Людмила Калоянова – Ийст Ривър

 

В мъгливия следобед
на Карл Шурц парк
попивам пръски дъжд и
мирис на река
пуерториканки с колички
разхождат приветливи
френски
булдози
два сиви гълъба
надничат
от ръждясалите перила
във водовъртежните ями
на Ийст Ривър
дошъл тук
преди повече от столетие
вуйчо Теодор
ми маха с ръка
дъщеря ми
(която не подозира за съществуването му)
обича да си прави
снимки пред
статуята на свободата

…отронена памет
ентропия на пренесени гени
парадокси на скъпо
платената свобода…

гълъбите-въжеиграчи
продължават своя танц
върху перилата

протягам ръка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Людмила Калоянова – Ню Йоркска поема

 

Магистралите на Пенсилвания

са гигантски чудовища.
Пипалата им се врязват като
октоподи в бизонските
тела на Апалачите.

На 386 Parkway East
баща ми заплака на телефона:
– Оставихте майка си сама,
защо не дойдохте… Щеше да
е различно.

Хищната спирала на пътя
се самоизяжда
пред мен.

– Каза ли нещо?
– Последните ѝ думи бяха
„умирам“…

Усещам сърцето си –
пулсиращо телце на врабче –
докато слушам
гласа на баща си,
залутана сред магистралите
на Пенсилвания….

 

Лингвистично

постоянно
мигрирам –
в нови наречия и
чужди езикови
пространства

моите езици
са строителите
на живота ми –
аз съм тяхната
(недовършена)
Вавилонска кула

обитават ме като
фигури в картината
на Брьогел Старши

разбъркат ли се,
ще се
разпадна
на ята от
неразбираеми думи
и ще се пръсна
по цялата земя

 

Удоволствието да бъдеш никой

е така освобождаващо.

Да бъдеш никой –
без страх и предразсъдъци
да стигнеш
съвършенството
на свободата.

Никога не съм била
така свободна
както когато осъзнах,
че съм никой.

 

Ню Йоркска поема

Виждам те през очите
на детето ни, пием кафе
на един покрив в Хелс Китчън…

помня светлината на гаснещ
фенер и закъсняло небе,
синя рамка на прозорец
в Гринидж Вилидж,
където вечеряме в здрача,
моста Уилямсбърг,
изписан с графити,
по който вървяхме
хванати за ръце
на път за Бруклин;
Ийст Ривър и сивите гълъби
в парка Карл Шурц,
танцуващи степ покрай пейките,
жълтите нарциси под дърветата,
които всеки път ми напомнят
за мама (поднася ми букет нарциси
в родилния дом и оттогава
все ме изпраща в Америка);
мощната снага на града
приютила милиони преди нас,
с които се чувствам завинаги свързана,
кълбата от пара над покриви от асфалт,
мириса на море и печени кестени,
чувството за
сила
свобода
принадлежност;
вятъра, впрегнат в гърдите,
сирените на корабите,
порещи реката Хъдсън
между Бетъри Парк и Ню Джърси…

помня фериботите на Стейтън Айланд,
островчето Елис, където за
първи път стъпва вуйчо Теодор,
оттам тръгва имигрантската му
одисея (Уест Ориндж бяха думите,
които чувах всеки път когато
лелите ми се събираха да пият кафе –
Уест Орáнж както го произнасяха
с гордост и неизменно през сълзи;
сега в Upper East Side живее
дъщеря ми)…

помня пътеките на Сентрал Парк,
цъфтящи дървета,
замръзнали
във времето,
звука на саксофона в
платната на корабчета-играчки,
файтоните на Кълъмбъс Съркъл,
където обикаляхме с шепи
надежда…

Виждам те през погледа на
детето ни, спрели сме някъде
на Канал Стрийт.

Там, в един несъществуващ
вече ресторант, започна
нашето пътуване…

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ханс/Жан Арп – Черна светлина

 

Из „Домашните камъни”

Стъпалата на утринта, стъпалата на пладнето и стъпалата на вечерта
Непрестанно обикалят около кисели задници.

Следователно лъвът е диамант.

По дивани, направени от хляб,
Седят облечените и съблечените.
Съблечените държат оловни лястовици между пръстите на краката си.
Облечените държат оловни гнезда между пръстите на ръцете си.
По всяко време съблечените отново се обличат
И облечените се събличат
И трампят оловни лястовици за оловни гнезда.

Следователно опашката е чадър.

Уста се отваря вътре в друга уста
И вътре в тази уста – друга уста,
И вътре в тази уста – друга уста
И така нататък без край.
Ето тъжната перспектива,
Която притуря едно не-знам-си-що
Към друго.

Следователно скакалецът е колона.

Пианата, с глави и опашки,
Поставят пиана с глави и опашки
На техните глави и опашки.

Следователно езикът е стол.

 

Просторът е корен.
Камъните са пълни с чувствителност. Bravo.
Bravo. Камъните са пълни с простор.
Камъните са влажни клонки.
Върху камъните, положени там вместо уста,
Израства скелетът на листо. Bravo.
Каменен глас, лице в лице и крак до крак,
С мигновения поглед на камъка.
Камъните биват изтезавани като плът.
Камъните са облаци, поради това, че тяхната втора
Природа танцува върху третия им нос.
Bravo. Bravo.
Когато камъните се одерат един о друг, гвоздеи израстват
По корените. Bravo. Bravo.
Камъните се събудиха, за да излапат точния
Час.

 

O, боже, нашият Kаспър е мъртъв!
& сега няма кой да oфейква с пламтящото знаме &
Да го плющи всекидневно о черната, наплетена коса на облака.

Няма кой да криволи мелничката за кафе в античния шлем.

Няма кой да случва идилични елени от вцепенената пазарска чанта.

Няма кой да лъха кораби, чадъри, пчелари, вятърни вимета,
Озонови вретена, няма кой да филетира пирамидите.

О, Боже, Боже, Боже, добрият наш Каспър е мъртъв! Господи, Господи,
Каспар умря!

Акулови зъби с разбити сърца, покрусени хлопат в камбанарията,
Когато произнасяме рожденото му име. Затова и се придържам към фамилията,
Стенейки Каспър, Каспър, Каспър.

На кого ни остави? Под каква форма блуждае сега душата ти?
На звезда ли си се уподобил или на верига или
На вода, понесена от горещ вихър или на едра ненка от черна светлина
Или на прозрачна тухла върху охкащия скален барабан
На съществуването…

О, сега короните на главите ни и подметките под краката ни изчез-
ват & ангели тлеят върху погребалния огън.

Черната боулинг писта прогърмява зад слънцето & няма
Кой да завърти стрелките на компасите & колелетата на ръчните колички.

Няма кой да вечеря с фосфорециращи плъхове на масата за босоноги.

Няма кой да изпъди вятърния дявол, когато се опита да изкуши конете.

Няма кой да ни научи на инициалите на звездите.

Неговият бюст ще украсява всички достойни огнища, но ня-
ма емфие & утеха за мъртвата глава.

 

Равнината

Бях насаме с един стол в равнината,
Която се губеше напред в безсъдържателния хоризонт.

В равнината – безупречно павирана
Нямаше нищо, абсолютно нищо, освен стола и мен.

Небето – вечносиньо,
Никакво слънце не му даваше живот.

Неразбираема, безчувствена светлина
Озаряваше безконечната равнина.

За мен, този вечен ден изглеждаше прожектиран.
Пресъздаден от чужда сфера.

Не ми се доспиваше, не огладнявах, не ожаднявах,
Не ми ставаше горещо или студено.

Времето беше само едно неразбираемо привидение,
Тъй като нищо не се случваше или променяше.

В мен живееше все още малко Време.
Това, най-вече, благодарение на стола.

Заради моята работа с него
Не загубих напълно
Усещането си за миналото.

Сега и тогава, бих издърпал себе си, към стола
И бих галопирал с него.
Понякога в кръгове,
А понякога и право напред.

Изглежда съм успял.

Дали наистина съм успял няма как да зная,
Тъй като нямаше нищо,
По което бих могъл да измеря движенията си.

Докато седях на стола, тъжен, но не и обезнадежден, размишлявах
Защо сърцевината на света излъчва такава черна светлина.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ваня Вълкова – Взаимодействие извън времето между Рим – Мадрид – Дъблин

 

Един поглед и множество разсъждения върху необароковoто-деконструктивистично стихотворение ,,Невинният и художниците” на Христина Василва, публикувано в брой 14 (ноември) на сп. „Нова социална поезия“.

 

Понякога, разминавайки се с поета, не се виждаме взаимно, не се разбираме. А поетът клиширано се подпира на ,,своята арфа”, докато всичко се сгромолясва и тя бавно се разтрошава на множество парченца: дървени, златни, електронни, сребърни, месингови, стоманени, медни, стъклени, костни, кристални, пластмасови, алуминиеви, рубинени, смарагдови и малахитови, бронзови, железни и никелови, магнитни, ахатови и лазуритови, огледални и кварцови, фолиеви, литиеви, каменни, пясъчни, глинени и кървави. Каква устойчива сплав може да стане!

До днес почти алхимичната схема Поет и арфа / Поет и муза упорито продължаваща да живее  в много представи и да допринася за изграждането на мекия, пригоден и лиричен образ на поезията като разтушителна и сантиментална лирика, с която сърцето да „се напълни“. Дали дефинициите, емоционално зареждащата или разсъдъчно изграждащата, трябва да се противопоставят и разделят?

Четейки стихотворението „Невинният и художниците“, ние навлизаме във време и пространство, което ни притиска силно. Докато не започнем да се изкачваме по стъпала на малкото корабче, с което ще се опитаме да плуваме през бурния бароково-деконструктивистичен океан на стихотворението, борейки се с умилителни песнопения и унищожителни вопли, с ниски и високи тонове, с извивки на пропадания и изкачвания. Това начало на пътуване ми припомни един текст на критика Кирил Кръстев от 1926 г., „Разсъдъчна поезия“. Ще цитирам малък откъс от него, като фар, с който може да плуваме по-лесно през водите на едно разсъдъчно стихотворение –  конструирано като мрежа от факти, наблюдения и преосмисляния; отварящо множество врати към дълбоки исторически коридори. Коридори, в които може да се сблъскате с летящи парчета от портретите на лица – символи на божествената власт на земята или с лица на велики творци,  в които се кръстосва пространството на Модернизма и Барока.

,,Разсъдъчността е основата на художествената концепция за живота, без която е немислимо никакво поетично творчество. Поезия, лежаща само върху крилата на чувствения нюанс гали нашата душа, без да остави дълбоки следи. Разсъдъчната поезия жертва теоретичните изисквания, за да застъпи по-широки възможности на въздействие върху духа, което е тъкмо задачата на изкуството. Разсъдъчната поезия злоупотребява понякога с тая жертва, но затова пък тя е един предпочитаем, макар и суров материал на естетично съзерцание, зад който човек е сигурен, че стои едно здраво съдържание. Разсъдъчността е контролът на вътрешното съкровище на твореца. Поетът е преди всичко оня човек, който има най-голям дълг и дял в обогатяването на човешката духовна съкровищница – и само разсъдъчността между неговата тънка лирична продукция е, която дава възможност да почерпим от неговите проникновения в тайните на жизненото.”                                                                                                                                                                                                                                                                                                                          Из „Разсъдъчна поезия“

Влизайки в това поетично пространството, ние сме приобщени към едно лично пътуване в историята на изкуството и културата. Попадаме в сложна плетеница от значения, имена, факти, личности, символи и географски означения. Влизаме в историята на паметта, гледането и виждането.

Пътуването започва с директна среща със символа на духовната власт на земята по времето на италианския барок в лицето на папа Инокентий X. С него в началото на стихотворението като че ли разговаря самият Господ, Създателят на светлината, самата Светлина.

„Отлично се познавахме, Джовани Батиста – зависехме един от друг

останалите посветени бяха

испанецът и ирландецът – майстори на болката и светлината“

 Като читатели, преминаваме през поетична среда, в която понятията за красивото и грозното се променят и загубват своите значения и започваме скоростно и безвремево да навлизаме в историята на изкуството. Преминаваме през немилостиво реалистичната образност на великия испански бароково художник Диего Веласкес, пресъздал портрета на папата с прецизна суровост, и после мигновено нахлуваме в модерното време на XX век, попадайки в истерично концептуалната серия – вариации на ирландския художник Франсис Бейкън. Вариации, основани на портрета на Веласкес на „невинния“ папа Икокентий X (в превод, Innocente е невинен), но с един нечовешки до болка експресионизъм, представящ образа на истеричния терор, пропит в картините: „Етюд по Веласкес: портрет на папа Инокентий X“, „Първи етюд към портрета на Папата“ (1961 г.) и други вариации.

И Веласкес, и Бейкън са били художествени майстори на болката и светлината и тази бинарност СВЕТЛИНА-БОЛКА / СИЛА-НЕМОЩ продължава да е мотив през цялото поетично пътешествие.

 

Болка – Немощ

,,Обезсилен и немощен с криви крайници на старец

сухи отвърстия, обелени нокти, окапали зъби

олетели вежди, мигли, коси

черни петна по кожата жълта – кожа или прегоряла хартия

за оплакване си, Инокентий”

 

Светлина – Сила

,,гледаш смело, не ти мига окото –

слава, величие, мощ

виж се там – този портрет е най-ценното, останало ти от понтификата –“

 

Стихотворението постепенно разнищва една историческа реалност с множество кръстосани и многопластови взаимовръзки.

 

Символиката на името

Трима видни италианци в историята носят името Джовани Батиста: Папа Иникентий X, от богатата аристократична фамилия Памфилии; изключително драматичния италиански бароков композитор Джовани Батиста Перголези*, известен с великото си вокално-симфонично произведение „Стабат матер“ от 1736 г., представящо страданията на Божията майка, Дева Мария; късно италиански бароков художник Джовани Батиста Тиеполо*. И както Тиеполо в своите мащабни фрески изхвърля и завихря в пространството тела и обекти, преодолявайки визуално гравитацията, така и строфите от „Невинният и художниците“ се оттласкват, изхвръкват и преодоляват историческото време и гравитацията на поетичните форми.

,,така както по-рано испанецът мен спусна отгоре, но

за да облея тялото ти, да го събера, да засвети

интегритет на завършената личност в целостта

така ирландецът тялото запрати в

решетъчния асансьор на моите с метален блясък лъчи-тръби

натисна копчето и клетката мълниеносно полетя към бездната

усещане, казва, което не идва изневиделица, рязко, а бавно се спуска,

нежно обгражда те

и мракът на ужасения му вик ме погълна

интегритет на завършената личност в разпокъсването

Няма Джезу Бамбино, няма Мария, нито седнала, нито права

Царство на Любовта”

 

Символиката на мястото

Факт е, че художниците Тиеполо, Бейкън и Веласкес завършват своя жизнен път в Мадрид, където през 1660 г. се ражда Веласкес. Връзката Испания-Италия, Мадрид-Рим продължава през цялото стихотворение на различни нива. Тази взаимовръзка между исторически места надгражда представи в стихотворението, а един от основните концептуални образи е този на знаменития римски фонтан с четирите реки, поставен срещу двореца Дория Памфили в Рим. Последният е разгледан като обект на богата прищявка и удостоверяване на власт в миналото, на фона на мизерията в Рим и на неговото настоящо икономическо-културно-туристическо присъствие в италианската столица. Фонтанът е проектиран от разпрашителя и синтезатора на мраморна материя, скулптора и архитекта Джовани Бернини, и е поръчан от папата в едни от най-тежките и гладни години за Рим, през които е имало данък върху хляба. Динамичната мраморна композиция от животински и човешки фигури около висок египетски обелиск визуализира представата на скулптора за четирите, познати за времето си, големи реки (Нил, Дунав, Ганг, Рио де ла Плата). Те символизират континентите Африка, Европа, Азия и Америка, а папската власт, свързваща ги в едно общо начало и подчинение, е представена в образа на египетски обелиск: символ на светлината. Увенчан е със скулптура на гълъб, носещ маслинова клонка – символ на мира.

,,Фонтана с четирите реки –

фонтани вместо водонапорни кули

фонтани-помпи – да изтласкват тибровите води отвътре градските стени

за вдигането им на римляните от къшея откъсна

данъка върху хляба им увеличи

грамажа на самуните им намали

тогавашните римляни от насъщния лишаваха се, а днешните печелят от това

настоящето винаги плаща вечността

и тази сметка ти пое”

Тленните останки на папа Инокентий X са положени във Вечния град и стихотворението ни развежда по улиците на днешен Рим, стигайки до „дел Корсо“. Там се намира дворецът Дория Памфили, исторически принадлежал на древната благородническа фамилия Дория Памфили, от която произлиза и самият папа. Понастоящем сградата е превърната в голяма галерия, известна с една от най-богатите живописни колекции от XVI-XVIII век, където на спокойствие си почива, завърнал се в своя дом, знаменитият портрет на папата, рисуван от Веласкес през 1648 г.

,,Уединен си отдавна в странична капела на

твоя от столетия загубил величието си дворец на вия дел Корсо”

А крясъкът на емоционално наслоените образи в стихотворението ни връщат към картината на експресиониста Франсис Бейкън, представящ папата, седящ на трон и затворен в лазерна клетка между рентгенови лъчи, в едно болно с истеричността и ужаса си пространство на вечното безмълвие и на вечния вик. В картината на Бейкън образът на крещящия папа е непрестанно пробождан от светлината, в контраст с плоския черен фон, и това засилва тревожността и агресията.

,,Сега си болен, сам, затворен”…

,, разпарчетоса го в отвесни решетки от рентгенови лъчи

приклещващо те отпред и отвред в лазерна клетка

 

Символиката на събитията

Друга директна историческа и концептуална връзка може да се направи между папа Инокентий Х и сър Франсис Бейкън. Папата се обявява против Вестфалския мир, сложил край на Тридесетгодишната война и с този свой акт ограничава бъдещото участие на своята институция в управлението на световните политически дела. По същото историческо време бившият лорд-канцлер на Англия сър Франсис Бейкън, юрист, писател и известен философ, не успява да получи пълна реабилитация за обвинението в корупция и през 1621 г. влиза в затвора „Тауър“, за да излежи присъдата си. След време крал Джеймс І го помилва, но не го връща на държавна служба. Това положение дава възможност на сър Бейкън да напише едни от най-известните си философски съчинения: De augmentis scientiarum и Novum Organum, както и утопичния си роман „Новата Атлантида”. Тази формална връзка с имена и събития ни отпраща 300 години по-късно, когато неговият съименник, прочутия ирландски художник Франсис Бейкън емпирично наблюдава и емоционално отразява жестокостта, съкрушеността и ужаса на Втората световна война и представя вътрешната самоизолация на човека на Модерното време. Той буквално изригва своята експресионистично-социална представа за образа на папата като еталон за духовна и политическа власт в картините-вариации по оригинала на Веласкес от 1650 г.: „Портрет на папа Инокентий X“, „Етюд по Веласкес: портрет на папа Инокентий X“, „Първи етюд към портрета  Папата“ и др.

 

 

Бележки:

1 Из ,,РАЗСЪДЪЧНА ПОЕЗИЯ” на Кирил Кръстев (1904-1991), български изкуствовед.  https://liternet.bg/publish5/kiril_krystev/razsydychna.htm

2 През 1648 г. Диего Веласкес за втори път посещава Ватикана и рисува знаменития „Портрет на папа Инокентий X“, 1650, Галерия Дория Памфили https://www.wikidata.org/wiki/Q1240092

3 Сър Франсис Бейкън (1561- 1626 ), английски философ, емпирист, юрист, политик, писател. Роден е на 22 януари 1561 г. в Лондон и умира на 9 април 1626 г. в Highgate, Лондон.

Основоположник на емпиризма, течение във философията, близко до т.нар. „сенсуализъм“, направление в епистемологията, според което сетивата и възприятието са основен и достоверен източник на познанието. Според емпиризма цялото човешко знание произхожда само от опита и се свежда до него. Велик мислител на ренесансова Англия, Бейкън се сочи като създател на индуктивния метод и защитник на научната революция. Във философските си доктрини той се основава на учението на Аристотел и на схоластиката. Бейкън твърди, че единствено научно-техническият прогрес може да подобри живота и цивилизацията и да обогати духовно човечеството.

4 Диего Веласкес (1599-1660) роден в Севиля, Испания, и починал в Мадрид. Повлиян е от Петер Паул Рубенс и вдъхновява испанския бароков художник Хуан Батиста Мартинес дел Мазо (1612-1667), както и френския художник-импресионист Едуар Мане (1832-1883).

5 Франсис Бейкън (1909-1992) е ирландски художник от английски произход, роден в Дъблин, Ирландия, и починал в Мадрид. Той е представител на експресионизма. Повлиян е от испанския художник Пабло Пикасо и вдъхновява творци като Дейвид Линч; Люшън Фройд (внук на основателя на психоанализата Зигмунд Фройд); Демиън Хърст; Джулиан Шнабел.

Автор на картината THE EICHMANN BOX, репродукция на известната картина на Веласкес от 1659 г. „Портрет на папа Инокентий X“. През 1953 г. Бейкън създава прочутата си картина „Етюд по Веласкес: портрет на папа Инокентий X“, на която прави още 8 вариации.  https://aepearsall.wordpress.com/writing/the-eichmann-box/

Триста години след смъртта на своя именит предшественик, Френсис Бейкън заминава за Берлин и Париж и започва кариерата си на художник. След още двадесет години рисува серия „подготвителни“ портрети, преди да сътвори „своя” папа Инокентий Х, определен като истеричен терор.

6 Джовани Лоренцо Бернини (1598-1680), велик италиански скулптор и архитект от Барока.

7 Джовани Батиста Перголези (1710 – 1736), италиански бароков  композитор. Негова известна творба е „Стабат матер“ (1736).

8 Джовани Батиста Тиеполо (1696 – 1770), италиански бароков художник на монументални фрески, предшественик на стила Рококо. Роден и починал в Рим.

На площад Навона в Рим се намира дворецът Памфили, построен по поръчка на папа Инокентий X за жената на брат му, Олимпия Майдалкини, известна и като Дона Олимпия. Тя става съветник на папата след смъртта на мъжа си и се превръща в една от най-влиятелните жени в историята на Ватикана.

9 Фонтанът на „четирите реки” на площад Навона в Рим, проектиран от Лоренцо Бернини, е едно от най-забележителните творения на изкуството на Барока. Фонтанът е реализиран по поръчка на папа Инокентий X. Основната скулптура на архитектурния паметник се състои от четири мъжки фигури, символизирайки главните четири реки в света: Ганг, Дунав, Нил и Рио де ла Плата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Антоанета Христова – Стоиш като експонат

 

Душата ти е разкъсана
А някой чете за това
И се забавлява
Сърцето ти прескача
И преглъщаш сълзите си
А някъде плащат пари за това
Усещаш всяка капка на думите като удар с чук
Но това никога не е имало значение за някой друг
Някой си но си никой
Пешката
Която никога няма да бъде кралица
Кралицата, която е обезглавена
Пораснала си, но детето в теб
Все още чака да целунат удареното място
Две чаши вино
И розовия цвят
Пълни очите ми и капе на парфюм

5.2018

 

Стоиш като експонат
На своята разбита душа
Олицетворение на развалините
На отломките от пожарите
Пред погледите
Пред столовете
Празнотата запълва душата
Като въздуха балона
Подпалвачът е в публиката
Гласът не е твоя
Но думите са
Гласът е единственото близко нещо
Събира счупените ти парчета
И те крепи
Гласът приятелски
Заел е твоите грубости
Колко нехарактерни за нея
Дали в зоопарка
Имат нужда експонатите
От глас
А ние палачите им
Им правим снимки
Безмълвие

10.09.18

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Александѫр Николов – Нова социална поезия

 

Равденски сонет ’18

Бос по плажа. Вир от разтрошен асфалт нагоре.
Желязна земна топка за катерене, забита
В центъра на детската площадка. Отстрани –
Ръце на малък, син плувец, хванати за лоста.
Тялото виси като камбана или йота. Преди дъжда
Облаците лягат върху плажа. В пътя между бунгалата
Три деца играят под чаршафен замък, хванат с щипки.
Преди дъжда народът се разбягва като мравки.
Дупка, с формата на кръг, изрязана в бетона.
В средата ѝ е аурата на въртележката, обрасла с лишеи.
Желязото от истинската е отдавна излетяло –
Коне, изплашили се от невинните чудовища.
Подивелите мухи ни хапят по краката.
Натежали с влага лястовици ги улавят в нисък полет.

 

Ценно като параноя

Всичко е море от прежда,
Всичко е рояк молци,
Оплел крачкà из нея.
Молци или коледни звънци,
Коледни звънци или пингвини,
Пингвини или ледени късове,
Разтопили се на правилните места
В брилянтната игра на природата
Да вае и да ни се смее.
‘Впрочем откриването на сходства Изглежда е фундаментално
За параноичните състояния.’
Светът е бебешка чаша с двойно дъно,
Която не ни позволява да се излеем от него,
Затова и понякога сутрин, в светлината на всичко, което става,
Се чувстваме повече обезчестени членестоноги,
Отколкото актьори със свободна воля (роля?).
Като че носим гипсови маски (характери?) в дните
За бърза смяна на кожи
И вечер като скални гъби с изтънял врат
Се срутваме върху леглата си от пясък, оставили в своето подножие
И маски, и тоги. (Маски с трохи, ценни като златото.)
Да живееш в този свят е
Като да се чувстваш двустранно смазан от нещо,
Което не е нито вън, нито вътре.
Да живееш в този свят
Е като да пиеш нещо, от което
Се ожаднява още повече
И тоалетните да ти се струват
Електрически столове.

 

Металургия

Това са очите ти – метеорити.
Божа сгур, небесна шлака.
Сплав от гъвкав алуминий,
Черно желязо и силиций.
Сребристоматов, син отблясък.

 

Старец на спирката

С бяла кофа от блажна боя, пълна
С филии и буркани, сложена между коленете ти.
С гумени ботуши и поостарял панталон
С ръб.
С износена черна кожена шапка.
С козирка на главата.
С опърпано сако на червени и черни линии.
С химикал.
С неразбираем за мен почерк, наподобяващ арабица.
Наблюдаваш бученето на колите
И се секнеш, когато някой те заговори.
Върху изрязан, специално за целта, бял лист хартия
Пишеш стихове.

 

Откраднатата Библия

Беше се хванал на работа в църквата –
Връщаше керемидите по местата им,
Когато рошавата ръка на бурята ги разместеше,
Чистеше пода с пършива метла
Или полираше повърхността на дървените пейки.
Веднъж, докато обираше праха по гърбовете
На дебелите томове в пасторската библиотека,
Видя черна книга с позлатени букви, изглеждаща добре.
Решил да я открадне, изчака да се мръкне.
Достатъчно неграмотен, за да бъде непросветен
И достатъчно непросветен, за да остане неграмотен,
Нощната тъмница го плашеше още повече,
Но кражбата в този час му носеше,
Освен нищожния шанс да го хванат,
И странното усещане, че върши нещо
На границата на свещеното.
Сигурно същото усещане
Все го караше да ходи на гости
При свой приятел, който познава буквите,
Където заедно четяха съдържанието на откраднатото.
След време, сковаха два сандъка един върху друг
И започнаха да обикалят от врата на врата в квартала,
За да проповядват прочетеното.
Отново да позлатиш избелелите вежди
Върху мраморната си маска на лакей
Или да пробиеш дупки, през които се вижда
И да отделиш мъртвите мравки от живите,
А осите да изпъдиш преди да опитат остротата на жилата си
Върху голите ти гърди?
Онези, които живееха по коптори,
Простираха прането си по цветове
И само подозираха за зеленото безразличие на парите,
Както и другите, които месеха, затворени в тягостните си кухни,
Ронейки сълзи за следите от трохи по клюновете на врабчетата
Вече знаеха от чие име –
За помощ или утеха –
Ще призовават, с танц или песен,
Обещаната воля, в неделя.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ружа Велчева – Икар ще се роди

 

Кости

Тежко
тъжно
гневно
хоро се вие
из Странджа
Босите ни пети
кървят
от всяка стъпка
по тази земя свещена
кости
кости
кости
от башибозушките времена
та чак до днес
толкова смърт
толкова кръв
толкова болка
няма прошка
Бог и да прости
ние
НИКОГА…

ПП: По някаква ирония на съдбата моят прадядо по майчина линия е роден в с. Кости в Странджа. През 1878 г. оттеглящите се башибозушки орди избиват цялото семейство, подпалват къщата му, само той оцелява, тогава 7-годишен. Пеш тръгва към Търново, където имал омъжена сестра. Така буйната странджанска кръв се смесва с габровските ми корени по бащина линия, за да се родя такава, каквато съм – обичаща, гневна и непримирима.

 

Математика за бедни

Петьо е на 7 години
и има нови обувки –
старите гуменки
на брат му

След колко години
крачетата му ще изпълтят
изцяло
обувките
ако батко му е 12 годишен?…

 

Скоро

На пейката
подложил лакът под главата си
работникът почива

едно врабче-храбрец
кълве
останките
от скромната вечеря

подвил опашка
уличният пес
спи кротко
до краката му

работникът почива
спи безпаметно
събира сили
утрото приижда
със обиди
унижения
тъга
и болка

Душата на работника
кълбо от гняв
събира сили

Пазете се
от този гняв
защото скоро
много скоро
ще се събере в юмрук
за да разцепи
с вик
дългото
убийствено
безвремие

 

Старият учител

Старият учител обича да чете.
Някога преподаваше литература.
Принуден беше
да продаде книгите си
за да не стои в дългите нощи
на студено
и тъмно
Сега обикаля контейнерите
търси бисери
от българската литература
изхвърлени
ненужни
на новобогаташите
съвременните варвари…

 

На върха на иглата

12 часа в денонощието
7 дни в седмицата
365 дни в годината
нежните женски пръсти следват
танца
на иглата

Въздухът в залата
тежи
от бръмченето
на стотици шевни машини

От взиране очите сълзят
пръстите на ръцете изтръпват
болките в кръста
бавно съсипват тялото

Красиви рокли
скъпи рокли
мечтани рокли
се раждат
от болката
за да отидат
при едни други момичета
които 12 часа в денонощието
7 дни в седмицата
365 дни в годината
живеят без болка
без страх от сметки
и неплатени заеми

Два съвсем различни свята
които се срещат само
на върха
на иглата

 

Икар ще се роди

В бетонния търбух
на старата панелка
времето отдавна е замряло

Денем
влажните стени витаят
преглътнати беди
изстрадани обиди
и лъжи
лъжи от радия
и телевизии

Болните нямат надежда
здравите живеят в страх
младите са без младост
старите Богу се молят да ги приеме

Мирише на боб
шкембе чорба
и менте ракия
защото средиземноморската диета
е непозволена
и непостижима

Кривите стени са тапицирани
със сметки
неплатени
невъзможни
убийствени

Децата играят на стражари и апаши
в леглата
защото и дворовете са бетонирани

Сватби няма
има съжителства
Няма раждания
само ковчези
напускат панелката

Но нощем
под зоркото око на луната
един бъдещ Икар
в това тъжно безвремие
кове крилета си

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Хуго Бал – Откриващ манифест, 1-ва Дада вечер

 

Цюрих, 14 юли 1916

 

Дада е ново направление в изкуството. Това може да се разпознае по факта, че досега никой не е чувал нищо по въпроса, а утре цял Цюрих ще говори за това. Дада е взета от разговорник. Тя е нещо ужасно просто. На френски означава детско конче, мания. На немски: чао, махайте ми се от главата, хайде някой друг път! На румънски: „да, наистина, прав сте, така е. Разбира се. Правим го.” И така нататък.

Международна дума. Само една дума – и думата като движение. Просто ужас. Когато от това се прави направление в изкуството, значи искаме да отстраним усложненията. Дада психология, Дада литература, Дада буржоазия и вий, почитаеми поети, дето винаги сте правили поезия с думи, но никога не сте правили самата дума поезия. Дада Световна война безкрай, Дада революция без начало. Дада, приятели и Същопоети, най-скъпи проповедници. Дада Цара, Дада Хюлзенбек, Дада м’дада, Дада хм’дада, Дада Хю, дада Ца.

Как да постигне човек вечното блаженство? Като казва Дада. Как се става известен? Като казваш Дада. С благороден жест и файнско благоприличие. До лудост, до безсъзнание. Как да се отърсиш от всичко змийорско и журналистическо, всичко миличко и спретнатичко, всичко изморализирано, вскотено, предвзето? Като казваш Дада. Дада е мировата душа, Дада е гвоздеят на програмата, Дада е най-добрият сапун от лилиево млечице на света. Дада господин Рубинер, Дада господин Короди, Дада господин Анастазиус Лилиенщайн.

В прав текст на немски това ще рече: гостоприемността на Швейцария трябва да се цени над всичко, а по естетическите въпроси важи нормата.

Аз чета стихове, чиято цел е най-малкото отказ от езика. Дада Йохан Фуксганг Гьоте. Дада Стендал. Дада Буда, Далай Лама, Дада м’дада, Дада м’дада, Дада хм’дада. Нещата опират до свързаността и лекото й прекъсване преди това. Не искам никакви думи, измислени от други. Всички думи са измислени от други. Аз искам моята собствена поразия с отговарящите й гласни и съгласни. Когато дължината на трептенето е седем лакти, аз искам съответно дълги седем лакти думи. Думите на господин Шулце са дълги само два сантиметра и половина.

Тук и сега може ясно да се види как възниква членоразделната реч. Аз просто зарязвам звуците. Изплуват думи, рамене на думи, крака, ръце, длани на думи. Ай, ои, у. Не бива да се допуска появата на прекалено много думи. Стихът е възможността да минеш без думи и без езика. Този проклет език, по който лепне мърсотия като от ръце на търговски посредници, протрили монетите. Аз искам думата там, където тя престава и започва.

Всяко нещо има своя дума – това е самата дума, станала нещо. Защо дървото да не може да се нарича плуплуш – и плуплубаш, когато е валяло? И защо изобщо трябва да се казва някак? Нима трябва навсякъде да лепваме устата си? Думата, думата, тъкмо тук, горко ни, думата, уважаеми господа, е обществена работа от първостепенно значение.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, Corfu, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Petra – Урбанистично

 

Буря

Зевс
подгони колесницата си
по калдъръмените облаци.
Грохота разтърси
неустойчивите слоеве във мен.
Лавини полетяха в пропасти –
вечно гладни,
зинали усти,
жадуващи съмнения.

Как
да спра земното притегляне?

 

Урбанистично

Ти –
приютени по корнизите гълъби,
улици,
лица,
настроения.
Разлетели се атоми,
устремени навътре ракурси,
линии,
цветове,
отражения.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ваня Вълкова – Градска памет

 

Видение

Видях тишината да ме плаши, без образ
Видях вечерните птици да си тръгват, без глас
Видях двойно небе, без възможност да летя

август-септември, 2018

 

Жонгльор в града

Момичето-жена изхвърля
отровна красота, а всичките кутии мълчат
и няма трафик.

Ръцете й разпръскват
водна памет, а атмосферата изгражда
асиметрични образи-лъжи.

Момичето-жена изобличаващ дъжд-
жонгльор на линията на смъртта
Не стъпва по асфалта с белези на предоволство-празнота.

Коремът й расте със часове,
огромна плътна самота
– О, мамо те са длъжни, да дадат, та тя е бременна с града.

София, 2018

 

Пътят до сградата на офиса в който работя

Авто-нечовешка тъкан протича
миризма – бързо – богатство
покрай, тялото ми, остава сухо
Кожата – мембрана от затвори на идеи
се самообразува и изпълва
цялото механично пространство – болка
Архитектурата спасява очите ми от сухота.

Няколко крачки в ляво и в дясно, непредпазливост, са опасни
Движението на смъртта, непрестанно продължава
да изтича и замърсява всичките ми мисли,
но блясъка на най-високите структури одрасква небето
И започва да вали. Тихо. Кално.
Реките на града се превръщат в море, без име.

13 септември, 2018

 

Пробив и изтичане на време

Бялото на бизнеса стяга в тяло
прозрачността на фасадата –
скрива отчуждеността
Града влиза в структурата –
сграда на самотни острови.

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

Напрежение
Бързане
Тичане без смисъл
Бързо хранене с
ежедневните останки –
време за творене.
Изтичане
Пак в 16.30 си оправих ръкава
Времето сутринта захладня,
ръката продължи,
да създава вчера и утре.
Това е под въпрос,
ако няма време.

1:00 PM
петък, 13 юли, 2018

 

Градска памет

Разпад и изхвърляне
Препъване в невъзможността –
полет над града –
остава само учебник по архитектура

Предизвестена е смъртта на сградата
мъчителна и несъпричастна
Фасадите, носещи антична красотa,
умират по-бавно

Някой човърка ноктите си с парче
паднала мазилка
По улицата и чуждите балкони
оставят песъчинки-памет.

Една жена премина
границата на разрушението
Цветовете и уханията дестилират
по-неустойчиви на разпад.

Аз оставам
Аз гледам
Аз виждам
Запечатвам фото-време.

София, 18 август, 2018

 

Нищо 4

Нищо
Земята се прелива в небесата – архитектурните илюзии,
спират тъжното забвение желание – възможности
Нищо
Пръстта се разтрошава, изгражда атмосфера
Ускорение на всичко огнетено!
Нищо
Слушам и не чувам, звуците загубват смисъл
грешките нарастват ужесточено
Нищо
Улиците се разделят на множество истории
Другата жена в обвивката в която пребивавам спира да говори
Нищо
Не казва и продължава да създава, въпреки, че нищото нараства

Есента на 2018

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018