Христина Василева – Нощни солници

 

Дървото

Дърво отрупано с птици вместо листа
Младо дърво с десетки птичета по него
На залеза крилете им блестят, гръбчетата лилавеят,
човките им сгушени едно в друго
Стотици там живеят
Синигерчета, червеношийки, чавки, славейчета, чучулиги, лястовички и врабчета
Пеят, хранят се, растат,
някои убиват ги –
децата – с прашки
възрастните – с пушки
Зиме мръзнат, ако не успеят
другите отлитат
Капят като зрели круши
Дишат тежко, гушите им все по-рядко пеят
възгласите им витаят дълго след това
духовете им линеят, но изпълват местността
Опасността не е за тях
Опасност е била
Опасва птичият кордон дървото
едно дърво
Искат да се любят, но тясно е дървото и времето не стига
Искат и да пеят, но ниско е и песните им сиротеят
По небето тътен чува се далечен
Умирането не е зла съдба
Смъртта навреме и намясто идва
Гръбчетата лилавеят
Крилете им блестят
Сънища вилнеят

2.06.18

 

Съветите на яростта

Горя мазнини –
не ме разубеждавайте, безлични, безформено е
наднорменото ви тегло, то най-малко ми тежи
отдавайте се на ленивото си благоразположение
успивайте се и активно си почивайте
не се вталявайте
комфорта си не нарушавайте
Непосилни за вас са данъците ми

Физиономистка съм –
не ме разсънвайте, диалогични,
политкоректни, точно така, крийте лицата си от характерни черти
не ги пазете от подпухване
търсете си консенсуса
кръглата маса забърсвайте
не се оставяйте на съмнението да ви просветли
флегматични напудрени нослета,
размърдвайте се в хралупите си, прозявайте се
инфантилни книжчици съставяйте, вестници раздавайте
циркулирайте
около Манхатън проживявайте, летища облажавайте резиденции
втелясвайте се
Непосилни за вас са данъците ми

Кожата на амазонка съм
какъв ли природонесъобразен витализъм би ви обладал, вас –
ни човеци ни чифтокопитни,
с удобно-закърняло сетиво, еко-герои,
гризачи на сърцевини на плодове
унищожители на треви и листа
екзекутори на млекопитаещи тела,
за да не подпалите алеята в парка с надписа от био-спрея си: козината е смърт

Не ме разсмивайте и вие, позитивистично изнуряващи се с педалите колоездачки,
падайте си по секси веган-надежди за здравословна екологично чиста смърт в отлична форма
всичко е процес и процесът е мантра
въртете педалите, пийте вода от основа,
овладявайте космоса, следвайте знаците, зодиака разгадавайте,
разопаковайте внимателно, не се разстройвайте от непосетеното
нито разсейвайте
Непосилни за вас са данъците ми

Кротка Инвидиа съм
колесницата ми с грифони е впрегната –
не ме развеждайте,
високопоставени служители,
пазете местата си, осигурете децата си
отдавайте се в обедните почивки на бляна си за антиконформизъм
носете си белите яки и гладко-фризирайте хипстърските си бради
спазвайте точно инструкциите да слушате
изпълнявайте, сутрешното кафе не изпускайте
возете се, на Малдивите почивка уредете си, хванете намалението, промотирайте и промотирани бъдете
в борсови инструменти инвестирайте,
пенсионерски фондове проучвайте, влагайте пестеливо, пресмятайте разсъдливо, залагайте, играйте, купонясвайте редовно,
душите не вадете си
Непосилни за вас са данъците ми

Вечер
Щом време дойде лека нощ да си кажем
Обвинете най-сетне майките си в липса на чувство за хумор
Изревете го яростно, нежно!
Може по-лека смъртта от това да ви стане

07.06.18

 

Нощни солници

На ЦХВ

Пусни този вятър
да издуе пердето, да нахлуе
Остави светкавиците да пресекат ретините ти, гръмовете да проглушат тъпанчетата ти
Калната вода да повлече езика, корена му да изтръгне, да помете мъжеца, сливиците да разкъса, да размаже твърдото небце, на пихтия да го направи, кухото гърло да запуши, да се натъпче
да не мърда, да се схване, да посинее
Боровете от гората зад блока разсечи,
смолата да залее кората и торфа в основата да насити,
игличките да се напоят,
свое отрицание ароматът да стане
да не може да се търпи повече,
да души, да се гаври с ненаситното обоняние
Разчекни челюстта
Обезобрази се не-миг и не-траене
Сега просто спомен не си

Траулерът
Траулерите с имена „Карелия“ и „Аурелия“ и още други,
наречени на морски вълчици, чудовища и нимфи,
спътнички на мореплавателите и
отпътуванията им по-нататък,
приятелки на безбрежните рейсове,
одисеи на вечния риболов
пристанището Казабланка – първото
и после пак и пак посещавания бряг
морските лъвчета на палубата
богатият улов в екваториални води
нептуновото кръщение, карнавалът на кораба, той облечен като русалка
южният океан покрай нос Добра надежда и северното море край Кийл
постоянно завръщащият се сън
Свобода само в съня
Мираж на затворника
Утаява се солта

Остави това сърце да трополи
нека да се удря докато се омаломощи
разкъсай хоризонта в линията на гръкляна, разпарчетосай го,
защо ти е цял хоризонт, когато слънце там не може да изгрее
Човешка маса, тежиш и тесни са пътеките ти,
трюмовете ти са мрачни, дълбоки,
с влага пропито е дървото,
клопки ли са наоколо и нима мини са останали
Понякога, почти невъобразимо възможно, в самия миг на обезверяване,
над шест бала е острият вятър
(по дванадесетобалната скала на Бофорт, както наричат тук адмирал Ф. Боуфърт)
вълните удължават се, а сенките им все по-насечени, жилите им изпъкват,
разпенва се морето отпреде ти
просторно е сякаш
усещаш като че свежест облива те, къпе те
златото струи по теченията му към златните двери
Ако можеш дишай тогава със пълни гърди
Знакът и мигът са кратки

Възлите на ръцете му са по-здрави от тези на рибарските мрежи
Солта набъбва

Това тяло да се сгърчи
конвулсии да плъзнат по твърдите части, череп, кости, да се разтресат, да се разместят всички хлабави връзки, хрущялите да станат на пихтия,
да заизтичат секретите, тъканите да се смесят, да дифузират
лимфните съдове да се обърнат с дъната нагоре,
да се начупят керемидите на капилярите им
да се върне посоката на движение, гладката мускулатура да се набразди
Развържи се паракортекс на възела, сърцевина на сърцевината,
освободи антигените да залеят междуклетъчното и всички други пространства, да потопят дренажите, да разбият системите,
да оплетат капилярите, да увият двете вени, да ги затиснат,
скелетните мускули да спрат да се съкращават,
да се преустанови това безсмислено движение,
неспирната циркулация на течности да се взриви
в един миг да изключи адската машина на кипенето
ходът на това автоматизирано живеене да секне

Океански риболов!
Перла в короната на социалистическата принцеса на моретата
хищнически изтръгната от разпорения търбух на нищо неподозираща черноморска акула
Кръв и перли
Перли и кръв
Мрежите стегнали завинаги сърцето му –
парче месо, висящо за мухите на куката на някой месарски магазин
Искри солта, свети нощем

Издуйте се платна на все по-сбръчкания епидермис, изтъняла хартия на свръхдълго продължилото износване,
изхабяване в очакването,
предварително изконсумиране
Да се продупчат кожите във много точки и кръв и лимфа да забълбукат

През дупките, където са очите му, устата, носа, ушите, може небето да се види,
мястото свободно е сега и за морето
Солта белее

Шуми, разяждай минутите, бръмчаща твар, неадекватна, безразлична
Времето притискай,
ден след ден и нощ след нощ – карцер
Да тежат оловни топките на шиите
без мърдане, без възможност за обръщане,
вратът извит назад необратимо да изтръпва
да позеленява, да покафенява,
да се подува, но да не се пръска
неспирно да тлее болката
да се сковат всички нервни окончания
тотален покой, застиване и тишина
звуци, стонове и шумове
да не гъкват, да се сподавят, да преустановят вибрирането
Индиферентност на траенето
Камък е солта, на животните за близане

Озапти стихията, вулкана укроти,
можеш ли да разтушиш вътрешното неовладяемо,
някак си да го размиеш, да го забелиш,
до мъглявина да го докараш
след като не можеш категорично да го склещиш в тясното, гърлото му да сграбчиш, да го задушиш, като в гангстерска сцена, в някой тъмен ъгъл между две задни улици
Гръмовержец на вселената
Мълнията р азцепи!
Тя се е прицелила в гръбнака ти
Солта е кървава

***
„Мъдрото“ утро боли
Кълбото от гвоздеи омаломощено продължава да се върти там в сянката на бронхиалното дърво
драска, дере торбичките от алвеоли
мислиш си, че нощното изстъпление се уталожва
отлага се тежестта, бавно потъва
Притихналото море е спокойно, като че ли, умиротворено погълнало е своето си
Заситило се е сякаш
Море на нараняването

На сутринта котешко езиче нежно облизва, леко влажно,
засъхналата сол
отложена на сгъвките под мишницата ти

20.06.18

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ерол Ибрахимов – Тъмно е, май скоро ще съмне

 

Аз съм

Глобален и постмодернистичен.
Глагола превръщам в кокиче.
На кокили качен от високо си гледам.
Протягам ръка и стигам предели.
Тичам, хвърча и се блъскам.
Объркан е света, макар да е лъскав.
Черупка се пука. Сеизмичните сили
напъват, разкъсват пръсти и жили.
Любовта е копейка, безценна валута.
Разменям доволно кон за кошута.
Докъде мога да стигна? Ще имам ли сили?
Обувен завод построиха върху братски могили.

„Уникален!“
Изваден от контекста банален,
по-скоро аналитичен, аполитичен.
‘сички ми викат – Егати и пича!
Затворен във мрежата намирам пролука.
Във римите и думите откривам наука
в обикновените неща на делнични хора.
– А сега накъде? – пита ме хора.
Да си бил не значи да бъдеш,
в хоби превръщам всички несгоди.
Давай! Ставай, и тръгвай!
Нали не очакваш света да се спъне.

 

…и ще си мисля за… нищо

Ще изляза от пещерата и ще наклада огън.
Ще пусна Вагнер и ще мисля за Полша.
На жаравата ще метна маса пържоли.
Ще поканя гости. Ще танцуваме голи.
Ще крещим до безкрай, че две и две е равно на чет’ри.
Ще си спомним осемдесе и четвърта, как за малко да бием на дузпи.
Ще си разказваме стари вицове на старговор.
Ще се смеем, ще плачем, сърдито ще спорим.
Ще си говорим на брат дори със сестрите.
Ще гледаме филм по-действителен от действителен случай.
Няма да жалим, ако не се паднат числата.
Ще спре тока. Ще бъдем за малко пак братя.
Ще се върне пак онова сладко безвремие.
Унесени в мисли ще ръчкаме огъня.
И когато узрее, или може би пукне зората,
всеки във свойта палатка,
спокойно ще спи, ще сънува за всичко,
а аз ще догледам огъня и ще си мисля за… нищо.

 

Искам да зная

Не съм избягал, но не съм и останал.
Затворих се в кулата и плета ръкавици.
Споделям се със себе си и разплакан
по прозореца потен рисувам шевици.

Не чукай! Стаята не се заключва.
Тук съм си. Къде мога да ида.
Ставам. Светвам. Котлона включвам.
По-празен съм от празна мида.

Не си оправям вече леглото.
Не чувам шума на светците.
Не вдигам, когато звъниш ми.
Зает съм. Качвам Голгота.

Какво още имам да плащам, кажи ми.
До края на месеца всичко платил съм.
Нишки разнищвам, чопля нирвани,
тъмно е, май скоро ще съмне.

И преди да вдигна тази ограда,
бих искал да зная.
Какво със нея ще пазя.
Какво, искам да зная.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва, 61х66 см, 1994

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Празнично е отблъсването

 

Ще се подготвим за отблъсване

Ще се подготвим за отблъсване –
на екипажа ще му писне: виждам
как се навъртат край трапа и питат:
“Пише ли нещо на дъската?“
(черната дъска, на която се обявява
датата на отпътуването)

 

Празнично е отблъсването!

Празнично е отблъсването!
Корабът се прибира, дори старите корита се разхубавяват
отхвърля всички вързала, шпрингове, буксири и си тръгва
без да се обръща назад – стара традиция – забравя
всичко останало на брега – велико избавление

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Сватба, маслени бои, канва, 130×120 см, 1982-1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Сабоурин – Сбогуване с Подуенския пътен възел

 

Сбогуване с Подуенския пътен възел

Сбогом възел това което
Не може да се развърже не може да се разреже
Трябва да се напусне трябва да се изгуби

Сбогом последни останки
Надживели стария режим останали встрани
На завет от голямото изливане на бетон

Сега рани от натрошен кирпич последно напомняне
Неразрушеното от стоманения поток на светлото бъдеще
Ще бъде разрушено щом вятъра от бъдещето секне

Сбогом уморен от неспирния поток
Към светлината от изток вливаща се през теб
В буржоазното градско сърце сбогом уморен бетон

От времето когато бъдещето значеше
Вечност на хилядолетни мравчени райхове аутобани за триумфите
На тежката военна техника на всеки следващ победител

Сбогом дърво между мантинелите
Полувековно израстване сред неспирното отминаване
Подхранвано от растящо запустение

На прехода от планова към пазарна икономика
Мирния преход от държавномонополистически социализъм
Към държавномонополистически капитализъм

Сбогом чисто нови някога чешки
Широколинейки чрез които локомотивите на историята
Трябваше да влязат в града сега втора ръка

Немско австрийско миришещо
На старата свобода старата похот на капитализма
От преди виртуалния край на историята

Сбогом възел от чийто прибой набъбва
Третата сливица сбогом възел стягащ примката
На нощен детски астматичен пристъп

Връзката между задушаването и революцията
Между астмата и чудото на вдишването
Разкъсана завинаги сбогом

Това което не може да се развърже това
Което не може да се разреже трябва да се напусне
Трябва да се изгуби.

 

Малка история на калвадоса

В дворчето на старото читалище
преди да го дадат под наем на ресторант
не си спомням защо освен че беше за първи път
денем сам кубинския ром и калвадоса още бяха евтини
питиета за студенти и докери

 

Червеният корт

Зрели са, потопени в огън, възврели
Плодовете
Хьолдерлин, „Мнемозина“

1
Червен корт нощем
Черна плоскост вертикален срез
В дълбочина лампи на повърхността
На мрака на твърде богатия хадес пръскачка
Свири по мрежата на оградата

2
Червен корт рано сутрин безшумни
Облачета прах по настилката приглушени
Команди на тенис инструктор на чужд родствен
Език мълчаливи упражняващи се деца плясък
При периодична среща на кордата с топка

3
Червен корт ранен следобед
Бели пластмасови столове подредени
Един в друг на линията на мрежата
Ръчен валяк опрян на оградата периодичните
Параболи на струите на пръскачката

4
Червен корт под косото слънце привечер
Осветена ръждата по телената ограда кафявото
Припламва душата на натрошените тухли сияе
Преди угасване увенчано от сива корона
Високо върху излетите чела на строеж

5
Червен корт под отвесното слънце на пладнето
Слънчев чадър свит над бели пластмасови тронове
Периодичен режещ звън от въртяща се пръскачка
При пресичането на струята през мрежата на оградата
Сталинизма е сега в бетона над морето.

 

Черницата

На Петър Пейчев Щурмана

Между горната и долната земя короната ти буй
Отбелязва мястото в необезпокояваното еднообразие
На царството на бурените пустинната горчивосладка шир
Останки от храна и хора корените ти набъбнали от соковете
Под бетона милосърдно приповдигат
Възглавката на гроба.

 

Сенки

Сенки на гарвани и зелеви пеперуди по напукана земя
Сенки на обгорели гуми без джанти сенки на прорасли треви
Сенки на бетонни панели със слънчеви кръстовидни амбразури
Сенки на избуяли бурени върху сивкавобледи мрамори сенки
На плексигласови аркади осеняващи гравирани портрети
Върху черни гранитени плочи с несъразмерни глави

Монтирани върху костюми вратовръзки обувки сенки на джанки
Черници бъз над човешки екскременти до рамката на гроба анонимни
Като всяка нужда сенки върху каша от ферментиращи бели бобонки шеметно
Скъсяващи се сенки на мантинели сенки неотстъпно залепнали за коремите
На коли профучаващи по магистралата сенки на гроздове лампи
Сенки на дима от угасващите свещи върху буците пръст

 

Покойникът от съседния апартамент

За първи път откакто сме съседи
поздравяваш миришеш на болен както обикновено
дотътряш се от вратата до асансьора двете тежки крачки
между апартамента и подземния гараж миризмата оставя
задълго вертикална следа в шахтата на невидимото преминаване
бурените избили между фугите на терасата сателитната чиния няколкото
ключалки затъкнатите известия от топлофикация софийска вода
енергото брошура на икея овесена на дръжката на вратата
знаци на осезаемото отсъствие за първи път
откакто сме съседи поздравяваш

 

Справедливостта и морето

Морето е яростта
взривяваща се в канелюрите на гребените пяна
в капителите на прибоя
във възлите на коренище
вкопчено в скалата
в прокървяването на жена със секнал
от ужаса цикъл

Справедливостта е яростта
взривяваща се в трезвостта
на канелюрите в дорийските капители
в крайбрежните пинии в дивите маслини
със стотици гвоздеи пронизващи
тялото на праведния
при самоубийствен атентат

Морето е небесният купол
набразден от взривната вълна

 

Илинденска идилия

Денят очакваше удавника си цял ден
Най-дисциплинираните бяха на плажа дълго преди
Спасителите западният рационализъм незнанието на местните
Суеверия небрежността на една млада средна класа разчитаща
На грижата на баби дойки държанки пиещи поредици големи бири
Със сламка най-често без присъстващи бащи момчетата помпащи
На непоклатими мастодонтни уреди на детска площадка от стария режим
Смартфон опрян на единия стълб на висилката коремни и
System of a Down времепространственото изкривяване
Сплесква елипсите на сенките на кипарисите
Застаряващият спортсмен таксуващ комплекти чадъри шезлонги
Масички без касов бон минава в края на работния ден
С чисто нов каджар както рече заратустра изпепелени бурени
В бетонна купа подобие на олимпийски жертвеник
Нито гънка по повърхността на водата като в зехтин
Времето спира в очакване на часа на нощните плажове
Безшумно завалява със сухи беззвучни светкавици презрелите
Ябълки само това чакат зачестява тупането им в тишината
Капещите джанки се разпукват в мига на удара преобразени
Във вискозна градина на удоволствията на оси и мравки
Не изчакващи дори дъжда да спре русначето
И баба му играещи на топка в плиткото очаква ги
Притихнало морето утрешните новини.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Пейзаж край Долна, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Анонимен – Лисан и змиорките (Из „Роман за Лисан“)

 

Това се случило, когато
отлита есента богата
и зимата настъпва вече.
На глад нечуван бил обречен
Лисан – в дома му ни следа
от зимнина. Каква беда!
Той нямал нищо да яде,
а камо ли пък да даде
на някой друг да се засити.
Наложило му се да скита
по равнини и по баири
прехрана някаква да дири.
По път тресавище видял,
преминал го и се поспрял
за малко край една река,
снишил се до брега така,
че трудно друг би го открил,
тук-там подушил и решил
да легне край един жив плет,
надявайки се, че късмет
там тъкмо чака го… И ето,
че се задал откъм морето
кон със каруца – с цял товар
от риба: херинга, омар,
змиорка, паламуд, минога,
калкан, сафрид и още много
подобни – дребни и големи.
Рибари по петляно време
били я с мрежи наловили,
а пък търговци се снабдили
от тях със тая ценна стока.
Лисан, загледан в таз посока,
видял, че конската кола
била на хвърлей на стрела
от него, затова ударил
напряко, за да изпревари
търговците, и много бърже
намислил как да ги излъже.
Та чуйте точно как пресметнал
той всеки ход и как ги метнал.
Лисан спрял точно по средата
на пътя, легнал сред тревата,
краката си напред прострял,
задълго своя дъх сдържал,
озъбил се, очи притворил
и на мъртвец се той престорил.
Как тъй допуснал би провал
той, който смятан бил за крал
на шмекерите и лъжците!
Та този ментърджия хитър,
без да помръдне, си лежал,
досущ като че бил умрял.
Търговците трупа съзрели,
каруцата си мигом спрели,
единият глава навел
над него, за мъртвец го взел
и на съдружника си казал:
„Това май на лисица мяза
или пък на овчарско куче.”
„Лисица е… Пак ни се случи
късмет нечакан. Кучи сине,
внимавай да не ни отмине!” –
отвърнал другият. „Веднага
я хващай, че ще ни избяга!”
Те над трупа се пак навели,
побутнали го и видели,
че нито диша, нито шава.
И почнали да изчисляват
каква печалба ще изкарат,
ако отидат на пазара
да продадат таз скъпа кожа.
„Най-малко три су” – предположил
единият от тях. „О, не!
Как три су? Четири поне.
Каква красива гуша има!”
И тутакси Лисан те взимат,
отзад в каруцата го мятат
и продължават да пресмятат
цената. „Щом се приберем,
кожуха му ще съдерем” –
заканил се един от тях.
Лисан добре ги чул, но страх
не чувствал той… Те предполагат,
но Господ само разполага.
В цял ръст хитрецът се изпънал
върху кошове с риба пълни,
със зъбите си той отворил
един от тях и ококорил
очи пред чудната картина:
там херинги над трийсетина
видял – храна намерил бол…
И без подправки, и без сол
по царски той се нагостил.
В един друг кош Лисан открил
три върви със змиорки тлъсти,
нанизани съвсем нагъсто.
И без изобщо да се мае,
тозчас намерил му колая:
една навил на своя врат,
преметнал другите отзад
върху гърба си, па си казал:
„Дотук – добре. Но как да сляза?
Височината е голяма,
а пък стъпало явно няма.”
Внимателно погледнал вдясно
да види да не е опасно
да скочи, лапите напред
протегнал и като атлет
със плячката се приземил
и на мъжете заявил:
„Тоз лов богат за мен остава,
пък Господ здраве да ви дава –
да ви е то за утешение.”
Търговците, от изумление
обзети, почнали да викат:
„Ах, ти, Лисане, ах, гладнико!”
Подгонили го през шубрака,
но той се скрил във гъсталака
и те си рекли с примирение:
„Избяга ни, за съжаление.
Защо ли му се доверихме,
защо наивност проявихме,
та той змиорките отне ни?
Нима от разум сме лишени,
в главите ни мухи ли има,
та загуба неизмерима
понесохме от тоз изедник?
Дано му в гърлото заседнат
змиорките, дано без време
да пукне! Дявол да го вземе!”
А той надменно отговорил:
„Не бих със вас, сеньори, спорил,
осъждайте ме както щете.
Каквото и да ми речете,
на гневното ви заклинание
ще отговоря със мълчание.”
Те пак решили да го погнат,
търчали цял ден, без да смогнат
да го настигнат. Той летял
на бързия си кон и спрял
във своята обител чак.
А двамата търговци пак
поели тягостно на път,
не спирайки да се корят.
Без дъх от яд и от умора
останали, но що да сторят?
В безбройни трудности кален,
Лисан успял и този ден
със хитрина да се наложи.
Щастлив, доволен, че ще може
да види близките си скоро,
той прекосил стремглаво двора
и влязъл в замъка, където
със притеснение в сърцето
очаквали го те отдавна.
С припряност и със радост явна
съпругата му Хермелина
и двата по-големи сина
разбързали се да излезнат
да го посрещнат най-любезно.
Той ситнел с трепетно сърце
и със сияещо лице,
със сит стомах, усмихнат, весел,
на якия си врат провесил
цял наниз от змиорки пресни.
Преминал през вратите тесни,
във кулата се разположил,
а синовете – кой как можел
заел се грижи да полага
за него: със пешкир веднага
те му избърсали краката,
след туй змиорките в тавата
разпределили на парчета
и шишчетата за мезета
приготвили, а след това
домъкнали цял куп дърва
(във двора имало премного),
след малко лумнал буен огън
и на жарта да се пекат
ги сложили…

 

Превод от старофренски Паисий Христов, редактор Атанас Сугарев,
научен редактор Стоян Атанасов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Тамара със стомна, маслени бои, канва, 98×80 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Йосифов – Обелски път

 

Стаята

Моята стая е бяла –
с безброй врати
но изходът –
все пак –
е само един :

да си тръгнеш оттук
гологлав
и брадясал

покрай шкафове стари разядени
от мухъл
и мъртви молци;

покрай тежката дървена маса,
покрита със нежна ефирна резба –
там играят слънчеви зайчета
върху стария плот
потъмнял
и олющен.

Като шкурка бяха груби ръцете
на покойния майстор резбар,
роден в махалата до гроба си.
Той остави душата си
в цветята, тревите и слънцето.

Голите клони на ореха
докосват и галят первазите;

вейки помитат праха
с години натрупван на пластове –
пластове мъка сподавена.

А долу
скрибуцат пак люлки
ръждясали
и скимтят жално
като бити кучета.

А тук,
сред душния въздух
на стаята,
угасва времето –
завеса
от вечни илюзии.

Но виж
сърце от пластмаса
на входа
припомня
„ Обичам те!“.

 

Голота

Голи са хълмите в село Голяновци.
Голи са бедните къщи –
порутени, неизмазани, с продънени покриви,
червени като засъхнала кръв.

И дървесата са голи,
с олющена кора –
изгризана, изядена
от кучета и дървояди;
с начупени,
прекършени клони.

И главата ми е гола
срещу свирепия есенен вятър.
Той налита на живо месо
като хиена,
която умира от глад.

Само се питам –
така ли са голи мечтите ни
скъпи и нежни
като цветя на паважа
сред ураганите от
чужди мнения,
страх,
неувереност
и лавината
побъркани емоции?

Тя ни поваля надолу във бездните,
изкоренява вековните борове
и остригва до голо
стръмните каменни сипеи.

Нека петлите ми пеят във отговор
и ме освиркват
със клаксон
камионите.

 

Български улици

„Първи март“
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.

Кръв
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили
като мартеници –
червено и бяло се смесват в контрастна хармония.

Звучи „Реквием“-а на Моцарт.

„Втори март“
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.

„Трети март“
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Невидима ръка
я изтри и от картата.

„Осми март“
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.

Там ограбват сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
своите болни жени.

„Шести септември“ е в ремонт
от години.
„Девети септември“ е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.

„Двадесет и втори септември“ е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.

„Десети ноември“ е свлачище
и къщи с изпразнени дворове
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…

Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата
и погубват
задушават
живота
в цялата страна;

немотията просмуква се
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.

Ръжда разяжда глождани кости
и луната залязва
над селските гробища.

 

Обелски път

„Сляпо куче
бе прегризало
корена на вечността.
Понеже сляпо.
Боже!“
Ст. Цанев, „Вечност“

Бетонния възел –
западнал и пуст
и мрачните блокове –
навъсени старци,
очакващи края на дните,
се гонят, надбягват се с времето.

Приспивния шум на двигателя –
ръмжене на болна вълчица,
издъхваща в тежките столични
газове…

Тука умират поетите :

купчина живи дървета,
горени под тонове пепел
без въздух;

и стават на дървени въглища,
богати на скрита енергия,
а геният – сякаш брикети –
пресован, безжизнен, безсмислен…

Дългите нощи в полето –
бездомни, безлунни, беззвездни:

не разкопки копаем, а гробове
за мечтите си
слаби,
мъждукащи,
бледи,
угаснали…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Героичен ландшафт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

 

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ивайло Божинов – Сю

 

Беше вечер и с Ванката пиехме бира в “Улицата” – единствената кръчма във Велико Търново, която ми допадаше. Груби дървени маси, умерено тежка музика, весели пиянски гласове и атмосфера, която всеки път, когато дойде сервитьорката, те мотивира да кажеш “Голяма наливна, моля!”.

На съседната маса видях симпатично момиче с къдрава, кестенява коса, бяла кожа, нежни устни и светло-кафяви, живи очи. Хареса ми. До ръката ѝ се търкаляше запалка с нарисувано канабисово листо. Не се сдържах и отидох да я заговоря.

– Извинявай, случайно видях, че на запалката ти има канабис. Имаш ли идея от къде мога да си купя, понеже не познавам никого тук. – Попитах аз. Опитах думите ми да не звучат като нелепа свалка в провинциална кръчма, до ден днешен не знам дали се получи.

В погледа ѝ прочетох лека изненада, уместна за случая. Секунда по-късно неудобството се разсея, веселите ѝ очи се раздвижиха и насочиха към мен в чаровна усмивка.

– Не знам за купуване, но ако искаш, може да останеш с нас. По-късно ще ходим на купон. Там със сигурност ще има.

Още по-добре, казах си наум. Погледах Ванката продължително и когато погледите ни се срещнаха му показах, че оставам при тях. Момичето се казваше Силвия, но всички ѝ викаха Сю. До нея седеше неразделната ѝ приятелка Катя. И двете пиеха изключително много за габаритите си (както щях да се уверя по-късно).

След кръчмата отидохме до неин приятел, после трябваше да тръгнем към купона. По пътя взехме водка „Търговище“, за да поддържаме огъня жив. Момчето се оказа свестно, а разговорът – увлекателен. Беше пуснал за фон “Beastie boys” – банда, която ме предразполага да се чувствам в свои води.

В апартамента имаше котка. Заиграх се с нея. Ноктите ѝ бяха остри и докато се усетя, цялата ми ръка бе надраскана. Сю се присъедини. След няколко минути двамата бяхме надрани и ухилени един до друг. Изведнъж ръцете ни се докоснаха, погледите ни се срещнаха, тя затвори очи и се целунахме.

Обичам първите целувки. Те са кратък момент на пълна отдаденост с романтичната представа за човек, когото все още не познаваш. Така започна всичко. Запалихме онова малко огънче, което с времето малцина успяват да запазят живо. Капчицата топлина, която всяко човешко същество търси, за да се почувства у дома. Устните ни бавно се разделиха. Очите ни все още бяха затворени. Сякаш не искахме светлината да прогони този момент.

Усещането да сме заедно бе прекрасно и изобщо не разбрахме как за нула време сме изпили литър водка. Тръгнахме към купона. Когато започнах да се движа усетих, че може би идеята да продължа с алкохола няма да доведе до нищо добро. С плавни, неравномерни движения се запътихме към “Улицата”, откъдето трябваше да вземем Катя. Сега кръчмата бе придобила друг чар. Музиката бе силна, светлината – приглушена, хората живо щъкаха наоколо.

Реших да не влизам навътре със Сю. Щях да я чакам на входа. Докато стоях, фиксирах две мършави скинарчета, седнали на маса близо до мен. Никога не съм обичал хора с бели връзки на кубинките и плешиви глави, не заради вкусът им към облеклото, а заради безсмислената агресия и враждебност, която излъчват. Във всеки друг момент от живота си в подобна ситуация бих се навъсил недоволно за секунда и забравил за неприятната гледка. Не и днес.

Изпитата водка се надигна в мен и вместо да излезе оттам, откъдето е влязла (един процес, към който изпитвам само уважение, защото след него винаги се чувствам по-добре), стигна до мозъка ми и подаде безразсъдна и самоунищожителна команда.

– Какво става момчета? Никога не съм разбирал колко тъп трябва да си, за да станеш скинар. – Това бяха мои думи. Мършавите скинарчета спряха да си говорят, застинаха и заеха отбранителна поза. Напрежението се покачваше, нещо което вероятно щях да усетя, ако алкохолът не бе прерязъл пътя за бягство към здравия разум. В следващите няколко секунди не се случи нищо. Вероятно дебелото яке, с което бях облечен, създаваше илюзия, че всъщност съм здравеняк, а пълната липса на страх, благодарение на водката и бирата – че сериозно ми хлопа дъската.

В този момент отнякъде се появиха Сю и Катя. Силвия изненадващо бързо се ориентира в ситуацията, приближи се тичешком към нас и извика:

– Хей, спокойно момчета. Той е много пиян. Моля, не му обръщайте внимание!

Мършавите скинчета се отдръпнаха леко назад, без да казват нищо. Единият махна одобрително с ръка в знак на примирие и ни оставиха спокойно да излезем от кръчмата. След минута тотално бях забравил какво се е случило и вече спокойно говорех с момичетата. Те минаха на другия тротоар, аз се забавих с няколко крачки зад тях и… Всичко изгасна.

Когато отворих очи, алкохолът си беше отишъл, сърцето лудо блъскаше в ушите ми и бях облян в кръв. Скинчетата вече бяха на стотина метра и бягаха, все едно ги гони самият дявол. Бяха ме ударили с бокс в тила. Изправих се и започнах да викам с цяло гърло след тях:

– Страхливци! Само в гръб ли можете да нападате!

Сю и Катя бяха застинали на съседния тротоар. Все още не осъзнаваха какво се е случило. Когато излезе от това състояние, Силвия се затича към мен и ме прегърна. Кръвта се стичаше по врата ми и бавно напояваше ръкава на якето ѝ.

– Трябва да те закараме в болница – каза притеснено тя.

– Дай първо да викнем полиция. Не искам да им се размине – нервно просъсках аз. Думи които никога досега не бях казвал и нямаше да повторя. Половин час по-късно пристигнаха “органите на реда”.

– Добър вечер. Документи за проверка моля.

Започнах да бъркам, но не открих нищо. Явно мършавите скинарчета ги бяха свили.

– Сигурно са ми ги откраднали, когато съм паднал. До преди малко бяха в мен.

– Тогава ще трябва да дойдете да напишем акт.

– Не виждате ли, че ми тече кръв от главата! Искам първо да отида в болница! – развиках се аз осъзнавайки, че съм направил грешка като съм ги извикал.

– Като свършим може да ходите където искате – без емоция отвърна куката.

И Сю се развика, но резултат нямаше. Качиха двама ни в патрулката и докато тя се ядосваше, негодуваше и се караше на всички, стигнахме до районното, написах обяснение и ми връчиха акт. Главата ми все така си кървеше.

Пуснаха ни и пеша тръгнахме към болницата. Междувременно се обади Катя, която се беше върнала в кръчмата и разпитала за скиновете. Викали им “Пижо и Пенда” и били от Пловдив. Стори ми се подходящо. Малки, парцаливи кукли на конци. На думи се заканих, че ще ги намеря и “ще видят те тогава”, но ефектът от алкохола бе отминал и започвах да осъзнавам, че сам съм си виновен. Мотивацията ми за отмъщение отслабваше с всяка минута. Не и тази на Сю. Говореше така, сякаш ако ги хване, ще им причини неща, на които и при най-добро желание едва ли съм способен.

Влязохме в болницата и ме насочиха към кабинет, където да ме закърпят. Сю влезе с мен в манипулационната и чинно следеше как ми зашиват кървящите рани. Не издадох и звук до последния шев. След това я изпратих до вкъщи.

На сутринта главата ме болеше ужасно. Не знам дали беше от ударите или от алкохола, но подобна болка съм изпитвал единствено след като съм смесвал българско уиски с ракия. Веднага се сетих за Сю. Когато погледнах телефона си, имах ново съобщение: “Искаш ли да се видим на пазарчето в три?”. Пристигнах в уречения час.

– След случилото се вчера мислех, че няма да дойдеш – каза Сю. Усмихнах се, защото и аз не бях сигурен дали ще звънне.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на момиче, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Хуго Фридрих – Поетът: работник по световната експлозия (Из „Структура на модерната лирика“)

 

От значение е също така по-нататъшният ход на мисълта: самообезвластяването на Аза трябва да се постигне чрез оперативен акт. Волята и интелектът го дирижират. „Аз искам да стана поет и работя върху това да стана” гласи императивът на волята. Неговото приложение се състои „в продължителното, безгранично, управлявано от разума объркване на сетивата”. Още по-остро: „Става въпрос за това да си сътвориш една обезобразена душа по подобие на мъжа, който посажда на лицето си брадавици и ги отглежда.” Поетическият тласък се задейства посредством самоосакатяване, чрез оперативно загрозяване на душата. И всичко това, за да „се стигне до незнайното”. Гледащият в незнайното, поетът става „големия болен, големия престъпник, големия прокуден – и най-висшия от всички знаещи”. По този начин анормалността вече не е изтърпявана съдба, както едно време при Русо, а преднамерено стоене отвън. Сега поезията се обвързва с предпоставката волята да разкривява душевния строеж, защото подобно разкривяване прави възможен слепия пробив по посока на предличностната дълбина и на празната трансценденция. Далеч сме от грабнатия ясновидец на гърците, комуто музите възвестяват за боговете.

Създадената чрез тези операции поезия се нарича „нов език”, „универсален език”, за който е безразлично дали има или няма форма. Тя е вътрешна свързаност на „учудващото, неизчерпаемото, отвратителното и прехласващото”. Всички степенувания са изравнени – и тези на красивото и грозното. Критерият за стойност на тази поезия са възбудата и „музиката”. Навсякъде в творчеството си Рембо говори за музиката. Той я нарича „незнайната музика”, дочува я в „замъци, съградени от кости”, в „желязната песен на телеграфните стълбове”, тя е „звънка песен на нова гибел”, „най-интензивната музика”, в която е заличено всяко „просто благозвучно страдание” от романтически тип. Където поезията му кара да зазвучат вещи или същества, там винаги е налице крясък и рев, косо врязващи се в песента и пеенето: дисонантна музика.

Нека да се върнем към писмата. Попадаме на едно ярко изречение: „Поетът определя мярата на незнайното, което се размърдва във всеобщата душа на неговото време”. Веднага след това идва програмното възвестяване на анормалността: „Това е превръщащата се в норма анормалност”. Върхът на този проглас гласи: „Поетът достига незнайното и дори в крайна сметка да не разбира сам своите видения, той все пак ги е съзерцавал. Дори и да загине при огромния си скок през нечувани и неназовими неща – ще дойдат други плодовити работници и ще продължат от онези хоризонти, където той самият е рухнал”.

Поетът: работник по световната експлозия по силата на една насилническа фантазия, която си пробива път към незнайното и се разбива в него. Дали Рембо е предчувствал, че враждебните един на друг носители на модерността – техническият работник и поетическият „работник” – тайно се срещат, защото и двамата са диктатори: единият над земята, другият – над душата?

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Хорхе Манрике – Строфи, които състави дон Хорхе Манрике за смъртта на Магистъра на Ордена на Сантяго, дон Родриго Манрике, негов баща

 

І
Нека се сепне душата заспала,
да съживи своя усет и се пробуди
за да види
как живота отминава
как приближава смъртта
тъй смълчана;
колко бързо си отива насладата
как дохождаща в спомена
носи тя болка
как в наште очи
всяко време отминало
по-добро е било.

ІІ
И понеже сегашното виждаме
как в миг си отива
и вече е свършило
ако мъдро размисляме
ще сметнем недошлото още
за вече отминало.
Никой да не се залъгва нека
като мисли, че ще трае
от него очакваното
повече от видяното вече
защото всичко има да отмине
по този същ начин.

ІІІ
Нашия живот е река
която отива да свърши в морето
което е смъртта;
там отиват господарствата
направо към своя край
и изчезване;
там реките пълноводни
там другите, средна ръка
и най-малките
като стигнат се изравняват
живеещите от труда на своите ръце
и богатите.

ІV
Оставям призоваванията настрана
на знаменитите поети
и оратори;
не ме е грижа за техните фигури
които с отрови скрити
са подправени.
На онзи само търся подкрепата
онзи призовавам само
наистина
който живя в този свят
ала света не позна
неговата божественост.

V
Този свят е пътека
за другия, който е обиталище
без тъга
ала се изисква добър усет и сигурен
за да извървиш този преход
без да сгрешиш;
тръгваме когато се родим
докато живеем вървим
и стигаме целта
когато починем
така че когато умрем
от пътя отпочиваме.


Този свят би бил добър
ако с добро от него се ползваме
тъй както сме длъжни
защото нашата вяра ни казва
че трябва това за спечелването
на другия свят, който очакваме;
и дори сина Божи
за да ни качи на небето
слезе долу
да се роди сред нас
и на земята в прахта да живее
дето умря.

VІІ
Ако бе във властта ни
да превърнем в прекрасно
на плътта лицето
както можем да направим
душата блажена
ангелическа
колко ли живо старание
всеки час бихме полагали
и толкова ревностно
да нагиздим в робство живеещото
като оставяме истинската господарка
в запустение!

VІІІ
Каква нищожна стойност притежават
всички неща, които сподиряме
и след тях тичаме –
в този предателски свят
дори преди смъртта
губим ги всичките:
от тях лишава възрастта
неочаквано сполитащите
съсипни
губят се и най-ценните неща
и при най-високопоставените
избледняват.

ІХ
Да кажем за красотата
за привлекателния цвят и свежест
на лицето
този цвят и белота
когато дойде старостта
къде се дяват?
Ловкостта и лекотата
силата на тялото
на младостта
всичко това се обременява с тежест
когато достигне предградията
на старостта.

Х
Дори кръвта на готите
потеклото и болярството
тъй високо
по колко пътеки и начини
се губи и в ниското пада
в този живот!
Едните, с малко достойнство
как презрени и унизени
биват!
Другите, с малко имане
с недостойни занимания
път си пробиват.

ХІ
Че чиновете и състоянията
в най-лошия час ни изоставят
кой се съмнява!
Как да искаме постоянство
щом тяхната господарка
е тъй превратна:
това са блага на Фортуна
която върти колелото
припряно
то не спира на едно място
не се задържа спокойно и трайно
при едно и също състояние.

ХІІ
Но дори да съпътстват
и стигнат благата до гроба
вкупом със своя стопанин
нека не ни заблуждават
защото отива си неусетно живота
като съновидение;
и насладите на този свят
на които се отдаваме
са временни
а на другия мъките
които зарад тях ни очакват
нескончаеми.

ХІІІ
Сладостите и насладите
на този отруден живот
дето наричаме наш
не са друго освен съгледвачи
а смъртта е засадата
в която попадаме.
Нехаещи за вредите
препускаме през глава
безспир;
когато съзрем измамата
и да обърнем поискаме
вече няма как.

ХІV
Тези крале всевластни
за които повествуват писанията
за отминали дела –
тъжни случаи, достойни за окайване
обръщали тяхното щастие
надолу с главата;
нищо не устоява –
папи и императори
и прелати
спохожда смъртта
както бедните пастири
и орачи.

ХV
Нека оставим троянците
че техните злощастия не сме видели
нито славата им;
да оставим и ромеите
макар да сме чули и чели
за техните победи.
Не е наша грижа
отминалите векове
какво ги е сполетяло;
да видим вчера какво е било
не по-малко забравено
от отколешното.

ХVІ
Какво стана с краля дон Хуан?
Инфантите на Арагон
къде се дянаха?
Какво стана с безбройни
галантни кавалери? С любовните им
безбройни загадки?
Турнирите и двубоите
украсите и бродериите
гребените на шлемовете
само бълнуване ли бяха?
Какво бе всичко това, ако не
избуял по хармана злак?

ХVІІ
Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
Какво стана с плама
на бушуващия огън
на любовниците?
Какво стана със стиховете
музиката добре настроена
която тананикаха?
Какво стана с танците
и онези одежди брокатени
така искрящи?

ХVІІІ
А на наследника му съдбата –
погледнете дон Енрике, каква власт
той спечели!
Колко приятен, ласкателен
светът с всичките си наслади
лежеше в краката му!
Но знаем колко враждебен
какъв жесток тиранин
за него се оказа:
уж му бе приятел
ала трая толкова кратко
благосклонността му.

ХІХ
Подаръците без мяра
кралските здания
пълни със злато
съдините изкусно изработени
реалите и жълтиците
на кралската съкровищница
конете и сбруите
премените на придворните
претруфени
къде са се дянали?
Какво са били освен роса
по ливадите?

ХХ
А неговия брат, невинния
докато бе жив Енрике
наследник наричан
обкръжен от бляскава свита
от благородници!
Ала както всеки смъртен
попадна и той на смъртта
под млата.
О, божествен съд
върху най-веселите пламъци
ти изля вода!

ХХІ
А онзи велик конетабъл
Велик Магистър
тъй приближен на Краля
друго не бива за него да казваме
освен че видяхме
да пада главата му;
безкрайните му богатства
владенията и именията
властта му
за какво му бяха освен за плач?
Освен за страдания в часа
на раздялата с тях?

ХХІІ
А другите двама братя
Магистрите тъй преуспяващи
на крале равни
едрите и средните
еднакво подчиняваха
на себе си;
това преуспяване
стигнало толкова високо
и славословено
какво бе освен светлина
угасена в мига на своя върховен
блясък?

ХХІІІ
Толкова превъзходни херцози
толкоз маркизи и графове
и мъже на място
които видяхме могъщи
кажи, къде ги дяна, смърт
и покри?
И геройствата им славни
извършени на война
и в мир
щом ти, сурова, се ожесточиш
с твоята мощ ги свличаш в прахта
и изличаваш.

ХХІV
Безбройните армии
знамената, щандартите
и стяговете
замъците непревземаеми
крепостните стени, укрепленията
и всички прегради
дълбоките ровове, портите железни
и всякакви други препятствия
каква е ползата от тях?
Дойдеш ли ти разгневена
нищо не може да спре
твояте коса.

ХХV
Тоз, който бе заслон на добрите
обичан – защото бе добродетелен –
от хората
Магистъра дон Родриго
Манрике, толкова известен
и тъй неустрашим
великите му и светли дела
не е моя работа да възславям
защото ги видяха всички
нито искам да им вдигам цената
защото всеки знае
какви те бяха.

ХХVІ
Приятел за своите приятели
какъв господар за приближени
и роднини!
Какъв неприятел за неприятелите!
Какъв учител за решителните
и смелите!
Какъв ум! – казваха благоразумните
Какво остроумие! – остроумните
Какъв разум!
Колко благ с подчинените!
Лъв – с мъжествените
и зловредно ожесточените!

ХХVІІ
По щастие – Октавиан
Юлий Цезар – по победи
и сражения
по добродетел – Сципион Африкански
Ханибал – по умения
и старание
по доброта – Траян
Тит – по щедрост
от все сърце
Аврелиан – по десница
Марк Атилий Регул – в обещаната
и спазена истина.

ХХVІІІ
По милосърдие – Антонин Пий
Марк Аврелий – по невъзмутимост
на лика
Адриан – по красноречие
Теодосий – по смирение
и благоразположение на духа
Александър Север бе
по суровост и дисциплина
в сражения
Константин – по вяра
Марк Камил – в любовта голяма
към своето отечество.

ХХІХ
Не остави съкровища големи
нито се сдоби с големи богатства
и скъпоценности
ала воюва с маврите
завземайки техните крепости
и техните поселения.
И в победните битки
много маври и коне
погинаха
и с този занаят спечели
рентите и васалите
които даде му краля.

ХХХ
Със своята чест и положение
едно време
как той преживяваше?
Изоставен без подкрепа
с братята и приближените
устояваше.
След като дела знаменити
извърши в битки с маврите
като предводител
сключи почетни договори
дали му владения повече
от преди притежаваните.

ХХХІ
Тези отколешни истории
които нарисува с десницата си
на младини
с други победи нови
сега ги поднови
на преклонни години.
За големите си умения
за заслуги и възрастта си
добре достигната
придоби достойнството
на славното рицарство
на кръста меченосен.

ХХХІІ
И своите земи и владения
завзети от тирани
ги завари
ала чрез обсади и сражения
и със силата на десницата си
си върна върху тях властта.
Нека каже нашия Крал
дали дон Родриго с делата си
добре му послужи.
Нека и португалския каже
и в Кастилия онези, воювали
на страната на португалеца.

ХХХІІІ
След като живота си
толкова пъти за вярата своя
изложи на риск
след като служи отлично
на своя крал и короната
истинна
след толкова геройства
за които не стига
сигурeн брой
в дома му в Оканя
дойде да почука смъртта
на неговата порта

ХХХІV
и каза: „Добри ми рицарю
оставете този свят измамен
с лъстта му;
стоманеното Ви сърце
да покаже знаменитата си сила
при тази глътка сетна.
Животът и здравето
ги имахте за нищо
пред славата –
нека положи доблестта усилие
да се изправи пред неумолимия неприятел
който Ви предизвиква.

ХХХV
Нека не бъде за Вас тъй горчива
ужасяващата битка
която Ви очаква
защото друг живот по-траен
на славата бележита
тук оставяте;
този живот на честта
също не е вечен
не е истинен
ала е много за предпочитане
пред другия тъй временен
и погиващ.

ХХХVІ
Животът, който е траен
с чинове не се печели
от този свят
нито с живот на насладите
в който пребивават греховете
адски
а добрите клерици
с молитви го постигат
и със стенания,
а славните рицари –
с премеждия и битки
срещу маврите.

XXXVII
А Вие, светъл рицарю
който толкова кръв проляхте
на езичници
очаквайте отличието
което спечелихте в този свят
с десницата си.
И с тази увереност
и цялата Ваша вяра
и упование
тръгнете си с добра надежда
че този друг живот
ще спечелите.“

XXXVIII
Отговаря Магистърът:

„Да не губим повече време
в този жалък живот
и така да го удължаваме
защото моята воля е
с божествената за всичко в съгласие
без изключение.
Съгласен съм да умра
със задоволство на волята
чиста и ясна
защото да иска човек да живее
когато Бог иска смъртта му
е умопомрачение.

ХХХIХ
Молитва

Ти, който заради нашата злоба
прие презрян облик
и долно име
Ти, който божественото
свърза с нещо толкова низко
като човека
Ти, който тъй страшни страдания
изтрая без съпротива
върху си –
не заради заслугите ми
но с едничкото си милосърдие
прости ми.“

XL
И така, с подобно уразумяване
всички човешки ламтежи
забравени
обкръжен от жена си
синовете, братята
и приближените
отдаде душата си на далия му я
който да я отнесе на небето
в райската слава
и макар да погина живота
остави ни голяма утеха
паметта му.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Jorge Manrique, Poesía, Biblioteca Clásica de la Real Academia Española, vol. 13, Madrid, MMXIII, pp. 107-135.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, В стария Буджак, маслени бои, канва, 140х120 см, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018