Ивайло Мерджанов – Sol Invictus

ориентир

изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти

 

sol invictus

но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод

 

юг

не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години

потънал в дива персонална абстиненция

жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко

живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли

сирената зове ме и протяжно от скалите вие

изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя

 

януари

полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали

 

знамето ми над тебе беше любов

крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко

 

целулоза за поколенията

издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете

 

all rights reserved

преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние

 

за нищото на поезията

любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето

 

малката гара на злобния ден

ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен

Господ
ще ти обясни
защо

 

в ада с теб

казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб

 

актуално състояние

този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил

 

обрат в хода на историята

маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих

 

всемирно нещастие

с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта

си е нула време

 

инстанция щастие

разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход

 

некропол добра практика

изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си

 

подвижен крематориум

живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез

 

фалшивия звук на душите

тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането

 

фанфари от мрак

може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте

 

да не ме отмине чашата

от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си

 

ходом към небето

шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Виктор Иванов – Поезията ни убива

поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Прасков – Силата на слабите

***
няма стих
толкова малък
да побере
цялото ми мълчание

 

мъртви поети

смисълът на живота
не е поезията
смисълът на поезията
не е живота

 

***
сърцето ми
е все по-тихо
като голотата
в райската градина

 

любов

в безсмислието на живота
и смъртта
Бог ме сънува
като теб

 

***
не съм се будил
сънувам те
нощта пада като сняг
в чашата ми водата
е студена и мъртва

 

извинени отсъствия

всяка мария се ражда
с името си:
м като мъж
а като сперма
р като лято
и като щастие
я като край

 

неизвинени отсъствия

сърцето ми –
циганче дишащо лепило
бягащо от училище
надървено и черно

 

око за око, зъб за зъб

чекията е хубаво нещо
но при ебането човек
се запознава с хора
а с друсането
ги забравя

 

19-и век, 2016-а година

на сутринта когато слънцето залезе
не стига въздух
делфините се давят в небето
всяка буква от сърцето ти
е като книга
палиш доживотната си цигара
и я допушваш

 

***
слагаш ме в джоба си
като кръста на врата си
за да те пазя
от сърцето надолу

 

викът

щастието
е да си мислиш
че човекът
от картината на мунк
получава оргазъм

 

no future

гадая миналото по тялото ти
целувките падат от столовете
погледите – от лицето
стъпките – от стаята
дрехите – от леглото

днес чувам само гласа ти
думите са деца които си отиват
без да се събличат

 

точка 18

понякога
всички деца ми напомнят за теб
и всички възрастни
и винаги –
всички мъртви

 

смисълът на живота

не можеш да влезеш два пъти
в една и съща река
но можеш завинаги
да излезеш

 

опит за убийство

всичко
освен религията
и любовта
ме отегчава
до смърт
а ти ме занимаваш
с поезия

 

паркът на свободата

паметникът слезе от поставката си
изпика се в розите
пенсионерите помислиха че е от възрастта
тийнейджърите – от тревата
а този който пиеше от шишето
стана и го прегърна

туристите останаха на поляната
и продължиха да умират

 

ефектът на пеперудата

когато в дъждовните гори на амазония
една пеперуда размаха криле
ченгетата чупят черепа
на 15-годишен бежанец
в харманли

 

световната конспирация

хората гласуваха за тръмп
защото им е писнало
от тях самите
и са готови
последният идиот
да им покаже
че царството небесно
не е на земята

 

ватерло

войната с детството
е единствената
която можем да спечелим
ако не умрем от любов

 

краят на историята

строят концлагери
завладяват света
а всъщност искат
просто да се наебат

 

краят

знам
че никога
не си съществувал
но не мога
да те забравя

 

голямата любов

ти
разби психиката
и живота ми
но няма да ти оставя
смъртта си

 

боси

срамът се издига на пръсти сух като птица
плачат облаци от различен пол

очите ни целуват петата на небето
преди да ни смачка

 

умирам
за теб
както слънцето
прави любов с облаците
и после залязва завинаги

 

смъртта на бащата

„Нека делата
ти да бъдат такива
каквито би желал да си ги
спомняш в края на живота си”
Марк Аврелий

ти си география на времето
кръвоносната ми система
пришита с кол в сърцето
белите ми дробове
пълни с кислород и никотин
татуировка с правописна грешка
мисъл на марк аврелий
в която смъртта е най-убедителна

 

Христос

не се тревожи
няма да те забравя
любовта е всичко
а след теб
смъртта е просто
най-добрата част
от живота ми

 

***
любовта ни
е толкова голяма
че дори да спрем
да се обичаме
ще ни обича вместо нас

 

***
толкова е красиво
да мълчиш
за най-важното –

един без друг
ще бъдем
винаги нещастни

 

вечност

нямам време
да пиша стиховете
които не са
за теб

 

силата на слабите

дори любовта ни
е по истински случай
защото само с теб
когато се докосваме
можем да направим всичко

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Елена Янева – Основен материал

***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 


Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 


Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефани Гончарова – Семейство

детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Сабина Кърлева – Междуселски път

I.
Паркирахме на ливадата в подножието на баира и завървяхме нагоре. Цанко сновеше пред мен, преметнал през рамо окъсаната си туристическа раница. – – Много е лековита водата – каза той – всички, които отиват там, цери. Задух, подагра, безплодие… Всичко лекува.
Отивахме в манастира, за да пренесем десет празни бидона, които му ги даваха да си складира ракията. Едва свързва двата края, но гордо ме нарича „сътрудник“. Навръщане щяхме да ги търкаляме и слава Богу, защото червеникавата почва, по която вървяхме нагоре, свършваше и започваха да излизат камъни.
– Знам от едни – продължи той – че едно дете завели там на извора, кривооко… Така си било родено, с недъга. Наплискали го с водата и му изчезнало кривото.
Исках да вярвам, но не можех. Нещо ме беше стиснало за гърлото. От сутринта ми е стегнато, като от задух. Знам, че е заради времето – намислило е да вали и направо изсмуква цялата влага от въздуха, а той става сухав като пясък. Водата трябва да може да се събира в облаците, за да се извалява после. Отново да се извалява…
Гледах го как върви пред мен, хилав човечец. Хилав, ама движенията му отривисти. И къси гащи беше сложил дори. Все нещо щъкаше насам-натам, все се опитваше на някого да помогне.
– Ееей, на тебе ли да ти разправям, Марине… – каза той с въздишка – Толкова да ми е криво заради обира… Една козичка имах и ми я откраднаха… През нощта докато спя, бутнали вратата, влезли и окрали, къде що има из двора. Козата, бъклици две и щайгите със зимнината… И не само че взели това, де се е търкаляло там забравено, ами и срали пред вратата – на изпроводяк. Проклета да е тая немотия!
– Ще те карам ли в други ден към Монтана, я кажи? – го попитах аз. Трябваше да ми каже, за да мога да си направя сметката. Аз съм шофьор на автобус: линията Бездетница – Галатин, която минава през Монтана.Трябваше да ми каже, за да можем да я уредим ние сложната работа с неговия билет. Той сиромахът не плащаше за превоза – от къде да извади той 5 лева от Галатин до Монтана и 5 лева навръщане? Не става така тая работа, тука из околията един няма да разнася десет лева в джоба си, а Цанко завалията ми е приятел.
– Ще ме караш, ами къде ще ходиш… Ама дай най-първо да свършиме тука. Така каза, защото цялото това нещо беше негова работа. „Моя инициатива е да прекараме бидоните“ – казваше. Изведнъж ми се стори, че започна да пристъпя така, сякаш се носи по въздуха. Хладен ветрец започна да разведрява от запад, а аз се сетих колко красиви бяха някога нивите в Галатин – нивите от моето детство, но сега всичко пустееше… Едно време цялата ти душа се разпростираше над тези полета. А сега пустошта се разпростира над цялата ти душа.
– Марине, да ти кажа нещо аз… Като се качим горе, Игуменът ще очаква да получи нещо за манастира. Той няма да го каже директно, понеже е Божи човек. Но ти да знаеш – да се остави нещо трябва – грехота е да не дарим, защото той ни харизва, така може да се каже направо, тия десет бидона…
– Нямай грижи! – отговорих твърдо, а той започна да ми разказва за Кървавата скала и как дядо му се качвал да прави помен за хайдуците. Има пещера на Орлови връх, която при последното земетресение, се запуши с камъни. Там по турско се крили бунтовници.
Когато стигнахме манастира, видях колко много хора от околните села бяха дошли с дамаджани и туби да наливат от целебната вода. Мъж държеше в ръка икона на Св. Мина. Бездетни жени идваха без мъжете си, да се молят на светците за деца, старици носеха погребални портрети на починали преди двайсет години съпрузи. Но най-тъжни бяха болните деца – едно парализирано беше увиснало на врата на баща си и мокреше рамото му със слюнка. Аз нямам деца. Влюбих се в една от Монтана, докато бях войник в казармата, но тя нещо не ми отвърна на чувствата. Стана ми криво от тогава и реших да остана завинаги сам.
Минахме покрай аязмото и се отправихме към схлупената постройка, където ни чакаше Игуменът. Изпод стряхата се вдигаше голяма гюролтия – лястовици бяха свили гнездо. Той излезе със зачервено лице, по което се стичаха едри капки. Зарадва се, че ни вижда и припряно започна да нарежда масата. После пихме от ракията му – добра анасонлийка беше. Заведе ни да ни покаже бидоните. На раздяла ни изпроводи до аязмото и ни разказа, какво чудо е това… Каза: „Аз служа на Господа Бога и за Славата Божия не ми отива тъй да говоря тъй директно, но от тази вода очи се отварят и души олекват завинаги“. Цанко целият се уми с водата, та чак му подгизнаха късите гащи, а аз стоях настрана. „Пий от живата вода, бре!“ , ме подбутна той. И тогава аз се наведох на колене – току близо до земята, и пих.

II.
Карам този автобус и не спирам, пътят се вие пред мен, колелетата тракат, а над мен все това дъждовно небе. Днес като станах, видях, как отново е набрала като гноен абсцес, който не може да се пукне, а въздухът – лепкав като смола. Трака ми под сърцето, пътят се клати, а аз все напред трябва да карам. И не мога да дишам. Този задух ме не оставя. Всичко беше помръкнало и сиво, под ноктите ми – мърсотия, ризата – отъркана и непрана от дни. Изведнъж нещо започна да ми чернее отдясно на пътя. Първо помислих, че е куче, но като приближи автобусът, видях, че е дете. Дребно и мърляво. Беше два часа по обяд и автобусът беше целият празен, защото в този задух стариците не излизаха от къщите си. А това тича из пустошта в най-голямата жега, току пред бурята – като подивяло.
Задминах го и спрях – то наближи – беше едно такова уплашено и дребно.
– Какво търчиш като улаво по шосето? – провикнах се аз – Ами ако те сгази кола?
То спря и дишаше учестено.
– Чичо, я ми дай два лева – каза то и заби поглед в земята. Беше бледичко и кльощаво, а очите му – някакъв неопределен цвят.
– За къде си тръгнал? – попитах го аз.
– Галатин – отвърна то
– Качвай се! – казах аз и му отворих вратата. То се поколеба, но се качи и приседна на ръба на седалката. Аз продължих:
– Как така те е пуснала майка ти?
Много селски деца ги пускат сами, да разкарват кравите на паша или да вършат някаква работа. Може да са невръстни – но ако не работят, няма оцеляване, обаче това ми се стори не в ред и много уплашено.
– Аз нямам майка – каза то.
– А кой се грижи за теб? – Мълчеше. Под късото му ръкавче му се виждаше синина. – Къде е майка ти? – повторих.
– Умря – отсече то.
Аз нямах деца и сигурно нямаше да имам никога. Но това, като го гледах как седи и преглъща езика си от страх, започнах да мисля, какво ли ще е да си осиновя едно. Трябваше да го закарам в полицията, да му изследват синините.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето.
– Кой Светлин?
И тогава разказа, че Светлин биел кучето всеки ден.
– Като се напие – продължи то – излиза на двора и започва да бие кучето, извади му едното око, много е ядосан.
Така разбрах, че Светлин му се води нещо като настойник. Бил се нанесъл при тях преди три години. Майката починала преди една, но Светлин останал в къщата им. По прякора го познах – Змея – криминален тип и тартор на банда, който търгува с железа и разбива селските къщи.
– А Змея и майка ти ходиха ли в гражданското да се оженят?
Малкото кимна отрицателно.
– И когато майка ти умря, Светлин заведе ли те при съдията, съдията да реши, че ти е попечител?
– Не ме е водил – каза то.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето – гласчето му потрепери – Майка ми каза, че го е видяла. – продължи то и започна да гледа на другата страна.
– Кого е видяла? – попитах аз.
– Змея…. – отвърна. – Светлин е черен като дявола, а нощем като ходел при майка ми – бил бял със светли коси. Тя ми каза… В тъмното го е видяла, че е Змей.
– А ти виждал ли си го бял?
– Не, той е черен като дявола.
Аз вече бях започнал да се чувствам много нервен. Трябваше да го закарам в полицията и може би първо на лекар – това беше бито дете… Но в Галатин отдавна вече нямаше нито болница, нито полиция. Ще трябва да се кара до Бяла Слатина, което са още 50 километра и ще има закъснение по целия график. Ще го оставя в болницата да го прегледат и ще им дам телефона да ми се обадят. Това може да е най-рано към три и половина. После, като си направя трите курса, ще мина да го взема от болницата и ще го заведа или при мен да го нахраня, или в участъка. Това може да е най-рано към девет и половина вечерта.
– Чичо, я спри тука, че ми се ходи до тоалетната – каза то.
Отбих и то слезе. И като слезе, се затърча колкото сила имаше към полетата. Аз го последвах, скачайки долу, но се обърках да тичам ли след него или не. Започнах да му викам отчаяно да се върне. Но то, като малко птиче, свърна далеч от пътя и не се обърна повече. Аз се качих обратно в кабината и ми беше много задушно, а ризата беше залепнала от пот за гърба ми. Пак не заваля.

 

III.
Цанко дойде за вечеря към осем и като ме видя, ме почна веднага: „Какво ти е, блед си като платно, ще ме караш ли утре?“. Беше донесъл сланина и сирене и ги спретна за няколко минути. Взе две чаши от дворната чешма, приплакна ги и наля ракията. „Ама това злато да го знаеш, какво е…. Мека е като мед, ти казвам, и бързо хваща за сърцето“. Чукнахме се за „Наздраве“ и аз отпих – ракия-симфония, но никак не ми вървеше глътката и мезнах само два пъти. Той много разочарован, че съм без апетит, започна веднага да драматизира. Хора като него се притесняват, ако не могат да ти върнат някоя услуга. Леле, болест имало някаква, започвала без да му се яде на човек и без да му се пие; ужасна болест и това било първият симптом, а аз го гледам – един такъв сиромах, толкова беден, че сякаш се носи по въздуха, и му казвам, че просто ми е скапано на душата. „Ей, Марине, ама ще ти вдигна аз тегавото.“И започна да обяснява, как другата седмица ще ми донесе една дамаджана от Манастирската да ме излекува от скръбта ми, както само живата вода можела.
Аз сложих малко сушен суджук на масата и като свих една цигара, докато той режеше и нареждаше, му казах:
– Ти тоя Змея си го чувал, нали?
– Тоя е бандюга.
– Не е тукашен май, пришелец е.
– Не го знам от кой край е, ама е вярно, че не е тукашен.
– Едно малко живее с него, днеска го видях на пътя. Пребито…
Цанко не каза нищо. Извиних се, че няма да мога да го закарам утре и го попитах, кой друг ден ще му е удобен. Той пък нещо се намуси и тръгна да си ходи. Пъргавата му походка потъна в мрака. Аз бях на двора и седнах под стряхата, скубейки никотиновия си мустак. Беше станала още по-тежка и сухава, колко часове са вече без дъжд? Стои там на запад в последното светло петно на небето – цялата в космати облаци, груби като четина. Затишие пред буря. Няма ли да се извали най-накрая, че не се диша тоя въздух. Налях си още една от Цанковата.
И така съм заспал, на отключено. Сънувам, как Цанко ме води към манастира, а под нас земя. Тъмна и страшна – земя. Цанко спира насред пътя и вика: ето тука извира живата вода. Много е лековита, истина ти казвам. Всичко лекува: задух, подагра, безплодие. И коленичи така насред тъмното, и изведнъж бликва вода. И той се мокри целия, та чак му подгизват гащите. Обръща се към мен и ми вика: „Айде, пий!“ И аз коленича на земята и нищо не бликва. И един глас се чува от далечното: „Няма я водата…“
Аз стреснат се будя и чувам кучешки лай. Ставам, заключвам вратата, влизам вътре и пускам телевизора. Слушам новините в десет часа и решавам набързо една кръстословица. Трябва ми план: да навия часовника и да стана по тъмно, да направя един извънреден курс до Бяла Слатина. В девет отивам в полицейското, казвам за Змея и че не е никакъв на детето и че детето е някъде в пустошта около Галатин, само. Дано е живо. И така много тревожен се мятам на одъра и ми е замрежено пред очите от ракията, а сърцето ми е толкова разбито, че се моля просто да заспя и да не се събудя до утре. И заспивам и ми се присънва един сън, дето такъв сън не ми се е присънвал никога. Сякаш душата ми се откъсва от тялото… Ставам от леглото и се гледам ей така отстрани, как спя. И чувам нещо тропа по вратата и отварям вратата, гледам кон. Аз съм шофьор на автобус, обемен човек и не съм първа младост вече. Не съм яздил от години, но пристъпвам учудено към коня, а той пръхти подканящо. Аз гледам, че е оседлан и се качвам. Конят много бързо ме отнася извън селото в полето и започва да препуска право към нея, към бурята, дето не иска да се извали. Аз я гледам, как се е вкълбила в най-светлата точка на небето и колкото повече я приближаваме, толкова по-горещо и сухаво става. Толкова сухаво, че въздухът се обръща на пепелище, а в черните облаци проблясва пламък. Светкавица. Аз чувам под сърцето ми, как бие друго сърце, малко, като на птиче, поглеждам надолу и виждам детето в прегръдките си. Хванало се е за мен, плаче и трепери… И аз му викам „Няма да се страхуваш, сега ще я убия ламята“. И като казвам това, в ушите ми започва да тътне глас: „Убий ламята, няма я водата!“. И облаците ни поглъщат като Ад и аз я виждам пред мен – космата и страшна – как се е впила отгоре над нивите и всичко е изсмукала, всичко е направила на пустош, изколила е стадата, разрушила е къщите. И около нея започват да съскат змейове и змеици, че тя ще царува винаги и аз ги разсичам, докато малкото хлипа от ужас. И конят е толкова бърз и така силно препускаме към нея, а аз вдигам копието си от огън и я пронизвам право в сърцето. И започват съсъци като от Ада, а тя се мята в гърчове. Конят стъпква косматото й туловище и провлачваме трупа й да гори като комета по тъмната бразда на небето.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли

 

Днешният образован човек е естествено предразположен да възприема и да вярва в безсмислици и глупости. Собствено това е великата тайна на масовото образование.


Който е убеден, че не може да бъде манипулиран, окончателно е затънал в пашкула от полуистини, изтъкаващи модерната реалност.


Да се оставиш в ръцете на Живия Бог вероятно е много по-страшно, отколкото да живееш без Него. Разликата обаче все пак е в смисъла, не в емоциите.


Да се стремиш да живееш възможно по-дълго е неприлично. Да искаш да живееш кратко – богохулно.


Всяка приказка разказва част от историята на света, но историята на света сама по себе си е съставена от изприказвани частни измислици.


Величието на Йохан Себастиан Бах е в неговото занаятчийско чувство за дълг-в-битието. Днешните творци – с малки изключения – тайно вярват, че светът им е длъжен за нещо.


Насилническата природа на комуниста и подмолната лукавост на либерала са двете страни на един и същ съвременен тип. Хибрид, бавно и упорито съставян от змийската наглост на Смердяков и веселяшкото мошеничество на Чичиков.


Уютният прахоляк на занаятчийската работилница е далеч по-здравословен от стерилната безпардонност на днешния офис. И малко неща са по-смущаващи от опита за разговор между успешния мениджър и майстора ковач.


Ако някой вярва, че е консерватор, защото подкрепя либералния пазар, това просто означава, че напълно е объркал понятията си, не и професията обаче.


Интелектуалецът е интелигент без самочувствието му, а интелигентът – интелектуалец без мисленето му.


Не съм в състояние да кажа нещо повече от живелите преди мен, но мога да се опитам да повторя нещо за идващите.


Откакто занаятчийското майсторство се превърна в синоним на второстепенно умение, красотата на качеството отстъпи пред функционалността на количеството. Философският мит за „Бръснача на Окам“ се трансформира в технологичната утопия на трансхуманизма – един все по-самоожесточаващ се страх от времевото качество на живота на този свят и от сложността на човешката екзистенция.


Самоподценяването рано или късно преминава в презрение към другите. Самонадценяването – в банални пози. Човек е сътворен да бъде едновременно слуга-и-господар, твар-и-бог и липсата на йерархия го размива в абстракции. Явният упадък на уменията за абстрактно мислене е ясно свидетелство за това.


Необходимостта и случайността не са противоположни, а неправилно положени понятия. Случайността е необходимото срещу неотменните повторения в безкрайността.


Актуалната безкрайност е естественото място за срещата на християнската вяра с математиката.


Личното щастие лесно може да бъде укрепено върху нещастието на другия. Щастието на другия обаче много по-трудно може да послужи за укрепване на личното щастие. Пример как една баналност е винаги актуална.


Безпардонността на абсолютния монарх е свидетелство за него самия. Толерантността на висшия мениджър показва степента на културната дресировка, през която е преминал.


Любовта не е задължение, а битийна необходимост. Това е и причината да бъде толкова трудна за нас.


Любовта към ближния няма нищо общо с доброто възпитание, ала доброто възпитание е последната видима преграда пред безразличието към другия.


Ако размишляваш дълго върху даден проблем, това означава, че или не можеш да мислиш, или че проблемът е второстепенен.


„Бог няма” не е просто безумие. „Бог няма” е твърдение без изключено трето.


Трагедията на смъртта не е в нейната неизбежност, а в индивидуалността й.


Да си прочел много книги често означава да си манипулиран по много начини.


Жестокостта на атеиста е ограничена от реалността. Жестокостта на религиозния – от нищото.


Парадоксът може да бъде разпознат само от логично мислещия ум.


Безчестието рано или късно се превръща в идеология.


Въобразяваме си, че днешният свят е тясно взаимосвързан, защото мислим икономически, а не екзистенциално. Щом обаче се опитаме да екзистенциализираме, неминуемо навлизаме в големите икономически обобщения.


Езикът на политическата коректност е по-наситен с вътрешни отрицания, отколкото която и да било кръчмарска свада.


Човек не може да надхвърли гордостта на Луцифер, нито е в състояние да бъде смирен като Христос. Единственото, което може, е да се стреми да не отъждестви двете.


Приемаме, че животът е несправедлив, защото мярата ни за справедливост е тоталитарна, а не йерархична.


Депресията и болките са тежки за понасяне, но здравето на тази земя е неестествено и недостойно за човека.


Оптимизмът няма оправдание извън глупостта. Песимизмът – извън гордостта.


Да разбираш света означава да не разбираш себе си. Да разбираш себе си обаче значи, че нищо не разбираш.


Това, че не сме в състояние да опознаем себе си, е милост, дарена ни от Онзи, Който ни познава.


Да се стремиш да бъдеш оригинален означава, че си забравил, че си уникален.


Желанието да поучаваш другите се дължи на едно лъжливо вътрешно усещане за превъзходство. Пълният отказ да ги поучаваш – на незаинтересуваност. Не съществува среден път.


Колкото повече живеем, толкова по-самотни се чувстваме. Докато не ни проблесне, че това е поредната и вероятно последната илюзия.


Няма надежда там, където няма и усещане за незаслужеността на очакваното.


Мисленето не е даденост, а непрестанно изтръгване от напластяващите се една върху друга дадености.


Вярвам в Бога, защото Той все още не е самоочевиден за мен. Ако действително обичах Христос, нямаше да вярвам в Него.


Няма по-лесно нещо от опитността да бъдеш себе си. Няма по-масово явление от съвременния индивидуалист.


Никой не е в състояние искрено да целуне ръка, ако преди това не е наранявал. Обаче никой не е в състояние да обича истински, ако някога е мразил истински.


Непрестанното страдание и непрекъснатото щастие са фикции, измислени от поетите в стремежа им да изкажат смъртта приживе.


„Народ” е символът за тълпа в политическите уравнения.


Изтънченият вкус е препятствието пред безотговорната честност. Искрен човек е не този, който винаги казва истината, а този, който е готов съзнателно да понесе товара на лъжата.


Очакването на нещо в живота е резултат от несъзнателното движение към нищото.


Истински добър човек е само невменяемият.


Има ли по-празно нещо от безкрайна Вселена, изпълнена с интелигентни форми на живот?


Юридическата норма днес идва винаги като отговор на усложняване. Онтологията й е отрицателна дори когато езикът й е утвърждаващ.


Сложността на света превръща политиците в лъжци по необходимост. Проблемът въобще не е морален, а есхатологичен.


Размишлението също има своето четвърто квантово число. Или се задоволяваш със сложността на езика, или се опитваш да скочиш в неведомото, над което трепти той.


Метафизиката е укрепена върху строги понятия и категории. „Метафизичното мислене” рано или късно се опитва да ги надхвърли и се превръща в болнав мистицизъм.


Според една стара мисъл: „Магарето е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже”. В днешно време тя придобива своя „рекурсивен” вариант: „Магарето е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да обори”.

 

април 2014 – май 2015

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Василия Костова – Аскеза

Прецедент

Накъде би погледнал летецът,
ако остане сам в стая
с всички предишни терминали,
които е кръщавал
с имена на домове?

 

Блаженство

Има острови, на които
мъглата никога не пада,
бариерата на ония от другия край
никога не разделя,
границата им не посреща с куршуми.
А цяла година ти
преписваш името на тази абстракция
в кръстословицата, която
продължаваш да избираш,
все по-далече след всеки квадрат.

 

Вот на изтребление

Ако на гладната ти майка във Сирия
й бе нужен моят глад,
нямаше да пожелая да е друго.
Ако на нямата ти майка в Афганистан
й бе нужен моят глас,
нямаше да пожелая да говоря.
Ако на теб ти бе нужно
социалното ми осигуряване,
за да качваш модели на яхти;
щях да дам своя глад на Халеб,
щях да сам своя глас на Кабул
и да заминем.

 

Сняг

Гледаме бялото на небето
и неговото моногамно мълчание,
докато очите ни завалят
върху суровия асфалт
в най-чистокръвния
месец на зимата.

 

Dark necessities

Тъмните потребности звучат по-добре
от мръсната тераса на хотела,
отколкото от втори ред правостоящи
на националния терен.
Стигам дъното, а ти ме караш
да се върна откъдето съм дошла;
прибираш се без да довършиш,
затваряш дървените си прозорци.

 

***
Ако беше жена щеше да бъдеш
Първият стълб на мирния преход
от Голгота до Едемската градина
и да събираш вярата на грешниците,
когато настане революция.

 

***
тя се спъна на площада
той пусна ръката й
вината в нашите павета

 

Преход

Шестгодишните на третия свят
се раждат с наведени глави
не заради новините за холера,
позицията на Тръмп за глобалното затопляне
или болестите, предадени им по наследство;
раждат се и после цял живот
разглеждат само стъпалата си
колко са остри.

 

Екстремист

Заради теб жена ти мина през въглените
боса, със затворени очи
и четири месеца по-късно
я накара да се хвърли в преспите,
затрупали обувките ти,
без да забележиш раните по стъпалата й,
без да забележиш, че си е отишла.

 

Човек е съвършен

И две години по-късно
мисли за съобщението,
което Господ не прочете.
На първата им среща
в подлеза в Надежда
сменя темата от неудобство.

 

***
На Задушница само мъртвите не отчитат
износената тема за смъртта сред поетите
и крият раздаденото между зъбите си,
поглъщат в своя памет вместо мен.

 

Аскеза

Нахвърляни образи по цялата ти
нова земя, не би трябвало да ги събирам, нали?
отделям дрехи от бутилки
торби от подаръци
нейните чанти от нейните бутилки
прeразкази с неравен почерк,
прозата не била силната й страна?
Не знаеш
Вече знаеш
предозирам с отсъствието си
в ъглите на друг дом
друго пристанище,
на което жените на моряците не чакат своите мъже,
да се завърнат с улов и неизлечима болест, и след прощаването с тях на кея
отварят камерите на всичките си животи
за някое ново екзотично име,
истински колос в занаята;
вече не търся чарковете, които оставих
в ъглите на дома, който не беше чужд
Изпращат ме от боклука
Смеят ми се от боклука
Намини пак донеси бутилки
– Сърцето ми има място за всички
защото това е нещото,
което просветлението прави с хората като мен
това е пълното вътрешно отражение
което ме научи в морската столица –
до белите лилии на плажа,
оставени от овдовелите съпруги;
това е нещото, която всяка
уважаваща себе си модерна жена прави
с останките на сухия моряк
не ги показва на никого до 40тия ден
и даже тогава не им връща името,
те вече са никой,
обесени във влажното им геройство
Бог нахранил бедните с риба
Бог взел от бедните рибата и всичкият живак
в сивите им вени.
Твоят дом е твоето богатство
най-тъжната му придобивка
е свободата на първото лице
– Аз се научих да сглобявам –
което не пожела да ме спре
в завръщането при моряците

 

За моряците и хората

Морякът попита стареца на кея,
къде продават фуражки по-евтино,
мъжът се усмихна, изслуша
нещастната изповед
за някаква буря навътре в морето.
Попита моряка кой е откраднал
нощес немитата с месеци риза,
която оставил в основите на моста
да приюти опашките
на слепите кучета.

Заливаш с неми контракции
всеки безпаметен бряг,
за да не може да оплаче
твоето име на рибарите,
които сутрин търсят хляба си
във водите ти; намират само
разкази за кораби.
Заливаш децата им с железни неистини,
къде ще доплават, когато пораснат,
къде ще ги отведеш
за посмъртна награда,
къде ще намериш бялото им щастие,
което циркулира във вените на бащите им,
което майките сънуват
и се будят от кошмари.

Възкачи се над земните престоли,
да чуеш зъбите на жадните пътници,
деца на някой чужд дом,
където преди вечности
водите ти са галили
безплодна напукана пръст.

Морето не ти донесе спасение,
морето не ти донесе препитание
отдалечи самотата ти с лунна година,
приближи я към плажната ивица,
за да удави във водите си всичко божествено
и да изплува на бреговете ти
след четири месеца.

 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
не описват върху своя циферблат
земното притегляне, скоростта,
с която отдалечи бялото ято,
– германските машини
и техните залпове полетяха
неудържими в небето на Победата-
не върна седалките в изправено
положение и не благодари
на персонала за най-евтиното кафе
на дъното на инкрустираната чаша,
която извади от джоба си.

 

Нонстоп

Казвам на всички колко те обичам
когато при 50-годишната изключиш телефона си
не се обаждаш със седмици не си
спомняш за завършването ми
вместо това след месец ми разказваш
колко часа си спал когато наркотиците
те изхвърлили отново на земята
и този кошмар не звучи по-добре
на чалгата в колата ти.

 

***

Каляваш навиците ми,
научаваш ги да плуват
в изстинал бездънен басейн;
запушваш всички отвори,
не им позволяваш да си тръгнат,
побъркваш ги с безразличието си,
докато се давят в гняв.

 

Нечетно

Всички възли на паметта ми все пак ще те забравят
два часа, след като реши да не отговориш;
три часа, след като реших,че ми трябват
пари, поезия и футболисти,
а не някакви банални двустишия.

 

Закономерност

Ще дойдеш на последната вечер
преди падането на държавата,
преди раждането на новата власт,
за да се заслушаш в дванайстата молитва
и да чуеш единствената ми молба
най-накрая да тръгна по пътя си,
най-накрая да води далече от теб.

 

Продължаваме

Надеждите всички седем милиарда
да повтарят имената ни на заспиване
за да можем да кажем на децата си
че ни стиска да не бъдем данъкоплатци
не в буквалния смисъл на думата ти имаше
държавно училище за малката руса глава
на сина ти но спести от уроците по пиано
поощряваше либералните изкуства за да бъдеш
запомнен като най-добрия баща.
напред с опитите за нетленна смъртност,
напред с опитите да забравим имената си.

 

***
Децата ни ще оцелеят,
само след като потопят ръцете си
в студената бяла вода
и начертаят жертвени кръстове
върху челата на всеки отляво,
без да можем да застанем на пътя
на техния светъл Великден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Нели Георгиева – Лолита

Лолита

това момиче
знае как да инжектира
електричество в рефлексите
на мъжкия род,
тогава земя и свят
нямат силата да
противоречат
на такова сблъскване
между две начала,
които пипнешком
отгатват пътя
от разплитане на косата
до леко стъпало във въздуха
с инстинкт да трепери
през нощта.

 

Толкова много

дете в близостта,
момиче в тялото,
жена в ръцете,
мъж в смелостта
алкохол в очите,
дантела в бикините,
целувки в кожата,
бързина в дишането,
сила в стремежа,
крясък в тъмното…

толкова много
поезия в леглото –
все свършва.

 

Балада

днес
вечерта е така тъжовна,
даже нищото
около мен
ми се струва пълно
със коприва
и всичко пари червено
като залез,
наситен с боя
от мотив за утре,
когато ще остане само
спомен за беда
в това стихотворение,
което, вместо поета,
само се нарeчe
„Балада“

 

Картата на моя живот

моят живот
прилича на себе си,
расте като
парниково цвете
и плавно
повтаря грешките
сякаш са валс
на Шостакович
във филм за Анна Каренина
от бъдещето,
където вместо влака
я убива
Вронски.

 

Клетъчен глад

познавам добре
часовете преди вечеря,
когато те чакам
с авокадо, маслини, гуава
и други подобни
ядливи желания
от утробата на природата,
които са вкус
за клетъчния глад
на кръвта ни,
създадена
да се нахрани изцяло
единствено с досег
до насъщeн вулкан
в екстаза.

 

Байкал

очите ти
прожектират най-чистия
извор на живот
като Байкал,
мога да гледам в него
толкова дълбоко,
колкото е необходимо,
за да видя рибите,
с които Господ храни
хиляди гладни.

 

Охолно

когато човек пише,
в него има брат художник,
който пoзнава тежкия път
на действителността,
като нищо повече
от зелена нагласа
в очите на гледащия
пожар отблизо.

 

Дуенде

дух, душа и тяло се събират,
когато дуенде трае
еврейската половина в мен,
топла като цял континент,
със спомени отдясно
за силата на възникване
и страха от неживота.

 

Сърце

ако бях защитена
като някой,
който използва числа,
вместо думите,
сърцето ми нямаше
да се разбива
осем пъти на ден
и също толкова по пет
през нощта,
когато се опитвам
да попитам Господ:
не съм ли добър човек
и защо не спирам
да плача магнезий,
а само живея
с половин възприятие
за сила,
понеже не разбирам нищо
от събиране,
освен, че сърцето ми
отказва да работи,
разкъсано
на 40 парчета.

 

Любовни вариации

първото намерение
на този, който обича
е картина,
по мотиви на Климт,
за момиче с червена коса
и целувки в златния вятър –
такова намерение
има много
ефирен свят,
който с лекота
може да се превърне
в пяна и кристали гняв
или кълбо
от студения дъх на вик,
рисуван от Мунк.

 

Нещо като радостно стихотворение

в музея на щастието
са изложени органите на радостта:
смях, удоволствие и веселие.
там, хората с животна недостатъчност,
отиват, за да потърсят
трансплантация на смисъл
да се въртят в затворен кръг
от сутрин до вечер
със завързани очи, подчинени ръце
и безплодни души,
които не принасят възможност
за дори малко успокоение или залъгване,
че добрината ще надделее поне веднъж
във везната на жребия,
но резултатът
винаги е мъчение,
защото всички пренебрегват
нерушимата истина,
че щастливите хора
са измислица на пресата.

 

Грешна епоха

втори пореден
петък мечтая
да живея причудливо,
а този ден
е така самотен
от сутринта,
когато се събудих нарочно
от кошмари, плач
и болки в коляното
заради студеното време
в Русия
преди 132 години,
във време по-удобно
за моите мисли, дела
и неродени деца,
които сега са просто
посветена поезия
заради писъците,
в главата ми,
от грешната епоха,
където съм принудена
да светувам.

 

***
на дървото вече
има 27 листа,
годините са обратното
на есен.

 

Години

на езика на човек
годините са живот,
който намира промяна
като дарение
във всяка катастрофа
въпреки язвата на времето,
която разлага мъдростта
на измислици, въпроси
и световъртежи
в очите на съмнението,
когато те са празни
от вяра и раждане,
защото да се родиш
на езика на човек
е покръстване.

 

Сърдечна криза

пулсът е неравноделен,
когато вътре нещо умира
от безсилие
до заекване на думите,
които и без това
не могат да обяснят
колко
голяма е болката
в този омърсен
външен свят,
където вече няма
вкоренени
вяра и свян,
затова
даже дърветата съхнат
без развиделяване,
което е заровено
някъде,
но въпреки всичко
остава едната
щедра мисъл,
че животът е вечен
на друго
свещено място
в милиони лъчи светлина
с общо съзнание
за върховна победа
на чистото
благотворение.

 

Поетично за поета

литературата живее
както си иска,
ражда без упойка,
знае, че красотата
е в различното,
а технологията на свободата
е да стигнеш до край,
щом на масата няма
сирене, хляб, босилек и вино
въпреки цялото
съзидание
в горчивия свят,
като нещо много горчиво,
където литературата бърза
да живее
както си иска
и тя е обратното
на очакване,
защото никой не чете
живите поети.

 

Свободата на словото

най-ценното изпитание
за един поет
е да запази
свободата си цяла
като парче хляб,
което не се рони
от режими, робства
и други основания
Лорка, Данте,
Маяковски също,
да водят война с мастило
срещу реда в езика,
защото все някой
трябва да остави
прямо слово
вместо кокали в земята,
в противен случай
бъдещето просто
не си заслужава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристиан Илиев – Блек Рам

философия

ако нямаш обувки
които да обуеш
макар и бос
все пак ходи
ако нямаш
какво да кажеш
мълчи копеле

 

блек рам

допри бузите си
към асфалта
пий
плачи
обичай
и отново
счупи бутилката

 

***
за всеки
паднал от болест
се полага носилка
за всеки
паднал от любов –
кръст

 

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

 

мъртва зона
(не по кинг)

студено небе
сълзи от безразличие
и цял свят
изгубени души

 

ще бъда
сламата
която расте
високо
цял живот
и няма вятър
който да скъси
краищата й

 

абсурд

преди всяко
театрално представление
идвам два часа по-рано
и броя хлебарките в залата
в антракта си купувам свещи
а след края излизам
и всеки път
се самоубивам на входа
чрез самозапалване

 

***
раздирам всички люспи
от тялото си
преплитам кожата си
наобратно
режа петите си
и ходя по стените
на църквите
като цапам
всяка икона
само по очите

 

тайната вечеря

всеки път когато
ми наливаш вино
се надявам
начинът
по който гледаш чашата
да не се премести в мен
за да не видиш страха
от всички
скъсани покривки
празни чаши
и остатъци от агнето
което готвиш в печката

 

катастрофа

две сърца
чакащи да стане
зелено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017