Октавио Пас – Орел или слънце?

 

Уастекска дама

Обхожда бреговете гола, здравословна, току-що излязла от банята, току-що родена от нощта. На гърдите й горят бижута, откъснати от лятото. Слабините й са покрити с увехнали треви, сините, почти черни треви, които растат по ръба на вулкана. В корема й орел разперва крилете си, две вражески знамена се сплитат, почиват водите. Иде отдалеч, от влажните земи. Малко са съзрелите я. Ще разкрия тайната й: денем е крайпътен камък, нощем река, течаща по хълбока на мъжа.

 

Затворникът
(Д. А. Ф. дьо Сад)

 

à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…

Завещанието на Сад

 

НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.

Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?

Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.

Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?

Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.

Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката
неговото опако, близнака му.

Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.

В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.

 

Орел или слънце?

Почвам и почвам отново. И не напредвам. Щом стигна до фаталните букви, писалката отстъпва – неумолима забрана ми затваря пътя. Вчера, облечен в генерално пълномощно, пишех с лекота върху всеки наличен лист: парче небе, зид (неустрашим под слънцето и погледа ми), ливада, друго тяло. Всичко ми служеше: почерка на вятъра, на птиците, на водата, на камъка. Юношество, целина, разорана от фикс идея, тяло, татуирано от образи, сияещи белези! Есента пасеше големи реки, трупаше блясъци по върховете, ваеше изобилия в Мексиканската долина, безсмъртни фрази, изсечени от светлината в чисти блокове почуда.
Днес се боря сам с една дума. С принадлежащата ми, с тази, на която принадлежа: ези или тура, орел или слънце?

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Octavio Paz, Libertad bajo palabra. Obra poética (1935-1957), México, D. F.: Fondo de Cultura Económica, 2003.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

 

Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост

 

Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Николай Владимиров – Поезия

поезия

толкова излишни думи
с които да скрия
че просто
мисля за теб

 

*
ти си
шума в сърцето ми
който
лекарите бъркат
с тишината
след атомна бомба

 

*
един без друг
дните ни са гърбици
защото тежи
повече от лице на гърба
призрака на
нероденото

 

*
всяка моя цигара
без теб
е като монахиня
без Бог
а от двама ни
само ти пушиш

 

yavorov decision

ще си купя пистолет
на черно
ще го заредя
почти без звук
ще го напъхам
в устата си
и
няма да натисна спусъка
защото така ще застрелям
теб
в мен
такава красота
не се убива
оставя се да умре
от естествена смърт
за наказание
че не си моя
ще остарееш
и ще погрознееш

не се променяш
ставаш по-красива
с времето
а тялото ми
все повече
опитва да те предаде
не искам да плагиатстваш
собственото ми разлагане

такава красота
не се оставя мъртва
страхувам се
че ще трябва
да стрелям

 

песен на песните

само с един прекъсващ микрофон
по средата на бар без цигари
жената в рокля на тъмни череши
и очи от листата на хмел
пее по-добре от тази
в телевизора
не заради очите и роклята
и не заради момичешкия си глас

блендата й е адски фалшива
но пее красиво
защото лицето й носи
цялата болка
да правиш любов
с някой който вече го няма
и да му позволиш
да продължава
да прониква
в теб по-дълбоко
от никога

 

до смърт

разбираш че жена
те е обичала
когато започнеш
да намираш
синини
по цялото си тяло
толкова силно
те е държала
в ръцете си
преди да си отиде
че си се превърнал
в цвета
на смъртта й
която не може
без теб

 

*
тялото ти
е сапун
за греховете ми
без него
се чувствам мръсен
като нощ
в която светът
все още не е бил
сънуван

 

*
сърцето ти е
като библиотека
в чужда страна
толкова много книги
за любов
без превод

 

*
най-тъжният човек
в света
е този
който
може да влезе
в сърцето
на всеки
но за никого
не е
единствен

 

*
преместих сърцето си
в мозъка
и то го изяде
веднага
сега обичам
но не помня
кой

 

*
човекът който обичаше
в мен
вече го няма
а аз все още
те ревнувам
от него

 

най-дългата гледка

очите ми се умориха
да не гледат
в теб

 

*
пиши ми
няма да ти отговоря
за да си поговорят
за любов
моето
и твоето
мълчание

 

*
без теб
всичките ми сърца
са на местата си
но нито едно
не бие

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Владимир Сабоурин – Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов

 

Германският социолог Никлас Луман твърди в книгата си Любовта като пасионна страст, че никога не бихме се влюбвали като модерни индивиди, ако не съществуваха моделите на любовните романи, романтическите комедии и лириката. Той говори, разбира се, за романите на ХVІІІ век и историческата семантика на кодирането на любовта, легнала в основата на модерната ни чувствителност – романтическите комедии и лириката са моя фриволна добавка. Тази фриволност става обаче смъртно сериозна, както казват немците, ако я приложим към дебютната поетическа книга на Ивайло Мерджанов. Любовта като пасионна страст е генералният бас на Ремисия (2016).

В поезията на Мерджанов незаобиколимата тъга на обичащия е страст или по-точно страсти в изходния раннохристиянски смисъл на страстите Христови. Точно поради това тя не е мимолетно – в основата си хедонистично – състояние на консуматорското съзнание, а скръб с атемпорален трансцендентен хоризонт – „Тъгата е завинаги”, както гласи заглавието на първата част на Ремисия. И това в поезията на Мерджанов не е фигура на речта, мисълта или пазара, а непоклатима теологическа доктрина в един неподслонен от обич свят.

Лириката на Мерджанов е трансцендентална с една буквалност, от която сме отвикнали и ни плаши. За последен път исторически тя проблясва в Химни на нощта на Новалис, след което бива погребана под седиментите на буржоазния интериор, и затова стиховете на Мерджанов могат да ни се сторят безсрамно романтични, недопустимо романтични. Но това не е тривилиазираната романтика на всичко де що е лирика на буржоазния интериор. Имаме пред себе си една оголена до костта на тленността на всичко човешко Friedhofslyrik, гробищна поезия, която може да понесе ранноромантическата концептуална тежест на картините на Каспар Давид Фридрих, вдъхновявали по немско екстремистите на любовта от Новалис през Хьолдерлин до Клайст.

Любовта е черната птица от безутешна картина на Фридрих, в която истината, доброто и неразрушимостта на духа в буквалния теологически смисъл на думата се конфронтират с трансцендентално неподслонения свят на модерността. Както птицата от корицата на Ремисия, така и ключовото стихотворение „Каспар Давид Фридрих” сигнализират за една кота на поетическите води, при която отдавна е залята и отнесена от приливната вълна всяка лирика на буржоазния интериор – лириката, която сме свикнали погрешно да наричаме „романтична”. При Мерджанов терминът романтизъм възвръща изконния си радикално антибуржоазен смисъл, чийто екзистенциален вътък е екстремизмът на любовта като самозаличаване/самовзривяване/самоослепяване.

В Ремисия отсъства думата „ремисия”. Книжното тяло не само не обяснява, не онагледява, но дори и не назовава поименно заглавието си, което съгласно Уикипедия е медицински термин, идващ от латинското remissio („намаление”, „отслабване”) и означаващ „период от развитието на дадена болест или клинично състояние, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето”. Поезията на Мерджанов е кайросен момент от развитието на българската лирика с нейното упорито, граничещо с клинично състояние, жилаво нежелание да скъса с лириката на селскобуржоазния интериор, – мигновено състояние на пробив към дълбините на високия романтизъм с неговите ипостаси на гробищно угасване на деня, изстрел от упор в сърцето на любовта като буржоазна институция, светкавично прехождане между ослепителното средиземноморско отвесно слънце и мрака на германиите.

Това е поезия, чийто субект трябва да полудее, за да бъде разбрана тя като страсти по любовта, страсти по един романтизъм, който избива на повърхността на националното съзнание с Ботев, за да замлъкне след това завинаги.

Този романтизъм е недопустим като анархистичната революция и трябва да бъде претворен в поезия, за да овладее шизофренния симптом на една култура, неумолимо възвеличаваща единствения си поет романтик и обричаща романтизма си на замлъкване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Божидар Пангелов – Улица в Ефес

Улица в Ефес

Тази улица не води
никъде.
Изящни колони
с богати капители,
(трева между стъпките)
случайни дървета
и облаци.

Дълго небе.

 

Варава

Къде са ръцете ми?
Къде са?

Посягат към тъмни сандъци.
И някой се киска. Варава!
И ми стиска гръбнака.
Не мога да дишам.
Вземи ги.

Отминаха влъхвите
(без да се спират)
след дълга звезда.
На хълма
имаше град.

 

Колхида

Набъбват пъпките на кестена –
като вълна от морска пещера
с напор притаен.
Загадъчно оранжево пронизва
бавни облачни криле.

А всичко е така далечно –
в мъгла са върховете снежнобели.
И даже хвърленото слънчево
ветрило –
не буди мойта кръв.
Потънал като корен,
съзерцавам,
кръговрата на звезди, небе,
понеже,
на зелената трева
са мъртви мраморните статуи
на боговете древни.
И песента не се издига –
като орел на търсещите
Златно руно.

Едно дете умира.

 

*
Когато
масата е мрежа,
увивам се със ями
и тръгвам тъй
както отначало.
И нека да
пируват
и да разтеглят
хляба.
Разклащат се дърветата
преди да слезне
дъжд.

 

Писмо

Пиша ти писмо.
То е объркано. Като мен.
Сигурно си виждала Персеидите.
Над морето.
Така е и с думите,
които ти пиша или съм писал.
Не помня.
И все са други.
Не тези, които бих искал да кажа.
Или съм казал?
Не помня.
Изоставил съм , мисълта
като пътник, който върви
към пристанище.
Корабите от там тръгват.
Все по-далече.
По-далече…
Дано да те виждам,
как вървиш по-малките калдъръмени улички,
по които не съм минавал,
за да те срещна и да ти кажа,
че любовта е една.
Не помня, дали ти го казах.
Всъщност, не знам дали от там
се минава, за някъде.
Не знам, дали си виждала
Персеидите и морето.
Не помня.
Пиша ли нещо друго,
освен едно –
една.
Не помня.

 

Затворено

Някой ден ще застана пред онази къща,
(по-скоро ще съм седнал) която ще сънувам,
за да узная как се ражда въздуха. После,
(сега спя върху китката си)
както никога ще успея, без да попитам
за пътища и
ще
премина
по въжето опънато
между
два хоризонта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Кева Апостолова – Ето така или нахални жертви на устрема

 

„Вярвам, че се будя сутрин”
Владимир Сабоурин

 

*
Рамка на картина като саркофаг в какъвто искам да почивам
Стоя като пристройка до него ще рухна не мога да регулирам
откровенията си по-добре е да се влюбя в художника той знае
всичко за картината за мен събличала съм се пред мъжете му
Пространствата правят живота висок напускам задните чинове
музиката е хубаво време качвам се върху пчела
с която изкопаваме пещери в цветя дошли от
слюнки на риби напуснали сушата заради водата а аз обратно
Сгреших ли калта лекува не се измивам изглеждам мръсна
Бягам от вниманието на документите искам си първата вода
искам я като втори въздух ципите на очите и ципите между
пръстите са еднакви при излитания излитания пълнят яйцата
Вярвам че се будя сутрин дърветата са отвори отворите са дрехи
без хора хората са вързана вода отрязан въздух е човекът сам
избира грешките идва изтърпява живота и си отива не си отивам
Не си отивам
Никола Пусен се бие за мен с крадливи музеи а аз ето така
прегръщам картината и полицаят ме застрелва

*
Намерил е хубава разтегателна кожа подредил е в нея всичките
ми вътрешни органи дал им е живот заплашва че ще им даде и
смърт но аз се изсмивам в лицето му защото той никога няма да
може да събере външните ми органи които са разхвърлени из
цялата вселена и живеят там с кратки детски превалявания за
миналото защото аз съм човек а човекът е находчив и помни
Преди да се простя с тялото ще присадя моето здраво сърце на
болно прасенце обичам го морфологично и хистологично тоест
много а много е господ който живее под наем на земята защото
я обича най-много се обичат болните деца разкривени са
красивите ребра приковани към гърба на огън
В играчките на земята живеят страдащи къщи тежки оксфордски
речници които са нахални жертви на устрема и градове като
изправени хора с тела без глави също нахални жертви на устрема
С препълнени спирачки е смехът мигът е неподвижен свят
движението е миг до миг миг до миг вярвам че се будя сутрин
Някой пита имаш ли нещо за отчайване не нямам нищо за отчайване
макар човекът да прие първия срещнат живот ръцете му растат и
ето отново
тръгвам след деня като след мъж който крачи с цялото си значение
към общите ни центрове

*
Сърцето набутва нещо навътре влошава почудата корените
излизат над земята разбиват очите дошли от безсмъртния свят
изсипват ги наводнения в предната част на новините
Имам дълги отговори за всичко което потвърждава че не знам
защо при мен нямаше четири годишни времена а всяка година
се състоеше от часове на обвързване с нещо което не знам как
да нарека но с него си пусках когато поискам слънцето и
обикалях с оранжевите му монаси
Макар да знам че болниците заразяват рядко съм се чувствала
толкова уплашена колкото бременните в първия месец жени а
спокойно съм отваряла покрива на всеки пчелен кошер
и съм събуждала птици които спят с дрехите си до мен
Дърветата ми проговориха извличам знания обичам новия завет
гасена вар е книгата с превързан крак е кръстът
чувам черното в червеното техниката бяла се разсмива
пушач е разумът ще му запаля вярвам че се будя сутрин
Вложих старание но допуснах грешки видях много мъртви тела
нито едно не опитах да върна дори успявах да изгледам
докрай как ковчезите потъват като отблъснати деца
объркани от съгласието ми да потънат не бях съгласна
не бях съгласна и сега не съм не съм не съм не съм
Вижте как точно трябва да стане сбогуването
затворете вратата на земята така отстраняваме
важен рисков фактор възвестете появата на застояла дума
проследете ръцете ми
които са общност от две длани и десет пръсти да ето така
разхлабвам синджирчето със златно кръстче около шията
за да се уверя че господ още е с мен че ваксините не увреждат
сдържаност на мащабите вятър изсипва подаръци в косите
преброявам ги с пръсти чаша с кафе посещава устните ми
както мъжко лице посещава очите ми за да ги затвори
усмихвам се преносимо препълнено преодолимо
взимам
една малка мъглива нощ с изгърмели венчета по тялото ми и
отново я посаждам в календарите
Как го направих ли
Повтарям:
оплодено устройство е ябълката изтеглям вик от джоба й
набучвам го с лъчи от цветчета на кръв ab rh-
невежите го описват като чудо
а аз се разсмивам до смърт

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Ивона Иванова – Тайминг

Тайминг

там където свършва
пътят
на дланта ти
свършвам и аз

 

Lotus Flower

Ценни си недостатъците,
те са по-достатъчни
от всичко.
С теб изтръгвам
сърцето от корена,
кучето ми се казва Боклук,
млякото стои развалено в хладилника с дни.
От снощи имам една мъртва елха
и един по-малко мъртъв човек до себе си.

 

Сома

Тялото на любовта ти
лежи безчувствено
върху асфалта.
Тялото на любовта ми
виновно гледа от високо.

 

Birth

Ти си пъпната връв
на самотата ми,
режа те
и започвам отначало.

 

Бог

Да не вярваш в други, освен мене,
да не вярваш в други, освен мене,
да не вярваш в други, освен мене,
докато и аз не повярвам в себе си.

 

Абстиненция
5.0 / 1

Разрушени млади хора
търсят наркотика на живота си,
дланите им се потят,
дишането е на пресекулки.
„Мислех си, че няма
да се чувствам никога така отново.“
Лежат голи на пода,
след поредния удар:
„Разкажи ми повече за себе си.“
Кръвта им започва да ври,
залитат по улиците,
пълнят с цигарен дим
емоционални кладенци,
искат да надникнат вътре в себе си,
но стомахът им е свит на топка,
не спират да треперят.
„Този път излязох чиста от това.“
Имам изненада –
вътре си и с двата крака.

 

Love story

Любовта ли
ми се стори,
или ти ме гледаше
убийствено
довечера?

 

***
Не се страхувам
от нито една дисоциация
на личността ти.
Ти си моите сблъсъци,
трепети,
конвулсивното търсене
на усещането за високо
и лудото бълбукане отвътре,
което ни накара да сме живи.

 

Клопка

Да се чудя какви бонбони
харесваш
и да стоя с часове
пред витрината
на някоя сладкарница,
като преоценен експонат,
а отвътре да ме гледат и да мислят:
„Каква глупачка,
за кого й е мъртво отвътре?“
Времето минава бавно,
алкохолът е ръка на приятел,
а ти изобщо не заслужаваш
да те сънувам в събота вечер.

 

Pure morning

С цигара в ръка,
обърнал гръб на живота,
стоиш пред платното
на твоите мисли,
ръката ти – с тремор,
сърцето е празно
и толкова тихо,
че почти не се чува,
лежиш на платното,
оставен без дъх
и не помръдваш.

 

Изчезващ вид

Черно-бели раирани дни
ме карат да чупя чаши,
да си късам ризата,
да дълбая дупки, в които
заравям самотата си.
Ръцете ми са лопати,
сърцето – лунатик
с биполярно разстройство

 

Анксиолиза

Когато душата ти е в хладилника,
а щастието – в петата на крака,
и не можеш да го извадиш от там,
когато животът свършва без да ти каже,
си спомни че искаш да пипаш косата ми,
че самоубийството е най-лесния начин,
че има по-големи неща от това
да наливаш Бог в чаши
(или в себе си).
Инжектирай си любов
и спри да мислиш,
иначе ще се побъркаш още повече
и ще ходим заедно на психиатър.

 

Хромозоми

Направен си от глина.
Пръстите ми
потъват между ребрата ти.
Ще те ремоделирам
по мой образец,
ще те превърна първично
в Адам
и ще те захапя
като ябълка.
Ще те върна назад към предците ти,
докато не станеш
хромозоми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“

 

„Ремисия“ на Ивайло Мерджанов е сумрачна пътека, преминала отвъд и преодоляла фалшивата красота на великия мит за щастливата любов. Разкъсаната, разпиляна и разпъната „върху надгробния кръст на живота ми“ черна птица на любовта получава (повторно) битие в дръзновението да не бъде забравена, заменена или погребана под отменящата всяка вярност и всеки спомен-за-обич утеха на (само)успокоението. „Ремисия“ е неистов и (себе)опустошителен бяг на (себе)сътворяващата фантазност: поезия, съградена и излязла из-от най-интимните, мрачни и усойни кътчета на една фина и усетлива – и поради това дълбоко песимистична – душевност.

В безмилостна надпревара със себе си Мерджанов ни отвежда в дебрите на едно опустошено от страдание, ала любящо сърце, което дири и спомня любовта си по кървавите друмища на разочарованието. Изправена пред изкушенията на сетивните наслади, гордостта и суетата, неугасващата вярност на раненото сърце преминава през зловещото изпитание на осъзнаването, за да намери под руините на своята истина (и на своя живот) най-сетне жестокия смисъл на любовта.

Плътността на образите дири своето основание в детайлните и винаги дълбоко смущаващи ескизи на разочарованието. Въплътената с дълбочина и художествена смелост картина на пронизващата всичко (целия свят/град?) съдба на нещастния е в много по-висока степен въпрос за смисъла, преграждащ пътя към самоочевидните отговори, отколкото наистина ремисия, прикрила под мантията си едно макар и временно избавление от иманентната (и колективна), едва прикриваща се лудост на съвременния човек. „Ремисия“ отхвърля избавленията. С различен и неравен интензитет поетическият текст удържа собствения си колапс в апориите на болезнената саморефлексивност, „между отровни капки дива похот и най-нежната нежност“.

Изгубил своята (всяка?) надежда, поетът (твърде надменно е да го наричаме дори тук „художествен субект“) въобразява богата и плътна – макар фрагментарна и детайлна –  феноменология на разочарованието. Богатство, което е толкова по-автентично поради неуморното дирене на смисъл „по ония безкрайни стъпала от глупост“, от чиято нарастваща височина (или низина?) настоящето губи статута си на онтологична даденост, а следователно – на удобна и достъпна утеха.

С еднаква мощ и еднаква встрастеност Мерджанов изобразява похотта и лиризма. „Търся капката любов в градската пустиня на похотта“, сякаш чуваме/чувстваме/виждаме късче надежда в ужасяващите сенки на града. Капка любов, чието дирене (надяваме се) не угасява лъчите си и в най-скръбната нощ. При това когато притихва, „Ремисия“ „е“ откровена в чистотата на обичта си: „разходи се в зимната градина на сънищата ми/ и може би ще разбереш че докосването на душите/ е по-нежно и от кацането на снежинка върху дланта ти“.

Дългата и мрачна процесия на отчаянието в последна сметка приключва пред олтара на истината („време е да бъдем истински за пръв път през живота си“); прочее дори в най-горчивите си редове „Ремисия“ не престава да бъде интимна изповед, изречена с дързост пред лицето на безутешността.

Сивият, безкраен, пронизван от (нравствена) нищета, похот и безпощадност град рядко е бил съзиран в пълната мяра на своята гротескова чудовищност. Тематизацията на отчуждението, проникнало сърцата, „отсъствието“ на невинност, доверие и лоялност; маскарадът на изневярата, раздялата, лъжата, омразата; сблъсъкът със самотността и разлъката полагат сбирката на Мерджанов в традицията на една носталгична поетика/реторика, чиито корени у нас пося Найден Геров и чиито върхове сетне по своему достигнаха Яворов, Дебелянов и Смирненски. Ала градът на Мерджанов не е онзи на Дебелянов или Смирненски: градът на Мерджанов е град, който „е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала“ и „най-тъжния лабиринт“… Тяхното време не е могло да роди всепронизващото, окончателно и необратимо страдание, въплътено в „Ремисия“.

Мълчание, претворено в поезия; или може би симфония, чийто генералбас е отчаянието.

„Ремисия“ е протяжен, абсурден и кървав пътепис из (за?) необятното царство на лъжите, които всички изричаме пред себе си.

Усъмнена в себе си („Бяхме ли“) и никога твърде далеч от „параноята от рози и бетон“, любовта разсейва с бледата си светлина непрозрачната тъма (или „плача стоманен“) на раздялата. Чрез въображаемото си разширяване любовта се стреми към образа на своя обект и се заема с възможно най-трудната, непосилна, жестока задача: да утвърди обичаното, дори ако е нужно да унизи, забрави, пожертва себе си.

Що е любовта? „Ремисия“ ни показва едно туптящо, голо и кърваво сърце. Де е любовта? Пътят на това сърце достига до „Тежко съвпадение“, за да премине отвъд гроба и отвъд себе си. Любовта на абсолютната трансцендентност. Преди да бъде инстинкт или желание, тя е религиозен акт.

И тъй, любимата съхранява чистото преживяване на срещата в образа си. Образът на любимата: ето кое, поради глъбините на любовното преживяване и поради своята абсолютна трансцендентност, не може да изведе от сенките „Ремисия“; и ето коя граница не може да престъпи никоя изповед, без да се превърне в лъжа.

„Ремисия“ е книга за всеки читател, готов да отхвърли прангите на клишетата и ограниченията на „добрия“ вкус. В рамките на малко повече от осемдесет страници читателят ще премине през паноптикум от преживелици, рефлексии и спомени, които няма да го оставят непроменен. Смело и безмилостно пътешествие из дълбините на човешката душа, по чиито следи всеки може да тръгне в търсене на себе си. Макар почерпил част от материала за градежа на своята поезия от разностранната си ерудиция, Мерджанов никъде не звучи изкуствено и книжно; никъде не изпада в епигонство. С подчертан вкус към неподправеността на непосредственото впечатление и винаги изненадваща в обратите си, „Ремисия“ ще продължи да провокира вече прочелите я и несъмнено ще предостави ценно естетическо преживяване на предстоящите си читатели. Ивайло Мерджанов е обещаващо име в най-новата ни литература с вече разпознаваем стил и автор, от когото очакваме и по-нататъшни заслуги за нейното обогатяване и развитие.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Намерил я свита в ъгъла под душа

 

намерил я свита в ъгъла под душа
в банята пристройка близо да огромните
клетки за гълъби заради които тя го взела била
хубава булка с черни къси коси по модата последното дете
от шестте мария родила малко след
смъртта на георги с мотопеда се ударил в стълб загледан
към каруцата коня да не уплаши да не паднат
децата от купата сено намерил я вкоченена топлата
вода свършила бойлерът малък няма
място построили я с последните тухли не може
първо гълъбарник били важни гълъбите те
направили сватбата летят над циганската
махала и все се връщат от сто километра ги
пускали пак се връщат
намерил я душът шуртял почти отмитата кръв все пак
не оставяла съмнение главата е с дупка после бързо
бърза помощ до съседния голям град и до там
са летели гълъбите тя ги гледала и пеела след тях
да ги стигне да знаят откъде идва гласът й да се върнат
пеела в градския хор ходили в чужбина
наградата ги направила известни събирали се обичали
излел е дельо хайдутин после тулумби с лимонада
после той пийнал къде ходиш мъжът ти салата няма
гълъбите чистил цял ден приготвяй да лягаме
намерил я тялото побеляло стояла върху плочките
три часа сега половината лице и половината тяло
парализирани идва само единият син да я види
тя се взира чака опитва да говори устните тръгват нанякъде
остават криви не се връщат очите искат
да довършат неказаното не става да пише ръката
се мята наникъде главата пада върху възглавницата така
дава някаква опора плачът прилича на въздишка
из ъ е е уъ е о ха у ии
тя гука.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Велимир Хлебников – Зверилник

 

Щурец

Крилаткайки със златописмото
На най-тъничките жилки
Щурецът в кошницата на тумбака сложи
Прибрежни много треви и вери.
„Пин, пин, пин!“ синигерът изстреля.
О, лебедиво!
О, озари!

(1908-1909)

 

***

Участъкът е велико нещо!
Това е място за среща
Между мен и държавата.
Държавата напомня
Че тя все още съществува!

Началото на 1922

 

На Альоша Кручоних

Игра в ада и труд в рая –
Хубавоуки са първите уроци.
Помниш ли, ние заедно
Гризяхме като мишки
Непрозрачното време?
Сим победиши!

26 октомври 1920

 

Зверилник

Посв(ещава се) на В. И.

О, Градина, Градина!
Където желязото е подобно на баща, напомнящ на братята, че са братя, и спиращ кръвопролитната схватка.
Където немците ходят да пият бира.
А хубавелките да продават тяло.
Където орлите седят, подобни на вечността, означена от днешния, още лишен от вечер ден.
Където камилата, чиято гърбица е лишена от конник, знае разгадката на будизма и затаява физиономията на Китай.
Където еленът е само уплах, цъфтящ като широк камък.
Където хората са се издокарали.
Където хората ходят навъсени и мрачни.
А немците разцъфтяват от здраве.
Където черният взор на лебеда, който всецяло прилича на зима, а черно-жълтата му човка – на есенна горичка, е леко предпазлив и недоверчив спрямо него самия.
Където синият хубавелейшина отпуска долу ветрилото на опашката си, подобен на Сибир, виждаща се от уралския Павдински камък, когато върху златото на обгорелите треви и зеленината на гората е хвърлена синя мрежа от облаци и всичко това с разнообразни отсенки от неравностите на почвата.
Където австралийските птици ти се иска да ги хванеш за опашката и удряйки по струните да възпееш подвизите на руснаците.
Където пръстите ни се свиват все едно стискат меч и шепнем клетва: да отстоим руската порода с цената на живота, с цената на смъртта, с цената на всичко.
Където маймуните разнообразно ги е яд и показват разнообразни краища на туловището, и – като изключим печалните и кротки – вечно са раздразнени от присъствието на човека.
Където слоновете, кълчейки се както се кълчат планините по време на земетресение, си просят от детето нещо за хапване, влагайки древен смисъл в истината: „Папка ми се! Да хапнем!“ – и приклякат все едно просят милостиня.
Където мечките чевръсто се изкачват горе и гледат надолу, очаквайки заповедите на пазача.
Където прилепите висят оборено като сърцето на съвременния руснак.
Където гръдта на сокола напомня на перести облаци преди буря.
Където снишената птица влачи след себе си златен залез с всички въглени на пожара му.
Където в лицето на тигъра, обрамчено от бяла брада и с очи на възрастен мюсюлманин, ние почитаме първия последовател на пророка и четем същността на исляма.
Където започваме да мислим, че верите са затихващи струи на вълни, чиято засилка са видовете.
И че на света затова има толкова много зверове, защото те умеят по различен начин да виждат бога.
Където зверовете, уморени да реват, се изправят и гледат небето.
Където силно напомня мъченията на грешниците тюленът, с вопъл сновейки из клетката.
Където смешни рибокрили се обгрижват един друг с трогателността на старосветските помещици на Гогол.
Градина, Градина, където поглед на звяр значи повече от куп прочетени книги.
Градина.
Където орелът се оплаква от нещо като уморено да се жалва дете.
Където лайката прахосва сибирски плам, изпълнявайки старинен обред на родова вражда при вида на ближеща се котка.
Където козлите умоляват, провирайки през решетката раздвоеното си копито и махат с него, като придават на очите самодоволно или весело изражение, след като получат исканото.
Където надвисок жираф стои и гледа.
Където оръдейният изстрел по обяд кара орлите да погледнат небето в очакване на буря.
Където орлите се сриват от високите прътове като идоли по време на земетресение от храмовете и покривите на къщите.
Където космат като девойка орел гледа небето, после лапата си.
Където виждаме дърво-звяр в лицето на стоящия неподвижно елен.
Където орелът седи, обръщайки към хората шия, и гледа в стената, държейки крилете си странно разперени. Дали не му се струва, че се рее високо над планините? Или се моли? Или му е горещо?
Където лосът целува през оградата плоскорогия бивол.
Където елените лижат студеното желязо.
Където черният тюлен препуска по пода, опирайки се на дългите плавници, с движенията на човек, завързан в чувал, и подобен на чугунен паметник, открил изведнъж у себе си пристъпи на неудържимо веселие.
Където косматовласият „Иванов“ подскача и бие с лапа желязото, когато пазачът го нарича „приятел“.
Където лъвовете дремят, отпуснали лица на лапите.
Където елените неуморно тракат по решетката с рогата и си блъскат главите в нея.
Където в суха клетка патиците от една порода надигат единодушен крясък след кратък дъжд, все едно отслужват на божество – имали то крака и човка? – благодарствен молебен.
Където токачки са понякога звънки госпожи с оголена и нагла шия и пепелно-сребристо тяло, обличащи се по поръчка при същата шивачка, която обслужва звездните нощи.
Където в малайската мечка отказвам да позная съсеверянина и изваждам на светло скрилия се монгол, и ми се иска да му отмъстя за Порт Артур.
Където вълците изразяват готовност и преданост със скосени внимателни очи.
Където, като влизам в задушната обител, в която е трудно да останеш по-дълго, аз бивам обсипван с единодушното „глюпак!“ и с обелки от семена на безделните папагали, бърборещи гладко.
Където тлъстият блестящ морж маха като уморена красавица с хлъзгав черен ветрилообразен крак и после пльосва във водата, а когато отново се изтърколва върху дъсченото пристанче, върху сланинестото му могъщо тяло се показва мустакатата, четинеста, с гладко чело глава на Ницше.
Където челюста на на бялата висока черноока лама и на плоскорогия нисък бивол, и на останалите преживни се движи равномерно надясно и наляво, като животът на страната.
Където носорогът носи в бяло-червените очи неугасващата ярост на низвергнатия цар и единствен сред всички животни не скрива своето презрение към хората като към въстанали роби. И в него се е притаил Иоан Грозни.
Където чайките с дълга човка и със студено като обрамчено от очила око имат вид на международни гешефтари, за което получаваме потвърждение във вродонето им изкуство, с което ловят във въздуха храната, хвърляна на тюлените.
Където, припомняйки си, че руснаците са величаели изкусните си пълководци с името на сокол, и припомняйки си, че окото на казака, дълбоко хлътнало под извита вежда и окото на тази птица – роднина на царствените птици – е едно и също, ние започваме да уразумяваме кои са били учителите на руснаците във военното дело. О, соколи, събарящи с гръд чаплите! И острата й, протегната нагоре човка! И топлийката, на която рядко се случва да се занимава да набучва насекоми носителят на чест, вярност и дълг!
Където червената, стояща на ципестите си крака патица те кара да си спомниш за черепите на онези паднали за родината руснаци, в чиито скелети нейните предци са свивали гнезда.
Където в златистия кичур на птиците от един вид е вложен огънят на онази сила, която е присъща само на далите обет за безбрачие.
Където Русия произнася името на казака както орелът издава крясък.
Където слоновете са забравили своите тръбни викове и издават звуци все едно се оплакват от разтройство. Може би като ни виждат толкова нищожни, те започват да намират за израз на добър вкус издаването на нищожни звуци? Не знам. О, сиви набръчкани планини! Покрити с лишеи и треви в клисурите!
Където в зверовете загиват някакви прекрасни възможности както Словото за полка на Игор е било вписано в часослов по време на пожара на Москва.

Лято 1909, 1911

 

Богу

Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.

 

Праотецът

Чувал от тюлени могъщи покрива тялото на ловеца
Широко се леят на рибната кожа измачканите покрови.
В препарираната суха есетра стрели
С орлови перца, копия прави и тънки
С камък, зъбчат кремък на носа вместо човка и чифт орлови пера на опашката.
Сурови могъщи отворени са очите, дълги жестоки косите на ловеца.
И лъкът в ръката със стрелата приготвена, внимателно протегнат напред
Подобно на окото на бог в съновидение, готов да се спусне с пееща песен: Дззи!
Върху груби кръгли дъски и каиши краката.

1919-1920

 

Това е годината, когато при нас в човечеството

Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блестят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.

 

***

Тебе пеем родун!
Тебе пеем бивун!
Тебе пеем радун!
Тебе пеем ведун!
Тебе пеем сивун!
Тебе пеем владун!
Тебе пеем вещун!

 

***

„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.

Пролет 1921

 

***

Обитател-бивател не в този свят
Отблизо можах да опозная вечността.
Тя живее с приятели в мир
Тя се слави като майка на безгрижието.

 

***

В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилниците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.

7 ноември 1921

 

***

Ра – виждащ очите си в ръждивата и червена мочурлива вода
Съзерцаващ съня си и себе си
В мишлето, което тихо краде злака на блатото
В младото жабче, надуло бели мехури в знак на мъжество
В тревата зелена, порязала с червен почерк снагата на момиче, превито със сърп
Което събира острица за огрев и покрив
В струите на рибите, полюшващи тревите, пускащи нагоре мехурчета
Обкръжен от Волга на очите.
Ра – продължен в хиляди зверове и растения
Ра – дърво с живи, бягащи и мислещи листа, издаващи шумолене, стонове.
Волга на очите
Хиляди очи го гледат, хиляди зирки и зинки.
И Разин
Който си миеше краката
Вдигна глава и дълго гледа Ра
Тъй че опнатият врат почервеня на тясна бразда.

 

Навивка

Мра
омъртвял
омъртвелост
ломотея срамежливо
яростея мълчейки…
слепотея немотно…
суетея мълчейки…
маятея се крещейки…
Аз съм твой. Аз съм твой…

 

Внимателно чета пролетните мисли на бога

Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!

 

Мрачно

Щом на себе си омръзна
Ще се хвърля в златното слънце
Шумящо крило ще надяна
Ще смеся порок и свято.
Аз умрях, аз умрях и шурна кръв
Широк поток по бронята.
Свестих се аз вече инакъв
Обгърнал ви пак с окото на воин.

 

О, ако Азия сушеше с косите

О, ако Азия сушеше с косите
Лицето ми със златен и сух пешкир
Когато в студен се къпя ручей.
Сега аз съм скромен пастир
Плитка плета от Рейн, Ганг и Хуанхъ
И кравешко рогче лежи наоколо някъде.
Рог отрязан с трион и звънка цепната тояга.

 

***

На людошта плисканието глухо
На пустошта немотението глухо
Свити в иглолистен венец.
Нейде мълчаха страдаейки
Някой склони се ридаейки
Склони се към дъгата на седлото.

 

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни:
Тук е живял мамутът, любимец на богдихана.
И от края на стрехата леят на пода своя звън звънчетата
И на пъстроцветните светилници горят красиво венчетата.
Аз виждам на керченска могила подземната зора
И дъгата висяща и сивосинкавия дим
И на червените камъни полета, и воя, и гърма.
И червения дъжд, ужасен за дивака.
Но какво е това? Към облаците посивели
Лети кумирът с изпънато напред чело.

1911

 

На огневода

Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.

23 октомври 1917

 

Б

От Баку и до Бомбай
За Бизант и за Багдад
Кат Мирза Баб в Енвер бей
Тържествен бие звън камбанен.
„Сега“ на Бакунин
Сега в Баку.

 

***

Разхожда се ветрения боздуган
По златната войска на нивите.
Билото сутрин, ден стана.
Блажен, който сутрин бил е ленив.

 

***

Още веднъж, още веднъж
Аз за вас съм
Звезда.
Горко на моряка, измерил
Неверен ъгъл между своята ладия
И звездата –
Той ще се разбие в камъни
В подводни плитчини.
Горко и на вас, заели
Неверен ъгъл на сърцето към мен –
Вие ще се разбиете в камъни
И камъните ще се надсмиват
Над вас
Както вие се надсмивахте
Над мен.

(Май 1922)

 

***

Лунна светлина и бялата ограда
Тополите като ята платна
Тук идва нощният лада –
Вратичката е с вдигнато мандало.

 

Аз ви призовавам със сабя

Аз ви призовавам със сабя
Да допрете ризата.
Нея я няма.
Да кажете със сабята: кралят е гол.
Това, което ние направихме с пуха на диханието
Аз ви призовавам да направите с желязото.

15 февруари 1922

 

***

Чудовището, дето върховете обитава
С ужасен задник
Докопа носещата стомната
Със прелестния поглед.
Тя се люлееше подобно плод
В клонака на косматите ръце.
Уродът чудовище
Доволно е, развлича се на воля.

(1908-1909)

 

Когато умират конете – те дишат

Когато умират конете – те дишат
Когато умират тревите – те съхнат
Когато умират слънцата – те гаснат
Когато умират човеците – те пеят песни.

(1912)

 

***

И аз свирувах на свиралото си
И светът желаеше си на желалото.
Звездите послушни ми се свиваха в плавно кръжило
Аз свирувах на свиралото си, изпълнявайки на света орисилото.

Началото на 1908

 

 

Превод от руски Владимир Сабоурин
по изданията Велемир Хлебников Собрание произведений в 5 т., Ленинград: Издательство писателей в Ленинграде, 1928—1933; Неизданные произведения, Nachdr. von N. Chardžievs Ausg. der „Unveröffentlichten Werke“ Moskau 1940, München : Fink, 1971; Творения, Москва: Советский писатель, 1986.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017