Петя Шалева – Не мога нищо повече от тиха обич

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

 

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

 

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

 

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

 

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

 

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

 

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

 

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

 

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

 

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

 

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

 

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Васил Прасков – Обичам те следователно съществувам

младият папа

знаеш че няма
по-голяма посредственост
от таланта

знаеш
и пишеш стихове

 

кръстът на разбойника

няма
бързи начини
за възкръсване
нито бавни
то става само
веднага

 

свобода

от себе си
можеш да избягаш
само на колене

 

***
обичам те –
нищо нечовешко
не ми е чуждо

 

***
в този свят
може да намери място
абсолютно всичко
освен някаква любов
в смъртта има повече секс
отколкото в секса
в секса има повече смърт
отколкото в смъртта

 

***
не мога
да си представя
щастлив човек
да седне
да пише
той просто живее
и не се занимава
с глупости

 

размерът има значение

няма талант
поетът само записва
това което му се диктува
от черната антена
на егото му
стърчаща към нищото

 

поезията
е моят начин да мълча
защото ме е страх
от тишината

 

съвременна поезия

всички стихове
вече са написани

всичко е сътворено

време е за канибализъм

 

2017

човек се озлобява
от липсата
дори на елементарно отчаяние
трябва нещо да се случва
животинско
страстно
грозно
даващо живот

 

смърт в ахтопол

в ахтопол часовете
сънуват
пясъчното ти сърце
и търсят изгубеното ти тяло
облаците падат във водата
където всички се давят
но само погледът ми умира

 

до парчевич с товарни вагони

в розенбрук
евреите карат водни колела
играят голф
всеки петък
в събота не разговарят
когато поискат
си късат писмата
оркестърът изнася редовно концерти
на стадиона мият
със слънчева вода лудите
надзирателките често забременяват
немският посланик се
целува наблизо с войниците
които го погребват

 

краят на вечния райх

сърцето ми
е като бункерът на хитлер –
нападат отвън
но вътре всички са мъртви

 

любов

щом не мога да имам
мъжа на живота си
ще имам мъжа
на смъртта си

 

***
обичаш животните
обичаш дърветата
обичаш хората
обичаш целия свят

става
все по-тъмно
в любовта ти

 

тези дни
често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

 

***
бъдеще няма
само завръщане
вървя назад
с отворени очи
отминавам
небето гробището затвора
за първи път в живота си
отивам някъде

 

коледа

ужасно тихо е
сякаш навън няма никой
светът е престанал
да съществува
но ти не го знаеш
и се надяваш
някой да ти отвори
вратата към нищото

 

българската коледа

селяни пишат хайку
за годината
на свинята

 

бяла смърт

зимна вечер
белият ми стих
изтича от устата ти

 

зимна нощ

любовта ни
е студена
като времето –
минус 12
усеща се –
минус 23

 

***
на опаковката
на цигарите ми пише
че причиняват смърт
но защо на лицето ти
не пишеше
нищо

 

***
само да чуя
гласа ти
разбирам че имам
неограничени минути
към Бог

 

гилотина

в седем и половина
главата ми пие кафе
и гледа новините

сърцето посреща новия ден

само смъртта ми всяка сутрин
те чака на прозореца

 

студ

нощта ни затрупа
като сняг

ангелите правят
снежни човеци

някъде има дума
с която да ме убиеш

 

безсмъртни

един ден
васил прасков ще стане на 14
българия на 1400
а дарителят на александър невски –
дядо добри
ще навърши 103

защото се умира
само от любов

 

смърт

само мълчанието ти
нарушава
тишината на света

 

щастие

цял живот
ще умираме заедно
докато любовта ни раздели

 

***
утрото
е по-мъдро
от вечерта
но нощта
е вечна

 

***
не знам дали ме гледаш
с очите на бог
или той ме гледа
с твоите очи

обичам те
следователно съществувам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Светът на илюзиите

Светът на илюзиите

В светa на илюзиите
няма място за грешки.
Някъде там
се намира
спектърът на утехата.
Времето почва
да се разтапя като в
картина на Дали.
Направиш ли и
една грешка
рискуваш
да се счупи
огледалото на времето
и да изтекат всички
твои спомени
kъм тъмната бездна
на настоящето.
Стъпвай внимателно
по пътеката на живота си,
на някои места
има мини.
Сянката на времето тегне
над теб и те наблюдава.
Сблъсъкът на различни реалности,
във тази паралелна реалност
наречена съзнание.

 

Черно огледало

Мигът, в който черното огледало
се пръсна на хиляди парченца
под тежестта на спомените –
спомените от едно
отминало време
забили се в
уморения часовник.
Мигът в който песента
на птиците заглъхна
остана само граченето
на тъмния гарван,
който прелиташе
над града.
Мигът, в който тя си замина,
часовникът стар
се сгромоляса на земята.
Сянката и стегна куфарите
и излезе от огледалото,
минута преди то да се
пръсне на парченца.

 

Кехлибарено

Животът понякога е като кехлибарени топчета
търкалящи се по глобуса стар.
Кехлибарено се промъква
по жълтите павета.
Кехлибарено те гони
заедно с вятъра.
Крие се в локвите сиви
и те наблюдава.
Кехлибарен суитшърт
носи момиче.
Където и да отидеш
кехлибарено те преследва.
Скача в чая ти
и го оцветява в уиски.
Ставаш и излизаш навън
отново.
Кехлибарено слънце те огрява
с кехлибарни лъчи.
Кехлибарено се отразява
в стъклата сиви
то се носи след теб,
където и да отидеш.
В един момент слънцето се скри
изви се буря.
Ах, кехлибарено
къде се скри?

 

***

Душата ми е самотен фар
надеждите са вълните в това бурно море
над него мечтите ми са златният залез
и аз съм някъде там
между залеза и зората
на новия ден
държащ смело кормилото на кораба
и устремен към следващия ден
за мен пристанища няма
вечно ще пътувам в това море на мечти
компасът ми е развален
картата остаряла
навлизам с моя кораб
в непознати води на моя живот
в търсене на неизвестното
в търсене на някое приключение
а може би търся себе си

 

***

Черен паяк се спускаше
по раздърпаните бели тапети.
Тъмни портрети висяха по стените,
Ах портрети с гротескни лица
на хора отдавна напуснали
този чернобял свят.
В тази стая,
издържала на капризите на времето.
Тук се разнася миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
в прах безжизнен сякаш всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Венелин Бараков – Истина

истина

истината за мен
истината за теб
истината за всички
цялата истина

 

***
по пътя сме двама
всеки е сам

 

любовта е тъга

в гнездото на сърцето
паяжина от мисли
сърцето ражда
близнаци

 

***
остарявам
това е извън мен
но желанията ми остават
даже стават по-големи
в спомените винаги съм млад
живея с тях и с другите
понякога със себе си

 

спомените не избледняват

помня
жена
стая
спуснати завеси
легло
празното място
на сутринта

 

страст

изяждам един бадем
вкусът му създава плътност в устата
ям по няколко наведнъж
вкусът им горчи

 

***
видях те случайно
улица бе пълна с хора
за да не те изпусна разбрах
че трябва да направя нещо
забелязах че пушиш
доближих се и поисках огънче
ти се усмихна
внимавай, да не се изгориш

 

***
остарявам
все още
се съмнявам

 

един твой поглед

нещо става с коленете ми
вярно е че съм на възраст
довчера ходех свободно
сега мога да стигна до теб
само с поглед

 

***
ако бях с теб
нямаше да пиша поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Румяна Данчева – Халюцинации

халюцинации

халюцинирам те върху себе
проектираш съзнанието си
върху моето
размиваш ме
сливаме се
превръщаме се в сива мъгла
която изкривява видимото

 

пера

изтръгвам крилете на птиците
затрупвам се с пера
правя гнездо в ума си
мътя любовта ми към теб
която никога няма да се излюпи

 

***
ще татуирам името ти
върху очите си
за да виждам само теб
сълзи от мастило
ще рисуват болката ми
върху кожата ти

 

алкохол

каза ми че ме харесваш повече
когато съм пияна
периодично се превръщам в алкохоличка
напиваш ме по-силно и от водката
която гори гърлото ми
разяждаш ме
създаваш отново
жадна съм за една чаша
от твоята ласка
с две бучки лед
и лимон

 

вода

опитвам се да подредя
мислите в думи
думите в изречения
за да ти се обясня в любов
онемях и оглушах
чувам единствено ударите на сърцето ти
най-мелодичния ритъм
ще си издера очите
не искам да гледам нищо друго освен теб
ще съблека кожата си
не искам да усещам нищо друго освен твоето докосване
искам да се разтопя
да се превърна във вода
за да ме пиеш с пресъхнали устни

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Николай Владимиров – Първа незаконна евангелска църква

първа незаконна евангелска църква

събираха се четвъртък и неделя
в незаконната църква
под крайната панелка на квартала
изпълняваха ангелски песни
с повече джаз
от Господ в припевите
а аз ги чувах от балкона
и си мислех за ангела
който пада надолу
от лявото рамо
по теб

 

***
миговете между нас
са богове
забравили че съществуват
църкви

 

образ и подобие

погледът ти е като бомба
с часовников механизъм
и е труден
изборът
ако те задържа
в ръцете си
ще остане само
часовникът
ако те отпратя
обратно в света
ще го взривиш
целия
и няма да има къде
да си без подобие

 

самотата
е слабост
в която си силна
без мен

 

***
ако стоя цял ден
от едната страна
на някоя метростанция
може и да те срещна
но едва ли
едва ли за дълго

ако стоя всеки ден
от едната страна
на някоя метростанция
все някога ще те срещна
със сигурност

но няма да те позная
защото ще познавам
чакането

 

***
най-хубавият сняг вали
през лятото
когато си вдовицата на
август
а аз съм идващият
февруари

 

bad romance

мога да се целувам
с пистолет
докато е зареден
да изшмъркам
разбитото сърце на проститутка
като хероин
от тялото й
да се разхождам гол
по улиците
до усмирителна риза
да си пожелая тумор
в мозъка
и да се сбъдне
но нищо от изброеното
не може да ме убие
повече от това
бавно в себе си
да отгледаш
смъртта на друг
вместо моята

 

***
самотата уврежда
сърцето
любовта го спасява
със смърт

 

***
мечтите са като деца
от третия свят
свикнали на огризки
нахранят ли се добре
убиват
за още храна
собствените си родители

 

***
самотата е
дом за сираци
които чакат някой
да ги изнасили
за да получат
любов

 

sick sensation

в последния боксов двубой
без теб
ще поканя противника
да счупи ръцете
с които съм те прегръщал
да премаже устните
с които съм те целувал
да окървави косите
в които още усещам
полъха на пръстите ти
и когато съвсем се превърна
в елементарна частица
от която е останал
само погледа
няма да позволя на никого
да затвори напълно очите ми
защото в тях е смъртта ти
която все не настъпва

 

***
сърцето ти е
задънена улица
в която карам
с превишена скорост

 

***
заедно сме
като билети
за влак
който пътува
в обратна посока

 

***
                             на В.П.
смъртта е
да не умреш
от любов

 

***
целувам те с език
за да забравя
че ти си езикът
на който не мога
да бъда целувка

 

***
любовта няма
смисъл
когато го търсиш

 

***
мога да съм
устата с която
имаш навик
да пиеш кафе
но предпочитам да стана
празната чаша в която
все не стига кафе
за събуждане

 

кратка история на света

светът е сълза
отронена
от окото на Бог

 

***
                                     на баба Мария от Калояново, с която се запознах в автобуса за Пловдив

дълбоката старост
е като дете
което единствено вижда
в изгризания край
на евтина химикалка
поезия

 

***
очите ти приличат
на цветя
които
превръщат самотата ми
в градина

 

***
най-грешните решения
се взимат
когато искаш да обичаш
правилно

 

***
най-дълбоката зима
започва
от мечтата
за вечното лято

 

любов

внезапна си
като слънце
през зимата
в очите
на умиращ вълк

 

***
искам да си пръсна мозъка
с празния пистолет
на сърцето ти

 

последно танго без париж

покани ме на кино
и после не идвай
на филма
в който ни няма

 

***
само децата
не могат
да бъдат поети
на смъртта

 

***
всяка изгубена любов
е вечна
всяка вечна любов
е изгубена

 

***
любовта ни е здрава
като въже
на обесен

 

***
най-накрая се събрахме
в едно тяло
сега не можем да си поделим
душата

 

***
никой не е по-гол
от този
който крие голотата си
облякъл дълга тишина
към някого
тишината не е безразлична
когато няма своя дреха
за сбогуване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Стефан Гончаров – Голи

голи

светът се съблича бавно
като млада стриптизьорка
с разширени зеници
и напукани устни
клубът е празен
но някой я гледа

 

***
телата скърцат
и си мълчат
чакат да заживеем
с една ръка
на гърлото
и една
между краката

 

слушай

слушаш
как телата
на непознатите ти съседи
се свличат бавно
по покрива
докато някой мълчи
в тази къща
пълна с празници

 

гора

светлината тук
е като ръждясала ножица
реже накриво
и цапа хартията

 

храна

хапя езика ти
като животно
помирисало кръв
заклещено
между ребрата
на единствения си дом

 

йокаста

кожата ми е бяла
(като кучешки зъб)
ръцете ми са тихи
(като сняг)

полепвам
по очите ти
и ги разкъсвам

 

***
когато те искам
винаги идвам
с един букет
и две примки
за всеки случай

 

***
по цял ден
стоиш на балкона и гледаш
как дърветата горят
после се прибираш
и аз цяла нощ
се опитвам
да те стопля

 

скални рисунки

превърнах се
в пот и ритъм
над който
сънищата ми
залязват в пещерите

 

юда

да целунеш убиеца си
е като да посягаш
към облаците
когато вали

 

***

огънят търси
дима
в който да заживее
прахът
полепва по облаците

пожарите
са празни

 

кости

тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

 

***
думите остаряха
умират във въздуха
навсякъде сме
прекалено далече
един от друг
ръцете ни проглеждат
под уличните лампи

 

нощ

светло е
сигурно някой наблизо
гаси пожар
а децата му се опитват да го спрат
защото ги е страх
от тъмното

 

***
в ада всичко
е на ръка разстояние
някой те държи за гърлото
докато се целуваме
поглеждаш настрани
и виждаш себе си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Божидар Пангелов – Разпънат между любовта и тук

***
разпънат
между любовта и
тук
спасява единствено тъгата
копнеж в небесните градини

 

Неизбежно

Хвърли студа
върху шапката си.
И да се обичаме.

Хвърли вина
върху сянката си.
И да се обичаме.

Сгъни,
раненото време
във хвърчила.
Да се обичаме.

Сега
(когато слънцето е кратко).

 

Натура

дъждът гърми върху
чадъра ми

момиче се люлее
бясно

за да отреже
всичките сърца

 

Песни

„имам очи“
казвам

казват
„какво са очи“

песни на пустинята

 

Черешница

Във тази ранна утрин
земята благосклонна
ви отпуска.

Във тази ранна утрин
вин̀̀о се лее
между пръстите, кълни.
Във тази ранна утрин
страничен дъжд
вали.

 

***
тъй Ной
големите води преплава

в ковчег
от дървета прави
от дървета криви
сътворен

докато гълъбът излитна

 

***
вървя по залезите
един
два
три
….
постигнал руините
вложил сърцето си
се смалявам
и сянката се размива
искам да чуя гласа
като от много води

и да отговоря

 

Преминалия

Там,
морето е небе.

Обагря златото на есента
преминалия си сърцето.
Той не е лодка,
не е остров
и се топи като въздишка.

Отронена от някого
преди.

Да хвърли
собствена монета.

 

***
настръхналите гълъби
ще прибера от терасата

сега сме
аз
елха
и гълъби

и Коледа

 

***
това което ни събира и
дели

думите

подобно дялан камък
или въздух
градя и дишам
сън
лист
във листопада

 

преди

преди да ме

зачер-
кнеш върху
името си

чуй

дъждът вали

 

Всичкото

понеже има само

аз и аз

и само миг –

прегърната светкавица

всичкото е другаде

светли сияния

 

La Vita è Bella

От този свят се ражда
време – дъги от облаци
или от папрат.
И смях или тъга звъни –
блестящи утрини или здрачаване
от високи върхове.
Животът се повтаря
неизбежен и като смърт –
след клада – пръст,
а после цвете.
А колко други
ще говорят със звездите,
с пламнали ръце ще търсят
знаци. А ние, мила,
ще бъдем пръските
в това море безбрежно,
което винаги
обича.

Животът е прекрасен!

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017