Хуго Бал – Откриващ манифест, 1-ва Дада вечер

 

Цюрих, 14 юли 1916

 

Дада е ново направление в изкуството. Това може да се разпознае по факта, че досега никой не е чувал нищо по въпроса, а утре цял Цюрих ще говори за това. Дада е взета от разговорник. Тя е нещо ужасно просто. На френски означава детско конче, мания. На немски: чао, махайте ми се от главата, хайде някой друг път! На румънски: „да, наистина, прав сте, така е. Разбира се. Правим го.” И така нататък.

Международна дума. Само една дума – и думата като движение. Просто ужас. Когато от това се прави направление в изкуството, значи искаме да отстраним усложненията. Дада психология, Дада литература, Дада буржоазия и вий, почитаеми поети, дето винаги сте правили поезия с думи, но никога не сте правили самата дума поезия. Дада Световна война безкрай, Дада революция без начало. Дада, приятели и Същопоети, най-скъпи проповедници. Дада Цара, Дада Хюлзенбек, Дада м’дада, Дада хм’дада, Дада Хю, дада Ца.

Как да постигне човек вечното блаженство? Като казва Дада. Как се става известен? Като казваш Дада. С благороден жест и файнско благоприличие. До лудост, до безсъзнание. Как да се отърсиш от всичко змийорско и журналистическо, всичко миличко и спретнатичко, всичко изморализирано, вскотено, предвзето? Като казваш Дада. Дада е мировата душа, Дада е гвоздеят на програмата, Дада е най-добрият сапун от лилиево млечице на света. Дада господин Рубинер, Дада господин Короди, Дада господин Анастазиус Лилиенщайн.

В прав текст на немски това ще рече: гостоприемността на Швейцария трябва да се цени над всичко, а по естетическите въпроси важи нормата.

Аз чета стихове, чиято цел е най-малкото отказ от езика. Дада Йохан Фуксганг Гьоте. Дада Стендал. Дада Буда, Далай Лама, Дада м’дада, Дада м’дада, Дада хм’дада. Нещата опират до свързаността и лекото й прекъсване преди това. Не искам никакви думи, измислени от други. Всички думи са измислени от други. Аз искам моята собствена поразия с отговарящите й гласни и съгласни. Когато дължината на трептенето е седем лакти, аз искам съответно дълги седем лакти думи. Думите на господин Шулце са дълги само два сантиметра и половина.

Тук и сега може ясно да се види как възниква членоразделната реч. Аз просто зарязвам звуците. Изплуват думи, рамене на думи, крака, ръце, длани на думи. Ай, ои, у. Не бива да се допуска появата на прекалено много думи. Стихът е възможността да минеш без думи и без езика. Този проклет език, по който лепне мърсотия като от ръце на търговски посредници, протрили монетите. Аз искам думата там, където тя престава и започва.

Всяко нещо има своя дума – това е самата дума, станала нещо. Защо дървото да не може да се нарича плуплуш – и плуплубаш, когато е валяло? И защо изобщо трябва да се казва някак? Нима трябва навсякъде да лепваме устата си? Думата, думата, тъкмо тук, горко ни, думата, уважаеми господа, е обществена работа от първостепенно значение.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, Corfu, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Petra – Урбанистично

 

Буря

Зевс
подгони колесницата си
по калдъръмените облаци.
Грохота разтърси
неустойчивите слоеве във мен.
Лавини полетяха в пропасти –
вечно гладни,
зинали усти,
жадуващи съмнения.

Как
да спра земното притегляне?

 

Урбанистично

Ти –
приютени по корнизите гълъби,
улици,
лица,
настроения.
Разлетели се атоми,
устремени навътре ракурси,
линии,
цветове,
отражения.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ваня Вълкова – Градска памет

 

Видение

Видях тишината да ме плаши, без образ
Видях вечерните птици да си тръгват, без глас
Видях двойно небе, без възможност да летя

август-септември, 2018

 

Жонгльор в града

Момичето-жена изхвърля
отровна красота, а всичките кутии мълчат
и няма трафик.

Ръцете й разпръскват
водна памет, а атмосферата изгражда
асиметрични образи-лъжи.

Момичето-жена изобличаващ дъжд-
жонгльор на линията на смъртта
Не стъпва по асфалта с белези на предоволство-празнота.

Коремът й расте със часове,
огромна плътна самота
– О, мамо те са длъжни, да дадат, та тя е бременна с града.

София, 2018

 

Пътят до сградата на офиса в който работя

Авто-нечовешка тъкан протича
миризма – бързо – богатство
покрай, тялото ми, остава сухо
Кожата – мембрана от затвори на идеи
се самообразува и изпълва
цялото механично пространство – болка
Архитектурата спасява очите ми от сухота.

Няколко крачки в ляво и в дясно, непредпазливост, са опасни
Движението на смъртта, непрестанно продължава
да изтича и замърсява всичките ми мисли,
но блясъка на най-високите структури одрасква небето
И започва да вали. Тихо. Кално.
Реките на града се превръщат в море, без име.

13 септември, 2018

 

Пробив и изтичане на време

Бялото на бизнеса стяга в тяло
прозрачността на фасадата –
скрива отчуждеността
Града влиза в структурата –
сграда на самотни острови.

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

Напрежение
Бързане
Тичане без смисъл
Бързо хранене с
ежедневните останки –
време за творене.
Изтичане
Пак в 16.30 си оправих ръкава
Времето сутринта захладня,
ръката продължи,
да създава вчера и утре.
Това е под въпрос,
ако няма време.

1:00 PM
петък, 13 юли, 2018

 

Градска памет

Разпад и изхвърляне
Препъване в невъзможността –
полет над града –
остава само учебник по архитектура

Предизвестена е смъртта на сградата
мъчителна и несъпричастна
Фасадите, носещи антична красотa,
умират по-бавно

Някой човърка ноктите си с парче
паднала мазилка
По улицата и чуждите балкони
оставят песъчинки-памет.

Една жена премина
границата на разрушението
Цветовете и уханията дестилират
по-неустойчиви на разпад.

Аз оставам
Аз гледам
Аз виждам
Запечатвам фото-време.

София, 18 август, 2018

 

Нищо 4

Нищо
Земята се прелива в небесата – архитектурните илюзии,
спират тъжното забвение желание – възможности
Нищо
Пръстта се разтрошава, изгражда атмосфера
Ускорение на всичко огнетено!
Нищо
Слушам и не чувам, звуците загубват смисъл
грешките нарастват ужесточено
Нищо
Улиците се разделят на множество истории
Другата жена в обвивката в която пребивавам спира да говори
Нищо
Не казва и продължава да създава, въпреки, че нищото нараства

Есента на 2018

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Мариян Гоцев – Септември

 

Животът лек като дишане
Под небе светлеещ сумрак
Уютен
Ранен и късен септември е
В ромолене на мимолетен
Дъжд
Посред нощ
Време
Защо не спиш

 

Поезия е карма
Причинена от
Времето преди реинкарнация
Светлина
Без восъчната точност на рисунъка
Дом
От уморени жили, вибрираща кал и небе
Изборът
Преди да съществувам
В някое от множество пришествия

 

Авторът време

Баба Всичко Най-Добричко
Е с лека снежна коса
На тротоара
Ака
Права
Заметнала небрежно пола
Слънцето – хубаво
Птиците пеят
За нейната
Доброта

 

Кислород

В красиви черепни кутии
Пътуват мозъци
Личната архитектура
В подбор на облекло
И черепна кутия
Безграничната индустрия
На мечти и визия
Консумира

 

Гората се издига към небето
В маранята
Зад комините

 

Септември

Гроздето на сенилната баба Септември
Ухае особено сладостно
Понякога си спомня кой съм
Но винаги пита
Как са отдавна умрелите
Не помни смъртта
Някога ще живея и аз
В света на сенилната баба Септември

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Елка Василева – Акватинта

 

Улична котка

Пак е бременна котката без стопанин.
Дарена с живот тя отново дарява живот.
Когато дойде моментът, ще потърси местенце на скрито,
И ще сътвори своето чудо.
После ще брани децата си с острите нокти
от гларусите, от кучетата и от котараците,
а когато те тръгнат да опознават света,
ще забравят тази, която ги кърмеше и ги топлеше с тяло,
но не можеше да ги научи да се пазят от автомобилите.
И най-вече от хората.
Оцелелите ще повторят живота на майка си.
Ще ги обича старицата, която си няма никого.
Може би и някое от децата, които се сменят на люлката.
Но никой няма да ги обича толкова,
че да им позволи да бъдат свободни.

 

***

Има време! И толкова много неща,
които още можем да направим свои!
Да сътворим собствения си миг!
Този, който винаги казва „Аз съм!”
Моите спомени, вярно е,
са в няколко старомодни албума.
Моите Париж, Виена, Тоскана, Сицилия
са в кутия от френски бисквити
и когато си ида, ще заминат по предназначение
към контейнерите за смет…
Те са моите спомени
и на другите нищо не казват.
Други неща ще останат след мен…
Думи, и думи, и думи…
Има време за още!
Но всъщност – има ли време!
Никой не знае кога ще отвори вратата
към другия свят,
който всички събира.

 

* * *

Животът се оглежда в криво огледало.
Отминалите дни се хилят уродливо,
самодоволно даже,
защото знаят, че гротеската не ги засяга –
те просто са били и толкоз!
Обръщам гръб на огледалото
и гледам в себе си.
А там се движат пясъци,
потоци бликат
и избуява злак…
Дори един единствен ден да имам –
ще го наситя с жълто и зелено,
ще го превърна във портрет на лятото,
на който да ме разпознават… после.

 

Акватинта

Там дъгата подпира небето
и е винаги лято.
Там смехът се люлее на вятъра
и брегът си намята сребристия шал,
щом заспят пеперудите.
Там уханно-зелената нощ
над морето е опънала шатра…
От росата и цветето се зачева любов.
Там домът си ми ти
и аз твоят съм дом…
И е светло и необятно…
То е мястото, което мечтата гравира
върху илюзия за възможност.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Dana Kandinska – Разпад

 

Рокля

Кой ще ми закупи онази синя рокля,
чието деколте е плод на празнота,
опръскана от капките на ручей,
обляна в изгрев и сребро?
Онази синя рокля,
която като облечеш,
за миг усещаш топлото
безчувствено, безвкусно утро,
със което ти се иска да умреш…
Онази синя рокля,
която е в небето литнала,
защото като него е неуловима
и ранима.
Онази синя рокля,
която с допир ще те отнесе
в далечни бисерни полета,
с които може да се разговаря,
те ще звънкат с глас от сълзи,
а Луната ще догаря.

14 декември 2015

 

София

Помня.
Мека жълта топлина в кафява рамка.
И тишина във бяло,
и във тъмносиньо със звезди.
Чувам.
Някой шум отвъд шосето –
преминава като сянка
с ярки
сребърни бразди.
И заминава там, където
срещат се мотори и коли –
далеч…
през булеварди
на оранжеви петна,
към магистралите отвъд града.
Тролейбуси сънни щракат
ритмично, бавно.
Като стрелки на стар часовник.
Чакат.
Пунктирни линии върху асфалта
да погълнат звуците
и нарисуват,
каквото фаровете отразят.
Преструват.
Се горе черните антени
на птици от отвъден свят.
П.П.
Изолирано живее само кръглият прозорец
на онзи вход отсреща.
Тъжен.
Сам изгасва и просветва,
на човека вечно длъжен:
да го води до дома му,
през нощта да го посреща
без да може да потъне
в свойте каменни мечти.

 

/Още малко, още малко…/

Пожелах да „премълча“ таз „бележка“.
Не успях,
не успях.
Возих се в градския транспорт, изведнъж излязох от красивия си свят,
пълен с приказни феи и със розов аромат.
И се сблъсках с хора матови, миришещи на мухъл, на тиня и на тор,
на беднотия.
На позор.
Отидох в поликлиниката, пълна с болести и пациенти.
Където бе задушно от сгърчени лица,
и куци, и сакати, движени на колелца.
Та затова
една циганка бе заспала пред на доктора вратата.
А докторът ми каза: „Тя не чака!“ (понеже аз се възмутих, че чака дълго) –
а че жената няма как, къде да спи на топло.
прегърнала до себе си торбата,
пълна с биберони и парцали.
Тя хъркаше –
хъркаше със своите провали.
И коридора болничен огласяше със хрипове – ръмжеше.
О, да – тя спеше…
Така сънуват бедните,
така сънуват просяците гладни –
нали животът им жесток е,
и те така са безпощадни.
По пътя наобратно със рецепта,
с антибиотици пътувах аз
отново
в градския транспорт към нас.
Нямах си парички за жълтичко такси,
даже си нямах и жълти стотинки –
вратата на рейса затисна портмонето ми –
скъса го
на две половинки,
понеже изпуснах го и то на стълбите падна.
Нищо, и без това бе празно отдавна.
През продрания от линии прозорец
аз виждах едва
мръсотията на
града,
на столицата наша велика,
виждах заводите, с кумините черни, със сивите
криле на отчаянието, което вика:
„Къде са щастливите?!!“.
На слизане се сблъсках с банкомата на тротоара,
който не работеше и зъзнех на студа,
защото
якето ми беше скъсано отпред горкото
и
не можех да го закопчея.
Знам, че ще се разболея.
Още малко.
По улиците беше пусто и зловещо,
и по кварталите пътувах жалко
в търсене на нещо.
По тротоарите спъваха се
хора без обувки,
по дърветата стърчаха парчета от найлони,
но не и листопади,
даже не и клони.
Пръчици стърчаха.
И писъци неистови.
Балкони…
И нейде мойта стряха
ме приветства да се скрия в нея.
Да, да, знам, че ще се разболея.
Още малко.
Още малко.
И ще полудея.

15 декември 2015

 

Разпад

Тишината чезне в крясък –
нещо като крясък на разпада,
ронещ се на малки самоти.
Ням…
на струпеи от болка
и от гълъбова перушина сепвана
заспала крехко пустота.
А ръждивото оранжево там горе –
на улука на съседната тераса –
пее
свойта алуминиева песен.
Пък сенките на птиците прелитат,
залепени върху топлото кафяво
на стената, блеснала отсреща.
Срязват като с ножица ръждясала
мекотата на парчетата мазилка.
Навярно затова фасадата
изглежда тъй накълцана
и пада долу на изрезки.
Постепенно избледняват тези сенки.
Стават
на течен жълтеникав шоколад.
Заспали рано гълъби
отпечатват се в стъклото на прозореца
на входа, сгушен в ъгъла,
сив като окраската на гарга.
Раздвоени отражения,
насечени от въжени простори,
линеят с неподвижните пердета
от молци разядени
и прашни –
още от периода сънен
между Първата и Втората Световна.
…………………………………….
Всъщност…
войната там се подвизава,
където времето изяжда старото
(войната между старото и новото,
която вече е загубена)
и го изплюва на талази от забрава.
Хм…
и на отчупени парчета щори,
оставени на залеза пастелен
да се начупват още повече
и да се сливат тихо и незабелязано
с последните останки от пране.

 

Dana Kandinska

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Елена Попова – Враг в себе си

 

Тихият убиец

Времето е моят убиец
Бавно разтваря вените ми
И влива в тях
Печалби
кредити
лизинги
И така докато душата ми
Не бъде подменена
С душата на Новото време
Или докато съм вече мъртва за тебе.

 

Чистота

Родила съм се с чисто нова душа
Бяла и непокътната
Но чувствата-необуздани коне
Хиляди мили са я влачили
Съдрали са от нея човека
И презрението е направило рани
Рани които кървят и не искат да зараснат
Може би прошката ще ми даде една неопетнена душа.

 

Аз не съм Нострадамус

Ако бях Нострадамус
Щях да предсказвам
За смърт
За изгнание
За войни
За милиарди изгубени
За края на нашия век.
Аз не съм Нострадамус
И предсказвам
За любов
За надежда
За вяра
За спасение
И за да Бъде
Грехът трябва да бъде убит
Още преди зачатието си.

 

Враг в себе си

Видях го
Имаше четири ръце
И на всяка по един пръстен
С първата хвърляше злато
Във втората имаше секира
И посичаше всеки
Който се докоснеше до златото
В третата имаше камъни
И ги даваше на всеки
Който поискаше хляб
Четвъртата беше счупена
И пръстенът й ще падне на Земята
Дано не съм аз тази която ще го вземе.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Момчил Шахъмов – Не обичам лицата ви тъжните

 

Малката Фло

Малката Фло по кея се носи,
щастлива бе малката Фло.
Роклята мръсна, краката ѝ боси,
обичана бе малката Фло.

Не спускаше нощем свойте капаци,
сладка бе малката Фло.
Радваше страстно всички моряци,
усмихната бе малката Фло.

 

Тревоги

Малкия свят на големите хора,
с големи проблеми, но с малко значение.
Защо няма радост в душата на пора?
Изпитва ли курва презрение?

Тревоги, тревоги, тревоги.
Изпълнени с болка души.
Парцали, мърши и сноби –
земята край вас се върти.

 

Осем и половина

Ела и събуди ме,
към осем и половина.
Да, не зная твойто име…
а то и девет мина.

Нещата са неясни.
Освен да земем да се разплодим.
Блъскат се гърдите бясни,
стеле се цигарен дим.

 

И тъй…

Кучка, курва и принцеса.
Слугиня, селянка, или контеса.
Любов и нежност – те къде са?
Омраза и страх.. кой каквото хареса.

Лягат накрая и без чужда намеса.
Артисти бездарни в Божа пиеса.
Пияния поп отслужва им меса,
овации, смях и после завеса.

 

Гот

Дяволи и богове пророци
Светии с нежни имена
Целува зимата студено
И утро ми е вечерта

До мен лежи телоподобно
И подло прави се на теб
Задоволено, мъркащо доволно
Така е празнично навред

 

Не обичам дългите блузи
Пречат да дишам прозрачно
Като пенис поставен във гума
Като времето, зимата, мрачно

Не обичам лицата ви тъжните
И сополите бликнали в мраз
Не понасям тъмни прозорците
Не чакащи никой от вас

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Фенерски – Писмо до всички бармани, сервитьорки и камериерки, които след края на лятото не си получиха заплатите

 

Вашият труд е вашето време.
Вашето време е вашият живот.
Никой не може да краде животи.
Крадците на животи са вампири.
Пият кръв.
Вашите пари са вашата енергия.
Този, който държи вашите пари, държи душата ви.
Нямате сила да дишате дори.
Това, което е ваше, не може да принадлежи на друг.
То си остава ваше завинаги.
Но в чужди ръце.
Този, който ви е отнел енергията и кръвта, трябва да страда.
Не за отмъщение.
Не.
Бъдете хладнокръвни и умни.
За да се пречисти той.
Сторете му добро.
Вземете си пирон.
Бутилка с нафта.
И парцал.
Или два тежки камъка.
Мерцедесът е с пълно автокаско.
Но и то струва пари.
А може би той си обича сандъка.
Има емоционална връзка между тях.
Между сланината и неговия мерцедес.
Тогава ще го боли.
Открийте адреса му.
Недвижимото му имущество.
Подарете му малко патронче 22 калибър
в пощенската кутия.
Колкото и да е за-страх-ован,
толкова го е и страх.
Нека плати със страха си.
… … …
Ако не знаете откъде да вземете
една мъничка неизгърмяна двайсет и двойка,
поискайте ми, ще ви намеря.

 

Dana Kandinska, Corfu, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Бойков – Корасон

 

Румен

беше възгрозен възнисък възгруб и възмлад
възжелах го
виж колко съм оправен
за час стигнах от студенски до мегамола
оправен си
аз те познавам
и пое решително до мен към стаята ми
сирак бил расъл само с баща си
неук беден
зъб го болял имал ли съм нещо за пиене
вълнувал се бил
не можел да се изразява
виждал можел съм да говоря
използвал съм странни думи
и тези книги всичките ли съм ги чел
или половината
ето имал съм и граматика на любовта
и любовта имала граматика
събух се бос
добро момче бил не крадял
ще му подаря ли книга
да се изучил да станел човек
да влезел сред нормалните хора
по чувство ли съм я избрал
не знам смънках просто я хванах
(дал му бях една от повтарящите ми се)
защо съм го гледал в очите
него все в очите го гледали
какво трябвало да направел
имал ли съм ютия да се изперял и после изгладел
имал ли съм сапун
чувах как зад стената от гипсокартон
усърдно и яко търка дрехите
подсвирква възрадван от добре вършената работа
можел ли съм бил да му дам гащи
изведнъж се чу трясък
счупи мивката
случвало се
подхвърлих му панталоните ризата и боксерките
които му бях приготвил вече
можел ли да вземе бутилката ракия
подхвърлих и нея
гладен бил да съм дадял 20 лева
да си стъпел на крака
дадох му консерва боб
да се изгладел
подадох плик
лакомо и усърдно като невидял всичко прибра в него
дрехите сухите и мокрите ракията книгата
нали сме щели да правим и други неща
мина ми желание
да съм дадял 5 лева
не давам
да съм дадял лев
ще се оправиш казах радвам се че се видяхме

тръгна си по потник и намокрени долни въздълги гащи
над светлосините му маратонки се чернееха изранените му крака

 

Подслушани части от разговор в метрото, късо подстриган младеж с набола бръсната брада към юноша бледен с развяващ се перчем в отсечката вардар-западен парк

ма бяхме бате приятели аз нямам чувства към нея…
излизахме напоследък често…
тя взе да търси физически контакт…
нали разбираш да ме бара…
и аз казах…
няма как да се получи…
само приятели…
и само за това съжалявам че няма да…

 

Корасон

Провлачвайки задни крака откъм джамията към фонтана се задава
Разпасан рунтав уличен пес
Мургава едра жена разперва ръце
Заговаря го на испански
Кучето застива
След секунда-две лекичко разклаща крайчето на опашката
Мургавата жена се усмихва все по-широко
Хваща главата му между двете си лапи
Здравата я намачква
Погалва я за последно
Вдига пръст
Продължава да говори
Нещо си на кучето
Все на испански
То я гледа право в устата
Слуша будно
Махва с опашка след последната дума
Разделят се
Всеки по своя си път

(по статус на Красимир Проданов)

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018