Николай Фенерски – Да слушаш камионите на чистотата


96 е, а ние гледаме Ъндърграунд
в Търново преди Самоводската имаше кино
смея се, после плача, а после и двете
толкова силно се хиля, че те хваща срам,
но после и ти почваш с мен да се смееш,
но не плачеш,
не знам защо не плачеш на неговите филми,
но така се смеем, че много години по-късно
си го спомняме и го разказваме
на децата си
а всички останали в залата ни зяпаха изумено,
тия какво се хилят като луди,
а ние се чудехме как така
са толкова тихи, защо не се смеят,
уж сме в една зала и филмът
е един и същ,
но може и да не е,
може и да не е,
може би нашият филм си е наш,
а техният техен
и ние сме главни герои,
а те са статисти


легни си, спи, сънувай,
минутите са тук една след друга,
влачат се, прескачат се,
после яж, разхождай се, мисли,
после пак
защото в главата ти се трупат те
и в очите също,
а сутрин е толкова болкоуспокояващо
да слушаш камионите на чистотата
как вдигат с ряс поредния контейнер
и поглъщат всички твои страхове
и опаковки.


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Manifesto of the new social poetry


1. The poetry which we create is political in the absolutely concrete sense of an unambiguous dividing line between friend and enemy. At the moment of our formation as a group of poets, our clearly defined and irreconcilable enemies are: a) lifestyle literature in all its manifestations and b) the literature that lives parasitically off a university infrastructure as well as c) commercially orientated attempts at hybrid incest between a) and b).

1.1 We understand “Lifestyle Literature” to be a product controlled by the mechanisms of supply and demand, in which the author to a greater or lesser degree of awareness seeks to address demands created by a consumer oriented “culture of self”, in other words a desert mirage, that we can “create” our very own “I” from consumer goods and services. The authorial moment in the products created this way is debased and reduced by expectations, whose fulfilment requires a denial of the aesthetic – and often ethical – autonomy of the creative entity. In this sense lifestyle literature can be regarded as a commercial equivalent of the post-modern conception of “the death of the author”, in which this type of literature meets up and shamefully co-habits with “high class” (university) post-modernism.

1.2 Both the partners – lifestyle literature, on one hand and academic post-modernism on the other – have reason for (unexpressed) shame in front of each other, and so in front of the readers. Literature inspired by post-modernism finds itself in a more delicate position however, as it lives parasitically off a university infrastructure. In spite of the theoretical alibi of the levelling of “high” and “low”, the couple’s higher partner cannot rid itself from the left-overs of a guilty conscience, especially when it must rely on the realities of the left-wing discourses of western academy. At the end of the day – even when the rhetoric is left-wing – the more theoretically-leaning partner resorts actually to neoliberal market justifications, typical for the review of lifestyle production: “the Bulgarian writer with the greatest sales”, “the Bulgarian writer most published abroad” along with similar rank lists of commercial success. A separate question is to what extent this success is really commercial or is based, typically for Bulgarian society, on an oligarchic fusion of private interests and a privatized state (at the end of the day social) resource.

1.3 By “a literature living parasitically off a university structure” in spite of the colourful connotation of the descriptor “parasitical”, we understand above all (and not pejoratively) the sociocultural given: the economic necessity for the writer to depend on payments which although low are still relatively secure, in the form of a teacher’s salary (or a PHD grant) which does not require an eight hour working day. If you are not prepared in practice to sell your writing and yourself as a writer, university work represents a legitimate and honourable choice for the writer. The unacceptable parasitical aspect intrudes and takes over when the university infrastructure (free availability of facilities, access to the media and competition juries through academic qualifications and titles, when all is said and done the recruitment of an audience of students, whom you frequently teach and even expect to examine) is employed to distort the competitive literary arena in favour of the university teachers, emerging as poets at the same time.

1.4 Now is the moment to face up to probably the most important question, which springs up in the definition of the political as a separation between friend and enemy. The 1 million dollar question: why do we need enemies? The answer is simple, perhaps startlingly simple: The ten year peaceful transition in literature after the end of 90s turned into the creation of distinctions “friend – enemy” in a vital act for the reconstruction of the productive tensions in the literary field. The development of the political system, begun by Simeon II has its exact equivalent in the literary system: the transformation of the radical political potential of 90s’ postmodernism into a depoliticized career oriented academic corporative resource, suitable for a smooth coupling with lifestyle literature with the aim of achieving commercially optimal hybrids. Returning radical politicization to the literary field, we openly declare as our enemies the depoliticized academic-corporate postmodernism/neo-avant-garde, lifestyle literature and their commercially optimized hybrids.

1.5 Insofar as we live framed within a culture of victimization, cultivated diligently by each of the succeeding regimes, we know that the status quo of the peaceful transition in literature, which we declare as our enemy, is not going to lose the chance to declare itself as our victim. It won’t be either the first or the last time, when the really and symbolically rich and powerful adopt the mask of the victim. In fact the whole culture of the peaceful transition, constructed by the old socialist elites, is based on the blocking of every move for freedom, using the scare tactic that there will be “victims”. We know that they are lying, protecting their privileges, scared for them, they don the victim mask. We maintain, that behind the victim mask skulks the status quo of the peaceful literary transition, the group promiscuity between lifestyle and academia – our enemy.

2. The new social poetry, whose birth we declare here in the manifesto, is above all else a poetry of the rehabilitated figure of the author – rehabilitated after the lifestyle-academic total consumption of his “death”. The arrogant commercialization of the Roland Barthes concept is a de facto signing of its death warrant. The commercially optimized hybrids between lifestyle literature and “high” academic postmodernism practically killed and buried the revolutionary-anarchist potential of the “death of the author” idea. In this situation we declare the resurrection of the author as the final guarantee for ethical acts – i.e. freedom. The film revolves in front of our eyes, in which the theoretical kicking of the author into the literary field gutter was an alibi for the positioning of his wares in the orange-light sales booth of power, in the guise of media, juries, grants, translations, state awards. This author is indeed dead and stinks already. Long live the author as the last guarantee of freedom!

2.1 The rehabilitation of the figure of the author as a subject, who can be held responsible in an ethical context, is an aim in the heart of the darkness of the peaceful transition regime: there is no truth – ergo we act, “we work” on our literary and academic career, academic and literary history is written by ourselves, as we play our petty match and at the same time award the penalty kicks. If during the 90s the relativizing of the notion of truth turned into game mode, undermining the dogmatic “truths” of the old regime’s ideology, during the 2010s this academic-lifestyle relativism took on the real-political and real-economic dimensions of a corporate privatization of a social literary resource. In this situation we declare for a literature of the truth, which is a generic term for our perception of a new social poetry. The founders of the game, finished it themselves, with their academic apparatchik truth and lifestyle icons. The new social poetry like the literature of truth is our desire to return freedom to literature from academic apparatchik games and lifestyle commercial amusement/mourning to death.

2.2 The poetry of the 90s at the peak of its achievements, linked with the names of Ani Ilkov and Zlatomir Zlatanov, never turned its back on the aesthetics of the sublime as a transmission between the literary and the political in the context of modernism’s unfinished project. Academic post-modernism, which relies on these poets as teachers, above all samples from them a discursive game and the playing with post-structuralist jargons, leaving behind their powerful aesthetic of the sublime, whose final existential investment is the political. Symptomatic is the drift, growing stronger with the progress of the peaceful transition in the 2010s, away from the aesthetic of the sublime, not taken to heart, towards the increasingly open commercial embracing of the aesthetics of beauty. With the most successful hybrid between academic postmodernism and lifestyle literature, the aesthetic of beauty turned into a commercial condition, quite indispensable, proposing already real-political prescriptions – “the protestor is beautiful” – included directly in the Ministry of the Interior PR campaign against the protests in 2014. The new social poetry categorically and forcefully counts on the aesthetics of the sublime as a means of returning to political radicalism in literature and society, demoralized by the aestheticization of the political within the bounds of the commercial hybridization of academic postmodernism and lifestyle literature.

2.3 The aesthetic of the sublime is a secular advocate for theology in a context of socio-historic (Information-technological, biotechnological etc.) drawing out a transcendence both fundamental and non-negotiable within the bounds of the western civilization differentiation of spheres of values. The freedom which we wish to return to literature is unthinkable without the unyielding insistence on the autonomy of the poetic in the face of the ideology of the market place, the state and science. But this autonomy is not sufficient for the realization of the conditions we seek for the possibility of freedom. Just like the rehabilitation of the author as an ethical subject, so also the concept of the literature of truth, both are unthinkable without transcendental foundations. We saw with our own eyes, growing old, whither the playful suspension of subject and truth leads – directly into the cashing out of the game in academia and commerce – the truth whose basic foundations are transcendental. Without an ethical subject (dependent on responsibility) and truth whose basic building blocks are transcendental, there is no social justice. Without rage for justice there is no poetry.


Translated from Bulgarian by Christopher Buxton


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Катя Андреева – Нощта е кръгла


Нomo sapiens

Понякога се страхуваш,
че ще забравиш всичко,
което все още не си научил;
ще изгубиш представа
за несъвършената си памет
и тихите знаци
на твоя отслабнал живот
ще ти се сторят познати…

Изправен, в черупката си,
ще чакаш триста години,
за да си спомниш
как се мечтае свободно!



И ще премерят сили слабите,
а страховете си – безстрашните;
и вятърът, притихнал сякаш в клонката
на златна ябълка,
ще улови на пламъка ламята.
Морето ще изправи хоризонта си
и ще целуне смело
първата звезда,
самотно падаща…
Но как да видим сушата,
която вече ще е дъно на очите ни?!
Но как да оправдаем своите отсъствия?!
Кръжат лъжите ни над мачтите,
над същите отдавна мъртви кораби,
които са изгубили маяка си
и жребият на непохватен юнга
не ще ги призове да се разкаят…
О, слаби ще убият демон в себе си!
А силните ще го приемат със сърцето си…
Морета, извисени над вълните,
ще плачат вътре, най – дълбоко,
преди да станат дъждове от пясъци;
преди да се затворят
за спасение…
Ще ме познаеш ли?
Ще се познаем ли тогава?!…


Писмо до себе си

Обвивки от бонбони.
Много филтри.
Кафе и фасове.
Безкрайно степенувани съображения.

На дъното!
A пепелта не е от рози,
щом поривът вещае разрушения.

Изстинали за радостта очи.
Костюми. Роли.
Затворих ги!
Старателно поставих марките,
написах срещу името си – получател.

Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…


Ти, който отчаяно криеш формата си
Ти, който се храниш с оправдания
Когато мракът е светлото
Твое подобие
Знаеш ли как се тъгува за радост?
Вместо крила, люспите те издадоха
Запалили вятъра
Тромави писъци…
Ти си последната моя измислица
Докато в клетка за птици
Отглеждаме ангели!



Малък град.
После – друг, в който
пропуших по сесии.
Гледахме кино, на карти.
Тази първична утопия,
че сме млади завинаги!
Имах сили за чуждите битки,
имах дръзко море
и разплакани залези.
Имах влюбени сънища и безбрежна тъга.
Ей така – на шега
хванах нощния влак и осъмнах
на тридесет!
И осъмнах нищожна във Нещото,
ала с толкова смела душа да остана!
Знаех! Знаех, че имам до края живота си!
Само мой – неподстриган във ничия армия!
И оръжие бяха очите ми,
и скептичния преход на скулите.
Имах себе си – толкова истинска,
че ми трябваше доста кураж
да науча танца на маските!
Кукловодът ми беше жесток.
„Кукловодът – съдба“ не търпеше провали…
Ето , виждам!
Ето, имам!
Моя свят – светъл град,
който пак да мечтая!



Няма да остана ненаказан.
Люлката превърна моя свят,
твоя свят,
този НИЧИЙ свят
във сладко обещание!
Древни богове
са приковали сенките
на цялото човечество.
Няма ненаказани!
Скръб, любов и непокорство…
Всичките величия са
вече пръст.
Вечният гробар –
подпийнал и случаен –
ще разлива тленното ни вино;
търпеливо ще гребе земята…
Няма ненаказан –
спускайте въжетата!
Тази пръст е само оправдание.
Тази пръст е мозъкът на времето,
който ще отвори
други пътища.
Тази пръст, побрала
толкова тела и корени!
Няма да остане ненаказана!
Вярваш ли,
брегът чертае себе си,
в люлката – по детски непокварена –
като мост към Остров на блажените!


И стана тъмно,
неотменимо тъмно.

Нощта е кръгла и се поклаща
върху небцето на кит –
същият, когото Йона
превърна в убежище…


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Ани Илков – Техника


Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.


Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Владимир Сабоурин – Площадката


На Сирма и Йоана


Два калкана

Единия във вечна сянка
Другия огряван привечер


Преходна като опала
на вечер или утро ноемврийска
събота на детска площадка кенчето
рекламната брошура първите осветени прозорци
последните комари мирис на препикан от котки
мокър пясък катерушки изоставени структури
на непонятен ритуал на загинала цивилизация
деца с четири сенки под осветление
на подлез с руини


Когато изведнъж се включат лампите
на детската площадка виждаш многобройни
сенки на деца върху сивия асфалт на писалката
върху листа на бележника на структурите за игра върху
ударопоглъщащата настилка на листата върху изпадалите
листа на приземяващия се самолет върху проблясващата
карта на града на изтръгнатите от здрача клони голи
под лампите изпълнено с изстиващ живот царство
на сенките на ноемврийска вечер


Работник на детска площадка
сурово лицето не на родител разнежен
от хубавото извънработно време
чуждо тяло в ласкавото отглеждане на живота
строителен работник от малцинствата от провинцията
превеждащ пари за невидим далечен живот
от софия кучката кръшкащ от работа излегнат
на пейката под ноемврийското слънце
на големия град на припек на детска площадка
в буржоазен квартал оплешивяващото му теме
обляно в светлина


Старият книговезец

От времето когато писането беше
хартия молив пишеща машина мастилена лента
индиго лепило шиене ти стоиш зад ръчната преса
чието кормило розата на ветровете отделяща виното
от джибрите те брани от пневматиката вакуума шемета
на виртуалното времето за подвързване на книга
все още се измерва в седмици.


Вечерна площадка

Завираш се направо в подгизналия от сняг
пясъчник с цвят на пепел под кръстосаната
светлина на лампите за упокой на яростта на всички
лета въоръжена с ничия формичка на морска звезда
с ничие гребло едва различима на сенчеста пейка
свита сянката на сакатия пазач
чакащ да затвори


Заснежена площадка

Жълт залез над жълт сняг
на предпразнично пазаруване
за коледа малко след великден вмръзнал
като грешник в леда на най-страшните предатели
на социалния договор на физиката на тъгата на потреблението
със скорбутния вкус на изобилието в устата те чувам
да провъзгласяваш пицата със сто процента моцарела жива
като риба стрелнала се под леда питаш от белия квадрат
на пясъчника можем ли да платим с карта


Площадка с топящ се сняг

Дали жумим или се хилим
не е ясно остатъците сняг забравена
в хладилника храна дантели плесен оголването
на надежди кучешки лайна кошмари на тоталната
прозрачност пролетния въздух през декември сврака
минава в бръснещ полет пазеща отчетливата
граница на бялото и черното инсталиране
на камери в мъртвилото на ваканцията
формичка морска звезда изостанала
от смелостта на лятото.


Площадка на два режима, тоалетна на два режима

По хоризонтала границата преминава
между ударопоглъщащи каучукови плочи
и буренясал пясък дето избуява мастодонтна
въртележка като отстоянието по вертикала
между горното и долното казанче между пикаенето
прав и седнал момичешки не те касае свързвайки еоните
на социализма и капитализма от бебешка седалка
на тоалетната чиния питаш що е горното казанче
тази вертикална граница прекрачена от погледа
на пишкащо момиченце


Предколедна площадка

Гледаме през решетките
на едновремешното футболно игрище
свежите графити по новите рекламни пейки
не сме асоциални квартални анонимни алкохолици
кръшкащи от работа работници от близкия строеж
навъртащи се педофили надрасли възрастовите
ограничения лица гледаме отвън мир и мъгла
сакатия пазач посреща младенеца.


Рождественска площадка

Молиш за мола насила
с лъжи с разсейване стигаме
до площадката черни голи
клони окъпани в синьо играейки
упражняваш насилие прибоя
на града се отдалечава отговорност
за поемане речи за произнасяне
шум на реактивна пяна неуспешна
социализация времето е провал
край на плача люлката в почти съвършен
покой мигновено спасение мир
на всички пазаруващи


Площадка след Коледа

Празниците са опразнили софия
кучката заприличала на девойка царица
с хубави плитки от чернобяла снимка прозирните
булеварди водим всекидневната битка на детството ти
между мола и площадката по-трудна за достигане от итака
хитроумие лъжи насилие приковаване цялата цивилизация
в периметъра между пътен възел мол детска площадка
триумфа на свободата е хитруване в циклопската пещера
на трафика на стоките вкопчени във веригите
на люлката устояваме на песента на прибоя
между възела и мола


Площадка на затворен комплекс

Чисто ново рушащо се строителство
изпрал парите на вечните блажени нов остров
на блажените на вечното утре до изчерпване
на количествата играеш в изпреварващо обживяването
запустение в сякаш току що стоварен пясък напукан
ставащ на стъклен прах дисплей отразено в детско око
междублоково пространство голямата матрьошка
на парцел вътрешна ентропия с неясно предназначение
нещо средно между затворена буренясала райска
градина и светая светих в саркофаг
от гофрирана ламарина


Площадка в мола

Празниците са напълнили храма
кварталната площадка мокра и празна
пълното е празно празното е пълно тъгата
на стоките радостта на консуматорите
жените икони боготворени от всичко наоколо
мъжкарите смели решителни картодържатели
най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието
играй тази игра това са правилата й радостта е преход
от по-малко към по-голямо съвършенство това е
етиката играта неусетно минава в пазаруване
пазаруването неусетно преминава в игра.


Предновогодишна площадка

Миналогодишни паразити на парцали
по решетките самотни ектения последно
изтупване от невидими празни ехтящи
балкони червено гребло зелена морска
звезда в пясъчната киша зимно черно
море след успешен опит за неуспешно
самоубийство гостоприемен понта на поетите
лишени от наследство с майка робиня
на боговете равна ми се струваш
играеща в пясъчника


Следновогодишна площадка

Все същите кооперации
с кръпки индивидуална изолация
рефлуксен мирис на зеле взрени в небесата
сателитни чинии остъклени в цветовете на дъгата
балкони остатъчна дървена дограма с помътнял поглед
ледени капандури под наем
слънчево е играеш


Когато те слагам да легнеш
ти си порцеланова кукла от преди
триумфа на пластмасата
френска сюита на бах
изпълнена от последния пуританин

ти си съкровище от черни коси
върху син сняг аз скъперника
страхуващ се да го докосне
целувката за лека нощ е
чудовищно разхищение.


За първи път играем на футбол
на детската площадка колективна игра
срещу егоизма на писането толкова много
пропуснати игри толкова време пропуснато
бащинство заради писането писането
трябва да стане колективен спорт


Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш работата си.


Office Jesus

Трезва светлина
през вертикалните щори
чисто като в частна болница
топло като в хале на печатница
с работещи на пълна мощност суперпринтери
строени класьори нетърпящи неподредени
бумаги тихо като в храм икона следи
за коректността на транзакциите


Кланица в покрайнините

вихрушка гарги черни
парцали сняг завихрени
над кланицата в бяло
зелено червено


Толкова е тихо, че се чува
как пикаят съседите преди да се чуе
пускането на водата

Толкова е тихо, че се различава ясно
синьото сияние на приближаващите червения тътен
на отдалечаващите се първи трамваи

Толкова е тихо, че отеква
разчесването на алергичната екзема
от млечни продукти

Толкова е тихо
че се долавя меденосладкото
ухание на съня ти.


Площадка на всички режими

Вляво лимонови резенки в мрачна кутия
На панелка отзад тъмното предупреждение
На неотчуждена навремето къща миража на строящ се
Комплекс от затворен тип хвърлящ неонова сянка вдясно
От площадката по средата дъб обкръжен от цъфнала вече
Ударопоглъщаща настилка окичен с изсъхнали листа пуканки
На сурвачка езическа благословия в мрака сакатия пазач
Подранил да затвори


Площадка от птичи поглед

Виждам ни от сивотата
на януарска вечер ниско над фотоволтаиците
на затворен комплекс самотни осветени прозорци
в коридора за кацане алуминиев блясък
оттук не съм по-голям от теб времето
е мъж жената вечност



два калкана
долу разкалян паркинг
горе небесното нищо


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Христина Василева – Кучето на Гоя



Пет расови коня – всеки в своя коридор –
иновативни субпродукти на биотехнологията
Пет базови индустриални сектора –
отлично синхронизирани с европейското законодателство
динамично хармонизиращи системите си за управление
Пет мениджъра
седят на пет платинени кресла
Пет совалки, готови да излетят
Два сиви костюма, два черни и един тъмносин
В краткосрочен план –
настояват за незабавно и цялостно
оползотворяване на стратегическия ресурс и
прилагане на най-добрите технологии в региона,
както и за привличане на млади тясно-специализирани висшисти в секторите
В дългосрочна перспектива –
целта им е да увеличават капацитета,
казват че 15 години са прекалено дълъг процес
В общ план –
виждат огромен потенциал в непосредственото бъдеще на устойчиво развитие
Статистиката показва, че пътят им към успеха се състои в това
да си поставят начална и крайна точка
безкрайността не разширява хоризонта им

И все пак това са пет расови коня –
идеално синхронизирани помежду си и с целите си,
дресирани да галопират всеки в коридора си,
да прескачат препятствията в пистата си –
с хъс и до последен дъх


Созопол блуз

Имах едно екзотично растение,
Много исках да го съхраня –
Поливах го, търсих му мястото –
Слънцето, сянката, даже компания сред другите цветя,
Уви, постепенно изчезна му блясъка, падна му свежестта,
Безвъзвратно колоритът протри се,
Изгуби си яркостта,
розовата му корона опуши се, листата му
сгушиха се и то бавно залиня

Созопол, потъваш.
Златната ти егейска корона
вече не свети, отражение слабо е станала,
клоните бръчкат се, стеблото ти чупи се,
корените кухи са – ветрове вият там, чуват се,
Жилите ти, жизнените ти сокове –
отвъд скалите, дъждовете, пясъка, морето, най-после –
напуснаха те, оставиха те самичък,
Не защото е зима,
Зимата е силна за много крайбрежия,
много градове край морета величаят я, и тя тях величае
И лято да беше, мястото е
напуснато от певците си, оголено е като след поражение, а битка,
бой тука не е имало,
по-скоро – набези, малки злодеяния – незабележими и незабелязвани,
мирно заобикаляне на правилниците,
малки вратички в законите,
мирно съучастие на администрациите,
малки пликове под масите,
мирни момчета с бухалки във фургоните –
Все мирни и малки средства на затъването,
Малки, мирни и славни начини на бавното потапяне

Созопол, потъваш по-бързо от Венеция!
Какво от това че върху скала са ни къщите и
хилядолетен – градежът ни,
през уютния ни залив не са минали опустошителните Рита, Чарли, Ирен, Ике,
но вилнели са други по-зли урагани и бури,
които прогониха Нике,
нищо, че на площада ни все още блести победната тръба в
гордо вдигнатата ръка на бронзовата Виктория на дивния флорентинец
Защо не разбрахме как и кога си е тръгнала стопанката на дома ни,
Защо я пуснахме сама да си иде, без придружител,
Какво от това, че е смело момиче, но е с превръзка на очите и
носи скъпа везна в ръка – не е безопасно жена да странства сама.
И то каква жена! (Една от тях!)
вратите ни останаха затворени и
не посрещнахме (може и без палмови клонки) странника на магарето –
Голям страх – да не би чуждоземецът да ни наруши спокойствието и
мирното ни съществуване
И то какъв чужденец! (Един!)
А добруването ни отдавна го е нямало, но
ние не обичаме да се обръщаме назад и поглед да отправяме напред,
затова и не сме разбрали за това лишение и загуба
И спокойствието не е ли по-мимолетно от свежестта на цветето?
Какво от това че всяка Цветница кичим църквите и
домовете си с върбови клонки, кръстим се,
ние пак пеем
полюшваме се в транс от ритъма на зурните, опияняваме се.

Созопол, потъваш по-бързо
Давиш се

Созопол, Созополис,
ти отдавна полис не си,
нито си бург, нито си форт, нито си горд,
и крепост не си,
и Dorf не си като Düsseldorf (който вече е град),
и Djorf от Магреба не си ..
А ти, Созопол, даже село не си –
Пенсионерски клуб имаш ли?
Новогодишно веселие на площада?
Всъщност къде е площадът ти? Агората, хората, Аполония?
Станал си призрак? Защо? На какво?
На пост-социализма? На възрожденската перестройка?
На псевдо-реконструктивизма?
На ХоРеКа бизнеса?
Или станал си призрак на семплата красота? – онази от софийските билбордове –
универсална симетрия на морската плиткост, на плажния изгрев, на влажния залез ..
Бъди просто село, Созопол,
село понавъсено, малко зло,
поопушено с дим на цигари, леко вонящо
тук-там кърпежи, по-малко имитации,
кери, куроси, кирици до насита
множество параклиси
и без жива душа…
Криво, зъбато колело, навито на бутафорните си стени
голямо скрито зимно плашило за малките летни русначета с дойките им –
и за татковците им, акостиращи с яхтите си със златни тоалетни чинии
в марината на Марина ризорт – там слънце море и луна греят за тях,
и ти също, грееш за тях – обслужваш ги с
летящи чинии, хвърчащи риби и хвърляш цветя,
леглата постилаш им,
вместо да сипеш прах, пясък да сипеш, с пепел да се посипеш…
Тогава, Созопол, Венеция стани
и най-сетне умри!


Кучето на Гоя в странно издължената картина в Прадо –
сякаш детайл изрязан от платно голямо невъобразимо страшно –
с подадено ухо над линията на пресрещането на небето и земята,
в опит да излезе от рова, да се измъкне,
но тялото му е надолу, тежи, влече към дъното му –
някои са виждали какво е там отзад
и как мирише и пропива влагата на чернозема в кожата ти,
как ветровете вият и зъбите тракат и
пушат телесата, близнати от пламъци
фатално близко разгорени,
или дерат, пробиват, режат, изтръгват нокти викове…
А от повърхността гледа това око на кучето –
спокойно, смело, лъчезарно,
сякаш усмихнато око,
уверено, че здраво стъпил на земята
от опората в твърдта ще полетиш
на гълъбицата с крилата, устремено,
ще изхвърчиш –
без мига на разколебаването и
без да гледаш на пропастта отзад страхливо,
решитело ще литнеш с размаха su ali d’aquila и
после ще последваш реенето му,
упоението на струята на носоглътката,
чието виене на свят ще бъде целене в черепа нагоре,
високо зад хребетите в края на носа отвътре…
Око, опияняващо се от високото,
от лъчезара, от прозрачното на въздуха, от свободата, най-накрая!
Око, което не изпитва, не упорства, не изисква,
не търси своето,
Око на кучето –
там на предела между две земи



списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Хосе Мария Миярес Сал – Cuarto pum


Версия 1

някой тропа на вратата
чук – чук
но вратата не чува
защото е глуха тази врата затова не чува защото
на входа вече нищо не я притеснява
нито онзи който чука
нито който я блъска защото тя
съществува тук
чук – чук
и е глуха да не я притесняват
по – добре е да не чуват защото сега
вратата е онемяла
чук – чук
но тя знае кой тропа и чака и
защо викат
защото когато вратата дочуваше Никой
не се сещаше за нея никой нито почукваха
на тази врата защото Никой
не се интересуваше от това съществуване
чук – чук
само сега я търсят и викат
чук – чук
когато вече
не съществува.

Няма повече
какво чета
да казвам
нивга веч за да не усетят
правят го
онези които
не прочитат само онова което очите ми записват
и описват себе си
този текст чете се
сам-о тишината
щом се яви да разчита в празнотата
думи са
на всичките четящи
без очи


Версия 3

не ще узная някой ден дали
ще стигна възвисен и дали ще полетя със светлината
на крилете ѝ нито ще зная дали ще мога някой ден
ако отново пак изляза
да вървя докато пътя аз открия
на връщане за да вървя отново себе си да преоткривам в посоката
в завръщане отново
и ще се върна със крилете ѝ
на светлината и към светлина ще полетя
но ако изляза без да се изгубя и се повърна
идещ с думите отново нека бъда
ще ида както никога сякаш някога
би съществувала невидима причина до камъка
там уморен
и все по-отмалял ще бъда вече ще седна
и с нея и със светлината
ще вървим заедно и докато гаснем
от тишината.

отново да ме търси
и отново се почукваше и пак
защото никой вратата не отваряше
нито на потропването отговаряше
а то настояваше
и с почукването по вратата блъскаше
отворете казваше отворете ми
и върнете ми пролуката за светлината от прозореца
но камъкът мълчеше
и в пукнатините на земята
в най – тъмното на мрака
премълчаваше и скриваше
чук – чук и пътеката на светлината


Превод от испански Диана Хаджиева


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Пламена Гиргинова – Вероятни финали


на всички наши несвършили любови

1. Нощ, отворени прозорци, завесите не помръдват
хотелска стая на Кубински бряг
дори бриза е спрял, за да се изпотиш,
за да не изглеждаш толкова добре до жилавата си любовница
Ти стоиш пред огледалото
сресваш дългата си руса коса
бельото ти е черно,
малко си напълняла
в стаята влиза гигантско, жълто Телетъби
и повръща върху теб.

2.Тишина, мрак, открития Космос
аз и ти сме облечени във високо технологични костюми,
които пречат на вселенския вакуум да направи с нас това, което правим сами
да се пръснем, после да се вкочаним
едни шнурове ни свързват с кораба, голям колкото теснолинейка
само ти знаеш как да се върнем,
а време няма
защото времето не съществува
измислихме си го, за да знаем колко дълго се обичаме
виждам цялата Земя зад рамото ти
имаме въздух за 3 минути

3. аз и ти сме първите хора
нямаме имена и живеем в градина, на палатка
имаме проблеми, но още не го знаем
ти не ядеш месо
аз ходя пред съседите гола
ти не знаеш какво искаш
аз не знам какво давам
записваме се на семейна терапия
някъде в уличките около Женския пазар
докато чакаме да ни приемат
ти купувам ябълки

4. Във вътрешния двор играят деца,
4-5 момичета и едно момче
русо, слабо, със сини очи
това е синът ни, който нямаме
и ти не познаваш
след 24 години ще позвъни на вратата ти
ще го поканиш да пиете водка
ще си говорите за жени
ще пиете много водка
даже още водка
после ще плачете и ще се прегръщате
ще се валяте
после ще се събудиш на пода на хола
и него няма да го има
както го няма сега

5. червен килим, води към дамската тоалетна на Одеон
вътре е светло като в утроба,
брилянтите на лампите отразяват малката черна рокля
късия червен маникюр
синьо-черното каре на косата
небрежни снежинки около лявата ноздра
ти умираш вечерта на премиерата
телевизиите и вестниците са много доволни
аз научавам от Facebook
защото в ерата на всички комуникации
не успяхме да поговорим

6. правиш анонимен секс
в маломерен апартамент на бул. България
ти не я обичаш, тя си мисли, че си идеален за нея
правите си дете, защото какво друго да правите нали наближавате 40те
синът ви на 3 годинки постъпва във военно училище
след 16 години е лидерът на новия Холокост
срещу всички заченати без любов


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Пейчо Кънев – Из „Последната вечеря“


Измислен разговор

Израснах през комунизма.
Една вечер двамата с баба седяхме
във всекидневната пред телевизора
и гледахме речта на председателя
на комунистическата партия,
заедно с всички други хора в страната.
Усетих, че баба скърца със зъби.
Попитах я:
„Какво има, бабо?”.
Тя седеше, без да казва нищо, но изведнъж
„Този човек трябва да умре. Толкова силно
искам някой да го убие”.
А след няколко безгласни минути добави:
„Моето момче, кажеш ли на някой
каквото ти казах сега, ще те убия!”.
После се усмихна мило и ме погали по главата,
но аз забелязах нещо в очите ѝ,
което ме накара да замълча, и аз мълчах –


В града на ветровете, Чикаго

Под неоновата светлина
на нощната улица шестнайсетгодишна
нимфа гледа с ужас към света през зелената
бирена бутилка

лапнала е незапалена цигара
в начервената си уста

Часовникът неумолимо се върти
и за двама ни
и аз вървя през вятъра към
онова синьо затишие на езерото,
към времето…

Факт е (но не винаги),
че милиони умират в името на мечтата

И аз също, понякога—



Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая

на разрушения град

точно като лавата в

щастливи детски гласове
звучат в миналото

и заглъхват—

Тогава някъде из руините един телефон
започва да звъни и звъни

и звъни и звъни

и звъни…



Светлина и самота

Да умреш е все едно да заспиш, така казват някои
Добре тогава, нека да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще намери ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.

Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора пак ще казват изключително мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее самотен?
но когато времето свърши – ще се срещнем там.


Всеки ден

Тя се събужда и отваря прозореца. Дълбоко вдишва
свежия и топъл въздух. Измива си лицето.
Снимката на брат ми на стената я гледа.
– Коя си ти? – питам аз.
Тя се усмихва и скача през прозореца
с разперени ръце.
– Аз съм жив – прошепва брат ми.


Тези неща

О, tempora и богове. И всичко, което е навън. И тук. И
навсякъде. Гладните черни деца копаят в златната мина
с мазолести ръце. Времето зад ъгъла се обръща и търкаля
като яйце. Баща ми се издига към бялото мляко на облаците
и после се връща. Баща ми меси тестото за хляба. Баща ми
отпива от чашата с ракия и после гледа през прозореца. И
после гледа през прозореца. И после гледа през прозореца.


Този свят

Харесва ми да живея в този
език, в който рай
се римува с край, слово –
с олово…

В този свят,
където слънцето всяка сутрин
бавно обявява появяването му.

Но къде отива мракът?

Никъде. Той е винаги тук.
Светлината е тази, която си тръгва
в края на поезията.


Стихотворенията се авторова подборка от предстоящата книга на Пейчо Кънев „Последната вечеря”, 2018, „Издателство за поезия Да”.


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018


Михаил Казаков – Толкова далеч от нейната квартира



Разменям безпределността на хоризонта
за импулсивността на ръцете ти.
Тегля заеми от упования
и започвам да обикалям световете в очите ти.
За да подредя мислите си,
разхвърлям залези или бавно се разхождам
по крайбрежието на твоите устни.
После, тичам след слънцето –
оплезен ретривър, изпратен от теб
да гони метеори, планети, звезди…
Облаците – сребристи телефонни кабини,
отварят вратите си.
Слушалките се спускат като котви.
Вали гласът ти.
В сравнение с него, „Унгарската рапсодия“ на Лист,
звучи като демо на гаражна рок група.
Крада стила на Рахнев,
за да проникна в душата ти.
Но съм най-несръчния фалшификатор
и фалшифицирам бъдеще, а не думи.
Наливам се с тъгата ти.
Смесвам я с моята и трудно запазвам равновесие.
Заспивам под сянката на косите ти.
Сънувам предположения.
Будя се в другия край на галактиката,
без запаси от кислород и спомени.
Разменям безпределността на вселената
за импулсивността на ръцете ти.



Минавам по „Солунска“.
Там сенките ни все още се целуват
и смущават ноемврийските хора,
крачещи по тротоара.
Излизам на монохромния булевард.
Листата са единствените живи същества.
Сградите хаотично се въртят,
сякаш това е първият им танц.
Спирам пред квартирата ти.
Влизаш през входа.
Някой те следва и държи за ръка.
Не съм аз. Не ме виждаш.
Останах на „Солунска“ и се целувам със сянката ти,
с цялата ти обърканост и дуализъм.
Твоята сянка си тръгва.
Жълтите прозорци на сградата, в която
до преди секунди се бяхме опрели,
се превръщат във вулкани, изригващи лед.
Ноември е меланхоличният тромпет на Чет Бейкър,
или шалът около врата ти…
Ноември е разкопчаното портмоне на времето,
от което са изпаднали неусетните мигове
на нашите срещи.
Ноември си ти.
Ноември е твоята сянка.



Пръстите накъсват тютюневите съзерцания.
Пъхат жълтите влакна,
в машинката за свиване,
като внимават да не скъсат папируса.
След като очите вдишат дима,
мисълта се отразява
върху повърхността на празна чаша,
гравирайки я с думите:
„Всяка жена е отделен вид
алкохол, със своя процент на опиянение“.
„Консумирай без мярка!“, с провлечен,
пресипнал тембър, се обажда
празна бутилка от вино,
търкаляна от вятъра.
Семките на съзерцанието изпукват.
Очите се разширяват, интоксикирани от страховете.
Мисълта се въргаля пияна,
опитвайки се да се сбие
с всички разстояния, които
отвличат разумните обяснения.
И преди юмрукът
да попадне в областта на теориите за случайността
и да ги разбие,
тя изкрещява, давейки се в соковете си:
„Когато сме влюбени,
се превръщаме в аутисти“.



Ронят се часовете.
Дъждът е птица,
кацнала пред прозореца на тавана й.
Разтваря крилете си.
Събаря чашата, стояща на перваза
и цялата нощ се разлива по небето.
Сънища се гонят под клепачите й.
Целувам ги. За последно.
И сякаш целувам страховете й.
Утрото ме изпраща.
Булевардът, незаинтересовано, ми предлага
порция студени лица.
Търся в джобовете някакви думи – жестове,
за да ги пусна в отворените длани
на протегнатите им погледи.
Но слаба е моята поезия
и всяко нейно изречение.
Усещам липсата й.
Усещам мириса, дори и допира й.
А съм толкова далеч от нейната квартира.
Да обичаш онова, което не желаеш,
или да желаеш онова, което истински обичаш…
Да си беден, когато я имаш,
или богат, когато я нямаш…



Разговаряме за книги.
За сменени квартири и усамотението.
За онова, което ни се иска да работим.
За смисъла на желанията
и за отсъствието на инстинкта за оцеляване.
Едно огромно дърво е разперило
свежо-зелените си клони,
над нас като чадър и ни
скрива от летния дъжд.
Тя пъха фасовете в празните
бутилки от бира и се смее така
сякаш този свят е нищо.
Сякаш тя го е създала и
по всяко време може да го разруши.
Веднага се влюбвам в смеха й.
Бих го сложил за мелодия на телефона ми
и никога нямаше да отговарям, когато звъни…
Следобедът ни изпраща,
като стиска здраво в гърлото си
изреченията, които му се ще да каже,
и които ние с нея неволно чухме
да се прокрадват между гръмотевиците:
“Едва ли ще се срещнете двамата, отново…”


списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018