Божо Колов – Тук сме

 

Рецепта

Извадете човека от утробата майка му
срежете пъпната му връв
и я вържете на възел,
измийте го обилно,
изплакнете го
и го подсушете, след което
го обвийте в пелени.
Изчакайте търпеливо
да узрее до петгодишна възраст
(като през това време редовно го ваксинирайте)
и го поставете в държавна или частна институция
от 08:00 до 18:00 часа, 5 дни в седмицата.
След 2 години първоначална социализация
го оборудвайте с голяма раница,
изработени от синтетични, леки
и непромокаеми материали,
облечете го нелепо, връчете му букет,
снимайте го от всички страни
и го оставете на стайна температура
за следващите 12 години
като внимавайте през този период
да не стане зависим, криминално проявен
или скоропостижен родител.
Ако всичко върви наред
в края на гореспоменатия период
му дайте пари да се облече нелепо,
да се наяде и да се напие по-така,
да се повози в скъп автомобил
и да отседне в хотел.
Снимайте го от всички страни.
След няколко месеца го поставете
във висша държавна или частна
образователна институция,
където да се научи или не
да прави нещо или не
и изчакайте да злоупотреби
в период от 1 до 4 години
със тялото, съзнанието и морала си,
да се сблъска с цинизъм, предателство
и посредственост като през това време
му осигурете намаление за
ползването на всякакви
публични и частни услуги.
След като се втвърди
оставете човека известно време
(на вкус)
на произвола на съдбата
и го наблюдавайте изкъсо как се лута,
докато следите да си внася редовно
здравните осигуровки.
Когато изтече този неуточнен период
го поставете в малка или голяма
държавна или частна институция,
където да извършва труд, който
да се заплаща, за да може човека
да се снабдява с храна,
да осигури подслона си,
да поддържа добро здраве
и най-вече да потребява.
Оставете човека да работи
и да потребява така,
на тих огън,
най-малко 38 години и 2 месеца.
Ако доживее тази възраст
му давайте няколко години
безвъзмездна финансова помощ,
за която той предварително
си е предплатил.
Ако вече човека е твърде немощен
го поставете в частна или държавна
здравна институция, където да
му се дават медикаменти,
които да отложат смъртта му
с няколко години.
Малко след прекратяване
на жизнените процеси на организма
и след щателна проверка
това да не в резултат от лекарска грешка
загрейте тялото на максимална температура,
докато стане на прах
и разпръснете праха му на красиво място.
Поднася се с черни дрехи и някоя сълза.

 

***

разсей ме за да не поникна
ще политна отвлечи ме
обгради ме за да не избягам
ще се разсъня унеси ме
и недей да ме събуждаш
а опаковай ме в съня ми
подвържи ме
надпиши ме
и изложи ме на витрина
и като ме купи някой
ми кажи че съм свободен

 

Тук сме

да затворим всичко в думи
и да се заключим в мозъците си
нека изговорим всичко важно и
да го заснемем до го завържем
в пиксели и в нули
единици да останат тайните ни
незаписани докосванията ни
несбъднати да се множат и
нека чужди да останем и да се
забравим припомняйки всеки
час че тук сме че иначе кои сме
ако другите не знаят

 

394 знака

и изтръгнах езика от Словото
и сега той господства над духа ми
облякох се в анализ и
разчлених се и се разложих
подчиних се на логика
за да се освободя от
инстинкта
издигнах олтар на
разума
и му се поклоних
а той ме заключи
в измеримото
във часовника
картата
и писмото
умножи ме по въпросителни знаци
и ме раздели на многоточия
събра ме с малки букви
и ме извади от пряката реч
и заживях в калкулатор

и там нямаше знак за
безкрайност

 

Занимание

и ето че пак ще ви занимавам със себе си
дами и господа
и ще разпилявам думи в ушите ви
отпийте си спокойно
облечете си умния поглед
огледайте добре около себе си
не сме тук да си губим времето

а сега ще чуете истината:
искам да ви шамаросам
искам да ви стъписам
искам да ви впечатля
да ви изненадам
да ви бръкна в душичките и
да ви пръсна мозъците

добре да ме запомните
било как да е
но да ме запомните
защото ми се живее
живее ми се живот вечен
но вечността не е валута
т.е. няма ценност човешка
за това най-добре ме забравете
дами и господа, хора, човеци
ала сетете се за мен когато станете богове,

че и без друго пак ще ви занимавам със себе си

 

Храната на бъдещето

храната на бъдещето са
електромагнитните вълни
на дигиталното щастие
нещастие: златни момичета
ще печелят бронзови фалоси
логоси професори ще търсят
в погледи умни облечени
обречени сме на възхищение
преображение:
ще гледаме милионери в киносалони
балони как ритат по гащи и
мургави деца да се кичат с
техните имена всичко си има цена
по дяволите ще прекося два океана
и стотици сървъри и ще те купя
ще те отдам под наем
заем ще взема и
ще те препродам
капан ще заложа и
ще ти се отдам само кажи ми
че това наш’то е специално
че щастливци сме и
другите са нещастници

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Кева Апостолова – Втора среща във ФБ-хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(фейсбук интервю/facebook interview на тема НСП) (първата среща е постната на 22. 09.2016)

1. Друга година сме и въпросите ще бъдат по-други от миналогодишните, още повече, че темата има вече история. Изчерпа ли се първият манифест, свърши ли той докрай своята работа, осъществи ли разпознаването от другото, та си написал втори?

– 3-годишната ни дъщеричка вече казва „Искам друг(а, о)“… мама, татко, гисвитка (бисквитка). И аз искам друга година. Да, Нова социална поезия вече има история, макар да не е навършила още половин година. Първият манифест ще се изчерпи, когато закрием купона, далече сме от това. Втори манифест има, защото НСП е авангардистко движение, което се развива чрез пряко манифестно позициониране в литературното поле. Убеден съм, че ще има и следващи манифести, но учредяващият е един и ще остане такъв – неизчерпан до обявяване на затварянето на кепенците на движението.

2. Всеки член ли на НСП може да пише манифест? Ако такава либералност е сполетяла литературата ни, кой манифест ще бъде „кучето-водач” или ще се премине на „сибирски впряг”?

– Аз съм всеки член на НСП, ако перифразирам един Голям поет, и като всеки член написах втори манифест. Ние сме и ние пишем манифести. Решихме да не подлагаме „Манифест на лошия вкус“ на подписване, защото смятаме, че процедурата на подписване има учредяващ характер. Кучето-водач ми навява асоциации за воден незрящ, „сибирски впряг“ е супер, хлебниковско е.

3. По едно време из живота на НСП във фб запомних секунден пост, в който иронично се предлагаше Нова социална поезия да се казва Нова асоциална поезия. Тогава абревиатура би била НАП – като онази на държавния НАП! Споменавам това, защото още не мога да съм сигурна, че думата „социална”, в чиято специфика има много предразсъдъци, се чувства добре. Всъщност, трябва ли на тази дума изобщо да й е добре в поезията на НСП?

– Секунден и велик пост с автор Васил Прасков. За разлика от теб не възприех поста му като ироничен, концептуален е. Мисля, че аз се избъзиках с НАП, с ясното съзнание, че работата е сериозна. Изходната идея на Нова социална поезия е тъкмо да се изземе банализираната, приватизирана, открадната дума „социална“ и да се възкреси – това, което прави всеки авангард с думите. Докато зад думата „социална“ има етическо устояване, възкресението ще продължава. Но всеки етически акт е в основата си асоциален – между аз и Бог, в крайна сметка. На думата „социален“ ще й е добре в НСП, докато зад нея има, стои асоциална етическа субстанция, гарантираща продължаващото възкресение.

4. Напоследък се натрапва невнимателното отношение към публиката/публиките, чиято функция е важна, защото човек не сяда често да чете поезия случайно. Пренебрегва се вдъхновяващата й роля, нейния принос за нови творчески реакции на пишещите. Намирам това за проблем в комуникативна посока. Съсипана от социални тежести и политически разочарования, публиката търси комуникация, а не остроумни опозиции, репликирания, нервни, високомерни постове. Коментар?

– Искаш да кажеш, че усещащ такова отношение към публиката от наша страна? Би било наш провал, ако е така, защото знаеш, че възникнахме тъкмо като комуникативно случване във ФБ. Въпросът е какво е внимание към публиката: чесането зад ушите, практикувано от Големия поет? Лично за мен публиката е вдъхновението на поемането на риска да не й се харесаш. Съпротивлявам се да приема, че публиката ни е съсипана – винаги си я представям като яка пичка, която постоянно бива убеждавана, че трябва да са мили с нея, защото тя има проблеми. Това в основата си е неуважение към нея, тарикатско неуважение. Нашата публика е яка, възбуждаща пичка.

5. НСП не купува, не продава, не плаща наем, консумативи, производство, тиражи, разпространение, заплати, хонорари, защото е в щедрото царство на Марк. Това е невиждан (до скоро фантастичен) начин да се разработват и защитават нови идеи за духовна власт. Капиталът на самия списък на авторите, подкрепили НСП, в който четем топ имена на съвременната ни литературна култура, постванията и шерванията на преводни поезии, различни модели на поведения като четенията и публикациите на поетите, са вече ваша запазена марка. Как мислиш, активността (която в началото беше естествена, защото трябваше да се вкарат „девет месеца” в месец-два), сега не се ли нуждае от разтоварване, от времево регулиране, от някаква подреденост със заредени форми, които да бъдат обратно на спонтанността и да предизвикват нови очаквания?

– Страхотна дефиниция на Нова социална поезия! Така се родихме, ще държим на това родилно петно, което е нашата гаранция за свобода във всеки момент да извършваме атентати срещу статуквото. Опитваме се да регулираме тази свобода в ритъма на списанието ни – месечно, но пълнещо се обикновено всеки ден, представяно в края на месеца с четене на авторите в броя. На 27 януари е представянето на Брой 2. Ритмизиращо регулиране без нормализация. Заповядай!

6. Благодаря ти, идвам, чакам само адрес и час. С какво е привлекателен т. нар. лош литературен вкус, та се изучава и научно? При четенето от значение е читателската личност и нейният съзнателен избор. Аристофан, Бокачо, Алън Гинзбърг, Керуак трудно биха били българи, но успокояващото е, че първите двама ги има много в нашите народни песни.

– За мен лично лошият вкус е привлекателен с това, че аз го въплъщавам, от Sex Shop. Скоро ще направя четвърт век в писането на поезия и не съм открил по-освобождаващо нещо от лошия вкус. Винаги се шокирам, че има хора, които споделят лошия ми вкус, усещането е страхотно. Макар че е трудно Сабоурин да е български поет, или поне поет, пишещ на български, не е невъзможно изглежда.

7. Дали пък поетът не трябва да се занимава с описание на билки и тяхното прилагане, за да се хареса на всички? Но той всъщност това и прави – ето чета Ани Илков, Златомир Златанов, Кирил Василев, Владимир Сабоурин, Васил Прасков, Владимир Левчев, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева, Ивайло Мерджанов, писателят Милен Русков и още от „списъка”, и още…

– Правили са го големи поети, сещам се за Теокрит, който съвсем не е толкова сладникаво идиличен, колкото го изкарват наследилите жанра му. В началото винаги е суровото описание на билки, после идват тъжните хербаризатори, те се харесват на всички. Истинските билкари са сурови, некомерсиални, не ти тикат билките си под носа, чакат те да спреш пред тях, да ги заговориш ти.

8. След кроткия ритъм в последните три десетилетия на литературни стандарти, верни на себе си, НСП буквално избухна. Закономерност или случайност? На какво е наследник това избухване?

– Анархистична закономерност. Бунтът е неизбежен. Наши майки са българските анархисти от Миларов до Вирхов.

9. Има ли още празни места в НСП?

– В анархистичния бунт всички места са празни, защото очакват индивидуални самозапалвания.

10. Има ли рискове идеята НСП да бъде пометена от властващи техники?

– За да бъдеш усвоен от властваща техника, се изисква да се продадеш, изрично заявявайки волята си да бъдеш купен от предлагащия най-добра цена. Най-добрата цена в България се предлага от мафията и нейната държава. Но Нова социална поезия е религиозно-анархистично движение, чиято единствена опция при покупко-продажба е да престане да съществува.

11. Понеже идеята НСП е все още с непознаваем характер, но със заявен подвижен хоризонт и антипозиция към финансова „колонизация” на парично бедни култури, има ли тя и друго лице, какво да очакваме, какви „операции”?

– Нашата операция от самото начало е разбутване на лайната. Продължаваме напред с операция разбутване на лайната.

12. Освен поет, ти си и университетски преподавател. Как виждаш бъдещето на българската литературна система?

– Бъдещето на българската литературна система е функция от подготовката на номинацията за Нобелова награда на Големия поет.

13. И два лични въпроса. Как се пишат и издават две силни поетични книги (Работникът и смъртта и Розата на Рая) в една и съща календарна година? Какво стои зад тази реалност? Има ли „включване” в нещо мистично?

– Личен поименен отговор: Сирма Данова, Йона Сабоурин, Хесус Сабоурин, Нова социална поезия.

14. Защо в името Сабоурин има буквата „о“, щом тя не се произнася?

– Непроизносимото име, следа от непроизносимото име.

К.А.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Николай Бойков – Възхвала на поезията

 

на Яница Радева

 

След като ни оставиха в ръцете на поезията,
както ни каза откриващата събитието,
водещия събитието призова поетите
да прочетат нещо от себе си,
след това започна разговора
в ту стихващата, ту прииждаща глъч на разговорите на присъстващите отзад,
по едно време погледа ми попадна на един от книжарите,
чернокос, късо постриган, строен в бялата си тениска и дънки, с невинна еротичност,
събираше с поднос в ръка чашите от изпитото вино,
навеждаше се, дънките се опваха по стегнатия му задник,
после заставаше зад бара леко извил снага,
междувременно говореха за приятелствата, за времената, за превода
(бил като изкуството на артиста, влизаш в чужда кожа, отказал се от себе си даваш глас на
чуждия поет, не цитирам по памет, преразказвам по смисъл),
за пъпката, която разцъфвала и листчетата ставали самостоятелни
(листчетата имат смисъл, имат живот само в заедността на цвета, бих вметнал),
за труда на поета, който бил тежък като труда на миньора, даже дори по-тежък
(помня, когато бях товарач на камион, първите месеци се прибирах каталясал, не можех нищо
да правя, лягах, лежах в изнемогата, заспивах, после сутрин се будех и пак почвах товаренето
на железните каси с пресни яйца в камионите, иначе пиша ли, пиша, сякаш от само себе си,
леко, както дишам и крача вслушан в гласовете на биващото, както вървя и събирам пера от
ангел, макар и някои да разберат това буквално),
за имала ли сила поезията да променя света,
за това, че са си изкарвали хляба не с поезия, за да бъдат свободни, да са себе си в поезията,
междувременно журналисти записваха разговора, фотографи фотографираха, една издателка
сновеше и подаваше тук-там по някоя от издадените в издателството ѝ книги, един поет го
рисуваха, други двама пред бара закриваха гледката към книжаря (единия нещо много
обясняваше на другия), четвърти поет напето прекоси залата, минаваха хора, поздравявахме
се, потупваха ме по рамо, по едно време от първите редове изшъткаха на приказващата задна част,
накрая един от питащите (критик) поиска все пак да се отговорело на въпроса му,
не си ни слушал, отговориха му,
поезията е истината, поезията е в истината, поезията е гласа на истината
(не цитирам по памет, преразказвам по смисъл)
(или навярно истинноста)
облякох се, зърнах на един от рафтовете книгата си стихотворения с биография редом с Кой
си, какво си?, Тази змия, Безпредметно битие, От небето до земята, Моето твое сърце
(нека нарочно сгреша в едно едни две съпринадлежащи си книги) и други, стана ми приятно,
поразлистих я, попаднах на скритото цитиране по Йован Христич в превод на Светлозар
Игов, ще го цитирам отчасти по памет: приятелю, повярвай ми, аз съм само гост, който
идва, потропва на вратата и си отива, и не оставя след себе си нито глас, нито
потропване, нито дума, която да го спомене,
и поех нататък в студената нощ с видението на книжаря в дънки и бяла тениска,
как държи в ръка подноса, как обикаля масите, как събира празните чаши, как застава зад
бара извил снага.
Недокоснат, нелюбен, незван.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Ива Спиридонова – Истина в поезията, която е хазарт: „Известна Също Като Розата на Рая“ на Владимир Сабоурин

 

Започнах читателската си година с едно явление в новата българска литература: „Известна също като Розата на рая“ на Владимир Сабоурин, един от съоснователите на Нова социална поезия и съавтор на Манифеста на Нова социална поезия.

И понеже авторът сам по себе си с гордост е извънсистемен, тази книга няма как да бъде друго, освен успешен опит за разбиване на системата. Борба с комерса и скуката в полето на словото и със силата на думите, това е Розата, която покълва и разцъфтява сред неблагодатната почва на изнасилената словесност на съвремието. А бодлите й са оръжия, с които авторът се бори да каже и казва „истината в поезията“, истината за разцъфването като възкресение отвъд смъртта:

„…как сал разцъффа

Розата на Рая
От ануса на Ада“

И още:

„Думата означава
Разкриването на цвета
В мига на разцъфването.“

Книга за възкресението на Човека отвъд мирния преход, Розата е крясъкът на авангардността в езика на родната литература. Животът като полов акт, смъртта като възкресение, ужаса на реалността като истина, мисълта като идея, трудът като смисъл, любовта като вяра, вярата като спасение, семейството като святост, реалността като абсурд, дългът като робство, консуматорството като проклятие, трудът като отдаване под наем на свободата, поезията като сделка, приемането на различността като мъдрост, смисълът като противопоставяне, личността като аза и масите …всичко това го има сред листенцата на Розата на рая.

Сред тях открих моя стих – ето този:

„…най-важната жизнена лъжа е любовта
Пази я еднакво силна със смъртта приеми и двете като неизбежност“.

Поезията на Сабоурин се чете трудно и те оставя в пространството на мислите задълго. Ако трябва да конкретизирам с какво е уникална, то струва ми се това е не само скандалната актуалност на темите, но и изключително витруозното разместване и съчетаване на времевите и исторически пластове при засегнатите теми, така щото представата за време и пространство бива пренаписана, за да осмислиш себе си тук и сега. Друга характерна черта на това апокалиптично слово е придържането към белия, напълно свободен стих, както и графичното оформление на мисълта, прескачаща от ред в ред и напомняща за идеята за потока на съзнанието.

Тази книга всъщност проповядва, пишещият е пророкът, религията си ти, Бог е един и още:

„Бог е бунт разцъфнали поля бодлива тел и репеи…“

За да разбереш смисъла на разцъфването на Розата, трябва да имаш сериозни научно-исторически (и не само) познания, т.е. аз самата не съм напълно сигурна, че съм я разбрала. Но поне се опитах. И видях красотата на цвета й.

Сабоурин разказва за бунта, вдъхновяващ се от абсурдността в най-новата световна и българска история:

„Където няма нещо свещено бунтът е невъзможен“

Той е апокалиптик, възпяващ справедливостта, анархията и истината, абсурдът на мирния преход, социалното във всичките му проявления, работника, човека. Лично аз откривам в тази поезия съвременно продължение на Смирненски и Гео Милев с идеята за справедливост, за любовта като вяра, че бъдещето принадлежи на

„децата обиждани сега…
нашите смугли момичета…“.

И в същото време творецът не е поет:

„аз не съм поет
тва си го знаете селянчета
аз съм теолог, пишещ
връзващ сти’ове“

А това го прави абсолютно свободен и в състояние да погледне и да ни разкаже за нещата отвъд възкресението и спасението. Защото смъртта не е краят, а само началото. Защото любовта е вяра и обратното. И защото е сигурно, че след апокалипсиса следваме ние. И Розата разцъфва като бунт, като предвестник на идващото време, в което душите ще са всичко ценно, което притежаваме. Време, към което „Продължаваме напред“, борейки се за истина в поезията, която в крайна сметка е хазарт:

„Поезията е хазарт
Със залог свободата ни.“

В заключение ще кажа – не, тази книга не е за всеки. Не е класика, ежедневно четиво, нито бестселър. Но в нея разцъфва истината. Прочетете я!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Корпорацията Reigns

 

Това е реплика на Говорещата Лисица от Антихрист на Ларс фон Триер.

След подялбата на „Поетически Никулден 2016“ между Г. Господинов и П. Дойнов трябва окончателно да е станало ясно следното:

1) Когато А-филмът на Корпорацията е издал книга, всяка остатъчна конкуренция в литературното поле автоматично се суспендира.

2) Б-филмът също получава задължителна награда в качеството си на отговарящ за академичното поделение на Корпорацията.

3) Когато членове на Корпорацията не са издали книги, те по необходимост са членове на журитата в качеството си на спечелили литературни награди и академични фигури.

Корпорацията Reigns.

Лисицата говори, а вие мълчите, очаквайки подаяние от нея.

Горко ви.

 

 

 

Мария Каро – Слушам как идва ноща

 

Слушам как идва нощта

Палят се фенерите в градината
духа лек вятър
Колкото да погали гърдите на небето
С четчиците на онова дърво край прозореца ми
Ти вървиш забързан с куфар по някоя аерогара
Леко приведен, краката ти се полюляват
С особена грация
Ето колите тръгват да се прибират
Светът се прегъва, тръгва
Си към къщи
Прибрал си нощта в куфара,
Лявото ти рамо като на носач е наведено
Вечер е и съм спокойна,
При мен нощта идва със светещи портокали
При теб тя спи

 

Ти си сън аз съм сънена

Прочитам ръкоделието на съня
тя беше с дълга коса и носеше плитки
той не умееше да се целува
и така нататък реките трябва да се избягват
и ако живееш до чиста река изобщо
да влезеш в невъзможното има няколко
случая на безболезнено изваждане
парацелс и огнената река на тива другите
друиди дарвин дайджест ако ти умреш
аз ще бъда седмата ако аз умра ще живеем
без да държим сметка
е непростимо е да не ме докоснеш поне с ръкава
ей там отвъд румъния аз ще умра ей така
на шега
другите ще ме гледат
ей така
отвъд
безполезно е да умирам без да умея
да се целува той изобщо не умея да чета
сънищата когато те са с дълга коса
и носят плитките на сестра ми

 

Да подредиш с нежност една маса

Леко плъзват ръцете
да запредат бялото
и да омагьосат стъкленото,
да пленят жълтото и бледността на чая,
да посеят невидими макове –
залюляни от погледа стъбълца нежност …
Плъзват ръцете
да потъмнят радостта,
че си гост на себе си,
а нежността ти милва
с пет слепи очи на ръката
и доверчивите пет на другата
едно липсващо нещо,
когато е късно на твоята маса.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Владимир Сабоурин – Поезия и популизъм

 

След привиждането на Нова социална поезия като по дифолт „лява” и жалейката, че не е достатъчно такава по рудници и перници (Силвия Томова), новият политически етикет, прилепен на случващото се, е „популизъм”. Нова социална поезия е „поетико-популистко движение” (Петя Хайнрих).

Както рамкирането „поезия и ляво”, така и „поезия и популизъм” предполагат политическо дефиниране на явлението Нова социална поезия. В случай че двете рамки не са лесни метафори на нещо неясно, нека помислим за логиката на „поетико-популисткото” определение.

Доколкото новото политическо назоваване идва от български автор, живеещ в Германия, резонно е да се предположи, че „популистко” ще има федералнорепубликанскогермански обертонове с тамошна актуалност.

Що е „популистко” в момента във Федералната република? Най-общо националистическо-ксенофобското, расисткото, националсоциалистическото в крайна сметка.

След (недостатъчно) „лявата” Нова социална поезия идва ред на (достатъчно) дясноекстремистката (както това се нарича по Немско).

На практика остана само една политическа валенция, с която Нова социална поезия да бъде етикетирана: неолибералната.

Очакваме с нетърпение окуражаващ знак от Корпорацията, припознаващ ни като техни хора.

 

 

 

Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

венцислав арнаудов – всеки Септември, в края на Юли или началото на Август

 

Георги Касабов remix

 

първо:

уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви

изкачвате Бузлуджа всяка година

Закичени с рози
пеете песни
с музика – барабани и кларинети

в черните си казани варите телата на децата от Лим

триете опушените си пръсти в мазните си фишеци

и заспивате до Хаджи Димитър

после:

стари и млади –
се спускате всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
политате надолу от Бузлуджа всяка година
без ред

прегазвате децата от “Индиго” и плюете на посинелите си пети

и всякога:

изтръгвате гласа на Божия син заедно с гръкляна и пироните,

изгаряте кръста и крещите мир да е, че ще има жертви.