Златомир Златанов – Макгафин и Одрадек декласирани

 

Едно означаващо хегемонизира всички останали или почти всички – това е усещането, когато наблюдаваш влиянието на някоя политическа сигнатура или сингулярен елемент.
След определено време се питаш за съдържанието на едно означаващо, например СДС, и ти отговарят, че това било фикция, илюзия, пълна мъгла и т. н.
Но когато цял футболен отбор от чужденци барабар с треньора биват подкрепяни с възгласи „българи-юнаци”, тогава ясно долавяш ужасяващата условност на всяка репрезентация.
Българското не е нещо повече от проекция на собствения си троп – метафоричен кондензат, заблуждаващо фугиране.
Само че никой не говори за идеологическата фантазия, която не скрива някаква истинска реалност, а я създава в нагаждане на означаващи под шапката на хегемонична и хегемонизираща сигнатура – в какво друго, освен детерминация на господарски дискурс.
Всички авангардизми и революционни аспирации свършват в същото – господарски дискурс.
И никой не може да каже какво е новото в него, защото „новото” е друго хегемонично означаващо за сплотяване.
Както чух да се изразява някой по телевизията, след кризисни сътресения нещата се уталожват и хората му намират чалъма.
Именно, чалъмът е обект а на Лакан, невидимият помощник на фундаменталната фантазия. И не само невидим, но и несъществуващ. Ние сме свикнали под екзистенция да разбираме нещо живо – но спомнете си Одрадек на Кафка, дървената шпулка, която сякаш е с анимирана екзистенция.
В известен смисъл всички сме такива макари на социално приспособяване, навивавани и пренавивани до откат.
Нашите желания, меланхолии, носталгии, траури си имат нелепа и незначителна обект-причина, грозна като Одрадек, и ние я пропускаме, за да не изглеждаме смешни в собствените си очи. Трескаво съчиняваме разкази и там сякаш всичко е наред, фантазията работи и произвежда. Само че прекосяването на фантазията наистина не е за всеки, освен ако не си анализант.
Но е възможно някой да те прекъсне и да каже – а как е в реалния живот? Такива въпроси постоянно се задават на знаменитости и отговорите са разочароващи, произтичащи сякаш от една и съща банална логика.
Защото зад обект а на анаморфична визия не се крие нищо, дори ако се опиташ да погледнеш накриво, косо, както при картината „Посланиците” на Холбайн. Портрет на двама мастити европейци от Просвещението с всичките им цивилизационни атрибути, а отпред – едно размазано петно. Гледайки накриво, откриваш, че това е човешки череп. Знаменитият анализ на Лакан, продължен от Жижек и останалите, във визии на (не)разпознаване и клопки за окото.
Можем да минем и без нагледния агитпроп на черепа. Връзката ни не е с него, а с изкривения Поглед-обект, излишествен остатък извън икономията на означение. Именно този поглед-обект си препредават очите, неспособни да изчистят мръсното му петно.
Лекето ни препраща към лимита на всяка визия, докато фактически подсигурява зрителното поле. Влюбените не се гледат, те играят на покемони в травматичните терени на радикална загуба и на самото нищо.
Реалното нещо е изгубено по начало.
Тук има един подъл момент. Когато твърдя, че става въпрос за чистото нищо и радикална загуба по начало, фактически налагам друг господарски дискурс на безапелационна пледоария.
Будистката пустота, християнският кенозис, терорът на свръхестественото – това са само интелектуални игри на маскирана доминация.
Но да разсътворяваш стенещото Творение с обекти-трепачи – нима това може да бъде назначение и цел? Това ли е технологическата сингулярност, събитието на Gestell?
Но какво остава тогава, когато животът е незащитим, миналото рецитира кошмари и чистачките на автомобила отсяват совата на Минерва в дъждовната нощ…
Или се задържаш при домакинския хегемон на всекидневните разговори, оргазмените вокали в стабилизиране на авторитетен глас, педагогика за простолюдие с материалната искреност на просташки смях и мимики в симптоматичен метаболизъм.
Ние се нуждаем от инсцениране, от спектрализиране ала Ги Дебор, за да се изключим от пречупващите ни нещастия и трагизми. Дори нямаме избор, аутизмът на идиотското наслаждение избира вместо нас.
След първоначалния екстаз и ентусиазъм от едно събитие като по правило след това масите деградират в идиотски мутации и криминално клониране на желания. И това е необясним трансфер и контра-трансфер, обмен на тъмни семиотични авантюри, церемония без трансцендентност.
Демокрацията не е неутрален означител на исторически период или условие, а трябва да се разглежда като психоаналитически обект в смисъла на Лакан: невъзможен обект, конститутивно липсващ, а не емпирически, и само по този начин поддръжка на фундаментална фантазия.

Така демокрацията се преобръща в демократично наслаждение за всички без изключение, от загубата на нещо, което нямаме и не можем да имаме – наслаждение от провала на демокрацията да се яви. Демокрацията се превръща в някакъв вид вечен парапраксис, тоест акт, чиято експлицитна цел никога не се постига.
Това отваря път на натрапливото повторение като невротично засимптомяване на цялото общество.
Знаем, че няма да постигнем нищо, но поне да му отпуснем края. Все някак ще му намерим чалъма, без да сме в състояние да обясним в какво се състои тоя чалъм, докато си въобразяваме, че крием неговите секрети.
Всъщност сме обсебени от обект а.
Хегемонизирането на означаващи приема различни артикулации, смяна на власти и правителства, изместване на антагонизми и компромиси, логики на еквивалентност и логики на диференциация и т. н.
Но това са отношения между означаващи, докато ние сме в екзистенциалната роля на Одрадек, екзистенция на една неекзистенция. Едно съзнателно осакатяване, една съзнателна страст по невежество пред ужаса да се видим поместени в сферата на несъзнаваното, където не разполагаме със себе си, омагьосаното царство на несвобода.
И оттам неопределени Одрадек излизат в мъртвешка неумъртвима процесия. Но в тях няма нищо ново, новото е кухо означаващо, чиято цел е да внушава новост в кръстоската между прецедент и рецидив.
Ние вече сме обръгнали от тази сключена траектория между невъзможност и импотентност на господарски дискурс. Избират ново правителство – и нищо. Господарите се преструват на слуги, слугите биват насърчавани да манипулират господарите – и нищо.
Разгорещени дебати и въглеродни отпечатъци на безчислени кликвания извайват интерфейса на текучествена Инквизиция, където съдниците са неразличими от осъдените.
Какво остава тогава, освен травматичните остатъци на наслаждение, лубрикант за корозиращи тела и онтологии.
Веднъж застанах на входа на стария Созопол да чакам някого и бях потресен. От физиономиите край мен се излъчваше неописуемо враждебно наслаждение, заради което сигурно бяха готови да убият някой зяпач като мен. Това не бе къпането в тълпите, както го знаем от Бодлерианските фланьори. Това не бяха фланьори. Нищо общо с курортистите от едно време. Това бе цинична луксозна паплач на брутално наслаждение, което никой не би дръзнал да смути.
Фантазираното наслаждение изтъква структурната конститутивна роля на своята невъзможност. Те го знаеха и въпреки това се наслаждаваха в зоната на фетишистко разцепление, самите те разцепени субекти като резултат на новата господарска схема без господари.
Колкото повече демокрацията се схваща в измерението на невъзможно Реалното (там където не спира да не се записва), толкова повече тълпите изглеждат по-разпасани, неподлежащи на контрол и тотализация. Всеки е туитърен хаштаг на аутистичното си изригване, всяко момиче – корица на журнал.
Една заплашителна сингулярност се излъчва от всяко лице не само поради безкрайните козметични и ексцентрични интервенции във външния вид. Край на предишните статични пози на мъжественост и женственост, на целомъдрие или зрелост, или пък на еднообразна тоталитарна манифактурност. Всеки се стреми да е особен, със своя унарна черта, einziger Zug, изтеглен и подчертан демонстративно, едно постоянно пре-брандиране и пре-сигнатуриране. Едно заплашително non-existent изниква и се префигурира всеки път в събитийния сайт на единичното тяло, лице, походка. А смесването им е истинско вертиго, хиарискуро, шемет.
Всички искат да са алтернативни, но обект-причината на желанието е една и съща – сингулярна демокрация за всички. Сингулярното тук играе същата роля като в прочутата книга на Фредрик Джеймисън – нито е субстанция или реквизит на културна практика, нито е забрана да се скрие нещо, а самата невъзможност без алтернатива.

И в това е парадоксът на скритата униформеност зад брандираното разнообразие и алтернативност – TINA – старият лозунг на Маргарет Татчър: няма друга алтернатива, освен капиталистическата.

Какво е демокрацията ли? Освен засукания отговор на Чърчил тя е от всичко по малко – чалъм, трик, Макгафин от вица за двамата шотланди в купето. Единия пита какво има в куфара на другия, и оня отвръща – Макгафин. Какво е това Макгафин? Средство за изтребване на лъвове в шотландските планини. Но в Шотландия няма лъвове? Е, виждаш ли колко е ефикасно!
Спомням си първата книга на Жижек, която купих в средата на 90-те. Сега казват, че когато тук празнували падането на комунизма, на Запад въпросната книга „Възвишеният обект на идеологията” бележела марксистки анабазис и подновяване на комунистическата хипотеза.
Макгафин изтреби и българските „левове”, които никога не са съществували, но на чиято липса страстно се отдаваме в траур, докато дизинтеграцията на общността се преобръща в миграция, в транспозиране и обсцьонна релокация на принадена стойност и принадено наслаждение по всички кътчета на света.
Нови хоризонти или ялова диаспора? Кого го е грижа, след като това са отношения между хегемонични означаващи?
Въображението декомпозира света, речникът на въображението го пристяга отново.
Аз фланьорствам по коридорите на изречения и ми се струва, че някъде в дъното светлее прозорецът към Реалното, без да подозирам, че ме очаква Пиета на склопените очи.
Всъщност най-комичният обект а, на който съм се натъквал някога, бе огромният саван в базиликата „Сан Пиетро”, място на божията почивка, придружено с шъткането на разпоредителите.
И това бе светът на католическия Запад, балдахинен трезор на капитализираното нищо.
Макгафин или Одрадек? Все нещо трябва да задвижи комедията от грешки, гафове и чалъми.
Тоталитаризмът бе секретна дистрибуция на ресентимент, тоест негативно наслаждение.
Капитализмът е открито производство на принадено наслаждение за всички, дори за клошарите.
Но това само маскира травматичните остатъци на капиталистическо изтребление, което е необратимо.
Но кого го е грижа? Ако анихилацията на Вселената до най-малката частица е изчислена с абсолютна точност, тогава защо да се тревожим, че нещо в климата или демокрацията се е объркало? Ситуацията е отлична за господарите на безпорядъка. От това изречение на Мао ясно разбираме какво значи политическо наслаждение. Същият нехигиеничен китаец, който казвал, че се къпе с телата на млади жени.
Изчезването и измирането на българското дори не е получило своето биополитическо измерение, но кого го е грижа как ще наречем това?
Сингулярното и безкрайното са интимно свързани без връзка, както личи от философиите на такива като Дельоз и Бадиу. Единият пише за почти мистични ставания-друг, космическо животно, тяло без органи. Другият – за почти мистично генерично множество като генератор на безкрайни истини. Едно множествено без едно, преливащо върху ръба на пустотата, неспецифицирано, без идентификация и детерминация, което много прилича на дзенския коан „как да уловиш звука от пляскане с една ръка”.
Но по коридорите на разобщения език ние се разминаваме само с Одрадек, който ни осведомява за прогнозата за времето и за резултатите от футболни мачове. Или влачим куфарите с Макгафин, нашето скрито оръжие, шотландски трепач. I am deranged.
Тук съм по божие допущение, казва заучено Одрадек.
Но аз съм за недопущение, за декласиране, за абсолютното знание на радикалната негативност и отхвърляне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

 

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Кой погуби Революциятя? (Из „Бележниците“)

 

26 септември 1901

Когато родното се сблъсква във вековете, винаги се случва мистическото. Така Пушкин се сблъска с Петър*. Щом се заеме с Петър – веднага зазвучава тайното. (…) „Тук има тайна“**, защото истинно родното се засреща във вековете и като засрещнали се облаци, поражда мълния. Има други светове.

* Петър I (1672-1725) (б. пр.).
** В. Соловьов, „На паметта на А. А. Фет“.

 

19 май 1906 [Шахматово*]

В първия кръг на Дантевия ад няма болка, а само скръб [тоска]. И това се смята за „милост на небето“. А ние търсим болката, за да избегнем скуката [тоски]. Освен това скръбта при Данте е светла, „въздухът е тих и ням“ – какво по-ужасно за нас?

* Наследственото имение на Блок (б. пр.).

 

18 март 1908

Кинематографът е забрава, изкуството – напомняне.

 

11 декември 1908

Гневната зрялост още дълго има да я чакаме.

 

29 юни 1909, вечерта  [Бад Наухайм*]

…Музиката е най-съвършеното изкуство поради това, че тя в най-висша степен изразява и отразява замисъла на Архитекта. […] В музиката няма „настояще“, тя най-ясно доказва, че настоящето е само условен термин за определяне на границата (несъществуваща, фиктивна) между миналото и бъдещето. […] Музиката сътворява света. […] Музиката предшества всичко, което обуславя.

* Немски курорт (б. пр.).

 

8 юли 1909, преди да падне нощта, в пристройката

Руската революция* приключи. Без остатък изгоряха всички главни или чашите на човешките сърца се разплискаха и виното пак се разтвори в цялата природа – и отново ще мъчи хората, които го проляха, с неизповедимото. Цялата природа отново се омагьоса, веднага след като се разомагьосаха хората.

* Първата руска революция от 1905-1907 г. (б. пр.).

 

[Първата половина на август] 1909

Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].

 

[Ноември-декември] 1910

Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.

 

21 февруари 1914

Защо обаче те ме обичат? Заради миналото и настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.

 

13 април 1914

Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.

 

24 април 1914

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.

 

14 май 1914

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

 

25 юни 1914

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

 

3 ноември 1914

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

 

22 март 1915

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

 

10 ноември 1915

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

 

14 февруари 1916

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

 

6 март 1916

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищение е извън пределите на тази война, а предметът на негодуване седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

 

25 март 1916

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва тепърва да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

 

28 юни 1916

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

 

14 април 1917 [Москва]

Среща с Люба в революционния* Петербург. […] Нямам ясен поглед върху случващото се, при положение, че по воля на съдбата съм направен свидетел на велика епоха. По воля на съдбата (не със собствената слаба сила) аз съм художник, т.е. свидетел. Нужен ли е художникът на демокрацията?

* Февруарската революция (8-16 март 1917 г.) (б. пр.).

 

18 април (1 май*) 1917

Да се пътува така, както аз сега пътувам – в първия ден на Интернационала, в годината на близкия глад, месец и половина след падането на самодържавието!

* По нов стил (б. пр.).

 

1 май 1917

…Ние (целият свят) страшно сме свикнали да лъжем. Нужно е нещо съвършено ново.

 

7 май 1917

Най-силно впечатление прави тронната зала*, макар че целият килим е съдран от стъпалата, а самият трон е махнат, защото войниците са искали да го счупят.

* В Зимния дворец в Санкт Петербург (б. пр.).

 

13 юли 1917 [Влакът на Приморската ж.п. линия за Озерки*]

Буржоа се нарича всеки, който е натрупал каквито и да е ценности, пък били те и духовни. Натрупването на духовни ценности предполага предхождащо натрупване на материални. Това е „произходът“ на догмàта, но въпросът за γενεσις-а, както това му е присъщо, бързо отпада и първата формула остава като догмат.
Този догмат възкръсва във всяка революция под влияние на напрегнатостта и изострянето на всички свойства на душата. Появата му ознаменува високият подем, излитането нагоре на дъската на люлката, когато тя още малко и ще се превърти над горната греда. Докато дъската не се е преобърнала, това е минута, увличаща духа. Ако се преобърне – това вече е гибел. Затова догматът за буржоата е един от най-крайните и страшни в революцията – нейната най-висока напрегнатост, когато тя е готова да погуби самата себе си.
Задачата на всяко временно правителство** е да удържа люлката от превъртане, да следи обаче размахът да не намалява […] и да води страната през цялото време по ръба на пропастта, като не й позволява нито да падне в пропастта, нито да отстъпи на безопасна и нестръмна пътека, където тя ще затъгува в пътя си и където Духът на Революцията ще отлети от нея.

* Курортно село в близост до Санкт Петербург (б. пр.).
** „Временно правителство“ е наименованието на правителството, управлявало Русия между Февруарската революция, последвана от абдикацията на Николай ІІ, и Октомврийския преврат (б. пр.).

 

1 януари 1918

Страшен студ, млада луна отдясно над Казанската катедрала. – Привечер тревога (нещо се подготвя)…

 

3 януари 1918

По улиците плакати – всички на улицата на 5 януари (на разстрел?) – Привечер – ураган (неизменен спътник на превратите). – Цялата вечер Есенин вкъщи.

 

4 януари 1918

Александрийският театър. „Бедността не е порок“* (1-во представление). Трябва да се ходи пеш – хлъзгаво, студено, тъмно, далече (стар съм). Няма трамваи.

* Пиеса от А. Н. Островски (б. пр.).

 

6 януари 1918

Интелигенция и революция* (χαλεπα ȋα χαλα**). – Привечер – циклон. – Слухове, че са разпръснали Учредителното събрание в 5 сутринта***. (То все пак се събра и избра за председател Чернов.) – Болшевиките отнеха на дебела старица, стояща на ъгъла, по-голямата част от вестниците.

* Заглавие на програмна статия, върху която Блок работи по това време (б. пр.).
** всичко прекрасно е трудно (гр.), χαλεπὰ τὰ χαλά – грешка в оригинала (б. пр.).
*** По разпореждане на Ленин сградата на Таврическия дворец е затворена след закриването на заседанието в 4:40 на 6 януари. Пред входа е поставен караул с картечници и две леки артилерийски оръдия (б. пр.).

 

7 януари 1918

„Vie de Jésus“*.

* „Животът на Исус“ (фр.) – книга на Ернест Ренан (б. пр.).

 

8 януари 1918

Целият ден – „Дванайсетте“*… Убити (в болницата) Шингарьов и Кокошкин**… Всички вестници освен болшевишките отново се отнемаха. – Слух за убийството на М. И. Терещенко…*** Мама е много потресена от смъртта на Шингарьов и Кокошкин. Предлага ми да не ходя при нея няколко дена. – През деня – разходка при затопляне на времето. Спокойно е в града. – Цялата вечер пиша. Завършена е статията „Интелигенция и революция“ […]. Тези дни, като лежах в тъмнината с отворени очи, чувах бучене, бучене – мислех си, че започва земетресение.

* На 8 януари Блок започва работата над поемата Дванайсетте (б. пр.).
** Членове на ЦК на партията на кадетите, убити от революционни моряци. Убийството им се смята за първия акт на Червения терор (б. пр.).
*** Меценат, собственик на издателството „Сирин“, министър на външните работи на Временното правителство (б. пр.).

 

10 януари 1918

Мама прати Евангелието, а Люба* с кърпа на глава замина с Анушка за Сосновка** – за провизии. – Двайсет години пиша стихове. […] Почти не дават хляб. Съветът на Народните Комисари осъжда саморазправите***…

* Съпругата на Блок, Любов Дмитриевна Менделеева, дъщеря на химика Дмитрий Менделеев (б. пр.).
** По това време предградие на Петроград (б. пр.).
*** Убийството на Шингарьов и Кокошкин, за което Блок споменава в предходната бележка (б. пр.).

 

11 януари 1918

…На Знаменския площад – мъгла, не се виждат уличните лампи, на две крачки не виждаш човек. В низините (на Офицерска) – синя, пълна луна.

 

13 януари 1918

При мама. Колко й е зле, какво да се направи? – Привечер тъга. Бродих, бродих… Затопляне, вятър.

 

14 януари 1918

Интервю за вестник „Ехо“ (по телефона): може ли интелигенцията да се споразумява с болшевиките… […]. В стаята е влажно. Бушува вятър (пак циклон?).

 

15 януари 1918

…„Дванайсетте“ ми не помръдват. Студено ми е. – Нима работата е в Луначарски* или дори в Ленин? Та това е „краят на историческия процес“.

* Анатолий Луначарски, първият нарком (народен комисар) на просвещението (б. пр.).

 

16 януари 1918

Вечерта при мама. Мокър сняг!

 

18 януари 1918

…Бехтерев*, Казаринов и аз смятаме, че трябва да се работи с болшевиките. – „Ужасът“ на нощния вестник и улица. Работниците сами за себе си работят как да е и крадат. И тази истина разбери.

* Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) – психиатър, основоположник на рефлексологията (б. пр.).

 

19 януари 1918

Първият ми фейлетон в „Знаме на труда“*. От сутринта до 1 часа никой никъде не можеше да намери вестника. Работниците крадат от собствения си вестник, нощем играят карти. – Първите достоверни известия за революцията в Германия…

* Вестник на Левите есери, в който Блок публикува статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

22 януари 1918

Звъня Есенин, разказа за вчерашното „утро на Русия“ в Тенишевската зала. Гизети* и тълпата крещели по негов, на А. Бели** и мой адрес – „изменници“. Не подават ръка. Кадетите и Мережковски*** страшно ми се сърдят. Статията*** била „искрена“, но е „невъзможно“ да се прости“. – Господа, вие никога не сте познавали Русия и не сте я обичали! Истината боли.

* Александър Алексеевич Гизети – есер, литературовед (б. пр.).
** Андрей Бели (б. пр.).
*** Дмитрий Мережковски – поет, романист, религиозен философ и обществен деец. Той и съпругата му Зинаида Гипиус инициират бойкота срещу Блок след публикуването на статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).
**** „Интелигенция и революция“ (б. пр.).

 

25 януари 1918

…Телефонно обаждане от Ал. Ник. Чеботаревская* (моят фейлетон** бил „бомба“, помагал съм на онези, на които не бива, „Сватбата на Фигаро“, френска революционна литература)… Размисли, размисли и планове – толкова много, че пречи да се заемеш с нещо стабилно. А би трябвало да пиша своето (Исус***).

* Александра Николаевна Чеботаревская, сестра на съпругата на Ф. Сологуб, една от „близките до душата“ на Блок, която се присъединява към бойкота срещу него след статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
** Статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
*** Неосъщественият проект „Животът на Исус“ (б. пр.).

 

28 януари 1918

„ДВАНАЙСЕТТЕ“.*

* На 28 януари Блок завършва поемата Дванайсетте, започната на 8.01.1918 (б. пр.).

 

29 януари 1918

Азия и Европа. Разбрах Faust. „Knurre nicht, Pudel“*. – Войната е прекратена, мир не е подписан**. – Страшен шум, нарастващ в мен и наоколо. Този шум е чувал Гогол (за да го заглуши – призивите му към семейния ред и православието). […] Днес аз съм гений… В редакцията на „Знаме на труда“ […]. Стихотворението „Скити“…

* „Не ръмжи, пуделе“ (нем.), фраза от Фауст на Й. В. Гьоте (б. пр.).
** Преговорите за сключване на сепаративен мир с Германия (Брест-Литовския мирен договор). Стихотворението „Скити“ е отклик на тези събития (б. пр.).

 

17 февруари 1918

Люба съчини стих: „Шоколад Миньон си плюскаше“* на мястото на унищожения от нея „Павета с роклята метеше“.

* Стих от поемата Дванайсетте, 5 строфа (б. пр.).

 

18 февруари 1918

Че Христос върви пред тях* е несъмнено. Не е там работата „дали те са достойни за него“, а е страшно това, че пак Той е с тях – и друго засега няма. А трябва Друго – ? – Измъчен съм от някого. Или раждам, или съм уморен.

*Визира се финалът на Дванайсетте: „Във венец от скреж от рози –/ Там отпред: Исус Христос.“ (превод Вл. Сабоурин) (б. пр.).

 

27 февруари 1918

Съседите продължават да съскат, да се стряскат и да шушнат слухове:. „Сутринта немски аероплан хвърляше прокламации: „Ние ще сме тук утре или в събота“. (Аз видях руски хидроплан.) „Луга е превзета, немците идат“. – „Ах, немците няма да дойдат?“ – „Значи ще колят буржоата?“ – Аз: „Или обратното“. – Той: „Как така?“ – Аз: „Като при Парижката комуна“. – Той: „Но това са били французи, а тук – един дявол знае кой“ (казва руски морски офицер). – Кишаво.

 

28 февруари 1918

Леля* е нещастна – пак е паднала в преспа, разсипала чантата, отнесена от трамвай. […] Отново – 10 години лъжа. А след това – старост, бездарност.

* Мария Андреевна Бекетова – сестра на майката на Блок, първият негов биограф (б. пр.).

 

3 март 1918

„Дванайсетте” в „Знаме на труда”. – Квартирният декрет*. Разговори за пренасянето на мама и разместванията… […]. „Отвратителният – социалистическо-еснафско-болшевишки рай” (казва Иванов-Разумник** по телефона)…

* 3 март 1918 г. е рожденият ден на съветския феномен „комуналка” („комунална квартира”) – принудителното нанасяне на квартиранти, „уплътняване”, насочено срещу неемигриралите притежателите на апартаменти (б. пр.).
** Псевдоним на Разумник Василевич Иванов (1878-1946) – завеждащ литературния отдел на лявоесеровския в. „Знаме на труда”, в който излизат статията „Интелигенция и революция” и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

9 март 1918

О. Д. Каменева (комисар на Театралния отдел) казала на Люба: „Стиховете на Александър Александрович („Дванайсетте“) са много талантливо, почти гениално изображение на действителността. Анатолий Василевич (Луначарски) щял да пише за тях, но не бива да се четат (на глас)*, защото в тях се възхвалява това, от което ние, старите социалисти, най-много се боим“. Марксистите са умни – може и да са прави. Но къде остава пак художникът и неговото безприютно дело?

* Съпругата на Блок е актриса и прави публични четения на поемата (б. пр.).

 

8 април 1918

…Р. В. Иванов… Чèте ми откъси от статията* си за мен (сравнява „Дванайсетте“ с „Медния конник“**)…

* Статията е препубликувана в книжното издание на поемата (б. пр.).
** Поема на Пушкин (б. пр.).

 

17 април 1918

Аз вече съм стар, и без друго ми е трудно да си изкарвам хляба. Не мога повече да слушам разговорите на умни и глупави, млади и стари – ще умра от глад. – Затихвам, затихвам…

 

21 април 1918

…Настъпва истински глад. В комисариата по просвещение продължават празните приказки. Брегът на Нева е задръстен от хора, а реката – с военни кораби, започвайки от дредноути и свършвайки с миноносци и подводници. По средата стои яхтата „Щандарт“. Магазините пращят от провизии и цветя, недостъпни като цена.

 

30 април 1918

Нито храна, нито пари…

 

1 май 1918

Сутринта в съпровод на военна музика маршируваха под образцов строй от времената на Николай ІІ* войници и моряци с акуратни червени кърпи…

* Последният руски император, разстрелян заедно със семейството си от болшевиките (б. пр.).

 

13 май 1918

Люба рецитира „Дванайсетте“. Отказаха да дойдат Пяст*, Ахматова и Сологуб**.

* Владимир Пяст – руски поет-символист, един от четиримата „истински приятели“ на Блок, който се присъединява към бойкота срещу него след публикуването на Дванайсетте (б. пр.).
** Виден представител на руския символизъм (б. пр.).

 

16 май 1918

…Лебедовата песен на революцията?

 

13 юни 1918

У нас е Р. В. Иванов. Разказа между другото, че Егоров, свещеникът на църквата Въведение Богородично*, е говорил в проповедта си след службата за „Наш път“** и „Дванайсетте“ (Христос е там, където не го чакат)…

* Введенская церковь (Храм Введения во Храм Пресвятой Богородицы) – църква в Санкт-Петербург, принадлежала по това време на обновленците. Разрушена през 1932 г. (б. пр.).
** Списание, в чийто първи брой излиза статията на Иванов-Разумник за Дванайсетте (б. пр.)

 

29 юни 1918

…Днес лош късмет – откраднаха ми парите от джоба и още нещо, за което не пиша. (Среща с Пяст, който „не подаде ръка“. След случилото се (вероятно) е заразно.)

 

7 юли 1918

Новина за убийството на Мирбах*… Цял ден стрелба в Петербург**. През нощта не пускаха трамваите през Троицкия мост. Обстрелване на Пажеския корпус***. Вечерната Красная газета. Аз съм подивял и окончателно не чувствам политиката.

* Вилхелм фон Мирбах – посланик на Германската империя в Русия, чието убийство от леви есери на 6 юни е провокация, целяща възобновяването на войната с Германия (б. пр.).
** Убийството на Мирбах е сигнал за въоръженото въстание на Левите есери срещу болшевиките. Смазването на въстанието маркира прехода към де факто еднопартийна система (б. пр.).
*** В Пажеския корпус се е разполагал щабът на Левите есери, подложен на артилерийски обстрел и щурмуван (б. пр.).

 

21 юли 1918

Печатът на смъртта се потвърждава. На село умират от глад по 1-2 човека на къща. Хляб няма от Великден. Не сеят (изяли са го). Червеноармейците казват, че наличното ще се дели (но няма почти нищо). Ядат вмирисано зеле и вмирисана риба. – Червеноармеецът, мутрата му, панталоните, семките. Но – все още ПО-ДОБРЕ от Шулман*.

* Съсед на Блок, олицетворавящ за него „стария свят“, „буржоазността“ (б. пр.).

 

5 август 1918

Всички буржоазни вестници са закрити. – Подреждане на стари писма.

 

10 септември 1918

…Дъжд. Не излизам от вкъщи (отчасти – нито ботуши, нито галоши).

 

7 ноември 1918

Празнуване на Октомврийската годишнина. Вечерта с Люба – на мистерията-буф на Маяковски в Музикалната драма* (към 6 през служебния вход). […] Празник. Вечерта – пресипналата и скръбна реч на Луначарски, Маяковски, много неща. Този ден няма да го забравя никога.

* Операта на Санкт-Петербург (б. пр.).

 

19 декември 1918

Уморително заседание. Крънкане за дърва за огрев… Толкова съм измъчен, че крещя на Люба. В „Починката“* на рецитала на Люба беше Луначарски.

*“Привал комедиантов“ (1916-1919) – артистично кабаре в Петербург, където съпругата на Блок прави рецитали на Дванайсетте (б. пр.).

 

20 декември 1918

Ужасът на студа. Плюскам – парите изтичат. Животът става чудовищен, уродлив, безсмислен. Навсякъде грабят. […] Дойде мама – гладна.

 

31 декември 1918

Липсват предмети от първа необходимост. Това, което има, е на откачена цена. – Студ. Минувачите мъкнат някакви чували. Почти пълен мрак. Някакъв старец крещи, умирайки от глад. Свети една ясна и голяма звезда.

 

1 януари 1919

Невиждана липса на храна и невиждани цени.

 

14 февруари 1919

…Вест за вчерашния арест на Р. В. Иванов. Колективно писмо до председателя на Извънредната комисия* Скороходов**.

* ЧК (б. пр.).
** Тогавашният председател на Петроградската ЧК (б. пр.).

 

15 февруари 1919

Вечерта след разходката заварвам комисаря Булацел и конвоен. Обиск и арест*.

* След нощ в ареста и разпит Блок е пуснат на свобода на 16 февруари (б. пр.).

 

19 април 1919

…Излязох след падането на нощта. Безредна стрелба дълго преди великденските камбани. Мъртъв град. Езичниците псуват и стрелят, а християните унило с гладни гласове пеят в Благовещенската църква: „живот даровав!“*

* Из Тропар на Пасха: „Христос воскресе из мертвих,/ смертию смерт поправ/ и сущим во гробех живот даровав.“ (б. пр.).

 

20 април 1919

Студена пролет в мъртъв град. Двама пияни комисари с бутилка спирт хвърчат във файтон, прегърнати. – Занимания със стихове. Мъка. Кога ще свърши това? – ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ!…

 

3 май 1919

…Но вече нищо не мога да правя. – Кой погуби революцията (духа на музиката)?

 

4 май 1919

Поработих това-онова. Но да работя истински вече не мога, докато на шията виси новата примка на полицейската държава…

 

15 юни 1919

При мама имаше обиск през нощта. Заповед за изключване на всички телефони. Люба трябва да стърчи до вратата. Дъжд. Мъка. Пак очакват обиски в сградата.

 

26 юли 1919

…Телефонът и разходките след 1 часа през нощта забранени.

 

15 октомври 1919

През нощта – обиск (у нас)… Забранено е всичко (лавките, театрите, телефоните).

 

20 октомври 1919

…Необикновен залез. Четири изстрела от броненосеца пред прозорците. – Настинката не минава. Иде глад, несравним дори с доскорошния. – Броненосецът стреля през нощта.

 

25 октомври 1919

Режа мебелите. През нощта – разместване на мебели.

 

17 ноември 1919

До какви предели ще стигне отчаянието? – Счупено за огрев шкафчето – детството мое и на мама.

 

29 ноември 1919

Безделно… Гъст сняг зад прозорците. Вечерта – на 39 години.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

新しい社会詩のマニフェスト

 

1. 私達が作成する詩歌は、味方と敵間の明瞭な境界線の絶対に具体的な感覚で政治的である。 今私たちが詩人のグループを結成する瞬間、私達のはっきり定義され、和解が不可能な敵は次のとおりである: a)すべての明示された生活様式の文学およびb)大学下部組織を離れて、またa)とb)間の雑種の近親相姦にc)商業的に方向づけられた試み寄生虫によって住んでいる文学。

1.1. 私達は消費者志向の「自己の文化によって」作成される要求に演説すること意識のシークのより大きいですか少しある程度への著者が要するにその砂漠の蜃気楼。私達「私達自身を」消費者財貨サービス」からの「作成できる需要と供給」のメカニズムによって制御されるプロダクトであるために「生活様式文学」を理解する。 プロダクトの著者の時は実現が創造的な実体の審美的な–および頻繁に倫理的–自主性の否定を要求する予想によってこうすれば低下し、減る作成した。 この意味では生活様式の文学は「このタイプの文学が会い、「一流の」(大学)ポストモダニズムと恥じて同居する著者」の死のポストモダンの概念の商業等量とみなすことができる。

1.2. 一方では生活習慣の文学と他方では学問的なポストモダニズムの両方のパートナーがお互いの前に(言い表せない)恥があり、読者の目の前にもその理由がある。しかし、ポストモダニズムに触発された文学は、大学のインフラストラクチャーに寄生して生きるため、より微妙な立場にあるといえる。理論的には「高」と「低」のレベルアップのアリバイがあるにもかかわらず、夫婦のより高いパートナーは、特に左派の談話の現実に頼る必要があるとき西洋アカデミー。最終的には、レトリックが左翼であっても、より理論的に頼りになるパートナーは、実際に新興市場の正当化に典型的に頼っている。これは、ライフスタイル制作の見直しにとって典型的なものである。 „ブルガリアの最大の売り上げ“ライターは海外で最も出版されている。別の問題は、この成功が実際にブルガリア社会のために、民間の利益と民営化された国家(終わりの社会の終わりに)資源の寡占的な融合に基づいて、本当に商業的であるか、それに基づいているかということである。

1.3.「寄生的」という記述が多彩であるにもかかわらず、「大学構造から派生した文学」によって、社会文化的に与えられたものであることが分かった。 8時間の労働日を必要としない教員給与(またはPHD補助金)の形で比較的安全である。実際にあなたの文章を自分自身を作家として売る準備ができていない場合、大学の仕事はライターにとって正当で尊敬できる選択である。受け入れがたい寄生的側面は、大学のインフラストラクチャー(施設の無料利用、学術的資格と称号による施設へのアクセス、メディアへのアクセス、競技審査へのアクセス、頻繁に教える学生の募集と募集、さらに検討することを期待している)は、同時に詩人として出てくる大学教師に有利な競争的文学の場を歪めるために採用されている。

1.4. 味方と敵の分離という政治的定義の中で、おそらく最も重要な質問に直面する瞬間がある。 100万ドルの質問:なぜ我々は敵を必要とするのか? 90年代後半の文学における10年間の平和的な移行は、文学分野における生産的緊張の再建のための重要な行為である「友情 – 敵」の区別につながった。シメオン2世によって始まった政治システムの発展は、文学的システムと全く同じである。90年代のポストモダニズムの政治的ポテンシャルが、非営利の職業志向の学術的企業資源に変容した。商業的に最適なハイブリッドを達成することを目的とする。急進的な政治化を文学の分野に戻し、私たちは、非腐敗化学問 – 企業ポストモダニズム/新アバンギャルド、ライフスタイル文学、商業的に最適化されたハイブリッドを敵として公然と宣言する。

1.5. 私たちが犠牲者の文化の枠内で生きていて、後続の各政権によって勤勉に育まれている限り、我々が敵として宣言している文学における平和的移行の現状は、それ自体を宣言する機会を失うことはない、 私たちの犠牲者として。 本当に象徴的に豊かで強力な人が犠牲者の仮面を採用したとき、それは最初か最後かにはならないのだ。 実際、古い社会主義エリートによって構築された平和的な移行の文化全体は、「犠牲者」が存在する恐れのある戦術を使用して、自由のためのあらゆる動きを阻止することに基づいている。 私たちは彼らが嘘をついており、特権を守っていて、脅かされていることを知っている。 私たちは、犠牲者面(ぎせいしゃづら)の背後には、平和的な文学移行の現状、ライフスタイルとアカデミーのグループの混乱、つまり敵であることが分かっている。

2. 私達がマニュフェストの中でここに宣言した新しい詩は、とりわけ彼の「死」の生活様式学術の全体消費の後で元へ戻される著者の元へ戻された図の詩歌–宣言する新しい社会的な詩歌である。 ロラン・バルトの概念の横柄な商業化は死刑執行令状の事実上の署名である。 生活様式の文学と「最高」学術のポストモダニズム間の商業的に最大限に活用された雑種は事実上「著者の死」の考えの革命無政府主義者の潜在性を殺し、埋めた。 この場合私達は倫理的な行為のための最終的な保証–すなわち自由として著者の復活を宣言する。 フィルムは文学的な分野の溝に著者の理論的な蹴ることが力のオレンジ ライト販売ブースの彼の製品の位置のためのアリバイ、媒体を装って、陪審、補助金、翻訳だった私達の目の前に、州賞回転する。 この著者は全く死んで、既に悪臭を放つ。 長く著者は自由の最後の保証として住んでいる!

2.1. 倫理的な文脈で責任を負うことができる主題の作者の姿をリハビリすることは、平和な移行体制の暗闇の中心にある目標である:真実はない – 私たちは行動する、私たちの小柄な試合を演じると同時に、ペナルティキックを授与するように、我々の文学的および学術的なキャリアでは、学問的および文学的な歴史が自分自身によって書かれている。 90年代に真理観の相対論がゲームモードに変わったとすれば、旧制度のイデオロギーの教義の „真理“を損なうならば、この学術的ライフスタイルの相対主義は、企業の真の政治的、社会的文学資源の民営化。このような状況では、新しい社会詩を認識するための一般的な用語である真実の文献を宣言する。ゲームの創始者たちは、彼らの学問的な党官僚真実とライフスタイルのアイコンで、それ自体を終了した。真実の文学のような新しい社会詩は、学問的な党官僚ゲームやライフスタイルの商業的な娯楽/喪服から死に至るまで、文学の自由を文学に戻したいという希望だ。

2.2. アーニー・イルコブさんとズラトミー・ズラタノブさんの名前に関連した90年代の功績は、モダニズムの未完成のプロジェクトという文脈で文学と政治の間の伝播として崇高な美学に戻ったことはなかった。これらの詩人を先生に頼っている学術的なポストモダニズム、とりわけその中から抜粋したゲームとポスト構造主義の専門用語で遊んで、その究極の実存投資が政治的である崇高なものを残している。症状は、美しさの美学のますますオープンな商業的抱き込みに向かって、崇高な美意識から離れて、2010年代の平和的な移行の進展とともにより強くなりつつある。学術的なポストモダニズムとライフスタイル文学の間で最も成功したハイブリッドで美容の審美は商業的条件に変わってきた。それは内戦PRキャンペーンに直接参加している「抗議者は美しい」という現実の政治処方を既に提案している新しい社会詩は、学問的ポストモダニズムの商業的ハイブリダイゼーションの範囲内で政治の審美化によって崩壊した文学と社会における政治的急進主義への復帰手段としての崇高な審美性を断然かつ力強く計上している。ライフスタイル文学。

2.3. 昇華の美学は、価値の領域の西洋文明分化の範囲内で、基本的かつ非交渉的な超越を引き出す社会歴史的(情報技術、バイオテクノロジーなど)文脈における神学の世俗的主張者である。私たちが文学に戻そうと望んでいる自由は、市場と州と科学のイデオロギーに直面している詩歌の自主性を堅く主張しなければ、考えられない。しかし、この自治は、自由の可能性を追求する条件の実現には十分ではない。著者の倫理的主題としてのリハビリと同じように、真理の文学の概念もまた、超越的基盤なしでは考えられない。私たちは、主題と真実の劇的な停止が、学問と商業におけるゲームの現金化に直接つながる、古くなった自分の目で見た。それは基本的な基盤が超越的な真実である。基本的な構成要素が超越的である倫理的主題(責任に依存する)と真実がなければ、社会正義は存在しない。正義のための怒りがなければ、詩はない。

2016年9月9日, ソフィア

 

 

ゲラシモヴァソニア(Sonya Gerasimova)によるブルガリア語から日本語への翻訳

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Ченгетата ни. Индивидуални актове на познание и разбиране

 

Този текст коментира присъствието на името на Юлия Кръстева в редакционното каре на в. „Литературен вестник” след обявяването й на 27 март 2018 г. за агент на Държавна сигурност.

След оповестяването на принадлежността на Кръстева към ДС името й продължава да фигурира в редакционното каре на ЛВ вече в два броя: брой 12 от 28.03-3.04.2018 г. (водещ броя А. Бурова) и брой 13 от 4-10.04.2018 г. (водещ броя А. Личева). Ако при първия брой след официалното оповестяване на агентурното минало на Кръстева може да се допусне, че редакционното му приключване е станало преди новината, при втория вече са изминали две седмици от публикацията на Комисията по досиетата. Във втория брой присъства освен това редакционен коментар по случая Кръстева, подписан с „ЛВ”, и водещ броя е гл. редактор на изданието.

В този смисъл можем да считаме за окончателно решението на ЛВ да остави „Юлия Кръстева (Париж)” на челно място в редакционното си каре. След това решение шестчленното редакционно каре на ЛВ се оглавява от двама агенти на ДС.

Ако съдим по редакционния коментар в брой 13, това решение не е било лесно. Текстът представлява сложна еквилибристика, сложен танц сред яйца, който да остави непокътнати всички властови ресурси, на които ЛВ разчита в качеството си на академично-литературна корпорация.

Първият – и най-важен – властови ресурс, без който би бил застрашен контролът на ЛВ върху интерпретацията на близкото минало и настоящето, както и кариерното израстване на ключови фигури в редколегията, е Комисията по досиетата. Първият реверанс в редакционния коментар е съответно към нея: „Литературен вестник“ трябваше да изпълни задължението си по т.нар. Закон за досиетата и предостави на Комисията по досиетата имената на собствениците, на членовете на редакционния съвет, на редактори и водещи на рубрики във вестника през годините. Още повече, че за нас възможно най-пълното осветляване на миналото чрез разсекретяване на всички налични архиви е постоянна кауза. Ето защо приемаме решението на Комисията по досиетата като напълно легитимно, взето в съответствие със закона. Приемаме го такова каквото е.”

Ключовият ресурс на достъпа до досиетата, който захранва едновременно академичната и поетическата кариера на редактори на ЛВ, включваща незаконното изнасяне на информация под алибито на поезия, принуждава – „трябваше!” – към „приемането” на оповестеното от Комисията, което Кръстева отхвърля като лъжа (и заплашва със съд всеки, разпространяващ тази лъжа). Г-жа Кръстева ще трябва да се задоволи с поднесеното от ЛВ извинение, че е „трябвало” да защитят бъдещия си достъп до досиетата на ДС.

И с оставането в редакционния съвет на вестника като другия господар.

Т.е. големият западен друг. Без него академично-литературната корпорация също не може: Семинарът, Преводът и Др.

Служейки на двама господари – Комисията по досиетата и Кръстева – на ЛВ не му остава друго освен да прибегне за умилостивяване на пострадалия втори към лесното елитарно възмущение от „медиите и социалните мрежи”, в които – медиите – същевременно се дефилира, капитализирайки черния пиар на казуса, обяснявайки, че е трябвало да бъдеш секси, за да бъдеш забелязан от ДС.

Кръстева е била секси. Социалните мрежи са отвратителни.

Социалните мрежи „прибързано и неинформирано” приеха, че Кръстева е ченге. Академичното изследване на казуса постепенно и информирано ще доведе до професури и релативизация на ченгето в Кръстева и в Прехода като цяло.

Академичното изследване на ченгето в Кръстева трябва да е „акт на познание и разбиране”, „индивидуален акт, споделен в откритото пространство на толерантния дебат”.

Оставянето на „Юлия Кръстева (Париж)” начело на редакционното каре на ЛВ е първата естествена стъпка по този добре познат от Мирния преход път в откритото пространство на толерантния дебат от Кръглата маса до предстоящия Семинар за агентурното минало на Кръстева.

Лустрация?

Не, индивидуален акт на познание и разбиране.

11.04.2018
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Събитие и руини

 

Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.

Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация, което винаги е едностранчиво, унилатерално.

Но събитието винаги е ултра-Едно.

В случая с Освободителната война 1878 събитието е истината на Двете между формално освобождение и истинска свобода.

Ако едно събитие не надвишава емпиричната очевидност на случващото се, ако последствията не превишват причините, това не е събитие, а бюрократична процедура за преправяне на държавния акаунт или имперска рамка.

Ако събитийният потенциал остава нереализиран,  ако един трансцендентен излишък се оказва зачеркнат, ситуацията увисва в нова есхатологическа парализа, в репрезентацията на ново имперско означаващо или в кастратския диспозитив на т. н. Трето българско царство

Ако Освободителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял освен заместване на един исторически срам и позор с други страстни недоразумения и обвързаности  под фалшивата максима на идентичностни политики – чиста раса, чист език и цялостна територия…

Голямото изключено липсващо е чистото различие като безосновна основа на месианистична генерична общност, на еманципаторни политики – такъв е сънят на Възраждането, сънят на Русо може би, или сънят на османския Джем при Андрич да обитава между свободни и анонимни хора.

Но това са само сънища, фундаментални фантазии, тъмни прекурсори – неразличими и несъществуващи в една ситуация  на неотстъпчива фактичност.

Тогава остава валидно царството – да му се свети царството небесно! – мизерното трансцендентално индексиране и карцериране с обичайните фетишистки атрибути. Ако не са еполетите и пушките, ще са теологическите мистерии на стоките и реакционните новости на чалгата. Алелуя, бейби!

Оставаме с тъжната истина, че произшествието на събитието е конфронтирано с порядъка на репрезентацията му, последната разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.

Третото царство е нормативната пустота на една идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация Но всъщност тази „естествено” самоналожила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.

Но и сега не е ли така? Какво се случи с истината-събитие на демокрацията? Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или зад държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?

Правдоподобната  невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.

Да си разчистиш сметките с историята – и тоталитарната машина на едно друго псевдо-царство не само забуксува в пресяването на руини, но и окончателно се пресели в тях.

Събитието дотолкова дава хляб на историята, доколкото й го отнема – това означава хайдегерианското Ereignis

Руините са обратната страна на събитието.

Само Ангелът на революцията безпогрешно преобръща топологията на гнездене в събитийна страница  на Откровението.

Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.

 

Златомир Златанов

 

Б. а.  Текстът е написан без институционален или грантов съпорт

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Отворено писмо до Юлия Кръстева

 

Уважаема г-жо Кръстева,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на член на редакционния съвет на в. „Литературен вестник”, чийто сътрудник бях дълги години.

След обявлението, направено от Комисията по досиетата на 27 март 2018 г., редколегията на „Литературен вестник” излезе с редакционен коментар, в който признаваше легитимността на решението на Комисията, без това обаче да рефлектира върху статута Ви на член на редакционния съвет на вестника.

Като редактор на българско периодично издание за литература смятам, че не е редно да продължите да бъдете член на редакционния съвет на „Литературен вестник”, който публично декларира в редакционния си коментар ангажираността си с осветляването на миналото чрез разсекретяване на всички архиви, което Вие във Вашия случай категорично отхвърлихте.

Каквито и да са основанията на редколегията на „Литературен вестник” да не постави въпроса за оттеглянето Ви от редакционния съвет, те би трябвало да са без тежест за Вас с оглед на ясната Ви позиция да не признавате истинността на обявеното от Комисията по досиетата.

Поради това Ви призовавам да поемете инициативата и да се оттеглите от редакционния съвет на в. „Литературен вестник”.

С уважение,
Владимир Сабоурин
редактор на сп. „Нова социална поезия”

13.04.2018
София

 

Le 13.04.2018
Sofia

Chère Mme Kristeva,

Je m’adresse à vous en votre qualité de membre du Comité de rédaction du « Journal littéraire » (« Literaturen vestnik »), auquel je collaborais de nombreuses années.

Après l’annonce de la Commission des dossiers (Commission pour l’affiliation des citoyens bulgares aux services de sécurité de l’État) du 27 mars 2018, le Comité de rédaction du « Journal littéraire » a rendu public son commentaire qui acceptait la légitimité de la décision de la Commission, pourtant sans aucun effet sur votre statut de membre du Comité de rédaction du journal.

En tant qu’éditeur d’une revue littéraire périodique je crois qu’il n’est plus juste de faire partie du Comité de rédaction du « Journal littéraire » qui déclare publiquement dans son commentaire l’engagement d’éclaircir le passé par la déclassification de toutes les archives que vous, dans votre cas rejetez catégoriquement.

Quels que soient les motifs du Comité de rédaction du « Journal littéraire » de ne pas poser la question de votre retrait de la rédaction, ils devraient être sans importance pour vous, ayant en vue votre position ferme de nier la véracité du déclaré par la Commission des dossiers.

Par conséquent je vous incite à prendre l’initiative, et à vous retirer du Comité de rédaction du « Journal littéraire ».

Sincèrement :

Vladimir Sabourín,
Éditeur de la revue « Nouvelle poésie sociale »

 

Превод на френски Соня Красимирова

 

Mrs. Krasteva,

I appeal to you as a member of the Editorial Board of the Literary Journal (Literaturen Vestnik), whose collaborator I used to be for many years.

Following the announcement made by the Dossier Commiittee (Committee for disclosing the documents and announcing affiliation of Bulgarian citizens to the State Security and intelligence services and of the Bulgarian National Army) on March 27, 2018, the Editorial Board of the Literary Journal issued an editorial comment acknowledging the legitimacy of the Commission’s decision, however without affecting your status as a member of the Editorial Board of the journal.

As an editor of a Bulgarian periodical, I believe it is inappropriate you to continue to be a member of the Editorial Board of the Literary Journal, which publicly declares in its editorial comment its commitment to illuminating the past by declassifying all the archives that you, considering your case, emphatically rejected.

Whatever the grounds for the Editorial Board of the Literary Journal to belittle the issue of your withdrawal from the Editorial Board, they should not carry weight for you in view of your clear position not to acknowledge the truth of what the Committee has announced on the dossier.

That is why I urge you to take the initiative and to withdraw from the Editorial Board of the Literary Journal.

Sincerely,
Vladimir Sabourin,
Editor of New Social Poetry magazine,

13.04.2018
Sofia

 

Превод на английски Венцислав Арнаудов

 

13. April 2018,
Sofia

Sehr geehrte Frau Kristeva,

Ich wende mich an Sie in Ihrer Funktion als Mitglied des Redaktionsausschusses der Zeitung „Literaturen Vestnik“.

Nach der Veröffentlichung der „Kommission für Dossiers“ vom 27 März 2018 hat die Redaktion von „Literaturen Vestnik“ in ihrem Editorial zum Thema die Legitimität der Entscheidung der Kommission, Ihr Dossier zu veröffentlichen, anerkannt, ohne damit jedoch Ihre Position als Mitglied des Redaktionsausschusses der Zeitung in Frage zu stellen.

Als Redakteur einer bulgarischen literarischen Zeitschrift möchte ich dazu Stellung nehmen. Ich glaube, dass die Bekanntmachung Ihres Dossiers Ihre Mitgliedschaft im Redaktionsausschuss in Mitleidenschaft gezogen hat, besonders nachdem „Literaturen Vestnik“ sich redaktionell zur Aufarbeitung der Vergangenheit durch Veröffentlichung aller in den Archiven vorhandenen Dossiers bekannt hat. Sie Ihrerseits bestreiten die Legitimität dieses Vorgehens kategorisch.

Welche auch immer die Gründe der Redaktion von „Literaturen Vestnik“ sein mögen, die Frage nach Ihrem Rücktritt nicht zu stellen, sie sollten für Sie kein Gewicht haben, da Sie die Wahrhaftigkeit des von der Kommission Bekanntgemachten nicht anerkennen.

Deswegen fordere ich Sie auf, die Initiative selbst zu ergreifen und aus dem Redaktionsausschuss der Zeitung „Literaturen Vestnik“ zurückzutreten.

Mit freundlichen Grüßen

Vladimir Sabourín
Redakteur der Zeitschrift „Neue Soziale Poesie“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Manifest der neuen sozialen Poesie

 

1. Die Dichtung, die wir schaffen, ist politisch im konkretesten Sinne der Unterscheidung Freund-Feind. Zur Zeit der Bildung unserer Dichtergruppe stehen deutlich und keiner weiteren Verhandlung unterliegend folgende Feinde fest: a) die Lifestyle-Literatur in all ihren Spielarten; b) die Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert, und c) die kommerziell ausgerichteten Versuche hybrider Kreuzung von a) und b).

1.1. Unter „Lifestyle-Literatur“ verstehen wir ein von den Mechanismen von Angebot und Nachfrage gesteuertes Produkt, mit dem mehr oder weniger bewusst auf Bedürfnisse eingegangen wird, erzeugt von einer konsumentenorientierten Kultur des Selbst, d.h. von der Fata Morgana, dass man sich aus Konsumprodukten und Dienstleistungen ein Selbst basteln könnte. Bei solchen Produkten ist der Anteil des Autors vermittelt und reduziert durch die Erwartungen, deren Befriedigung einer Absage an der ästhetischen – nicht selten auch an der ethischen – Autonomie des produzierenden Subjekts gleichkommt. In diesem Sinne kann die Lifestyle-Literatur als marktorientiertes Äquivalent der postmodernistischen Auffassung vom „Tod des Autors“ betrachtet werden, in der sie sich mit dem „hohen“ (Universitäts-) Postmodernismus trifft und schamhaft mit ihm kohabitiert.

1.2. Sowohl die Lifestyle-Literatur, als auch der akademische Postmodernismus haben Grund genug, sich sowohl füreinander, als auch vor den Lesern (unausgesprochen) zu schämen. Schwerer fällt das Zusammenleben jedoch der postmodern inspirierten Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert. Trotz des theoretischen Alibis der Nivellierung von „hoch“ und „niedrig“ kann sich der höhere Partner des Paares von Gewissensbissen nicht restlos freimachen, besonders wenn er auf die in der akademischen Sphäre gängigen linken Diskursen angewiesen ist. Letztendlich, wenn auch die Rhetorik links ist, greift der theoretisch gesinnte Partner zu marktorientierten neoliberalen Legitimierungen, die für die Bewertung von Lifestyle-Produkten charakteristisch sind: „der meistverkaufte bulgarische Schriftsteller“, „der im Ausland meistveröffentlichte bulgarische Schriftsteller“ u.dgl. Ranglisten des kommerziellen Erfolgs. Eine ganz andere Frage ist, inwiefern dieser Erfolg die Marktrealität widerspiegelt oder ehe auf dem hierzulande üblichen Zusammenwachsen von Privatinteressen und privatisierten Staats-, letztendlich Gesellschaftsressourcen basiert.

1.3. Unter „Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert“ verstehen wir, trotz der wertenden Konnotation, vor allem (und keinesfalls abwertend) die soziokulturelle Gegebenheit, dass viele Dichter auf die niedrigen, doch relativ sicheren Einkünfte von Unistellen (oder Stipendien) angewiesen sind, die de facto keinen 8-stundigen Arbeitstag erfordern. Wenn man nicht bereit ist, sein Schreiben und sich selbst als Schreibenden zu verkaufen, bieten die Unijobs eine legitime und würdige Wahl für einen Autor. Der unakzeptable Aspekt des Parasitierens kommt zutage und prägt sich deutlich aus, wenn die Universitätsinfrastruktur – kostenlose Räumlichkeiten, Zugang zu Medien und Juris durch die akademischen Titeln und Würden, letztendlich die Rekrutierung von Studenten, die man unterrichtet und zu prüfen hat, als Publikum – von Uniangehörigen, die auch als Dichter auftreten wollen, zum Konkurrenzvorteil missbraucht wird.

1.4. Es wird Zeit, dass man die vielleicht wichtigste Frage stellt, mit der man bei der Bestimmung des Politischen als Unterscheidung von Freund und Feind konfrontiert wird: Wozu braucht man Feinde? Die Antwort ist einfach, vielleicht erschreckend einfach: Der jahrzehntelange „Friedliche Übergang“ in der bulgarischen Literatur nach dem Ende der tumultuösen 90er machte aus der Freund-Feind-Unterscheidung einen entscheidenden Akt der Widerherstellung von produktiven Spannungen des literarischen Feldes. Die Zerstörung des politischen Systems durch Simeon II hat ihren literarischen Äquivalent – die Verwandlung des radikalen politischen Potenzials des Postmodernismus der 90er in eine entpolitisierte, karriereorientierte, akademisch-korporative Erwerbsquelle, die sich für Kreuzungen mit der Lifestyle-Literatur eignet, zwecks Erzeugung von kommerzielloptimalen Hybriden. Indem wir die radikale Politisierung ins literarische Feld zurückholen, erklären wir offen für unsere Feinde den akademisch-korporativen Postmodernismus/Neoavantgardismus, die Lifestyle-Literatur und ihren marktoptimierte Hybriden.

1.5. Da wir in einer fleißig anerzogenen Viktimisierungskultur beheimatet sind, wissen wir, dass das Establishment des Friedlichen Übergangs in der Literatur, das wir für unseren Feind erklären, es nicht versäumen wird, sich als unser „Opfer“ darzustellen. Es wird nicht das erste und auch nicht das letzte Mal sein, dass die tatsächlich und symbolisch Reichen die Maske des Opfers überziehen. Die ganze Kultur des Friedlichen Übergangs, konstruiert von den ehemaligen realsozialistischen Eliten, beruht eigentlich auf der Blockade jedes Freiheitsdrangs durch das Schreckgespenst, dass es „Opfer“ geben wird. Wir wissen, dass sie lügen, ihre Privilegien verteidigend, in Angst, diese zu verlieren, ziehen sie die Maske des Opfers über. Wir behaupten, dass hinter der Maske des „Opfers“ der Status quo des Friedlichen Übergangs in der Literatur steckt, die Gruppenpromiskuität des Lifestyles und des Akademismus, unsere Feinde.

2. Die neue soziale Poesie, deren Geburt wir durch dieses Manifest verkündigen, ist vor allem Dichtung der wiederhergestellten Figur des Autors – rehabilitiert nach dem lifestyle-akademischen Verbrauch seines „Todes“. Die unverschämte Kommerzialisierung der Roland-Bartheschen Auffassung ist de facto die Unterzeichnungung ihres eigenen Todesurteils. Die marktoptimierten Hybriden zwischen Lifestyle-Literatur und „hohem“ akademischem Postmodernismus haben das revolutionär-anarchistische Potenzial der Idee vom „Tod des Autors“ unwiederbringlich vernichtet und begraben. In dieser Situation erklären wir uns für die Auferstehung des Autors als letzten Garanten der Möglichkeit für ethische Akte, d.h. für Freiheit. Vor unseren Augen lief der Film ab, in dem der theoretische Hinauswurf des Autors in die Straßengraben als Alibi für seine Warenpositionierung im grell-orangenen Kiosk der Macht in Gestalt der Medien, Juris, Stipendien, Übersetzungen, Staatsorden diente. Dieser Autor ist tatsächlich tot und stinkt bereits. Es lebe der Autor als letzter Garant der Freiheit!

2.1. Die Rehabilitierung der Figur des Autors als ethisch zurechnungsfähiges Subjekt zielt ins Herz der Finsternis des Regimes des Friedlichen Übergangs: Wahrheit gibt’s nicht, also macht man sich an die Arbeit, man „arbeitet“ an seiner literarischen und akademischen Karriere, die Literaturgeschichte wird von denselben geschrieben, die gleichzeitig Literatur produzieren, man spielt und vergibt selbst die Penaltys. Fand in den 90er Jahren die Relativierung des Begriffs der Wahrheit im Spielmodus statt, der die dogmatischen „Wahrheiten“ des alten Regimes untergraben wollte, so nahm in den 10er Jahren dieser akademisch-lifestyler Relativismus die realpolitischen und -wirtschaftlichen Dimensionen einer korporativen Privatisierung von gesellschaftlichen literarischen Ressourcen an. Angesicht dessen erklären wir uns für eine Literatur der Wahrheit, die als Oberbegriff unseres Konzepts einer neuer sozialen Poesie anzusehen ist. In ihrem Selbstverständnis als akademischen Apparatschiks und Lifestyle-Ikonen haben die Urheber des Spiels es selbst beendet. Als Literatur der Wahrheit drückt die neue soziale Poesie unseren Willen aus, der Literatur die Freiheit von akademischen Apparatspielen und kommerziellem Trauern/Amusement zu Tode zurückzugeben.

2.2. In ihren Hochleistungen, die mit den Namen von Ani Ilkov und Zlatomir Zlatanov verbunden sind, hat die Dichtung der 90er die Ästhetik des Erhabenen als Transmission zwischen Literarischem und Politischem unter den Bedingungen des unvollendeten Projekts der Moderne nie aufgegeben. Der akademische Postmodernismus, der sich auf diese Dichter als seine Lehrer berief, hat von ihnen vor allem das diskursive Spiel und das Spiel mit poststrukturalistischen Jargons übernommen, ihre machtvolle Ästhetik des Erhabenen zurücklassend, deren letztes existenzielles Unterpfand das Politische ist. Ganz symptomatisch die Drift, die sich mit dem Fortschreiten des Friedlichen Übergangs während der 10er Jahre verstärkt, weg von der Ästhetik des Erhabenen zu einem immer offeneren kommerziellen Kuscheln mit der Ästhetik des Schönen. Bei der erfolgreichsten Kreuzung zwischen akademischem Postmodernismus und Lifestyle-Literatur wird die Ästhetik des Schönen zur unentbehrlichen kommerziellen Voraussetzung, die bereits realpolitische Lösungen anbietet – „Der protestierende Mensch ist schön“ – die direkt in die PR-Kampagne des Innenministeriums gegen die Proteste im Sommer 2013 miteinbezogen wurden. Die neue soziale Poesie setzt sich kategorisch und forciert für die Ästhetik des Erhabenen ein – als Mittel, die politische Radikalität in die Literatur und die Gesellschaft zurückzuholen, demoralisiert von der Ästhetisierung des Politischen im Rahmen der marktorientierten Kreuzung zwischen dem akademischen Postmodernismus und der Lifestyle-Literatur.

2.3. Die Ästhetik des Erhabenen ist der säkulare Statthalter der Theologie in der Situation eines sozialhistorischen (informationstechnologischen, biotechnologischen usw.) Zurücktretens  der Transzendenz und einer fundamentalen, im Rahnen der westlichen Zivilisation nicht zur Debatte stehenden, Ausdifferenzierung der Wertesphären. Die Freiheit, die wir der Literatur wiedergeben wollen, ist ohne die unablässige  Bewahrung der Autonomie des Dichterischen gegenüber der Ideologien des Marktes, des Staates und der Wissenschaft undenkbar. Diese Autonomie reicht jedoch nicht aus, die Bedingungen der Möglichkeit der Freiheit, die wir anstreben, zu verwirklichen. Sowohl die Rehabilitierung des Autors als ethisches Subjekt, als auch das Konzept der Literatur der Wahrheit sind ohne transzendente Grundlagen undenkbar. Älter werdend, haben wir gesehen, wozu die spielerische Suspendierung des Subjekts und der Wahrheit, deren letzte Grundlage nur transzendent sein kann, geführt hatte: zum unmittelbaren Kassieren des Spiels in der Akademie und im Kommerz. Ohne ein ethisch haftbares Subjekt und ohne Wahrheit, deren letzten Grundlagen transzendenter Natur sind, gibt es keine soziale Gerechtigkeit. Ohne den Zorn der Gerechtigkeit keine Dichtung.

09.09.2016, Sofia

 

Übersetzt aus dem Bulgarischen von Vladimir Sabourín

Redaktion Vladimira Valkova

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Росица Бакалова – Конвенцията е сексуално опипване

 

Генезисът на драмата в постмодерното общество се състои и във факта, че посредством дълбочината на езика откровено грозни и перверзни доктрини се крият зад научна лексика и терминология.  А от друга страна човеците биват лъгани, че в словото всичко е ясно и никой никого не иска да излъже. Само краен илитерат би се вързал и на двете дълбоко неверни изкушения. Последният публичен обществен взрив бе несъстоялият се разговор, но пък състоялите се декларации по повод един документ,който вече масово наричаме Истанбулска конвенция. Примитивен бе опитът този текст да се сведе до спор между хора, които си бият жените и хора, които не го правят. Над сто университетски преподаватели се подписаха в подкрепа на Конвенцията, но други, също така университетски преподаватели, критично и аргументирано застанаха срещу нея. От това не следна елементарният извод, че едните професори бият а другите не.

Истината е, че Конвенцията е опипване на почвата, от едни хора, на които за това им се плаща. Те трябва да преценят колко неолиберализъм ще мине, с какво обществото не е склонно да се съгласи. В този ред на мисли Конвенцията е тест, тя проверява има ли все още имунна система обществото, или всички защитни бариери са рухнали. Изненадата бе двойна, защото Църквата също реагира. За ужас на онези, които бяха отпразнували вечния секуларизъм. Но и атеистите не харесаха ИК.

За продажния ни  мейнстрийм „елит“ Конвенцията  е просто още един начин да покаже своята вярност в лакейството към господарите на света. Елитът ни не е автентичен и поради това той не артикулира идеи, не ги обговаря, те дълбоко не го интересуват, а и са непосилни за интелектуалния му багаж, който е колкото да побереш маратонките и екипа от фитнес залата. Обслужващият персонал се познава по това, че той няма идеи, защото слугите никога нямат свои идеи.Те са виртуози в интригата на налагане на господарските интереси.  Всяка идентичност ще бъде и е атакувана. Националните държави, Бог, семейство, пол. Ето само няколко възможни подводни течения в Конвенцията. Първо – тя дава право на дискриминация по пол, защото защитава жени, деца, мигранти и ЛГБТ, но не и ВСИЧКИ граждани, както би трябвало да прави всеки нормален закон. Нагло даже се твърди, че дискриминация нямало. Второ – въвежда се  джендър образование, чрез практики за разчупване на стереотипните роли на пола. Но кой се е допитал до родителите на децата? Никой. Какво е джендър, още не е уточнено в българските семантични предели на дефиницията. Ами тогава какво правим с правото??? Трето – съсипване на семейства – това идва от възможността всеки да подаде сигнал за домашно насилие и този сигнал се разследва, дори когато „жертвата“ не е съгласна или  отрече такова насилие. Завръщане в сладките времена на доносите. Четвърто – ЛЮБИМО! Финансов рог на изобилието – държавата ще дава на НПО организации пари, с които те да ОТВОРЯТ КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Пето – тотална загуба на частично останалия ни суверенитет, защото тази ИК се поставя над Конституцията на Република България и се позволява  на един вездесъщ орган, контролиран от НПО организации, да се произнася като последна инстанция и да посяга с гнусни пръсти към деца, семейство и идентичност.

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите. Заглавието е на авторката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Манифест новой социальной поэзии

 

1. Наша поэзия – политическая в самом конкретном смысле слова. Мы делим мир на «друзей» и «врагов». Мы объединились в поэтическую группу, чтобы сплотиться против наших явных врагов, с которыми не может быть никакого компромисса. Наши враги – это: 1) глянцевая литература во всех ее видах; 2) литература, паразитирующая на университетской инфраструктуре; 3) попытки скрестить п. 1 и п. 2 на потребу рынка.

1.1. Под «глянцевой литературой» мы понимаем текст, изготовленный по закону спроса и предложения. Его автор с той или иной степенью сознательности старается удовлетворить желания читателя, сформированные потребительски ориентированной «культурой себя», иными словами – заблуждением, будто мы можем слепить собственное «я» из покупаемых продуктов и услуг. Создателю подобных текстов не положено проявлять эстетическую – а зачастую и этическую – самостоятельность, от него этого просто не ждут, поэтому авторская индивидуальность в данном случае оказывается опосредована и сведена почти к нулю. В этом смысле глянец можно считать коммерческим воплощением постмодернистской концепции «смерти автора». На этом поле глянцевая литература пересекается с «высоким» (университетским) постмодернистом, они вступают в связь, которой оба втайне стыдятся.

1.2. Обоим партнерам в этой паре – и глянцу, и университетскому постмодернизму – есть чего стесняться как друг перед другом, так и перед читателями, пусть даже не признаваясь в этом. И хотя «высокое» и «низкое» вроде бы давно уравнены в правах – постмодернистской словесности, которая паразитирует на университетской инфраструктуре, приходится в данном случае гораздо тяжелее. Ее представителям приходится заглушать в себе голос совести, особенно если они используют актуальный в западных академических кругах левый дискурс. Эти авторы могут рядиться в левых, но все равно им не обойтись без неолиберальных рекламных ярлыков, какие лепят на глянцевую продукцию: «самый продаваемый болгарский писатель», «самый издаваемый за границей болгарский писатель», без этих рейтингов коммерческого успеха. И еще вопрос, можно ли назвать этот успех действительно коммерческим, не объясняется ли он типичной для Болгарии ситуацией – олигархическим сращением частных интересов и приватизированных государственных (а в конце концов, общественных) ресурсов?

1.3. Что такое «словесность, паразитирующая на университетской инфраструктуре»? Слово «паразитирующая» звучит грубовато, но мы не вкладываем в него непременно плохого смысла. Мы понимаем, что многим писателям без этого просто не выжить в нынешних социокультурных условиях. Зарплата университетского преподавателя или аспирантская стипендия – это небольшой, но все же относительно надежный источник дохода, а работать при этом каждый день по восемь часов не требуется. Если автор не готов кормиться, торгуя собой и своими текстами, преподавание в вузе для него – законный и вполне достойный выбор. Недостойно другое – когда в пользу таких преподавателей, пишущих стихи, нарушаются законы добросовестной литературной конкуренции. Когда в ход пускается университетский ресурс – залы, за аренду которых не нужно платить, доступ в СМИ и конкурсные жюри, куда человеку с научной степенью и званиями легче попасть, возможность увеличивать число читателей за счет студентов (тем более собственных, которым предстоит сдавать тебе экзамены) – это уже паразитизм в плохом смысле слова.

1.4. А теперь надо ответить на самый, наверное, главный вопрос, который возникает, если мы признаем, что без разделения людей на „друзей” и „врагов” не бывает политики. Вопрос на миллион долларов: а зачем нам нужно наживать себе врагов? А ответ прост, может быть, ошеломительно прост: чтобы снова появилась жизненно необходимая плодотворная конфликтность, заглохшая за время «бескровных перемен» в литературе, объявленных в конце 1990-х годов. В начале нового тысячелетия политическая система в нашей стране была полностью разрушена, и в литературе произошло то же самое: постмодернизм из радикального протестного течения, каким он был в 1990-е годы, превратился в корпоративную кормушку для ученых карьеристов. Под его прикрытием можно безнаказанно устраивать случку с глянцем, чтобы вывести оптимальные для продажи гибриды. Мы объявляем себя врагами этого выхолощенного корпоративного университетского постмодернизма (он же «неоавангард»), глянца и их рыночных помесей, мы возвращаем радикальную политизацию в нашу литературу.

1.5. Поскольку уже много лет нам всем старательно внушают чувство жертвы, мы понимаем, что наши враги, которые так ценят обстановку «бескровных перемен» в литературе, не преминут объявить нас «угрозой». Они – богатые (и в смысле денег, и в смысле авторитета), наделенные властью – выставят жертвой себя; такое бывало не раз и еще не раз повторится. Вообще вся эта идеология «бескровных перемен», созданная представителями еще старой, социалистической элиты, основана на том, что любое проявление свободы пресекается: дескать, «от этого кто-то может пострадать». Мы знаем, что наши враги прикидываются жертвами, они лгут, защищая свои привилегии. Если «бескровные перемены» закончатся, постмодернизму и глянцу уже не удастся предаваться свальному греху – вот чего они боятся.

2. Новая социальная поэзия, появление которой мы возвещаем этим манифестом, прежде всего возрождает личность автора – после того, как постмодернизм и глянец вдоволь попировали на его костях. Концепция «смерти автора», сформулированная Роланом Бартом, была нагло присвоена рынком, и это стало смертным приговором для нее самой. Коммерческие гибриды глянца и «высокого» ученого постмодернизма погубили и похоронили революционно-анархический потенциал самой идеи насчет «смерти автора» – а иначе и быть не могло. Поэтому мы заявляем, что автор должен воскреснуть – только он может быть последним гарантом этических актов, а значит, и свободы. На наших глазах автора вроде бы вывели с литературного поля и спихнули в канаву на обочине – а на самом деле под шумок превратили его в ларечный товар – такой же, как сигареты, минералка, шоколад или презервативы. Рекламой этому товару служат журналистские публикации, гранты, переводы, литературные премии и государственные награды. Такой автор действительно мертв и труп его уже пованивает. Да здравствует автор как последний гарант свободы!

2.1. Реабилитация фигуры автора как субъекта, с которого есть этический спрос – это выстрел в сердце тьмы, воцарившейся при режиме «бескровных перемен». Мол, раз истина не существует – значит, надо засучить рукава, «ковать» свою писательскую и ученую карьеру, самим сочинять и книги, и научную историю литературы, в общем, одновременно и забивать голы, и судить собственный матч. В 1990-е годы релятивизация понятия истины была скорее игрой, подрывающей догматичные основы идеологии старого режима, а в начале нового века у этого глянцево-ученого релятивизма появились реальные политические и экономические последствия – корпоративная приватизация общественного литературного ресурса. Вот поэтому мы объявляем о том, что наше творчество – «литература истины», без истины наша новая социальная поэзия невозможна. Создатели игры сами уничтожили ее – одни стали академическими функционерами, другие – глянцевыми иконами. Создавая новую социальную поэзию – литературу истины – мы собираемся вернуть словесности свободу от аппаратных академических игр и фальшивых глянцевых эмоций, где и грусть, и радость – все на продажу.

2.2. Лучшие поэты 1990-х годов – а к ним мы причисляем Ани Илкова и Златомира Златанова – никогда не отказывались от эстетики возвышенного, которая в ситуации незавершенного перехода к эстетической модерности служит связующим звеном между литературой и политикой. Постмодернисты с университетских кафедр объявляют этих поэтов своими учителями, но на самом деле они переняли у них только игру с дискурсами и постструктуралистскими жаргономи, не усвоив другого их урока – мощной эстетики возвышенного, последним экзистенциальным залогом которой служит политика. Характерно, что в течение первых десятилетий нового века, по мере того, как мы все сильнее втягивались в «бескровные перемены», эстетика возвышенного все больше забывалась, уступая место выгодной рынку эстетике прекрасного. Когда летом 2013 года Болгарию сотрясали митинги протеста, один прозаик, который успешнее других сочетает традиции постмодернизма и глянца, заявил: «Протестующий человек – это красиво». И Министерство внутренних дел не замедлило использовать эти слова в своей пиар-кампании, направленной на подавление протестов. Эстетика прекрасного в этом случае превратилась в необходимый коммерческий фактор, диктующий рецепты реальной политике. Новая социальная поэзия решительно делает мощную ставку на эстетику возвышенного как способ вернуть политический радикализм обществу и писателям, которых деморализовала эстетизация политики (в рамках рыночного скрещивания университетского постмодернизма и глянца).

2.3. Сегодня, когда западная цивилизация переживает глубокий и необратимый раскол ценностных сфер, когда по социально-историческим (информационно-технологическим, биотехнологическим и так далее) причинам утрачивается представление о трансцендентном, эстетика возвышенного послужит светским аналогом религии. Мы хотим вернуть литературе свободу, а для этого надо оградить поэзию от влияния рынка, государства и науки и ни на секунду не сдавать свои позиции. Но одного этого недостаточно. И реабилитация автора как субъекта этики, и концепция «литературы истины» невозможны без опоры на трансцендентное. Мы уже повидали на своем веку, к чему приводит игровая релятивизация этих двух понятий – автора и истины – к тому, что на рынке и на университетских трибунах на игре начинают наживаться. Без этического субъекта, подлежащего ответственности, и истины, опирающейся на трансцендентное, нет социальной справедливости. А без яростного стремления к этой справедливости и поэзия невозможна.

09.09.2016, София.

 

Перевод с болгарского Марии Раевской

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018