Каролина Алмишева – Утринно сърце

 

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

 

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

 

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

 

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

 

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

 

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Елизабет Йоскова – Във старите прогнили дънери

 

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

 

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

 

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Борислав Игнатов – Върни живота си в точка нула

 

Дигитални насекоми

Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.

Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.

 

Самосътворение

Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.

Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.

Нуждата да няма нужди.

Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.

На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.

Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.

Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.

Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.

Първата капка
Вече е прелята.

 

ПриОтсъствие

Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.

 

Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)

Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.

Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.

Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.

И гледай как всичко
се случва наопаки.

Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.

Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.

Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.

Отърви се от предпоставките
на съществуването.

Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Дай ми череша

 

Ще влезеш при мен като гарван
И после как ще говорим
Ще бъдеш момиче ли, старец
Дете със коси до колене?
Ще можем ли с глас да повторим
На мъртвите първите думи
На неродените последното
“роди ме”
Ще можем ли с очи да се видим
А после с очи изгорени
Да пеем сред сухото семе
Да плачем над живото време
Ще можем ли за ръце да се хванем
Ще можем ли долу да слезем
Над празното да се надвесим
От нищото всичко да вземем
Това ми кажи
Ще отворя
Дъхът ти ще взема със своя
И гарван ще бъда със тебе
Смъртта ти ще бъде и моя

 

давам ти череша
докато стават червени устните ти
давам ти череша
докато пее името ми в утробата ти
давам ти череша
докато слагаш монета под езика ми
докато бреговете удряме с гласовете си
и сокът става на вино
и пораства дърво от стъпалата ми
и небето се стоварва в клоните му

после
когато дланите ти се отпуснат
пълни с пепелта на цветовете

дай ми череша

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Йоанна Златева – Антропоцен („За тялото и душата“, Идлико Енеди)

 

На интервюто за работа в кланицата
финансовият директор те пита дали ти е жал за животните,
без ирония, дали ще можеш да издържиш.
Тъгата е мярка за постоянство.
Под струята на маркуча в края на работния ден,
подът отново е сигнално бял и цял.
Аура от шоурум на икеа стаена в кухненски плотове,
които отново са винаги нови,
принцеса и войн от лего сънуват един и същ сън.
За обяд работниците в стола си поръчват киселец.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Евгени Бързашки – Ти си тази която държи ножа

 

Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Когато мисълта изгражда дом

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Димитър Пейчев – И ще ни обърне Господ гръб

 

И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Антоанета Христова – Сърцето ми е сабя

 

Имам една черна дружка
Много мека е козината и
Вятърът духа и тя перце
Очите не се виждат
Понякога има нокти
Понякога драска ужасно
До кръв
И зъби
Игли
Винаги гладна
Е
Винаги гладна
Напоследък яде
Само болка
Тогава расте най-добре
Моято котка
Поезията

4.2018

 

Разпиляна съм
Всичко натъпкала в душата-дрипава раница
С малко пясък-останал в обувката
Продължавам по пътя да крача
Промъкват се
Стари сенки в здрача
Дърпат ме
И изхвърлям ненужната тежест –
Всички сълзи
Напълнили чаши – пробити
усмивки – букети изсъхнали
Пожелания – дървесни корони настръхнали

И преплувам отново реката
С часове и минути задръстена
Тя пречиства накъсва съшива
Моят куфар със спомени

Съпротива
Нямам вече останала
И сама съм река
Всеки хвърлен камък
Повличам
И на дъното
Пясъка
Перли
Корали
Съкровища

На дъното
Съм

11.5.2018

 

Статус

Седим тази сутрин в кухнята
Тънка струйка дим от яйцето
И аз.
Дим от пъдпъдъче яйце, обелено.
И аз, увита в суитчъра.
Седим като Аладин и духът на желанията.
Докато го напиша, останах само аз.

11.2017

 

По пътят на едни стихове

Езиците прехвърлят думи
Като пощальони – колети,
Като керванът – дисагите,
Като водата – турбините

Върти се мелницата
И вътре смилат
Смисъла
Воденичните камъни
И речните
И пясъка под стъпките
На камилите

Отварят опаковката
Тя всеки път различно шумоли
Но вътре все едно тупти
Въздиша
И Мирише

Стихове пътешественици
Вълшебници
Поклонници
Мелничари
Камилари
Отекват в нощта
Загасват с падаща звезда

И се превръщат в спомен

01.2018

 

Аз съм стихия
Нямаш сили с които да ме държиш
Неуправляема като вълна
Имаш мачта и кораб с платна
Опитай да плуваш
Дори да отплаваш
Ще бъде добре

Ако не те повлека
Ако не те завъртя
Ако не оплета
Всички въжета
В едно
Ако не разкъсам платната
Ако не напукам кърмата
На трески и парцали
Ще бъде тоз боен кораб

Аз съм стихия
Магия
Дъжд
И пяна

Няма волан да ми сложиш
Нямам език за юзда
Няма врат за нашийник
Нито ноздра за халка

Аз съм стихия
При мене ще дойдеш
По пясъчен бряг
Ще седнеш на кея
Ще протегнеш ръка
И ще чакаш

И когато се успокоя
Ще отпусна платната ти
Ще бъда едно огледало на звезди
И на облаци
По пътеката лунна ще дойда

Ще изпея приспивна песен с вълните
Ще погаля косите ти
Завит с водорасли
Обкичен с рапани и перли
И ще те пусна
Да си отидеш.

Аз съм стихия
Кормчио,
Твоя кораб
От вълните пази

10.2017

 

Той каза
Закалявали сабите
В огън
А в Дамаск
Даже в кръв
В телата на робите

Тези пожари
Така закаляват

Топлината на тялото
Кръв

Сърцето ми е сабя
И търси своя роб

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на млада жена, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стоян Михайловски – Из „Книга за българския народ”

 

Из „Единайсети ден”

I
И тъй, пред мен, вред около мен,
поклонници и подлизурки – ето
картината на моето вицекралство!

Врат няма вече да видиш – ни коляно –
ни гръб – незаболели от всечасно
прегъване; държавата прилича
на храм: ето благочинност идеална!
Да, тези изчадия високомерни,
тези фокусници в шамбелански дрипи,
тези гиздави негодници, тези лихи
искатели на светли униформи,
тези първенци, които вечно търсят
ловитба в неразбранщина, тези смели
витязи на сплетнята, тези службаши
с нечисти замисли и чисти чизми
те са мои пленници, раби покорни!
Аз ги избрах безсъвестни – и после
за съвест волята си им наложих;
като слепци, прогледнали внезапно,
сто пъти те ми възблагодариха!
Аз им раздавам ордени с брилянти
фалшиви: те мълчат, понеже знаят,
че награждавам техния характер –
фалшив като труфило за два гроша…

II
Мируват те, кротуват те, защото
поради моята търпимост само
те беззаконстват законно някак!

Мируват те, кротуват те, защото
аз съм ги завладл, душа и тяло:
щом шавнат – трябва вдън земя да слязат!

Мируват те, кротуват те, защото
аз имам правото да разрешавам
без въззив – както искам – всяко дело!

Мируват те, кротуват те, защото
у мене е тефтерът им – регистърът
за техните издайничества, козни
и татства – грозния Списък на Позора!

Да, чадо, вол се връзва за рогата,
а големец се връзва за порока!…
Към зло насъсквай – и подире думай:
„Това зло е наказуемо, служител
ще бъдеш мой – или ще те накажа!”

IV
…Все пак останаха – аз го признавам –
неразвалени хора в обществото,
искатели на чист лазур и светли
простори, шепа ходжи, за които
извеяността се зове ефорност,
хлапета млади, школници до вчера,
останали пак школници в живота,
драскачи, некадърни да отгатнат
тази гатанка велика: – Страст какво е?
Но усмирих ги най-подире аз!
Те ме дълбоко ненавиждат; обич
от никого не искам аз впрочем:
меч от симпатия не се нуждае –
боязън заменя преданост успешно!

Този, който охка скришом, не заслужава
гонение; плач таен е законен;
блян – под юргана – е блян безопасен;
ръце кръстосани полека-лека
на восъчни ръце се преобръщат!

V

Имотността е източник на смелост;
мъж заможен и охолен те гледа
накриво; мъж изпаднал е безвреден…

VI
Противника си щом съсипеш, гладен
и гол щом го оставиш да се скита,
щом го докараш до това положение
ужасно – никъде да не намира
подслон, да не вижда вече засмяно
лице и сладка дума да не чува –
отпадат вече всички сили в него,
излиза вече от него всяка доблест!

Каквото и да казват
поетите – апостолския век отмина…

VIII
А ето друго, твърде любопитно
и твърде поучително явление:
от патила на патила, от болки
на болки, многажди Идеологът
до крайно изстъпление дохожда,
ожесточава се и повилнява –
и най-подире в животинска хищност
и в самоомерзение изпада…
Тогава по-подла твар от него няма!
Аз давам – от кесията си – плàта
на двадесет шпиони – мои хора
тези хора са идеолози бивши,
съборени гиганти, недозрели
волтеровци, маносани поети,
лъжееманципатори народни,
революционери – недоносци
или, с две думи, запъртък човешки…

IX
Талант да беше приходоносно нещо
да бе възможно само с философско
високомислие, с надуто знание
охлузено палто да се сменя
и чизми скъсани да се заместват,
аз бих признал, че книгата е висше
могъщество – признал бих, че не мога
с това могъщество борба да водя,
и бих си дал оставката, Галибе,
от всякакво пашовство и везирство!

За щастие, банкнотата е днеска,
това, което винаги ще бъде:
едничкия атестат за гениалност!

 

Подборка и редакция Александѫр Николов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018