Ваня Вълкова – Изложба

 

ИЗЛОЖБА  /Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018/

/Монотонни и повтарящи се
движение в галерийното пространство/

Ръцете
Краката
Очите
На
случайно преминаващите,
нарочно дошлите, прииждащите,
амфетаминни разбирачи на изкуство,
тези които убиват мечтите
и
тези които купуват.

Ръцете подкрепят
Винаги стъклени извивки
с гранатово червено и кехлибарено забвение
Винаги отчуждени
Винаги жестикулиращи
Винаги самотно отпуснати или държащи информационни платформи.

Ръцете допират чужди небеса
и ги накъсват
бавно и ожесточено.

Ръцете не разбират от съвременно изкуство
Но
бъркат, извиват, натискат, посочват, дърпат
и
държат инструментите за купуване
Или куче, очаквано дошло с очакван човек.

23 април, 2018

фотографии, архив: Ваня Вълкова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Бертолт Брехт – На родените след това

 

1
Наистина, живея в мрачни времена!

Доверчивата дума е безразсъдна. Гладкото чело
Свидетелства за безчувственост. Смеещият се
Просто още не е получил
Ужасяващата новина.

Що за времена са тези, когато
Един разговор за природата е почти престъпление
Защото предполага премълчаването на толкова злодеяния!
Този, който спокойно прекосява улицата
Едва ли поддържа още контакт с приятелите си
Които са в беда.

Наистина, все още си изкарвам хляба
Но това е чиста случайност, повярвайте. Нищо
От нещата, с които се занимавам, не ми дава правото до насита да се наям.
Пощаден съм по случайност. (Напусне ли ме късметът ми
Аз съм изгубен.)

Казват ми: яж и пий, човече! Бъди доволен, че имаш какво!
Но как мога да ям и да пия, когато
Изтръгвам храната си от гладуващия и
Липсва на умиращия от жажда моята чаша вода?
И все пак аз ям и пия.

Бих предпочел също така да съм мъдър
В древните книги пише да си мъдър какво е:
Да стоиш настрана от разприте на света и малкото време
На този свят да прекараш без страх
Да поминуваш без насилие
На злото да се отплащаш с добро
Да не сбъдваш желанията си, а да ги забравиш
Се смята за мъдро.
Всичко това е невъзможно за мен –
Наистина, живея в мрачни времена!

2
Дойдох в градовете във времена на безпорядък
Когато властваше гладът.
Присъединих се към хората във време на размирици
И се бунтувах с тях.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Ядях храната си между сражения
Между убийците лягах да спя
Небрежно се отдавах на любов
И гледах природата без грам търпение.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

По мое време улиците водеха в блата
Езикът ме издаде на палача
Малко нещо можех да сторя. Ала властващите
Без мен по-спокойно се ширеха, надявах се.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Силите бяха малки. Целта
Бе твърде далече
Тя ясно се виждаше, ала бе
Недостижима за мен.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

3
Вие, които ще изплувате от потопа
Който погълна нас
Помнете
Когато за слабостите ни говорите
За мрачните времена
От които сте избавени.

Та ние преминахме, сменяйки страните по-често от обувките
През войните на класите, отчаяни
Че имаше само неправда и никакво негодувание.

При това ние добре знаем:
Дори омразата към подлостта
Разкривява чертите на лицето.
Дори гневът срещу несправедливостта
Прави гласа дрезгав. Ние
Дето искахме да подготвим земята за дружелюбност
Не можехме да бъдем дружелюбни.

Вие обаче, щом някой ден се постигне
Човек да е помощник на човека
Спомнете си за нас
Със снизхождение.

1939

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Manifest de la Nova Poesia Social

 

1. La poesia que fem és política en el sentit absolut de distingir inequívocament entre amic i enemic. En el moment de la nostra formació com a grup de poetes, els nostres distingits i no renegociadors enemics són: (a) la literatura lifestyle en totes les seves variants i (b) la literatura paràsit sobre la infraestructura universitària, així com (c) els intents comercialment orientats d’híbrids entre les esmentades abans a i b.

1.1. Per „literatura lifestyle“ ens referim al producte controlat pel mecanisme de l’oferta i la demanda, en el qual l’autor amb major o menor grau de consciència tracta de satisfer les necessitats creades per una „cultura de si mateix“ orientada al consum, en altres paraules seria el miratge desèrtic, del fet de poder „fer“ el nostre jo a partir de productes i serveis de consum. El moment de l’autor en els productes així creats és promediat i reduït per expectatives, la satisfacció de les quals suposa una renúncia estètica – a sovint inclús ètica- de l’autonomia del subjecte creador. En aquest sentit la literatura lifestyle pot ser vista com un equivalent comercial de la concepció postmoderna de „la mort de l’autor“, en la que aquest tipus de literatura es creua i cohabita tímidament amb „l’alt“ (universitari) postmodernisme.

1.2. Els dos socis – la literatura lifestyle d’una banda i el postmodernisme acadèmic a l’altra- tenen de què avergonyir-se (silenciosament) tant l’un davant l’altre, així com davant dels lectors. Però en una situació encara més delicada està la literatura d’inspiració postmoderna, que parasita l’infraestructura universitària. A pesar de la coartada teòrica de l’anivellament de „alt“ i „baix“, el soci més alt de la parella no es pot alliberar de restos de consciència culpable, especialment quan ha de confiar en l’últim dels discursos actuals d’esquerra acadèmica occidental. A final de comptes – tot i quan la retòrica és d’esquerres- el soci configurat més teòricament acudeix en realitat a les típiques legitimacions comercials neoliberals per tal d’avaluar la lifestyle producció: „l’escriptor búlgar més venut“, „l’escriptor búlgar més publicat en l’estranger“, i d’altres classificacions d’èxit comercial. Una qüestió diferent és fins a quin punt aquest èxit és realment comercial o si es basa en l’habitual per a la societat búlgara fusió oligàrquica dels interessos privats i recursos estatals privatitzats.

1.3. Per „Literatura parasitària sota la infraestructura universitària“ entenem que, tot i l’acolorida connotació de l’adjectiu „parasitària“, entenem sobretot (i no pejorativament), el fet sociocultural de la necessitat econòmica de l’escriptor en dependre de salaris d’ensenyament (o beques de doctorat) tot i encara que siguin baixos, segueixes sent relativament segurs, la qual no implica l’acte de la jornada diària de 8 hores. Si no estàs preparat per vendre la teva pròpia escriptura, el treball d’universitat és una opció legítima i digna per a l’escriptor. L’aspecte parasitari inacceptable es fica i es sobreposa quan s’utilitza la infraestructura universitària (lliure disposició de locals, accés als mitjans de comunicació i jurats de la competència a través dels rangs acadèmics i els títols, en definitiva, la contractació d’una audiència d’estudiants, que sovint ensenyem i fins i tot esperem poder-los examinar), tot això es fa servir per a la distorsió de l’ambient literari competitiu a favor dels acadèmics, exhibits al mateix temps com a poetes.

1.4. Ara és el moment d’afrontar, potser, la qüestió més important que sorgeix a l’hora de definir la diferència política entre amic i enemic. La pregunta d’1 milió de dòlars és: per què són els nostres enemics? La resposta és senzilla, potser sorprenentment senzilla: La transició pacífica a la literatura després del final dels anys 90 va convertir en la promulgació de les distincions „amic-enemic“ en un acte vital en la reconstrucció de la tensió productiva del camp literari. La degradació del sistema polític iniciat per Simeó II, té el seu equivalent exacte en el sistema literari: la transformació del potencial polític radical del postmodernisme dels anys 90 en un recurs de carrera acadèmic-corporatiu despolititzat, amigable amb l’aparellament pacífic amb la literatura lifestyle per tal d’aconseguir híbrids comercialment òptims. Tornant a la politització radical en el camp literari, anunciem obertament el neopostmodernisme/neovanguardia despolititzat acadèmic i corporatiu, la literatura lifestyle i els seus híbrids comercialment optimitzats, com a nostres enemics.

1.5. Mentre vivim en el marc d’una cultura de la victimització diligentment cultivada per cada govern consecutiu, sabem que l’estatus de la transició de pau en la literatura que declarem ser el nostre enemic, no deixarà escapar l’oportunitat de denominar-se a si mateix com a „víctima“. No serà ni la primera ni l’última vegada que els rics o simbòlicament rics i els governants, es calcen la màscara de la víctima. De fet, tota la cultura de transició pacífica, construïda per les velles socio-elits, es basa en el bloqueig de tota manifestació de llibertat a través de l’amenaça de que hi hauran „sacrificis/víctimes“. Sabem que menteixen, que defensant els privilegis, lluiten per ells, adoptant la màscara de víctima. Diem que, darrere de la màscara de la „víctima“ s’amaga l’estatus de la transició pacífica en la literatura, la promiscuïtat grupal del lifestyle i l’academicisme – el nostre enemic.

2. La nova poesia social, el naixement de la qual anunciem ací, és abans de tot la poesia de la figura rehabilitada de l’autor – rehabilitada després de la consumació academicista i lifestyle de la seva „mort“. La descarada comercialització de la concepció Roland-Barthes és la signatura de facto de la seva sentència de mort. Els híbrids comercialment optimitzats entre lifstyle literatura i „alt“ postmodernisme acadèmic en la pràctica irreversibles han matat i soterrat el potencial revolucionari i anarquista de la idea de „la mort de l’autor“. En aquesta situació, declarem la resurrecció de l’autor com l’últim garant de la possibilitat d’actes ètics, això és, llibertat. Davant els nostres ulls veiem la pel•lícula, en la qual el rebuig teòric i puntada de peu de l’autor a la cuneta del camp literari era una coartada per al posicionament dels seus productes en el quiosc taronja fosforescent del poder sota la forma de mitjans de comunicació, jurats, subvencions, transferències, ordres de govern. Aquest autor està realment mort i ja fa pudor. Visca l’autor com últim garant de la llibertat!

2.1. La rehabilitació de la figura de l’autor com a subjecte, amb la capacitat de ser responsable en un pla ètic, és un objectiu destinat al cor de la foscor del règim de transició pacífica: no hi ha cap veritat – ergo actuem, „treballem“ per la nostra carrera literària i acadèmica, la història literària acadèmica s’escriu per nosaltres mateixa, mentre que al mateix temps fem literatura, jugant el partit i alhora xiulant els penals d’aquest. Si en els anys 90 la relativització del concepte de veritat fos a manera de joc, soscavant les „veritats“ dogmàtiques de la ideologia de l’antic règim, durant el 2010 aquest relativisme lifestyle- acadèmic va guanyar dimensions polítiques-reals i econòmiques-reals en la privatització corporativa del recurs literari públic. En aquesta situació nosaltres estem a favor d’una literatura de la veritat, que és el terme genèric de la nostra comprensió de la nova poesia social. Els creadors del joc el van acabar per si mateixos, amb la veritat dels seus buròcrates acadèmics i les seves icones lifestyle. La nova poesia social com a literatura de la veritat és la nostra voluntat de tornar a la llibertat literària lliure de maquinària acadèmica i el lifestyle comercial tristesa/diversió fins a la mort.

2.2. La poesia dels anys 90 en el seu màxim triomf, relacionat amb els noms d’Ani Ilkov i Zlatomir Zlatanov, mai ha renunciat a l’estètica de el sublim com una transmissió entre el literari i el polític en el projecte inacabat de la modernitat. El postmodernisme acadèmic, que es refereix a aquests poetes com els seus mestres, sobretot assimila el joc discursiu i el joc amb els argots postestructuralistes, deixant al fons la seva potent estètica de el sublim, de la qual la seva última obstinació existencial és el polític. Simptomàtica és la deriva que va augmentant amb el progrés de la transició pacífica dels anys 2010, des de la tebiesa cap a l’estètica de el sublim fins a l’abraçada comercial cada vegada més oberta de l’estètica del que és bell. Amb l’híbrid més exitós entre el postmodernisme acadèmic i la literatura lifestyle l’estètica de la bellesa es converteix en una condició comercial sine qua non, oferint inclús receptes polític-reals tipus: “ el manifestant és bell“, directament implicades en la campanya publicitaria del Ministeri d’Interior en contra de les protestes de l’estiu del 2013 . La nova poesia social categòrica i contundentment compta amb l’estètica de el sublim com un mitjà per tornar al radicalisme polític en la literatura i la societat desmoralitzada per l’estetització de el polític dins del marc de la hibridació comercial de l’academicisme postmodern i literatura lifestyle.

2.3. L’estètica de el sublim és un lloctinent secular de la teologia en una situació sociohistòrica (informàtica-tecnològica, biotecnològica, etc.) de retirada de la transcendència i de la diferenciació de camps de valors fonamental i irrevocable dins del marc de la civilització occidental. La llibertat que volem retornar a la literatura és inconcebible sense la insistència inflexible en l’autonomia de lo poètic front les ideologies del mercat, l’estat i la ciència. Però aquesta autonomia no és suficient per adonar-se de les condicions de l’oportunitat de llibertat que estem buscant. Tant la rehabilitació de l’autor com a subjecte ètic, com el concepte de la literatura de la veritat, són impensables sense motius trascendent. Vam veure amb els nostres propis ulls, envellint, fins on ens porta la suspensió lúdica del subjecte i la veritat, de qui el fonament final deu ser únicament transcendental: directament a la retribució del joc en l’acadèmia i el comerç. Sense subjecte ètic (subjectat a la responsabilitat) ni veritat, els últims fonaments dels quals són trascendent, no hi ha justícia social. Sense ràbia de justícia, no hi ha poesia.

09-09-2016 Sofía

 

Versió en català per Marina Generó

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Джон Колтрейн – Върховна любов

 

Аз ще направя всичко, което мога, за да съм достоен за Тебе, О, Господи.
Всичко е свързано с това.
Благодаря Ти Боже.
Мир.
Няма друг.
Бог е. Толкова е красиво.
Благодаря Ти Боже. Бог е всичко.
Помогни ни да разсеем нашите страхове и слабости.
Благодаря Ти Боже.
В Тебе всичко е възможно.
Ние знаем. Бог ни сътвори така.
Не изпускай Бога от погледа си.
Бог е. Той винаги е бил. Той винаги ще бъде.
Без значение какво…това е Бог.
Той е благ и милостив.
Най-важното е, че Те познавам.
Думи, звуци, реч, хора, памет, мисли,
страхове и емоции – време – всички свързани …
всички направени от едно… всички направени в едно.
Благословено да бъде Неговото име.
Вълни на мисълта – горещи вълни – всички вибрации –
всички пътеки водят към Бога. Благодаря Ти Боже.

Неговият път… толкова е прекрасен … благ.
Милостив – благодаря ти Боже.
Една мисъл може да предизвика милиони вибрации
и всички те се връщат при Бога … с всичко е така.
Благодаря Ти Боже.
Не се страхувайте … вярвайте … благодаря Ти Боже.
Вселената е пълна с чудеса. Бог е всичко. Неговият път… е толкова прекрасен.
Мисли – дела – вибрации, и т.н.
Всички се връщат при Бога и Той очиства всичко.
Той е благ и милостив … благодаря Ти Боже.
Слава на Бога … Бог е толкова жив.
Бог е.
Бог обича.
Нека погледът Ти бъде върху мен.
Ние всички сме едно в Неговата благодат.
Фактът, че съществуваме е признание за Тебе, О, Господи.
Благодаря Ти Боже.
Бог ще умие всичките ни сълзи …
Той винаги го е правил …
Той винаги ще го прави.
Търсете го всеки ден. По всякакъв начин търсете Бога всеки ден.
Нека пеем всички песни на Бога,
На Когото подобава всяка хвала… хвалете Бога.
Никой път не е лесен, но всички те
отвеждат при Бога.
С всичко споделяме Бога.
Всичко е с Бога.
Всичко е с Тебe.
Покорявайте се на Господа.
Блажен е Той.
Ние всички имаме едно начало … Божията воля … благодарим Ти Боже.
Виждал съм Бога – виждал съм безбожника –
никой не може да е по-велик – никой не може да се сравни с Бога.
Благодаря Ти Боже.
Той ще ни преобрази … Той винаги го е правил и винаги ще го прави.
Истина е – благословено да бъде Неговото име – благодаря Ти Боже.
Бог диша през нас, толкова пълно …
толкова леко, че ни е трудно да Го усетим … все още,
това е нашето всичко.
Благодаря Ти Боже.
ВЪЗТОРГ – ИЗЯЩЕСТВО – ЕКЗАЛТАЦИЯ –
Всичко е от Бога.
Благодаря Ти Боже. Амин.

Джон Колтрейн – декември, 1964 г.

 

Превод от английски Кирил Василев

 

 

Роберто Боланьо – Свободни сте

 

Сънувах, че Архилох прекосява пустиня
от човешки кости. Вдъхваше си сам кураж:
„Хайде, Архилохе, не отмалявай, напред, напред.“

 

Кървав дъждовен ден

О, кървав дъждовен ден,
какви ги вършиш в душите на неподслонените
кървав ден на едвам доловима воля:
зад завесата от тръстика, в тресавището
с пръстите на краката вкочанени от болка
като малко и треперещо животно –
но ти не си малък и тръпките са от наслада
ден, облечен в инсигниите на волята
вцепенен и недвижен в тресавище, което може би
не е от този свят, бос насред подвижен сън
простиращ се от сърцето до нуждите ни
от гнева до копнежа – завеса от тръстика
разгръщаща се, окалваща ни, прегръщаща ни.

 

Възкресение

Поезията се спуска в съня
като водолаз в езеро.
Поезията, по-храбра от всички
се спуска и потъва
като олово
в безкрайно езеро подобно на Лох Нес
или мътно и злокобно като Балатон.
Погледнето я от дълбините:
водолаз
невинен
покрит с перата
на волята.
Поезията се спуска в съня
като мъртъв водолаз
в окото на Бог.

 

Из „Разходка из литературата“ 14

Сънувах, че сънувам, бяхме изгубили революцията преди да сме я направили и решавам да се връщам вкъщи. Опитвайки се да си легна, се натъквам в леглото на спящия Де Куинси. Събудете се, сър Томас, му казвам, скоро ще се развиделее, трябва да тръгвате. (Все едно Де Куинси е вампир.) Но никой не ме чува и отново излизам на тъмните улици на Мексико Сити.

 

Автопортрет на двайсе

Оставих се на движението, натиснах до дъно и така и не разбрах
докъде ще ме отведе това. Изпълнен със страх,
със свит стомах и шум в главата –
мисля, че беше студеният вятър на мъртвите.
Кой да ти каже. Оставих се на движението, мина ми през ума, че е жалко
да свърши толкова скоро, но от друга страна
чух онзи повик, таинствен и убедителен.
Или го чуваш, или не го чуваш, аз го чух
и почти се разплаках: един ужасяваш шум,
роден във въздуха, роден в морето.
Един щит и един меч. Тогава
въпреки страха се оставих на движението, притиснах буза
до бузата на смъртта.
И не можах да затворя очи, да не видя
странното, бавно и странно зрелище
макар и приклещен в реалност на шеметна скорост:
хиляди момчета като мен, голобради
или брадясали, но всички до един латиноамериканци
притискайки бузи със смъртта.

 

Сънувах замръзнали детективи

Сънувах замръзнали детективи в огромния
хладилник на Лос Анджелис,
в огромния хладилник на Мексико Сити.

 

Романтичните кучета

По онова време бях на двайсе
и бях откачен.
Бях изгубил една страна,
но бях спечелил мечта.
И с тази мечта
останалото нямаше значение.
Нито работата, нито молитвата
нито ученето рано сутрин
с романтичните кучета.
И мечтата оцеляваше в пространството вътре.
Стая от дърво,
в полумрак,
в един от белите дробове на тропиците.
И понякога се връщах в себе си
посещавах мечтата: статуя увековечена
в течни мисли,
бял червей, гърчещ се
в любовта.
Безочлива мръсна любов.
Сън в друг сън.
И кошмарът надвесен ми казваше: ще пораснеш.
Образите на болката и лабиринта ще останат в миналото
и ще забравиш.
Но да пораснеш по онова време щеше да е престъпление.
И аз казах: тук съм, с романтичните кучета
И тук ще остана.

 

Из „Разходка из литературата“ 47

Сънувах, че Бодлер прави секс със сянка в стая, където беше извършено престъпление. Но не му пукаше. Все едно и също, казваше.

 

Изгубените детективи

Детективите изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им.
Чух стъпките им отекващи в Театъра на Младостта.
Глас като летяща стрела.
Сенки на кафенета и паркове
кръстосвани през юношеството.
Детективите съзерцаващи
разперените си длани,
съдбата изцапана със собствената кръв.
И ти дори не можеш да си спомниш
къде беше раната,
лицата обичани някога,
жената спасила живота ти.

 

Из „Разходка из литературата“ 26

Сънувах, че съм на 15 и отивам у Никанор Пара да се сбогувам. Заварвам го изправен, облегнат на черна стена. Къде отиваш, Боланьо? казва. Далеч от Южното полукълбо, отговарям му.

 

Замръзналите детективи

Сънувах замръзнали детективи, латиноамерикански детективи
опитващи се да държат очите си отворени
насред съня.
Сънувах ужасяващи престъпления
и предпазливи типове
гледащи да не стъпват в локвите с кръв
и междувременно да обхванат с един поглед
местопрестъплението.
Сънувах детективи изгубили се
в изпъкналото огледало на семейство Арнолфини –
нашето време, нашите перспективи
нашите сценарии на Ужаса.

 

Ернесто Карденал и аз

Мъкнех се потен с коса полепнала
по лицето
когато видях Ернесто Карденал, който вървеше
насреща ми в обратната посока
и като поздрав му рекох:
Отче, в Царството Небесно
което е комунизмът
има ли място за хомосексуалистите?
Да, отвърна той.
А за непокаялите се чекиджии?
Робите на секса?
Ебаващите се ебачи?
Садомазохистите, курвите, фанатиците
на клизмите,
онези дето вече не издържат, дето наистина
вече не издържат?
И Карденал отвърна да.

И аз вдигнах поглед
и облаците приличаха
на котешки усмивки леко розови
и дърветата осейващи хълма
(хълма, който трябва да изкачим)
махаха с клони.
Дивите дървета сякаш казваха
един ден, по-скоро отколкото по-късно, ще паднеш
в гумените ми ръце, във възлестите ми ръце
в студените ми ръце. Един студ на растение
от който ще ти настръхнат косите.

 

Фрагменти

Съсипан детектив… Чужди градове
с театри носещи гръцки имена
момчетата от Майорка самоубили се
на балкона в четири сутринта
момичетата погледнали през прозореца при първия изстрел
Дионис Аполон Венера Херкулес…
Редуват се Развиделява се
над перспективата от сгради
Някакъв тип слуша новините в колата
и дъждът барабани по каросерията
Орфей…

 

Детективите

Сънувах детективи изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им, гаденето им, деликатността
С която се измъкваха.
Сънувах два художника ненавършили
40 когато Колумб
Откри Америка.
(Единия класически, извънвремеви, другия
Винаги модерен
Като лайната.)
Сънувах сияйна следа
Следата на змиите
извървявана отново и отново
От детективите
Абсолютно отчаяни.
Сънувах заплетен случай
Видях коридорите пълни с полиция
Видях въпросниците, на които никой не отговаря
Позорните архиви
И после видях детектива
Да се връща на местопрестъплението
Сам, напълно спокоен
Като в най-страшните кошмари
Го видях да сяда на пода и да пуши
В спалня покрита със засъхнала кръв
Докато стрелките на часовника
Напредваха боязливо в нощта
Нескончаема.

 

Сред мухите

Троянски поети
вече нищо, което можеше да бъде ваше
не съществува

Нито храмове нито градини
нито поезия

Свободни сте
възхитителни троянски поети.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Музей на поета авангардист

 

Малко поетическо изкуство

Леге артис казва мама
и очите й пламват като на момиче
познало мъжествената сила на изкуството
зад угасналия поглед на старица

Законите на селския произход
на копнежа по духовност на попска щерка
красотите на земята комизма на щуращата се
из двора обезглавена кокошка

Златното благоутробие напращялата
мадонеста калокагатия сестрата близнак
на туберкулозата потрошените стъпала на дядо
в септемврийската нощ кое е

по-възвишено по-духовно нивиците
продадени за повече купечески закони на красивото
после в града идват селяните предрешени като комунисти
комунистите в овчи кожи на селяни

после идва реституцията на уморените от комунизма
селяни в реални граници запустение заеми срещу земя
превръщането на чернозема в чистия дух на приложения
ферми във фейсбук закони на виртуалния капитализъм.

 

Прекоси суверенно гетото
край летището възвиси се на митница
аерогара софия възвиси се с десет български
библии от китай или цял контейнер за освобождаване
все тая възвиси се със служителките в черно каишки или
книжки изрусени възвиси се с черен лак възвиси се с черни
нашийници с шипове възвиси се с държавата или жерава на луфтханза
възвиси се над сралника на митничарските кучета пред пристигащи с мръсния
силует на планини възвиси се с хранилището за авиационен керосин
на лукойл с превръщането на литературата в образование
държавна поръчка възвиси се над рейса смърдящ на бдж
над суверенното гето на терминал 1 възвиси се

 

Четири билборда на Подуенския пътен възел

Изрусени жени по билбордовете
Изрусени мъже по билбордовете
Изрусени деца по билбордовете
Да българия

 

Цветница в китайски ресторант в Подуене

Масивни двойни брадички велурени сака черни
кожени якета изрусена жената изрусена дъщерята феерия
изкуствени цветя маратонките маркови имитации бродерии
под стъкла от отдавна забравена столова света на китайчето разцъкващо
смартфона си различен ли е от света ни най-голямата халба айрян най-големите големи порции в града олюкенит в подуенския чайнатаун сляп оберлихт
над несъществувал грядущ китайски атриум по мрачен диагонал в дъното
святая светих на мърсотията на кухнята най-евтиното умиротворение
на пресищането цветница е

 

Музей на поета авангардист

Учителю в непрогледната нощ на музеите
Окото ти самотно сияе върху велурена възглавничка
Некропол с липсващи тленни останки урна с липсващ
Прах след всесъжението на всички езически капища всички
Египетски пещи всички полицейски районни управления всички
Селскодребнобуржоазни храмове всички тракийски могили
На националсоциалистическия орфизъм учителю в непрогледната нощ
Окото ти самотно сияе върху велурената възглавничка на дисплеите
Авангардът е мисия сред езичниците.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Денислав Иванов – Градски легенди

 

Говоря
И всяка тъпа дума той не чува.

Кой ли ?
Тоз на койт’ говоря.

Повтарям но не ме разбира както искам, само чува.
Не си струва.

Потретвам и явно няма да спра да настоявам, да разбират
това коет’ говоря, това което казвам.

Няма как, но гад инат
пак ще напре да кажа как по дяволите трябва да ме чуват.

Казвам, не какво да е,
но някво копеле не ще да разбере каквото и да е.

Добре. Поне…
Кажи че ме разбра, макар да знам, че не.

 

Литературен войн.

Лъжи и истини.
Искреност и лицемерие.
Товарът на гърба ми и давя се в безвремие.
Естествено всичко е красиво.
Растението на живота расте си диво.
Асимилирам жестове и емоции.
Тренирам се, поднасям си уроци.
Уроди възползват се от мен и теб.
Ръководим ний живота, но не и тоз късмет.
Алчници, крадци – всичките за смет.

 

Градски легенди

Сивите улици пусти са.
Глупави братя разхождат се на глутница, но мисля, че глухи са.
Вия. Не чуват сега.
След време ще се сетят за воя, след като падне зад завоя луна.
Пуста съдба.

Пускам по гърлото гореща вода с буца лед и мисълта
спря.
Гори пак лошата гледка и огъня топли, добре е така.

Но следва затишие, студенина.
В глутницата от всичките, баш единака умря.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Николай Фенерски – Защо обичам мирния преход?

 

74 е, а аз съм се родил
и още съм нямал представа
какво ще стане с мен.
После съм паднал на главата си
от леглото и лекарите казали,
че нищо ми няма,
но може да съм малко смахнат.
Уикипедия пък казва,
че през тази година
са родени още художникът Банкси
и Масаши Кишимото,
японски манга създател,
не ги познавам, обаче
с какви глупости се занимават, а,
по-смахнати са и от мен,
ако трябва да се сравняваме,
манга и хитри графити…
Глупости на търкалета.
А са си отишли тогава от тоя хубав свят
Дюк Елингтън и Ерих Кестнер,
Дюк свирел разни мелодии на пиано,
Ерих написал „Антон и Точица“
и създал в поезията стила „нова предметност“,
ние всички сме нови предмети на тази планета,
а също и Фриц Цвики, астрономът,
открил тъмната материя
и уморената светлина,
а после накъм умората хванал
и Василий Шукшин само на 45,
защото като по-млад пиел,
пишел за руските селяни и пиел,
така преоткривал и той тъмната материя,
аз сега съм на 43 и искам да живея
поне още толкова,
но също пиех и ме е страх,
защото не знам този черен дроб
има ли още лимит
или съм си изпил и преливките
и тъмната материя и уморената светлина
няма да дойдат предсрочно за мен.

На уики не можеш да вярваш винаги,
но на черния си дроб си длъжен да вярваш, братле.

 

Цитати

Морфей вика на Нео, ей
абен си като брус,
де посегни си земи едно апче де,
чеп за зейе не става от тебе.
А па немилият Милчо
викаше, че иска
да го нарисуват
прав у ковчег.
После умре,
отнесохме го,
докато го спускахме надолу,
едното въже се изплъзна
и ковчегът се изправи.
Но немаше кой да рисува.
И там на гробищата
нeкаква непозната женица
рече що да й пала свещ на тая,
тя да не е да стане
да ми запали на мен един ден?
Това е въпросът.

 

99 е, а аз държа в ръцете си един
майски сополив вързоп,
седмица по-рано
в търновската болница си ти,
а аз обикалям отвън като пес,
не мога да си намеря място,
само двамата сме в целия град,
няма приятели и роднини като на сватбата,
само двамата,
аз отвън, а ти вътре
раждаш сополивия вързоп,
а аз обикалям и питам тревожно
и по едно време около обяд
изкачвам стълбите през три
и лекарката ме посреща на вратата,
имате син, казва ми спокойно,
отново плача и се смея едновременно,
търся телефон да разкажа на всички,
вървя като смахнат,
смея се с глас и плача с глас
неразделно,
никой друг
вече не съществува,
само тримата сме,
после държа това малко гърчещо се нещо,
което днес е на 19 и решава много сложни задачи по математика,
но тогава не можеше да решава нищо
и само изпускаше
звуци и секрети
на тати момчето.

 

Има обстоятелства,
които пристигат един хубав ден
при теб и ти заявяват хладно,
че вече ти не си ти,
че от онова хлапе
не е останало нищо
(освен погледа),
че не можеш да тичаш на воля
без умора,
че белите ти коси
са прекалено много
и затова е най-добре
да се подстригваш късо,
(така ще запазиш достойнство),
че този новият ти аз е скучен човек,
че ако някога си правил нещо лудо,
днес вече не ти се препоръчва
заради физическото ти здраве,
заради социалното ти положение,
заради всички онези,
които те познават като благонадежден,
заради оцеляването ти с този статус
на средностатистически кротък
и примерен глава на здраво семейство,
сякаш е била заложена бомба
с часовников механизъм
още в началото
и тя избухва точно в този момент
когато навъртиш километраж 40 +,
когато си най-изплашен от старите призраци,
когато си спомниш, че всъщност
онова момче на 5,
което стоеше
замислено край ъгъла на къщата
в ъгъла на градчето
с шапка, шал и гумени ботуши,
и така го е
хванал фотоапаратът „Зенит“
на чернобялата лента
да наблюдава света
съвсем сериозно
много сериозно,
може би се досеща за бомбата…
няма къде другаде да е отишло.
То си е тук.
Изпуснеш ли го пак,
умираш.
Сега си събирам парчетата след взрива.
Ще ми помагаш ли?

 

Защо обичам мирния преход?

От една страна, порнографски,
защото след дългото клатене той
успя най-накрая да ни достави
дълбок разтърсващ белодробен
оргазъм
и да се изпразни в народното гърло,
пося семето на гнева.
То ще покълне,
ще цъфне,
ще върже.
Ще се взривим.
От друга страна, философски,
понеже дебелите чичаци
с големите политически
и икономически паламарки
ни организираха много перверзен
генгбенг,
изредиха се върху всичките
ни отверстия, а там,
където нямаше,
си пробиха.
А естетически обичам
мирния преход,
тъй като е мирен
и тъй като е преход
и външно е така привлекателен
за целокупното население,
четвъртит, за да не превърта,
с яка глава
и разширени вени,
двайсет и пет сантиметров
е мирният преход…
Обаче все ми се струва,
че всичко това е лъжа,
че в действителност
мирният преход е мекичък,
страда от еректилна дисфункция
и затова все не може
да свърши.
Време е да го утрепем
и да го заровим
много плитко,
за да смърди
и да предупреждава
за себе си.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Александѫр Николов – Любовта в двадесетте години на двадесет и първи век

 

ляво насилствено превърнато в дясно – като политическа идея;
като дете, което на прощъпулника си посяга
с лява ръка към химикала. питката се търкаля…
първата сигнална реакция на родителите: лявото
е лошо. смяна на ръцете – слагат в дясната
телефона, вилицата, топката за баскетбол. на това
основание са чупили костите по ръцете на дядовците ми –
за да ги научат с коя ръка се държи химикала.

ляво насилствено превърнато в дясно,
като политическа идея е тема за друга поема.
тук можем само да оплакваме като стара жена липсата
на суеверие у здравомислещите днес: никога повече
лявото няма да е посоката на дявола, на лошото
на неумението. ще се възгордеят левичарите
и после гледай: от някакви си постоянно увеличаващи се
десет процента, ще има насилствена смяна на

дясното с ляво. подменяне на ценности ще кажат някои,
но ето: аз виждам как след 50 години майката сменя химикала
от дясната в лявата ръка на своето родено като десничар
дете с думите: „не мамо така не е хубаво. пиши с тази.”

 

девет чайки, един музикант

първа чайка, застанала на ръба
на покрива на перона, оглежда
гордо железопътната линия.

втора чайка се разхожда наперено
по пешеходната алея; втренчена
във витрините на магазините

– чанти и обувки. главата ѝ
се накланя настрани.

трета и четвърта чайка наблюдават
пътникопотока – едната върху нощна
лампа, другата на магазин за вестници.

седма, осма, девета чайка в небето
изпълняват редовен полет север-юг,
изплашени от гипсовия орел

върху високата, жълта къща.
дадох на уличния саксофонист,

който свири адел и синатра
пет лева, които сложих
под ръкавиците му в калъфа на саксофона,

за да не ги вземат пета и шеста чайка
които бездруго подозрително липсват.

 

чорапите на китайката
не са като чорапите, които ти носиш.

е четири без два чорапа и стъпваш бос по сняг, о
мъка за краката, мъка за петите,
мъка за възглавничките на пръстите,
за кутрето ти, което
от липсата на ходене
е все още с правилната си закръглена
и яйцевидна форма
и не се е смачкало в единия си край
под тежестта на тялото
като кутрето на китайката.

китайката, чието непроизносимо на български име,
когато дойде в университета под света гора,
беше заменено с „валентина”,
кръстена на първата жена
летяла в космоса (рожденото ѝ име
на китайски означава „летяща
сред звездите”).

китайката, на която дават да ползва
фейсбук само, за да напише на български
пост за новия стар премиер на китай
и колко е щастлива от това, че отново
е избран.

китайката, към която българките,
колежки в университета под света гора
се отнасяха като с домашен любимец или малко дете
и ми се караха, че я уча на думи от жаргона.

ще се побереш ли в чорапите на китайката?
ще дишаш ли въздуха който тя диша?
ще мислиш ли с нейния ум около всички бариери
на автоцензурата които се е научила да си поставя?

чорапите на китайката не са
като твоите чорапи

 

(за)рибен буквар

първа пинакида*: профил
на жена тип бриколаж, направен
от разноцветни стари ризи,
шалове и шапки.

втора пинакида: мъж
в анфас – картина.
художникът си въобразява, че експресионизмът
е оправдание за липсата
на живописна дарба.

трета пинакида: двамата
съединени в опит фотошоп
да бъде ползван от лаик
за приключване на дипломната работа, озаглавена:

любовта в двадесетте
години на двадесет и първи век
през очите на графичния дизайнер.

*изгладена и намазана с восък дъска, на която учениците от килийните или взаимните училища у нас през Възраждането са се учели да пишат и смятат

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Мариян Гоцев – Майка София е бременна

 

Змеят
––
През девет люлински микрорайона
В 10-ти
Мимикрира
Преструва се на стар панелен блок
Юнакът в перник пие бира

 

Чувствителните равнодушни

Вечер
Хората се разтоварват от тишината
На старите докове
Умора и безразличие
После безизразно
Пият чай

Смъртта на ангела
Е по-разтърсваща от атомна война
Ангелът умира тихо, бавно и мъчително
Умира с дни
Завит в стара тениска
Го заравяте на двора
И оставате сами
В този
Съвсем безсмислен свят

Жените в малките заведения
С неправилните ударения
Са като майки
На пораснали деца

 

В Къщата на баба ми
–––––––
Е тъмно
Мирише на изтляла пръст
Живее слънцето
Е лавандулово
Баба ми е вещица
Без котка
Дави слънцето в поцинковано корито
И го погребва с орехова шума
После ме потапя в слънчевия гроб
За да ме роди
Слънцето е жилаво
Ще издържи магията
На моето раждане

 

В сряда пиха вино
На втория ден погребаха котката
Пролетта отмина неусетно

 

Приятелите на баща ми
–––––––-
Мъже
От сухи волски жили
Вятър и безвремие
Те не са красиви
Архаично вечни
Нелепо автентични
Като в нямо кино
Майстори на ежедневие
С дъх на слънчева вода

 

Майка София е бременна
Водите ѝ изтичат
Майка София
Ражда разсеяно
Докато се опитва
Да ходи
На високи точкета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018