Марио Коев – Свободата е тъжно нещо

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

……………………………..

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

НЯМА СЪБИТИЯ от лятото на 2016-а година. Във всеки случай не и такива, които трябва да бъдат запомняни.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Т.нар. литературно поле се състои преди всичко от баналности и от хора, които се опитва да преповтарят баналностите. Според мен нищо не е станало. Това не означава, че не може да се появят и талантливи хора.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Не, не е обезпокоено, доколкото понятието статуткво все още се възприема като нещо положително.

Би ли (пре)подписал/а в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, без да му вярвам. Свободата е тъжно нещо…

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Иван Маринов – Създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Манифестът продължава да бъде и ще бъде актуален дотогава, докогато сдвояването на академизъм и лайфстайл (квази)литературност съществува.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Като оттогава спорадичен сътрудник за мене бе важно създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма, която би отменила диреното в младостта оправдание за некачественост и конвейерност на писането. Последвалите опити за наводняване (или заблатяване?) на НСП с естетически ексхибиционисти бяха за радост пресечени навреме.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Труден въпрос. Всеки, който бе писал досега, продължава да пише – и тук конфигурацията воля-за-сцена-на-всяка-цена бе надвиснала застрашаващо над НСП. Свободната сцена не означава, че всичко трябва да бъде публикувано. В духа на Манифеста Свободната сцена е символ и емблема на високата отговорност на всеки автор и редактор пред самата сцена и пред самия себе си (какво и защо пиша и публикувам?). От други Свободна сцена бе разбрано другояче – като възможност за монстрация на производство, като панаирна сергия пред възможно най-многобройна клиентела.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Вероятно бе обезпокоено, защото бе прекъсната неговата монологична диктатура в литературното поле; защото себевзискателните автори добиха възможност да се борят за публичност без да проституират със своите убеждения (което бе, е и продължава да бъде изискване за публикуване в тотал(итар)ната формация/институция на статуквото).

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Да! Като възможност за култивиране на авторски почерк и дръзване на себеизговаряне – но тогава и само тогава, когато себеизговарянето е и мислене/творене за социалното и против всеки опит за калциране в клишета и конформност. Може би морално и естетически късогледото писане осигуряват възхитата на обикналата баналностите публика, но това (само)залъгване има своите по-далечни измерения, които не са безобидни. Днес Манифестът се нуждае от автори, които уважават достатъчно себе си, за да съхранят радикалността на изискванията към своето писане и за чието авторско име текстът е преди всичко автопортрет със своя физиономия (защото императивите за стандартизация и осигуряваща пазарен успех взаимозаменяемост са сирени, чийто глас изкушава много автори).

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Иван Карадочев – Нова трансцеденция и нов етос

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Включването ми в един литературен проект, движен от преобладаващо млади хора, за моята възраст може да бъде само позитивно. С уговорката, че не пиша поезия, а се опитвам да я преживявам и мисля. В естетически план това беше вариант да се провиди нов поетичен смисъл след модернизма в неясното постмодернистко поле на поезията. Нова трансцеденция и нов етос.Това преценявам,че си струва.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

На конкретните поводи гледам малко отстрани. Трябваше да прецизирам някои от естетическите си предубеждения, формирани като реакция на тоталитарната нормативност. Имам предвид социалните съдържания на поезията.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

В полето на поезията всичко оставя следа. Дори нейните последствия да се изявят със закъснение. Разбира се субектите са авторите на НСП.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Обезпокоено е меко изразено. А неговите алтернативи са автономни естетически инициативи като НСП.

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Разбира се,че бих го преподписал. Манифестът е възможност поезията да локализира свое езиково пространство в началото на духовността и по този начин да заеме полагащото ѝ се място в културната актуалност.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Илиян Шехада – Нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Подписах манифеста, защото в онзи момент той беше изява на специфична форма на моя дух тогава. Самият манифест настойчиво питаше добра ли е тази форма, чиито очертания е заела съвременната българска литература. От тогава до сега бастионите на официалната версия за съвременната ни литература не са се променили, но смея да вярвам, че заради манифеста са се оформили нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Моята история вижда едно „изпускане на нерви“, което донесе след себе си лавина от анонимни и безлични сили, които обаче не бяха съвсем тъждествени на ситуацията и на дебатите след нея. Всички участващи – пряко и косвено, конституираха поток от жестове, целящи да ни убедят, че социалните значения на този конфликт за без значение, в този смисъл – те извършиха своеобразна подмяна. Подмяна е ключовата дума, тя бележи склонността на официално тиражираните версии за скандала около ЛВ, тя изисква от нас да се откажем от склонността и умението си да виждаме недостатъците в нейната реалност, от което ни принуждават да я видим като статична, константна и нейерархична. А това е една инфантилна лъжа.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Скептичен съм. Мисля, че сме в ситуация на все по-яростно втвърдяване на позиции, а не на диалог. Промяната виждам в нещо, което Михаил Неделчев нарича персоналистично четене на литературата ни. Виждането на автора като средновековна личност, лице „персона“ – репрезентация на социален успех и представителство, а не на литературни и единствено такива качества. НСП спомогна за разшиването на социалните маски и посочи кои пазарни класики, кои „символни системи на васалството“( Льо Гоф) са с преувеличена социална значимост.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

То и в момента е. Част от имитацията на необезпокоеност е да отказва да влиза в диалогични режими. Драмата на статуквото е, че отказва да позволи мащаб на съпротивителните жестове. По този начин си въобразява, че ги възпира, но реално постулира светове, излъчени от сблъсъка с „остъклената“ й стена. НСП Е АЛТЕРАНТИВА НА ВЪРХОВНАТА РЕАЛНОСТ.

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Не бих, това би означавало, че той има нужда от презареждане. Аз си позволявам да го мисля винаги! в потенция.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Не сме загубеняците в югоизточна Европа. Интервю с Кева Апостолова

 

Владимир Сабоурин: За първи път от създаването на Нова социална поезия ти си от другата страна на интервюто. Задавам въпрос на хрониста на събитията от точка нула. Как се чувстваш, разпитвана от чудовището Сабоурин?

Кева Апостолова: „Чудовището” Владимир Сабоурин е „чудовище” по рождение със завидно CV и магнетизъм. Чудовищата са смели, а той е и от породата на справедливите и моралните. Не е чудовище от моите сънища, а от сънищата на други – стряска ги и ги кара да тичат към тоалетните, за да останат пижамите им чисти. Владимир Сабоурин ( моля те да не ме прекъсваш и да не ме редактираш за хубавите думи които следват, иначе се отказвам от интервюто; добре, благодаря ти) написа великата си поетична книга „ Работникът и смъртта” с тема най-новата историята на България – тогава как мога да се чувствам, разпитвана от „чудовище”, което ми позволява да го наричам Влади и подари на литературата ни такава чудовищна книга?

В. С.: Няма да забравя първата ти реакция на Манифеста, един ден след публикуването му: „ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН МАНИФЕСТ”. Година по-късно?

К. А.: След манифестите на чужди литературни култури през миналия век, които са ме вдъхновявали, освобождавали и помагали да прекрачвам с вдигната над коленете пола свенливостта при писането, манифестът ме срази. Той ми показа, че не сме загубеняците в югоизточна Европа, които само се прекланят и кръстят пред преводни литературни чудеса, а можем да бъдем и секси – да оформим идеи, на които да подчиним сериозни търсения и защити в писмовния свят. Година по-късно някои момченца бяха изтръскани от шлифера на господ, премина се през естествен втори развод и сега, след всичките тези епизоди, манифестът изглежда по-силен и манифестен.

В. С.: Ти си театрал, за когото поезия и истина е кауза. Как се съчетават за теб театър и поезия?

К. А.: Думите са базовият елемент, връзката. Те са „би” – позволяват ми да ги чета и да ги пиша като поезия, позволяват ми да ги слушам и гледам като театър. Така тръгна и се разви животът ми – двурелсово. Иначе щях да страдам от луксация и да куцам, а сега дори понякога се качвам на токчета 12 см. Различна съм. В театралната ми работа съм делова, точна, екипна, докато в поезията съм стопроцентов егоцентрик и любовница на вдъхновението. Организирала съм различни и много премиери на специализирани броеве на списанието, на театралните му албуми и летописи, но никога не съм правила премиера на своя стихосбирка, а вече станаха девет, и отбягвам да взимам хонорари от публикации на мои стихотворения, не защото съм богата. През последните 30 години взех веднъж – беше ми изпратен по пощата. Имам специално отношение към своето присъствие в поезията, идеализирам го, пазя се да не бъда присвоявана, а изкушения не липсват. Тук стените са от друго естество и са единствените, които не искам да събарям, защото между тях се чувствам защитена.

В. С.: Защо според теб българският театър изпитва афинитет към лигавата поезия, в случай че изобщо забележи съвременната българска?

К. А.: От половин век гледам пристрастно театър. Никога не е бил по-сериозно застрашен от депрофесионализация, поради криворазбран капитализъм, отколкото сега. Вече съм проблемен зрител, гледането рядко е щастие. Да са живи и здрави пет шест седем осем много добри режисьори от различни генерации, които още държат тавана да не се срути. Българската сцена винаги е робувала на преводната драматургия и затова нашият национален театър няма лице, образ, с размазани фотоси е. Днешният игрален афиш, дори и на държавните театри, е омазнен от преводни булевардни заглавия. Някога, ако не е бил руснакът Николай Осипович Масалитинов, който да удари с юмрук и да каже, че национален театър се прави с национална драматургия, нямаше да имаме Йордан Йовков, например. Инерцията си тече, взима своите жертви и няма край. Трудно създаваме театрални творчески ситуации, а симулации, все гледаме към Министерството на културата, но министерствата не пишат манифести, а фактури.

В. С.: Лятото на 2016-та вече е история, в която мнозина искат да са във водещата мъжка роля. Какво се случи според теб?

К. А.: Миналото лято натрупванията се размърдаха, литературата се сепна от един глас (твоя глас), настръхна, спря за известно време да пише литературно и започна да мисли собственото си битие със силно изразени оспорващи се поведения: децибели и мълчание! Така тя призна, че е в морална нестабилност. Беше изречено на глас не само, че кралят е гол, но и че размерът на гордостта на голотата му е бил преувеличаван. Рискован вариант на поведение. Чрез манифеста беше направена необичайна покана да се премине в режим на радикални промени. Появиха се съюзници. Много твои колеги, мислеха като теб, но предпочетоха домашната, къщната подкрепа, пред барикадата, където понякога се умира. Появи се и копнежът, завъртя се и утопията с харизмите си. Тази ситуация накара да отделим едноминутно мълчание за литературните идейни и морални жертви, да помислим как да се избавим от голямата депресия, и как да вкараме естествения подбор в литературната ферма.

В. С.: В първата си реакция на Манифеста ти се самоопричисляваш към „смазаното от контрол поколение”. Ако продължа мисълта ти и я приложа към собствената си история, бих се самоопределил като обективно принадлежащ към времето, когато смазването се замени с пазарна смазка, капиталистически лубрикант. Как би описала случващото се с нас сега? Какво можем да знаем? Какво сме длъжни да правим? На какво можем да се надяваме?

К. А.: С нас все още се случва животът с неговите рога и вимета, под които коленичим и отваряме уста. Не можем да пишем гладни, но и не трябва да бъдем бозайници, които смучат вимето до разкървавяване. Знам че точно в литературата нарочната нивелация, изравняванията (изравняването като инструмент за контрол го живях през миналия век, то води до импотентност) са пагубни, защото литературата е сестра на бурите под дрехите, но трябва да разчистим място на морала в най-първичната му форма. Той не упражнява и не налага изкуствени селекции, не разпределя свободата по списък. При него естественият подбор е съществен, отсъстват предварителни списъци и генотипът прогресира природно. Какво можем да знаем ли? Можем да знаем, ако все още не знаем, че всичко е трева, а преди това е катастрофата, която пробива и най-охраняваните животи. Какво сме длъжни да правим? Не знам, но вероятно ще е добре да не правим нищо, когато нещото поиска това от нас. На какво можем да се надяваме? Че червейчето, което тръгва незнайно от къде, преминава незнайно през какво, няма успешно да пристигне в ябълката, която държим в ръката си.

В. С.: Как виждаш отговорите на трите въпроса в навечерието на първата годишнина на Манифеста?

К. А.: Една година е малко време за идеи, които се прицелват в настоящето – големите човеци на Земята казват, че настоящето винаги е най-лошото място за живеене – в миналото и бъдещето се живеело по-добре. Една година също е много вода през географии и бъбреци. През това време всичко вече можеше да е погребано и с цветя на гроба или да е кремирано и прахта изпита като нес кафе, но то е живо. Литературната бг-обвивка е напукана – значи вътре нещо циркулира. До манифеста застават различни хора, някои размотават амбиции около него за ден-два и се отдалечават, други се оглеждат за знаци коя посока ще е по-рентабилна, трети продължават да го подкрепят и осмислят хоризонтите му, колкото и бягащи да са те. Засега манифестът няма конкуренция, което е лошо за здравето му, защото може да си помисли, че е с вечни жизнени клетки. Останалото е дебнещото бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кева Апостолова – Такава е волята на произведението

 

Кой сега е в лабиринта


Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява


Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното


Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената


Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен


Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре


Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите


Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж


Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете


Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

 

II.
Такава е волята на произведението


Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)


цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)


В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)


Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)


ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кристина Крумова – Бунт

 

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

 

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

 

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

 

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

 

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Мар Ина – 01:00

01:00

не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви

 

на планина

нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв

 

езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си

 

*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно

 

непознати

нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата

 

имам само тяло

имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло

 

тя и той

мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци

 

*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Мария Стоева – Последната риза

*
тихо спри
пред вратата ми
нека си простим
непростимото
тихо сърцето ми
питай
непопитаното досега
тихо стъпвай на прага ми
умори ли се да чакаш
ще ти отворя
вратата е като стена
не можеш да минеш през нея
тихо спри
тихо влизай
и остани

 

*
тръгнах си
като сянката
която никога
не забеляза
сега ми стана сянка
по която въздишам

 

*
в мълчанието
разбрах това
което
дори
голите ни тела
не откриха

 

*
обичам времето
което
прекрачва
независимо
и гордо
желанията ти
аз съм
мига
който
си изгубил
за да ме дочакаш
пак

 

*
не забравяй
спомена
който властно
те накара
да спреш да печелиш
битките
които няма да ти помогнат
да спечелиш войната

 

*
колко пъти
не ме излъга
за да разбереш
че ти вярвам

 

*
по намачкана риза разбрах
имаше страст
но и много страх
да ме обичаш

 

*
тихо поплаках
чу ме само сърцето ми
нямам воля
да спра
да се надявам
на трохите
които ми даваш
няма да се връщам
няма да тръгвам
тихо се спрях
за да ме подминеш

 

*
и така
тихо
внезапно
бегло
на стъпки
си отиде нещо
което едва дойде

 

*
колко пъти
проигра
незапочнатата игра
колко пъти
събирах
забравените ти
мисли
колко цигари
изпуши
за да можеш
да успокоиш
трепета
колко пъти
се отказа
преди
да съблечеш
копче по копче
последната риза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017