Руси Русев – Стефан Гечев в чудния свят на думите, модерната физика и поезията

 

Стефан Гечев неведнъж в свои текстове споделя  вижданията си за думата като езикова единица и средство за изграждане на художествени текстове. В книгата си “Ненужните скептици” той отбелязва: Навярно няма да имам достатъчно време да напиша стройно и цялостно моя теория “за думите”. Затова искам да дам някои основни положения. За по-голяма яснота ще се основавам на аналогия с атома. Параграф 1. Думата има от мисловно-емоционална гледна точка, структура, подобна на атома: ядро и въртящи се около него електрони. Параграф 2. Структурата на думата-атом е толкова стабилна, колкото и структурата на електрона. Дори в известен смисъл по-стабилна, защото избиването на някое значение-електрон от орбитата на думата става много трудно и изисква много по-голямо колективно действие. Параграф 3. Обикновено думата-атом има 1 -3 (рядко повече) електрони-значения, които влизат в химическа (асоциативно-логическа) връзка с други електрони атоми и образуват по-прости или по-сложни съединения изрази. Енергията, която ги свързва, е от логическо естество и до голяма степен се черпи от клетъчното(три-четириизмерното)мислене на човешкия мозък. (Такива трайни “съединения” са механичните асоциации по аналогия, контраст и др. ) ( Гечев 2003: 86).

Конспективно представената “теория за думите” на Стефан Гечев е съпоставима с една от съществуващите представи в езиковедската наука за лексикалното значение като структура. Тази структура се  описва с прилагането на полевия принцип, в резултат на което в нея се обособяват ядро и периферия (Попова, Стернин 1984; Стернин 1985). Показателно е, че Гечев самостоятелно и по оригинален начин достига до теоретично виждане за лексикалната семантика, което се оформя в световната езиковедска наука през втората половина на ХХ век.

Направената от него аналогия на думата с атома има основание. Може да се отбележи само известно разминаване при отчитане броя на всички електрони в атома, тъй като голям брой от атомите имат попълнени слоеве от електрони(според принципа на Паули), които не са активни и за тях аналогията не е уместна. В химически връзки влизат електроните от последния незапълнен слой, броят на които определя и валентността на атома – валентни електрони. Те влизат в трайни стабилни връзки с валентни електрони на други атоми. Тези електрони най-често могат да бъдат избивани от атома, т. е. чрез външно въздействие (повишена температура, електромагнитно лъчение с подходяща честота, бомбардиране с частици) да им се придаде допълнителна енергия, вследствие на което те не могат повече да се задържат от ядрото на атома и го напускат, стават свободни електрони. Атомът загубва един от електроните си или думата – едно от своите значения.[1] гл. ас. Боряна Христова.)

Изказаните във втори и трети параграф твърдения кореспондират със съвременното интерпретиране на думата от когнитивната лингвистика, психолингвистиката и лингвокултурологията не само като основна единица на езика, но и като кардинална единица на езиковата способност на човека, на неговия ментален лексикон и на езиковата картина на света (Кубрякова 2004: 69). За Гечев думата е достояние на човека в качеството си както на виртуална лексикална величина, така и на актуален езиков знак и именно като такава тя притежава огромен асоциативен потенциал и има широки възможности да осъществява различни валенции и да се съчетава с други думи в потока на речта. Думата следователно съдържа потенциално значителна смислова и емоционална енергия, която в процеса на създаването и възприемането на литературната творба може да бъде активирана по някакъв начин.

От квантовата механика знаем, че: атомът е устойчив, състои се от ядро и електрони и може да изпуща лъчи, ако го извадим от състояние на равновесие (Пономарьов1974: 181). Ето пък какво споделя за думите Стефан Гечев: Колкото повече мисля за думите, толкова повече ми се струва, че те не са коварни същества. Има два начина, за да ги накараме да издадат тайните си: да ги бомбардираме с други думи, които те не могат да понасят, или да се откажем от тях и да ги заменим с йероглифи, които да съдържат много, различни значения в определен мисловно-емоционален сектор. Но по този въпрос друг път (Гечев2003: 82 – 83). На друго място той обяснява: …Понякога аз си служа със символи , но ако вземем това понятие и широкия му смисъл, всяка дума е символ. Вие казвате “вечеря”. Всеки знае какво е вечеря. Но ако сложите пред нея “тайната”, тогава всичко придобива друго значение. И ако кажете – “Седях на собствената си тайна вечеря…” тогава значението е съвсем различно. Аз се старая, заграждайки една дума с други, да извадя от нея значение, което тя обикновено няма и ако го придобие и ако това е символизъм, тогава – да, приемам определението (Гечев2003: 291 – 293). В своя философски дневник Стефан Гечев разсъждава: Не думите са изхабени, а съчетанията на думи. Думата “омайна”напр. не се употребява от младите хора. Кой ще се осмели да каже или напише, “омайна пролет”, “омайна младост” и т. н. Но ако кажеш “омайният поглед на змията в рая” – думата става нова, от нея избликва друга емоционалност, почти неподозирана. Стига да я “бомбардираш” с подходящи снаряди. Изидор Дюкас (Лотреамон) е разбрал по-дълбоко това, само че, поради невъздържания си темперамент, е стигнал, както винаги до крайност: “красив като среща на чадър с шевна машина”. Мисля, че Пиер Рьоверди е определил най-правилно този феномен, но защо е намесил тука духа, когато го е било страх да влезе в манастир? Може би точно затова? ( Гечев 2011: 7). Изключително важна за изясняване на езиково-естетическото виждане на Гечев за думата е и следната негова самооценка като автор на разнородни и жанрово многообразни литературни произведения : Ако имам някаква заслуга за българската литература, тя е, че се опитах да покажа, че нашият език може да се обогатява не само със създаването (или откриването) на нови думи (в това отношение ние деградираме), а с придаването на нови значения на познатите думи (Гечев 2011: 7).

Цитираните дотук изказвания на Стефан Гечев насочват към неговата специфична експериментаторска работа в областта на поетическата семантика, която се основава на своеобразното единство между художествено и научно мислене. При езиково-естетическото концептуализиране на това единство идеите на науката се превръщат в структурен, композиционен и функционално значим компонент на литературно-художественото цяло. В процеса на концептуализация се активизират присъщите вътрешни свойства на думите и се усилва евристичната им функция най-вече с използването на тяхната семантична структура като действащ елемент в смислообразуването. Затова в лирическите творби на Гечев езиковата, художествената и научната картина на света взаимно се пораждат и въздействат на читателя като единна неделима цялост. Ето един от многото примери:

 

ПОЛЗАТА ОТ СМИРЕНИЕТО

                                  Това златнозелено клонче

                                  може да е там на небето

                                  или тука в пръстта.

                                  От теб зависи:

                                  ако го наблюдаваш горд и прав,

                                  тогава то е долу;

                                  а коленичиш ли пред него –

                                  тогава то е горе.

                                  И може би за теб се моли. (Гечев 2008: 398)

 

Езиково-стилистичното изграждане на текста, както и кодирането на художествения смисъл се определят от идеята за съществуването на събитието в зависимост от  този, който го наблюдава. Авторът всъщност използва образно-естетически принципа на неопределеността, открит и формулиран в квантовата механика от Хайзенберг, за да изрази по-адекватно концепцията си за хармонизиране на човешкото битие чрез отговорността на човека за неговия избор на  нравствена позиция в отношението му към другите и света.

Тук не се наблюдава ярко изразено “бомбардиране” на едни думи с други думи, за което говори Стефан Гечев и което води до  промени в техните свойства, функции и образна семантика. Преобладава узуалната съчетаемост – само в първите два стиха и в последния лексикалното и синтактичното съчетаване има оказионален характер, като на финала, с персонифициране на образа на златнозеленото клонче, се актуализира смисълът “емпатия”.  Отличителното в случая е, че механизмът на съчетаване на езиковите единици се обуславя основно от конкретна научна идея, възприета от автора и утвърдена в индивидуалния му стил като художествен принцип. Така семантичният обем на думите се разширява и нюансира, тяхната смислово-емоционална енергия се насочва в определена посока и оказва въздействие върху начина на възприемане и интерпретиране на дълбинния смисъл на лирическия текст.

Откритият в квантовата механика принцип, че явлението зависи от гледната точка на наблюдателя мотивира по-голямата творческа свобода на поета. Затова в лириката на Гечев (и не само в нея) е възможно всяко събитие. Например:

 

МИСТЕРИЯ 2

                            Един човек лети на лунен лъч.

 

                            Минава над заспалото градче

                            и кротко си откъсва стар комин.

 

                            Очите му блестят, когато вдъхва

                                        мириса

                            на прастаринни пушеци. Той

                                        ще умре. (с.20)

 

Цитираното стихотворение притежава една твърде специфична черта на индивидуалния стил на Стефан Гечев  – механизмът на съчетаемостта на думите се определя едновременно както от  художествено-творческите интенции на поета и от съответната научна идея, така и от явления с различна психологическа, психофизиологическа и психолингвистична същност. Такова явление в дадения лирически текст е феноменът неочакваност. По този начин в художественото цяло се въплъщава и друг принцип на квантовата механика – този на допълнителността.  Едновременното функциониране на посочените фактори активира конотативния потенциал на думата, увеличава нейните асоциативни, експресивни и номинативно-изобразителни възможности, усилва смисловата й динамика. Ще илюстрираме направената констатация с още няколко примера. Първият от тях:

 

ЗИМЕН ИЗГРЕВ

 

                             Два кипариса черни и жестоки,

                             въоръжени с копия от лед,

                             улучиха на слънцето сърцето.

 

                             Избухна кръв. И двата кипариса

                             след осем мига

                             станаха зелени. (с.267)

 

В основата на механизма на съчетаемост (лексикална, семантична, синтактична) лежи антропоцентричният поглед върху света. В същото време съчетаването на думите в структурно-смислова и композиционно единна художествено-текстова цялост се осъществява и с оглед на теорията в квантовата физика за така наречените сплетени състояния. С. И Доронин пише:  Квантовото сплитане възниква в система, която се състои от две и повече взаимодействащи подсистеми (или такива, които са взаимодействали, а по-късно са били разделени) и представлява суперпозиция на макроскопично различими състояния. В подобни системи флуктуациите на отделни части са взаимосвързани, но не посредством обикновените класически взаимодействия, които са ограничени – например скоростта на светлината, а посредством нелокални квантови корелации. В този случай промяната на една част от системата се отразява в същия миг върху останалите й части (дори когато те са разделени в пространството, включително и на безкрайно големи разстояния) (Доронин 2011: 30).

Словесното изображение на зимния изгрев е удивително по своята пластичност и многозначителност. Оригиналната гледната точка на лирическия наблюдател и неговата образно-естетическа чувствителност превръщат природния феномен в поетическа реалност, където липсва дистанция между земното и небесното. Затова жестоката агресивност на флоралното към соларното е директна и неотразима.

Поведението на една част от вселената предизвиква промяна в друга нейна част: Избухна кръв. Изобразително-изразителният рисунък на предикатната номинация е много ярък и естетически силно въздействащ върху възприятията и емоционално-мисловната дейност на читателя. Той е покоряващо реалистичен, защото поетическата фраза много точно назовава внезапната поява на част от слънчевия диск и неговото плавно и неумолимо възхождане на небосклона. В мига на изгрева заревото е действително кървавовочервено и окъпано в бляскаво златистожълто сияние. Доминиращи в образната семантика на речевата единица са семантичните признаци “интензивност”, “сила”, “светлина”, “яркост”, “лъчение”, “червен цвят”. Актуализират се потенциалните семи: “болка”, “страдание”, “смърт”, “живот”, “опасност”, “грандиозност на събитието”. Думите пораждат различни кодови системи, които влизат в определени смислово-емоционални отношения помежду си, а персонификацията на слънцето създава фолклорно-митологична окраска на изобразеното събитие. Заедно с това оказионалната лексикално-семантична съчетаемост между глагола и съществителното в структурата на едносъстваното изречение активира асоциирането на избухването на кръвта с Големия взрив. В смислово обемния художествен контекст на стихотворението образната семантика на слънцето става двуизмерна – от една страна, слънцето има сърце, но от друга, самото слънце е сърце на вселената. Така естетизираният поток от разнообразни семантични признаци, асоциации и кодове формира дълбинния смисъл на творбата и задава различни перспективи за художествено-естетическото възприемане и интерпретиране на изградената образна система.

Настъпилата промяна в състоянието на слънцето предизвиква мигновено промяна и у кипарисите – от черни те стават зелени. Лирическият текст внушава идеята за единението и неразривната цялост, за взаимопроникването и взаимното влияние в позитивен или негативен план между обектите на подсистемите, които формират вселената. В художественото цяло се естетизира един от принципите на модерната физика – този за несепарабелността (Доронин 2011: 134), съгласно който соларното и флоралното се свързват посредством нелокални квантови корелации. Взаимодействието между двете подсистеми става на ментално равнище в процеса на пораждане и възприемане на макрообраза, благодарение на което емоционално-естетически се преживява и одухотворява вселенската хармония и красота, подчинени на мистичния ритъм, чрез който се хармонизира дуалността и се осъществява извечната истина за светлината, живота, доброто и надеждата, раждащи се неизменно в болка и страдание от мрака, смъртта и злото.

Своеобразна художествено-естетическа проекция на теорията за сплетените състояния е и следното кратко стихотворение:

 

ТАЗИ МАЛКА ЗВЕЗДА

                         най-щастлива е днес на небето:

                         избра я за своя звезда детето

                                    с лунни коси. (с.216)

  

Персонифицирането на звездата и метафоричната характеристика на косите на детето заличават образно-естетически огромното разстояние между  лирическите персонажи и изразяват характера на тяхната свързаност. Казано с думите на квантовата физика, звездата и детето се намират в състояние на суперпозиция в полето на менталността, духовността и емоциите. Щастието, внушава лирическата миниатюра, има космически измерения, когато е заченато в лоното на чистите и искрени човешки мечти и помисли, символизирани от лунните коси на детето.

За планетарния характер на поетическото мислене на Стефан Гечев свидетелства и неговото стихотворение:

 

МОРСКО УТРО

 

                             Лодката е розово листче

                             в синята коса на Земята,

                             накъдрена от галактичен вятър. (209)

 

Лирическата творба е удивителен поетичен химн на вселенската красота, на вселенското единение и цялост. Словесното изображение придобива и особен народностен щрих, защото някъде в задтекста изплува неусетно живописният образ на българско момиче с рози, рисуван от Владимир Димитров-Майстора.

Едно стихотворение – пише Гечев – би трябвало да представлява нещо като интегрално или диференциално уравнение – да може да получава различни разрешения в зависимост от стойностите, които се дават на отделните “неизвестни” в него. По този начин поетическата материя става гъвкава и способна да получава, дори едновременно, няколко противоположни, а все пак единни разсъждения (Гечев 2003: 64). Това виждане на поета се съотнася и с квантовата теория на измерването, която описва не само множеството алтернативни резултати, които са възможни при квантовото измерване, но и разглежда избора на един от тези резултати като функция на съзнанието на наблюдателя (Менский: www.philosofi.ru).

Ще спрем вниманието си на стихотворението “Откривател”:

След дълъг поход човекът стигна най-после до Границата. Там имаше жаби. Той поклати глава и пое обратно пътя. Като стигна, докъдето беше тръгнал, взе мрежа за ловене на жаби и се върна на Границата. Сега там имаше гъби. Човекът отново пое пътя назад, взе пушка и се отправи към Границата. Там вече нямаше нищо. Човекът окачи пушката, хвана единия край на Границата и дълги дни я увиваше на кълбо. “Все пак открих нещо – каза си той доволен: Границата е подвижна”.

И стана прочут. (307)

Румен Шивачев прави интересна интерпретация на този текст. Ето част от нея: Жабите са емоционален носител на грозното, психичен образ на ужасното, стародавен символ на ада и греха, зооморфна проекция на пропадналата душа. Мрежата изразява интелекта, в който се улавят (решават) проблемите и чрез който всички опасности и грешки са отстранени и под контрол. Затова тя е ситуирана като алтернативно оръжие срещу злите сили (мрежата има и други, противоположни значения, но при условността на този прочит те не се вписват в “Откривател”). Гъбите пък, освен като постигнатия дом, насочват и към модерната символика – атомните бомби. Пушката изразява ограничения, спрямо мощта им, капацитетът на човека за самозащита. Той оцелява, но на Границата няма вече нищо, освен едно “откритие”: че подвижността й се държи именно на пулсацията, който променя жабите с гъби, мрежата с пушка и т.н. Техните символни значения нямат почти никаква стойност, тъй като самата пулсация ги размива и ги разбърква по такъв начин, че непрекъснато да възникват други, съвсем произволни значения. Например, на вратовръзка, облаци или библиотека; на дявол, куфар или кораб. (Което прави всяко определено тълкуване рисковано и спорно.) “Откривател” допълва идеите, вложени в цитирания диптих, и провокира мисленото за пулсация като асимилатор на отсамните и отвъдните, на материалните и духовните – въобще, на опозитивните – съдържания на Квазибитието (включващо и небитието) и на Метагалактиката, както и на отношенията между техните елементи и формообразования. И всичко това – в един спокойно описан, привидно незначителен земен пейзаж (Шивачев 2003: 77 -78).

Възможна е и друга интерпретация на лирическия текст. Стихотворението е включено в отделен цикъл на стихосбирката “Самобичуване”, който е озаглавен Краят на ХХ век. В художествения контекст на цикличното цяло границата се осмисля като времепространство (краевековие), отграничаващо две столетия. Извървял определения исторически отрязък от време, човекът достига до Границата и там заварва символизираните от жабите и гъбите сложни и нерешени проблеми, които са възниквали по време на дългия му поход. Възвратно-постъпателното движение на лирическия герой в художественото пространство и средствата, които той използва, за да улови жабите или вероятно да опази гъбите, изразяват символно неговите усилия и различните му подходи при решаването на проблемите. Оказва се обаче, че човекът не може да ги реши нито с интелекта (мрежата), нито със силата (пушката), с които винаги си е служил и си служи, достигнал до Границата  – доказателство за това са идеологическите заблуди, извращенията, човешките жестокости, експанзиите на злото, които бележат облика на целия ХХ  век. Идейно-емоционалното внушение се излъчва от дълбинната и обемна смислова структура на художествените концепти жаби, гъби, мрежа и пушка чрез актуализирането на множество културологични асоциации и разнородни конотативни признаци.

Тогава как трябва да се справи човекът(човечеството) с неизменните мъчителни проблеми? Случващото се в художественото пространство прави отговорът очевиден. Фиксираните реални обекти и тяхното последователно изчезване насочват към  същността на Границата. Сюрреалистичното изображение на персонажа, увиващ Границата на кълбо, иронизира неговото неумение да използва своевременно способността си не само да гледа, но и да вижда света. Ако умееше да вижда света и да го тълкува едновременно със самия себе си като неделим негов елемент, човекът нямаше да увива Границата, за да открие нейната подвижност. Предтекстът ясно изразява този й същностен признак с липсата на граница между жабите и гъбите, жабите и човека, гъбите и човека,  мрежата и пушката, човека и мрежата, човека и пушката. Очевидност, която персонажът не вижда и не осъзнава, дори когато се изправя пред нищото, символизиращо “пустотата” на реалността, т.е. лишеността й от граници. Затова лирическият герой ще загуби и усилия, и време, за да открие нещо толкова просто и очевидно – подвижността на Границата, т.е. нейната илюзорност.

Следователно сложните проблеми, които измъчват съвремения човек, могат да получат адекватно решение, ако той промени радикално досегашния си начин на мислене, на световъзприемане, на социално и политическо поведение. Защото само тогава човекът ще бъде в състояние да прозре, че в действителност няма разделителни граници между нещата и явленията в света, че доколкото ги има в многообразното му земно битие, те са илюзорни, измислени от самия него и именно като такива тези граници пречат да се преодолее дуалността и стават основна причина за заблуди и конфронтации от всякакъв род, за жестоки сблъсъци, природни катаклизми, войни, тероризъм и кръвополития. А прозрението неизменно би довело до хармонизиране на човешкото жизнено дело с висока нравствена императивност и нов хуманизъм.

Идеята на Стефан Гечев се съотнася с виждането на Пиер Тейяр дьо Шарден, който пише: Подредбата на частите на Вселената е била обект на човешкото възхищение. И това нареждане се открива ден след ден, все по-изумително, така че пред Науката ни се явява възможност за едно по-точно и задълбочено проучване на фактите. Колкото по-надалеч и надълбоко проникваме с помощта на все по-могъщите средства в Материята, толкова повече ни изумява взаимовръзката на тези части. Всеки елемент на Космоса е несъмнено изтъкан от всички останали – под самия него, по силата на мистериозния феномен на “композицията”, която поставя съществуването му като връхна точка на една организирана съвкупност; а над него – от влиянието върху него на единства от по-висш порядък, които го обхващат и подчиняват на собствените си цели.

Невъзможно е да се разкъса тази мрежа, да се отдели от нея една-единствена част, без тя да се разнищи и разплете изцяло.

Около нас, докъдето ни стига поглед, Вселената се крепи на своята целокупност. И съществува само един реално възможен начин да бъде разглеждана. Той е да бъде взета като блок, цялата (Шарден 1994: 19).

Модерният светоглед на двете творчески личности кореспондира с теорията на новата квантова физика за безпределността на вселената, за взаимопроникването на всички обекти в света. Стихотворението на Стефан Гечев следователно отразява историческия опит на човечеството и съвременните познания за вселената, за връзката вселена – човек, като на тази основа авторът е концептуализирал езиково-естетически схващането си за една нова философия на по-нататъшното човешко съществуване.

Превръщайки се в поетическо Слово, употребените от Стефан Гечев думи актуализират целия си смислов обем и моделират панхронни художествени светове. Например:

 

В Преслав

                   Това руините на оня дом ли са,

                   във който съм живял преди 100 века,

                   или е новостроящият се дом,

                   във който ще живея след 100 века?

 

                   Не знам. Слънцето ме обърква:

                   то е все същото. (с.330)

Лирическото откровение изповядва безграничността на мига и СЕГА като ВЕЧНОСТ.

В писмо от 21 март 1955 г., четири седмици преди смъртта си, Айнщайн пише: Строгото разграничение между минало, настояще и бъдеще е само една илюзия, макар и изключително жива. А Шрьодингер твърди, че настоящето е единствено, което няма край.

Лирическата творба на Гечев не е просто поетическа илюстрация на казаното от двамата велики физици, тя е факт на словесното изкуство, който доказва способността на художественото слово да бъде инструмент и на научно познание. Стихотворението показва и още нещо – как самото художествено слово се проявява като вечност в онзи смисъл, който ни разкрива Дон К от едноименната книга на Хосе Лопес Портильо. Срв.: “Слово, слово, слово – наслаждаваше се той на думата. – Словото е вечно. То нито се движи във времето, нито се нуждае от памет, защото е резултат от взаимното унищожаване на времето и паметта. Словото е оформена мисъл, при която вече не е нужно думите да капят, а паметта да задържа. То е завършената мисъл – неподвижна, пълна и вечна. Чрез нея може би мъдреците, но не и светците, се мъчат да схванат бога. Слово, слово, слово” (Портильо 1978: 14).

Темата на настоящото изследване е интригуваща и значима. Нейното детайлно разработване по-нататък несъмнено ще разкрие уникални особености на поетиката на литературните текстове, създадени от такъв оригинален творец и мислител като Стефан Гечев. Бъдещото проучване може да даде своите приноси от една страна, в задълбочаване на знанията за образно-естетическото преобразяване на думите в художественото творчество, за тяхната смислова дълбочина, сугестивна сила и функционалност, а от друга – в  когнитивното моделиране на авторовото съзнание изобщо.

 

ЛИТЕРАТУРА

Гечев 2003: Ст. Гечев, Ненужните скептици. Издателство “Балкани”, С., 2003.

Гечев 2008: Ст. Гечев, Съчинения в пет тома. 1 том. Поезия. Раждането на Орфей. Издателство “Захарий Стоянов”, С., 2008. По-нататък след всяка цитирано стихотворение е посочена в скоби страницата, на която то се намира в книгата.

Гечев 2011: Ст. Гечев, Философски дневник. – В: Литературен вестник, бр. 37, 23 – 29.11.2011, Год. 20, с.7.

Доронин 2011: С. Доронин, Квантовата магия. Издателство “Изток-Запад”, С., 2011.

Менский: www.philosofi.ru). М. Б. Менский, Квантовая механика, сознание и мост между двумя культурами. http://www.philosophi.ru/upload/1158846405file.doc

Пономарьов 1974: Л. Пономарьов, Отвъд кванта. Преведе от руски език Стефан Гечев. Издателство “Наука и изкуство”. С., 1974.

Попова, Стернин 1984: З. Д. Попова, И. А. Стренин, Лексическая система языка. Издательство Воронежского университета, Воронеж, 1984.

Портильо 1978: Хосе Лопес Портильо, Дон К. Издателство “Народна култура”. С., 1978.

Стернин 1984: Лексическое значение слова в речи. Издательство Воронежского университета, Воронеж, 1984.

Шарден 1994: Пиер Тейяр дьо Шарден, Човешкият феномен. Издателство “Аргес”. С., 1994.

Шивачев 2003: Метафизика и култура. Погледи към света. Стефан Гечев. Издателски център “Боян Пенев”, С., 2003.

 

[1] Благодаря на гл. ас. Боряна Тодорова за дадената ми консултация по проблема.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Томас Санчес Рубио – Смирен и гол

 

Море от съмнения

Ще дойде ден, зазоряващ с ново чудо
на хлябовете, мира и рибите –
мирът умножен по хлябове повече мир е.

Писано е в нажежения пясък на перленосиви пясъчни замъци
непокътнати от източния вятър
че спасението ще дойде при нас през океана
че прииждащ прилив най-сетне ще удави
мизериите ни и позорните беди
спотаени между илюзорните отражения на тихи дюни.

Нови мъченици, забити като колове пред приобоя
на предателско течение, повличащо всичко
ще посеем със синкави сенки улиците пълни с пустоши
връхлитащото дъно на бездните, ливадите от увехнали водорасли.

Междувременно не ни остава друго освен да чакаме с надежда
прецедена през бистрите солени води
на непресушени още сълзи
безсмислени пред болката да виждаш толкова опустошение
тук долу, на една съвсем не толкова твърда земя
колкото изглежда от птичия поглед на чайка.

 

Дърво на надеждите

Отново неделя и отново ме събуждат
черни гласове, пресипнали като мраморни копия
пронизващи ме, повалящи ме
всяващи безредие в желанието и живота.

Не виждам слънцето, за което говорят разхождащите се
по улицата. Вътре в мен вали
все по-вътре.

Полека затварям очи и играя тъжната
игра да съм друг
за да виждам всичко отвън.

Да бъда някой и да спра да съм нищото.

Представям си, че съм далече – от другата страна на луната на гардероба
или на дъното на третото чекмедже на нощната масичка.

Броя десет пъти до десет
по десет и отново.

Светът не изчезва, нито крясъците, нито
аз с моите живи призраци.

Понякога сънувам, че съм дърво, но не
на някоя нереална и смътна наука, нито
вечнозелено дърво на гробище, вързано за смърт
червена смърт.

Искам да съм гъста преходна корона.
Искам да дарявам сянка на макове и на
усмивката на дъщеря ми.
Искам да съм
същинско дърво на надеждите.

 

Огледало

Смирен и гол заставам пред теб
всеки ден, все едно не ме помниш от вчера
и утре няма да се повтори.

Понякога те гледам с усещането, че съм се събудил
покрит с отпадъци
ежедневна жертва на война
продължаваща повече от необходимото.

Докосвам с крайчеца на пръстите си
твоите пръсти в опит да измамя този друг аз
който наднича в прозрачното нищо.

Прозорец, отворен към вътрешния двор на душата ми
съзерцавам в теб цялата си вселена, това, което зная
и това, което остава от мен.

Понякога, стари приятелю, не съм сигурен дали си ти.
Аз обаче съм все същия, когото познаваш
от малък, живеещ
наполовина на небето, наполовина на земята
сега ужасен все повече как минават дните.

Изненада ме, облечен в синьо причастие на девет
и в деня на сватбата ми на двайсет и пет.
Гледаше ме накриво, засрамен, онази махмурлийска утрин
след мрачна нощ, в която си бях въобразил
че алкохола е в състояние да удави нещо повече
от лаф мухабет между приятели.

Мой довереник след като завърших
при първата любов и първия лъч достигащ
от първите стихове на някой друг
говорещи за чувства неназовими
още от мен самия.

В почуда и влюбен в малките неща от живота
както трябва да бъде може би ще ме завариш
когато на вратата ми се почука
и вече без аплодисменти, музика и крака на земята
премина от другата страна на водите ти.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Манифест новой социальной поэзии

 

1. Наша поэзия – политическая в самом конкретном смысле слова. Мы делим мир на «друзей» и «врагов». Мы объединились в поэтическую группу, чтобы сплотиться против наших явных врагов, с которыми не может быть никакого компромисса. Наши враги – это: 1) глянцевая литература во всех ее видах; 2) литература, паразитирующая на университетской инфраструктуре; 3) попытки скрестить п. 1 и п. 2 на потребу рынка.

1.1. Под «глянцевой литературой» мы понимаем текст, изготовленный по закону спроса и предложения. Его автор с той или иной степенью сознательности старается удовлетворить желания читателя, сформированные потребительски ориентированной «культурой себя», иными словами – заблуждением, будто мы можем слепить собственное «я» из покупаемых продуктов и услуг. Создателю подобных текстов не положено проявлять эстетическую – а зачастую и этическую – самостоятельность, от него этого просто не ждут, поэтому авторская индивидуальность в данном случае оказывается опосредована и сведена почти к нулю. В этом смысле глянец можно считать коммерческим воплощением постмодернистской концепции «смерти автора». На этом поле глянцевая литература пересекается с «высоким» (университетским) постмодернистом, они вступают в связь, которой оба втайне стыдятся.

1.2. Обоим партнерам в этой паре – и глянцу, и университетскому постмодернизму – есть чего стесняться как друг перед другом, так и перед читателями, пусть даже не признаваясь в этом. И хотя «высокое» и «низкое» вроде бы давно уравнены в правах – постмодернистской словесности, которая паразитирует на университетской инфраструктуре, приходится в данном случае гораздо тяжелее. Ее представителям приходится заглушать в себе голос совести, особенно если они используют актуальный в западных академических кругах левый дискурс. Эти авторы могут рядиться в левых, но все равно им не обойтись без неолиберальных рекламных ярлыков, какие лепят на глянцевую продукцию: «самый продаваемый болгарский писатель», «самый издаваемый за границей болгарский писатель», без этих рейтингов коммерческого успеха. И еще вопрос, можно ли назвать этот успех действительно коммерческим, не объясняется ли он типичной для Болгарии ситуацией – олигархическим сращением частных интересов и приватизированных государственных (а в конце концов, общественных) ресурсов?

1.3. Что такое «словесность, паразитирующая на университетской инфраструктуре»? Слово «паразитирующая» звучит грубовато, но мы не вкладываем в него непременно плохого смысла. Мы понимаем, что многим писателям без этого просто не выжить в нынешних социокультурных условиях. Зарплата университетского преподавателя или аспирантская стипендия – это небольшой, но все же относительно надежный источник дохода, а работать при этом каждый день по восемь часов не требуется. Если автор не готов кормиться, торгуя собой и своими текстами, преподавание в вузе для него – законный и вполне достойный выбор. Недостойно другое – когда в пользу таких преподавателей, пишущих стихи, нарушаются законы добросовестной литературной конкуренции. Когда в ход пускается университетский ресурс – залы, за аренду которых не нужно платить, доступ в СМИ и конкурсные жюри, куда человеку с научной степенью и званиями легче попасть, возможность увеличивать число читателей за счет студентов (тем более собственных, которым предстоит сдавать тебе экзамены) – это уже паразитизм в плохом смысле слова.

1.4. А теперь надо ответить на самый, наверное, главный вопрос, который возникает, если мы признаем, что без разделения людей на „друзей” и „врагов” не бывает политики. Вопрос на миллион долларов: а зачем нам нужно наживать себе врагов? А ответ прост, может быть, ошеломительно прост: чтобы снова появилась жизненно необходимая плодотворная конфликтность, заглохшая за время «бескровных перемен» в литературе, объявленных в конце 1990-х годов. В начале нового тысячелетия политическая система в нашей стране была полностью разрушена, и в литературе произошло то же самое: постмодернизм из радикального протестного течения, каким он был в 1990-е годы, превратился в корпоративную кормушку для ученых карьеристов. Под его прикрытием можно безнаказанно устраивать случку с глянцем, чтобы вывести оптимальные для продажи гибриды. Мы объявляем себя врагами этого выхолощенного корпоративного университетского постмодернизма (он же «неоавангард»), глянца и их рыночных помесей, мы возвращаем радикальную политизацию в нашу литературу.

1.5. Поскольку уже много лет нам всем старательно внушают чувство жертвы, мы понимаем, что наши враги, которые так ценят обстановку «бескровных перемен» в литературе, не преминут объявить нас «угрозой». Они – богатые (и в смысле денег, и в смысле авторитета), наделенные властью – выставят жертвой себя; такое бывало не раз и еще не раз повторится. Вообще вся эта идеология «бескровных перемен», созданная представителями еще старой, социалистической элиты, основана на том, что любое проявление свободы пресекается: дескать, «от этого кто-то может пострадать». Мы знаем, что наши враги прикидываются жертвами, они лгут, защищая свои привилегии. Если «бескровные перемены» закончатся, постмодернизму и глянцу уже не удастся предаваться свальному греху – вот чего они боятся.

2. Новая социальная поэзия, появление которой мы возвещаем этим манифестом, прежде всего возрождает личность автора – после того, как постмодернизм и глянец вдоволь попировали на его костях. Концепция «смерти автора», сформулированная Роланом Бартом, была нагло присвоена рынком, и это стало смертным приговором для нее самой. Коммерческие гибриды глянца и «высокого» ученого постмодернизма погубили и похоронили революционно-анархический потенциал самой идеи насчет «смерти автора» – а иначе и быть не могло. Поэтому мы заявляем, что автор должен воскреснуть – только он может быть последним гарантом этических актов, а значит, и свободы. На наших глазах автора вроде бы вывели с литературного поля и спихнули в канаву на обочине – а на самом деле под шумок превратили его в ларечный товар – такой же, как сигареты, минералка, шоколад или презервативы. Рекламой этому товару служат журналистские публикации, гранты, переводы, литературные премии и государственные награды. Такой автор действительно мертв и труп его уже пованивает. Да здравствует автор как последний гарант свободы!

2.1. Реабилитация фигуры автора как субъекта, с которого есть этический спрос – это выстрел в сердце тьмы, воцарившейся при режиме «бескровных перемен». Мол, раз истина не существует – значит, надо засучить рукава, «ковать» свою писательскую и ученую карьеру, самим сочинять и книги, и научную историю литературы, в общем, одновременно и забивать голы, и судить собственный матч. В 1990-е годы релятивизация понятия истины была скорее игрой, подрывающей догматичные основы идеологии старого режима, а в начале нового века у этого глянцево-ученого релятивизма появились реальные политические и экономические последствия – корпоративная приватизация общественного литературного ресурса. Вот поэтому мы объявляем о том, что наше творчество – «литература истины», без истины наша новая социальная поэзия невозможна. Создатели игры сами уничтожили ее – одни стали академическими функционерами, другие – глянцевыми иконами. Создавая новую социальную поэзию – литературу истины – мы собираемся вернуть словесности свободу от аппаратных академических игр и фальшивых глянцевых эмоций, где и грусть, и радость – все на продажу.

2.2. Лучшие поэты 1990-х годов – а к ним мы причисляем Ани Илкова и Златомира Златанова – никогда не отказывались от эстетики возвышенного, которая в ситуации незавершенного перехода к эстетической модерности служит связующим звеном между литературой и политикой. Постмодернисты с университетских кафедр объявляют этих поэтов своими учителями, но на самом деле они переняли у них только игру с дискурсами и постструктуралистскими жаргономи, не усвоив другого их урока – мощной эстетики возвышенного, последним экзистенциальным залогом которой служит политика. Характерно, что в течение первых десятилетий нового века, по мере того, как мы все сильнее втягивались в «бескровные перемены», эстетика возвышенного все больше забывалась, уступая место выгодной рынку эстетике прекрасного. Когда летом 2013 года Болгарию сотрясали митинги протеста, один прозаик, который успешнее других сочетает традиции постмодернизма и глянца, заявил: «Протестующий человек – это красиво». И Министерство внутренних дел не замедлило использовать эти слова в своей пиар-кампании, направленной на подавление протестов. Эстетика прекрасного в этом случае превратилась в необходимый коммерческий фактор, диктующий рецепты реальной политике. Новая социальная поэзия решительно делает мощную ставку на эстетику возвышенного как способ вернуть политический радикализм обществу и писателям, которых деморализовала эстетизация политики (в рамках рыночного скрещивания университетского постмодернизма и глянца).

2.3. Сегодня, когда западная цивилизация переживает глубокий и необратимый раскол ценностных сфер, когда по социально-историческим (информационно-технологическим, биотехнологическим и так далее) причинам утрачивается представление о трансцендентном, эстетика возвышенного послужит светским аналогом религии. Мы хотим вернуть литературе свободу, а для этого надо оградить поэзию от влияния рынка, государства и науки и ни на секунду не сдавать свои позиции. Но одного этого недостаточно. И реабилитация автора как субъекта этики, и концепция «литературы истины» невозможны без опоры на трансцендентное. Мы уже повидали на своем веку, к чему приводит игровая релятивизация этих двух понятий – автора и истины – к тому, что на рынке и на университетских трибунах на игре начинают наживаться. Без этического субъекта, подлежащего ответственности, и истины, опирающейся на трансцендентное, нет социальной справедливости. А без яростного стремления к этой справедливости и поэзия невозможна.

09.09.2016, София.

 

Перевод с болгарского Марии Раевской

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Роджър Уотърс в превод на Николай Фенерски

 

Временце

Нижат са моментите, дето ти затъпева от тех,
пилееш и фръгаш часовете си с широки пръсти,
мааш крачоле напреде-надзаде и са повръташ като пръдньъ у гащи по центъро на твоа си град
и чекаш нещо или па некой да ти даде акълец накъде да фанеш у тоа живот скапан.

Писнало ти а да та лъжат, затава си седиш дом си и дзепаш ка вали през джама.
Още си млад, живота е пред тебе и затава ти не дреме, че си губиш времето,
дорде един ден са огледаш и ти светне у кухата лейка, че са минале десетина годин, дагоеба
и никой ти не а обЯснил накъде да фанеш шущавата, пропущил си момента да побегнеш.

И затава после бегаш и бегаш, да фанеш баре малко от слънцето, преди да е залезло,
ма оно си избикаля, та да цъфне па зад гръбъ ти,
гледаш го, се си е същото относително, обаче ти си одрътел,
намалева ти лимита на броя вдишвания, ебаси, и си с един ден по-близо до мрекето.

Сека годин е все по-къса, временце пусто все ти не стига
и сите ти планове пропадат като мъда у садрани гащи,
Да си висиш у тихичко отчаяние си е Пустиняшкият начин на живот.
Дорде са уилиш, и си са озъбил, песентъ ти е изпета, кво повече да ти речем.

На село, дома си па и отново,
обичам да са завръщам, коги има как,
Коги се заврънем изстуден и кяфнал,
ми е кеф да си нагреем кокаяците край оджако.
А звънъ на черковната камбана ми припомня,
че при извора се пада на колене,
та да чуем по-добре онаа магия, дето сал тука ги има.

 

Превод у ефир по чуство: Н. Ф.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Гергана Добрева (Ша-Ша) – Към хоризонта

 

Няма край

Старата змия млада е била,
гонила в прахта мрак и светлина.
Който плаче тихо сменя кожа за крила
и солта с перата пада, пука се земята.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

Старата върба млада е била,
галила с ръце своята река.
Тя къде отиват всички виждала сама,
как сълзи в небето слагат слънце и луна.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

Старата жена млада е била,
кърмила сама син и дъщеря.
Там където плачат всички палела свещта
и на своята молитва кръстела ръка.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

 

Спаси ме

Той носи вятър и градски шум,
кашони, птици, глас наум.
Той няма място сред прахта.
Той няма име пред смъртта.

Вземи ме! Той моли сам.
Спаси ме!

Тя носи снимка на две деца
и странен белег от любовта.
Тя няма спомени от своя свят,
но всеки ден го търси пак.

Вземи ме! Тя моли там.
Спаси ме!

Те идват голи от гърлен плач,
в ръце на глух и сляп палач.
Сгрешени кройки без имена –
парчета вестник, цвят мъгла.

Вземи ме! Те молят там.
Спаси ме!

 

Когато свърши Коледа

Когато свърши Коледа,
моля, приберете си гирляндите,
защото Господ ще умре за нас напролет.

Когато свърши Коледа,
моля, изгасете свещите,
защото огън ще държим от тях напролет.

Остава вятъра в градините
и вишните, побелили седмия ден.

Когато свърши Коледа,
моля, погребете клоните!
Сълзи ще плачат от върбите ни напролет.

Когато свърши Коледа,
моля не съдете грешните,
защото прошка ще поискаме напролет.

Остава вятъра в градините
и вишните побелили седмия ден.

 

Вятър и Мъгла

Нещо се пропуква в бялата стена.
Черни като вени жилки от тъга.
Шапката ме върна, избери врата.
Черна съм на прага, черен е страха.
Но каквото струва – скоро ще платя.
Себе си прегърнах, казах – бягай, луда жена!

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

Ставай и не мрънкай! – каза моят кръст.
Корени изтръгвах сякаш вадех зъб.
И когато свърших всичко за мен – носех света.

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

В камъка се спъвах с кървави крака.
Ниско се прегърбих, но ще продължа.
Лешоядът чака само за мен, да се уморя.

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

 

Черепи летят

Имах само Проблеми.
Нямах ясна цел.
Няма вече дилеми –
купих си парцел.

Нямаше смисъл в Любовта,
която всички искат.
Всичко бе тъпо затова
и своя смях потисках…
Но днес косачи раздират и черепи летят…

Мързеливи Недели,
мрак в безлюден кът.
Ъндърграундът е в мене –
червеи гризат….

Имаше Болка и Тъга,
но вече нищо няма…
Нямам проблеми – затова
лежа и се разлагам
и косачи раздират и черепи, черепи летят…

Нямаше нужда от тъга,
защото смисъл няма…
Виж,колко е ведра утринта,
когато хич те няма…
И косачи раздират и черепи, летят…
И косачи раздират и черепи, черепи летят…

 

Пиротска

Пиротска е белият квартал,
черни печки въздуха е ял.
Там най-здрави са блондинките,
краката на калинките,
Пиротска – тепих на любовта.

Пиротска е белият квартал,
бела семка гълъбът е ял.
Там в парка шият се игличките,
линейки до количките,
Пиротска на вашите деца.

Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
кола.

Пиротска е белият квартал, Хелоуийн на женския пазар.
Там най-черни са трамваите,
най-страшни са гуляите,
Пиротска прехапала кама.

Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската

 

Към хоризонта

Стените ни остават тук и по-добре ще са сами.
В прозорците блестят отвъд слънце и мечти.

Хладилника ни лъха студ, но сладоледът се топи.
Сърцата ни сънуват път, за сбогом махаме дори.

Eдна врата отваряме, да бягаме!

Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.

Часовникът отмерва път и все напред, напред върви.
Секундите затягат кръг, а коридорът се стесни.

Кафето се излива в скок – във кафеварката гори.
И ето го на пода – хоп!, за сбогом маха й дори.

Eдна врата отваряме, да бягаме!

Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Джим Морисън в превод на Александѫр Николов

 

Буден

Изтърси сънищата от косата си
Мое красиво дете сладко мое
Избери деня и
Избери знака на деня си
Божествеността на този ден
Първото нещо което виждаш
Обширен сияен плаж
В една студена скъпоценна луна
Голи двойки се състезават надолу по тихата й страна
И се смеем като меки луди деца
Самодоволни във вълнестите памучни мозъци на детството
Музиката и гласовете са навсякъде около нас
‘Избери’ тиха песен тананикат Древните
Времето дойде отново
‘Избери сега’ те пеят
Под луната
Близо до антично езеро
Влез отново в сладострастната гора
Влез в парливия сън
Ела с нас
Всичко е разделено и танцува

 

Затвор

Стените крещяха поезия зараза & секс
Вътрешен вой като луда машина –
Пусната в
Пещера от хлебарки
От гризачи

Компютърът
С лице към мъжете

Колажът на стената
Нещо за четене

Търговците (дилърите)

 

~~~

Аз съм водач в лабиринта
Ела & ме виж
В зеления хотел
Стая 32
Ще бъда там след 9:30 p.m.

Ще ти покажа момичето от гетото
Ще ти покажа горящия кладенец
Ще ти покажа странни хора
Обладани, звероподобни на
Ръба на еволюция

– Страхувай се от Властелините които са
скрити сред нас

 

~~~

Тръгвайки си от телефонната кабинка, аз бях
Ударен от полъх
Странност

Побъркана стара жено от провинцията
Ела да опееш убежищата
На града
Космати крака с/със разчесани язви

От какво блато или под кой камък
Изпълзя за да ни напомниш
Какво избираме
Да оставим зад себе си

 

Сила

Аз мога да накарам земята да спре по
Своята траектория. Аз накарах
Сините коли да си отидат

Аз мога да правя себе си невидим или малък
Мога да ставам огромен & да стигам
Най-далечните неща. Мога да променям
Естествения ход на природата
Мога да поставям себе си навсякъде в
Пространството или времето
Мога да призовавам мъртвите
Мога да възприемам събития от други светове
В най-дълбокото си вътрешно съзнание
& в съзнанията на другите.

Аз мога

Аз съм

 

~~~

На хората са им нужни Connectors
Писатели герои звезди
Лидери
Които дават форма на живота
Пясъчна лодка на детето гледаща
Слънцето
Пластмасови войници в миниатюрната
Кална война. Фортове
Гаражни Ракетни Кораби

Церемонии театър танци
Които да припомнят нуждата от Общност & памет
Вик да почиташ обединяваш
Преди всичко завръщане
Копнеж по семейството &
Спасителната магия на детството

 

~~~

Грандиозната магистрала
Е пренаселена
С/със
Любовици
&
Търсачи
&
Напускащи
Толкова
Нетърпеливи
Да
Задоволят
&
Забравят

Пустош

 

~~~

Сега е благословено
Останалото –
Спомнено

 

~~~

Един мъж събира листа към
Купчината в двора си една камара
& се подпира на греблото си &
Ги изгаря до основи.
Ароматът запълва гората
Децата спират & забелязват
Миризмата която ще се превърне
В носталгия до няколко години

 

~~~

Сирени
Вода
Дъжд & Гръмотевици

Реактивен самолет от базата
Гореща засуха насекомов плач
Жабите & щурците
Врати се отварят & затварят
Счупването на стъкло
Ефирният Парад
Случайност
Шумолене на коприна найлон
Навлажнявайки сухата трева
Огън
Камбани
Гърмяща змия подсвирвания кастанети
Косачка за трева
Човек с Благ Темперамент
Кънки & фургони
Велосипеди

 

~~~

Къде научи
За Сатаната – от една книга
За Любовта? – от една кутия

 

~~~

Нощ на греха (Падението)
1-ви секс чувствово че вече си
Правил същото това движение преди
О Не не отново

 

~~~

Между детството юношеството
Пубертета
& мъжествеността (зрелостта) трябва
Да има ясни граници чертани с/със
Тестове смърти подвизи обреди
Истории песни & преценки

 

~~~

Мъже които се качват на кораби
За да избягат от греха & градските тресавища
Гледат плацентата на вечерни звезди
От палубата, легнали по гръб
& пресичат Екватора
& извършват ритуали за да изровят мъртвите
Опасни инициации
Да маркират прехода към нов статус

Да се почувстват на ръба на едно заклинание
Обред за преход
Да чакат или поискат мъжествеността
Просветлението в пистолет

Да убият детството невинността
За един миг

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Чарлз Буковски – Сурова любов

 

Ние сме Динозаврия

такива сме ние
родени в нея –
с усмихнати боядисани с тебешир лица
под смеха на Господарката Смърт
през есента на аварийни асансьори
в гниещи политически миражи
в нея, когато чиновник в супермаркета има университетска диплома,
а тлъстата риба поглъща тлъсто парче
докато слънцето е във фазата на затъмнение.

Ние всички
сме родени такива
родени в нея –
в нарочно безумна война
в пустотата на разбити фабрични прозорци и сгради,
в тъмнината на барове, където вече никой друг не води разговор
и в битка, обикновено приключваща с пронизване и стрелба.

родени в нея
в болниците, толкова скъпи, че е по-евтино да ритнеш камбаната,
с адвокати, одиращи по десет кожи, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците – затворени
в тази, в която масите издигат безумци и ги превръщат в богати герои.

родени в тази,
цял живот прекосявайки през нея,
от нея умиращи

онемели от нея,
кастрирани,
осакатени,
лишени от наследството си
заради нея.

опиянени от тази,
използвани от нея,
да пикая на тази,
болни и озлобени от нея,
която ни направи
безчовечни
и жестоки твари.

закоравяват нашите сърца,
и пръстите ни държат за гърлото,
пистолет
нож
бомба
пръстите са прострени към безответния Бог,
пръстите търсят бутилка
таблетка
прах.

ние сме родени в тази нещастна умъртвяваща безизходица
с правителство, 60-години не намиращо изход от дълговете
скоро няма да имат с какво да плащат лихви на кредиторите;
банките са пламнали в ясен огън,
парите ще бъдат парчета хартия,
може би открито и безнаказано ще убиват по улиците,
където правото ще бъде на въоръжени банди.

земята ще опустее без полза,
безсмислено ще стане търсенето на храна,
много страни ще се обръщат към спасителната ядрена енергия,
безкрайни експлозии ще разтърсват нещастната земя
облъчени роботи-хората ще ловуват един за друг,
но богатите ще гледат на събитията от космически станции.

Дантевият ад в сравнение с това ще изглежда като детска площадка.
слънцето ще бъде невидимо, на земята ще царува нощ
дърветата ще умират
ще погинат храсти и посеви
облъченият от радиация човек ще яде плътта на облъчен човек
океанът също ще бъде отровен,
ще загинат езера и реки,
новото злато ще бъде дъждовната вода.

черен вятър ще разнася над земята мирис на гнилост,
малкото щастливци, които ще оцелеят, ще бъдат подложени на
нова ужасна болест, а богатите в космическите станции
ще загинат, защото никой няма вече да ги снабдява,
това е естествения ход на общото гниене,
но от това ще се роди
възхитителна, нечувана тишина
и слънцето ще продължава да се крие
в очакване на нова глава.

 

Затруднено дишане

малките неприятности
действащи
на нервите
прииждат
една
след друга:

случайности,
глупави и гадни,
абсолютно
абсурдни
без смисъл,
досадни случаи
ежедневни
постоянни
и един куп други
несъвършенства
безпокоящи ни
малки неща.

всички тези
неизбежни
малки загуби,
непрекъснати
трохи поражения
трохи тъга
безпроблемно
тровят мига
ден след ден
година след година –
докато накрая
започнеш да се молиш
и да мечтаеш
за по-значима
по-тежка
съдба

и общо взето
разбирам
причините
защо
хората
скачат
от мостовете.

сигурно съм почти готов
да разбера и тези
които се въоръжават до зъби
и стрелят в упор
по своите приятели
и по съвсем невинните
минувачи.

не че напълно
им съчувствам –
аз осъждам
непристойното им поведение,
но мога да разбера
абсолютната
непоносимата,
несъмнената,
непоклатима
сила
на нещастието
им.

ако опитът
за нормален живот
на всеки от нас
жестоко, чудовищно
се разбива на прах –
аз съм убеден
че всички ние
сме поравно виновни
за всички престъпления
в света. невинни
сред нас
няма.

и ако даже Ад
не съществува –
хората които
хладно осъждат
тези нещастия
за всички нас
ще построят
Адът.

 

Разпятие

Сега ние трябва да избираме много внимателно
любовниците си, храната си, водата,
да можехме въздуха си да видим.
Внимание в днешното време!
Нашите политици подбират варианти за унищожение
с разхвърляни из целия свят бомби –
малко късничко, обаче, – защото ако един глупак
неизвестно къде
натисне копчето…

Ние уплашено се притискаме един в друг
търсим пътя за завръщане
в безопасността на утробата.
Но истината е, че сме натворили много, лудниците
отдавна са пренаселени и лудостта
е изтекла по нашите собствени улици.

След като нашите лидери говориха интелигентно –
сега говорят неясно
прекъсват се, продължават, търсят нелепо
порочните, фалшивите, безумните лозунги,
за да могат речите им истински да зазвучат.

Това е цената, която плащаме: обратно
връщане няма, а напред няма път, ние
безпомощно сме приковани с пирони
към света,
който сами създадохме.

 

И какво от това?

Вече не съвсем млад, но все още
неизвестен писател,
един млад мъж, седнал на дивана ми,
ме запита:
„Какво мислите за това, че Хъксли живее
там на върха на Холивудските хълмове, а вие –
тук в ниското? “
„Нищо, не мисля за това“ – казах аз.
„В какъв смисъл?“ – каза той.
„Искам да кажа – не мисля, че това има
отношение към каквото и да било. “

Сега младият мъж, който ми зададе този въпрос,
живее на върха на хълмовете,
а аз – все още тук.
И все още не мисля,
че това има
отношение към каквото и да било.
към писането на книги – още по-малко.
но хората все още задават
глупави въпроси.
наистина ли
още питат?

 

Мисли, които ми се явяват докато ям сандвич

ние искаме от нашите лидери да притежават
незаменим тънък чар с ясната мъдрост
на добрата репутация –
но не и лудост, най-малко –
пълна лудост.

може би енергията просто изчезна от света,
може би не само е отровен въздуха, отровен е и нашия мозък,
може би човешкият дух се разрежда в слаб
разтвор.
къде е предишният Аз?

в края на краищата, сега всеки
който е повече или по-малко, в точното време и на точното място,
практически сто процента
ще бъде обявен за новия лидер-герой!
все по-трудно и по-трудно е – не, по дяволите, това е вече невъзможно –
да се насладим и възхитим на тези, които днес
са смятани за големи.
всеки от тях е подозрителен
на всеки не достига

Благородство,
Оригиналност,
Честност,
Интелект,
и най-важното и най-необходимото:
Обикновено Добро Сърце.

само кости в кости отново
избеляващи на слънце.
казват, нищо не е изгубено?
може би е така.
а може би
всичко е загубено.

 

Сурова любов

малко тъмно момиче с
добри очи
когато дойде време да се
използва нож
аз няма да трепна и
няма да те обвинявам ,

както си карам автомобила сам по брега
докоснат от дланите на вълна,
грозните тежки длани,
като живият няма да пристигна
като мъртвият няма да напусна

аз няма да те обвинявам,
вместо това
ще помня целувките
нашите устни слепени с любов
и как ти ми даде
всичко, което трябваше
и как
ти предложих остатъка от
себе си,

и ще си спомням малката стая
усещането за теб
светлината в прозореца
твоите записи
твоите книги
сутрин кафето
нашите обеди нашите нощи
телата ни изтичащи едно в друго
сънят
мъничките течащи потоци
внезапно и завинаги
кракът ти преплетен в крака ми
ръката ти в моята
твоята усмивка и топлината ти,
която ме накара да се смея
отново.

малко тъмно момиче с добри очи
не трябва
нож.
ножът е мина
и аз няма да го използвам
все още.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Христина Василева – Изпращане

 

Horror vacui

Къдрите ти, момче,
Са засмукани от тази вихрушка,
Разразила се в небето над теб,
Но ожулените ти колене не трепват, топката здраво притискат
Прашен е пътят, далече се вие –
Диплите на света Тереза привличат те –
Гънките на материите и душите…
Ще пристъпят очуканите колене, ще приклекнат в мраморния полумрак на капелата на
Santa Maria della Vittoria
Изподраните ръце ще потърсят хладното й каменно стъпало
Изящно, нежно, успокояващо
Къдриците ти светят от
Златото на приближаващия дълго залез

 

Чао Дево,
Чао Христе,
Пак ще се видим следващия четвъртък,
Пак ще разцъфнат белите лилии и ще нахлуе средиземноморският бриз през искрящия мрамор, рехаво ще затрепти далечният син хоризонт и ще пусне светлината през колоните;
Мантията ти ще се раздвижи от нежния полъх и ще се разтвори отново онова звездно небе на Джото в капела degli Scrovegni
и
твоето
голо тъничко тяло, Исусе, свито стъпил в реката –
беззащитно, рахитично,
леко приведен, б ез страх и поза,
свободен, открит, прозрачен –
там горе вдясно над олтара, в ъгъла, толкова тъмен,
крил те десетки години от мен,
ще застане пак като бяло платно, всъщност щит, и
няма да се уплаша да стъпя до теб в ледените зелени води на онази далечна река, дълбока,
нежна, защото
все по-слабо ще усещам пронизващите тръпки на острата влага наоколо, усойното сенчесто място, режещия вятър, бръснещото течение,
нищетата на това тук – все същата, дотам докъдето
владее болката тялото
и времето – душата
и не се разтворят угризенията, упреците и вините и
оттам заухаят белите ти лилии, Богородице,
не се оттекат немощите и
оттам грейнат звездите ти, Джото,
не се изтощят невъзможностите и
оттам духне просторът на морето ти,
Мили Исусе,
Мила Мария

16.02.2018

 

Rondo Spezzato

В началото бе песента на птиците
старите коренища бяха погалени
сухите землища подпалени
празните корита прекопани
напъпилите венчелистчета прекършени

Кукувицата напролет би камбаната
и взриви стихиите познати и непознати
небесната твърд се отдели от водата
заревото от тъмнината
проехтя
и Бог видя че това е добро
страхът от смъртта на песента се роди
но това никого не смути
накрая Ablösung im Sommer притихна и
при смяната на лятната стража летата пренареди
пренаписа писмата
прехвърли бариерите
преломи вратите
преобърна смислите
предизвика вълнение най-сетне
безсънни зори безпокойство роди но и упование
проблесна простор
провидя се виделината
песента се разстла
разрастна се светлината

Кукувицата наесен изкука в сънищата на дълбоките тъмни гори
чекръкът на Гретхен проскърца и колелото затрополи
бавно се завъртя и заби затупка сърцето й
ту яростно ту горестно в очакване
забързваше и забавяше ритъма
милваше малките камъчета по пътя
прескачаше и подхващаше
тръгваше и се връщаше
криволичеше подушваше
опитваше плезеше се облизваше
посръбваше дъвчеше отминаваше и заобикаляше
спъваше се в препятствията наоколо удряше се я в мускулче я в жила падаше ставаше и пак продължаваше
мушкаше се през костите, дюдюкаше свиреше лаеше
шумно се смееше подрусваше се
увиваше танцуваше люлееше се
лелееше
пееше
въртеше се колелото
носеше колебанието и преодоляването му а с него помрачението и рязкото просветление
появиха се слабост и сила в едно
сладост и горчивина суша и вода лед и лава ураган и тишина
влачещ камъни и пясък буци отломки от цъфнали клони изпочупени стъкла
водовъртеж от кал замайване
стени от тиня затънали потулени порутени
един след друг трак-трака-трак
Sein Händedruck, und Ah! Sein Kuss!

Чекръкът се разчупи
Кукувицата се завъртя
В началото бе песента.

20.02.2018

 

Изпращане

Времето беше хубаво
Слънчев денят
Минаваха отрядите
Мъже, жени, със раници и
Камуфлажни облекла
Първи тръгна мъжът ми с една група
После предадох малката на следващия отряд,
Млада жена ми извика през рамо, да не се безпокоя –
ще се погрижи за нея
После закрачих в колоната и на моята група
Мислех си как да го предупредя да не се връща,
Защото всички бяхме вече заминали
Неколцината приятели останаха
Отзад на тротоара да чакат
техните отряди
Мирно беше времето
Нямаше война
Птичките пееха в короните на дърветата
Слънчев денят

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Пламен Пенев – Молитва ХІ Из „Просителни големи ектении“

 

((ОРНАМЕНТ))

 

„Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко
от поезията на този безумен век
с положителност Рилке Елиът
и неколцина още шамани владеещи тайната
на заклинанието…
а речта е подобна на пясъка…
твърде лесно повярвахме че красотата не спасява
а води лекомислените от сън в сън на смърт…
какви сили трябват та напук на съдбата
присъдите на историята човешката подлост
в леса на предателството да шептиш – тиха нощ…
затова ти изпращам
посреднощ поклона на моята сянка”
Зб. Херберт, До Ришард Криницки – писмо

 

/Молитва ХІ Из Просителни големи ектении/
Не помръдваме стоим с безброй парализи и тъй жестоки
задавен в горест без надежда
този век по-безславен от предишния
за после не можем да помислим –
Пуснати по улици пълчища стенещи безчестия
хорските души в пустини безброден дебнещ мрак
стада безславна оживотнена смърт
от горест засипано лицето на планетата –
Горящи факли континенти ангели издигнати бленувано из светлината
не спрели тъжно полет очи с покоя потопени в някоя земя
Народи мечтаещи под мрак и безнадеждност задъханата мъка
не ще я изречеш несретна сянка словото без храм светът душата
умножената тълпа безнаситни нечовеци слепеят с последните
и първи техни убежища сълзите братска кръв неразпознати
божието богу демонът не спи поглъща
В езера от смърт погасналата светлина грозен здрач
водачи и другата тиня гнусни сламени кукли подчовеци с власт и пари
в безпросветен страх ничии сред рояци демони птици светлика разсеяли
железни идеи мрачни птици с антихриста облечени
жънат животи поглъщат години
сърца божи съдби –
Всичко вече за тъгата е написано
мъката в отворените памети и рани е изпита
не ще повторим кървавите хапки минали
на прага нови глутници от гибели в очите ни се вглеждат
Несретната душа зачела бездомните пламтящи страници
на този век по-безславен от предишния
Где са звездните надежди погледът из мрак и бездна
птицата родена за безкрая далечна не забравена
/История/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Petra – Размекнати часовници

 

* * *
Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Двубой

Мрак,
огъващ се пълзи;
всеки миг различен,
хиляди лица оформя…
Светлината –
лепкава и сляпа –
своя път опипва.
Приближава.
Плътно мрака тя обхваща.
Оковава го в единствен образ…

И настава ден.
Отново…

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018