治処方を既に提案している新しい社会詩は、学問的ポストモダニズムの商業的ハイブリダイゼーションの範囲内で政治の審美化によって崩壊した文学と社会における政治的急進主義への復帰手段としての崇高な審美性を断然かつ力強く計上している。ライフスタイル文学。

2.3. 昇華の美学は、価値の領域の西洋文明分化の範囲内で、基本的かつ非交渉的な超越を引き出す社会歴史的(情報技術、バイオテクノロジーなど)文脈における神学の世俗的主張者である。私たちが文学に戻そうと望んでいる自由は、市場と州と科学のイデオロギーに直面している詩歌の自主性を堅く主張しなければ、考えられない。しかし、この自治は、自由の可能性を追求する条件の実現には十分ではない。著者の倫理的主題としてのリハビリと同じように、真理の文学の概念もまた、超越的基盤なしでは考えられない。私たちは、主題と真実の劇的な停止が、学問と商業におけるゲームの現金化に直接つながる、古くなった自分の目で見た。それは基本的な基盤が超越的な真実である。基本的な構成要素が超越的である倫理的主題(責任に依存する)と真実がなければ、社会正義は存在しない。正義のための怒りがなければ、詩はない。

2016年9月9日, ソフィア

 

 

ゲラシモヴァソニア(Sonya Gerasimova)によるブルガリア語から日本語への翻訳

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Миглена Цветкова – Крехките нерви на бензиновата резачка

 

Празно

Oбличам старите си кукли
с новите ми рокли.
Оказва се, че все пак
ще има ледников период.
Обесвам по корнизите
последните вратовръзки
останали от татко.
Той и тях не отнесе със себе си.
Разпервам крилете на гардероба –
нека влезе чист въздух
в дробовете му!
Грапавите челюсти
на чисто голите закачалки
потреперват от студ.
Ако не дойда на уговорена среща
и три дни не си вдигам телефона,
значи
нямам какво да облека.
Обичам празни пространства.

 

Наследство

Поникнала баба ми
под синьо небе.
От него станали сини
очите и.

Побелявали дълго
косите и,
почернявал чемберът
след като дядо…

Дълго баба
самотно засяваше
с белите си ръце
черната пръхкава
нива…

По магистралите днес
никнат сини
ангелови метличини.

 

Необитаемите къщи
са с хлътнали покриви.
С избелели страни.
По тръбопроводите
засъхва мастило.
От строшените им
бронирани очи
се веят мръснобели завеси.
Те вече не напомнят
за знамената от едно
триумфално минало.
И без набезите на
Големия лош вълк
картонените тухли
лесно се разтурят.
Само лек повей…
Ако има сред останките
все още живи,
нека бъдат спасени!
Изгорих до основи
писмата.

 

Предзимно

след пиршествата
на слънчевия урожай
по крайпътните ивици
на олиселите ниви
стърчат недокоснати
черногледи

 

Въпрос на разбиранe

Светът е върволица от точки.
Черта до черта.
Изхвърля ме често центробежната сила.
Сънувам изумрудени стъкълца.
Напомнят ми за виновност.
Фокусът не пада в средата.
Но нали знам…
Въпрос на дълбоко разбиране.
Червени и жълти петна е денят ми.
Понякога сини.
А аз съм совалка.
Моите птици трептят или плуват.
С вас ме свързва високочестотна антена.
По-добре да си премълчим.
Цветовете говорят.
Завършвам с точка –
началото на нова Галактика.
Странно е, но Кандински поне
ме разбира.

 

BG Reality

–-1–-
Прозорец –
3D прожекции
между сериалите.

–-2–-
Дузина светлини
под балкона –
котката е най- добрият
приятел на човека.

–-3–-
Бастун и три лукчета
в джоба.
„Може ли да почерпя
детето Ви? “

–-4–-
Пейка пред блока.
Половин крайче от вчера.
Не плашете гълъбите!!!

–-5–-
Детска площадка.
Две плетки на една кука.
Децата са в Канада.

 

Една почти фатална история

Три дни след тоталното фиаско на брака си
той се събуди здравословно женен.
Разбра го по непознатата
четка за зъби в банята.
Три дни след ръкоплясканията и виковете
„Горчиво! И се обичайте като гълъбите!“
на момичето, назначено като
Най-добрия му приятел,
предложиха от няколко места
нова работа.
Викаха я за промоутър в Кауфланд –
да опитва и предлага на клиентите
гъби с неустановен произход.
Искаха я от Държавните железници –
да положи глава на релсите,
разделящи града на две половини,
да изпраща като началник-смяна,
Международния 460 за Букурещ.
Предлагаха ѝ престижно място
като летец-изпитател
от покрива на отсрещната сграда.
Поканиха я в близкия бар
да се влюби в първия срещнат.
Обещаха и бонус – ежемесечно
по 108 в сметките на децата
до пълнолетие.
А тя отхвърли всички предложения
след тридневно обмисляне.
Скоро започна абсолютно безплатно
да превежда думите и мълчанията на хората
на съвсем разбираем език
и да засява с тях лехите в двора си…

 

След две хиляди години
в пещерите на днешните подлези
изследователи
ще разчитат и сглобяват
графитите
и издраното в мазилката
с ключ „Декаба“
ще бъде гръмко провъзгласено
за Висока поезия.
Само Ботев ще гледа
недоумяващ
през третото си око
и ще просълзи червената му
гръдна чакра.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Христина Василева – Във всеоръжие

 

Среща

едно присъствие притегля те
притиска те
тежи върху клепачите
държи устата ти притворена
насила

творбата е прибрана
грижливо изложена за вековете
на сухо тихо място

това се случва
смутено сетивото ти проверява реалността му, ако изобщо е моментът
нито виждаш, нито можеш да прогледнеш
бяло петно
кръвта бушува
стените няма как да са препятствие за нея

то тежи
души те
мъгляво е
мъчиш се покривалото да захапеш
ръцете ти са стегнати отзад
да го свалиш
да освободиш очите
мъчиш се безпомощно и в гняв,
захватът е по-здрав от резистентността ти
приклещена си
под изящна ниша сред
зелените и дъхави градини на Ватикана

кръвта пробива
троянецът баща със синовете си
усукани от морските серпенти
в нечовешка хватка
битка с богове
мускулите са изскочили до пръсване
вените и сухожилията – изопнати до скъсване
веждите, очите и устите изкривени в ужас, страх и болка, ярост
кървави талази отварят дупки рани и артерии

присъствието оттича се
неяснотата порозовява
клепачите отварят се
очите виждат
кръвта бучи
не спира

15.03.18

 

Във всеоръжие

На Владимир Градев

„… I will show you fear in a handful of dust.“
T.S.Eliot, The Waste Land

Крилете свити в ножница
готови за излитане
острие с блясък по-режещ от най-наточения меч
Къдрите руси и черни някога сега са медно орнаментирани върху стария железен шлем
Мека е кожата под люспестата броня на центурионите
Сърцето е хоплон

Фаланги, призовките ви чакат в пощенските ви кутии
Опълчение, легионери, принципи, пехота, конници
И вие, най-бедните, велити с дървени щитове и овчи кожи на главите,
акцензиите също, въоръжени с прашки
Призовани сте!

Подобни на Атина, Зевсовата щерка, жени-войни, родени с шлем и щит от главите на бащите си
Амазонките в пълно бойно снаряжение, дъщери на Арес и Хармония
11 000 девици на света Урсула
Всички вие, безразсъдни жени и мъже,
Сърца познали отчаянието
Сърца от кремък
Призовани сте!

Ацтеки и други войнства на черепа, азиатски войни и сродници, африкански и сродници, кубински и сродници, U.S. Marine Corps и сродни пехотинци, латино и северноамериканци и сродници,
Цивилни жертви
Всички вие, безстрашни, познали безнадеждността
Призовани сте!

Вие също – гвардейски гренадири, артилерия, батареи и бригади на великата армия и
Наполеоновите стрелци-ловци,
и армейският му полк Garde Imperiale
Моряци, кавалерия, драгуни на императрицата –
костите ви по стратегическите поля край Бородино
Всички вие, сърцати, познали слабостта до пълното униние
Призовани сте!

Африкански полкове от Кралските западно-африкански погранични сили (RWAFF) от първата война
Лермонтовата планина от кървави тела на ген. Кутузов
Четирите Български армии, боен флот и авиация
Втора българска армия и османския гарнизон при 4-месечната Одринска обсада,
Всичките 70 000 войници от Антантата, загинали при българската победа при Дойран срещу 500-те наши …
Вие, войни от миноносеца „Дръзки“, спасили белия град,
възпят от Овидий, изгнанник в томийските дебри, там на делтата на тихия Дунав към Черно море
Всички вие, дръзки, безсилието познали
Призовани сте!

Христолюбивите войнства и
другите – ислямистки фундаменталисти, убийци на децата си и
вие, главорези на африканските и латиноамериканските корумпирани държавни устройства
Всички вие, кръвожадни и страхливи, безумството познали и падението
Призовани сте!

И трудоваците – псевдо-войнствата на псевдо-справедливите режими – дали по 2 години от живота си за отглеждане на свини
Лазаретите, медсестрите под пагон, обозите и всички останали, съпътстващи вийската групи
РОА на ген. Власов и войниците изпратени в ГУЛАГ
Всичките 18,2 милиона войници на Вермахта
И още 29 милиона мъже от 401 дивизии на Червената армия
Всичките 16 милиона живота загубени от двете страни на фронта
Цивилните жертви също
Всички вие, непоколебими, безчестието познали
Призовани сте!

Всички видове формирования,
наземни, водни и въздушни сили, войнства на времената
Победители и победени
Убийци и жертви
Оживели и загинали
Почитани и хулени
Съберете се!
Въоръжете се легиони за
Вселенска космически спектакуларна битка
Невъобразима
Sursum corda!
Призовани сте от
Глас идещ от човешка гръд
Вик ужасен и ужасяващ
Кански рев
Кървав нокът
Крясък на граблива птица
Сбирай се, безчетно войнство!
Събери се!
Всичките в едно
Изправете се
Тръгнете
Границата между това небе и другото отвъд
Прекосете
Червената бразда между този залез и другия отвъден
Пречупете
Чудовища от сенки
Плашилата в пламъци на свещи
Прободете
Мрачни и безплътни очертания
Приемете
Прогорете
Преобразете се и преминете
Тътен вместо гълъби
Провесени на кръстове сламени кореми
Диаманти орехи треви
Там врагът ще дебне
Там праха ще срещнете

19.04.2018

 

Адам

Ще се изправиш ли срещу слънцето
На този ден
На небесносиния простор
На светлината
На свежестта на вятъра, цъфтежа, ароматите, прохладата
Ще осъдиш ли
Истинно красивото добро
Дадено на сетивата и ума ти
Всъщност ще презреш ли
Даровете на този живот

Да, ще се изправиш срещу
всичкото това
и себе си самия

1.05.18

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Сирма Данова – Справедливост, или за отговорността на естетическото

 

„Справедливост.“ (2018) е първата стихосбирка на Александѫр Николов и първата авторска книга, която възниква в контекста на движението „Нова социална поезия“. За автора знам малко.  Бил е студент по биология за една седмица и бързо завил към филологията. Когато отишъл на първата си лекция по езикознание в университета, се усетил в свои води. Обича Буковски и Пенчо Славейков. Може да се каже, че челният му сблъсък с идеята за справедливост се случва в контекста на заниманията му с антична литература („тъй като се уча на справедливост в движение по античните образци“ (41).

С какво ни изненадва тази дебютна поетическа книга? Още със заглавието си тя разколебава негативния канон, в който думи като „справедливост“ и „работник“ са или анахроничен остатък от отминала авангардна естетика, или табу за литература, родена от кризиса на либералния мирен преход. Какво още? „Справедливост.“ гради най-новата предметна естетика в българската литература. Една непренебрежима особеност на книгата са точките след заглавието и след имената на отделните стихотворения. „Справедливост.“ е неоавангарден категоричен императив, на първо място защото проблематизира онтологичното основание на лириката.

Това е твърде странен дебют, съставен от поеми и сонети. Поемите обещават по-големи поеми. Сонетите обещават още сонети. Може би най-същественият принос на автора се съдържа в скока до всевиждащ разказвач в лириката, който създава изкуство от всичко: съществено и несъществено, малко и голямо, възвишено и красиво, гротескно и грозно, единично и множествено, мъжко и женско, животинско и човешко, изкуствено и естествено, домашно и улично, нормално и шизофренно, хтонично и небесно – „Сега, всеки ден, всеки час, навсякъде има матрял“ (с. 71). Всичко може да бъде повод за поезия: съдържимото в чинията, жадното улично куче, изкуството на гайдаря – потомък на някой луд гидия. Не е ли предмет на тази поезия бутафорията на жизнения опит? Немалко са стихотворенията на А. Николов, които говорят за бутафорната арматура на света, за бутафорен симулакрум. Руини, останки, отломки, развалини, „храмове без идоли“ и „хроники на изчезнали видове“ градят образи на времето в най-новата предметна естетика. В голяма степен на тези темпорални синекдохи дължим новото „оваряване“, на което настоява „Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.“. Не става дума за Гео-Милевото оварваряване, а за цялостна трансформация във времето на суровото, непокътнатото, девственото.

Един от силните жестове на Александѫр Николов в „Справедливост.“ е отговорността му към поезията въобще. И тук е интересното преобръщане – не животът е видян като органично единство, а творбата. Изкуството е естество, организъм, създаден от живи клетки, тяло, очакващо аутопсия („Криворазбраната куртоазия.“). В този органичен контекст можем да тълкуваме и полиморфната корица на книгата, създадена от художничката Радина Георгиева. Творбата е биологична система от клетки, кръв и лимфа. Органичният субстрат намира своя буквализация и в стихотворението „Израстване на книга“, където книгата избуява от тялото на субекта. И ето съкровения импулс на това природно срастване:

 

Затова написах тази книга,

Която расте по тялото ми, пълна

с бутафории, подготвени така,

че да поемам в последния ѝ дъх

по този път,

пътя към изящното

и отговорността. (75)

 

Изящното е другото име на естетическото в поезията на Александѫр Николов. Градивото на изящното е бутафорията, в чиито отпечатъци от човешкост се крият ядки на кедри.

Отговорността към поезията е и лайтмотив на поемата „Децибели. /как се роди от дървото пианото/“. Императивите „без тема не пиши“ и „[н]е се задоволявай само с понятия, съшити/ с бели конци от ритъма и силата/ на инверсията[…]“ представляват всъщност автоимперативи, градящи някакъв собствен строг негативен канон. Поезията отново е представена натурално-алегорически като гора от знаци:

 

[…] В гората с дървета-ликове

на вече умрели поети, короните и листата

вместо темета или дълги

къдрици, вяра е думата, думата с ятова

гласна, с кръстче, вяра по хоризонталата

и вертикалата, вяра, че няма да прелее гората

ако в нея още едно дърво се разлисти. (79–80)

 

Не е случайна визуалната репрезентация на ятовата гласна. Тази стара графема пресича света по вертикала и хоризонтала и засреща сакралното с профанното. Интересът на Александѫр Николов към седиментите на езика, неговите отколешни тайни, личи и в самото изписване на малкото му име с голяма носовка, по особен начин центрираща името, окръгляйки собственото му присъствие. Не прилича ли този юс в името Александѫр на дървесен ствол? А моя личен екземпляр на „Справедливост.“ авторът подписа на глаголица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Камелия Щерева – Един прашен елизиум

 

Свръхнова

Дали ще ти повярвам
в красотата,
докосвайки извивките
на мрака ти…
Дали ще те достигна
в лабиринта,
ако се разнищя до нула
и стана всеобхватна…
И ако погълна цялата вселена
с последните жеги
на изначалния ѝ взрив,
дали ще изгоря?
И нека друг пресътвори…
това, в което всички вярват!

 

Аморфия

Аз нямам форма,
твоят поглед ме чертае.
Умирам с всяко мигване.
После се раждам нова
в солената влага
на очната ти утроба.
Когато особено се харесам,
изпивам до дъно очите ти,
взора ти правя безплоден.
Опивам се от силата
на съзидателните сокове.
Суетата ме мами многоцветно…
с полегатите лъчи на залеза,
с всмукващата тъмнина на нощта,
с мръснобелите силуети на утрото,
с косите удари на деня.
Илюзията за реалност е ласкаеща.
Могъществото иска много жертви.
Удоволствието се притиска в задоволството
и врастват се телата им
в изрод с нова същност,
но с общи корени и остра генетичност.
Творец на форми съм.
От Музи съм пресита
и всяка даваше ми нови очертания,
но в мен изплуваше мечтата по очите.
Опитах да ги нарисувам –
вятър вейна хлад от кухините им,
опитах да ги мисля –
течност бликна в кладенците черни,
накрая ги поисках и с душата си
и върнах дара на създаването.
Не знаеш ли?
Аз нямам форма,
аз съм всичко в стадий на потенция.
Едни очи ме гледат непресъхващо
и мигат бясно, за да ме обемат.
Когато се наситя от прояви,
заливам космоса във дълбините си.
Там няма време,
течно е пространството
и всичко е безформена материя.

 

Ей така от нищото

Цял живот
имитатори на чувства и реакции.
Да се научиш
значи да крадеш
и да отнемаш валидацията
на кражбата.
Мъдрост е
да си откраднал достатъчно
и да си натрупал,
давайки го –
канибализмът води до повръщане.
След нея идва самоизяждането.
То е ултимативната
материя на духа.
Мислейки процеса
в статичност,
виждайки динамиката
на предметността,
усещайки света
отвъд баналните алюзии
за йерофания,
изпадам в драматичен сопилсизъм
и спирам времето.

 

Хипнотично

Събуждане, кафе, отмиване…
и взираме се с хипнотичен унес.
Нозе, размятани по пътя,
в стремеж към своето видение.
Аз плувам лесно срещу дневното течение,
не се докосвам със частичка даже,
затуй не съм в процес на отчуждение.
От всичко.
В мъгла са всички диригенти,
изрязани са само музикантите
в шаблон единен и ласкаещ,
с милувка, ваеща ги в конвергенти.
Музиката им покрива с благо миро
цялата палитра на емоциите,
музиката им е вместо вик на жило,
вместо плач и смях,
мълчание и сила.
Спирам само и единствено
в позиция на контражур,
усещам тласъците им далечни
как движат въздуха със мощта
на многомилионни еднодневки,
едва запълващи един контур.
Прозявам се в умората на унеса,
приспива ме мигът еднопосочност
и падам във съновидение,
в хаос от гиганти и знамения.

 

Homo Nebula

Мирише ми на изгорялото търпение,
взривяващо издъно конвулсивното ми тяло.
Забиващите се иглични вдъхновение
се вдигат на кълбета от нозете ми,
прорязвайки си тънички пътеки
по кървавите карти проиграни.

Мирише ми на тихо упоение,
шамански стъпки, тъпчещи край здрача.
От смачканата тиня под краката им
извирало небе успокоение,
разказвали се екнещи вълшебства,
вибрирали са екстатични пориви
от протуберансите на огъня из мрака.

Навсякъде върлува светла чума –
в пръстта, във облаци, във мен.
Не мога ни да седна, ни да се издигна
и търся лек във вътречерепен обмен.

Хем много ми се ще да се постигна,
за да не се ревнувам от света,
смъртта да бъде кротичка енигма.

 

Дърво

Полюшва се над мен
въздух от кристали,
снежинки не, а пълен мраз
в атмосферични естакади.
Краката ми са корени корави
и някъде дълбоко залинели,
здравото ми място – жилав чвор,
свързващ тялото ми със душите ми зелени.
Той е в парадигма кръгъл възел,
разплитащ се в милиони линии реални,
от него тръгва гъвкава фиданка,
лъкатушеща сред клоните банални.
Развихря се над мен въздух от кристали,
удрят ме безброй геометрични ледове,
трошащи всичките разплетени реалии.
А здравият ми чвор живее нов живот
в гредите, сплетени на къщен покрив,
накълцан и полиран до идиот,
посреща смело студ и лед,
умира бавно, безнадеждно
за втори път подред.

 

Неведение

Да определяш някого
с поглед и надежда,
да го направиш предан
вътре в себе си,
в тъмните килии,
които си строиш
над бездната наведен.
Да го обричаш на предателство,
облизващо до бляскав кокал
залитанията към избор,
обещан ни от минало незнайно,
да издишваш наказания
в облаците захаросани
на отлежала справедливост.
Да се опитваш да живееш себе си
във всичките напукани от болка маски
и малко да пропускаш тази същност,
която няма форма и познаване
като недовършената географска карта
с обещания за множество открития,
велики до едно и невъзможни,
защото са прокълнати със вечност,
а безкрайността изяжда всяка харта.

 

Сляпо петно

С режещата си
инаковиждаща слепота
бродя из каверните на мислите си.
На вътрешния огън пророкувам:
навярно ще превия
хрущящия гръбнак
на всичките си образи;
навярно ще ме прониже
с хиляди светлинни остриета
съвършеният простак
с лъчиста нищета;
навярно в самовзрян момент
ще се сгуша в края
да гледам
как всички смисли
бавно чезнат
в сляпото петно на съзнанието,
а действителността
се вкаменява в монумент.

 

* * *

Градският прах постигна себе си
в лекотата,
задмина се в летеж.
По пътя си разви съзнание,
скоростта оформи смерч.
С помощ от няколко онтологични елизии
успя да се конкретизира.
Еманципира се чрез въздушен метеж.
Заобиколи проспастта,
обрамчена с ярки филизи,
където свършваше просеката
към блаженството –
един прашен елизиум.
Беше влажно и стана на кал,
от кал на човек,
от човек на психична енергия,
от психична енергия пак на прах.
Защото му липсваше лекотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Йеле Ванакер – Блестящи въглени под петите

 

между поле и пеперуда,
цъфтят цветята, засадени
в тишината, след последния удар на сърцето
в горещ, летен ден,
капки роса от пеперуден
дъх блестят
върху стъблото и листата,
докато не изчезнат следобед.

 

казват, че с времето
тишината ти ще се разтвори
в разстоянието между нашия
последен момент заедно
и момента, в който съм сам със себе си.
че ще свикна,
че постепенно все по-малко ще
съм направен от глад и жажда,
чакащ да опитам от пролетта,
в която, казват,
всичко се завръща
и нищо никога не се изгубва
и ти си, всъщност,
вече там
и аз съм онзи, който е все още
тук,
където те загубих
и колкото по-близо идвам до теб,
толкова по-далеч от мен
ще изглежда, че си ти.

 

ако виждаш, каквото аз не виждам, ще затворя очи
и ще се промъкна под леглото с чудовищата.
може би има живот от светлина в сянката,
сред приятели в сляпото петно на окото,
върху крилете на пеперуда.
може би всичко е по-малко истинско,
когато отместиш поглед,
но в тъмнината всички сме изгубени,
по-скоро слепи за това кои сме,
отколкото необичани в нещата, които вършим.
това нещо, значи, нещото значи, което съм
е съществуването, към което вече не гледаш.
то пада и после се чупи,
падането му в съвсем последния момент.
то те гледа в празнината, която никой никога не вижда
и не ни разделя наистина,
за да оформи цялост като две еднакви празноти,
което е повече в светлината на нещата,
отколкото сън и още, за червеите.

 

влачим се боси сред
саждите на изгоряло минало
– блестящи въглени под петите ни,
докато си поемаме въздух в леката мъгла,
която се издига от бездънна бездна,
обикаляйки в кръг около нашите голи, почернели тела.
ние броим стъпките, танцуваме
между саждите,
сякаш нещо някога е било,
сякаш има обратен път, който може да бъде намерен –
ние пазим треските
в празните камери
на нашите следи въплътени.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Здравка Шейретова – От зимното слънцестоене до днес

 

Из цикъла „ИГРА В ДЪЛБОКОТО“

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато подавам отворена за тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Грешна

Не се навеждай
Да вземеш камъка
Той вече е хвърлян

 

***
Докато очите са заключени
в екрана
на телефоните
душите на приятелствата
прегризват пъпната си връв
и отлитат!

 

Из цикъла „СТРЕЛАТА НА ЛОВЕЦА“

***
От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.

***
Когато закърпих тишината
надве-натри,
в миг се скрих
в ръбчето на твоето мълчание –
като сподавен вик,
за да избухна –
хипернова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018