Оля Обрейкова – Все повече приближавам земята

***
аз съм адът
в който живеят
две малки слънца
по време
на ледников период
и носят лицата
на децата ми
страх ме е
да не видя страха
в истината
на очите им
и да помоля Бог
да ме обича
като болка

 

преди смъртта на мухите

на 19
мечтите все още са
странни израстъци върху гърба
нещо като криле
на мухи
които шумно се крият
в топлите стаи
на съзнанието
бръмчат
блъскат се
в прозорците
на детството
с надежда
че ако го напуснат
навреме
може да се превърнат
в ангели
да видят рая
и накрая успяват
да счупят стъклата
на желанието си
по-рано
за да излязат навън
където зимата
ще ги убие

 

***
омръзна ми да зашивам
раните
по себе си
като след ампутация
да се превръщам
в материя
която е по-мъртва
и от времето
отвътре
да съм булката на франкенщайн –
малка кръпка от чужда реалност

 

***
сълзите ми
са с вкус
на розите
които не ми купи
а ти помниш
само
бодлите им

 

***
в забравените реплики на другите
играя монолозите си
импровизирам
до прималяване
но никой не чува
сценария
който
няма свое лице

 

след време

потопи пръстите си
в мокрите
дълбини на косите ми
и ще почувстваш
тъмните водорасли
които
си забравил
как теглят
надолу
погледни бавно
в очите ми
за да намериш
дъното на морето
и да потънеш
завинаги

 

***
хиляди малки светулки
накацали по крайните панелки
денем са моето бъдеще –
бавно
като първия още трамвай
запълзял
върху влажните релси
на надеждата
която вечер
умира
с вечерния дъжд
превърнал всяка светулка
в просто поредния
тъмен прозорец

 

***
спомените ми
все още гонят
котките
по чуждите дворове
където все се опитвам
да хвана
поне един
от деветте им живота
но мога да имам
само
сенките им
които отдавна
не искат
да си играят
на криеница
с мъртвото
в мен
лято

 

***
двамата ми мъже
спят един до друг
единият е
бъдещето ми
което ще се изгуби
в живота
другият –
моето минало
с вече разбити илюзии
сина ми
и дядо ми
времето неизбежно
ги разделя
но ги събира
еднаквият дъх
който носят-
най-прекрасния шепот
на обич

 

***
все повече
приближавам земята
докато мечтая
за облаци
но само те
ми пречат
да се изгубя
между гънките
на времето
което непрекъснато опитва
да ме превърне
в бялото поле
на самотата си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Христина Бойчева – Not so Titanic

Сестрата на нещо си там и брат й

Калигула
във всяка
рокля
среща
напитка
любов
антика,
която нямах.
Извратено е да имаш
толкова неща,
които да нямаш.

 

Клюки за лека нощ

Леон е действащо лице- Не някой-Онзи!
Леон се зъби на слънчевите дни (книги, запетаи).
Леон борави с писец от нокти,
изподрал е всяка
червена уста
отворила се пред него.
Леон е вплел ръце(пръсти, клепачи, пори)
във всичко, което някога
можеш да си пожелаеш.
Пожелавал ли си ме(?)
някога,(по някое време)
имало е някой,
който си е струвал
и драскането
и червеното,
от който си е струвало да си тръгнеш…
Ще си тръгнеш ли(някога)?
На път за едно място,
където си мислих,
че принадлежа(в картата, глобуса, тетрадката)
ще ти споделя,
срещнах Леон
и
за да съм напълно искрена,
май никъде не принадлежа,
и май никой не ми принадлежи.
Леон,
неон в зелените ириси(си),
в квадратните зеници(сфера си),
си
приказки в чудесата
чудеса в премигването(сдъвкването, повтарям-драскането)
Леон сме.
Неон сме.
„сме“ е „съм“
и
(до)там съм.

 

Мастилено

Ах, сменяш лицата си толкова често.
Защо сменяш лицата си толкова често?
Готова съм да тръгваме.
Готов ли си да тръгваме?
Не мога да го направя сама,
трябва поне още един въпрос да ти задам,
преди да станем част от последната белова.
Забрави за беловата!
Защо сменяш лицата си толкова често?
Изгуби ги всички.
Защо изгуби всички?
Сънуваме се без лица.
Не може да продължаваме
да се сънуваме без лица.
Пробвах да ни излекувам.
И пак сме достатъчно смазани,
за да се плъзнем,
като плик,
в пощенската кутия.
А колко непрочетени писма има
в пощенската кутия.
Ще останем ли непрочетени?
Аз уж те сънувах.
Четеше нас, със сигурност,
но ти ли беше?
Знай,
подарила съм ти всяка една мастилена усмивка.
Всяка една мастилена усмивка,наяве рядко се забелязва,
оглеждай се за мастилени петна по пръстите,
и индиговите ъгълчета на устата.
По индиговите ъгълчета знаеш, че поет съм,
че рядко ме боли,
и че когато боли-
кървя мастилено, кърви писалката ми,
мастилено те окървавявам,
по всеки бял лист, попаднал в изкривените ми, от писане, пръсти.
С пръсти, изписала съм те във вените си,
/и без това на всеки му е интересно защо прозират през кожата ми-
(беловата на всички листи)/
до получаване на мастилени съсиреци,
и преди да се уплашиш-
разграждат се с полу-прочит дори.
В полу-прочит сме мастилено-размазани, напечатани
в мастилено „Обичам те“-
и аз и ти, и всичките ни съсиреци.
Аз съм готова да тръгваме,
пак те питам:
Готов ли си да тръгваме,
преди да ни затрупат с писма?

 

Queens and other stuff

Разказвах им
как
исках да те срещна –
краля в демагогия
God, save the queen
защото
вече ме има.
В ерата на четирите сезона,
обещавам,
ще сме само двама,
Сме само двама!
Само двама,
с цялата монархия
на падащите листа,
на топящите се снежинки,
на падащите звезди,
пръщящи, потъвайки в моретата,
голи сме били там,
Ще бъдем повече
от розата на Екзюпери –
всеки Малък Принц
ще ни познава,
планетите ще ни намигат,
ще ни пързалят па пръстените си,
ще си опитомим лисици,
ще ни опитомят чудесата на света.
Коронясай тялото ми с ръцете си,
обещавам!
ще има вино
Ще сме чудо.

…(дръзнало да се изживее)

 

Липса на цимент

Харесах си я тая тухла,
или по-скоро
тя си ме хареса.
Прозорец в прозореца
на прозореца,
има един отворен
и
точно него си хареса
тухлата,
в която се загледах.
Има разпокъсани
кожички
до ноктите,
по пръстите,
на ръката,
която пише.
Това е.
Просто е.
Имам тухла в гърлото
и ръка в химикала.
Изцапах с думи,
редовете,
всичко
-пак-
В устата ми
има вкус на строеж,
все още цапам.
Цапам до вкаменяване.

 

Not so Titanic

Приятно дълбоки изглеждат очите ти още,
където обичах да плувам, заплитах ръце и крака.
В окото на бурята, там, където уж всички обичаха да се давят,
разстилам тяло и прозирам на ресни.
Увивам се около ириса ти
и съм оцветена в синьо.

Синьо желая те
и съм твоя.
Само не ме отронвай прозрачна.
Ще попия бързо,
ако ли пък не,
ще ме избършеш, новородена,
недоносена в прекия си смисъл.
Don’t let me go to waste, honey
иначе ще се наложи
да изплачеш още хиляди жени,
преди да се заровя в погледа ти –
зелено на синьо,
преплетено драскаща,
изкуствено дишаща под вода,
добила собствена форма,
преродена,
не помръдваща
прашинка в окото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Опитомяване със свобода – Анна Христова, „Опитомяване на камъка“

Решите ли, че искате да опитомите камък или пък сърцето си, стихосбирката на Анна Христова „Опитомяване на камъка“, в съавторство с Времето, е точният разказ в стихове за това.
Тази книга има двойнствена природа – тежи като камък на мястото си, и едновременно с това има криле. Тя има способността да те потопи с тежестта си в най-дълбокото на теб самия и в същото време прави мислите ти леки и ефирни.
Изключително добре и с много мисъл подредена и структурирана, тя рамкира текстовете в себе си, поставяйки за край и начало вдъхновението. Така всъщност приравнява поезията към безкрайност.
Няколко са основните теми на страниците й – миналото, спомена, смъртта, любовта, личността, все екзистенциално важни крайъгълни камъни в потока на мисълта и времето. Изключително ясна и точна мисъл, емоционални избухвания, уталожавани с мъдрост. Поезия с автентично лице, това, е което можете да видите в редовете на Анна.
Като истински творец, тя създава „нафората на живота“ от брашнени думи в една вселена с размер на сълза. Място, където откриваш самия себе си, защото

„всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си „

Едно пътуване към себе си, това е тази книга. Пътуване, започващо от тежестта на камъка и завършващо с лекотата на песъчинките, в което Времето ти доказва, че си себе си само чрез Другия.
Мъдростта е Любов, Любовта е Мъдрост,

“ само времето знае как
се опитомява камък“

и само поезията може да разкаже истинно за това.
Научете се как да се опитомявате със свобода!


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини”

Поезията удря директно на две места – в сърцето и в слабините.
Поезията на Васил Прасков…тя е слабините на сърцето.
„Слабини“ е пълна с думи, които взривяват мозъка и размазват масовата култура, защото от страниците на тази книга ни се хили скандална искреност, от която настръхва кожата.
Брутално открит е светът на „аз-а“, пишещият човек е смело разголен и оставен на показ без страх. Гласът на автора / героя е чуваем тъкмо защото е искрен до вулгарност и болка, до любов до смърт. Тоест реален, какъвто е и светът впрочем – безримен, некрасив, черно-бял като мляко и смърт. Едва ли някому би харесал този свят, но живеем в него. И когато той оживее до кръв, до пот, до кости в думите на един пишещ човек, останалите внезапно осъзнаваме, че именно това е реалността, в която въпреки всичко обичаме.
Обичането в тази поезия е физически усетено, минаващо през плътта и костите по пътя към душата. На ход е мъжката чувственост, издигаща тялото отвъд тленното, превръщащо го в религия, която проповядва истинността на сливането между дух и тяло:

***
обичам душата и тялото ти
като живота и смъртта
крия сърцето си под кожата
и зад облаците

животът не продължава

Животът не продължава, когато няма любов, когато другият го няма. Сливането на различните нива е единствено условие за истинското съществуване. Удоволствието е такова, само ако са нахранени тялото и душата едновременно, човекът е „тяло със сърце“, тленен и безсмъртен едновременно. Тялото е пергаментът, върху който са написани словата на сърцето:

„сърцето ми мастурбира
внимавам да не те опръскам
с кръвта си“

И тъкмо това представлява потапянето в тази книга – душевна мастурбация. Четейки, задоволяваш душата си с думи, дошли от слабините на сърцето. А те не могат да са нищо друго, освен истинни, защото са спойката между световете.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ради Йовчев – Музикални желания

Музикални желания

искам да бъда с теб
няма значение къде
дали у вас у нас
или някъде другаде
просто нека бъдем
само двамата

аз да ти пусна The Cure
с които ще се разходим
по улицата на очарованието
докато няколко любовни
котки ни следват по петите
петък е влюбена съм
заведи ме в най-близкия
уиски бар настояваш ти
и ми пускаш The Doors
а аз ти запалвам цигарата
и минаваме през другата страна
нощите обаче са създадени
за да се казват онези неща
които не могат да бъдат
изречени на утрешния ден
прошепвам ти аз в тъмното
и пускам Arctic Monkeys
с което потвърждавам
че ти си шефката
а аз просто искам
да бъда твой

плейлистата свършва
ние продължаваме

 

Всички първи пъти

през целия си съзнателен живот
той само се сбогува:
с първия ученически трепет
с първата неловка целувка
с първия опияняващ секс
с първата споделена любов

през целия си съзнателен живот
тя прави същото
с всички нейни първи пъти

сега и двамата се чудят
кога за пръв път ще се срещнат
за да останат заедно до края

 

Безсъници в Тъмблр

често обичаш
да казваш
че в четири
след полунощ
докато плачеш
си мислиш
че аз спя

а всъщност
не знаеш
че и аз тогава
съм буден
и може би
също плача

 

Любовна песен за лека нощ
/по Колийн Маккълоу/

нощните птици
трудно заспиват
сами

 

Сърце в буркан

и тъй като не можем
да сме заедно
не и днес
не и тук
не и сега
на мен не ми остава
нищо друго
освен да си извадя
сърцето от тялото
да го затворя в буркан
а после да го поставя
във фризера
на хладилника си
и след време
когато почувствам
че момента е настъпил
ще го извадя от там
ще го изчакам
да се размрази
и като стане готово
ще го сложа
обратно в гърдите си
с надеждата
че точно ти
ще го накараш
да затупти
отново

 

До луната и обратно

всяка една вечер
когато се стъмни
той търси с очи
своята луна
но все не може
да я намери

може би ако някога
тя все пак
реши да слезе
малко по-надолу
той ще я види
ще скокне
още един път
и тогава ръцете им
най-накрая
ще се докоснат

 

Като във филмите

когато си сама
и имаш чувството
че не можеш да спреш
напиращия дъжд от сълзи
мислейки че нищо не
помага в борбата ти
с вселенската тъга
просто си вземи едни пуканки
кенче бира или патронче водка
настани се удобно в леглото
включи лаптопа пусни си някой
филм измежду „моето нахално момиче“
„преди изгрев“ и „почти любов“
изгледай го а после било
то и след седмици месеци
или години дори
просто ми се обади
за да разбера дали
някое холивудско студио
ще спечели милиони
от нашата история

 

Денят в който времето спря

„If I could tear you from the ceiling,
I’d freeze us both in time…“
Placebo, „Blind“

денят в който
след толкова много време
отново се видяхме
в момента
в който ме прегърна
стрелките на часовника
се разтопиха
минало
настояще
и бъдеще
се сляха в едно
а темпоралните частици
досущ като
коледни снежинки
бавно танцуваха
около
нас

 

Tu me manques

„телата ни
вкопчени едно в друго
заедно и завинаги…“
Чарлс Буковски („Raw with love“)

три следобед е
време в което
най-силно усещам
че ми липсваш

липсва ми косата ти
галеща лицето ми
липсват ми устните ти
целуващи устните ми
липсват ми ръцете ти
докосващи ръцете ми
липсват ми гърдите ти
допрени до гърдите ми
липсват ми краката ти
вплетени в краката ми

но най-много ми
липсват две неща
начинът по който
си криеше лицето
за да не видя как
се изчервяваше след
всеки мой комплимент
и най-вече
залепените ни
едно за друго очи
които говореха
без думи
колко щастливи
бяхме заедно

 

One last time

ако някой ден
съдбата реши
отново да ни срещне
аз ще я прегърна
ще й благодаря
поне двадесет пъти
за дадения втори шанс
и ще я пусна да си ходи
а после
ще влезна в стаята ти
ще преплувам
океанa от сълзите ти
ще събера от дъното
счупените парченца
от душата ти и с двете си
разкървавени ръце
ще ги поставя
обратно по местата им
ще ти прочета
“raw with love” на Буковски
докато от лаптопа
тихо звучи
“the day i met you“
на Lillian Axe
а накрая
ще те погледна
право в очите
и тогава може би
ще разбереш
че аз съм този
който винаги
те е обичал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Йоана Стоянова – Близост

и тази страница започва с невъзможност

крехки сме.
като непозната шарка
не присъствам в ловните ти сетива
намятам кожи и кучешки зъби
изчаквам тялото да те настигне
отстъпление.
оставам с пространството програмирано
да те съхранява
докато те няма
крехки сме.

съхранявам идеята за теб докато
те няма
съхранявам голи охлюви
в шепата на есента
повдига ми се. съхранявам
контура си траектории
призовавам фрегата от вени
изчаквам тялото да ме настигне

 

близост

вълчиците под езика ти
вият гнездо
от студени парченца месо
долавям невъзможността
сключването във врата
чии са калните стъпки
по тавана
витаещото вслушване
способността да очакваш
все да очакваш

 

***
в този град
на навременни отсъствия
джобове с планински прозрения
всички тавани са скосени –
пазят метални подноси с червени плодове
заравям търпението си
в топлата сянка на нар

 

***
прашинките ти се разпръснаха навсякъде
металната нишка с която ловя
неволно себе си около теб
се пръсна на снежинки –

всяка е орган за преждевременно събуждане
в подранил свят

 

от кого

от кого е любовта
към теб самия
в добре запомнен сън

и чие –
ходещото по дъждовни струи
на прозореца
черно куче

 

***
бял конец
се вряза в плътта на влака
нежно се сгърчи
в синия му дроб,
сит на познати криволичения
на небе
на мухи посетители
и пътуване с гръб
към правилната посока

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Любел Дякоf – Това е животът

***
Това е
животът,
казваше
дядо:
кувьоз
кошара
ковчег

 

***
Обещах ти ръка,
която да те държи
винаги, дори когато
не заслужаваш,
усмивката ти да е
искрена, да ти покажа
света във всичките
му багри, да си
себе си във
всичките ти форми.

Но ти избра ръка,
която да ти посяга,
очите ти да плачат,
да се усмихваш, само
когато той е в настроение.
Да живееш в страх,
между четири стени,
в един нюанс и
да бъдеш негова
сянка във всичките
му форми.

Последното, което
ми каза беше:
“И лошите трябва
някой да ги обича!”

 

***
Очите й са
малки дървени
сандъци,
покрити с паяжина,
вътре непотребни
вещи, спомени, трупове.
Ръцете й – счупени
перки, прекалено
много летели.
Краката – изсъхнали
клони, отвяни
от тъжни бури,
листата, топлотата,
изпопадали.
Косите урагани,
пепел, разпиляни
в чужди животи.
Тя цялата бедствие,
цялата природа
събрана в нея,
цялата мъка.

 

***
Ще остана
по душа,
по ребра,
по стихосбирка.
Ти ще разкъсваш
всички страници.
Ще влезеш
в моя ум.
Аз ще стена
в лиричен отзвук.
Последният ти тласък
ще превърнеш в стих.

 

***
Забрави незабравимото,
сякаш ми казваха всички,
но те не разбират
дълбочината в очите ти
колко дълбоко е в мен.
Допирът има памет,
нима не знаят?

Часовникът е просто предмет,
сутрините – нови тъги,
нощите – белязани спомени.

Нима не знаят,
че най-трудно се
живее в миналото,
когато няма нищо
общо с настоящето.
Най-трудно се
върви с белези и
най-жестоко е
за непреживелия,
че е преживян.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм

 

1. Първоначалното натрупване на капитала по необходимост предполага безвъзмездно присвояване на чужд труд, с други думи, кражба, грабеж, чиято форма може да е трансатлантическа търговия с роби или приватизация на „народно стопанство”.

2. Мирният преход от социализъм към капитализъм е раннокапиталистическо първоначално натрупване на капитала под маската на къснокапиталистически неолиберализъм.

3. Литературният постмодернизъм в България през 90-те представляваше първоначално натрупване на символен капитал, травестирано като посттоталитарен карнавал. След приключването на карнавалната фаза, маркирано от пиаркампанията около „Естествен роман” (1999), раннокапиталистическото първоначално натрупване премина в чисто неолиберален стадий на стриктно съобразяване с „пазарните” дадености, което ще рече, с деполитизирания олигархически модел, установен от Симеон ІІ.

4. Разработената през карнавалната фаза форма на първоначално натрупване на символен капитал ползваше академична инфраструктура, легитимараща присвояванията посредством теоретичните построения на интертекстуалността, децентрирания субект, цитиращия човек и т.п.

5. Неолибералната фаза на раннокапиталистическото първоначално натрупване пренесе постмодерните теоретични легитимации директно в сферата на „пазара”, т.е. на олигархически зависимите медии и държавни институции, осигуряващи пиар аватари на постмодерните концептуализации, мутирали в лайфстайл икони.

6. Прехвърлянето на процеса на раннокапиталистическо първоначално натрупване на символен капитал от академията в спектакъла доведе до ускорено развитие на литературата на непосредственото присвояване на чужд труд, чиято единствена легитимност е медийната видимост.

7. Ускорението на процесите на присвояване следва ритъма на „пазарното” медийно контролирано ускорение. Ако за присвояването на „Там, където не сме” беше необходимо да изминат месеци от смъртта на автора, „Продължаваме напред” може да бъде присвоено в реално време.

8. Отстъпвайки за миг от шемета на ускорението на литературните кражби, заявяваме следното:

„Продължаваме напред” е мото на литературното движение Нова социална поезия, чиято литературна употреба е документирана в постове във ФБ и личния блог на Владимир Сабоурин. Заглавието на книгата на Владислав Христов „Продължаваме напред”, оповестено на ФБ стената му в пост от 7.02.2017 г., е литературен плагиат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Полина Господинова – Безсмъртие

***
сърцето ми
е космос
от който всички
космонавти се завръщат сити

 

***
на онази
жълта пейка
на която
остави
младостта си
те чака
просяк
за да му дадеш
шепа живот

 

***
издълбаните с нокти
в стената имена
се губят
в епохата на въпросителните
а ножът
отваря само буркани

 

***
                                         На С. Митева

… аз раздирам себе си
раздирам нашето
което го имало
само написано
на някакви черни
листи
защото душите
ни
били ама не съвсем
черни и
не съвсем души
но се душим
взаимно с
опитите си за любов

 

***
огънят прогаря
безплътните
незараснали
рани
врялата
вода ги пречиства
и оставя въпроси
на които
мълча
най-често ги
заравям
в пръстта под нозете си

избягах им
поне
за малко

докато аз
все още не съм пръст
а те все още са въпроси

 

***
на вратата
чука мълчание
моли да влезе
рисува кръстове

под вратата
влиза вяра
не пита а
се пръска
в цялата стая

докато ти чакаш
навън
аз вече вярвам
че не съществуваш

 

***
Събуждам се
обляна в светлина
теб те няма
не е Рая
часовникът
отброява
някакви вечности

събуждам се
обляна в светлина
навън е снежно
а майсторът
току-що заличи
следите от
драскотини по стената

 

***
Вратите скърцат
от толкова отваряне
труповете във краката ми
ме гледат с моите очи
жалват се безмълвно

тишината
е разцепена
на две от
виковете в огледалото

извадете ме оттук
вече разчистих
това което и
без това го нямаше.
чинията е празна
сипете нещо
което го има

 

***
Пиеш
вино
а сокът от
нар се стича
по устните ти

повярвах в теб
както вярвам в Бог

превърна мъдростта ми
в лудост
а лудостта във прах.
сокът от нар
се стича
по устните ти
и това ми стига
да вярвам
че си бог.

 

Безсмъртие

Бодливата тел
пронизва
безплътното ми тяло
жив си
докато
образът ти
пуска корен
върху раните ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Крис Енчев – Когато водата е разплетена

***
дори когато уж блуждая
очите ми те виждат
дори когато се правя
че ровя в джобовете си
ръцете ми те прегръщат
дори когато спя и сънищата
ме засипват с отпадъци
изгребвам ги
за да видя усмивката ти
в онзи наш таен меандър
това не е поезия
няма да проверявам
броя на клишетата
ще те погледна
за да изговоря
страшното
и изхвърлящо ме нагоре
изпълване с глас на думите
което звучи като катастрофа и спасение
едновременно

 

***
ако пчелата не пристига
за {в}ход
една под{р}обност
стига

 

***
по езерото
на очилата ми
следи от боси стъпки
на твоята нежност
като прилив
чай
и бряг
за нашите
глътки

 

***
Когато водата е разплетена
възлите на сърцето отпускат
тънката линия на живота
да продължи към твоята
приютена в шепите ти

 

***
читалнята ни е чайна
зелен чай рисува стихове
в най-топлия цвят
ненадейно

 

***
ръцете ти нощем
криле на желанието

денем всяко твое перо
долетяло на бюрото ми
е повече от стих

 

***
пръстите ми –
пощенски гълъби
за брайловото писмо
на кожата ти

докато пиша морзов отговор
точки с тирета
танцуват удивително

 

***
смълчани са думите
а между погледите ни
толкова много за казване
толкова много нюанси в зениците

в лъч очертавам твоя профил
за него се хващам
за да те стигна
в съня

 

***
опитвам се да те прочета
осветявам всички тъмни кътчета
втурвам се в порите на кожата ти
катеря се по косите ти като по въже

когато умората ме изпрати
в долната земя
и там ще те потърся
ще те намеря
дори да те няма

това не е стихотворение

 

***
позволи ми да потъна
да те чета с подводни очила
когато изплувам
ще издишам думите

 

из цикъла стихотворения „Рапсодия в лилаво“

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017