Кристина Крумова – Бунт

 

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

 

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

 

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

 

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

 

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Мар Ина – 01:00

01:00

не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви

 

на планина

нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв

 

езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си

 

*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно

 

непознати

нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата

 

имам само тяло

имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло

 

тя и той

мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци

 

*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Мария Стоева – Последната риза

*
тихо спри
пред вратата ми
нека си простим
непростимото
тихо сърцето ми
питай
непопитаното досега
тихо стъпвай на прага ми
умори ли се да чакаш
ще ти отворя
вратата е като стена
не можеш да минеш през нея
тихо спри
тихо влизай
и остани

 

*
тръгнах си
като сянката
която никога
не забеляза
сега ми стана сянка
по която въздишам

 

*
в мълчанието
разбрах това
което
дори
голите ни тела
не откриха

 

*
обичам времето
което
прекрачва
независимо
и гордо
желанията ти
аз съм
мига
който
си изгубил
за да ме дочакаш
пак

 

*
не забравяй
спомена
който властно
те накара
да спреш да печелиш
битките
които няма да ти помогнат
да спечелиш войната

 

*
колко пъти
не ме излъга
за да разбереш
че ти вярвам

 

*
по намачкана риза разбрах
имаше страст
но и много страх
да ме обичаш

 

*
тихо поплаках
чу ме само сърцето ми
нямам воля
да спра
да се надявам
на трохите
които ми даваш
няма да се връщам
няма да тръгвам
тихо се спрях
за да ме подминеш

 

*
и така
тихо
внезапно
бегло
на стъпки
си отиде нещо
което едва дойде

 

*
колко пъти
проигра
незапочнатата игра
колко пъти
събирах
забравените ти
мисли
колко цигари
изпуши
за да можеш
да успокоиш
трепета
колко пъти
се отказа
преди
да съблечеш
копче по копче
последната риза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Сабоурин – Мартиника

 

На Иван Маринов

Тръгнахме от марсилия
Бретон клод леви строс и аз
Когато бенямин бе задържан
На френскоиспанската граница
Интернираха ни в мартиника седях
40 дни в лагера преди да ме пуснат
Да замина за куба моята родина

(По материали на уикипедия)

На стария френски карго кораб всъщност
Бяха също виктор серж и ана зегерс

Концентрационния лагер бе
Някогашен лепрозорий
На островчето
Pointe rouge

Родината е там
Където няма да се върнем

Клайст натиска бавно спусъка
Ако S-Bahnа мине оттам
По същото време
Би било съвпадение

Месец по-късно capitaine paul lemerle
Акостира във фор дьо франс

Тропически дъжд истински
Бароков концерт по ръждивата
Каросерия колелата отдавна се въртят
Гротескно изметнати във въздуха на вълнолома
В чернобял спомен пяната на океана черупка на фосил
Под мастодонтния капак издимява със съсък
Мотор на зил

Морфин в марсилия
Хероин в търговище

В тишината на сиестата
Разрязала с ножици сянка и блясък
Пада играчка минава
Дух на предък

Дръпни само няколко пъти
Като внимаваш да проявяваш респект
И остави Romeo y Julieta No. 2
С тънък пръстен още топла пепел
Да тлее върху чашата прави това

Талашитен гардероб от стария режим
С поддали панти отваря двери на олтар
Безброй играчки богове деца
Обичащи ром пури сладко

Та значи, бях започнал да казвам
Големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
Белите хора (като бели хора)

Праведният сред народите спаси
Нас лотреамон гений на съновиденията
Жената с конска грива глава опашка рога хана
Аренд червенокосата сирена на съня на ио
Алиса сгушила заека звездата в края
На всеки кантос познах пустотата
Приживе и останах там

И ето

Жените на бордо са смугли
Светлоокия мъж се връща луд
Сред меките хълмове на швабия
Във френските плантации край сантяго
Господарките говорят френски
Робините йоруба

Освобождаващо скъсване
Във веригата на нещата яхната
От бог рогата жена кон
Върху хвърчащите листи
На библията на отците
Фибите на ио

Притежание на боговете
Вече не може да си роб

Ида от сантяго
Където се спасих, измъкнах се останах цял
На югоизточното крайбрежие на куба
Душата ми остана там където са
Френските плантации за кафе
Французите презиращи испанците
Добри търговци на кафе и роби
По-добри търговци от испанците
По-изтънчени

И тъй

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

Една безсънна нощ без видимо основание
Ще забележиш, че при паленето на чуканчето
Пламъка достига веждите ти

А течността се е оттеглила към дъното в летливостта
На всичко, което се изпарява

Слизаме към нощната река
Чакълът хрущи черните води
Жадуват мед богинята ще те дари
С годеница и жена

Светлина извираща от охрата индигото табака
Месести листа огромни стъпала блуден син обгърнал
Колената на сляпа старица зърна вимета буза на дупе
Надничащи от мрака годишни пръстени фаланги
На захарна тръстика тя полага съсухрена
Ръка на шаман опипва да види
Завърналия се

Sic incipit vita nova
Твоите мъртви

Ида от ръждивата
Утроба в която майка ме донесе през водите
Изпъкналите ребра на шпангоутите бебешка
Кошница в която бях пренесен
Вмирисан на окис и нефт

Тя влезе с мен деветмесечен
В желязното туловище след като по-рано
Свръх деветте установени ме бе носила
В себе си посинял от асфиксия
Насила изрязан от нея

Така тя продължи да ме носи
В друга утроба миришеща на окислен метал
Възпламеними фосили потеглил от самото начало
В последен курс за нарязване за скрап

Празен танкер пълен
С 1200 тона морска вода
За баласт

Родината е там
Отдето няма връщане.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Христина Гутева – Животът порасна и стана дете

Нека помълчим

обличайки се един друг
в толкова много думи,
все по-трудно
се събличат душите ни.

 

*
Ако
то не те търси,
и ти
няма да го намериш.

 

*
Научих се
да стъпвам бавно
по стълби, лед и скали,
през мъглата, реката, гората.
Бавно да говоря и
бавно да мълча.
Всяка хапка
бавно, бавно да сдъвквам.
Ароматът на утрин,
дъжд и цветя
да поемам
бавно.
Животът порасна
и стана дете,
изгуби се
времето в мен.

 

*
Някой скита в съня ми,
а щом се събудя,
аз скитам в неговия.

 

*
Казват,
че сърцето е голямо
колкото юмрука.

Ако
и двете са затворени,
ще можеш ли да плуваш?

 

*
Как да е тиха нощта ми,
когато
твоето мълчание крещи.

 

*
Да замълчиш,
за да изречеш неизречимото

да откриеш смисъла
в думите, които отсъстват.

 

*
Ти ме излъга.
Каза ми,
че ме обичаш до смърт,
а сме по-живи от всякога.

 

*
Исках
да затворя тази книга
но се оказа
че тя е живота ми.

 

*
Нощ е,
аз и сянката ми,
всеки от нас по своя път.
По изгрев
някой от нас
ще е различен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев

 

Maybe Yeats wrote his poem The Second Coming for our century:

Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity.

иване, това често го цитират на Запад като лява меланхолия. има разлика между политическо и политики. политическото няма собствено място, затова се вклинява навсякъде. тук говорят за деполитизиране на икономиката, когато е точно обратното. пазарът е сляп бог, но те конструират пазарни политики. консуматорството например е вид тероризъм, бедствие, но тук го приемат за капиталистически прелести. във финансовата дигитална тирания важно е кой владее кода. вижда се как го правят с банките. ние сме изключени, но можем наистина да политизираме своето отсъствие. понякога е по-добре да не правиш нищо, отколкото тези псевдо-екшъни. когато не могат да ни въвлекат по друг начин, правят с консуматорството, игрите на щастието и т. н. това е неолибералната идеология – не на капани, а на уловки
оставят те сам да се хванеш, като се преструваш че не си. свободният избор е рекет. потопени в ризомата на витализма, младите не забелязват леталното влечение на капитала. милитаристка машина, общество на спектакъла, биовласт – това е неолиберализмът и той се води за революция. днес няма ляво, бившето АОНСУ е изцяло неолиберално и проамериканско – това нормално ли е? процесът на сингуларизация на масите се диктува от капитала и финансово-олигархичните кръгове. и т. н.

13 май 2017

 

Отговор на Иван Карадочев

С цитатите от текста ти се съгласих с твърденията там. Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. И съм съгласен,че това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Светлозар Игов – Две стари стихотворения

 

Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват

 

But now the problem is how to
construct the catastrophe. This is to mention all of the enormous
problems that we are unable to solve. However, there
is one problem that we must solve: how to be the catastrophe
by building it, how to be the totality without being it,
how to be the destructive opposite of the capitalist and state
totality without becoming homologous to it. Subversion as
radical democracy, wherever the forms of organization have
the efficiency of Leninism and the freedom of autonomism;
social practice as an agency of singularities – without falling
into fetishism, either of the “general will” or the “common
good”, both of which amount to a denial of difference and its
treatment as a mere cog within the cosmos of exploitation.

Горното е обръщение на Антонио Негри към Феликс Гатари

Корпоративният капитал е по-добре организиран спрямо хаотичните сингулярности
Този капитал конструира и катастрофата, а не подривните протести
Сингулярностите не могат да се подведат под колективен проект – както при пазара те са сведени до агенти на циркулация, тоест продават своите протести, слагат им цена

От една страна, корпоративистки тенденции, от друга, ризомата на сингулярностите вместо старите класови условности и деления

Екстерминизмът, изтребителството на капитала спрямо социалния живот не се забелязва, защото процъфтяващите сингулярности се уповават на ризоматизма, на свободно виреене и линии на бягство съгласно Дельоз, когото уязвяват като певец на късния капитализъм
Екстерминизъм срещу ризоматизъм – просто не забелязваме, че ни рекетират дори със смъртта
Преференциален вот за тези сингулярности изглежда естествено, но ще бъде експроприиран отново от организирания капитал, от Корпорацията, както я наричаш. Те крадат нашето знание, нашето ноу-хау

Инверсията е грамадна. Нашето знание е инертно, лениво. А капиталът е работяга, ловък крадец

Ето, вменява ни се, че сме свободни, флексибилни, свободни да продаваме свободно работната си сила. Всичко е контингентно, прекариатно, каквито са космическите сили

Капитализмът и пазарът са естествени, върховен медиум на контингентното

И какво да си предложим – комунистическата хипотеза, реновиран ленинизъм?
Ретроградност, детерминизъм?

Капиталът е носител на естествен прогрес, той конструира дори и катастрофата, а не протестните движения. Защото прогресът е катастрофа, както указва Ангелът на Бенямин.

Ненормалното е, че тук няма леви интелектуалци. Всъщност това е нормалното.
Да, ще им се осигурят преференции, преференциален вот.
Но тук как да не си спомним за непреференциалния Бартълби?
Да, сега ние сме демодираните в режим на планирано овехтяване.
И затова сме екс-комуникирани. Как да политизираме своето отсъствие?
Как да политизираме своя отказ да пишем?
Как е възможно българското да се де-колонизира?
Агентите на ресентимента ми казват – ти се преструваш, това е идиосинкразия, нещата са прости, капитализмът е естествен, няма нищо по-сладко от успеха, наслаждавай се!
С всяка закупена стока те гласуват за капитала, с всеки написан ред
Това е нова идеология, и още как.
Отбягващите идеологията я правят неотгонима

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Цветница

 

на NR

 

и казаха им че на господ е потребно
и пуснаха ни
от мястото на ранните маслини с чедото ми
тръгнахме не спряхме да спрат ни не посмяха
на господ е потребно
да бъдем там, да бъдем там нозете му да носим
да бъдем там на мицвата да отговорим
детето да откупя, за чедото да дам

че бяхме тъй дарени
задето даровете от Египет пренасяхме
четиридесет години
божието стадо, ято, глутница де бяхме
пътя следвахме с краката дълги, но и здравите копита
че камъни не бива да ни спират
ни в пътя нито тия в нас зарити в пясък

че бяхме с мицва тъй дарени
задето с млякото ни рожбите растяха
и цицките ни морни смесваха кръвта с живот

че бяхме с мицва тъй дарени
задето бяхме кучетата на стадата
ревът ни с ярост се прочу

че бяхме с мицва тъй дарени
задето връхлитащия глад
с месата си толяхме

сега ще трябва откуп, отговор на волята да се даде
ще трябва инак аз детето да убия, вратлето му да счупя аз ще трябва
цветът му във ръцете ми да вехне а тялото да трепне и утихне

пред портата тълпата разлюляна
лицата изкривени от надежда изтръгват гласовете от гръбнака
името му викат а своите пък
изкрещяват и
хукват имената към небето
и падат пред нозете ми като цветя
че царят да ги вземе и лекува

а той стои връз мен и само
той и аз
го знаем
защо ослицата с детето й избрал е
защо
агнецът мой е той
защо
на господ е потребно

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017