Диляна Първанова – С велурени весла

 

Даоистки камък съм аз от езерото Тайлу
Лежах си неподвижно обтекаем в залива Сяо-Ся
Водата и природата оформяха моята автентичност
в течение на непонятни за съзнанието години
Един ден живописецът Сун Ми Фу ме откри
Познаващото му око видя неимоверната ми стойност
най-безценен дар за Императорските градини
където днес мисля живота и времето
оформили са моите неповторими контури
огладили са моите остри ръбци
хармонично завихряйки потоците си около мен
Отразявам невиждани пейзажи и образи
неизмисляни от въображение
изкристализирали от същността ми
Но очите видяли уникалната ценност са отдавна затворени
Псевдо-страстни псевдо-поклонници се нижат покрай
без да оставят и най-нищожна следа
Неподвижно е времето ми
и пространството ми –
деца играещи в потока Дао

 

Узрели думи в Райската градина събира Ева
Естествено невинна е в глада си
и като дете с храната заиграва се
Не с прелести и не със ябълка Адам почерпва –
в играта с думи партньорство му предлага
Но гъвкава, сетивна, любопитна
плодът доскоро таен непознат
тя по-умело сбира, комбинира
опитва със небцето си чувствително и нюансира
всеки плод на вкус различен и на вид е
С безкрайни комбинации и вариации
събужда неговия апетит за творчество
Човешкото небце е уникално казват, както и езика
вкусът на всичко е за всекиго различен
Веднъж опитал думите езикът
непрестанно гладен е да ги мълви
а пък умът ни да ги сбира и реди.

 

Ограничената безкрайност на мисълта ми
недостатъчна е за чувството
Свръхразделителната ми способност
е професионално изкривяване
на пространството
приписвам вината
за черните дупки
в ръцете Христови на кръста
разклонения
напъпили върховете на пръстите му.

 

С велурени весла греба безбрежност
разбърквам въздушния океан
облаци-ледници от издишани думи
Най-хубавото на безбрежието е абсолютната тишина
вдъхвайки я се напивам
от въздигналите се мисли човешки
Изтръгвам иглата впита в мозъка ми
за да зашия двете полукълба на един
да събера раздърпаните краища на друг
И тук ли трябва да се грижа
с весла да ги подреждам.

Не, искам просто слънцето бумтящо
да ги изпари до капка
и да се гмурна
в чистия ефир да се разтворя
освободена от безпаметност за бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Георги Велизаров – Дарете от тока си

 

В полета на чайника няма сакралност
Сакра-щенията са безпочвени
Тоест по синтез – нематериални
Няма ги и нямат тежест!
Защо чайниците,
Изливащи се в съвремието
Своевременно
Не тежат на местата си

 

Майката на римата е жертва
Съвремието е изнасилвач
Еякулираме бели стихове
Деца на бели прахове
Безжичен интернет полагаме
В гроб на аналогов телефон
Новият ми човек
Е призван и с мисия

 

Следи с очи
Пелтечи поета поемите си
Не е със себе си
Защото иска да е неин
Готов да стане притежание
Приживе да преживее
Привидна
Крива
Сляпата съдба на глухарчето
Пелтечи поета поемите си

 

Спазмите са парче мускулна тъкан
Не са причина да бъдеш
Бъдещето отчаяно иска такава
Сюблимацията на акта на чукане
И безхаберната безкапутност
Не са извинение
Не са продължение
Това е произвол на атоми
Във среда гостоприемна
За чаена лъжичка сперма

 

Дарете от тока си, хора
За просяците на уай фай
Уай, хау
Как Господ допуска
Ди екзистенс оф уърлд
С липсващ уайд уеб
Кому е нужен такъв
Дори рибарите,
Дори тези без риба
Си имат поне мрежа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Владимир Сабоурин – Изграждаща се църква, жк Дружба

 

Рядко ще видиш
мъртва врана на моравата
пред централна автогара поддържана
бяла от сланата на февруарското утро
обещание на скорошна зеленина и свежест
несправедливостта на природата неубедителната
подреденост на някой който е пътник
човешкото безсрамие на умирането
пред очите на другите на показ
не я касае

 

Времето ни е когато
бащите вече не завещават
ръчни механични часовници

Времето ни е когато
ремонтите започват вече
преди построяването на дома

Времето ни е когато
нищо вече не остарява
красиво с достойнство

Времето ни е когато
успеха бърза да изпревари
срока на годност

Времето ни е когато
вече просто няма време
за имане на време.

 

Шибан от вълни. Бургас, февруари 2018

Футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено архилоховото зимно черно море

 

Сибирския лесничей

Ти си лесничей
Налагащ закона в тайгата
Справедливост за бракониерите
Несправедливостта за корпорациите
Любовта вечния селски скандал
На вечното бебе без баща тя
Ще пречупи гръбнака ти.

 

Окончателно решение

Облак тухлен прах димки на агитка
стържене на багер лай на овчарки циганска
каруца товари останките ново зареждане дрехи
втора употреба последен отблясък по горните етажи
окончателното решение е близко

 

Операция Пустинна буря, началото на 90-те

В малките часове
на четирийстата нощ
петролния каптаж се самовъзпламени
това беше знак за началото
на всички изкушения

 

Спихването на атракционен балон

На Александѫр Николов

За кратко стои изправен
вертикално над приземилия се кош
после започва да се накланя наляво става
плосък отдясно комерсиален призрак на дали
в пустинната февруарска равнина до бензиностанции близнаци
от двете страни на магистралата сляга се напълно перка
на левиатан вкаменелост на стотици километри от морето
сокол летящ успоредно на пътникопотока на нивото
на телената ограда най-накрая празна черупка от охлюв
на дъното на изоставен открит басейн

 

Гларуси над Подуене

Изсред небесното нищо
между два калкана връхлитат
като сърпове на жътваря пикиращи
парчета алуминий дронове миг преди
натискането на спусъка някъде в аризона

ято гълъби се спасява в паника
господарите на лазура чертаят несмущавано
кръгове над необятното сметище

 

Минавайки покрай новия затворен комплекс

толкова стъкло на ръка разстояние
толкова ли сте сигурни в себе си
толкова ли във вечността
на мирния преход на ръка разстояние

 

Изграждаща се църква, жк Дружба

В примката на надземни тръби на топлофикация
Шоурум на великата стена охранявана от билбордове
Хранителна борса ограда от гофрирана ламарина с парцалаци
Стари предизборни плакати бензиностанция на газпром борса гуми
Ръждива вентилационна тръба да бъде твоята воля и под земята глух
Коловоз климатици накацали върху кръпки индивидуална изолация
Фиданки посадени в стари гуми зазидан училищен параден вход
Голи тухли от сгурия гол итонг жп прелез към несъществуващо
Светло минало надземен участък на метрото
Вечната форма изливана в бетон

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Ваня Вълкова – Код потребление

 

Форми за летене
От цикъла ,,Сезони-думи”

Едновременни и единични
Множествени и самотни
Бавни и припрени
Нареждат, пренареждат, прегрупират
структурирано и волно
всичките възможни
звуци и позиции

Пространствени капчуци
Извори на скорост
Безпределни и далечни

Форми на летене – съвършени
Машини – заредени с необятност

Сиви

Гълъбово-сиви-форми на задружност
При малките ми крачка се формират
в маса с нова плътност
и
разделят времето на парка
преди да стъпя и не зная

Черни

Тънко-остри-линии на тревожност
Пробивни пространства на раздяла
Изчертават нови карти по земята,
а стъпките ми ги оформят неподвижни

Птиците от парка ме оставят да си тръгна

 

Поглед към Бога

Калта, елемент на красотата

изгражда-разпада

нови улеи-пролуки

през които виждам

Теб

и никой няма сетивата да ме спре

Летя с по-висока скорост

12, януари 2018

 

Пре-продавачи на надежди
От цикъла ,,Изпити думи”

Разлитащи се хаотично
кафяво-жълто-черни
листа-останки
градски птици на забрава

Минава погледът ми и отлита
далеч от мястото в което викат
Пре-продавачите
на сигурност и вечна ситост
се надигат и времето прилича да е тяхно
На всякакви пакети – краткотрайни блясъци
Почивки, острови, картини в порцелан и злато
екскурзоводи на екранни вкусове,
найлонови оазиси за временни надежди
за виртуални и реални домове,
без страх и с много блясък

А моят глас-съграждащ светове
от мисли, думи и рисунки

все повече затихва.

14 февруари 2018

 

Кучета и некучета

Три, две или
По-малко от усещането за ситост
Кучетата в подлеза

Траектории на надежда
се пресичат
Три, едно, още едно
Воят-крясък-болезнена тъга
от наръгано време, вечер
Всяко има свое място
Всяко има свой кашон
Всяко има свое време за погалване
Две, едно, без едно
Сами и заедно
В мястото на срещи и несрещи

Кучешко време

Винаги в края на подлеза
седи и пуши
Винаги е сам и безлицев
Винаги не гледа, а потъва
Другият кашон е за него.

(Кратковремеви и периодични наблюдения от края на януари до началото на февруари, 2018)

 

Код на потребление

Червено – жълто
Продуктите минават
Червено, жълто
Написано е нещо неразбрано
на пергамента на лицето
Ръцете тежко-груби
преместват много бързо
всички думи, раздробени, асортименти,
без означение за важни,
в пакети по кашони.

Червено – жълто
Лицето е набръчкано и младо
Ръцете му прибират, много шумно
Разпределят и отделят
металните останки от машини за подвижност,
контейнери на непознати вкусове,
мечти-желания за притежаване на
вечна повтаряемост и сигурна печалба.

Червено – жълто
Код на меркантилната реалност
Добре, че магазина е отворен – непрестанно
А притежателят на пергамента
ще остане след последните свистящи гуми
да престанат да пристигат
и жълтото на светофара да ги дебне.

Червено – жълто
Не се опитайте да разберете лесно
Да седнете на стола на лицето,
Разделящо нощта и сутринта на време без броене
Броят ръцете на жената с къдри,
ленти черна мъка
броене на парите,
а другите прибират се доволни,
от загубата им в замяна на мечтите за доволство.

Времевите-оборотни хора си отиват
Да вечерят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Валери Вергилов – Гурбетчийска кръчмарска песен

 

Мъжествена изцепка по време на дъжд

Твърдят, че саламандърът
Не бил дъждовник
И че дъждовникът
Понякога не е петнист
Но той не е и глист
И не е червей
Петната му са правомерни
И като в петолиние
Дъждовникът на нота „ре“ се свива
И нещо из калта навива.
Така и мъж без дъждобран
Се скрива
Мъжът не е чадър
И дъждобран мъжът не е
Мъжът в дъжда
Излиза и сере.

 

Столична изцепка, ж.к. Свобода, бл.19Г, ет. 5, балкона

Нощният автобус
Е ракова клетка
Търсеща своите жертви
По зле осветените
Пътни артерии
На надгробния град
Пияници, наркомани
И всякакви други отрепки
Тоест мъжете
Готови да обладаят
Застарялото
Атрофирало тяло
На тази некрофирала
Стара мома – града.
Останалите клечим
По нейните нощни балкони
Без панталони
И пушим
В безлунната суша
И пушек се вдига
Над всички балкони
Нагоре, нагоре
И се събира
В юмрук за фистинг
Стига да нямате кисти.

 

Гурбетчийска кръчмарска песен

Дефекират факирите
Уринират кумирите
Онанират от ООН-то
Да ти излезе късмета
Айде, качи се на автобуса
Недей така да се мусиш
Заминавай за тая чужбина
Айде… фтобусъ зъминъ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Атанас Петров – Лилия хилядолетна

 

Камбана

Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.

Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.

И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.

Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

 

Лилия

Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.

Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.

Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.

Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.

Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.

И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Александѫр Николов – На Далас Уинс

 

Революция

Лъч над звездите в ъгълът на атлас
момчета с кубинки като нови цветя
рицари на огъня от жълти стъкла
Пробив!

Контрол над щурците – зеленото убива
инквизитор – виолетов генерал.

Под дъжда остава фитил
сигнал от нова генерация:
кебапчета рози и разврат
поквара релси и грес.

Хазарт и смут. Кота 0. Ново 20:
след дъжд качулка. Нормално.

 

Минно поле

Под слоя черен пясък зрелищна експлозия
изхвърляща навсякъде О-та и Х-ове – за някои
минно поле за други – морски шах за трети – азбука
в етап на зачеване две основни форми несъчетаеми.

Докато се усетя сън полепна по гледащите очи:
сега непрекъснато заспивам и се събуждам
ако гаг рефлуксът можеше да спи щеше да е
по този начин. Притеснява ме пътя – като пуловер

на кръпки по гърба на времето – стъпиш ли
върху мина избухвате заедно. Пусни магаретата
да минат преди ти да минеш когато в небето
се носи пчелен аромат. (Суб)културите които са

товарните животни да бъдат ужилени. По раните
на оцелелите които не са стъпили върху някоя
мина ще гадаеш какво да бъде твоето движение.
Магарето ме погледна от твоите очи и в него видях

страхът на всяка една култура да не изчезне
да носи своя товар до крайното предназначение.
Товарите които носим са нашите собствени
означаващи и несъвършенствата на тялото ни

не могат да ни отклонят от пътя: Ние сме само
преносители на идеи които не ни принадлежат
а телесните течности не стигат за да ни излекуват.
Пусни магаретата да минат през тази черна степ

да уловят под копитата си цялата експлозия
в железните сърца на заровените скарабеи-убийци
чак тогава един по един косо на индианска нишка
ще тръгнем. Не те послушах тогава исках сам

да рева над своите бездни – нали поетът е автор на
собствена митология. Не виждах азбуки и
магарета не виждах потока който общото съзнание
на хората обединява. Подсъзнанието спи под
боричкащи се вълни и няма го няма го Ион

нашето намерено дете възпитано като оракул
да ни свърже като точки в общо минно поле.
Да бъде първото магаре пуснато да носи
своя товар а ние да го целунем в огъня.

 

По Рилке

Всеки ангел е ужасен – безумна красота
която не може да се побере
в рамките на пола в разбиранията

на хората – така както се радваш
на звездното небе или моралния
закон. На гората щом се изгубиш в нея.

Кастриран по рождение без травми
от детството – без воля без гняв най-
безмилостен палач с нож в едната си

ръка превръзка за очи в другата –
ще те оперира от твоето проблемно
детство от твоята воля от твоя гняв.

Няма изход от Рая – смъртта идва
когато застанеш пред портите му
и те прехвърлят от другата страна.

С вързани очи сетивата ти ще бъдат
готови да се настанят тук веднага
след кастрацията – анестезията

– очарование пред нещо съвършено.
Това вместо успокоително ще пази
болката от липсваща мъжественост.

Осъден да се радваш по заповед
да плачеш по заповед – ти си кукла
от прежда в ръцете на сърдито дете.

 

Поп арт

нека жаждата за малко сантименталност
да се утолява от друг тип култура не от
официалната – и защо тя е единствената
официална не знам да сме все още

в средновековието и всички да обслужваме
култа към светците с жития молитви
и похвали една култура значи ли това че
поддържа нечия държавна политика значи ли

това че щом искам да се отпусна в нови
слушалки с досадна песен с повтарящ се
припев за да задоволя нуждата си

от сантименталности трябва тази песен
да се среща навсякъде под път и над
път и всеки камък да може да я пее – не

не казвам че тази култура е по-малко от другата
това са различни паралелни вселени все
едно да се сравнява фолклор с литература
но нека има повече сергии на пазара повече

продавачи писна ми от едни и същи парчета
вмирисана риба крещи над своите бездни
слушащия досадния повтарящ се припев
докато разслоявайки културата като глава

лук прави кавър версии на забравени
оригинали за да създаде разнообразие –
вече не мога да различа стихотворение

на български поет от началото на XX век
и безбройните му кавър версии на нови
интернет книжовници от началото на XXI

 

Независимост

Независимост! не пред мен
екран да стои над мен азбука
под мен – ограничаваща линия –
матката на платката наричана още
безкрайност наричана още

разширяваща се Вселена. Плуваме
в огромна матка с мисълта си
над нас части от колективния
разум под формата на език под
формата на азбука пред нас –

зрението като екран най-красиво
проклятие. Независимост от стил
на живеене независимост до
обезличаване – върховна радост втора
по важност след смъртта на семето ценност.

Но всяка мисъл е материална всеки
плод от човешкото дърво тежи.

Идвам на кон яхнал кон яхнал
кон в лявата ми ръка лежи Бъдеще:
не Апокалипсис тракторни гуми и изкуствени торове
а деца които правят фигури
от пластилин и им слагат семена
за очи. В дясната – велики човешки

градове направени от рециклирани
боклуци – в тях велико изкуство
от боклуци непредизвикващо
изплюване на гнили плодове а тяхното
усвояване в ландшафта. Идваме на коне яхнали

коне яхнали коне върху седла
от рециклирани гуми. Независими
като фрагменти но обединени като
поема – това е морето в което не се
потъва защото всяка капка е вълна

всяка вълна – глас в полифоничното пеене.

 

На Далас Уинс
първия американец, на когото е присадено лице

Двадесет и три годишен да работиш
в тежката тексаска сутрин се събуждаш
двадесет и три годишен боядисваш
гърба на храма.

С
л
и
з
а
й
к
и

издигащата се платформа
се опира върху жиците и напрежение
от няколко хиляди волта среща челото ти. Резултатът:
изгаряне четвърта степен смъква кожата.
Вълната стига черепа и го обгаря. Мозъкът
остава незасегнат. Покриват с кожа раната. Двадесет
и три годишен сляп и без лице се връщаш вкъщи.
Очакваш дъщеря ти да избяга
но тя познава баща си по ръцете.
Силно те прегръща.

По нататък: обаждат се по телефона. Хирургията
се е развила достатъчно че да е възможно да се присади лице
от мъртвец на жив човек. Скоро се намира донор.

Лицето е свалено и транспортирано със самолет. Хирурзите
работят бавно върху черепа ти: свързват
стотици нерви мускули и кръвоносни съдове. Един по един:
невероятно е но тази чужда тъкан
се свързва с твоята напълно. Обонянието ти
се възвръща гласът ти също лицето ти добива нужната
чувствителност за да усещаш целувките на дъщеря си

и летящите сапунени мехури които вятъра поднася
пред стъкленото ти око
под парещо тексаско слънце до дървото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кирил Василев – Димитър Зашев (1948 – 2018)

 

Той беше мой преподавател в катедра Културология на Софийския университет. Преподаваше история на културата: Ренесанс, Реформация и Барок. В лекциите говореше разпалено, бързо и накъсано, с внезапни отклонения на мисълта, с вкус към куриозния детайл. Беше от преподавателите, на които студентите хем се присмиват леко, хем са странно привлечени от тях. В неговите лекции никога не беше скучно. Не можехме да предвидим нито как ще започнат, нито как ще свършат. Много често не разбирахме добре това, което искаше да ни каже, но това не ни отблъскваше, бяхме сигурни, не знам защо, че то е важно и си струва да бъде разбрано. След лекциите продължавахме да си блъскаме умовете над някои от елегантните и загадъчни фрази, които бяхме чули. Димитър Зашев беше първият истински ироник, който срещнах в университета. Нещо винаги се изплъзваше от казаното от него, нещо винаги оставаше недоизказано. Никога не бях сигурен в истинския смисъл на това, което казва. Винаги бях нащрек, очаквах някоя логическа или езикова клопка. Не мисля, че го правеше нарочно, че искаше да изглежда загадъчен. Просто не можеше да установи мисълта си на едно място, тя винаги беше по-бърза от него. Той постоянно я догонваше и се опитваше да я формулира ясно, но често резултатът беше някоя загадъчна сентенция, която той бързо преобръщаше в шега. Имаше чувство за хумор, което се изразяваше в безкрайна способност за създаване на езикови каламбури. Беше лишен от академична суета, но имаше ясно съзнание за йерархия и авторитет. Говореше с нескрито възхищение за любимите си философи и поети. В тези случаи иронията го напускаше. Всъщност мисля, че най-много се възхищаваше на поетите, какъвто и той самият беше. В редките случаи, когато го срещах из улиците на София и спирахме да си поговорим, той винаги ми рецитираше някой нов свой стих. Знаеше, че самият аз пиша стихове и това беше достатъчно, за да се отнася със симпатия към мен. Разказвал ми е за приятелството си с Христо Фотев, за гостуванията си при него в Равадиново. Философите, които най-много ценеше, бяха тези, които имаха специално отношение към поезията, литературата, музиката – Ницше, Лукач, Хайдегер, Бенямин, Адорно, Дерида… Всички те бяха философи на езика в двойния смисъл на тематизиращи езика и обзети, или дори обсебени, от езика. Самият Зашев беше такъв. Езиковата страст у него беше истинската причина да не пише. Той остави след себе си две тънки книги „Естетически отклонения“ и „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, които наистина бяха отклонения от основния му начин на съществуване и мислене. Той сам беше казал веднъж за себе си, че е „сократически тип“. И това беше вярно, Зашев философстваше в разговор, при това в разговор на улицата, в кафенето, в кръчмата, т.е. там, където всеки може да се намеси, където няма правила за влизане и излизане в разговора. Тази свобода, готовността да срещнеш най-странни персонажи и да ги въвлечеш в разговор беше много характерна за него. Дори бих казал, че имаше слабост към маргиналите, към чудаците. Понякога в създаденото от него феноменологическо ателие, където се обсъждаха откъси от „Битие и време“ например, нарочно канеше хора, които бяха невъобразимо далеч от тези проблеми и ги насърчаваше да се включат в дискусията. Не мисля че просто им се присмиваше. А може и така да е било, но със сигурност за него беше много важно да не отделя философията от всекидневното, баналното, маргиналното. Освен това ненавиждаше помпозността, а академичните занимания с философия често се израждат в помпозност. Дори Хайдегер, от който Зашев толкова се възхищаваше, понякога е помпозен в текстовете си. Вкусът към гротеската предпазваше Зашев от този философски „грях“ и го отдалечаваше от мислителите, които иначе го възхищаваха. Те нямаха този дар. Последният път, когато го видях, изглеждаше зле. Приличаше на клошар, но когато се заговорихме усетих веднага старата страст към мисленето и езика. Когато половин година по-късно научих за смъртта му не бях съвсем изненадан. Казах си, че той умря като прокълнат поет, без да влагам в думата „прокълнат“ никакъв литературен сантимент.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кристина Крумова – Плодовете на свободата

 

Стараеш се да попречиш
на Навика
да зазида стената от избледнели мигове
разсейваш го с комплименти
и усмивки
разхождаш напращели гърди
из кръглия си затвор
но копелето не дава пет пари
за гърдите ти
три тухлички
страстно докосване
две тухлички
стон
една тухличка
половин сълза
храчка на пода
и миризма на мъжка пот

 

През бримката на чорапогащника

позволи си да погледаш
през чуждото прозорче
завеските са оставени отворени
по протестантски
„живей, така че да няма от какво да се срамуваш“
открадни си парченце чужд живот
стипчиво като черен шоколад
само за подслаждане
Ах! Вкусът остава дълго…
благодаря на Бога, че не всички
сме протестанти

 

можеш да притежаваш
всяка смърт
освен своята
тя е за другите
разрешено ти е да познаваш
едно свое Аз
останалите са за другите
приемай чужите усмивки
твоята е за другите
поемай непознатата поезия
твоите песни са другите
болката ти
тя цялата
е за теб
утеха ли е причастието
пред кого се изповядва Бог
разполагаш само
със собствената си звезда
създаваш я преди да се плъзне
през хлъзгавата нощ
всяка нощ
подаряваш я на другите
стопляш устни върху пламъка й
и раздаваш целувки
и автографи
а болката ти
тя цялата
е за теб
Бог е търпелив
чака последната падаща звезда,
за да те пожелае

 

февруарски дъжд и флейта
разсейват миризмата на коса,
пропита от вчерашни желания
влагата трябва да се изразходва
в противен случай бързо
се превръща в мухъл

 

Гримирана свиня
на две опашки танцува
патешкия танц по пълнолуние
Пожелай си желание
на ум
Пожелах си ледена близалка
Свинята е по-красива
без грим

 

Откраднато

Цигарето
джазът
и чорапите с ръб
те връщат
там
където
развратът е анонимен
а изкуството безвременно
Внимавай!
удивителните могат
да бъдат опасни
лъвовете също
за носорозите дори няма
да споменавам

 

плодовете на свободата
растат по клоните на дървета
покълнали в кирта между пръстите на
тригодишно
пророческите сънища
се изсипват заедно с въшките
върху възглавницата на
петгодишно
мъдростта секретира
в сополивите салфетки на
осемгодишно
революцията се ражда
с първия болезнен цикъл на
единадесетгодишно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Сирма Данова – Християнизацията като културна вина: бележки към диалога Ботев – Раковски

 

„през тънката кора на настоящето
прозира възвишеният ужас на миналото“
Ани Илков, Chiasmus (2014)

„а то е по-правилно […] оставянето на подпис“
Венцислав Арнаудов,
цитиран от Ани Илков, БМ (1998)

Съществува тезата, че учредяването на християнството през 9 в. в средновековна България води до социален разрив между дворцов елит и население и в крайна сметка до упадък на държавния живот. Такава позиция откриваме най-рязко формулирана у Христо Ботев в две статии със значително отстояние във времето между тях – „Народът. Вчера, днес и утре“, публикувана в първите два броя на в. „Дума на българските емигранти“ през 1871 г., и уводния материал в бр. 10 на в. „Знаме“ от 1875 г., известен с името [Излечима ли е нашата болест]. Тази идея като цяло е заобикаляна от българските изследователи на 19 в., вероятно защото съдържа подривни сили, разколебаващи вярата като един от фундаментите на народното тяло. А историята на идеите на 19 в. е по-скоро монолитна, тъй като се основава преди всичко на идентификационните ресурси на общността. Единственият автор, който поставя специален фокус върху подривната теория на Ботев за покръстването и Златния век, е Енчо Мутафов в статията си „Интелектуалната съдба на Ботев и Раковски“, публикувана в цялост от втория път през 2003 г. в Liter Net след цензурираната първа версия във в. „Литературен форум“[1] (Мутафов 2003). Неговият подстъп към тази сложна проблематика е дескриптивно-осветляващ, като цели да направи видим диалога между идеите на Ботев и Раковски. Изследователят е убеден, че теориите на двамата автори от голям мащаб са целенасочено заобикаляни: „Същото с Ботев. Никой не се е докосвал до невероятното му твърдение, че “златният век на българската култура при Симеон” е “апогеят на нашата смъртоносна болест”, защото византийската проказа е плъпнала в българския организъм.“ (Мутафов 2003) В статията на Е. Мутафов личи етоса на отрицание на самоколонизаторските политики на самопознание и колективно самоприемане, които той наблюдава в родния контекст. Изобщо вниманието му към такива исторически отстранени „скалпелни“ идеи се дължи на представата му за българската култура като „неизживяла своя цикъл в древността“ (Мутафов 2003). В резултат на това културата от времето на Възраждането не може да се формира като култура на самосъзнанието, предшествана от интензивни цивилизационни импулси. И това не е оценъчно съждение. С налагането отвън на универсални религиозни и властови кодове неизбежно се случва прекъсване на автономния сакрален и жизнен ред. Неслучайно сърцевинна тема и в поезията, и в научната проза на Г. Раковски е изгубената сияйност на средновековна България. Задържаният цивилизационен ход според Мутафов се дължи на една култура, която е “[н]е изостанала” в боянпеневския и пенчославейковския ужас, а неизживяла формите си.“ (Мутафов 2003)

За българското литературознание е безспорно влиянието на Раковски върху поезията на Ботев. Добре обговорен е и модерният обрат в лириката на Ботев – пълният отказ от минало[2]. На този фон неизбежните тематизации на миналото в публицистиката му свидетелстват за отрано изработена комуникативна система, основана на диференцирано жанрово съзнание.

Изходният импулс на този текст се състои в опита да реконструирам тезата за християнизацията като културна вина в по-широк исторически и събитиен контекст. Българският 19 век е фундиран от първично понятие за вина. Още Паисий описва гръцката културна доминация като „вина“ на българите: „а много от тях [българите, б. м., С. Д.] се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за свое учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт“ (Паисий 2006: 111; курс. м., С. Д.). Това, което за хилендарския монах е вина, за Раковски е лудост (гръколудие), а за Ботев – болест. Една кратка история на гнева през Възраждането би могла да улови и връзките между Ботев и Бозвели. От извънредно значение е, че и двамата осмислят съприкосновението с гръцката култура като „болест“[3]. В диалога „Плач бедния мати Болгарии“ дискурсът на болестта е въвлечен в барокова верига от афективни определения. Гръкоманията е описана като „ядоотровна, тлетворна, прилепчива, чумохолерна, върлолюта, смертоносна и всепагубна болест“ (Бозвели 1968: 183). Без да е толкова радикален, колкото е Ботев, Бозвели е стигнал по пътя на собствения си жизнен опит до заключението, че християнството е медиумът на гръкоманията („чрез християнския вери обладало и обладава“ (Бозвели 1968: 143). Но колкото и бароково мощен да е езикът му и дори ексцесен, образът на Мати Болгарии е изработен до самия край на диалога като говорител на християнския морал.

Трудно е да мислим представата за християнизацията като културна вина у Ботев изцяло в някакъв локален контекст. Тук допускам, че тя се формира под влияние на немската историографска традиция, по-специално съчиненията на Йохан Кристиан фон Енгел, от една страна, и от нагона да се историзира настоящето, от друга. От съществено значение за опита с настоящето са сводът от текстове и събития, чрез които Ботев изработва анархистичния си профил. При Раковски декадентската теория за края на Първото българско царство е поднесена доста по-щадящо спрямо религията в контекста на една политическа хипертрофия, базирана на учредяването на гръцки титули в българската средновековна йерархична система непосредствено след покръстването. Декадентската версия, която тук ще се опитам да реконструирам, се появява при двамата автори в напълно различни по характер съчинения, но при абсолютна зависимост от задачите на настоящето.

 

Теоретично отклонение: история на настоящето

Нужно е да направя кратко теоретично отклонение върху понятието за история на настоящето. То възниква у Мишел Фуко, като за първи път се появява в края на уводната глава на книгата му „Надзор и наказание“ (1975). Нито в това, нито в по-късните му изследвания понятието се разработва систематично. В контекста на „Надзор и наказание“ „история на настоящето“ бележи намерението да се опише „една политическа технология на тялото“ (Фуко 1998: 35), захранвана в много по-голяма степен от проблемите на настоящето, отколкото от уроците на миналото. Затворническите бунтове на 20 в., и то не само във Франция, засягат самата материалност на човешкото съществуване – абсолютния недостиг на храна, топлина и пространство, но и прекомерното инструментализиране на тялото, подлагано на транквилизиране, изолация и наказания. Това са и бунтове срещу перфидния съюз между затвора и властта, предизвикващ дискусиите за затвора още през 19 в. В този смисъл, за Фуко създаването на история на затвора без диспозитива на настоящето е анахронизъм.

Отношението между проекта на Фуко за история на настоящето и генеалогичния подход е добре очертано в статията на американския професор по право и социология от университета в Ню Йорк Дейвид Гарланд „Що е „история на настоящето“? Върху генеалогиите на Фуко и техните критически предпоставки“ (Garland 2014). Най-напред той разграничава прецизно генеалогия от археология: „Археологията иска да покаже структурния ред, структурните разлики и прекъсвания, които разграничават настоящето от неговото минало. А генеалогията се стреми да покаже „произход“ и „възникване“ и как непредвидените обстоятелства при тези процеси продължават да оформят настоящето“ (Garland 2014: 371). Оттук следва, че именно методите на генеалогията могат да предпоставят една история на настоящето. Както отбелязва Гарланд, самата употреба на понятието история на настоящето е провокативна. Вътрешната парадоксалност на термина крие залога за критика на настоящето посредством анализ на миналото. Ако трябва да мислим с примери, бихме могли да дефинираме, че Раковски се държи като археолог в историографските си съчинения, той е следотърсачът на културните прекъсвания, докато Ботев е афективен очевидец на текущото време, чиито подстъпи към настоящето до голяма степен са свързани с ретроспективни аналитични операции. Въпреки това работно разграничение, наложително е да припомня, че Раковски пише своите исторически постановки не поради липсата на исторически съчинения въобще, а защото взема повод от текущи социални дискусии. Например книгата му „Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму (1860) възниква в контекста на начеващата дискусия за униатството в българския печат по това време.

И накрая на това теоретично отклонение бих искала да поставя акцент върху наблюдението на Дейвид Гарланд, че целта на генеалогията „не е търсенето на произхода“ (Garland 2014: 372), а създаването на критическа история. В този смисъл генеалогията представлява „начин да се използват историческите материали, за да се достигне до „преоценка на стойностите“ в настоящия ден“ (Garland 2014: 372). Много често и дори винаги генеалогическият подход на критическата история има своята отправна точка от констатации за настоящето. В публицистиката на Ботев това се буквализира с цял сноп от диагнози за състоянието на Османската империя, от една страна, и болестта на българския народ, от друга. От изключителна важност е, че „болестта“ в анамнезата на Ботев е заразна, т.е. не самопородена, а дошла отвън посредством културен трансфер от средновековна Византия. Ботевите констатации за състоянието на настоящето имат характера на „преоценка на стойностите“. Неговото историческо съзнание е белязано от политически грешки и културни вини.

 

Християнизацията като културна вина. Същност и контекст на идеята

Не е изненадващо, че в публицистиката на Ботев може да се открие оголен принципа на историята на настоящето: „За да се убеди човек, че тая манера на убеждения и тая метода на лечения не принася никому никаква полза, то е достатъчно да хвърли един кратък поглед връз днешното състояние на народът, да преброи годините, откакто той е влязъл в пътят на прогресът, и да направи аналогия между неговото прошедше и настояще.“ (Ботев 1976: 87). В случая аналогията между минало и настояще представлява тълкувателна операция, която трябва да разкрие причините за морбидното състояние на българския народ. В статия от в. Знаме, бр. 10, 1875 г., публикувана непосредствено преди [Излечима ли е нашата болест], Ботев вижда болестта най-общо в катастрофичното разминаване между принудителния труд под диктата на суверена и принудителния за империята прогрес. Това, че трудът не води до благосъстояние проблематизира статута не просто на поданика, а и границите на човешкото. В следващия брой на „Знаме“ Ботев се заема с по-сложната задача да потърси в историята причините за болестта. Открива ги в българското Средновековие.

Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив. Но историческият ход на работите, който го хвърли в съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приемането на християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяването на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна не дадоха на нашият народ да развие своят национален характер и да изработи здрави основи на своето бъдеще, а от друга страна отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристокрация. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристокрацията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготвиха смъртта на България. Във времето на Симеона, т. е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само върхът, а и до апогеят на своята смъртоносна болест. Право казва Енгел, че после смъртта на полугъркът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. (Ботев 1976: 91)

Темата за християнството като причина за разделяне на обществото и за упадъка на държавния живот в модерната европейска култура я въвежда най-силно преди Ницше английският историк Едуард Гибън (1737-1794) в края на 18 век[4]. В своя капитален труд „Залез и упадък на Римската империя“ (1776-1787) Ед. Гибън посочва като съществена причина за разрушаването на Рим вражеските набези на варварите и християните (Гибън 2003: 489). Той настойчиво подчертава, че учредяването на християнския култ е следствие „не от народно вълнение, а от декретите на императорите“ (Гибън 2003: 493).

В конкретния случай Ботев сам указва източника, от който се е информирал за държавния живот през Средновековието. Споменатият Енгел – Йохан Кристиан фон Енгел (1770-1814) – е немски историограф, автор на пространното съчинение от епохата на Просвещението „История на страните, подвластни на унгарската империя“ (1797). В България през 19 в. е популярен с теорията си за татарското потекло на българите, срещу която застават и Раковски, и Ботев. Той е ученик на двукратно превеждания през Възраждането Аугуст Лудвиг фон Шльоцер. Съчинението му съдържа обширна част, озаглавена „История на българите в Мизия“, която сравнително наскоро беше преведена на български от германистката Надежда Андреева (Енгел 2009). Доста подробно Енгел описва християнизацията на българите.[5] В профила на княз Борис правят впечатление тематизациите на страха. Читателят остава с впечатление, че именно поради персоналния страх на владетеля се случва християнизацията на двора и народа. И тук следва добре познатата ни история: вместо езически сюжет живописецът Методиус рисува по стените на ловния дворец картина на Страшния съд и Борис, уплашен, незабавно се покръства. Втората тематизация на страха е в контекста на оттеглянето на покръстителя от властта и е свързана с безпокойство от „бъдещето след смъртта“ (Енгел 2009: 122), което го кара да се замонаши. Няма съмнение, че и в разказа на Енгел споменатият Методиус съвсем като при Паисий е братът на Кирил, защото се споменава Моравската мисия и последвалата след нея аудиенция на двамата братя в Рим, за да им се потърси отговорност, че са си позволили да въведат богослужение на славянски език. Това сдвояване на фигурите на покръстител и буквотворец, възприето у нас вероятно под руско влияние[6], е достатъчно интересен компонент в сюжета на покръстването. За историографите на този период изглежда нормално изнамирането на азбуката по свръхестествен начин, респ. по Божия повеля, да се синхронизира с религиозно мисионерство. Подобно недиференцирано тълкуване подчертава, че християнизацията е част от по-мащабна културна задача. Неслучайно в разказа на Енгел, когато двамата просветители били привикани в Рим, им се  потърсило сметка за „техните малко ориенталски принципи“ (Енгел 2009: 117). Изглежда, че собствено българската гледна точка от Паисий до пиесата на Добри Войников „Покръщение на Преславский двор“ (1866) открива в сдвояването на фигурите на покръстителя и културния апостол фактор за стабилизирането на  национаидентификационния мит, а западната привижда в същия сюжет имперски културни инвазии.

Енгел не пропуска да отбележи, че учредяването на християнския култ може да е съпътствано със „светски политически облаги“ (Енгел 2009: 112). Според него актът на покръстването означава подчинение, като дори допуска, че стореното от Борис Михаил може да се разбира като доброволно присъединяване към Византийската империя. (Енгел 2009: 109)

При всички случаи в прелюбопитния разказ на немския историограф се улавя и негативното му отношение към гърците. Той смята, че поучително за историята е „педантичната лъжеблагоговейност на византийците (в остър и дори до наши дни срещан контраст с тяхната мекушава, вероломна, кръвожадна природа)“ (Енгел 2009: 115). На подобна двуплановост на характера се основават стереотипите за гърците от незапомнени времена. Енгел обръща значително внимание в разказа си на смесените бракове, сродяващи българския аристократичен двор с императорската династия. Десетилетия по-късно Раковски ще доведе това наблюдение докрай, като види причините за падането на царството не в изтощенията след многобройните войни на „полугърка“ Симеон, повсеместния глад и напастта от скакалци, както настоява Енгел, а тъкмо в сродяването с византийската цивилизация. А ето и Енгеловото описание на упадъка, почти дословно цитирано от Ботев. „След смъртта на Симеон България се намирала в състояние, подобно на онова, в което била Франция след смъртта на Лудвиг XIV – гримирана със слава отвън, изтощена и опустошена отвътре.“ (Енгел 2009: 145) Няма съмнение, че тезата на Ботев за диалектиката на апогей и крах във века на Симеон, наречен „полугърк“ най-напред от летописеца Луидпранд, е ехо от съчинението на Йохан Кристиан фон Енгел. Генеалогичният срез на Ботев обаче не се изчерпва със заемане на готови представи. Той контаминира историческото знание с конкретни идеологии на настоящето (анархизъм, народничество), за да стигне до ретроутопията за патриархално битие и завръщане към „народните начала“ (Ботев 1976: 18). Тази теза е разгърната в статията му „Народът. Вчера, днес и утре“ от 1871, където за първи път въобще отваря дума за „вредата“ на християнството:

Метнете поглед връх историята на Българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. (Ботев 1976: 17)

И тук бие на очи думата разврат, която заедно с болест и смърт попада в общ семантичен регистър. Налице е една строго детерминирана употреба, реферираща единствено към дворцовата аристокрация. В този смисъл думата разврат бележи отношение между сексуална хипертрофия и власт. Вероятно Ботев се е повлиял и от позицията на анархистите спрямо религията. Например Михаил Бакунин описва Църквата като „блудница“ (Бакунин 1892: 34) в популярната си брошурата „Парижката комуна и понятието за държавата“ (1871). Но разврат съдържа и смисъл на безпътност и безсъдбовност. Такова значение отбелязва Найден Геров, който тълкува прилагателното „развратний“ със семантично близките му думи: „развалений, разблудний, безчестний, безпътний, чапкън“ (Геров 1978: 14; курс. м., С. Д.)[7]. Колкото до анархистите, под тяхно влияние Ботев изработва най-стабилната диалектическа двойка в публицистиката си – господарят и робът. Особено интересна в тази диалектика е формулата „робове сами на себе си“ (Ботев 1976: 93), която възниква в контекста на едно самопричинено непълнолетие, базирано на безкритичното придържане към външни цивилизационни модели.

Следва да разгледам как се отнася към покръстването Георги Раковски. Темата се поставя още в бележките към „Горски пътник“ (1857):

Във време християнства българское вътрешно устройство правления и гражданскии закони постъпенно се изменили съобразно духу християнства. Срождение с византийски двор изменило и народний дух; вмъкнала се в България заразителная разкошност и много други рабски работи; тогава се виждат села, дадени на манастири да работят! Но те са били изключени от друго даждие; тогава се вмъкнали в преславский двор, а най-паче в търновский, нови титули; оттогава почнал и българский народ да пропадва постепенно!…(Раковски 1983: 381)

Четири години по-късно Раковски помества този пасаж в историческата си книга „Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму“ (1860). Не става дума обаче за директен автоцитат, а за разширено тълкуване. Във втората редакция се инкорпорира образа на гиздавите гъркини:

Срождение с Византийски двор постепенно изменило български народен дух, защото не само български царие се женили за гъркини, но и много войводи и знаменити българи земали от тая порода, както се доказва от самая византийска повестност и от наши народни песни. […] тогава се вмъкнали в Преславски двор, а най-паче в Търновски, нови гръцки санове и титули и гръкоманство пренесено и вдъхнато българъм от гиздави гъркини, коих византийски двор за своя бъдъща цел е давал българъм! (Раковски 1984: 43)

Точно в този пункт Ботев плътно следва Раковски. За „династическите хитрини“ на Гърция ще стане дума и по-нататък в съчинението му за Асеневци (Раковски 1984: 78). Известно е, че идентификационният мит на българите през 19 в. се базира на отрицаваната другост. Редица текстове от периода го потвърждават. Но eдва ли е случайно, че тъкмо при Раковски се появява за първи път идеята, че християнската култура опосредява постепенното пропадане на Първото българско царство. Този извод в историческото съчинение за Асеневци стои след пространно описание на средновековната българска титулатура, обременена по необходимост с нови звания и санове при учредяването на християнството. Подобна промяна в йерархическия ред води до разколебаване на строго регламентираните отношения между власт и народ и до неизбежна промяна в законотворчеството. Освен всичко друго, Раковски като че ли имплицира, че с християнизацията се пораждат и нови форми на подчинение (работа за манастири), подчертавайки, че роби от български род преди не е имало.[8]

Разбира се, тълкуванието на Раковски за произхода на краха на царството се случва в контекста на една мащабна идея, въдворена и в поезията му. Става дума за изгубената древност на българите. Текстът „Горски пътник“ поддържа мита за изчезналите летописи, изработен още от Паисий „[б]ългарский народ прежде християнства имал е и той не само свое обширно баснословие, но и своя писменост и книжнина, добре развиена и пространна, но черна съдба тако е отредила да пропадне и да с’ изгуби негова драгоценна древност!“ (Раковски 1983: 317) А ето и изражението на подобна представа в ораторната част на неговия повествителен спев.

Не сме ми в Българско ту преселци,

како пристрастно брещуряват

неции списатели германци,

с разна ж’ имена н’ укоряват!

 

Писменост ми когда сме имали,

они са били чисти дивляци!

С жълъд са се по гори питали,

били са те съвсем безкнижници!

 

(Раковски 1983: 232; курс. м., С. Д.)

 

Предполагам, че стихът, посветен на пристрастните немски писатели, реферира към Йохан Кристиан фон Енгел. В контекста на замечанията Раковски не се съгласява с теорията на немския историограф за татарското потекло на българите (Раковски 1983: 340). А самият факт, че Ботев превежда съчинението на Д. Иловайски „За славянското произхождение на дунавските българи“ през 1875 г., показва, че теорията на Енгел през 19 в. по нашите земи е била изключително популярна.[9] Няма как автори от такъв мащаб да не се вълнуват от проблема за произхода. Произходът и прекъсванията са прицелните места за една културна история на настоящето. Археологическият потенциал на научната проза, но и на поезията на Георги Раковски се състои в набелязването и тълкуването на значително културно прекъсване, настъпило по времето на Първото българско царство. Подмяната на верския фундамент и на изличаването на автохтонното, според Раковски, книжовно наследство поражда мотива за изгубената сияйност в речта на мъдри Момчил от „Горски пътник“:

Како сме после ми пропаднали?

Кая е била главна причина?

Царство защо сме си изгубили?

Сяйност наша како загина?

 

(Раковски 1983: 231)

 

Въпросите на Момчил изработват археологическа стратегия за тълкуване на миналото. Като контрапункт на идеята за изгубената сияйност идва етимологията на името Асен, възстановителя на царството, в историческата книга, която Раковски му посвещава: „реч Асен е съставена от а отрицателно равно не и от сѣнь – засенение, тъмнота. А-сѣнь значи нетъмний, незасенений, светлий преносно“ (Раковски 1984: 99; подч. на автора). Идиосинкразното тълкувание на името на царя участва в обговарянето на културния зев между Първото и Второто българско царство, фундиран от опозицията изгубена сияйност – светлина. Но в това повествование Раковски не се държи докрай като археолог. Той не създава историографски труд, изхождащ от безпристрастна точка в настоящето, а се включва активно в начеващата дискусия за униатството в публицистичния печат. Нещо повече – отговаря с цяла книга на анонимната статия „Един поглед върху българската история“, публикувана в „Месецослов на българската книжнина“ от 1857 г., която пропагандира униатството. Униатите припознават папата като духовен глава на българите. По-късно става ясно, че авторът на статията е Драган Цанков, възпитаник на лицея в Бебек или „Бебешката езуитска фабрика“, както го нарича Раковски. (Раковски 1984: 93). Внимателно изследван е този актуален контекст на възникване на историческата книга за Асеневци в книгата на Катя Станева за Раковски „Апология на българското“ (1996). Авторката вижда в дебата за униатството, който набира сили у нас след Кримската война (1853-1856), повод за „инструментализиране на миналото“ (Станева 1996: 121). Базова идеологическа стратегия на Раковски е оценностяването на своето и неглижирането на всичко външно и чуждо (Станева 1996: 129). Вземайки повод от актуалните дебати, Раковски въобразява народното тяло като колективен субект на принадлежност към едно величаво минало, наречен от К. Станева „историзираното ние“ (Станева 1996: 118, 147, 157).

Като част от този колективен субект авторът се самозадължава в специално възвание към българския народ в края на книгата да предупреди за новите мисионери – „папищаши“, „отцепници“, „хитници Христоваго стада вълци“ (Раковски: 1984: 96, 96, 98). Интересно е, че обръщението към българите има характер на апология на вярата:

Наша вяра всегда е била най-добрий и най-милий наш утешител и наша премила народност, ако се е днес между нами овардила, то ние сме длъжни на наша прадедна вяра, коя сме в точност държали и държиме! Иначе изгубили бехме народност и име българин би се преобратило на друго! Раздор прадеднаго вероизповедания е уничтожения народности, а най-паче между народу, кой няма своя свобода, а зависи от других! (Раковски 1984: 96)

Не е ли в противоречие подобно остойностяване на православието с теорията за пресичането на езическата картина на света? Като теоретик на културните прекъсвания Раковски изобщо не си поставя за цел да анихилира ценностния статут на православието, дори напротив – отдава му дължимото в културната памет. Той подхожда към историята с археологически инструментариум, като цели да изследва пластовете на времето и да въобрази сред тях изличената древност на българите. Тезата, че средновековното българско царство постепенно губи своята автономия под диктата на цивилизационния (християнски) универсализъм е достатъчно странна за българския 19 в. Тя имплицира, че учредяването на християнството през 9 в. в средновековна България е революция отвън и начало на голямото разомагьосване на родния космо-мито-логос.

 

Християнизацията като революция

Пеняз сребърен, тежък 19 грама, находи се в сбирка господ. съветника Лазара Арсениевича в Белград. На една страна му е Исус Христос по тогдашни обичаи, а на друга е светец, предаещ царю знамен (препорец, хоръгва, байрак) държави, на кого се види и звезда. Цар же гологлав, в дълъг царски турпан, приема с десница си знамен, а в лява си ръка държи свитък книга (а не кратак скиптр, както е в Гласнику писано), кое може да се тълкува книга държави, закони правления. (Раковски 1983: 100)

Откъсът представлява описание на сребърна монета и е част от последния дял на книгата за Асеневци, озаглавен „Десет стари български пенязи“. Дори в нумизматичните си наклонности Раковски се проявява като тълмач на миналото. Монетата изобразява увенчаване на владетел с инсигниите на властта. Според Раковски става дума за цар Асен, а светецът вероятно е св. Димитър Солунски, под чиято благословия и покровителство се случва възстановяването на Второто българско царство. Такава е легендата, пространно цитирана от книга „Царственик“ (1844). Незаобиколим е фактът, че покръстването има едно важно политическо приложение – участва в стабилизирането на светската власт. Нещо повече, то е важен фактор в освещаването й, което гарантира абсолютната неприкосновеност на властта: „[к]ато освети же церквата [св. Димитър, б. м., С. Д.]; зема венец и багреница царска и венча Асеня на царство болгарское, и каза народу защо му е повелено от бога чрез светаго Димитрия да го венчае на царство и така народ от радости викаха велегласно: „Да живит Асен цар, на многая лета, Асеню царю болгарскому многая лета!!!“ (Раковски 1984: 101). От цитата ясно личи, че църквата е иззела посредничеството между Бог и народ. Този процес на монополизация е внимателно анализиран от Марсел Гоше в книгата му „Разомагьосването на света“ (1985). Той изследва механизмите на институционализация на религиозния опит, осъществяващи прехода от едно холистко общество на древните култове към едно общество, чиято възжелана трансцендентност е опосредена от тялото на Църквата. Гоше нарича този процес „бюрократизация на вярата“ (Гоше 2001: 200). Изследователят разкрива същината на християнската революция чрез анализа си на посредничеството между земните и небесните йерархии, като показва как се променя достъпа до трансцендентния абсолют при примитивните религии, от една страна, и универсалните религии, от друга. Под „холистки модел на общество“ (Гоше 2001: 39-40) Гоше разбира онова състояние на съ-битие, при което вярата съществува като всеобщ закон за всички в един общ свят на видимото и невидимото. В такава примитивна картина на свят вярата все още не може да бъде обект на избор, а шаманът и вождът се оказват в един йерархичен ред. В този смисъл, независимо дали е шарлатан или действително човек с трансгресивни способности, шаманът няма привилегията на извънредно посредничество между живите и мъртвите, на която по-късно Църквата и нейните служители ще настояват. Марсел Гоше вижда разомагьосването като процес на отделяне на божественото от света, в чиято двояка последица се състои революцията на християнския опит: 1) чрез отделянето на божественото от света човешкият Бог изглежда величав и неприкосновен и 2) бидейки абсолютен Друг в последователното си и безкрайно отдалечаване от земята, Бог ще се окаже обект на една все по-лична връзка, което естествено води до радикално обръщане на индивида към себе си и култивиране на вътрешен живот (Гоше 2001: 91). Църквата се конституира тъкмо поради революционното посредничество на Христос. Вместо да свързва тукашно и отвъдно, Исус още повече участва „чрез мистерията на своето тяло“ (Гоше 2001: 200) в раздалечаването на земните жители от безкрайния и абсолютен Бог, защото самият той е безкраен и абсолютен като негова инкарнация. Появата на Христос, която е исторически легитимна, за разлика от нямащите начало примитивните религии, прави възможна институционализацията на вярата. Това означава най-общо, че Църквата се ангажира с посредническа роля чрез строго изработена инфраструктура на богопочитание. Ето как Йохан Енгел описва прехода от природно към институционализирано богопочитание, когато разказва за покръстването на българите: „Вместо внимателно спазване на определено време и час, на предчувствие и знамения, вместо заклинания, магии и шеговити игри, на които досега те отдавали голямо значение пред всяка битка, им наложили предварително молитвено благоговение“ (Енгел 2009: 113).

Революцията на християнството включва важна промяна в статута на суверена. Той заема мястото на отсъстващия Бог. Сребърната монета, описана от Раковски, представлява репрезентация на „теологично-политическа алхимия“ (Гоше 2009: 235) или, по-друг начин казано, изоморфизъм между бог и трон. Бидейки владетел по Божия повеля, суверенът получава предаността на подчинените си по силата на закона, а църквата гарантира бъдеще след смъртта. Английският историк Едуард Гибън в монументалната си история на Римската империя не заобикаля това: „Във всяка революция диханието, кимването на суверена са били приемани от едно покорно духовенство.“ (Гибън 2003: 104). Утвърждаването на господството на суверена се дължи на систематичното участие на свещеническата власт в държавния ред, базиран на императива за душеспасение – „чакаш’ от тях душеспасение“ – казва Момчил в „Горски пътник“ (Раковски 1983: 235).[10] Реално се стига до разширяване на църковната власт, администрираща херменевтиката на небесното тайнство. Заради сакрализирането на светската власт се случва автономизирането на земната сакралност от небесната, което води до кардинална промяна в отношението власт – общество. В българския средновековен контекст промяната както във вертикалния, така и в хоризонталния жизнен ред е функция на имперската цивилизационна политика на Византия. Християнизацията довежда до значителна трансформация на жизнения цикъл. Освен инвазията на гръцки санове в българската система от титули се случва и опразване от функция на професионални роли. По силата на закона, за да се гарантира мира с империята, българските воини останали с празни ръце. Тази последица Раковски пресъздава в „Горски пътник“ така:

Сам император мир купуваше

скъпо, безчестно, ценою злата!

Войнство в празности пребиваше,

тягостна бе народу срамота!

 

Славни прежде предводители

в празности, в лов се занимаваха,

общаго блага те грабители

увеселения сам’ ищяха!

 

Диво же, лукаво духовенство

кто всегда просвет’e e опърност,

в силно достигнало развращенство,

от скверна дишаше безбожност!

 

(Раковски 1983: 234, курс. м., С. Д.)

 

Тези редове, макар и „измислени мечтайно“ (Раковски 1983: 375)[11], участват, заедно с книгата „Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму“, в конституирането на тезата за християнизацията като културна вина. Оттук не изглежда дълъг пътят между пребиваването в празнота, на което Раковски настоява, и разврата в радикалната версия на Ботев.

 

Вместо заключение: Боян Магесника

В съчинението за Асеневци Раковски се е опитал да изнамери образ на езическата картина на свят, въплъщаващ атавизмите на изгубената българска древност. Спрял се е на багренородния син на цар Симеон – княз Борис Венеамин, идентифициран по традиция с легендарната фигура на Боян Магесника. Той е бил известен с умението си да превръща хора в диви животни и себе си във вълк.[12] Що се отнася до превращенията, интересен детайл към образа привнася историографът Енгел, отдавайки свръхестествените му умения на „изкуството на Цирцея“ (Енгел 2009: 145). Като изоморфен на богинята Кирка, Боян Мага споделя както нейната хтонична, така и соларната ѝ характеристика[13]. Той е едновременно тайновед и вещер, а съюзът между знание и загадка обуславя мистичната му природа. Способността за превращение представлява всъщност една особена дарба за въплъщение в звяр и природа, чиято най-важна последица е напускането на човешкия ред. Другата черта в инварианта на образа четем в първия български учебник по химия от 1871 г. на Д. Енчев, където Боян Мага е представен като химик и астроном[14]. Но той е преди всичко фигура на съпротивата или, както отбелязва най-вещият съвременен изследовател на образа Светлана Стойчева,  „духът на българското отрицание“ (Стойчева 2009: 77).

Трудно е обаче да се надгради съществено историзиращият пробив на Васил Пундев от едноименната му студия, публикувана самостоятелно през 1923 г. Именно Пундев пръв си е представил, че опитът на Боян Магесника с трансцендентното, който днес изглежда немислим, незаписан и изгубен, може да се окаже възпроизводим в отдалечена историческа точка. Подобно действо на изличената памет, мислимо според езическия светоглед като превращение, а според християнския – като въплъщение, е възможно единствено посредством изключително творческото съзнание. От съществена важност е, че именно автор като Раковски е допринесъл най-силно за оформянето на културния профил на фигурата на Боян Магесника.[15] И не е случайно, че точно в книгата за Асеневци четем и народна песен за цар Симеон и сина му Боян, отиващи на сражение[16]. Знаково е, че песента е мистификация[17]. Това обяснява една напълно нова характеристика във фактурата на образа на Боян Мага от романа на Александър Велтман „Райна, блъгарска царкиня“ (1843) до есето на Найден Шейтанов „Хилядогодишнината на Боян Магесника“ (1923) – неговата боеспособност. В песента Боян, заедно с войските на баща си Семо (звателна форма на Симеон), стига до Златната порта на Цариград, съпътстван от орле. Подобно вторично изпълване на образа с воинско достойнство се засреща антитетично с картината на бездействащите воеводи в речта на Момчил. Освен това в бележките към „Горски пътник“ Боян е определен като „чутен български стихотворец“ (Раковски 1983: 319). В модификацията на Раковски Боян Мага прилича на античен свръхчовек. Не е трудно да се предположи, че тук имаме особен случай на идентификация с археобраза. Още повече че самият Раковски посочва в собственото си Житие (1866), че е родом от Раково, родното място на Боян Мага: „Тойзи град Раково е бил отъчество храбраго Бояна, кой предвождал цар Симеоновое войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена откъм Златния врата крепости.“ (Раковски 1983: 90) Подобен жест е сигнал за родство по избор. Откъсът от автобиографичния текст тавтологизира редовете за Боян в съчинената от Раковски песен. По-нататък Житието настоява изключително на воинската принадлежност на Боян.

Магьосник в речника на Н. Геров означава и „друмник“ (Геров 1977: 3)[18]. Асоциацията с „Горски пътник“ е неизбежна. Раковски се отнася към фигурата на Боян Магесника много по-сложно от всеки друг автор, посегнал към образа, но не за да запълни липси в миналото, а за да го включи в критическата история на настоящето. От една страна, Боян Мага утаява седиментите на българското езическо минало. От друга, той е въобразен от автора на „Горски пътник“ и като надвремеви идентификационен символ, отворен да поеме нови функции, насъщни за настоящето. Воеводството е такава роля, въдворена в образа на Боян Мага след Кримската война или след „новата безизходица“ (Илков 2014: 30). Обсесията на Раковски с българската старина има своята отправна линия в едно подлежащо на историзиране „сега“. Но Боян Магесника е и профетическа фигура. Стоян Михайловски в своята баладна интерпретация акцентира, че именно Боян Мага е предсказал падането на Първото българско царство.[19] За да тълкуваме подобно поетическо решение, ни е нужен контекстът на религиозните размишления на Михайловски, където четем за грешката на Борис Михаил, описан като „смес от мистик и деспот“ (Михайловски 1941: 111). За Михайловски християнизацията се осъществила под диктата на политическа принуда и насилие, в резултат на които българинът не могъл да се раздели докрай с езическия духовен фундамент. Това обяснява защо Боян Мага е бил безспорен авторитет за все по-дистанциращото се от властта народно тяло[20].

Макар и предмет на този текст да е една подлежаща на историзиране „вина“, публичните езици на 19 в. съдържат и своите оневиняващи реторики. Народът е „жертвеното агне“ на властта. Злото преди всичко е инвазия на етническата другост. Неслучайно декадентската версия за християнизацията в диалога Ботев – Раковски ще бъде подхваната през 20-те и 30-те години на 20 век преди всичко в ракурса на едно добре организирано оценностяване на родното, точно когато се отбелязва хилядогодишнината на Боян Магесника. В тези години Боян Мага е преимуществено шаман, чиито екстатични напеви са белязани от помирението на агнето с лъва[21], от укротените зверове на историята.

 

Библиография:

Андреева, Н. България и българите в едно немско историческо съчинение от края на XVIII в. В: Енгел, Й. Историите на българите в Мизия. Прев. Н. Андреева. Велико Търново: Пик.

Аретов, Чернокожев 2008: Аретов, Н., Чернокожев, Н. Българска литература XVIII-XIX век. София: Издателска къща Анубис.

Бакунин 1892: Бакунин, М. Парижката комуна и понятието за държавата. София: Печатница на Спиро Гулабчев.

Бозвели 1968: Бозвели, Н. Съчинения. София: Български писател.

Ботев 1976: Ботев, Х. Събрани съчинения. Ред. Ст. Таринска. Т. 2. София: Български писател.

Велкова-Гайдарджиева 2001: За магическите одеяния на Боян Магьосника („Боян Магьосникът“ на В. Пундев и „Хилядогодишнината на Боян Магесника“ на Н. Шейтанов) В LiterNet № 4 (17) от 09. 04. 2001: http://liternet.bg/publish2/avelkova/magiosnika.htm

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Част трета. София: Български писател.

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Част. Четвърта. София: Български писател.

Гибън 2003: Гибън, Ед. Залез и упадък на Римската империя. Прев. Ан. Даскалов. София: Изд. къща Лик.

Гоше 2001: Гоше, М. Разомагьосването на света. Политическа история на религията. Прев. Евгения Грекова. Перник: ИК Женифер-Хикс.

Енгел 2009: Енгел, Й. История на българите в Мизия. Прев. Н. Андреева. Велико Търново: Пик.

Илков 1998: Илков, А. Възрожденската утопия. В: Български месечник. 6-7(1). 253–259.

Илков 2014: Илков, А. Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика. София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

К [Кирил Василев] 2017: К. Ани Илков на 60 В: Култура, № 1, 2017.

Калфина 2008: Разказът за Кирка в „Одисея“ В: LiterNet № 11 (108), 30.11. 2008: http://liternet.bg/publish23/v_kalfina/razkazyt.htm

Милев 1921: Милев, Г. Боян Магесника В: Везни. 7 (3).143–144.

Михайловски 1884: Михайловски, Ст. Нашите деди (Боян Магесникът, Поп Богумил) В: Периодическо списание на БКД, № 10 (3). 103–107.

Михайловски 1941: Михайловски, Ст. Неиздадени съчинения. Т. 2. Религиозни и философски съчинения. Ред. Ив. Богданов. София: Хемус.

Мутафов 2003: Мутафов, Е. Интелектуалната съдба на Ботев и Раковски. В: LiterNet. 12.05.2003. http://liternet.bg/publish8/emutafov/sydba.htm

Паисий 2006: Паисий Хилендарски. История славянобългарска. София: Дамян Яков.

Пелева 1998: Пелева, И. Ботев. Тялото на национализма. София: Кралица Маб.

Пенчев 2016: Пенчев, Б. Въздишката на Муртагон. Паисий и произходът на една историческа легенда. В: Култура, идентичности, съмнения. Ред. А. Алексиева, Н. Данова, Н. Чернокожев. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Николай Аретов. София: Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“. 106-116.

Пундев 2001: Пундев, В. Боян Магьосникът В: Пундев, В. Избрани творби. 15-51. София: СУ „Св. Климент Охридски“.

Раковски 1857: Понятие о българскому язику В: Дунавски лебед. Новий сад. 1–8.

Раковски 1983: Раковски, Г. Съчинения. Т. 1. Ред. К. Топалов. София: Български писател.

Раковски 1984: Раковски, Г. Съчинения. Т. 3. Ред. В. Трайков. София: Български писател.

Станева 1996: Станева, К. Апология на българското. Творчеството на Георги Раковски. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Стойчева 2009: Стойчева, Св. Боян Магесникът – скритата фигура на българския дух. В: Стоян Михайловски, Пенчо Славейков – ракурси на модерното. 53–79. София: Изд. център Боян Пенев.

Фуко 2008: Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

Чернокожев 2001: Чернокожев, Н. Български възрожденски идентификации – приложенията на християнството В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX – XX век). Съставители Аретов, Н., Н. Чернокожев. София: Институт за изследване на интеграцията. 54–88.

Garland 2014: Garland, D. What is ‘‘the history of the present’’? On Foucault’s genealogies and their critical preconditions In: Punishment & Society 2014, 16(4). 365–384.

 

[1] Николай Чернокожев също засяга проблема за радикализма на Ботев по отношение на християнството в един по-широк контекст на изследване на употребите на религията още от Паисий през Софроний, Бозвели, Войников, Друмев и др. „Срещу християнството, но не във фенерската му институционална осъщественост, застават малцина български възрожденци, а и тези, които манифестират неприемането му го мислят не като бащина вяра, а като чужда – византийска. Най-радикален в това отношение е Ботев, предлагайки един ретроутопичен модел на българското бъдеще.“ (Чернокожев 2001: 85)
[2] Ср. Аретов, Чернокожев 2008: 194.

[3] Много подробно изследва дискурса на болестта в Ботевите текстове Инна Пелева в книгата си „Ботев. Тялото на национализма“. Вж главата „Болест“ и „старост“ във възрожденския речник на репресията“ (Ботев 1998: 172-192). Пелева определя болестта като „реторически подстъп към „национал-тенденциозното“ описание на сегашното, миналото и бъдещето-проект, на българите и на другите.“ (Пелева 1998: 172). Въпреки прецизно изработения глосариум на морбидното в контекста на Ботевата публицистика, извън изследователския фокус остава коментар върху отношението на Ботев към християнството.

[4] Благодаря на проф. Владимир Градев, че ме насочи към този автор.

[5] Очевидно сюжетът за християнизацията на преславския двор е много популярен в немската литература. Вж книгата на Надежда Андреева „Покръстването на българите в немски пиеси от XVIII-XIX в.“ (2004).

[6] Бойко Пенчев върви по следите на сюжета за отъждествяването на живописеца Методий с Методий, брата на Кирил, в статията си „Въздишката на Муртагон. Паисий и произходът на една историческа легенда.“ Като не изключва Паисий да е проявил въображение, достойно за национално-идеологическия наратив, Б. Пенчев открива, че той вероятно е познавал текстове, базирани на известния руски летопис от 12 в. „Повест за изминалите години“, където Методий, освен че рисува картината на Страшния съд, се проявява и като неин тълкувател. И заключава: „Най-интересното обаче е, че в някакъв смисъл „руската следа“ при Паисий може да е всъщност „връщане“ на нещо, зародило се в старобългарски контекст (Пенчев 2016: 114).

[7] Ср. с речта на мъдри Момчил в „Горски пътник“: Горди же гърци впаднали бяха / в блудност, в разкошност; в гнусно содомство, / страсти развратни тях си владяха, / всякое бе изчезнало чувство! (Раковски 1983: 233).

[8] За семантичната връзка между  думите работа и робство вж Раковски 1984: 117. Ср. също и Михайловски 1941: 22.

[9] Надежда Андреева в своята обширна студия към превода си на „История на българите в Мизия“ предполага, че съчинението на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“ е написано „по повод на, заради и срещу“ съчинението на Енгел (Андреева 2009: 53).

[10] Бозвели в диалога „Плач бедния мати Болгарии“ говори с отвращение за натуралната цена на душеспасението: „Облечени в попски и постнически долги дрехи, с привесени долги бради, возседнали на хранени коне, кръстосват по селата ръсещи, собират жито, ичмен, ръж, просо, кукурузи, овес, лук, чеснок, ряпа, чукундур, праса, зеле и пипер, бял и черен боб, грах, леща, и от всякакви сочове и овощия, и повясма волна, ерена и козина, и друго кой какво им даде“ (Бозвели 1968: 156).

[11] Това е пределно кратката дефиниция на Раковски за литература.

[12] За тези му способности свидетелства средновековния летописец Луитпранд още през 10 в., ср. Пундев 2001: 18.

[13] Ср. характеристиките на богинята в литературата и античната иконографията в статията на Вяра Калфина „Разказът за Кирка в „Одисея“, виж: Калфина 2008.

[14] Ср. Пундев 2001: 40; Стойчева 2009: 63; Велкова-Гайдарджиева 2001.

[15] Вж изследванията на Пундев 2001, Стойчева 2009, Велкова-Гайдарджиева 2001.

[16] Изключително важен е контекстът на първата публикация на песента в пилотния брой на в. „Дунавски лебед“ от 1857 г. Текстът на песента е публикуван като приложение към изпълващата целия брой статия на Раковски „Понятие о българскому язику“ (Раковски 1857: 1-8). В този материал авторът известява, че ще предлага на читателя „стари песни и проповедки, коя са се съхранили правилно у говоримий днес в България език, и ако негде погрешим нещо, то свободно могат да ни са отговорят наши учени, кое мъй на драго сърдце, и с голяма признателност щем възприемна“ (Раковски 1857: 7). Мистификацията в случая е истинска провокация, насочена не към сигурното ѝ развенчаване в бъдещето, а още към текущото настояще.

[17] Ср. Пундев 2001: 38.

[18] На това значение на думата обръща внимание и Антония Велкова-Гайдарджиева: Гайдарджиева 2001.

[19] Вж анализа на наративната структура на баладата, направен от Св. Стойчева: Стойчева 2009: 53-79.

[20] Г. Милев набляга на този момент в негативната си рецензия за драматизацията на Кирил-Христовата историческа трагедия „Боян Магьосникът“ (1914) в Народния театър, виж: Милев 1923: 144.

[21] Ср. К 2017: 1.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018