新しい社会詩のマニフェスト

 

1. 私達が作成する詩歌は、味方と敵間の明瞭な境界線の絶対に具体的な感覚で政治的である。 今私たちが詩人のグループを結成する瞬間、私達のはっきり定義され、和解が不可能な敵は次のとおりである: a)すべての明示された生活様式の文学およびb)大学下部組織を離れて、またa)とb)間の雑種の近親相姦にc)商業的に方向づけられた試み寄生虫によって住んでいる文学。

1.1. 私達は消費者志向の「自己の文化によって」作成される要求に演説すること意識のシークのより大きいですか少しある程度への著者が要するにその砂漠の蜃気楼。私達「私達自身を」消費者財貨サービス」からの「作成できる需要と供給」のメカニズムによって制御されるプロダクトであるために「生活様式文学」を理解する。 プロダクトの著者の時は実現が創造的な実体の審美的な–および頻繁に倫理的–自主性の否定を要求する予想によってこうすれば低下し、減る作成した。 この意味では生活様式の文学は「このタイプの文学が会い、「一流の」(大学)ポストモダニズムと恥じて同居する著者」の死のポストモダンの概念の商業等量とみなすことができる。

1.2. 一方では生活習慣の文学と他方では学問的なポストモダニズムの両方のパートナーがお互いの前に(言い表せない)恥があり、読者の目の前にもその理由がある。しかし、ポストモダニズムに触発された文学は、大学のインフラストラクチャーに寄生して生きるため、より微妙な立場にあるといえる。理論的には「高」と「低」のレベルアップのアリバイがあるにもかかわらず、夫婦のより高いパートナーは、特に左派の談話の現実に頼る必要があるとき西洋アカデミー。最終的には、レトリックが左翼であっても、より理論的に頼りになるパートナーは、実際に新興市場の正当化に典型的に頼っている。これは、ライフスタイル制作の見直しにとって典型的なものである。 „ブルガリアの最大の売り上げ“ライターは海外で最も出版されている。別の問題は、この成功が実際にブルガリア社会のために、民間の利益と民営化された国家(終わりの社会の終わりに)資源の寡占的な融合に基づいて、本当に商業的であるか、それに基づいているかということである。

1.3.「寄生的」という記述が多彩であるにもかかわらず、「大学構造から派生した文学」によって、社会文化的に与えられたものであることが分かった。 8時間の労働日を必要としない教員給与(またはPHD補助金)の形で比較的安全である。実際にあなたの文章を自分自身を作家として売る準備ができていない場合、大学の仕事はライターにとって正当で尊敬できる選択である。受け入れがたい寄生的側面は、大学のインフラストラクチャー(施設の無料利用、学術的資格と称号による施設へのアクセス、メディアへのアクセス、競技審査へのアクセス、頻繁に教える学生の募集と募集、さらに検討することを期待している)は、同時に詩人として出てくる大学教師に有利な競争的文学の場を歪めるために採用されている。

1.4. 味方と敵の分離という政治的定義の中で、おそらく最も重要な質問に直面する瞬間がある。 100万ドルの質問:なぜ我々は敵を必要とするのか? 90年代後半の文学における10年間の平和的な移行は、文学分野における生産的緊張の再建のための重要な行為である「友情 – 敵」の区別につながった。シメオン2世によって始まった政治システムの発展は、文学的システムと全く同じである。90年代のポストモダニズムの政治的ポテンシャルが、非営利の職業志向の学術的企業資源に変容した。商業的に最適なハイブリッドを達成することを目的とする。急進的な政治化を文学の分野に戻し、私たちは、非腐敗化学問 – 企業ポストモダニズム/新アバンギャルド、ライフスタイル文学、商業的に最適化されたハイブリッドを敵として公然と宣言する。

1.5. 私たちが犠牲者の文化の枠内で生きていて、後続の各政権によって勤勉に育まれている限り、我々が敵として宣言している文学における平和的移行の現状は、それ自体を宣言する機会を失うことはない、 私たちの犠牲者として。 本当に象徴的に豊かで強力な人が犠牲者の仮面を採用したとき、それは最初か最後かにはならないのだ。 実際、古い社会主義エリートによって構築された平和的な移行の文化全体は、「犠牲者」が存在する恐れのある戦術を使用して、自由のためのあらゆる動きを阻止することに基づいている。 私たちは彼らが嘘をついており、特権を守っていて、脅かされていることを知っている。 私たちは、犠牲者面(ぎせいしゃづら)の背後には、平和的な文学移行の現状、ライフスタイルとアカデミーのグループの混乱、つまり敵であることが分かっている。

2. 私達がマニュフェストの中でここに宣言した新しい詩は、とりわけ彼の「死」の生活様式学術の全体消費の後で元へ戻される著者の元へ戻された図の詩歌–宣言する新しい社会的な詩歌である。 ロラン・バルトの概念の横柄な商業化は死刑執行令状の事実上の署名である。 生活様式の文学と「最高」学術のポストモダニズム間の商業的に最大限に活用された雑種は事実上「著者の死」の考えの革命無政府主義者の潜在性を殺し、埋めた。 この場合私達は倫理的な行為のための最終的な保証–すなわち自由として著者の復活を宣言する。 フィルムは文学的な分野の溝に著者の理論的な蹴ることが力のオレンジ ライト販売ブースの彼の製品の位置のためのアリバイ、媒体を装って、陪審、補助金、翻訳だった私達の目の前に、州賞回転する。 この著者は全く死んで、既に悪臭を放つ。 長く著者は自由の最後の保証として住んでいる!

2.1. 倫理的な文脈で責任を負うことができる主題の作者の姿をリハビリすることは、平和な移行体制の暗闇の中心にある目標である:真実はない – 私たちは行動する、私たちの小柄な試合を演じると同時に、ペナルティキックを授与するように、我々の文学的および学術的なキャリアでは、学問的および文学的な歴史が自分自身によって書かれている。 90年代に真理観の相対論がゲームモードに変わったとすれば、旧制度のイデオロギーの教義の „真理“を損なうならば、この学術的ライフスタイルの相対主義は、企業の真の政治的、社会的文学資源の民営化。このような状況では、新しい社会詩を認識するための一般的な用語である真実の文献を宣言する。ゲームの創始者たちは、彼らの学問的な党官僚真実とライフスタイルのアイコンで、それ自体を終了した。真実の文学のような新しい社会詩は、学問的な党官僚ゲームやライフスタイルの商業的な娯楽/喪服から死に至るまで、文学の自由を文学に戻したいという希望だ。

2.2. アーニー・イルコブさんとズラトミー・ズラタノブさんの名前に関連した90年代の功績は、モダニズムの未完成のプロジェクトという文脈で文学と政治の間の伝播として崇高な美学に戻ったことはなかった。これらの詩人を先生に頼っている学術的なポストモダニズム、とりわけその中から抜粋したゲームとポスト構造主義の専門用語で遊んで、その究極の実存投資が政治的である崇高なものを残している。症状は、美しさの美学のますますオープンな商業的抱き込みに向かって、崇高な美意識から離れて、2010年代の平和的な移行の進展とともにより強くなりつつある。学術的なポストモダニズムとライフスタイル文学の間で最も成功したハイブリッドで美容の審美は商業的条件に変わってきた。それは内戦PRキャンペーンに直接参加している「抗議者は美しい」という現実の政治処方を既に提案している新しい社会詩は、学問的ポストモダニズムの商業的ハイブリダイゼーションの範囲内で政治の審美化によって崩壊した文学と社会における政治的急進主義への復帰手段としての崇高な審美性を断然かつ力強く計上している。ライフスタイル文学。

2.3. 昇華の美学は、価値の領域の西洋文明分化の範囲内で、基本的かつ非交渉的な超越を引き出す社会歴史的(情報技術、バイオテクノロジーなど)文脈における神学の世俗的主張者である。私たちが文学に戻そうと望んでいる自由は、市場と州と科学のイデオロギーに直面している詩歌の自主性を堅く主張しなければ、考えられない。しかし、この自治は、自由の可能性を追求する条件の実現には十分ではない。著者の倫理的主題としてのリハビリと同じように、真理の文学の概念もまた、超越的基盤なしでは考えられない。私たちは、主題と真実の劇的な停止が、学問と商業におけるゲームの現金化に直接つながる、古くなった自分の目で見た。それは基本的な基盤が超越的な真実である。基本的な構成要素が超越的である倫理的主題(責任に依存する)と真実がなければ、社会正義は存在しない。正義のための怒りがなければ、詩はない。

2016年9月9日, ソフィア

 

 

ゲラシモヴァソニア(Sonya Gerasimova)によるブルガリア語から日本語への翻訳

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Ченгетата ни. Индивидуални актове на познание и разбиране

 

Този текст коментира присъствието на името на Юлия Кръстева в редакционното каре на в. „Литературен вестник” след обявяването й на 27 март 2018 г. за агент на Държавна сигурност.

След оповестяването на принадлежността на Кръстева към ДС името й продължава да фигурира в редакционното каре на ЛВ вече в два броя: брой 12 от 28.03-3.04.2018 г. (водещ броя А. Бурова) и брой 13 от 4-10.04.2018 г. (водещ броя А. Личева). Ако при първия брой след официалното оповестяване на агентурното минало на Кръстева може да се допусне, че редакционното му приключване е станало преди новината, при втория вече са изминали две седмици от публикацията на Комисията по досиетата. Във втория брой присъства освен това редакционен коментар по случая Кръстева, подписан с „ЛВ”, и водещ броя е гл. редактор на изданието.

В този смисъл можем да считаме за окончателно решението на ЛВ да остави „Юлия Кръстева (Париж)” на челно място в редакционното си каре. След това решение шестчленното редакционно каре на ЛВ се оглавява от двама агенти на ДС.

Ако съдим по редакционния коментар в брой 13, това решение не е било лесно. Текстът представлява сложна еквилибристика, сложен танц сред яйца, който да остави непокътнати всички властови ресурси, на които ЛВ разчита в качеството си на академично-литературна корпорация.

Първият – и най-важен – властови ресурс, без който би бил застрашен контролът на ЛВ върху интерпретацията на близкото минало и настоящето, както и кариерното израстване на ключови фигури в редколегията, е Комисията по досиетата. Първият реверанс в редакционния коментар е съответно към нея: „Литературен вестник“ трябваше да изпълни задължението си по т.нар. Закон за досиетата и предостави на Комисията по досиетата имената на собствениците, на членовете на редакционния съвет, на редактори и водещи на рубрики във вестника през годините. Още повече, че за нас възможно най-пълното осветляване на миналото чрез разсекретяване на всички налични архиви е постоянна кауза. Ето защо приемаме решението на Комисията по досиетата като напълно легитимно, взето в съответствие със закона. Приемаме го такова каквото е.”

Ключовият ресурс на достъпа до досиетата, който захранва едновременно академичната и поетическата кариера на редактори на ЛВ, включваща незаконното изнасяне на информация под алибито на поезия, принуждава – „трябваше!” – към „приемането” на оповестеното от Комисията, което Кръстева отхвърля като лъжа (и заплашва със съд всеки, разпространяващ тази лъжа). Г-жа Кръстева ще трябва да се задоволи с поднесеното от ЛВ извинение, че е „трябвало” да защитят бъдещия си достъп до досиетата на ДС.

И с оставането в редакционния съвет на вестника като другия господар.

Т.е. големият западен друг. Без него академично-литературната корпорация също не може: Семинарът, Преводът и Др.

Служейки на двама господари – Комисията по досиетата и Кръстева – на ЛВ не му остава друго освен да прибегне за умилостивяване на пострадалия втори към лесното елитарно възмущение от „медиите и социалните мрежи”, в които – медиите – същевременно се дефилира, капитализирайки черния пиар на казуса, обяснявайки, че е трябвало да бъдеш секси, за да бъдеш забелязан от ДС.

Кръстева е била секси. Социалните мрежи са отвратителни.

Социалните мрежи „прибързано и неинформирано” приеха, че Кръстева е ченге. Академичното изследване на казуса постепенно и информирано ще доведе до професури и релативизация на ченгето в Кръстева и в Прехода като цяло.

Академичното изследване на ченгето в Кръстева трябва да е „акт на познание и разбиране”, „индивидуален акт, споделен в откритото пространство на толерантния дебат”.

Оставянето на „Юлия Кръстева (Париж)” начело на редакционното каре на ЛВ е първата естествена стъпка по този добре познат от Мирния преход път в откритото пространство на толерантния дебат от Кръглата маса до предстоящия Семинар за агентурното минало на Кръстева.

Лустрация?

Не, индивидуален акт на познание и разбиране.

11.04.2018
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Събитие и руини

 

Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.

Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация, което винаги е едностранчиво, унилатерално.

Но събитието винаги е ултра-Едно.

В случая с Освободителната война 1878 събитието е истината на Двете между формално освобождение и истинска свобода.

Ако едно събитие не надвишава емпиричната очевидност на случващото се, ако последствията не превишват причините, това не е събитие, а бюрократична процедура за преправяне на държавния акаунт или имперска рамка.

Ако събитийният потенциал остава нереализиран,  ако един трансцендентен излишък се оказва зачеркнат, ситуацията увисва в нова есхатологическа парализа, в репрезентацията на ново имперско означаващо или в кастратския диспозитив на т. н. Трето българско царство

Ако Освободителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял освен заместване на един исторически срам и позор с други страстни недоразумения и обвързаности  под фалшивата максима на идентичностни политики – чиста раса, чист език и цялостна територия…

Голямото изключено липсващо е чистото различие като безосновна основа на месианистична генерична общност, на еманципаторни политики – такъв е сънят на Възраждането, сънят на Русо може би, или сънят на османския Джем при Андрич да обитава между свободни и анонимни хора.

Но това са само сънища, фундаментални фантазии, тъмни прекурсори – неразличими и несъществуващи в една ситуация  на неотстъпчива фактичност.

Тогава остава валидно царството – да му се свети царството небесно! – мизерното трансцендентално индексиране и карцериране с обичайните фетишистки атрибути. Ако не са еполетите и пушките, ще са теологическите мистерии на стоките и реакционните новости на чалгата. Алелуя, бейби!

Оставаме с тъжната истина, че произшествието на събитието е конфронтирано с порядъка на репрезентацията му, последната разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.

Третото царство е нормативната пустота на една идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация Но всъщност тази „естествено” самоналожила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.

Но и сега не е ли така? Какво се случи с истината-събитие на демокрацията? Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или зад държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?

Правдоподобната  невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.

Да си разчистиш сметките с историята – и тоталитарната машина на едно друго псевдо-царство не само забуксува в пресяването на руини, но и окончателно се пресели в тях.

Събитието дотолкова дава хляб на историята, доколкото й го отнема – това означава хайдегерианското Ereignis

Руините са обратната страна на събитието.

Само Ангелът на революцията безпогрешно преобръща топологията на гнездене в събитийна страница  на Откровението.

Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.

 

Златомир Златанов

 

Б. а.  Текстът е написан без институционален или грантов съпорт

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Отворено писмо до Юлия Кръстева

 

Уважаема г-жо Кръстева,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на член на редакционния съвет на в. „Литературен вестник”, чийто сътрудник бях дълги години.

След обявлението, направено от Комисията по досиетата на 27 март 2018 г., редколегията на „Литературен вестник” излезе с редакционен коментар, в който признаваше легитимността на решението на Комисията, без това обаче да рефлектира върху статута Ви на член на редакционния съвет на вестника.

Като редактор на българско периодично издание за литература смятам, че не е редно да продължите да бъдете член на редакционния съвет на „Литературен вестник”, който публично декларира в редакционния си коментар ангажираността си с осветляването на миналото чрез разсекретяване на всички архиви, което Вие във Вашия случай категорично отхвърлихте.

Каквито и да са основанията на редколегията на „Литературен вестник” да не постави въпроса за оттеглянето Ви от редакционния съвет, те би трябвало да са без тежест за Вас с оглед на ясната Ви позиция да не признавате истинността на обявеното от Комисията по досиетата.

Поради това Ви призовавам да поемете инициативата и да се оттеглите от редакционния съвет на в. „Литературен вестник”.

С уважение,
Владимир Сабоурин
редактор на сп. „Нова социална поезия”

13.04.2018
София

 

Le 13.04.2018
Sofia

Chère Mme Kristeva,

Je m’adresse à vous en votre qualité de membre du Comité de rédaction du « Journal littéraire » (« Literaturen vestnik »), auquel je collaborais de nombreuses années.

Après l’annonce de la Commission des dossiers (Commission pour l’affiliation des citoyens bulgares aux services de sécurité de l’État) du 27 mars 2018, le Comité de rédaction du « Journal littéraire » a rendu public son commentaire qui acceptait la légitimité de la décision de la Commission, pourtant sans aucun effet sur votre statut de membre du Comité de rédaction du journal.

En tant qu’éditeur d’une revue littéraire périodique je crois qu’il n’est plus juste de faire partie du Comité de rédaction du « Journal littéraire » qui déclare publiquement dans son commentaire l’engagement d’éclaircir le passé par la déclassification de toutes les archives que vous, dans votre cas rejetez catégoriquement.

Quels que soient les motifs du Comité de rédaction du « Journal littéraire » de ne pas poser la question de votre retrait de la rédaction, ils devraient être sans importance pour vous, ayant en vue votre position ferme de nier la véracité du déclaré par la Commission des dossiers.

Par conséquent je vous incite à prendre l’initiative, et à vous retirer du Comité de rédaction du « Journal littéraire ».

Sincèrement :

Vladimir Sabourín,
Éditeur de la revue « Nouvelle poésie sociale »

 

Превод на френски Соня Красимирова

 

Mrs. Krasteva,

I appeal to you as a member of the Editorial Board of the Literary Journal (Literaturen Vestnik), whose collaborator I used to be for many years.

Following the announcement made by the Dossier Commiittee (Committee for disclosing the documents and announcing affiliation of Bulgarian citizens to the State Security and intelligence services and of the Bulgarian National Army) on March 27, 2018, the Editorial Board of the Literary Journal issued an editorial comment acknowledging the legitimacy of the Commission’s decision, however without affecting your status as a member of the Editorial Board of the journal.

As an editor of a Bulgarian periodical, I believe it is inappropriate you to continue to be a member of the Editorial Board of the Literary Journal, which publicly declares in its editorial comment its commitment to illuminating the past by declassifying all the archives that you, considering your case, emphatically rejected.

Whatever the grounds for the Editorial Board of the Literary Journal to belittle the issue of your withdrawal from the Editorial Board, they should not carry weight for you in view of your clear position not to acknowledge the truth of what the Committee has announced on the dossier.

That is why I urge you to take the initiative and to withdraw from the Editorial Board of the Literary Journal.

Sincerely,
Vladimir Sabourin,
Editor of New Social Poetry magazine,

13.04.2018
Sofia

 

Превод на английски Венцислав Арнаудов

 

13. April 2018,
Sofia

Sehr geehrte Frau Kristeva,

Ich wende mich an Sie in Ihrer Funktion als Mitglied des Redaktionsausschusses der Zeitung „Literaturen Vestnik“.

Nach der Veröffentlichung der „Kommission für Dossiers“ vom 27 März 2018 hat die Redaktion von „Literaturen Vestnik“ in ihrem Editorial zum Thema die Legitimität der Entscheidung der Kommission, Ihr Dossier zu veröffentlichen, anerkannt, ohne damit jedoch Ihre Position als Mitglied des Redaktionsausschusses der Zeitung in Frage zu stellen.

Als Redakteur einer bulgarischen literarischen Zeitschrift möchte ich dazu Stellung nehmen. Ich glaube, dass die Bekanntmachung Ihres Dossiers Ihre Mitgliedschaft im Redaktionsausschuss in Mitleidenschaft gezogen hat, besonders nachdem „Literaturen Vestnik“ sich redaktionell zur Aufarbeitung der Vergangenheit durch Veröffentlichung aller in den Archiven vorhandenen Dossiers bekannt hat. Sie Ihrerseits bestreiten die Legitimität dieses Vorgehens kategorisch.

Welche auch immer die Gründe der Redaktion von „Literaturen Vestnik“ sein mögen, die Frage nach Ihrem Rücktritt nicht zu stellen, sie sollten für Sie kein Gewicht haben, da Sie die Wahrhaftigkeit des von der Kommission Bekanntgemachten nicht anerkennen.

Deswegen fordere ich Sie auf, die Initiative selbst zu ergreifen und aus dem Redaktionsausschuss der Zeitung „Literaturen Vestnik“ zurückzutreten.

Mit freundlichen Grüßen

Vladimir Sabourín
Redakteur der Zeitschrift „Neue Soziale Poesie“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Manifest der neuen sozialen Poesie

 

1. Die Dichtung, die wir schaffen, ist politisch im konkretesten Sinne der Unterscheidung Freund-Feind. Zur Zeit der Bildung unserer Dichtergruppe stehen deutlich und keiner weiteren Verhandlung unterliegend folgende Feinde fest: a) die Lifestyle-Literatur in all ihren Spielarten; b) die Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert, und c) die kommerziell ausgerichteten Versuche hybrider Kreuzung von a) und b).

1.1. Unter „Lifestyle-Literatur“ verstehen wir ein von den Mechanismen von Angebot und Nachfrage gesteuertes Produkt, mit dem mehr oder weniger bewusst auf Bedürfnisse eingegangen wird, erzeugt von einer konsumentenorientierten Kultur des Selbst, d.h. von der Fata Morgana, dass man sich aus Konsumprodukten und Dienstleistungen ein Selbst basteln könnte. Bei solchen Produkten ist der Anteil des Autors vermittelt und reduziert durch die Erwartungen, deren Befriedigung einer Absage an der ästhetischen – nicht selten auch an der ethischen – Autonomie des produzierenden Subjekts gleichkommt. In diesem Sinne kann die Lifestyle-Literatur als marktorientiertes Äquivalent der postmodernistischen Auffassung vom „Tod des Autors“ betrachtet werden, in der sie sich mit dem „hohen“ (Universitäts-) Postmodernismus trifft und schamhaft mit ihm kohabitiert.

1.2. Sowohl die Lifestyle-Literatur, als auch der akademische Postmodernismus haben Grund genug, sich sowohl füreinander, als auch vor den Lesern (unausgesprochen) zu schämen. Schwerer fällt das Zusammenleben jedoch der postmodern inspirierten Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert. Trotz des theoretischen Alibis der Nivellierung von „hoch“ und „niedrig“ kann sich der höhere Partner des Paares von Gewissensbissen nicht restlos freimachen, besonders wenn er auf die in der akademischen Sphäre gängigen linken Diskursen angewiesen ist. Letztendlich, wenn auch die Rhetorik links ist, greift der theoretisch gesinnte Partner zu marktorientierten neoliberalen Legitimierungen, die für die Bewertung von Lifestyle-Produkten charakteristisch sind: „der meistverkaufte bulgarische Schriftsteller“, „der im Ausland meistveröffentlichte bulgarische Schriftsteller“ u.dgl. Ranglisten des kommerziellen Erfolgs. Eine ganz andere Frage ist, inwiefern dieser Erfolg die Marktrealität widerspiegelt oder ehe auf dem hierzulande üblichen Zusammenwachsen von Privatinteressen und privatisierten Staats-, letztendlich Gesellschaftsressourcen basiert.

1.3. Unter „Literatur, die auf der Universitätsinfrastruktur parasitiert“ verstehen wir, trotz der wertenden Konnotation, vor allem (und keinesfalls abwertend) die soziokulturelle Gegebenheit, dass viele Dichter auf die niedrigen, doch relativ sicheren Einkünfte von Unistellen (oder Stipendien) angewiesen sind, die de facto keinen 8-stundigen Arbeitstag erfordern. Wenn man nicht bereit ist, sein Schreiben und sich selbst als Schreibenden zu verkaufen, bieten die Unijobs eine legitime und würdige Wahl für einen Autor. Der unakzeptable Aspekt des Parasitierens kommt zutage und prägt sich deutlich aus, wenn die Universitätsinfrastruktur – kostenlose Räumlichkeiten, Zugang zu Medien und Juris durch die akademischen Titeln und Würden, letztendlich die Rekrutierung von Studenten, die man unterrichtet und zu prüfen hat, als Publikum – von Uniangehörigen, die auch als Dichter auftreten wollen, zum Konkurrenzvorteil missbraucht wird.

1.4. Es wird Zeit, dass man die vielleicht wichtigste Frage stellt, mit der man bei der Bestimmung des Politischen als Unterscheidung von Freund und Feind konfrontiert wird: Wozu braucht man Feinde? Die Antwort ist einfach, vielleicht erschreckend einfach: Der jahrzehntelange „Friedliche Übergang“ in der bulgarischen Literatur nach dem Ende der tumultuösen 90er machte aus der Freund-Feind-Unterscheidung einen entscheidenden Akt der Widerherstellung von produktiven Spannungen des literarischen Feldes. Die Zerstörung des politischen Systems durch Simeon II hat ihren literarischen Äquivalent – die Verwandlung des radikalen politischen Potenzials des Postmodernismus der 90er in eine entpolitisierte, karriereorientierte, akademisch-korporative Erwerbsquelle, die sich für Kreuzungen mit der Lifestyle-Literatur eignet, zwecks Erzeugung von kommerzielloptimalen Hybriden. Indem wir die radikale Politisierung ins literarische Feld zurückholen, erklären wir offen für unsere Feinde den akademisch-korporativen Postmodernismus/Neoavantgardismus, die Lifestyle-Literatur und ihren marktoptimierte Hybriden.

1.5. Da wir in einer fleißig anerzogenen Viktimisierungskultur beheimatet sind, wissen wir, dass das Establishment des Friedlichen Übergangs in der Literatur, das wir für unseren Feind erklären, es nicht versäumen wird, sich als unser „Opfer“ darzustellen. Es wird nicht das erste und auch nicht das letzte Mal sein, dass die tatsächlich und symbolisch Reichen die Maske des Opfers überziehen. Die ganze Kultur des Friedlichen Übergangs, konstruiert von den ehemaligen realsozialistischen Eliten, beruht eigentlich auf der Blockade jedes Freiheitsdrangs durch das Schreckgespenst, dass es „Opfer“ geben wird. Wir wissen, dass sie lügen, ihre Privilegien verteidigend, in Angst, diese zu verlieren, ziehen sie die Maske des Opfers über. Wir behaupten, dass hinter der Maske des „Opfers“ der Status quo des Friedlichen Übergangs in der Literatur steckt, die Gruppenpromiskuität des Lifestyles und des Akademismus, unsere Feinde.

2. Die neue soziale Poesie, deren Geburt wir durch dieses Manifest verkündigen, ist vor allem Dichtung der wiederhergestellten Figur des Autors – rehabilitiert nach dem lifestyle-akademischen Verbrauch seines „Todes“. Die unverschämte Kommerzialisierung der Roland-Bartheschen Auffassung ist de facto die Unterzeichnungung ihres eigenen Todesurteils. Die marktoptimierten Hybriden zwischen Lifestyle-Literatur und „hohem“ akademischem Postmodernismus haben das revolutionär-anarchistische Potenzial der Idee vom „Tod des Autors“ unwiederbringlich vernichtet und begraben. In dieser Situation erklären wir uns für die Auferstehung des Autors als letzten Garanten der Möglichkeit für ethische Akte, d.h. für Freiheit. Vor unseren Augen lief der Film ab, in dem der theoretische Hinauswurf des Autors in die Straßengraben als Alibi für seine Warenpositionierung im grell-orangenen Kiosk der Macht in Gestalt der Medien, Juris, Stipendien, Übersetzungen, Staatsorden diente. Dieser Autor ist tatsächlich tot und stinkt bereits. Es lebe der Autor als letzter Garant der Freiheit!

2.1. Die Rehabilitierung der Figur des Autors als ethisch zurechnungsfähiges Subjekt zielt ins Herz der Finsternis des Regimes des Friedlichen Übergangs: Wahrheit gibt’s nicht, also macht man sich an die Arbeit, man „arbeitet“ an seiner literarischen und akademischen Karriere, die Literaturgeschichte wird von denselben geschrieben, die gleichzeitig Literatur produzieren, man spielt und vergibt selbst die Penaltys. Fand in den 90er Jahren die Relativierung des Begriffs der Wahrheit im Spielmodus statt, der die dogmatischen „Wahrheiten“ des alten Regimes untergraben wollte, so nahm in den 10er Jahren dieser akademisch-lifestyler Relativismus die realpolitischen und -wirtschaftlichen Dimensionen einer korporativen Privatisierung von gesellschaftlichen literarischen Ressourcen an. Angesicht dessen erklären wir uns für eine Literatur der Wahrheit, die als Oberbegriff unseres Konzepts einer neuer sozialen Poesie anzusehen ist. In ihrem Selbstverständnis als akademischen Apparatschiks und Lifestyle-Ikonen haben die Urheber des Spiels es selbst beendet. Als Literatur der Wahrheit drückt die neue soziale Poesie unseren Willen aus, der Literatur die Freiheit von akademischen Apparatspielen und kommerziellem Trauern/Amusement zu Tode zurückzugeben.

2.2. In ihren Hochleistungen, die mit den Namen von Ani Ilkov und Zlatomir Zlatanov verbunden sind, hat die Dichtung der 90er die Ästhetik des Erhabenen als Transmission zwischen Literarischem und Politischem unter den Bedingungen des unvollendeten Projekts der Moderne nie aufgegeben. Der akademische Postmodernismus, der sich auf diese Dichter als seine Lehrer berief, hat von ihnen vor allem das diskursive Spiel und das Spiel mit poststrukturalistischen Jargons übernommen, ihre machtvolle Ästhetik des Erhabenen zurücklassend, deren letztes existenzielles Unterpfand das Politische ist. Ganz symptomatisch die Drift, die sich mit dem Fortschreiten des Friedlichen Übergangs während der 10er Jahre verstärkt, weg von der Ästhetik des Erhabenen zu einem immer offeneren kommerziellen Kuscheln mit der Ästhetik des Schönen. Bei der erfolgreichsten Kreuzung zwischen akademischem Postmodernismus und Lifestyle-Literatur wird die Ästhetik des Schönen zur unentbehrlichen kommerziellen Voraussetzung, die bereits realpolitische Lösungen anbietet – „Der protestierende Mensch ist schön“ – die direkt in die PR-Kampagne des Innenministeriums gegen die Proteste im Sommer 2013 miteinbezogen wurden. Die neue soziale Poesie setzt sich kategorisch und forciert für die Ästhetik des Erhabenen ein – als Mittel, die politische Radikalität in die Literatur und die Gesellschaft zurückzuholen, demoralisiert von der Ästhetisierung des Politischen im Rahmen der marktorientierten Kreuzung zwischen dem akademischen Postmodernismus und der Lifestyle-Literatur.

2.3. Die Ästhetik des Erhabenen ist der säkulare Statthalter der Theologie in der Situation eines sozialhistorischen (informationstechnologischen, biotechnologischen usw.) Zurücktretens  der Transzendenz und einer fundamentalen, im Rahnen der westlichen Zivilisation nicht zur Debatte stehenden, Ausdifferenzierung der Wertesphären. Die Freiheit, die wir der Literatur wiedergeben wollen, ist ohne die unablässige  Bewahrung der Autonomie des Dichterischen gegenüber der Ideologien des Marktes, des Staates und der Wissenschaft undenkbar. Diese Autonomie reicht jedoch nicht aus, die Bedingungen der Möglichkeit der Freiheit, die wir anstreben, zu verwirklichen. Sowohl die Rehabilitierung des Autors als ethisches Subjekt, als auch das Konzept der Literatur der Wahrheit sind ohne transzendente Grundlagen undenkbar. Älter werdend, haben wir gesehen, wozu die spielerische Suspendierung des Subjekts und der Wahrheit, deren letzte Grundlage nur transzendent sein kann, geführt hatte: zum unmittelbaren Kassieren des Spiels in der Akademie und im Kommerz. Ohne ein ethisch haftbares Subjekt und ohne Wahrheit, deren letzten Grundlagen transzendenter Natur sind, gibt es keine soziale Gerechtigkeit. Ohne den Zorn der Gerechtigkeit keine Dichtung.

09.09.2016, Sofia

 

Übersetzt aus dem Bulgarischen von Vladimir Sabourín

Redaktion Vladimira Valkova

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Росица Бакалова – Конвенцията е сексуално опипване

 

Генезисът на драмата в постмодерното общество се състои и във факта, че посредством дълбочината на езика откровено грозни и перверзни доктрини се крият зад научна лексика и терминология.  А от друга страна човеците биват лъгани, че в словото всичко е ясно и никой никого не иска да излъже. Само краен илитерат би се вързал и на двете дълбоко неверни изкушения. Последният публичен обществен взрив бе несъстоялият се разговор, но пък състоялите се декларации по повод един документ,който вече масово наричаме Истанбулска конвенция. Примитивен бе опитът този текст да се сведе до спор между хора, които си бият жените и хора, които не го правят. Над сто университетски преподаватели се подписаха в подкрепа на Конвенцията, но други, също така университетски преподаватели, критично и аргументирано застанаха срещу нея. От това не следна елементарният извод, че едните професори бият а другите не.

Истината е, че Конвенцията е опипване на почвата, от едни хора, на които за това им се плаща. Те трябва да преценят колко неолиберализъм ще мине, с какво обществото не е склонно да се съгласи. В този ред на мисли Конвенцията е тест, тя проверява има ли все още имунна система обществото, или всички защитни бариери са рухнали. Изненадата бе двойна, защото Църквата също реагира. За ужас на онези, които бяха отпразнували вечния секуларизъм. Но и атеистите не харесаха ИК.

За продажния ни  мейнстрийм „елит“ Конвенцията  е просто още един начин да покаже своята вярност в лакейството към господарите на света. Елитът ни не е автентичен и поради това той не артикулира идеи, не ги обговаря, те дълбоко не го интересуват, а и са непосилни за интелектуалния му багаж, който е колкото да побереш маратонките и екипа от фитнес залата. Обслужващият персонал се познава по това, че той няма идеи, защото слугите никога нямат свои идеи.Те са виртуози в интригата на налагане на господарските интереси.  Всяка идентичност ще бъде и е атакувана. Националните държави, Бог, семейство, пол. Ето само няколко възможни подводни течения в Конвенцията. Първо – тя дава право на дискриминация по пол, защото защитава жени, деца, мигранти и ЛГБТ, но не и ВСИЧКИ граждани, както би трябвало да прави всеки нормален закон. Нагло даже се твърди, че дискриминация нямало. Второ – въвежда се  джендър образование, чрез практики за разчупване на стереотипните роли на пола. Но кой се е допитал до родителите на децата? Никой. Какво е джендър, още не е уточнено в българските семантични предели на дефиницията. Ами тогава какво правим с правото??? Трето – съсипване на семейства – това идва от възможността всеки да подаде сигнал за домашно насилие и този сигнал се разследва, дори когато „жертвата“ не е съгласна или  отрече такова насилие. Завръщане в сладките времена на доносите. Четвърто – ЛЮБИМО! Финансов рог на изобилието – държавата ще дава на НПО организации пари, с които те да ОТВОРЯТ КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Пето – тотална загуба на частично останалия ни суверенитет, защото тази ИК се поставя над Конституцията на Република България и се позволява  на един вездесъщ орган, контролиран от НПО организации, да се произнася като последна инстанция и да посяга с гнусни пръсти към деца, семейство и идентичност.

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите. Заглавието е на авторката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Манифест новой социальной поэзии

 

1. Наша поэзия – политическая в самом конкретном смысле слова. Мы делим мир на «друзей» и «врагов». Мы объединились в поэтическую группу, чтобы сплотиться против наших явных врагов, с которыми не может быть никакого компромисса. Наши враги – это: 1) глянцевая литература во всех ее видах; 2) литература, паразитирующая на университетской инфраструктуре; 3) попытки скрестить п. 1 и п. 2 на потребу рынка.

1.1. Под «глянцевой литературой» мы понимаем текст, изготовленный по закону спроса и предложения. Его автор с той или иной степенью сознательности старается удовлетворить желания читателя, сформированные потребительски ориентированной «культурой себя», иными словами – заблуждением, будто мы можем слепить собственное «я» из покупаемых продуктов и услуг. Создателю подобных текстов не положено проявлять эстетическую – а зачастую и этическую – самостоятельность, от него этого просто не ждут, поэтому авторская индивидуальность в данном случае оказывается опосредована и сведена почти к нулю. В этом смысле глянец можно считать коммерческим воплощением постмодернистской концепции «смерти автора». На этом поле глянцевая литература пересекается с «высоким» (университетским) постмодернистом, они вступают в связь, которой оба втайне стыдятся.

1.2. Обоим партнерам в этой паре – и глянцу, и университетскому постмодернизму – есть чего стесняться как друг перед другом, так и перед читателями, пусть даже не признаваясь в этом. И хотя «высокое» и «низкое» вроде бы давно уравнены в правах – постмодернистской словесности, которая паразитирует на университетской инфраструктуре, приходится в данном случае гораздо тяжелее. Ее представителям приходится заглушать в себе голос совести, особенно если они используют актуальный в западных академических кругах левый дискурс. Эти авторы могут рядиться в левых, но все равно им не обойтись без неолиберальных рекламных ярлыков, какие лепят на глянцевую продукцию: «самый продаваемый болгарский писатель», «самый издаваемый за границей болгарский писатель», без этих рейтингов коммерческого успеха. И еще вопрос, можно ли назвать этот успех действительно коммерческим, не объясняется ли он типичной для Болгарии ситуацией – олигархическим сращением частных интересов и приватизированных государственных (а в конце концов, общественных) ресурсов?

1.3. Что такое «словесность, паразитирующая на университетской инфраструктуре»? Слово «паразитирующая» звучит грубовато, но мы не вкладываем в него непременно плохого смысла. Мы понимаем, что многим писателям без этого просто не выжить в нынешних социокультурных условиях. Зарплата университетского преподавателя или аспирантская стипендия – это небольшой, но все же относительно надежный источник дохода, а работать при этом каждый день по восемь часов не требуется. Если автор не готов кормиться, торгуя собой и своими текстами, преподавание в вузе для него – законный и вполне достойный выбор. Недостойно другое – когда в пользу таких преподавателей, пишущих стихи, нарушаются законы добросовестной литературной конкуренции. Когда в ход пускается университетский ресурс – залы, за аренду которых не нужно платить, доступ в СМИ и конкурсные жюри, куда человеку с научной степенью и званиями легче попасть, возможность увеличивать число читателей за счет студентов (тем более собственных, которым предстоит сдавать тебе экзамены) – это уже паразитизм в плохом смысле слова.

1.4. А теперь надо ответить на самый, наверное, главный вопрос, который возникает, если мы признаем, что без разделения людей на „друзей” и „врагов” не бывает политики. Вопрос на миллион долларов: а зачем нам нужно наживать себе врагов? А ответ прост, может быть, ошеломительно прост: чтобы снова появилась жизненно необходимая плодотворная конфликтность, заглохшая за время «бескровных перемен» в литературе, объявленных в конце 1990-х годов. В начале нового тысячелетия политическая система в нашей стране была полностью разрушена, и в литературе произошло то же самое: постмодернизм из радикального протестного течения, каким он был в 1990-е годы, превратился в корпоративную кормушку для ученых карьеристов. Под его прикрытием можно безнаказанно устраивать случку с глянцем, чтобы вывести оптимальные для продажи гибриды. Мы объявляем себя врагами этого выхолощенного корпоративного университетского постмодернизма (он же «неоавангард»), глянца и их рыночных помесей, мы возвращаем радикальную политизацию в нашу литературу.

1.5. Поскольку уже много лет нам всем старательно внушают чувство жертвы, мы понимаем, что наши враги, которые так ценят обстановку «бескровных перемен» в литературе, не преминут объявить нас «угрозой». Они – богатые (и в смысле денег, и в смысле авторитета), наделенные властью – выставят жертвой себя; такое бывало не раз и еще не раз повторится. Вообще вся эта идеология «бескровных перемен», созданная представителями еще старой, социалистической элиты, основана на том, что любое проявление свободы пресекается: дескать, «от этого кто-то может пострадать». Мы знаем, что наши враги прикидываются жертвами, они лгут, защищая свои привилегии. Если «бескровные перемены» закончатся, постмодернизму и глянцу уже не удастся предаваться свальному греху – вот чего они боятся.

2. Новая социальная поэзия, появление которой мы возвещаем этим манифестом, прежде всего возрождает личность автора – после того, как постмодернизм и глянец вдоволь попировали на его костях. Концепция «смерти автора», сформулированная Роланом Бартом, была нагло присвоена рынком, и это стало смертным приговором для нее самой. Коммерческие гибриды глянца и «высокого» ученого постмодернизма погубили и похоронили революционно-анархический потенциал самой идеи насчет «смерти автора» – а иначе и быть не могло. Поэтому мы заявляем, что автор должен воскреснуть – только он может быть последним гарантом этических актов, а значит, и свободы. На наших глазах автора вроде бы вывели с литературного поля и спихнули в канаву на обочине – а на самом деле под шумок превратили его в ларечный товар – такой же, как сигареты, минералка, шоколад или презервативы. Рекламой этому товару служат журналистские публикации, гранты, переводы, литературные премии и государственные награды. Такой автор действительно мертв и труп его уже пованивает. Да здравствует автор как последний гарант свободы!

2.1. Реабилитация фигуры автора как субъекта, с которого есть этический спрос – это выстрел в сердце тьмы, воцарившейся при режиме «бескровных перемен». Мол, раз истина не существует – значит, надо засучить рукава, «ковать» свою писательскую и ученую карьеру, самим сочинять и книги, и научную историю литературы, в общем, одновременно и забивать голы, и судить собственный матч. В 1990-е годы релятивизация понятия истины была скорее игрой, подрывающей догматичные основы идеологии старого режима, а в начале нового века у этого глянцево-ученого релятивизма появились реальные политические и экономические последствия – корпоративная приватизация общественного литературного ресурса. Вот поэтому мы объявляем о том, что наше творчество – «литература истины», без истины наша новая социальная поэзия невозможна. Создатели игры сами уничтожили ее – одни стали академическими функционерами, другие – глянцевыми иконами. Создавая новую социальную поэзию – литературу истины – мы собираемся вернуть словесности свободу от аппаратных академических игр и фальшивых глянцевых эмоций, где и грусть, и радость – все на продажу.

2.2. Лучшие поэты 1990-х годов – а к ним мы причисляем Ани Илкова и Златомира Златанова – никогда не отказывались от эстетики возвышенного, которая в ситуации незавершенного перехода к эстетической модерности служит связующим звеном между литературой и политикой. Постмодернисты с университетских кафедр объявляют этих поэтов своими учителями, но на самом деле они переняли у них только игру с дискурсами и постструктуралистскими жаргономи, не усвоив другого их урока – мощной эстетики возвышенного, последним экзистенциальным залогом которой служит политика. Характерно, что в течение первых десятилетий нового века, по мере того, как мы все сильнее втягивались в «бескровные перемены», эстетика возвышенного все больше забывалась, уступая место выгодной рынку эстетике прекрасного. Когда летом 2013 года Болгарию сотрясали митинги протеста, один прозаик, который успешнее других сочетает традиции постмодернизма и глянца, заявил: «Протестующий человек – это красиво». И Министерство внутренних дел не замедлило использовать эти слова в своей пиар-кампании, направленной на подавление протестов. Эстетика прекрасного в этом случае превратилась в необходимый коммерческий фактор, диктующий рецепты реальной политике. Новая социальная поэзия решительно делает мощную ставку на эстетику возвышенного как способ вернуть политический радикализм обществу и писателям, которых деморализовала эстетизация политики (в рамках рыночного скрещивания университетского постмодернизма и глянца).

2.3. Сегодня, когда западная цивилизация переживает глубокий и необратимый раскол ценностных сфер, когда по социально-историческим (информационно-технологическим, биотехнологическим и так далее) причинам утрачивается представление о трансцендентном, эстетика возвышенного послужит светским аналогом религии. Мы хотим вернуть литературе свободу, а для этого надо оградить поэзию от влияния рынка, государства и науки и ни на секунду не сдавать свои позиции. Но одного этого недостаточно. И реабилитация автора как субъекта этики, и концепция «литературы истины» невозможны без опоры на трансцендентное. Мы уже повидали на своем веку, к чему приводит игровая релятивизация этих двух понятий – автора и истины – к тому, что на рынке и на университетских трибунах на игре начинают наживаться. Без этического субъекта, подлежащего ответственности, и истины, опирающейся на трансцендентное, нет социальной справедливости. А без яростного стремления к этой справедливости и поэзия невозможна.

09.09.2016, София.

 

Перевод с болгарского Марии Раевской

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

арх. Тодор Цигов – Архитектура, урбанизъм, привидни закони

 

…Вселената в днешно време изглежда дотолкова безпределно сложна, че ние можем да открием всичко и може да се предскажат множество открития! Ние можем правилно да предскажем действително всичко, ако само ни се отдаде да формулираме достатъчно отчетливо параметрите на събитията сред общите параметри на физическата вселена. Подобно на това, как от снежна преспа можем да издяламе всякаква фигура – от куб до Афродита.

Иван Ефремов
Из писмо до Еверет Олсън (05. 10. 1966).

 

Според руския палеонтолог и писател Иван Ефремов законите могат да се измислят. Германският физик Алберт Айнщайн също твърди: „Ако фактите не отговарят на теорията, променете фактите.“ Италианският теолог св. Тома Аквински подсказва: „Истината е значението на факта.“ Причини за факта и причини за причините и т.н. се простират до Големия взрив; безкрайните връзки на всяка ипостас отразяват Вселената. От тях значението проявява само ония валентности, които ни касаят. Този стеснен аспект ние приемаме за факти и обобщаваме в закони. Друга заинтересуваност, изменяйки фактите, явява други валентности, истини, закони. Поведението, следващо от нея, ги свързва с културната идентичност. Съобразената с поведението архитектура ги внушава.

В статията „Архитектурно възприятие – логоптика“ (Цигов 2014) проучвам как би могла архитектурата да променя живота (графични и проектантски техники), с идея за православен аналог – логоптика/словоглед – на китайската и индийска практики фенг-шуй и ваасту. Тук разглеждам културния контекст на логоптиката и свързани с нея аспекти на българската култура. Образът явява за нас обусловилите го валентности в безкрая им, в околните ипостаси. Въпреки че образът е условен, миналото им образува за нас действителни причинни вериги. Те предполагат поведението ни и бъдещи събития, намиращи опора във валентностите, съчетани от образа. В лекционния курс „Психологическа топология на пътя – М. Пруст. “По следите на изгубеното време”/“ (1984–1985) грузинският философ Мераб Мамардашвили представя тази възможност: „…светът сякаш започва да работи по изобретената форма… […] …светът е безкрайно по-възможен отколкото която и да е изобретена от нас форма… и… в действителност това, което се е случило сега (ако е изобретена форма), сякаш кристализира зад себе си явления, процеси, предмети – в този смисъл, че те стават източник на опит. Това е сякаш ретроактивна или рекурентна причинна връзка.“ (Мамардашвили 1997: 545–546). Валентностите, съчетани от най-сполучливите, считани за чудотворни образи се преживяват като излъчване на благотворна енергия. Но източникът е не образът, а съответните действителни аспекти, към които настройва зрителя. Сходен подход предполага и древният възглед за красота, изказан от античния автор Плутарх Херонейски (І в.) в „Успоредни животописи“ (Перикъл 13), по повод на обектите от акропола в Атина: „С красотата си всички те още тогава [в Златния век на Перикъл, пет века преди Плутарх] изглеждали старинни, със свежестта си и до днес цъфтят като току що сътворени.“ (Плутарх 2008: 101). Тоест формата е толкова по-красива и жива, колкото повече минало предполага. Изкуствената форма (архитектура, дизайн) сякаш въвежда имагинерни истории във функционалното небитие на миналото или поддържа традиционните, от които би следвала формата. Стимулираното с красота й поведение задава съответно бъдеще. Но силата на образа е крехка. Новият образ пренастройва всичко. Негативните примери като градските графити го показват: те индексират паметта на мястото като невалидна. Ефектът обхваща и визуалната околност; инхибира се възпроизводството на културната идентичност. Образува се духовна пустиня, поругано/видимо минало без бъдеще. Фасадните реклами имат сходен ефект. Същата ефективност обаче – като на негативния образ-индекс – има и позитивният.

Образът сякаш въвежда валидни, привидни закони. Но и научните закони са привидни. В „Кратка история на времето“ (1988) английският физик Стивън Хокинг твърди: „Всяка физична теория е винаги условна… никога не можеш да я докажеш. … човек никога не е сигурен дали следващия път резултатът няма да противоречи на теорията.“ (Хокинг 1993: 21). И формулата, и образът се оказват привидни, но не и безпочвени. Разликата им е функционална: по линия на потребностната и на обстановъчната реакция. По потребностната линия културните форми явяват познатото, отразявайки действителността рационално: наука, производство, технологии. По обстановъчната линия те постигат непознатото, отразявайки действителността интуитивно: изкуство, религия, мит, суеверие. Социокултурно и психологически разликата е принципна. По потребностна линия привидните закони са универсални, без идентичност, приемат се като истина и тяхното потвърждение носи сигурност. По обстановъчна са регионални, с етнокултурна идентичност, приемат се за заблуда и тяхното потвърждение носи потрес.

Еволюционната свързаност между жизнената среда и хората е вселенска: неизвестност, която ни касае. Тя се постига с културни форми по обстановъчна линия с интуицията, езиково преобразувания инстинкт (стимул – реакция: образ – значение), част от природата. Неизвестното, от което зависим, се асоциира с безкрая и със свръхестествени сили. Видимият хоризонт, преход между тук и отвъд (агония) е образ за границата на познатото и непознато. Руският филолог Олга Фрейденберг представя в лекционния курс „Въведение в теорията на античния фолклор“ (1939–1943) метафоричния „… хоризонт, границата на смъртта и живота.“ „Хоризонтът – това е междата на този и онзи свят, но межда, свързваща с единство, а не с противоположност тези два полюса.“ (Фрейденберг 1998: 39, 87). Ние постигаме неизвестното не като същност, а по въздействие. Екзистенциалният опит спрямо него е сякаш крайно отражение на безкрая, познание за непознаваемото, с неизбежно метафорична форма. Свеждането по обстановъчна линия на преживяваното в регионални привидни закони е и рационално погрешно, и работоспособно – резултат на избистрян като традиция опит – повторяемост в известни граници. Образът не обяснява, а внушава настройки за взаимодействие със съответните незнайни валентности. С тях неизвестното откликва на необходимостта, сякаш по чудо.

В предишни публикации твърдя, че с езика и разума 1) възприятията ни стават архитектурни: разпознаваме обектите и явленията като значения, чрез имената. Придаваните значения тектонизират обекта, чийто обем организира пространството възприятийно, за дейността, която те предполагат. Оказва се, че главните архитектурни аспекти, тектоника и обемно-пространствена структура, са възприятийни: словоглед; 2) психиката е религиозна: постигаща интуитивно (свръхестествено) неизвестното, от което зависим. Така езиково-религиозните – както в българската култура – реформи са и архитектурни. В земите ни са се смесвали много култури. Общата идентичност залагат св. Кирил и св. Методий, създали писмеността ни и първите богословски преводи от гръцки. От Омир до светите братя гръцкият език има почти две хилядолетия книжовно развитие, включващо хилядолетие философия от Талес Милетски и половин хилядолетие богословие. За да съответства с това, безписменият славянобългарски език е преобразуван при преводите: постига форма, отговаряща на хилядолетно книжовно развитие. С нея културата ни продължава да се развива, сякаш имайки подобно минало. Но културното развитие е конфликтно, което се отразява в продуктите му. За разлика от тях идеализираните имагинерни хилядолетия в езика ни му придават несравнима ефективност. Светите братя правят славянобългарския език свещен (и папа Адриан ІІ го благославя). А това е логоптика: формални промени спрямо функционалното небитие на миналото, задали действителни промени в бъдещето. Логоптиката е ядро в културата ни. В „Беседи за българските азбуки“ (1977–1987) българският културолог Тачо Танев посочва, че в тези първи преводи „… славянобългарският език… е удивително чист…“ (придава на чуждото форма, сякаш се е развило в културата ни). Според Тачев езикът ни „… би трябвало да е най-изостаналият между славянските езици, понеже никой славянски народ не е робувал толкова страшно и продължително. … обаче… българският език е отишъл най-далеч… едно от най-големите и наистина необясними чудеса… Езикът ни… притежава изключително ценното и рядко качество да може лесно да усвоява чуждите думи и изрази и напълно да ги побългарява.“ (Танев 2003: 37, 220). Такава е и културата ни като цяло, произтичаща от езика. Без идеализираното й свръхадаптивно ядро, заложено от светите братя, едва ли турското господство би довело до българското Възраждане. В средата на ХІХ в. българските земи, едва 5% от империята, участват в 20% от внос-износа и по турски статистики съставляват 34% от нейния стопански потенциал, с 52% от данъците върху земеделското производство: смайваща продуктивност (ИБ 1961: 307, 335). В „Оптимистична теория за нашия народ“ [Т. 1.] и „Бит и душевност на нашия народ“ [Т. 2.] (1937–1944)[1] българският социолог Иван Хаджийски разглежда и икономическата база на Възраждането: „Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина.“ (Хаджийски 1974а: 32). Но сечивата са били примитивни. Образованието било ограмотяване. Хаджийски описва и как селскостопанското производство в традиционни задруги ставало все по-семейно. Общността се сплотявала с вяра, обичаи, взаимопомощ. Занаятите били главно надомни (Хаджийски 1974а: 116–144; 1974б: 36–43, 87, 95–126, 137, 241–260, 341–345, 360), чираците и калфите се приемали в семейството (Хаджийски 1974б: 363–365), манифактурите били от пръснат тип. Как подобни условия допускат такава производителност? Хаджийски я обяснява с „… жестоката ос на еснафската икономика, имаща за полюси: денонощния труд и пестеливостта (“Работи, докато ти се опулят очите; пести, докато ти държи коремът”).“ „Работа и работа и само работа – това бе жестокият закон на еснафското съществуване (“Залудо работи, залудо не седи”). Този закон бе закон на живота, закон за всички среди, за всички селища.“ (Хаджийски 1974б: 196, 207, вж. и 204, 208–209; 1974а: 106). Но едва ли само трудът стига. Нужна била и специфична култура: фолклорът.

В изследването „Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса“ (1965/1946) руският културолог Михаил Бахтин я определя като смехова – с карнавално светоусещане – универсален подход към света. В карнавала всички са съучастници; в него се живее. Космическата телесност (като развиваща се, незавършима) е гротескна, смехова. В нея няма личности, авторство; космическото, социалното и телесното образуват единна жива цялост (Бахтин 1965: 9–17, 20, 30–32, 37–39, 46–47, 56–57, 60, 71, 94–95, 101–102, 105–108, 163, 179, 237, 251, 277–278, 288, 298, 305–306, 321, 341–345, 364, 384–385, 397–400, 504). „Смеховото начало и карнавалното светоусещане, залегнали в основата на гротеска, рушат ограничената сериозност и всякакви претенции за извънвремевата значимост и безусловност на представите за необходимостта, освобождават човешкото съзнание, мисълта и въображението за нови възможности. Ето защо големите преврати, даже в областта на науката, винаги ги предшества, подготвяйки ги, известна карнавализация на съзнанието.“ (Бахтин 1965: 57).

В 5-те века турско господство сме развивали главно фолклор, чиято смехова интуиция се оказва спасителна. Показателен е Хитър Петър, ориентиращ се в скритите валентности на ситуацията, побеждаващ с тях силата и властта (като правило сериозни). Аналогични интуиции спрямо природата развиват усета за структурата й. А прякото сътрудничество с природата, карнавалното съучастие в потенциала й дават автономната трудова ефективност с примитивни сечива и без образование. Чрез смеховата екосъобразност на труда – интензивен като дивия живот – вярата, обичаите, нравствеността се сливат с природата. Според Хаджийски често позорът от мързел, кражба, предателство, от несъблюдаване на нравствеността (наложена от екстремни условия) води до болести, лудост, самоубийство, смърт (Хаджийски 1974б: 135–137, 151, 208–209, 406–413) като загуба на живата връзка и с природата, и с хората.

Всеобхватното фолклорно единение с природата (направило от българския градинар легенда) проличава и в „Български обредни хлябове“ на Станка Янева, български изкуствовед: предвид „…изключителното място на хляба във фолклорната култура. Голямото разнообразие на практиките с обредни хлябове показва, че той е широкообхватен културен символ… […] …символизира само положителни значения. […] …и е на недосегаема висота в народното мислене.“ „…универсален символ и това определя неговото изключително място не само в обредната система, но и в цялата фолклорна култура. […] Общуването чрез хляба става норма на поведение на членовете на колектива, приемана като такава от самите тях, осъзнавана като етична норма, обичай, традиция.“ (Янева 1989: 43, 53–54). Проучването разкрива хляба като фолклорна квинтесенция на природата: мистичен код, едва ли не равнопоставен с езика (пак там: 14, 46, 53, 54, 80, 114, 123, 125, 129, 136), медиатор в материалната дейност и жизнените цикли, в стопански и лечебни ритуали; органична връзка на православие и фолклор[2]. „Именно изяждането на хляба е символичната консумация на ценностите, които той изразява. По този начин се осъществява и обединението на рода.“ (пак там: 1989: 29). Хлябът, преосъществена с труд материя, приравнява мистично материалната дейност с общуването (условността). Сходна културно артикулирана материалност явява и иконата. Аналогичното производствено-мистично отношение към природата артикулира културно и нея. Танев говори за древните корени на българското земеделско изкуство (Танев 2003: 247–249). Възрожденецът Георги Раковски в „Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала…“ (1860) и „Ключ българскаго языка“ (1865) представя българина за първия земеделец (Раковски 1988: 176, 251). Романтика? Според статията „Ферментът “Булгарикум”/“ на българския историк Петър Добрев „… земеделските култури, наречени с българско име… [са] дълъг списък“ (Добрев 1991: 4).

Образуването на българската нация през Възраждането – при фолклорна култура – е друго чудо. Материалното производство е база за традицията и я възпроизвежда със самото обезпечаване. Народът става нация, когато при капитализма обичаят отпада от индустрията. Така културната идентичност губи базата си: нейното размиване и универсалният стоково-паричен обмен допускат разни етноси да съжителстват в метрополии. Нация и фолклор/обичаи са противоположни: как нацията ни възниква на фолклорна база? Това подсказва по-висше ниво, където противоположностите са в единство. Културата ни го предполага, отразявайки самата природа. Свидетелство е възрожденската архитектура: масовото умение на майсторите да вписват интуитивно къщите в природата (и съседствата). Но и жените също имат значим дял. Българският изкуствовед и художник Борис Колев отбелязва в статията „Красотата в българската възрожденска къща“, че подредбата „… онези прекрасни килими, халища, черги, шевици…“ се създават (отново „… с най-примитивни технически пособия…“) от жените; а така също и оформянето на „… двор, потънал в зеленина и цветя…“; и че за „… вдъхновение българката… не е ползвала литература върху хармонията на цветовете, но разполагала с пъстрите и сочни багри на заобикалящата я природа.“ (Колев 1974: 37). Въпреки че образованието било елементарно, проявите на вкус били масови. Тогава обяснение за тях остава фолклорната вписаност в природата. Янева също определя екзистенциално фолклорната роля на естетиката: „Във фолклора има явления, в които естетическите функции се преливат с приложните и обратно, като най-често те съществуват едновременно и не могат да се отделят.“ (Янева 1989: 136). Практическият аспект на масовия усет за красота (а иначе и не би бил масов) в крайна сметка се свежда до интуитивното, образно постигане на енергийните природни стихии, предвид екстремните условия на живот. Без това смайващата ни възрожденска, по същество необезпечена производителност едва ли би била възможна: което също свидетелства и за специфично българския потенциал в логоптиката.

Движението на енергията се стреми към изравняване на потенциалите, чийто предел, според хипотезата на английския физик Уилям Томсън, лорд Келвин е „топлинната смърт на Вселената“ (1852). Съответното нарастване на хаоса е наречено от германския физик Рудолф Клаузиус ентропия (1865). Хокинг посочва, че една система се поддържа и развива, като увеличава ентропията в околната среда (Хокинг 1993: 105–106, 145–146, 150–151). Системата се обособява с по-висока скорост на процесите и така обсебва енергия, увеличавайки околния хаос: затова всяко развитие се ускорява. С поведението си, независимо колко е условно, живата система организира в крайна сметка реалните енергийни процеси в средата си, за своето благоденствие и/или оцеляване. Така социалната система (човек, групировка, класа, държава) става източник на зло за средата си, отвъд хоризонта на своя морал, идентичност, задръжки, традиция. Но счита себе си за човечна: каквото и да прави отвъд, то не накърнява идентичността й, ситуирана отсам. Хоризонтът – полюс в привидните обществени закони – е и основна архитектурна метафора.

Ефремов набелязва теория на привидните закони за благоприятните и неблагоприятните събития. Законите са привидни, тъй като за Вселената няма благоприятни и неблагоприятни събития: за нея закономерностите им са ефимерни. Те са значими при заинтересуваност. „Вторият закон на термодинамиката идва от факта, че състоянията на хаос са винаги много повече от състоянията на ред.“ (Хокинг 1993: 144). И при всяка слабост в едно състояние на ред са готови да нахлуят многобройни състояния на хаос, ентропия. Ефремов споделя теорията в романите „Острието на бръснача“ (1964) и „Часът на бика“ (1970), а в писмо до Владимир Дмитриевски (25. 05. 1971) признава: „… с приключенската рамка се наложи да се обрамчва апокриф…“ (Ефремов 1988: 665). Начало е законът за процепността на руския географ и биолог Лев Берг – изпуснат на пода, пръстенът често пада в процеп, а филията – с маслото надолу (пак там: 545); сякаш ентропията търси слабо звено в системата. Слабото звено може да е и динамичен фактор, възниквайки при съсредоточаване, извън обсега на вниманието. При английските учени Ефремов открива сходния закон на Финеган (ирландско име: предвид английското мнение за ирландците), касаещ експериментите. Ентропията в случая се проявява научно (пак там: 545), а не житейски, както при Берг. Ако на една благоприятна възможност съответстват много неблагоприятни, експериментът – стъпка в непознатото: слабо звено – нерядко ги улучва. Има и особени случаи: „Когато… хората проявяват почти безумен героизъм, тогава обстоятелствата сякаш им отстъпват.“ (пак там: 545); човек се организира, не оставя слаби звена за ентропията. Ефремов посочва и че „…народната мъдрост отдавна е отбелязала същото в пословицата “Куршумът се бои от смелия”.“ (пак там: 546). „В древността казвали, забелязвайки закона за предварително преодоляване на обстоятелствата, че късметът съпътства безумците.“ (Ефремов 1989: 27). Ако в мисълта (като мислен експеримент) се проявява законът на Финеган, безумието интуитивно може да го надмогне, по сила на етническия жизнен опит, сумиран в културата и езика.

Ефремов нарича принципа за насоченото зло Стрелата на Ариман (иранско божество на злото), „…отражение на великия закон на усредняването; по който ниските или повишени структури се отхвърлят от процеса. […] Развитието на жива природа се гради на сляпата игра на проби. […] Човешкото общество… не е имало милиони проби и законът на Финеган се превръща за социалните структури в Стрелата на Ариман, с насочената тенденция за унищожаване на малките числа, тоест съвършенството. […] [като] … удря именно по висшите човешки прояви, по всичко стремящо се към възход, по онези които движат прогреса…“ (пак там: 286–287). Стрелата на Ариман е с инфернален човешки аспект: „“Инферно” – от латинската дума долен, подземен – означавало ад. [В поемата „Божествена комедия“ (1307–1321)] … Данте [Алигиери] … създал мрачна картина на многостъпално инферно. Пак той обяснил понятната преди само за окултистите страшна същина на наименованието “инферно”, безизходността му. Надписът “Надежда всяка тука оставете” на вратите на ада отразявал главното свойство на измислената от хората обител на мъченията. […] Прословутият естествен отбор в природата се разкрил като най-ярката проява на инферналност… […] … насочвал еволюцията… [към] най-голяма свобода, независимост от външната среда. Но това неизбежно изисквало повишаване остротата… на нервната дейност – и водело след себе си задължително увеличаване на сумата от страдания… […] Човекът… попаднал в двойно инферно – за тялото и за душата.“ (пак там: 104–105, вж. и следв. стр.).

Теорията на Ефремов е социокултурен аспект на универсалния енергиен модел за система в ентропийна среда: желано състояние на ред, обсадено с множества възможности за хаос, в частност произтичащи и от стремежа към ред на околните живи системи. Привидните закони сякаш отразяват стихиите (където не намират опора, защото хаосът може да се прояви всякак), докато всъщност отразяват специфичната податливост на системата към хаоса. С облик на околна среда, Мироздание, системата постига себе си. Иконата има сходен „пейзажен“ подход към лика; архитектурата също отразява в сградата обкръжението, до хоризонта на идентичността/задръжките. Теорията на Ефремов набелязва възможности за научен подход към културните форми по обстановъчна линия, в частност и към логоптиката. Обществото е организъм, съгласуван с местните условия от общото минало. Извън традицията, образувала уместни бариери за ентропия, позитивната организация е нестабилна (българските бариери, избистрени в екстремни условия, са твърде ефективни). Затова архитектурата трябва да възобновява родовата памет като образи в смисъла на Мамардашвили.

Образите са същина на езика и разума. Според руския физиолог Иван Павлов животинската ориентация с безусловни, надграждани от условни рефлекси, е Първата сигнална система. Павлов определя езика и разума като Втора сигнална система (1932–1936), надстроила Първата: сигнали за сигналите (Павлов 1973: 411–413, 424–425, 496–497, 503–504). Така те се оказват и условност за условността, автономни образи, които могат да са драйвъри и на Стрелата на Ариман – от инфернален тип, – и на закона за предварително преодоляване на обстоятелствата: от организационен тип. Въпреки че са драйвъри в реален енергиен обмен, образите са конвенция; създаването им изисква само култура. Възникнали в паралел с реалността, с автономното си развитие (от канон към авторство), те стават опасен ориентир. Това налага нова ориентация, надстрояваща образната. Парите стават Трета сигнална система: сигнали за сигналите за сигналите. Докато Втората – разни езици и култури – е регионална, с водеща обстановъчна линия, Третата става космополитна, с водеща потребностна линия. В създаваната от човека урбанизирана среда със занижените й изисквания към обстановъчната реакция, парите имат признаците на сигнална система: мотивираща ориентация. Но – исторически – и парите натрупват ентропия. Растящата им инферналност изисква нова надстройка, Четвърта сигнална система: сигнали за сигналите за сигналите за сигналите.

Съпоставка между триадата на Платон за развитието теза–антитеза–синтез и човешките сигнални системи свързва тезата с Втората, антитезата с Третата и синтеза с Четвъртата сигнална система. Езикът и парите са разни системи, а това означава и разни култури: второсигналната е традиционна, а третосигналната е търговска. Като предшестваща, традиционната култура изпълнява ролята на среда за търговската култура. Затова взаимодействието им винаги насочва енергията към търговската култура и увеличава хаоса в традиционната.

ТЕЗА: Втората сигнална система, езикът и разумът, задават традиционно общество и култура, базирани на човешките качества и достойнства. На тях съответства архитектурната организация на жизнената среда. При архитектурно растящата застройка най-напред се строят сградите – съобразно природните дадености и съседствата – а впоследствие се образуват и улиците. С тази стихийна организация изкуствената жизнена среда придобива времево измерение: видим ред за поява на обектите. Отразяваща спонтанно историята на местния живот като образ в смисъла на Мамардашвили, архитектурата култивира с обстановъчната реакция съответни достойнства и качества. Такова едновременно разновремие, красота в смисъла на Плутарх, дава и естетически възприетата природа. Това е принцип и във възрожденските ни ансамбли.

АНТИТЕЗА: Третата сигнална система, парите, задават търговско общество и култура, базирани на човешките слабости (пазарно изискване). Развиването на слабости е по-бързо от култивирането на достойнства и качества, и затова усилва хаоса в традиционната култура и природата. На парите съответства урбанизмът, все по-доминиращ над архитектурата. Теория за него създава древногръцкият философ, математик, метеоролог, лекар и архитект Хиподам Милетски (V в. пр. Хр.), обобщил практики за регулярна полисна планировка (VІ в. пр. Хр.), появила се почти едновременно с монетите (VІІ–VІ в. пр. Хр. в Лидия и о. Егина). Урбанизмът, обратно на архитектурата, планира първо уличната мрежа и застроява според общ план инсулите (кварталите). Следвайки плана, а не местната история, сградите не образуват едновременното й разновремие, ансамбъл. Урбанистичната структура е извънвремие. Това – както и градските графити – инхибира традицията, обичая. Улицата няма памет: урбанизмът е антитеза на архитектурата. В лекции на Хари Вейво „Не-пространствата?“ и „Литературното представяне на постурбанистичните градове“ се обсъжда не-пространството без връзки, идентичност, исторически следи, характеризиращо комуникационните пространства и магистралите, дори търговските центрове. В не-пространствата обществото губи опора (човешкото пространство е релационно, с идентичност, исторично), но площта им в града нараства. В лекциите това е показано като литературна тенденция, отразила значим социокултурен процес (Veivo 2003: по мои записки от 13. 09.). Човешкото пространство започва с първичното поселище – сгради около площад – задаващо обреден център на света: „В митологичния модел на света категорията на центъра се раздробява, понеже всеки сакрализиран мезокосмос (страна, град, дом и т.н.) има свой особен център, за всеки конкретен ритуал – единствен и в същото време изпъкващ в качеството си на ипостас на “космическия център”, на световната ос.“ (МНМ 1988: 428). Зад хоризонта-агония (границата с отвъдното) задръжките отпадат. Чужденците също се считат отвъдни: „Хората-тотеми от друг клан се считали за ‘врагове’ в хтоничното значение: межда отделяла едно поселище от друго и тази межда била ‘хоризонт’, ‘порти’, ‘врати’, граница небе–преизподня; зад междата е преизподнята. Оттук – голямото значение на граничните камъни, стените, стоборите, значение дотолкова голямо, че впоследствие то става сакрално.“ (Фрейденберг 1998: 89, вж. и 87–88). Обменът се развива отначало с чуждите, по границата-хоризонт на етническите ареали. Стоките се оставяли по различно време: „… гостът пристига с бойно въоръжение, готов за схватка и започва бойни действия. Мястото, където пристига, е разположено на границата на двата клана (‘хоризонта’). Гостите полагат вещи-тотеми и си отиват. За тях се изнасят други вещи-тотеми ‘в замяна’ на тези. Така се ражда бъдещата търговия; така ‘гостът’ едновременно става и ‘купец’.“ (пак там: 93). Отначало търговията била безмълвна. После тя приближава до градските стени-хоризонт, навлиза в улиците, площадът става пазарище. Появяват се и пари – метафоричен посредник, – маркиращи като отвъден (чужд) всеки, с когото се обменят. Докато метафоричният хоризонт съвпада с видимия, възприятийната ориентация съвпада с ареала (а-реалността) на културната идентичност/задръжки. Но хоризонтът се свива към центъра на света и зоната на задръжките става все по-малка спрямо ориентацията. Метафората за града-хоризонт, антитезата не отменя, а надстроява тезата: за центъра на света. Метафоричната промяна изменя отношенията между хората и с природата. Реалната ентропията, следвайки метафората, разкрива действителността в привидния закон, силата на образа. Естествен предел при тази тенденция е всеки човек да има свой хоризонт, зад който свършват отговорностите и задръжките: ареал на лична „идентичност“, изолиран от другите, отвъдните, чрез пари. А като архитектурна метафора хоризонтът е всяка преграда, която организира обитаеми ареали: „… стена, ограда, стобор… Това първоначално е значението на хоризонта с неговите две семантики на небе и преизподня, смърт и живот.“ „Доисторическият човек създава първите стълбове от изправени високи камъни (менхири). В тях е бъдещата колона. На вертикалните блокове той полага напречен, хоризонтален, и се получават първите порти-врати (а в колоната е бъдещият архитрав). Това е хоризонт, архитектурна проява на онзи сценарий, където протича действието на целия първобитен мит.“ (Фрейденберг 1998: 80, 87, вж. и 85). Отворът, преходът-агония, отначало превключвал типа задръжки според ареала (обществени, семейни, лични) в спектъра на общата идентичност. С прехода от един в друг ареал хората могат да станат взаимно отвъдни и обратно: например, свещеник и миряни в черква или на трапеза. Но постепенно преходът става универсален инхибитор на задръжките. Зад входа е хоризонтът, извънвремието на улиците в хиподамова мрежа и стоково-паричен обмен. Компрометиран в града, центърът на света – повтаряйки първичното поселище – прелива в дома, обърнал се към вътрешен двор: стаи вместо сгради около пастас, перистил, атриум, заместили площада[3]. Търговската култура развива в урбанистична среда (където всеки е отвъден) най-страшното отчуждение, вандализъм, престъпност. Хиподамовата схема и днес е актуална, а небостъргачите я доразвиват във височина. Етажите – свободна площ с комуникации – се планират като инсули. Небостъргачите се оформят архитектурно, но концепцията на германския архитект Людвиг Мийс ван дер Рое за универсалното пространство и форма изявява урбанистичното им естество. Тя дава и самата интуиция за небостъргач: стъклена призма с растер, в „интернационалния стил“, универсален като парите и хиподамовата схема. Стъклото – безтелесно и телесно, тукашно и отвъдно – хоризонт, е материалът на образа за победата на Третата сигнална система над Втората, на нацията над народа, на урбанизма над архитектурата. Търговската култура на слабостите побеждава традиционната, неспособна да оцелее с тях, но и развитието им става опасно. Как могат да се поддържат човешките отношения със слабости, хората да си имат доверие, да се подкрепят? Когато слабостите надминат дадено ниво, общността се срива. Търговската култура също издържа до време на слабостите: чрез екологична криза (природна ентропия), глобална икономика (държавна ентропия), инхибирана културна идентичност (ентропия на съвестта). Третата сигнална система е като аналог на Първата. Инстинктите и парите ориентират към най-изгодното за момента и игнорират последствията. Но инстинктът е част от природния баланс на стремежи и възможности. Парите – абстракция без памет – отчитат само стремежите. Инхибират се родовата памет, обичаите, идентичността, задръжките, стабилизиращи общността във времето и жизнената среда. Връщането им предполага поява на нова сигнална система. И ако Третата е аналог с Първата, Четвъртата трябва да е аналог с Втората.

СИНТЕЗ: ако Втората сигнална система, тезата съответства с архитектурата, а Третата, антитезата с урбанизма, Четвъртата, синтезът би трябвало да е архитектурно-урбанистичен и психичен: с архитектура, достойнства и качества, надмогнали урбанизма и слабостите. Българската практика за образно стимулиране на бъдещата Четвърта сигнална система, чрез изкуствената жизнена среда, може да е логоптиката. Архитектурата и урбанизмът се разглеждат тук като теоретични крайности, защото действителните им, по-хибридни прояви най-често не са търсения синтез. Възрожденските ни ансамбли имат определени черти на подобен синтез: четвъртосигнални признаци. Къщите въздействат предимно като ансамбъл, включвайки и природата, но този синтез не е само образен. Входовете към дворовете от улицата обособяват къщите урбанистично, тоест отделно. Дворовете обаче, често с високи зидани огради (представляващи сякаш помещения без покрив), се обединяват вътре в квартала чрез комшулуци, като многосемеен архитектурен конгломерат. Съседската структура прелива органично към къщите: двор–чардак–стая. Ансамбълът се оказва архитектурно-урбанистичен синтез на изолираща се от улицата-хоризонт общност. Както и сигналните системи, този синтез възниква при екстремни условия на живот.

Архитектурно-урбанистичният синтез е обобщен от българския архитект Георги Берберов в концепцията за двойната винтова анфилада, в хабилитационния труд „Пространствени и функционални взаимоотношения в архитектурата. Дом на руската наука и култура, гр. София“ (1998). Концепцията цели също и архитектурното противодействие на отчуждението, престъпността: „Борба с крайните прояви на индивидуализация; [на изолация.] Стимулиране на социалното мислене и съзнание;“ (Берберов 1998: 3) което цели и логоптиката. Образец за Берберов е античната агора, „… символ на демократично общуване, място на бърза смяна на функционалната принадлежност и измерител за активността на обществения живот.“ (пак там: 1, вкл. и 2–4). При възрожденските ансамбли връзката площад/улица–двор–чардак–стая е аналогична с агора–дом (връзка на обществен, семеен, личен живот). Свеждайки в една схема от разпределители и анекси урбанистичните и архитектурните структури – като база за синтеза им, – Берберов предлага двоен достъп към всеки анекс, свързан анфиладно с два разпределителя: обединяващ и разединяващ (пак там: 15–17, 20–21). Чрез разединяващия разпределител анексите се организират урбанистично, като отделни звена: „… всеки от тях може да се капсулова, да се откъсне за определено време от цялото, без да го разрушава.“ (пак там: 23). С обединяващия разпределител те се комбинират като части на единно архитектурно цяло. „Ако… двата вида разпределители… се обвържат в една… дублирана… синусоида… и, като приемем движението в дълбочина, получаваме нещо като две спирали, монтирани една в друга. […] … изброените и представени дотук анфиладност на анексите, двойният достъп до всеки от тях, променящата разположенията си в пространството анфиладност на климатизираните и неклиматизирани разпределители доведе до понятието ДВОЙНА ВИНТОВА АНФИЛАДА“ (Берберов 1998: 21–22). Възрожденската ни застройка следва същата схема: улиците около квартала са разединяващ, а дворовете с комшулуците (и чардаците) са обединяващ разпределител. Тази организация се избистря през турското господство, за превъзмогване на тежките условия, но Берберов разкрива в нея и много по-универсални скрити валентности, позволяващи прилагането й за преодоляването на друг тип тежки условия: негативите на урбанизма, Третата сигнална система. Според Берберов: „двойната винтова анфилада е критерий за по-перфектна оценка на завършен вече проект. [Също така] тя е метод за по-перспективен, пригоден за бъдещето подход при проектирането както на отделна сграда, така и на по едромащабни градоустройствени формации. Без да бъде изтъквана като панацея, тя е стимул и средство за реализация на разнообразни и по-богати взаимоотношения на архитектурните пространства.“ (Берберов 1998: 24–25). Като част от такава анфилада, която да бъде продължена и към околната застройка (пак там: 22–23), арх. Берберов и арх. Иво Цолов проектират Дома на съветската наука и култура (1975), сега Руски културно-информационен център, ул. „Шипка“ 32–34, София. Сградата включва „… зрителна част, изложбена част, библиотека и информационен център, музикален салон, ресторант, бар-бюфет и… служебни помещения (канцеларии, фотоателие, печатница и жилища за директора, управителя и гости на Дома).“ (пак там: 32). Остъклена триетажна приемна е архитектурен, обединяващ разпределител, преливащ пред сградата в площад: синтез на мегдан, двор и чардак. Урбанистичен, разединяващ разпределител е покритият пасаж отдолу, в който се спуска площадът (пак там: 22–25). Както при възрожденската ни архитектура, материалите са (отначало) в натуралния си вид: лицев бетон, зидария от жълти тухли, бяла мазилка, метал, дърво. Сградата, запазвайки единен, съответен с времето си стил, се съгласува с всяка страна отделно към околната разнородна и разновременна застройка. Така обединява и околните сгради в ансамбъл или едновременно разновремие. Образно и организационно, архитектурно-урбанистичният синтез обхваща и цялата визуална околност, с акцент на архитектурата (времево измерение) а не урбанизма (извънвремие). Сградата и теорията й съответстват на българските традиции и изискването за регионалност на формите при Четвъртата сигнална система. Нивото на синтез е сравнимо с друго, от време, когато агората, вдъхновила Берберов, е в разцвет: с храма на Аполон Епикур в Баса, строен от Иктин през Златния век на Перикъл.

В Баса Иктин преустройва по-древен храм на Аполон, по повод отминала чума (430 пр. Хр). Освен класическо слънчево божество, лечител, мусагет Аполон е и пагубно архаично божество (чума), наказващо за неправеден, безчестен живот. По закона на Берг/Финеган и Стрелата на Ариман бедствието е знак за обща слабост, през която то навлиза като проява на хаоса: знак, че доблестта, поддържала състоянието на ред/оцеляване, е забравена и изисква възраждане. Иктин възражда с нов дизайн архаични архитектурни мотиви от времето на забравените достойнства и качества, възпроизвеждайки сугестивно идеализираното минало като образ в смисъла на Мамардашвили чрез красота в смисъла на Плутарх. В синтеза на Иктин и в Руския културно-информационен център обичайните форми са в необичайни съчетания: което именно разкрива скритите им валентности. Така традицията, с присъщите си бариери за ентропията, образно се преосмисля и обновява в живота, стабилизирайки обществото чрез миналото му.

Обобщеният извод е: привидните закони по обстановъчна линия се въвеждат като форма. Образите нямат енергия и въздействието им не се усеща. Следвайки ги спонтанно, водени от актуални приоритети, ние мислим, че проявяваме свободната си воля. Така образът остава почти без внимание и се усвоява безкритично. Невидимата му власт е опасна: до степен на религиозна забрана над изображенията в юдаизма, исляма, отчасти при протестантите. Във Византия по времето на светите братя е имало два века иконоборство, но православието накрая приема и лика, и опасностите му. Образът винаги улучва валентности – в тяхната безкрайна стихия – и (по думите на Мамардашвили) кристализира причинни вериги за нас, съответстващи му във времето. Това е същината и на логоптиката: миналото е живо, а творческото отношение към него настройва и бъдещето. Четвъртата сигнална система може би е по-висша проява на езика, за ориентация в безкрая на валентностите: разкриващи се не през индивидуалния опит, а през културно-историческия опит на поколенията, достъпен в усвоения лично език. Образната ориентация във функционалното небитие на миналото допуска преобразуващи инферното времеви композиции; буквално по думите на Робърт Пен Уорън, писател от САЩ: „Длъжен си да правиш добро от злото, защото няма от какво друго да го правиш.“ Времевата композиция не е изопачена история. Когато св. Кирил и св. Методий въвеждат формално в славянобългарския език две липсващи книжовни хилядолетия, това не е конкретна история. Не е също и писаната от победителя история, отнела от победените традиционните им истории (културна страна на поражението), станала източник на ориентация, не възпроизвеждаща идентичността им: тоест инхибираща бариерите им за ентропията. Нещо повече. Историята, писана от победителя, става част от неговото културно наследство и идентичност. Днес парите, урбанизмът, градските графити и рекламите правят същото. Културата ни обаче е устоявала векове в подобни изпитания, с изкуствено развитата си от светите братя адаптивна структура.

Ако езикът и разумът, Втората сигнална система, постигат миналото и бъдещето като база за човешките качества и достойнства, Четвъртата сигнална система е сходна с Втората, но се отличава с активна позиция към миналото, по модела на св. Кирил и св. Методий, на Иктин и на много други, чиито творчески подход представлява валентности, кристализиращи се в идеята за логоптиката. Четвъртата сигнална система предполага всеки да има свой вариант на общата история (ориентация и мотиви), не задължително съответстващ на другите, но ефективен за самата личност. Персоналните привидни закони биха образували нещо като езичество, но не по линия на вярата, а спрямо общата история.

Българската култура предполага такова множествено минало и бъдеще с делото на светите братя. Възрожденските ни ансамбли го отразяват стихийно. Но смяната на условията го дестабилизира: „Освобождението, отнемайки на нашата търговия и индустрия широкия турски пазар, стеснявайки ги в тесния вътрешен пазар, забави процеса на съсредоточаване на богатствата.“ (Хаджийски 1974б: 281). Това инхибира икономическата база на Възраждането. Ако с развитие на фолклора то предполага Четвърта сигнална система, тенденцията затихва. Възрожденският архитектурно-урбанистичен синтез се подменя, без да се спаси ценното в него: когато след Освобождението започва развитието на нова официална култура. Архитектите чужденци донасят европейските стилове; първите завършили в чужбина български архитекти започват романтични търсения на идентичност.

Животът дооформя архитектурните обекти. Първата осъществена двойна винтова анфилада, Руският културно-информационен център, функционира дълго, почти без промени. Днес обаче сградата губи онова, което я направи архитектурно събитие. Но идеите, на които се базира, продължават, макар и в забрава, българската традиция: регионалния й културен потенциал.

Логоптиката – като културна форма по обстановъчна линия – е рационално недоказуема. Тя може само да се аргументира. За работоспособността й дава надежда и българската история, но само практиката може да изяви логоптиката като скрита валентност, присъща на традицията ни. Подобни съображения са легитимни, доколкото касаят образи (условност за условността). Постиганите форми са над осъзнаването: подходът към тях не носи разбиране. Остава доверието в доказалото се културно наследство, предвид бъдещето.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бахтин, Михаил. 1965. Творчество Франсуа Рабле и народная культура средновековья и Ренесанса. Москва: Художественная литература.

Берберов, Георги. 1998. Пространствени и функционални взаимоотношения в архитектурата. Дом на руската наука и култура, гр. София. Непубликуван хабилитационен труд (любезно предоставен от инж. Венцислав Иванов, съхраняващ архива на Берберов); публикувана част: Берберов, Георги. 1998. Двойна винтова анфилада. Структурни и функционални взаимоотношения на архитектурните пространства. // Архитектура, № 1, година четиридесет и пета. Издание на Съюза на архитектите в България (и. д. гл. ред. Росен Вълков), София: ЕФ „Вълков-Арт“, 38–39. Цитатите са от хабилитационния труд.

Добрев, Петър. 1991. Ферментът “Булгарикум”. // Орбита, № 19 (1165), 07. ІХ.,
година ХХІІІ (и. д. гл. ред. Николай Кантарджиев). Издателско-полиграфически комплекс – София, 4.

Ефремов, Иван. 1988. Лезвие бритвы (1964). // Собрание сочинений в пяти томах (1986–1989; ред. В. Фалеев), Т. 4. Москва: Молодая гвардия, 7–664.

Ефремов, Иван. 1989. Час быка (1970). // Собрание сочинений в пяти томах (1986–1989; ред. В. Фалеев), Т. 5. Кн. 2. Москва: Молодая гвардия, 6–453.

ИБ 1961. История на България – 2 прераб. изд. в три тома (1961–1964; гл. ред. комисия: акад. Д. Косев, акад. Ж. Натан, чл. кор. Ал. Бурмов), Т. 1. (ред. комисия: проф. Д. Ангелов, проф. Хр. Гандев, к. и. н. Н. Тодоров), София: Държавно издателство Наука и изкуство.

Колев, Борис. 1974. Красотата в българската възрожденска къща // Архитектура № 1, година двадесет и първа. Списание на Министерството на строежите и архитектурата и на Съюза на архитектите в България (гл. ред. ст. н. с. І ст. арх. Пантелей Греков), София: печат ДПП „Балкан“, 37–38.

Мамардашвили, Мераб. 1997. Психологическая топология пути – М. Пруст. В поисках утраченного времени” (лекции, 1984–1985 / ред. И. К. Мамардашвили, Ю. П. Сенокосов), Санкт–Петербург: Издательство Русского Христианского гуманитарного института; Журнал „Нева“.

МНМ 1988. Мифы народов мира – энциклопедия в двух томах, 2 изд. (1987–1988; гл. ред. С. А. Токарев), Т. 2. Москва: Советская Энциклопедия. Рабинович, Е. Г. Середина мира, 428–429.

Павлов, Иван. 1973. А. Проба физиологического понимания симптомологии истерии (1932–1933). Б. Физиология висшей нервной деятельности (02. 09. 1932). В. Условный рефлекс (1935–1936). Г. Типы высшей нервной деятельности в связи с неврозами и психозами и физиологический механизм невротических и психотических симптомов (30. 07. 1935). // Двадцатилетний опыт объективного изучения высшей нервной деятельности (поведения) животных, 10 изд. (ред. Э. А. Асратян, чл.-корр. АН СССР), серия Классики науки, Москва: Наука, А. 398–415, Б. 415–425, В. 485–502, Г. 502–506.

Плутарх. 2008. Перикъл. // Успоредни животописи (І в.) (гл. ред. проф. дфн Мирена Славова), колекция Архетип, Published by Foundation for Bulgarian Literature, Printed in EU, 89–125.

Раковски, Георги. 1988. А. Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала, на коих е основана стара повестност всех европейских народов (1860). Б. Ключ българскаго языка (1865). // Съчинения в четири тома (1983–1988; ред. колегия: проф. д-р Веселин Трайков, Кирил Топалов, Светла Гюрова), Т. 4. Езикознание, етнография, фолклор (подбор, ред. Светла Гюрова), София: Български писател, А. 139–189, Б. 191–301.

Танев, Тачо. 2003. Беседи за българските азбуки (1977–1987) (науч. ред. проф. д-р Никола Алтънков, стил. ред. дфн Майя Долапчиева), София: ЕкоПринт.

Фрейденберг, Ольга. 1998. Введение в теорию античного фольклора (лекции, 1939–1943). // Миф и литература древности, 2 изд. испр. и доп. (сост. Н. В. Брагинская), серия Исследования по фольклору и мифологии Востока, Москва: Издательская фирма „Восточная литература“ РАН.

Хаджийски, Иван. 1974а. Върху бита и психологията на българския народ (1937–1940)[4]. // Съчинения в два тома (ред. Нешо Давидов, Ефрем Каранфилов), Т. 1. Оптимистична теория за нашия народ. София: Български писател, 23–164.

Хаджийски, Иван. 1974б. Съчинения в два тома (ред. Нешо Давидов, Ефрем Каранфилов), Т. 2. Бит и душевност на нашия народ (1937–1944)[5]. София: Български писател.

Хокинг, Стивън. 1993. Кратка история на времето – от Големия взрив до черните дупки. София: Наука и изкуство.

Цигов, Тодор. 2014. Архитектурно възприятие – логоптика. // Архитектура, № 3, година шестдесет и първа. Издание на Съюза на архитектите в България (гл. ред. доц. д-р арх. Мария Давчева), София: графичен дизайн и предпечат РА Яйцето, 53–58.

Янева, Станка. 1989. Български обредни хлябове. София: Издателство на Българската академия на науките.

Veivo, Harri. 2003. Abject spaces? Literary representation of post-urban cities (лекции 13.09.). // Девета международна ранноесенна школа по семиотика – Югоизточноевропейски център за семиотични изследвания при Нов български университет, 06-14. 09.

 

[1] Заглавието на Т. 1. е от издателите на Хаджийски, Иван. 1974. Съчинения в два тома.

[2] В цит. съч. Янева съпоставя тези и др. функции на хляба почти на всяка страница.

[3] Ср.: „… първото жилище – това е небето и преизподнята, тоест земята, в естеството им (пещери, скали, открито поле и т.н.); ето защо първичните храмове, театри, съдилища, пазари и даже жилищата били разположени под открито небе. Жилището под открито небе – това е предишният кромлех, а сега площад и двор; отначало дворът е място за събиране на семейството (както площадът – за събиране на племето); и тук, и там има площадка с жертвеник и статуя на бога (вместо предишния менхир-тотем). Ограден с ограда, сякаш с хоризонт, дворът е аналогичен на бъдещите площади с колони, светилища, храмови олтари, амвони и т.н. Около двора се редят покои, вместо предишните кромлехи. Точно така са устроени и римският (етруският) атриум, този образец за покой под открито небе, и античният площад, обкръжен с улици.“ (Фрейденберг 1998: 132).

[4] Публикации в сп. Философски преглед“ (1937–1940), чиято тематика е обобщена като заглавие на посочения раздел. Една от публикациите (1938) дава заглавието си на целия Т. 1.

[5] Изследването „Бит и душевност на нашия народ“ е публикувано за пръв път през 1940 (том първи), 1945 и 1946 (том втори в две части, посмъртно). Има сведения и за изгубен ръкопис, продължение на изследването (том трети).

 

Бел. ред.: Препубликувано с любезното съгласие на сп. „Философски алтернативи“. Първа публикация в сп. „Философски алтернативи“, 3/2015, с. 71-86.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марко Видал – В последните седмици бяхме свидетели

 

В последните седмици бяхме свидетели как Българската православна църква и различни пседво-леви организации упражниха значителен натиск върху обществото, в допълнение на невярната информация предизвиквайки въпроса за насилието срещу жените да се превърне в разгорещено разискване по джендър въпроси заради включването в конвенцията на понятията трети пол и социален пол. Иронията на положението е, че в една държава, където всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие, псевдо-социалистите и старите сталинисти от БСП, неонацистите от АТАКА, разни патрЕоти и други псевдорадикални и ултрахристиански групировки заемат централното място в дебата за насилието над жени и го превръщат в дебат относно “българския морал и разпада”.

Вместо да се бори срещу насилието над жените, българското общество се обърква с едни понятия, непознати досега, които автоматично се считат за “западна пропаганда”. Българската православна църква и някои нейни представители са се изказали относно конвенцията и, както би могло да се очаква, представят бъдещето на България в апокалиптичен сценарий, където развратът и злото ръководят нашето общество.

В Испания преди една година се вдигна голям скандал, когато ултраконсервативната католическа асоциация „Hazte Oír” („Направи така, че да бъдеш чут”, б. ред.), пусна в движение автобус със лозунга „момчетата имат пенис, момичетата имат вагина. Да не те лъжат!“. И по телевизията, и във фейсбук голяма част от нашето общество се възмути от подобни изявления, и в различни предавания, в които се говореше по тази тема, ултраконсервативните обявиха, че те са против джендър идеологията и влиянието на queer theory и подобни критически теории в нашето християнско и морално общество. За щастие анонимни граждани и активисти се мобилизираха и решиха да спрат автобуса, минаващ през някои испански градове с цел да демонстрира мнението си против изучаването в училищата на “джендър идеологията”.

Явно всяка страна и всяка култура има своите особености и в политически, и в етичен план, но това е нещо, което ми направи голямо впечатление – да чувам едни и същи аргументи в Испания и в България от две различни организации, които по естеството си би трябвало да се различават доста.

Българската псевдо-левица доказа за пореден път, че както от икономическа, така и от социална гледна точка е по-близка до неолиберални и десни убеждения и следователно по-далече от революционния оттенък, който характеризира всяко движение, което има за цел еманципацията на обществото, в което хора са подложени на потисничество въз основа на клас, пол, раса, религия, сексуална ориентация или каквото и да било самоопределяне.

Джендърът е социална конструкция. Дните на бинарната джендърна система са преброени. Революцията ще бъде трансфеминистка – или няма да я бъде!

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марио Коев – Девиации (І)

 

I

Majorem fidem homines adhibent quae non intelligunt.[1]

Така би трябвало да бъде, нали, ибо лов за лъвовете са дивите осли в пустинята, – тъй и сиромасите са пасбища за богати[2] – та да потегляме и ние сега от имението си призори, дòндеже птиците все още не са изчуруликали цялостния потенциал на чуруликане, който притежават в чистия квартален въздух, еже цялата нощ в апартамента, която пренесохме без надежда и без слово на надежда, адовите слуги ядоха мислите ни и мислите ни се прекоросаха на носни кърпички, на сенки под очи, на пребита тръст. Така установиха се мислите ни като изнамирващи единствено безсмисленото, като съзирващи само съсирващото житиетата. И напуснали сме дома тогава ний, и долу край канала, край зоопарка липсващ бивш, где тече водата с цвят на cuisee de nymphe effrayee[3], там паметникът на най-красната армия с гранитен взор пердаши ли пердаши. Тогаз седòхом и плакòхом ний край постамента с цвят на грип и този мемоар писàхом, че от ден на ден за беззаконията на дедите ослепяваме и за малодушието на синовете поръчителстваме, та дано поне Бог даде незабравено да остане което в огнивото на времето пращи… Страшна би била загубата на паметта. Без памет няма знание,[4] без знание няма съмнение – само мнения. Както, да речем, барабанист с диария, присвит в текущото положение на субективното безвремие. Аналогията излезе сложна, но добре построена. С хукнали нанякъде черти от образите ако не на всички, то на безброй поколения.

И като свършили сме с мемоара, веч по-после по „Графа Игнатиева“ сме вървели, а един трамвай се е спускал и отминавал. В него и хора са отминавали. Люде. Бродят ли бродят. И свървали сме надясно по „Левски“ (пак към зоопарка липсващ бивш) по десния тротоар, та после наляво по „Гурко“. По „Гурко“, по „Гурко“ до „Раковски“. И, щрак, по „Раковски“ чак, сме се замисляли дали не е нужно да се повърнем в ложето си, якоже сме забравили мислите си, а в мислите си този ден и нощта, следваща го неразлучним способом. И не знаем що да сторим сега, а сме невям до „Кристал“ отишли и пак не сме били сигурни какво сме правили тук и кое се е очаквало от нас в моралистичния ден на капиталния град. Пък и на това място споменът отминава в ежедневие.

Male vivunt, qui se semper victuros putant.[5] Нали така, а? Нали?

Сърцето ни е поразено и изсъхнало като трева, тъй че забравяме и хляба си да ядем[6], и коремът ни свива с колики, а отходното място, което съществуваше там, на „Кристал“ откъм „6-ти септември“, го няма веч. Не, няма го веч. Да, ама нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“ за щастие наше тогаз, пък трамваят изведнъж се явява и се мята на „Раковски“, от което протича трагично ПТП в мислите ни и, както би трябвало да се досетите, нас би било реалистично да ни и въдворят в участъка яко виновати за трагично ПТП, ама не ни въдворяват поради невинния, поради младенческия вънкашен вид на слугата ваш, госпожа.

Защото ни е широко около врата, затова – мърморят обитателите на преизподнята, на чийто портал пише: Nunquam adeo foedis adeoque pudendis utimur exemplis, ut non pejora supersint[7], в суетно наподобяване на вечност, и се хилят бесовете и кимват с глави с червени очи, както плюшено куче на задно стъкло на „Пежо“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите. Там, в калния лес, кафевият пес е вдигал крак на всяко дърво и попикал е околовръст, за да не могат вълците да дойдат, якоже надушат ли пътната маркировка, мъдри като змии, няма да я прекрачат, спазвайки правилата и законите на оная част от света свой. Ний също спазваме правилата и законите на тази част от света свой, който и другите наричат свой, та никой, изглежда, затова не ни го признава и се умилостивяват да ни го признават само когато ги нарушим. Така е редно, правилно и достопочтено – рекох, – ибо кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята; побързал бих да се отстраня от вятъра и бурята.[8] И тогава вият обитателите на преизподнята антихристова и антимохамедова: „Широко ви е около врата!“, казват, хлъц, кимват с глави като плюшено куче с червени очи на задно стъкло на „Жигули“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите и с две торби пепелища в багажника вместо резервната гума – спука ли се някоя, да застават на нейното място и така жигулито по пепелища да върви, да ни спомня прежните дни. С червени очи.

Adulescentia in labore et patientia exercenda est.[9]

Ибо стигнали сме „Кристал“ и повече за достигане нема какво, свиваме яко горски пътник наляво и след като подминаваме ся с Министерство-то на войната, включваме се към живота пред Народния театър, ама и под сенките на музите пак не промишляваме какво се случва с нас и защо. А всъщност не е тайнствено като Кайлас – с нас е това, което е невям и с всеки друг: преизподня креслива и изгнание отвред. Обаче ний, тъй като в себе си сме и сме сами по себе си, не вярваме, че и с нас се случва което и с всеки друг, и си мислим, че нещо всеки друг се е объркал и не е интелектуалец евроамерикански. Пък и не може повечето да са като нас, ибо нема как да са повечето като нас. Може и некои да са като нас, но повечето – отнюд! – инак нашата максима, щом като бъде превърната във всеобщ закон, ще да трябва да разруши и самата себе си.[10] И вече сме донейде повервали, че тъй е, когато иззад маската се откъртват и налитат метаморфози, дела и дни и спермят inside me могилите на своя нрав, характер, стереотип, возпитателние же неволи и невям неволни изпускания не за пред хора. Иже сòнмища словеса изрекохме, Владико животà нашего, и с оний еякулат попръскахме вредом, яко перо кукумяво в женский хамам. Ей, ей, тук же покои ся Авесаломовото вожделение наше да се надпрепускваме с вятъра в косите до „Света-та Неделя“, бивш „Святий крал“, бивш „Ленин“ (тоест безводния дух на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега вече е в света[11]) и пред Богословския факултет да кондисаме, пък да открехнем с мускулное же усилие жежките порти и тамо щастието си да дирим, а останалото във външния мрак да зафърлим, идèже будет плач и скърцане със зъби, ибо коликите сърдечни хич не ни изоставят.

И влезли сме ний вътре с жезъл, ала както сме влезли, да ви изповедаме, тъй сме и излезли, тоест простие же. Но и Бог тоже прост пребъдва, яко не хуквайте on the road again, че да са гаврите с човекина, каквито и ний сме и каквито не изменùхомся после престоя кратък във факултета по теология-та. Яже във факултета себеизучавахме са на важни и с потенциал да бъдат още по-важни наукоподобия вечние, от които съвсем не разбрахме, а само узнахме, че са важни предмети-те, които себеизучавахме тамо за спасението на душите си, еже от Адамовото неповиновение отровени и от благостта на Благия излекуеми със съизволението наше – иначе не става. Оти и если не сме приняли ничто во глави-те си, то пак ний сме виновните, яко, окаменени, не променùхомся – макар прочее и Бог изменяемий тоже не бивает и нема у Него никоя страст двигателна или некоя друга съставна – така че, Теофиле, у азът наш е mea culpa-та и не че факултетът ни е в нещо бил крив пред нами, грешните, а веруем яко предметите туманни остали са заради топлохладните наши сърца.

О, и знаем ний какво тук ще ни напомните богословски, че Бог ще изблюва равнодушните.[12] Че какво е туй ваше богословстване, ако не интелигентско блюене? Да изблюва може и пияният там, виждате ли го, дето е седнал на сянка на парапета край магазина на ъгъла на „Славянска“ и „6-ти септември“. И блюва. Нали по принцип най-лесно се сещате да разказвате за онези неща, които обикновено не сте живели. Нали е най-удобно да се говори за безразличието. Че има ли някой, който да не е безразличен към едно поне нещо? Е, кои са равнодушните? Ти, той, тя, онзи на спирката, дядото, седнал на пейката, бабата с очилата и внучето, чичкото с кърпа на главата на къра, леличката с торбите, излизаща от фурната, учениците, разговарящи за тъпия директор и готината учителка? Кои са те, равнодушните? Всички, никой, някои? И към кое от всичките работи, които богословски се сещате да намеквате, цитирайки не знам какво си и най-паче не знам защо си, ще ги присъвкупите? Ох, как не ни е ясно! Но затова пък сме сигурни, че определяме като Него тези люде![13]

Res in tantum intellegitur, in quantum amatur.[14]

Че нали светлината болка е за оня, чиито очàма са болни, тъй и истината стине непонятна далеч от нас – съгрешилите с бащите си, сторилите беззакония, извършилите неправди.[15] Ама си знаем пак, че все ще се навъди человек безумник, гдето да крещи по стъгдите, че и по площадите беззаконията си на байряци да митингува, яко безгрешен пред синовете си, та тъй – с парче написан плат – да умий рукàма своùма, и ето вовеки веков ще да му спомняме отнине недалечното наше тълпонародно, па и от днешний ден нему подобното масово противобожие деятелно, извержение антихристово, с чийто еякулат мъртъв всинца омазафме са и нема помежду ни некой да е сух сега.

И вот, макар и да не се отчайваме в себе си и да имаме пълна надежда да се освободим от болестта[16], отиваме ние да пуснем своя вот на изборите за парламент. But we have a problem because по времето тогаз избори не бяха назначени с президентский указ, пък ний, вот, искахме своя вот да дадем за парламента наш, тъй като ний òний президент тогдашен не бехме го избирали, пък и до сей ден не проумяваме в душата си как така некои осмеляват ся да казват какво че мнозинството винаги е право в изборите, които прави, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум що върши, еже това нали е и медицински факт – тоест психология.

Acu rem tetigisti[17], приятелю, и не очаквай отговор от медицината человеческа, нито от нейде другаде, платонизирайки Аристотеля, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум какво прави, еже това нали е и социологически факт – тоест журналистика.

И ето, от „Света-та Неделя“ се върнахме назад, еже сведующаго в богословие-то подобает, и пак през градинката пред Народното позорище, само че към Двореца и надясно до Руската черкова свещ да запалим пред владишкия гроб, па подир след Офицерския клуб се зачервихме от надежди не за пред хора и едно посолство австрийское, друго посолство италианское, та на амина до парламента да кондисаме, на ъгъла на Академия-та на науките прекрасни. Ама нали не е ден за вот…

И тъй, ден след ден, by the way, преминава животът и вятър в косите ни вей.

 

[1] Хората имат по-голямо доверие към нещата, които не разбират (лат.).

[2] Сирах. 13:23.

[3] Тяло на изплашена нимфа (фр.) – В: Л. Н. Толстой, Война и мир, Москва, 1981, т. 1, с. 14.

[4] Макс Фриш, Човекът се появява през холоцена, НК, С., 1984, прев. Венцеслав Константинов, с. 20.

[5] Зле живеят тези, които мислят, че ще победят вечността (които смятат, че ще живеят вечно) (лат.).

[6] Пс. 101:5.

[7] Никога не можеш да дадеш толкова гнусни и срамни примери, че след тях да няма още по-лоши (лат.).

[8] Пс. 54: 7-9.

[9] Младежта трябва да се упражнява в труд и търпение (лат.).

[10] И. Кант, Основи на метафизиката на нравите, НИ, С., 1974, прев. Валентина Топузова, с. 44.

[11] 1 Йоан 4:3.

[12] Срв. „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“, Откр. 3: 15-16.

[13] Срв. „Сигурни ли сме, че определяме като Него тези люде?“ – В: Жорж Бернанос, Дневникът на един селски свещеник, С., „София-С.А.“, 2009, прев. Нели Захариева, с. 56.

[14] Едно нещо го разбират толкова, колкото го обичат (лат.).

[15] Пс. 105:6.

[16] 2 Мак. 9:22.

[17] Ти докосна с игла (засегна болезнено) (лат.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018