Каролина Алмишева – Утринно сърце

 

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

 

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

 

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

 

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

 

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

 

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стефан Марковски – Обещана земя

 

На отпътувалите

 

Като компаси за недостъпен рай
отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,
към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,
които ветрове напористи ги бранят
и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;
не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,
където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;
щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.

Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,
който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,
разпнати от времето… на възвръщани бъднини…

Все още незамъглени пространства
неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях
с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта
и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,
освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;
възрастни сме вече
и е празна люлката на загубените ветрове;
не съществуват нито чеда на истината,
нито съвършени илюзии;
буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите
на паднал революционер –
зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв
и ограничавани нощем.

Все пак опит е
и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;
всичко, което се вслушва в болката на предците,
е в прегръдка с тая земя
и всичко, което е отражение на този паметен час,
ще е наша истина пак.

Да не бяхме знаели
каква е и коя е
силата на прокълнатите
и идилията на пренебрегнатите,
щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят
сред полето на паднала свята родина,
а също и в бялата снага на прогонените
в пророкувани земи на изгубени ноти
и на гласове със сенки на завист.

Да не бяхме осъждали
от първо откровение
треперенето на слабите,
божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,
метафизика и мисъл,
с която пробиват процепи
в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;
земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;
поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя
крие стъпките на живите
и умирачката на елените –
както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,
които ограничават бистрите далнини
на ранното утринно време.

Обещана земьо,
чия ли е зората,
в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни
и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни
във времето
на отпътувалите!…

Земьо, обещана…

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Ветена земја

На заминатите

Како компаси за недостижен рај
дамнешни мечти ќе ги покажат кон откопаните лесни земји на потсвеста
големите ветрови што ги вардат
седум свети дена не ќе одминат без сенка
в одаи не ќе ја бараме тишината што разболува и оздравува
во болниците каде дуваат гласови
среќна наука не ќе ги убива повеќе боговите во нашите глави.

Свилени вселени на детството ќе треперат со зајдисонцето
што треба прегрнато да е од сенки на тела
распнати под време разврнато иднини.
Уште незамугрени
сините празнини ќе горат од светилишта излезени од контрола

младоста полека ќе ја заменат боите на едно јаве
кое бега пред локомотивата што ги влече годините
кои ослободуваат од слобода што осветлува светлини
возрасни сме и празна е лулката на загубените ветрови
не постојат ниту чеда на вистината
ниту совршени илузии
буквата „о“ станува воздух издишан од гради на паднат револуционер
созреан со полиња овенчани крв, омеѓени ноќ.
Сепак, обид и надеж е нашиот златоуст поход по вечноста
сѐ што го слуша болот на предците во прегратка со овие земји
сѐ од одразот на овој час
вистина пак ќе е.
Да ни е да не знаеме
каква е и која е
силата на проколнатите,
идилата на пребегнатите
да ја видиме ко јунски јужен цвет
среде поле на падната татковина
белата снага на прогнатите
во земји ветени на изгубените ноти
и гласови со сенки од завист.
Да ни е да го осудиме
од прво откровение
треперот на слабите
божем туѓ е само стравот кој личи на вина
метафизика и мисла
градат процепи
во бедеми од месо
ветена земја
ветена земја го наоѓа погледот закопан во себе
поглед ехо на глас кој вели дека ветена земја
крие чекорот на живите
уморот на елените
и прегратката на секое полусонце со клисурите
што омеѓуваат бистрини на раното време.
Ветена земјо
чија ли е зората
во која облаци растат по златните ораници на недогледот
а дождови повикуваат на живот во пустошта
– гламји во времето на заминатите.
Земјо ветена…

Препев на бугарски: Владимир Луков

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Раденков – Поетични опити

 

Времето,
когато и аз съм споделял този свят,
обзет от шемета на баналното,
си отиде в профанна еднократност
с изчезването от лавиците
на залежалите артикули от епохата,
с превръщането на нейните места
в неводещи никъде виртуални препратки,
с внезапно неестествените цветове
и изненадващото ретро на фотографиите.
Тривиалностите, били жертвен олтар,
пред който полагам с негодувание
своята трансцендентна същност,
сега са светини на една носталгия,
която не е сигурна в копнежа си.

 

Сетивно-платонично

Тялото, в което се завръщаш,
има обитател, забравил за теб,
загубил изначалния смисъл
на красивите си движения и думи,
разположил се комфортно
в образцовия дом на линиите си.
Той никога не ще те пусне вътре.
Но ти вече си излязъл навън
и си се завъртял в шемета
на абсолютната ти скроеност
за точно тази височина на рамото,
за точно това надигане на пръсти,
за точно това изричане на името ти.

 

Битието е
праволинеен еснаф,
скучен морализатор,
комсомолец на най-авангардните онтологии.
Битието
не нарушава своите клишета,
винаги отказва да се случи за онзи,
който иска то да сбъдне очакванията му.
Битието
иронизира всички родства и еквивалентности,
разкривайки като същностна за другия
единствената ти нелюбима книга в списъка.
Предвидимост на непредвидимото,
конформизъм на откритостта –
това е истината за битието.

 

Клаустрофобия на пустотата

Едно по едно
изпращам с думите
невижданите от никого
съкровища на усещането ми.
Но свидните ми армагани
не довеждат присъствието,
чийто лъч очаква
пещерният свят
на неповторимата ми индивидуалност.
Той се събра целият
в няколко естрадни метафори
и бе изнесен на улицата
като овехтяла покъщина.
Вече няма нищо мое,
свил съм се – бездомник,
притиснат от пустотата
на неочакващи погледи.

 

Вече е ясно –
ще вървя
само с ходовете на шахматна фигура,
ще летя,
единствено вкопчен
в твърдата почва на съня,
ще отмивам от кожата си
всеки непредвиден допир и лъх,
и няма, откривайки кой съм,
да стана копняно тайнство
за идващите след мен.
Царството на свободните ми движения,
което отсрочвах отново и отново,
е изричано с пиянско бръщолевене
есхатологично обещание.
Гледам тъжно от руините му назад,
аз, нечаканият неосъществител.

 

Естрадно-метафизическо

Никой път, който излиза от мен,
не води към теб.
В нито един от хоризонтите ми
ти не идваш насреща.
В постмодерните висини на случайността
я няма твоята кула.
Колкото и да го търся в сънищата ми,
не ще сетя присъствието ти.
Невъзможна е негативна теология на любовта,
която да ти посветя.
Липсва ми всякакво основание
да говоря за теб,
моя нещесесбъднала.

 

Краят на лятото

Идва краят на лятото
и от тъмната пещ
на все по-ранната вечер
излизат неговите изваяния.
Мога да ги лицезра –
тела с греховното съвършенство
на анимирани фигури –
само на светлината на въглените
от десетилетните ми надежди,
болезнено настоящи
в своята отминалост.
Още утре те ще се пръснат
из една безмилостно необозрима
урбанистична композиция,
ще бъдат разпределени
според неведоми заслуги.
А ако случайността изтика
някое от тях наблизо –
аплицирано и нащърбено
от трезвото слънце на делника –
ще бъдем разделени
от негативния платонизъм
на взаимното ни несъответствие.

 

Юношество

Внезапно в миловидните ти черти,
обещавали да си красив протагонист на бъдещето,
избиват атавистичните характерности,
с които някой от тълпата анонимни предшественици
е хвърлил жребия на твоето участие в света.

Някога свещената за родителите ти плът
е изродила чистата геометрия на потенциалността
и е захвърлена да дири своето окаяно осъществяване
в епидемичните и бастардизиращи сношения,
чиито йероглифи си мяркал на детската площадка.

Сега трябва да обосновеш с много думи,
изтезаван от неорганичните субстанции на общото
и брулен от вятъра на безприютни ландшафти,
една съгласувана с мазното химическо битие на тялото ти
естетика на възвишеното.

 

Улиците,
по които спокойно вървеше сам,
защото те водеха от очакването към сбъдването,
и чиито фасади оставяше да отместват погледа ти,
защото нямаше опасност
да видиш под ъгъл задаващото се събитие,
сега са добили постоянни контури,
обслужващи една клиширана смяна на сезоните.
По тротоарите им има разливи
от безразлична и безформена материя,
нахлула след тяхното разобличаване
като лишен от дълбочина декор на представата,
след тяхното включване в градската мрежа на онези,
които участват само в механични взаимодействия,
понеже вече са пропуснали всички срещи.
Всяка вечер насреща ти се задава клошарят,
пренасящ в чувала си неизчерпаемите отпадъци
от твоята руинирана свръхбюджетна мечта.

 

Накъдето и да погледна,
не проблясва я-то на вероятното,
разбягват се като плъхове
лъчите на случването.
Всичко е тук, обгръща ме,
но опаковано като инсталация,
в която преживявам факта,
че то не иска да ме засяга.
Да бях познал по-рано
затвора си в една сетивност,
отдръпваща скъпернически
своите предмети от мен,
щях да прокопая тунел
в дебелата стена на
уханието, гласа, гледката,
за да изляза от другата страна
като статуя, почитана
от недостъпните за мен.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Елизабет Йоскова – Във старите прогнили дънери

 

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

 

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

 

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Златомир Златанов – Макгафин и Одрадек декласирани

 

Едно означаващо хегемонизира всички останали или почти всички – това е усещането, когато наблюдаваш влиянието на някоя политическа сигнатура или сингулярен елемент.
След определено време се питаш за съдържанието на едно означаващо, например СДС, и ти отговарят, че това било фикция, илюзия, пълна мъгла и т. н.
Но когато цял футболен отбор от чужденци барабар с треньора биват подкрепяни с възгласи „българи-юнаци”, тогава ясно долавяш ужасяващата условност на всяка репрезентация.
Българското не е нещо повече от проекция на собствения си троп – метафоричен кондензат, заблуждаващо фугиране.
Само че никой не говори за идеологическата фантазия, която не скрива някаква истинска реалност, а я създава в нагаждане на означаващи под шапката на хегемонична и хегемонизираща сигнатура – в какво друго, освен детерминация на господарски дискурс.
Всички авангардизми и революционни аспирации свършват в същото – господарски дискурс.
И никой не може да каже какво е новото в него, защото „новото” е друго хегемонично означаващо за сплотяване.
Както чух да се изразява някой по телевизията, след кризисни сътресения нещата се уталожват и хората му намират чалъма.
Именно, чалъмът е обект а на Лакан, невидимият помощник на фундаменталната фантазия. И не само невидим, но и несъществуващ. Ние сме свикнали под екзистенция да разбираме нещо живо – но спомнете си Одрадек на Кафка, дървената шпулка, която сякаш е с анимирана екзистенция.
В известен смисъл всички сме такива макари на социално приспособяване, навивавани и пренавивани до откат.
Нашите желания, меланхолии, носталгии, траури си имат нелепа и незначителна обект-причина, грозна като Одрадек, и ние я пропускаме, за да не изглеждаме смешни в собствените си очи. Трескаво съчиняваме разкази и там сякаш всичко е наред, фантазията работи и произвежда. Само че прекосяването на фантазията наистина не е за всеки, освен ако не си анализант.
Но е възможно някой да те прекъсне и да каже – а как е в реалния живот? Такива въпроси постоянно се задават на знаменитости и отговорите са разочароващи, произтичащи сякаш от една и съща банална логика.
Защото зад обект а на анаморфична визия не се крие нищо, дори ако се опиташ да погледнеш накриво, косо, както при картината „Посланиците” на Холбайн. Портрет на двама мастити европейци от Просвещението с всичките им цивилизационни атрибути, а отпред – едно размазано петно. Гледайки накриво, откриваш, че това е човешки череп. Знаменитият анализ на Лакан, продължен от Жижек и останалите, във визии на (не)разпознаване и клопки за окото.
Можем да минем и без нагледния агитпроп на черепа. Връзката ни не е с него, а с изкривения Поглед-обект, излишествен остатък извън икономията на означение. Именно този поглед-обект си препредават очите, неспособни да изчистят мръсното му петно.
Лекето ни препраща към лимита на всяка визия, докато фактически подсигурява зрителното поле. Влюбените не се гледат, те играят на покемони в травматичните терени на радикална загуба и на самото нищо.
Реалното нещо е изгубено по начало.
Тук има един подъл момент. Когато твърдя, че става въпрос за чистото нищо и радикална загуба по начало, фактически налагам друг господарски дискурс на безапелационна пледоария.
Будистката пустота, християнският кенозис, терорът на свръхестественото – това са само интелектуални игри на маскирана доминация.
Но да разсътворяваш стенещото Творение с обекти-трепачи – нима това може да бъде назначение и цел? Това ли е технологическата сингулярност, събитието на Gestell?
Но какво остава тогава, когато животът е незащитим, миналото рецитира кошмари и чистачките на автомобила отсяват совата на Минерва в дъждовната нощ…
Или се задържаш при домакинския хегемон на всекидневните разговори, оргазмените вокали в стабилизиране на авторитетен глас, педагогика за простолюдие с материалната искреност на просташки смях и мимики в симптоматичен метаболизъм.
Ние се нуждаем от инсцениране, от спектрализиране ала Ги Дебор, за да се изключим от пречупващите ни нещастия и трагизми. Дори нямаме избор, аутизмът на идиотското наслаждение избира вместо нас.
След първоначалния екстаз и ентусиазъм от едно събитие като по правило след това масите деградират в идиотски мутации и криминално клониране на желания. И това е необясним трансфер и контра-трансфер, обмен на тъмни семиотични авантюри, церемония без трансцендентност.
Демокрацията не е неутрален означител на исторически период или условие, а трябва да се разглежда като психоаналитически обект в смисъла на Лакан: невъзможен обект, конститутивно липсващ, а не емпирически, и само по този начин поддръжка на фундаментална фантазия.

Така демокрацията се преобръща в демократично наслаждение за всички без изключение, от загубата на нещо, което нямаме и не можем да имаме – наслаждение от провала на демокрацията да се яви. Демокрацията се превръща в някакъв вид вечен парапраксис, тоест акт, чиято експлицитна цел никога не се постига.
Това отваря път на натрапливото повторение като невротично засимптомяване на цялото общество.
Знаем, че няма да постигнем нищо, но поне да му отпуснем края. Все някак ще му намерим чалъма, без да сме в състояние да обясним в какво се състои тоя чалъм, докато си въобразяваме, че крием неговите секрети.
Всъщност сме обсебени от обект а.
Хегемонизирането на означаващи приема различни артикулации, смяна на власти и правителства, изместване на антагонизми и компромиси, логики на еквивалентност и логики на диференциация и т. н.
Но това са отношения между означаващи, докато ние сме в екзистенциалната роля на Одрадек, екзистенция на една неекзистенция. Едно съзнателно осакатяване, една съзнателна страст по невежество пред ужаса да се видим поместени в сферата на несъзнаваното, където не разполагаме със себе си, омагьосаното царство на несвобода.
И оттам неопределени Одрадек излизат в мъртвешка неумъртвима процесия. Но в тях няма нищо ново, новото е кухо означаващо, чиято цел е да внушава новост в кръстоската между прецедент и рецидив.
Ние вече сме обръгнали от тази сключена траектория между невъзможност и импотентност на господарски дискурс. Избират ново правителство – и нищо. Господарите се преструват на слуги, слугите биват насърчавани да манипулират господарите – и нищо.
Разгорещени дебати и въглеродни отпечатъци на безчислени кликвания извайват интерфейса на текучествена Инквизиция, където съдниците са неразличими от осъдените.
Какво остава тогава, освен травматичните остатъци на наслаждение, лубрикант за корозиращи тела и онтологии.
Веднъж застанах на входа на стария Созопол да чакам някого и бях потресен. От физиономиите край мен се излъчваше неописуемо враждебно наслаждение, заради което сигурно бяха готови да убият някой зяпач като мен. Това не бе къпането в тълпите, както го знаем от Бодлерианските фланьори. Това не бяха фланьори. Нищо общо с курортистите от едно време. Това бе цинична луксозна паплач на брутално наслаждение, което никой не би дръзнал да смути.
Фантазираното наслаждение изтъква структурната конститутивна роля на своята невъзможност. Те го знаеха и въпреки това се наслаждаваха в зоната на фетишистко разцепление, самите те разцепени субекти като резултат на новата господарска схема без господари.
Колкото повече демокрацията се схваща в измерението на невъзможно Реалното (там където не спира да не се записва), толкова повече тълпите изглеждат по-разпасани, неподлежащи на контрол и тотализация. Всеки е туитърен хаштаг на аутистичното си изригване, всяко момиче – корица на журнал.
Една заплашителна сингулярност се излъчва от всяко лице не само поради безкрайните козметични и ексцентрични интервенции във външния вид. Край на предишните статични пози на мъжественост и женственост, на целомъдрие или зрелост, или пък на еднообразна тоталитарна манифактурност. Всеки се стреми да е особен, със своя унарна черта, einziger Zug, изтеглен и подчертан демонстративно, едно постоянно пре-брандиране и пре-сигнатуриране. Едно заплашително non-existent изниква и се префигурира всеки път в събитийния сайт на единичното тяло, лице, походка. А смесването им е истинско вертиго, хиарискуро, шемет.
Всички искат да са алтернативни, но обект-причината на желанието е една и съща – сингулярна демокрация за всички. Сингулярното тук играе същата роля като в прочутата книга на Фредрик Джеймисън – нито е субстанция или реквизит на културна практика, нито е забрана да се скрие нещо, а самата невъзможност без алтернатива.

И в това е парадоксът на скритата униформеност зад брандираното разнообразие и алтернативност – TINA – старият лозунг на Маргарет Татчър: няма друга алтернатива, освен капиталистическата.

Какво е демокрацията ли? Освен засукания отговор на Чърчил тя е от всичко по малко – чалъм, трик, Макгафин от вица за двамата шотланди в купето. Единия пита какво има в куфара на другия, и оня отвръща – Макгафин. Какво е това Макгафин? Средство за изтребване на лъвове в шотландските планини. Но в Шотландия няма лъвове? Е, виждаш ли колко е ефикасно!
Спомням си първата книга на Жижек, която купих в средата на 90-те. Сега казват, че когато тук празнували падането на комунизма, на Запад въпросната книга „Възвишеният обект на идеологията” бележела марксистки анабазис и подновяване на комунистическата хипотеза.
Макгафин изтреби и българските „левове”, които никога не са съществували, но на чиято липса страстно се отдаваме в траур, докато дизинтеграцията на общността се преобръща в миграция, в транспозиране и обсцьонна релокация на принадена стойност и принадено наслаждение по всички кътчета на света.
Нови хоризонти или ялова диаспора? Кого го е грижа, след като това са отношения между хегемонични означаващи?
Въображението декомпозира света, речникът на въображението го пристяга отново.
Аз фланьорствам по коридорите на изречения и ми се струва, че някъде в дъното светлее прозорецът към Реалното, без да подозирам, че ме очаква Пиета на склопените очи.
Всъщност най-комичният обект а, на който съм се натъквал някога, бе огромният саван в базиликата „Сан Пиетро”, място на божията почивка, придружено с шъткането на разпоредителите.
И това бе светът на католическия Запад, балдахинен трезор на капитализираното нищо.
Макгафин или Одрадек? Все нещо трябва да задвижи комедията от грешки, гафове и чалъми.
Тоталитаризмът бе секретна дистрибуция на ресентимент, тоест негативно наслаждение.
Капитализмът е открито производство на принадено наслаждение за всички, дори за клошарите.
Но това само маскира травматичните остатъци на капиталистическо изтребление, което е необратимо.
Но кого го е грижа? Ако анихилацията на Вселената до най-малката частица е изчислена с абсолютна точност, тогава защо да се тревожим, че нещо в климата или демокрацията се е объркало? Ситуацията е отлична за господарите на безпорядъка. От това изречение на Мао ясно разбираме какво значи политическо наслаждение. Същият нехигиеничен китаец, който казвал, че се къпе с телата на млади жени.
Изчезването и измирането на българското дори не е получило своето биополитическо измерение, но кого го е грижа как ще наречем това?
Сингулярното и безкрайното са интимно свързани без връзка, както личи от философиите на такива като Дельоз и Бадиу. Единият пише за почти мистични ставания-друг, космическо животно, тяло без органи. Другият – за почти мистично генерично множество като генератор на безкрайни истини. Едно множествено без едно, преливащо върху ръба на пустотата, неспецифицирано, без идентификация и детерминация, което много прилича на дзенския коан „как да уловиш звука от пляскане с една ръка”.
Но по коридорите на разобщения език ние се разминаваме само с Одрадек, който ни осведомява за прогнозата за времето и за резултатите от футболни мачове. Или влачим куфарите с Макгафин, нашето скрито оръжие, шотландски трепач. I am deranged.
Тук съм по божие допущение, казва заучено Одрадек.
Но аз съм за недопущение, за декласиране, за абсолютното знание на радикалната негативност и отхвърляне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Борислав Игнатов – Върни живота си в точка нула

 

Дигитални насекоми

Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.

Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.

 

Самосътворение

Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.

Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.

Нуждата да няма нужди.

Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.

На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.

Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.

Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.

Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.

Първата капка
Вече е прелята.

 

ПриОтсъствие

Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.

 

Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)

Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.

Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.

Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.

И гледай как всичко
се случва наопаки.

Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.

Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.

Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.

Отърви се от предпоставките
на съществуването.

Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Дай ми череша

 

Ще влезеш при мен като гарван
И после как ще говорим
Ще бъдеш момиче ли, старец
Дете със коси до колене?
Ще можем ли с глас да повторим
На мъртвите първите думи
На неродените последното
“роди ме”
Ще можем ли с очи да се видим
А после с очи изгорени
Да пеем сред сухото семе
Да плачем над живото време
Ще можем ли за ръце да се хванем
Ще можем ли долу да слезем
Над празното да се надвесим
От нищото всичко да вземем
Това ми кажи
Ще отворя
Дъхът ти ще взема със своя
И гарван ще бъда със тебе
Смъртта ти ще бъде и моя

 

давам ти череша
докато стават червени устните ти
давам ти череша
докато пее името ми в утробата ти
давам ти череша
докато слагаш монета под езика ми
докато бреговете удряме с гласовете си
и сокът става на вино
и пораства дърво от стъпалата ми
и небето се стоварва в клоните му

после
когато дланите ти се отпуснат
пълни с пепелта на цветовете

дай ми череша

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Йоанна Златева – Антропоцен („За тялото и душата“, Идлико Енеди)

 

На интервюто за работа в кланицата
финансовият директор те пита дали ти е жал за животните,
без ирония, дали ще можеш да издържиш.
Тъгата е мярка за постоянство.
Под струята на маркуча в края на работния ден,
подът отново е сигнално бял и цял.
Аура от шоурум на икеа стаена в кухненски плотове,
които отново са винаги нови,
принцеса и войн от лего сънуват един и същ сън.
За обяд работниците в стола си поръчват киселец.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Евгени Бързашки – Ти си тази която държи ножа

 

Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Когато мисълта изгражда дом

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018