Людмила Калоянова – Реч при обявяването на лауреата на Първото издание на Конкурс „Нова социална поезия“

 

Уважаеми членове на журито, гости и приятели на Нова социална поезия,

Пиша тези редове с удовлетворение и признателност за предоставената  ми възможност да участвам в първото издание на конкурс Нова социална поезия. Изключително съм благодарна за вниманието и честта, които журито ми оказва с присъждането на наградата.

Макар и далеч от родината, българските емигранти следят с интерес динамиките на литературния ни небосклон. На фона на повсевместното опошляване и срастване на литература и литературен естаблишмънт, Нова социална поезия отстоява кардинално различна визия, в която авторът, освободен от дискурсивните и меркантилни условности на една противоречива постмодерност, се превръща в „яростен“ и съзнателен субект на своето слово.

 Rage, rage against the dying of the light. Възприемам Нова социална поезия като „литература на яростта“. Така както героят на Дилън Томас се бунтува срещу смъртта на деня, така и Нова социална поезия ни подканя да се изправим срещу смъртта и обезличаването на поезията. Усилията на основателите на групата и на движението като цяло да скъсат безкомпромисно с вулгаризирането на литературата и на творческия акт заслужават безспорни адмирации.

За мен е изключително признание да бъда част от този процес на „яростно“ съзидаване. Пожелавам на членовете на Нова социална поезия сила и творческо вдъхновение.

Искрено Ваша,

Людмила Калоянова

15.12.2018, Питсбърг, Пенсилвания

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Блатната вещица

 

Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: “Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите…Тази малка къща беше нейния свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето…Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата…Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен “ Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна.

 

Сергей Рожин, Лицето на града; хартия, смесена техника; 21 х 15 см, 2013

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Емил Андреев – Безпощадното тяло на Моника

 

Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.

Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.

След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.

Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.

Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.

И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?

Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.

След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му зат­ре­пе­ри­ха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.

Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Пот­ре­пе­ри. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.

На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:

“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”

Моника не изчака края на този мо­но­лог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”

Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.

Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.

Намери го в ателието му. Той бе пре­по­да­ва­тел по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.

– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.

– Здрасти! – отвърна последният й партньор.

Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.

Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.

И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.

Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.

– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях от­с­ко­чил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …

Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:

– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.

Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:

– Защо се ужаси така?

Ужасен-не ужа­сен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:

– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.

На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Ня­ма­ше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.

– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?

Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.

Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?

И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.

За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.

Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Го­во­ре­щи­те се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на го­во­ре­щи­те.

След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се пре­въп­лъ­ти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.

Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?

Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.

Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:

– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.

– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.

– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.

– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!

– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.

 

Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.

 

Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Теодора Георгиева – Косите на времето, когато още не бяха бели

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.

 

На метър от нас

Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.

 

Ноктюрно

Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.

А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.

Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.

 

Носталгично

Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.

 

Хлебарка

Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.

 

***

С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.

 

***

Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?

 

***

Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.

Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!

 

Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Иво Балев – Стихове за българския паспорт

 

Г-н Балев,
по мотиви
от Вл. Маяковски

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както вълк
съкращава
живота.

Купюрата
покрива
купюра.

Подава
паспорт
патриота.

 

Паспорт
на свободното
евродвижение –

хора,
стоки
и капитали.

На митницата
без напрежение

паспорта показвам:
– Видя ли!

Имам червен
легитимен
паспорт –

мога да бродя
като призрак в Европа.

Мога да ида
при Скрипал
на курорт.

Чувствам се
пъргав
като антилопа.

 

Имам си достъп
до не един
паралел,

до Университети
със тежки здания;

мога да търся
своя предел,

мога да трупам
знания.

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както времето гоним
при спорт.

Пъхам
документа
до кобура:

Имате думата,
г-н паспорт!

 

(Поради технически причини не можем да възпроизведем стъпаловидния стих на оригинала, всеки стъпаловиден стих е отделен с вертикално разстояние, б. ред.)

 

Сергей Рожин, Пушач, 24 х 18 см, масло и маркер на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Георги Атанасов – Тихата революция

 

Събота

Някога, някога,
когато се събуждах в събота
в 10 и нещо
аз изпъвах острата антена на ВЕФ-а
и пробождах вълната на Радио „Лаксемберг”,
за да слушам до премала
Ролинг Стоунс, Том Джоунс и Бийтълс.

Някога,
когато се събуждах в събота
в 8 и нещо
слушах от детската стая до втръсване
от сякаш единствената касета на сина ми
Аксел Роуз и Ред Хот Чили Пепърс.

Сега,
когато се събуждам в събота
в 5 без нещо
слушам от себе си
най-тихата,
най-ясната
музика на разсъмването.
И после идват думите,
които се опитват да я обяснят:

Грамофон е умът ми в мен,
и в теб
и във всички.
Бавно ще обърна плочата
и ще сменя игличката.

 

Някъде, тази нощ

Под тъмната материя на бучка пръст,
в галактика от корени на черен бъз,
от капка дъжд със знаци от небесно слово
избухна семенце
и се роди свръхнова.

 

Гледам снега

Вода,
земя,
любов…
Търпение!
Трева зелена пак ще никне.
Човекът бърза…
Има мнения…
Но за тревата той е никой.

 

Тихата революция

До петзвездната кула поникна мравуняк.
А из нея особи – от важна по-важна.
Всеки мравки поиска до смърт да целува
или просто с нехайна ръка да размаже.

И когато дойдоха правнуци на гости
там намериха само мравуняк
и кости.

 

Сергей Рожин, TNT, дърво, акрил; 31 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Венцислав Арнаудов – Косата

 

първо
се милва реката в ръката, която реката пренася на другия бряг,
се милва ръката в косата, която ръката заплита за сетния бряг,
после
е къса реката
е дълга косата
от косата извира реката

 

Сергей Рожин, Кораб, дърво, акрил, 20х39 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ваня Вълкова – Нео-Деконструктивистични стихотворения

 

3 Срещи в непредвидима прогресия

Говорене – гледане – жестикулиране

Устатата не престава
да разрушава
Въздухът – парцел от неделима част
неприкосновен и чужд
от образът на другия

Две жени говорят и не могат да летят

Прахът остaва по очите и променя небесата,
Стъклата тъмни – белег на не разбраните
отверстия на пропасти от думи

Очите непрестанно
си променят
Цветовете на фасадните панели
избледняват и протичат, без да виждат
истинските очертания в които вярват

Две жени взаимно се оттласкват
най-вътрешната цялост се отблъсква, свлича и излитат
Скоростта – адреналинът със който се убиват и се възкресяват,
всеки път, когато се отбият да се видят и разгледат

–-

Ръцете изкривени от разрязване с машини-памет
тънки пръти и подпухнали отвътре меки части
Остри нокти впити, без надежда да се махнат
от мястото в което се пресрещат и тъгуват,
кискайки се шумно, без надежда
Изтръгват сребърните си пирони с които се подкрепят,
Бавно се разделят с всяка чужда част от свойто тяло,
немилостиво отчуждено, непознато
В огледалото, където крият натрошени светове в които се оглеждат,
няма да се върнат

Жените се разделят и помахват монотонно с металическите стави
с които се предвижват,
синхронът е намерен
трябва само да натиснат всяка свойто копче
и да се взривяват многократно на хиляди изкуствени усмивки,
за последно.

24 ноември, 2018

 

Атонална пиеса за две жени

0 – УСКОРЯВАНЕ

Жената-Демон свива всичките си 88 крила
и се настройва за излитане, но
множествени-те-взаимовръзки-на-невронна-та-мрежа
са нестабилни
трептят атонално, ускоряват хаоса
все – повече и
ПОВЕЧЕ ––––––––––––ЕДНОВРЕМЕННО
Във всяка 1-ва атосекунда извън преброяването
умира
едно проектирано двумерно желание.
Всяка една случайно или прецизно изрисувана
точка
.
се ускорява –––––––––––в линия, а-а-а-а-а-а

деконструктивистичната сграда –
МАСА от невъзможности
се сгромолясва
върху
случайно минаваща продавачка на зеленчукови цветя – УЖАС!
Стихийно разпрашаване
– на илюзиите –
от минаващата жена в червено
е
сигнал за опасност, НО
всички светофари са настроени на мъртви цветове.

1 – ПРЕЛИТА

/-///- ///////_––-/////////–– – – III – ///-/– /
СТЪРЖЕ В АСИНХРОН С ДРУГОТО АЗ
НЕЛЕТЯЩОТО
ТЯЛО
ОТПАДА
ОСТАВА
малка свита фигура на пейката до фонтана.

2 – ПРЕНАСТРОЙВАНЕ
Жената-Демон спокойно отмества
затисната кибер-мравка-информационна връзка
в лявата половина на клепача
и премигва
бавно
времето се разтяга още повече
а
освободената
енергия
я променя.
Тя не знае, че вчера името й е било друго.

3 – ДЕЙСТВИЕ и РАЗМИНАВАНЕ
Нейната
непоколебима мечта
за сътворяване на красота от нищо
започва да се оформя
по
острите ръбове на тънкострунните инструменти –
докоснати от порцеланови пръсти
I
I
IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIII IIII
IIIIIII IIIIII
II IIII IIIIII
I I II I
III I III

I
II III IIII
I I
I I IIII
IIII
I I
Жената отпуска ръка.

Капката рубин й връща
способността да лети.

– ЕПИЛОГ

Втората жена, която извънвремево
неконтролируемо и отдадено възприемаше
и
убеждаваше себе си,
че първата е нейната пряка и косвена
причина – невъзможност – да бъде
такава, каквато винаги си е представяла, че иска да бъде.

Остави книгата върху стола,
отстрани до ръба.
Всяко трептене във въздуха може да промени реалността.

Жената-Ангел прибра всяка своя извивка
и
затвори цялостта на формата.

май, 2018

 

Разрушени невронни връзки на новите ми обувки

Бяло петно
на сивото вещество – на обувка-процеп
през който

Отвъд ежедневните невъзможности-цветя,
увяхващи
в сянката на деня

Отвъд времето
в който нямам собствени мисли-реки
от думи, изтичат.

Късната есен на 2018

 

РЕХАБИЛИТАЦИЯ=СМИРЕНИЕ – 10 ДНИ /Очаквана среща с биомеханично тяло/

Остатъчни парчета мъка
навлизат в сутрешната ми разходка
Вратите, винаги затворени и тежки
поглъщат ранният поток от болка

Пребелени пространства,
тиха-яркост
Мултиплицирана среда в която
Физическото тяло е плашливо
Душевното е вече изтъняло
да чака часовете да се върнат
и
пак да може да започне отначало
да нарежда думи за надежда.

Пресичат погледа ми трима
Среща между плът и механично тяло
затягане и пасване на винтове, пластмаса и упорство
Без крак:
от глезена надолу;
Без крак: коляното
е края на мотора тичал, лягал, прекосявал стръмно време,
без да е подготвен да не може
Пластмасовите краища
дизайнерски извивки – остро впити и натягат
и без това невидимото тяло,
със продължение в кутията на таза.

Не са военни, нямат и медали

Усмивките им над-човешки ме смиряват
Повдигам гиричките рязко
да не видят
Пред огледалата по стените
сълзата пръсва се на хиляди секунди
Дисеминира се пространството пред мене
и
в себе си съм благодарна,
На Бога
че съм,
че ходя
и мечтая
Невидима е моята повреда скрита,
на нищо медицинско неподвластна
Креативна
Разпръсната на множество пресечки, без сигнали
Материята знае да предава
Енергия
Се губи по трасето.
Отпускам лявата ръка, повдигам си крака и тръгвам
За днес пресрочих часовете, сега е два и пет.

София, срещи и въздействия от
„Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“, 2017
(Първа публикация в брой 8 на ,, Свободно поетично общество” http://freepoetrysociety.com/articles/dumi)

 

Сергей Рожин, Тя, дърво, акрил, 40х22 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Александѫр Николов – Naturaleza muerta. Част І

 

1.

В царството на маслините, зад моите следи
Калдаръмът призоваваше две женски имена.

Бог прокле земята заради мен.
Винаги ми отнемаше всичко,
Което обичам повече от него.

Затлачи Гуадàлкивир – след Севиля
Никой не може да плава по тази река.

Огромни преси мачкат маслините,
Обезкостените им тела.
Зехтин капе от облаците.

Капе вместо сълзи
От очите на минувачите.

Влязох в Кòрдоба откъм предградията –
Равнодушните, плоски покриви на бели къщи.
Сините керемиди, подредени върху прашни кули.

Чак накрая си припомних –
Мостът е вдясно,
Вляво е портата.

Влизал съм като търговец в този град.

Влизал съм като поет тук.

Влизал съм като козел или магаре.

Минах под арката,
Която клони от римско и мавърско време държат.

Взех възвишението към църквата наведнъж,
Проследявайки ходилата на чернокосото момиче,
Което след минута вече позираше
За снимка под барелефите
На входа към сенчестата портокалова градина.

Черупката от колони
На червени и бели райета се пропука
И една мраморна ръка ме посочи.
Означава ли това, че няма да доживея
Да ме изнесат с краката напред в дъбов ковчег
От утробата на някой храм,

А като езичник в страна на идоли,
Носещи цвета на зеленото безразличие,
Ще остана запечатан в тази гипсова маска
И след смъртта?

Гледах безмълвно нагоре към камбанарията,
Където се яви Девата в облак от светлина.

 

2.

Някъде на запад
Мазното сребро на океана
Се миеше о бреговете на Кàдиз.

Кадир, Агадир, Гадейра, докажи ми,
Че не си едно безкрайно множество от имена,
За да докажа на самия себе си,
Че не съм само едно безкрайно множество от спомени,
Съмняващи се в автентичността си.

Поезията от думи ли се прави или от чувства?

Ти си миналото, което не спира да ме подсеща за себе си.
Ще ти изградя малък параклис в катедралата на този текст,
Ще изобразя лика ти върху мрамор, канава и дърво.
Желязо и злато, и бронз, и сребро.

Ще те изпия като вино,
Ще те стрия между зъбите си като хляб
И все пак трохите по яката на свещеника
Ще ми напомнят за причастието.

Пътувахме към белите стени на Кàдиз,
О които океанът, като бясна камбана, се удряше.

Пред нас, по тесните улици, черни бикове за корида
Бягаха и изораваха къщи, скитници, улични музиканти,
Ирландци, статуи на кърмещи Исусовци.

Зад нас, пласт по пласт, миналото отново се изграждаше,
Тухли и прозорци бодро се изправяха от пясъка.

Кадиз блестеше като златна люспа,
Като мъничка европейска Хавана.

Разхождах се във вътрешността на катедралата,
А под краката ми амфитеатър,
С размерите на Колизеума, лежеше.

В главата ми отново спореха
Иконоборци и иконопочитатели,
Докато дясното ми ухо слушаше разказ
За всяка една от реликвите наоколо.

Шокиран се спрях пред картина
На разпнатия Исус,
Изобразен като дете.

Изплаших се, но нямаше къде да се скрия.
Удрях с юмруци по вратите на Света Каталина
И Свети Христофор.

Вятърът ми се смееше през гласа на две изгнили дъски.

Паметниците на политици мълчаха,
Върху площади от затворен тип,
В общия заден двор на няколко къщи.

Разкъсах кожата на плода с пръсти
(И там не можех да се скрия)

Жълтата му вътрешност се изсипа в шепите ми.
Помачках степчивата плът
В кокалчетата и дланите си.

Мангото, плодът на всяко прераждане,
Узрял между костите на римляни и маври.

Понякога си мисля, че тази червена земя
Е едно безкрайно, небрано лозе,
А Гуадалкивир тече бистра като бяло вино,
За да утоли жаждата на корените.

Една крачка се чува като три
В криптата на катедралата,

Около нея океанът,
Като бясна камбана и тежко сребро,
Се удря в скалите.

 

3.

В пролуките на съществуването,
Между мъртъв мрамор и дърво,
Видях тупкащата гмеж
На презрения живот –

Видях скитник с дълга, бяла брада да лежи
Върху кашони, постлани по тротоар в Мадрид,
Видях съпругата му да мете наоколо прахта.

В сенчестите поли на катедралата във Кадиз, чух
Жена и мъж от бившите колонии
Как продават кошници, гердани, гривни.

Върху ръчно изрисувани глинените плочки
На площад Испания, пораснал в хълбока на златната Севиля,
Видях мъже от бившите колонии да продават кастанети.

Пред пазара Сан Мигел в Мадрид видях
Жени от бившите колонии
Да продават раници и очила.

Видях как изникват империи от пясък
И дворците им видях.
Ето как се заличава толкова много памет,
През очите на невнимателното дете,
Което се спуска по червения език на пързалката
И забива нос в пясъчника.

Видях черната Дева.
Черната Дева от Толедо

С левия крак стъпила
Върху бялата планина Аликàнте,
Под нея, парници с плодове и зеленчуци.
Плантации, докъдето погледът стига.

С десния крак стъпила
В тинята на река Турѝя
Незаобиколимото царство на ориза.

Видях черната Дева,
Черната Дева от Толедо
С черния Исус в ръце.

Течността се изтегля от свежия плод, превръщайки го в стафида,

Както и твоите пиеси, които преди време четях с уважение,
Още когато не можеше да съчиниш повече от две страници свързан текст.

Сега ми се струват ялови, насила написани, преднамерени,
С посредствен сюжет и недостатъчно убедителни герои.
Мълчаливата жена ми каза, че изглеждаш стара, изтощена.

Сега ще кажа, че ти прощавам,
А някой ден наистина ще ти простя.

Видях площада на Девата,
Където водите се свличат надолу,
Понесли със себе си свят и разсъдък.

Между капките можеш да чуеш
Писъкът на неспокойните и неуравновесените.

Помещението се изпълва с вода
И водни обитатели.
Гредите се издуват до млясък.

Богородица на онеправданите
Ги прибира под дървените си ръкави.

Видях как лежат заедно щуки и бодлоперки,
Юнкери, лапини и морски костури.
Зеленушки, сепии, барбуни,
Морски котки и кучки.

Белугите плуваха като земноводни човеци,
А пингвините плуваха, все едно летят.

Можеш ли да чуеш как солената вода се изпарява
От жълтеникавите гърбици на хълмовете
С кожи от изсъхнали на припек мандарини?

Можеш ли да видиш изтормозени треви еспàрто
Как се стапят до хартия,

А жадните дървета не напиват влага,
Защото почвата, в която са побити корените им,
Е като въглен – черна и ронлива.

 

4.

Прекосил съм Коста дел Сол, за да бъда тук,
А тежестта на влагата все още затиска
Въздуха в дробовете ми.

Солта лепне между зъбите,
Но все пак се усмихвам.

Тогава идваш ти – хилава фигурка
На фон от смокинови и лозови листа.

Тънък като вейка.
Левият ти профил ми напомня за Сервантес,
Десният – за Унамуно.

Слязъл си на юг от Барселона,
Срещнали сме се при Гибралтар
И двамата пътуваме към Кадиз.

Бряг на слънцето, врата към златния дворец,
В който се прибираш вечер,
И – слепец – през изпепелените очи не виждаш
Слънчовата майка и съпругите
Как посрещат светлото му чело.

Как той те вика – като верен и учтив лакей
Да му налееш вино с лимонада
И опашките на биковете да нарежеш за яхния,

Докато той топи петите си из хладното сребро на океана
И люби своите съпруги
С хиляди усти от неугасващ пламък.

Срещнахме се в Гибралтар,
Пътуваме към Кадиз.

Ти ме водиш вързан,
Аз съм расов, андалуски бик.
Кожата ми е стомана,
Рогата ми са неоткрит метал.

 

5.

Всеки народ има път, който отвежда до звезда.

Само туристите знаят да се блъскат
Между фонтана на Кибела,
Фонтана на Нептун
И статуята на мечето Мадроньо,

Без да знаят, че с крачките си очертават
Невидим сутрешен триъгълник
В центъра на Испания,

(А какво символизира триъгълникът?)

Само туристите знаят да се редят на опашки
За музея Прадо или за площада със сградите
На гилдията на хлебарите и гилдията на месарите,
Само те знат да снимат камъните,

Бронза, дървото, просещите жени
Пред пазара Сан Мигел,
Докато, под тежестта на толкова и толкова крака,
Онова, което носи целия товар, плаче.

Дочаках и тази нова година и искам,
Вместо задължителните 12 гроздови зърна
От някое небрано лозе,
Да получа шепа ягоди, откъснати от дървото,
О което мечокът Мадроньо е опрял лапи.

Екскурзоводите твърдят, че статуята е създадена,
Като алегория на алчната аристокрация,
Която изяжда плодовете на народа.

Виж търпението на тази жена
С прогорена матка и дълбоки бръчки по лицето.
Средиземноморска утроба на зноя.

Тази мраморна, напечена от слънцето жена, Испания,
Наперено ходи напред като майка на смугли деца,
Които не спира да ражда.

Любима съпруга на слънцето –
Исания – царица на зехтина и виното,
Напукана като готическия лик на Девата,
Издълбан в дърво.

С дългите си нокти пробожда бика
И сервира гърдите си на сребърен поднос
Върху кръглото легло на слънцето,
Сред облаци тамян и мирта.

В ъгъла, статуята на Света Беатрис де Силва,
Безмълвно гледаща разврата,
Шепне през мраморната кухина на устните си:

– Нека изсъхнат ръцете на всеки,
Осмелил се да изобрази
Христовия лик върху дърво, мрамор или канава.
Нека изсъхнат краката на онзи,
Дръзнал да му се поклони,
Стъпил в градината на всички земни удоволствия.

Изкуството е сладък разврат,
Представен като свещенодействие.

 

Сергей Рожин, Художествен фитил, дърво, акрил, 13х29 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Тодор Ташев – Бездна и връх

 

Бездна и връх
Как свети без да е светило ,
как пълни без да е мерило,
как диша бездиханно
и шепне нямо.
И синьо и безцветно в шепите ,
и шумно и потайно в разбитите вълни.
Студено, озъбено, озверяло от глад
Топло, прегръщащо, все опрощаващо .
Гост и домакин, в съня и мечтите,
Начало и край, и отново дихание.
Бездна и връх.

 

Сергей Рожин, Врата, винил, акрил, 113х102 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019