Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков

 

 

Книгата „Похищението на България” (2013), в която е събрана публицистиката на Ани Илков от периода 2002-2009 г., е добър вход към публицистиката на д-р К. Кръстев. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на критика излезе сборникът „Злочестините на България” (2016) със събрани негови статии. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на Кръстев излезе сборникът „Злочестините на България” (2016)[1] с негови статии. Съставителството и предговорът са на Петър Трендафилов. Няма как да не се забележи титрологичното съседство на двете издания, чийто фокус е прожалена Мати Болгарии. Избраното заглавие „Злочестините на България” (по едноименна статия на Кръстев) ни кара да сме бдителни и към цялата дескриптивна система на злоключенията в политическите бележки на А. Илков, които той нарича памфлети в паратекста и оголва още на титулната страница връзката между памфлета като жанрово понятие и инвективата като жизнен стил. Справката е с „Българския тълковен речник” от 1955 г. Най-общо памфлетът е хула и в този смисъл Ани Илков продължава високата линия на Бозвели и Ботев.

За разлика от д-р Кръстев, който в преддверието на политическия живот на млада България е концентриран в текущото настояще, политическите бележки на А. Илков имат историческия шанс (или лошия късмет) да боравят с далекогледа на времето. Мярката е векът, XX век. Далекогледът, така важен за Георги Раковски, предлага наяве ретроспекции и прогнози, повечето от които вече са се сбъднали. За директен вход към книгата ще си послужа с ясното заключение за политическата съдба на България през двайсетото столетие: „А като погледне внимателно човек и ще види как династията и комунистите си поделиха двайсети век […]” (с. 162).

Впрочем трябва да изходим от важната за мисленето на А. Илков диалектика между съдба и характер. Тя възхожда към едноименното есе на Валтер Бенямин от 1919 г., премълчано в Похищението, но използвано в научната проза на автора – вж. „Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX в.” (2014). Ако проследим тематизациите на отношението между съдба и характер там, ще видим, че няма трагично разломяване между двете понятия. Няма и радикална разлика в анализационния подход към обществениците от Острова на Блажените, от една страна, и към политическите агенти на българския преход, от друга. Същественото откриваме в един цитат от Бенямин, фундиран върху стоическо-Ницшевото понятие Amor fati, според който съдба и характер съвпадат. Chiasmus следи обаче и литературни герои, които имат характер, но нямат съдба (вина), има ги на Острова на блажените, има ги и в похитена България, те са стоици. Но какво е съдба в научната проза на автора? „Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер” (с. 119). Ето как е разгърната същата теоретична постановка в „Похищението на България”: „Но каквито и да са подвикванията днес, трябва с ясен глас да се каже и следното: комунистите печелеха избори и по този начин се преинсталираха във властта. С други думи, има нещо сбъркано в самото българско общество, има някакъв унес, някаква нездрава и самоубийствена нагласа в това население, някаква масова лудост. Защото онова, което отвън изглежда като историческа участ, злощастие или съдба, отвътре е въпрос на характер, на обществена зрялост, на разум. Днес става очевидно, че този разум липсва – лошото е, че той не липсва само днес, нито пък само в последните шестнайсет години, а липсва и някак си изначално. Това положение е историческо и нека да престанем да се лъжем. Това е положението” (с. 244, курсив м., С. Д.). (Впрочем едно от имената, с което се подписва д-р Кръстев в сп. „Мисъл”, е Cognitus). Тук диалектическата двойка съдба – характер „се снема” в проблема за избора и неговите основания или, както виждаме в Chiasmus, става дума за „сократическо самопознание” (119). Поне на две структурно важни места в „Похищението на България” се казва, че знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор. Веднъж в началото, което е още ведро в своята карикатурно-иносказателна литературност, и отново когато книгата започва да се смрачава. Тогава на преден план е гротеската, отчаянието и отвращението. Мълчанието и мисълта за мъртвите. Това смрачаване не е в самия край, то започва с меланхолията на дъждовете през януари и с все по-силното усещане за сюжет в подхващащите се една друга „скверни бележки”. Разбира се, става дума за сюжета за животното царство, арена на надпревара да се препикава дървото на живота. Характерно за публицистиката на Ани Илков е, че не разчита на празни реторични ходове. Колкото и очевиден да е отговорът на реторичния по същността си въпрос, авторът го дава. Например „Кой?” („кой тук е „морален изрод”?, с. 250),  ала ехото от „Кога?” често е „никога” (срв. провалената съдебна реформа в наши дни).

Едно от мрачните наблюдения на текстовете от Похищението е съсредоточено в натрапващата се „непроменимост” (302) на силните на деня и нощта. Век по-рано д-р Кръстев отбелязва нещо подобно: „хората се меняват, а работите остават еднакви” (388). В това статукво, устроено в духа на любовта към съдбата, живеем и ние. Специално място в политическата зоология на А. Илков е отредено на „партията паразит” ДПС. Изследвани са нейните корени и телеология. Нагонът към повторенията може и да е инерция да се отлага съдбата или навик да се стои във все същата „лоша безкрайност”. Едва ли е случаен образът на българското магаре, което върви спънато към Европа („Хорът на умните”). Този образ е наследен от публицистиката на Ботев, който описва популярна карикатура след Втората френска революция, обвързвайки я с българското „бездарие на живота” и „лишеност от щастие”. Прогресът без освобождение е магаре, вървящо към втъкнат пред погледа му в прът наръч слама, която не може да достигне. За разлика от френското магаре, българското е възседнато от „босфорския идиот”. Освен гротескно-карикатурното въображение, А. Илков възприема от Ботев и негативния тон, и афективния синтаксис на нарастващия смисъл: „Да, Георги Първанов е пародия на президент, пародия на своите, червените, пародия и сам на себе си” (85). Няма как градацията тук да не ни напомни за едно ключово изречение у Ботев: „а той [българският народ, б. м.] не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и калимавката, роб и сам на себе си.” (O, tempora! O, mores!) Сигурно за идентифицирането на Ботевия цитат е от значение и въобразената от читателя паронимия: пародия-роб. А паронимията е характерен смислопораждащ фантасмагоричен механизъм в публицистиката на Илков. Формулата „роб сам на себе си” у Ботев е свързана с един голям дебат на Българското възраждане, съсредоточен в проблема за подражанието.

Изобщо фокусът във възрожденския човек в публицистиката на автора не може да бъде подминат. Възраждането е прочетено като утроба на българската модерност. Езикът на писането на А. Илков е атавизъм на XIX век, завръщане към някакъв литературен или жизнен стил, който го няма у бащите, а се намира поколения назад. Именно възрожденският човек формулира една от най-жилавите метафори на промяната – „за събуждането от политически сън” (38).

Особено място в „Похищението на България” има Стоян Михайловски, последният възрожденец и прародител на свръхважния за Ани Илков Константин Павлов. Въведен е с две лица, които под определен ъгъл поразително съвпадат. Веднъж с образа на поет гностик, с характер, но без съдба, идеологът на временното. (Сравни Бозвели и „световното нагло непостоянство”, както и поемата на Ст. Михайловски „Към нерождената ми рожба”, 1884). И втори път като най-мощният социалнополитически критик на българите, от една страна, и на Двореца, от друга, век преди първите публикации на текстовете от Похищението. Това е и времето на Кръстев и на неговите статии от „Политически дневник” на сп. „Мисъл”, насочени срещу управлението на Фердинанд (династията). Д-р Кръстев също създава своя „метафизика на злото” (А. Илков). В статията „Непротивленie злу” в българската литература”, писана за руски юбилеен сборник по повод 80-годишнината на Толстой[2], той мисли българското общество като подвластно на „непобедимостта на злото”. Има една негативна допирателна, свързваща статиите на д-р Кръстев и памфлетите на Илков и това е срамът. В Похищението срамът е виновен, защото е в камуфлажа на гордостта. А критикът на „Мисъл” не веднъж говори за „национален срам”.

Що се отнася до политическия ангажимент, това, което за Ани Илков е отчаяна надежда, за д-р Кръстев е жизнена лъжа[3].

Книгата „Злочестините на България” за първи път предлага по-нюансиран образ на д-р Кръстев като публицист. За първи път се събират в едно книжно тяло статии от отделите „Политически дневник” и „Обществено-политическа хроника” на сп. „Мисъл” от края на XIX в. Съставителят Петър Трендафилов помества в сборника и непубликувани до момента архивни статии, отворени писма, позиви. За първи път е представена по-пълно и образователната концепция на д-р Кръстев в многобройните му анализи, посветени на училището и висшето училище. Изданието е съпътствано от подробни бележки и исторически коментар[4]. Тъкмо анализът на текущия политически живот е в центъра на социалния ангажимент на критика на „Мисъл”. Вероятно интересът към настоящето се проявява още в ученическите му години, когато е бил стенограф в Народното събрание[5]. Симптоматичен е социалистическият образ на д-р Кръстев, описан като „дребнобуржоазен” критик[6], който изключва „единствено правилния път за избавление – класовата борба, тъй като изобщо не я забелязва, не вярва в нея”[7]. Студенти на д-р Кръстев, от друга страна, твърдят, че не знаят за политическите му убеждения, макар и да отбелязват, че към края на живота си се проявява като радикал- демократ[8]. Няма как д-р Кръстев да се фокусира в „класовата борба”, защото една от най-съкровените му утопии е свързана с целокупността на „народното тяло” като единствен отпор срещу социалното зло. И това е неговата жизнена лъжа. Той настоява за изработването на „всесилен народен суверенитет” (185), който да се окаже „цяр против дворцовото управление” (400). Срещу голямото „Кой” в политическия дневник на Кръстев стои макабреният образ на княз Фердинанд. След убийството на Стамболов князът е в абсолютно самовластие. А „беснуването на партиите” (396) е определено като по-малкото зло. Историята на българската държавност е белязана от напълно противоконституционното самосъзнаване на монарха като „министър президент”. По-страшното обаче е усещането за съвпадане на образа на господаря със самия народ в едноименната статия „Злочестините на България”: „Ето, прочее, днес въпреки всичките закони на страната, нейният министър е князът. Но не само това: той е народът” (363). Тук дори не става дума за сляп избор, а за заслепение от силата и блясъка на династията. За разлика от публицистиката на Ани Илков, в която лежи фейлетонното начало, статиите на д-р Кръстев са сурови, бедни на неконвенционални метафори. За края на XIX и началото на XX в. това е и опит за нов тип академична критика, дистанцираща се от „жизневрявата” на деня. Важен акцент в анализите на Кръстев е привиждането на княза като гост в българския дворец. Години по-късно едно парче на Ъпсурт, само по себе си връстник на политическите текстове на А. Илков, ще каже по повод на управлението на династическия потомък на княз Фердинанд – Симеон II – Защо ме управлява гостенин??? („Поп фолк”, 2003).

И при Кръстев, и при А. Илков се улавя сянката на някаква висока представа за монархическата идея като несводима до българската история. За д-р Кръстев тази идея е приемлива, само ако владетелят е съреден на Марк Аврелий. Много интересна е фиксацията във фигурата на Марк Аврелий от времето на ранния български модернизъм. В очерка „Заратустра” на Пенчо Славейков императорът стоик е видян като образец по самотност и предходник на Ницше[9].

В писането си Кръстев остава верен преди всичко на историческата перспектива („ний сме историк” (395). В тази връзка виждаме и уклона му да изследва потеклото на националния характер и това, което е по-интересно, историзирането и типологизирането на българския дух. И тук телескопът е обърнат към Българското възраждане. В психологическия ескиз „Светослав Миларов и неговият политически дневник” (1897) д-р Кръстев е пределно ясен: „Христо Ботев и Светослав Миларов са двата крайни полюса в развитието на българския дух. Единият – мъжествена, почти сурова натура, крайно импулсивна и във висша степен деятелна, натура, в която всяка дума е дело; другият – женствена, нежна до болезненост натура, всичкото величие на която лежи в глъбината и силата на чувствата, които са изпълняли и поглъщали цялото му битие.” (С3, 324-325) Общото между фигурите на Христо Ботев, сам по себе си една късна за д-р Кръстев фиксация, и Светослав Миларов се корени в анархистичната чувствителност. Миларов е един от първите автори в нова България, осъдени на смърт заради текст. Става дума за неговия дневник, в който планира похищението на княз Фердинанд. Като проницателен надзирател в „модерната глъбина” критикът на „Мисъл” откроява не политическите стратегии в дневника, а „безпощадния самоанализ” (С3, 327). Налице е диалектика на колебанието и нерешимостта: „защо мисълта за самоубийството ти се види блага в сравнение с убийството”[10]. Всъщност този текст е много повече от дневник, той е документ за отношението между политическо и приватно, както и за смяната на предмодерната етика с нов тип писане, основано на авторефлексивността: „аз като неволно се увличам да гледам на дневника си по с друго око, отколкото в началото”[11]. Смъртта на монарха е повече фантазъм, отколкото идея. Тъкмо статията за Светослав Миларов осветлява най-ярко връзката между политика и психология, фундаментална за политическата и литературната критика на д-р Кръстев.

И литературните, и политическите анализи на Кръстев съдържат непреодолим зев между „национален дух” и „национален тип”. Виждаме го най-вече в текстовете на Кръстев за Алеко Константинов, ирониста сред човешката глутница, и създателя на незаобиколимия за литературата и културната история на България образ на Бай Ганьо. Във „Втория портрет” на Алеко от 1907 г. Кръстев детайлно описва чертите на типа, които по никакъв начин не могат да се съвместят в границите на някакъв индивидуален характер. Ето две от основните особености и техния произход: способността за самоснишаване, исторически обяснима с политическото робство, и хищническия инстинкт, исторически мотивиран с политическата свобода. Що се отнася до литературната генеалогия на книгата „Бай Ганьо”, Кръстев отдава дължимото на разказите на младите в групата „Веселата България”. Анекдотичното (фолклорно) потекло на образа говори, от друга страна, и за едно чудовищно по същността си колективно себеизричане и себепознание. С фигурата на Бай Ганьо завършва и „Похищението на България” на Ани Илков. Ужасното е, че образът се е превърнал в надвремева политическа алегория. Това е българският кошмар. Изправил ръст в кръчмата на света, обърнат гърбом, преди огънят да оголи лукавината в очите му, Бай Ганьо може да бъде припознат като народен лидер. Но не и от сънувачите на този сън.

 

 

[1] Кръстев, К. Злочестините на България. Публицистика. Кралица Маб, С., 2016.

[2] Българският вариант на текста е публикуван в сп. „Демократически преглед” (1909, кн. 3). Статията ми предоставиха преди години г-жа Людмила Малинова-Димитрова и проф. Людмил Димитров, за което им изказвам благодарност.

[3] Или „съзнателна самоизмама” – аналог на Ницшевото понятие „жизнена лъжа” у Кръстев. Срв. също формулировката „щастието на заслепението” в анализа на „Един народен враг” от Ибсен („Една трагедия на обществената лъжа”).

[4] Статии по политически въпроси се поместват и в Т. 3 на „Съчинения” (2007) на д-р К. Кръстев под съставителството на Любомир Стаматов, Симеон Янев, Румен Шивачев, където са включени също философски и литературни студии. Изданието е снабдено с подробни бележки, но и не към раздел „Публицистика”. По-нататък цитирам това издание със сиглата С, като отбелязвам номера на тома и страницата.

[5] Стаматов, Л. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. Наука и изкуство. С., 1987, с. 18.

[6] Пак там, с. 142.

[7] Георгиев, Л. Д-р К. Кръстев. Български писател. С., 1968, с. 135.

[8] Чилингиров, Ст. Стилиян Чилингиров В: Ив. Шишманов, д-р Кръстев, Б. Пенев в спомените на съвременниците си. Български писател. С., 1983, с. 191.

[9] Славейков, П. П. Заратустра В: Златорог, № 7, 1920, с. 589.

[10] Миларов, Св. Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Съст. Петър Величков, Факел. С., 2003, с. 38-39.

[11] Пак там, с. 50.

 

 

Първата публикация на текста е във в. „Култура“, бр. 8, 4 март 2016. Тук се възстановява оригиналното заглавие и интегралният текст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ива Спиридонова – Грозното лице на истината – „arest.com“ на Васил Прасков

Пиша този текст от „ареста“! Тотално и доброволно прибрана на топло между зъбите на оголената до скелет хищна реалност на „arest.com“ от Васил Прасков.
„Една книга, която е обратното на това, което е“, така ми я надписа авторът.
Това, което мога да добавя към посвещението на Васил, е, че разказите в тази книга са като жизнено необходимата доза наркотик от брутална реалност, който да те разтърси и извади за малко от блудкавата сладникавост на битието. Истории, които ти напомнят, че не съществуват категории като абсолютно зло и абсолютно добро, че човешкото има различни лица, а що се касае до любовта: „Все повече си мисля, че в този свят може да намери място абсолютно всичко, освен някаква любов.“ Да, братле, така е, адски си прав.“
Прав си, братле, вярно. Нищо в тази книга не е гледано през розовите очила на ежедневния оптимизъм. Защото, като погледнеш с по-високия диоптър, виждаш шевовете по кожата на българския Франкенщайн, отгледан от системата. Шевове, направени с лицемерие, животинска жестокост, простотия, чудовищна липса на човечност, дефицит на любов и отпадъчни продукти от човешката храносмилателна система. И подобен поглед те кара да се замислиш, да изтрезнееш за малко, да осъзнаеш, че човешките граници са много по-широкообхватни, отколкото ти се е струвало, а свободата много по-илюзорна, отколкото я чувстваш.
Изключителна смелост извира от всеки сюжет, поднесен от първо лице, а антисистемността на героя сама по себе си е заразителна и показателна. Хубаво е така да се говори за т.нар. антисоциални явления като престъпността, лудостта, хомосексуалността, педофилията, реалността зад решетки, гнилостта на системата, за да бъдат разбрани и позиционирани правилно в контекста на удобната социалност. Защото именно през тях може да се достигне до едно искрено проявление на истината, а тя по мое скромно мнение е, че любов може да бъде намерена именно там, където липсва изцяло.
Неконвенциалността е добър съветник във всички случаи. Лошо е обаче, че се говори рядко за подобен тип неконвенционални книги, които не могат да те оставят равнодушен. А именно те успешно те вадят от ареста на собствената ти нормалност, която в наши дни е по-скоро проклятие.
Препоръчително е да опитате тази малка доза реална лудост.
Влезте в ареста и гарантирано ще се излекувате от апатия, оптимизъм и търсене на смисъл. Ще оголите нервите си така щото да почувствате силата на истината, за която още Стайнбек е казал: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.“
Хайде, влизайте в „arest.com“ и търсете своята. Аз я намерих.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател

 

Награждаване с държавен орден от страна на президент на ГЕРБ (номинална десница).

Предложение за номиниране за кандидат-президент от страна на Реформаторския блок („автентична” десница).

Предлагане на министерски пост от страна на президент на БСП (номинална левица).

Трите политически валенции имат един и същ литературен субект. Непротиворечивото им пресичане в него е квинтесенцията на Мирния преход в политиката и литературата.

Разликата между приемането на държавен орден от президента на ГЕРБ и отклоняването на офертите на Реформаторския блок и БСП е пренебрежима, доколкото субстратът й е фигурата на народен писател в епохата на пиар-медийната му възпроизводимост.

Като привидно политически надпоставена фигура, народният писател е съсредоточието на промискуитетните политики на Мирния преход – литературнополитическо аз сме. Неолибералният му фондационен произход не изключва в крайна сметка ничия оферта, стига тя да е отправена от някого реално на власт.

Неприемането на определени оферти е неразделна част от допустимостта на всяка оферта, доколкото тя изхожда от участваща в управлението политическа формация. Народният писател е несъвместим единствено с опозиционна позиция в дългосрочен и средносрочен план.

Припознаването му като потенциална фигура на и във властта от всяка поредна власт се поддържа и възпроизвежда както при приемането, така и при отказа на дадена оферта. Отказите се капитализират под формата на по-голяма желаност и по-висока цена на приемането на всяка следваща предстояща оферта.

Народният писател е финалният продукт на политическото търсене от страна на всички, на капитализирането на всеки отказ и приемането на най-добрата оферта с оглед на една бъдеща всенародна полза под формата на Оскар или Нобел.

Дори висшата народна добродетел на завистта е безпомощна пред предложение, което все повече изглежда, че не подлежи на отказване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ралица Генчева – Малко преди края

***
на бедния старец
от улицата
не му пука
колко сърца
си разбила.
колко глупаци
са кървяли
в краката ти.
за него си
въпрос на време:
едно ядене,
бутилка водка,
колкото
стотинки дадеш
да ги превърне
в минутки
за него си там,
докъдето може
да стигне
животът му.

 

***
щом ръцете ми треперят,
докато ти пиша,
значи тялото ми
първо е разбрало,
че те обичам.

 

***
разбрах защо
не мога да отгледам цвете:
те искат
да пуснат корени,
а аз все искам
да летя

 

***
с любовта си играем
на недостъпни,
аз я чаках дълго,
но тя мен –
още повече.

 

***
когато заби нож
в гърба ми,
прободе и сърцето.

 

***
най-красиви са дрехите
през витрината,
най-износени са хората
отвътре.

 

***
през очите му прозират
заключени бивши,
тръпчиви,
кръвожадни,
кървавочервени
като тежко вино,
с коси от змии
гледат ме,
зъбят се,
лаят
зад решетките

не мога да целувам
пътя към ада

 

***
мъртъв си за мен

независимo

колко дълбоко вдишваш
и колко бързо бие сърцето ти

 

Пазете се от тъмнината (си)

когато сенките
на хората
станат по-големи
от тях

дори по обед

пазете се
от тъмнината
(си)

 

***
спасението ще дойде
не от очите,
които широко отворени
спят,
а от сърцата,
които са се събудили

 

***
любовта няма лице,
нито стойност,
трябва й само посока
и да тръгне отнякъде

отвътре-навън.

 

***
малко преди края,
пишело в Библията,
ще станат хората
сребролюбиви, алчни,
без семейна обич,
неблагодарни,
свирепи.

малко преди края
можем да бъдем чудовища
или да се борим с тях.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Перманентната революция а.к.а. Продължаваме напред (Dress Rehearsal) (12. 02. 2017)

Васил Прасков – Силата на слабите (24. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Изживей ме (17. 02. 2017)

Божидар Пангелов – Човекът, който мълчи (20. 02. 2017)

Василия Костова – Аскеза (22. 02. 2017)

Виктор Иванов – Поезията ни убива (24. 02. 2017)

Георги Николов – Портрети с един щрих (16. 02. 2017)

Денис Олегов – Черна събота (09. 02. 2017)

Елена Янева – Основен материал (23. 02. 2017)

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus (24. 02. 2017)

Жара Гавран – Лудница (25. 02. 2017)

Иван Такев – Смъртта ми ме възбужда до побъркване (03. 02. 2017)

Кристиан Илиев – Блек Рам (22. 02. 2017)

Ружа Матеева – Бумерангът на думите (09. 02. 2017)

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски (25. 02. 2017)

Стефани Гончарова – Семейство (23. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли (22. 02. 2017)

 

ПРЕВОДИ

Висенте Уидобро – Поезията е небесен атентат (превод от испански – Владимир Сабоурин) (06. 02. 2017)

 

ИНТЕРВЮ

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи (23. 02. 2017)

 

КИНО

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба (05. 02. 2017)

 

КРИТИКА

Марио Коев – Човешкият труд (18. 02. 2017)

Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Опитомяване със свобода – Анна Христова, „Опитомяване на камъка“ (11. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Грозното лице на истината – „arest.com“ на Васил Прасков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини” (11. 02. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм (10. 02. 2017)

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател (02. 02. 2017)

Трета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков (21. 02. 2017)

 

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ  (25. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Глад (20. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Азиз Таш – По осовата линия на път за рая (18. 02. 2017)

Александра Устамитева – Гилотината (18. 02. 2017)

Ана Димиева – Време (21. 02. 2017)

Анет Атанасова – Предумишлено (12. 02. 2017)

Анна Христова – Бяла смърт (17. 02. 2017)

Антонина Георгиева – Баланс (16. 02. 2017)

Ая Бсесо – Game over (07. 02. 2017)

Блага Запрянова – Намери ме (19. 02. 2017)

Божо Колов – Тук сме (05. 02. 2017)

Валентина Йоргова – Хищници (14. 02. 2017)

Ванеса Димитрова – Еконт (07. 02. 2017)

Васил Тоновски – Освен името (19. 02. 2017)

Виолета Воева – Отворен финал (08. 02. 2017)

Деница Дякова – Никой мъж не те е обичал така (05. 02. 2017)

Диляна Велева – Лабиринт (15. 02. 2017)

Елена Ташева – Отмъщение (04. 02. 2017)

Елеонора Максимова – Обичаш или убиваш (07. 02. 2017)

Захари Захариев – Обектно ориентиран министър-председател (03. 02. 2017)

Ивайло Добрев – Младата плът иска собствена рана  (01. 02. 2017)

Иван С. Вълев – Изгубване (10. 02. 2017)

Ивона Иванова – Празник (19. 02. 2017)

Илиана Илиева – Тайната вечеря на палачите (13. 02. 2017)

Йоана Стоянова – Близост (11. 02. 2017)

Ирен Петрова – Завръщане в новия свят (02. 02. 2017)

Катрин Фонтенай – Лебедът (20. 02. 2017)

Красимир Вардиев – Мразя снимки (01. 02. 2017)

Красимира Кубадинова – Малката Лолита (05. 02. 2017)

Крис Енчев – Когато водата е разплетена (10. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Събота (04. 02. 2017)

Любел Дякоf – Това е животът (11. 02. 2017)

Мария Куманова – Манифест (04. 02. 2017)

Мария Стоева – Това което не съм ти дала (16. 02. 2017)

Невена Борисова – Какавида (08. 02. 2017)

Нели Георгиева – Лолита (22. 02. 2017)

Оля Обрейкова – Все повече приближавам земята (12. 02. 2017)

Петя Ташева – Болката е кръгла (14. 02. 2017)

Петя Шалева – Сняг през май (13. 02. 2017)

Полина Господинова – Безсмъртие  (10. 02. 2017)

Ради Йовчев – Музикални желания  (11. 02. 2017)

Ралица Генчева – Малко преди края (02. 02. 2017)

Ралица Красимирова – Да те превърна в Бог (14. 02. 2017)

Роуз Траян – Улица без изход (06. 02. 2017)

Румяна Данчева – Gone (21. 02. 2017)

Стамена Дацева – Сняг (17. 02. 2017)

Стефан Иванов – Надежда (02. 02. 2017)

Теа Монева – Muerta (13. 02. 2017)

Теодора Лалова – Понте де Лима (06. 02. 2017)

Теодора Тотева – Когато всички думи вече са казани (06. 02. 2017)

Хайри Хамдан – Последният портал (09. 02. 2017)

Христина Бойчева – Not so Titanic (12. 02. 2017)

Христина Лалева – Ръцете бяха студени (15. 02. 2017)

Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици  (05. 02. 2017)

Чая Колева – Тиаго и пеперудите  (15. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда (18. 02. 2017)

Весислава Савова – Отчаяние (08. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Перални (04. 02. 2017)

Сабина Кърлева – Междуселски път (23. 02. 2017)

Ценка Кучева – Джуджето (21. 02. 2017)

Кева Апостолова – Ще принтирам пергамент

 

Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.

Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.

Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън  щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми.  Ако днес пишеш с „програмите” на  Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и  мило наведен за  ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на  поетичния ти свят. Защото нямаш собствени  икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.

Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.

P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Златко Ангелов – Новото политическо писане

 

Безхаберен безпардонен безцеремонен безотговорен безразсъден безсърдечен безочлив безсрамен безогледен – така би звучало едно хипотетично социално стихотворение-протест срещу Доналд-а! Или поне неговото начало.

Интересно ли ще е?

Кой ще го прочете?

И, ако някой го прочете, ще има ли върху него ефекта да го настрои срещу един психопат, който се е добрал до властта в най-силната република в днешния свят?

Още повече: да го настрои да се включи в демократичната съпротива срещу некомпетентността му, която той прикрива с фалшифициране на истината?

 

Въпросите ми включват две важни условия, често игнорирани от хората, посветили се на занаята на думите: 1) интересно ли е онова, което пишем (както на читателите, така и на самите нас)? и 2) за кого го пишем? Диалектиката между двете е, че на различните аудитории са интересни различни истории. А всяка история е някакъв поглед към света, който цели да обясни този свят на четящия. Диалектиката е и в това, че пишещият не съществува без читатели, каквото и да си въобразява, както и че, когато читателите (или непрочелите нито една книга) се опитат да пишат, те не стават писатели.

Като читател съм се убедил, че повечето пишещи не се интересуват кой ще ги чете. Те пишат за себе си. При поетите това е до голяма степен приемливо: любовната поезия е за любимата или за собственото его, социалната – демонстрация на социална активност без оглед на крайния резултат. Поезията изразява състояния – на сърцето или ума, рядко на духа – които биха могли да резонират с подобни състояния у читатели, които не са поети.

Прозата обаче се пише за хората, които четат и говорят на същия език, и тя по правило трябва да отразява състояния и събития, с които тези хора се идентифицират. Прозата е лепилото, което споява националната общност със и чрез нейната история. По такъв начин тя се превръща в неотменим факт от нейната култура. Писателите, които не се съобразяват с това състояние на нещата, пишат еднодневки за собствен кеф и консумация, най-вече за пари, но не могат да бъдат смятани за национални писатели, колкото и да са добри в занаята.

Читателите четат, когато четивото им е интересно и го разбират. Аксиомата за писателя е, следователно, че, за да бъде четен, трябва да пише а) ясно, т. е., разбираемо и б) интересно. Заместете четен с честен и изречението пак има смисъл.

В политическото писане, което е нашият предмет тук,  журналисти, коментатори, фейлетонисти, публицисти и т.н. пишат, за да информират публиката за състоянието на властта. Стълб на тяхната проза са фактите, документираните факти, чрез които истината за властта стига до онези, които са нейни субекти. Стигат до т. нар. суверен. И тук пишещите се разделят според това за коя част от суверена пишат: консервативна, либерална, републиканска, демократична, лява, дясна…

Ако нарека известни държави с нови имена, ще предизвика ли това интерес у вас, за да четете по-нататък? Ето така: живеем във време на промени на световния ред, установен след Втората световна война, в което Путиния и Тръмперика отново са в конфликт, от който ще пострадат, както най-близкия съюзник на Тръмперика Разединен Брекзит, така и периферна страна от Югоизточна Европа като Абсурдия. Разбираемо ли е защо точно така съм ги нарекъл и на коя политическа тенденция съм привърженик?

Не мога да си представя единодушие в отговорите, въпреки че на мен твърденията ми са напълно ясни, както ми е ясно и отношението, което влагам в новоизкованите имена. Ние пишем едно, в редки случаи читателите разбират същото. Как тогава да комуницираме сред македонската салата от думи, понятия и изрази, които имат точни национални конотации, но не се разбират от глобалните чужденци? Как да фокусираме интереса към главното и да сложим преграда към маргиналното и фалшивото? И къде е проблема – у пишещите или у читателите или и у двете страни?

Аз не мога да ви дам отговори, но съм длъжен да задам правилните въпроси. На тях имам лични отговори, които все още поддържат интереса ми да пиша за политика. Преди всичко, за мен Истината е най-интересното нещо на света, следователно правя всичко възможно да се доближа най-близко до нея, когато изследвам темата, за която ще пиша. Въобразявам си, че истината е най-интересното нещо и за моите читатели и те я търсят също като мен. На второ място, аз пиша само, когато съм уверен, че има читатели, за които написаното от мен ще бъде интересно, разбираемо и полезно, т. е., ще научат от него нещо, за което сами не са се сетили или са нямали източник на необходимата информация, за да го научат и без мен. Тъкмо по тази причина все по-рядко пиша политически текстове за българската аудитория. Но все пак продължавам да ги пиша. Защо?

Моят отговор се крие в една друга характеристика на интернетната епоха. Интернет ни позволи да осъзнаем, че огромна част от населението не просто го сърби да трака на клавиатурата, но го прави без да има представа защо и без да има знания и информация, за да формулира мисъл, параграф, уместен коментар, нежели цяло есе. Особено трагично: без да има идея какво е истина и каквото и да е желание да се научи. Едно време те прочитаха вестника и го захвърляха. Днес техните писания са изложени в безкрая на времето за всички, които попаднат на тях. В Интернет читатели и писатели се омесиха до неузнаваемост. Културите се объркаха безцеремонно. Любовта – фалшива и умозрителна, когато е заявена нескопосно – не може да заглуши кресчендото на омразата. Няма арбитър. Няма авторитет. Няма филтри.

Да се намерят причините за това е работа на психолозите и експертите по масова комуникация. Мен ме интересува резултатът. А той е: все по-нехайно отношение към истината и фактите и все по-силно пристрастяване към сензацията, демагогията и фалша.

Но дълбоко погледнато, Интернет ми помогна да разпозная образованите от необразованите, простите от софистицираните, простолюдието от елита. Помогна ми да осъзная ерозията, която човешката неграмотност и глупост предизвикват в социалното съзнание. Така се освободих от заблужденията си, че посланията ми стигат до масовия читател.

И преди, като пишех, имах предвид една отбрана аудитория, но сега съм убеден, че пиша само за хората, които разбират комплексността на света, търсят достоверна информация от няколко проверени източника, и имат знание за света като политическа система. Тези хора са образовани. Те търсят порядък. Те са убедени, че има прогрес във всичко човешко. Те са отговорни за себе си, за възгледите си, за политическите си убеждения и действия, за групата, на която принадлежат. Тези са хората, които имат капацитет да променят света към добро, и те могат да бъдат мобилизирани да спрат с компетентността си ерозията. Чрез писането се солидаризирам с тях и те, като читатели, стават солидарни с мен.

Общностите се развиват от противоречащи си сили и социални актьори. В общностите всичко е в течно състояние и истина от последна инстанция няма. Ние я търсим като, чрез писането си, съобщаваме на другите нашите визии, идеи, убеждения и очаквания от властта. Но примирие или примирение между софистицирания мироглед и войнстващия примитивизъм не може да има. Нито равенство!

Демокрацията означава равенство на гласовете, но не и на идеите, обясненията за света и контрола върху властта. Във време, когато простолюдието даде огромна власт в ръцете на един некомпетентен и самовлюбен демагог в Америка и съществува риск да даде власт на още подобни нему националисти в западния свят, при това със средствата на демокрацията, които никой не може да обвини в пристрастие,  политическото писане изисква други подходи към истината, четивността, честността и читателите.

Големият проблем на това писане е как 4-5% мислещи да повлияят на 95-6% папагалстващи? Спешното и директно повлияване е с текстовете си. Дългосрочното и заобиколно повлияване е с борба за образователни системи, които да престанат да произвеждат социални инвалиди. Междувременно, трябва да си даваме кураж и да предаваме на хората своето отвращение от цинизма.

Успяват само онези, които взимат самостоятелно решения за себе си. А успехът е една от гаранциите да виждаме света не като тъмно, а като светло място, в което ще живеят нашите деца.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Вирхилио Пиньера – Златото на дните

 

Фуриите

Този леден кристал на лицето
падащо сред Фурии се забавлява.
Прославя угасналите дебели свещи сънят на смеха му
и зъбите, поставящи началото на съдбата.
Вихър от трупове
краят на туниката му подлага на разпит:
Оловносивото перо на Фуриите с неговия
плясък по челото на боговете
отвъд кожата, в глух полет
призовавайки реката от отрова.

Нуждая се от Фуриите –
цвят на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.
Досега присъствах в светилища
с колене на екзекутирано псе
с пулсираща кръв между устните
в одежди от трупове.
Теб също, бдящо куче
ако в нощ на ласки
слезеш към водата и сплетения й ромол
за да пиеш от тръпчивата нежност
предавам те изкормено в ръцете на Фуриите.
О, угризението ти с лице на жаба!

Призовавам Фуриите
дето през нощта забравят
свирепостта на всеки спомен
и това угризение, че ще се мре
на сезаловото въже на греха.

Повече от избавящо причастие
желая полета ви, този смазан механизъм, Фурии
осторожни погледи към питомни скотове
жълта лудост, която пада като мълния
връз изтънчените умения на вярното псе
езика му облизващ погледите.

Не съм познал, о Фурии, загадката
на радостната риба без високомерна скромност
нито опакото на листата сънени
нито даже систрума на посветени звуци.
Не зная нищо, радостни Фурии
за тези острови, с води обкичени
дето сумрачни пищни мъже
бясно на богове се надсмиват.
Тези острови и бясна светлина в едно
преминават с клонки и благословии
сведени над крехки самоти.

Всичко е познание, радостни Фурии.
Аз съм сервитьор на меланхолии
разнасящ жълти настроения.

Любов, любов, продай перото си червено
ала угризението с лице на жаба
ала псето, лижещо погледите
ала коленете в светилището
ала жълтия въздух в ръцете
ала администрираното спасение
ала трупът на самотата
ала гнилото око на огледалото
ала езика на отровения
ала ридаещото познание.

Нима продавате, Фурии, окървавени пера?
Ала след насладата – предмета на наслада
ала след водата – свежестта
ала след съня – виденията
ала след невинния – невинността
ала след парфюмираното огледало –
звън на парфюмирани трупове
ала след всички комбинации –
числата, преброяващи труповете
ала след бога в причастието –
винаги ридаещото познание.

Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?
Жълт бяс
жълта тъкан
жълто огледало
жълт дъжд
е всичко, което остава
радостни Фурии.

 

Увесеният остров (фрагменти)

Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези комбинации,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на
главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са пораснали,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на моряка
удавен.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето
за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат
и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички
страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.

(…)

Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите
хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ
хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
сутрин, пладне, здрачаване и нощ.

Първите капки на твърд дъжд тупват
по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело
разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра
за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите
звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листата.

Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.

Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.

Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?

(…)

В този час кожата се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.

Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.

Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.

Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

(…)

Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

(…)

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

Златото на дните

Нима не са това прозорците, през които влиза въздухът, музиката
водораслите
на съня готов да се стопи в очите на коня?
Нима не са това прозорците, през които можем да се надвесим
и истинският живот да пропъди нищетата на тези
пустинни зали
за да се утаи в тях неосезаемото злато на дните?

Негърките, полегнали в очакване на миризмата на зверовете
съзерцавайки през прозорците без сводове синкавите бъбреци
очаквайки мощния светлик, който да открои техните очертания
и мудността им на преплетени звездисти корали
очаквайки шемета на дните.

Спираме
плетеш с тръстиките по границите на водите
главите осети със скутове осети с рани от копия.
Неуморна богиня на тези местности с пурпурна мантия
обгръщаща ребрата ти
перманентна богиня с око, преливащо от оси
под водите прекосяваш земята
посявайки неосезаемото злато на дните.

Потопена между актинии и горчивите полиедри
на сетния разказ
твой е последният тласък при срутването на замъка от карти.
Все едно съществуването изкристализира формите си
в неудържимата река на разпада.
Негърките в натежалата атмосфера с отворените си
бедра
пейзаж на светлина в зенит
ромбове, полиедри, конуси и додекаедри, правещи любов
всичко, което те кара да не мислиш, да виждаш
за да изтъче човекът меката нега на света.

На тези балкони, на тези тераси
надвесвам се от тези трептящи прозорци
свиквам без капка колебание, без въздишка
фалосите яздят огромните кълба месо
и геометрията на желанието, по божествен начин
изстрелва стрелите си
без митология, без съд и присъда.

 

Животът на Флора

Ти имаше големи крака и изтрити накриво токове.
Тури си цветето. Чакай малко, тръгваме заедно напът.

Ти имаше големи крака. Каква тъга се носи из въздуха!
Кой си хапеше опашката? Кой възпяваше тоя въздух?

Ти имаше големи крака, скъпа приятелко, на сухо оставена.
Голяма светлина извираше от теб. От краката ти, викам, извираше
и без никой да се усети те засмука нищото.

Голям шум се носеше от стаята ти. Кво става с Флора?
Нищо, само големите й крака изпълват цялото пространство.
Да, владееше те неизмеримата горчивина на
обувка някоя.

Насам натам се мотаеше между две нажежени ютии:
Флора, само внимавай, че краката ти са тъй големи
Че магазина за обувки те наема да излага на показ
огромните си калъпи.

Флора, колко пъти обикаляше квартала
молейки за малко олио и блясъка на луната
правеше магии.
Изведнъж двете ти чудовища скачаха на леглото
чудовищата ти, ужасени от хлебарка.

Флора, червените ти чорапи висят като езици
на обесени.
Тия сиракинчета на що за крачища ще се наденат? Къде ще иде чифта ти
последен?

Виж, Флора: краката ти не се побират в реката, дето
води в нищото
в онази страна дето няма големи крачища, нито малки ръце
ни обесени.
Ти искаше да думкат тъпана, за да се спуснат
птици
птици, пеещи напосред пръстите ти, докато тъпана
ечеше.

Свиреп вятър надипля коравостта на ходилата ти
всичко, минаващо през главата ти, додето ютията те превива.

Флора, ида да те придружа до последния ти пристан.
Ти имаше големи крака и изтрити на криво токове.

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Virgilio Piñera, La vida entera, México, Miami, Buenos Aires: Lectorum, 2012.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Ива Спиридонова – Сърцето – инструментът: Февруари на Мартин Костов

Когато отворих тази книга-бижу (на издателство „Пергамент“), първият стих, който видях, бе този:

***
без теб нямаше да съм аз
друг щях да бъда
без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Пропаднах в най-дълбокото на истината, казана още с първия стих на Мартин Костов. Безкомпромисен в оголването на скелета на една неискаща да умре любов, от която не се умира, той одира наживо всяка част от нея, за да видим красотата на вътрешната й светлина и едновременно с това да усетим ужаса на призрачността и вечността й.

Лирическият „аз“ е просто едно дете, търсещо баща си, молещо се за любов, топлина, близост и време, но получаващо самота, безнадеждност и болка. А Мартин Костов е гласът на едно от изгубените поколения на прехода, глас, облечен в „бяло, зелено, червено“. Нечут, но безкомпромисно истинен и запълващ бездната на нечуваемостта с разбиране отвъд зимността на дните.

Лично на мен тази поезия, с мотивите на обреченост и безнадеждност, много ми напомня на поезията на Димитър Воев. Авторът говори не само от свое име, но и от името на всички пораснали вече деца на прехода, на които животът е отказал първо детство, а след това и любов.

„Февруари“ всъщност е своего рода бунт срещу зимата на нашия живот, срещу вледеняващата реалност. Мартин Костов създава един друг Февруари – месецът на прераждането на мрака на обречеността в светлината на страданието, месецът на вечната и невъзможна любов, заради която продължаваш в светлината отвъд „времето-лъжец”. Страданието е пътят, сърцето – инструментът, вечността – целта на пътуването. Друг път няма.
А музиката, която се чува от тези стихове, е звукът на болката и истината за истинската любов, вместо която умираш от студ сред февруарската зима на живота, но тя оцелява и след теб.

И понеже от всеки ред във „Февруари“ крещи истината, аз съм убедена, че за тази книга ще се говори още много след представянето й на 24-ти този месец в „MAZE”. Защото тя е една изстрадана истина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017