Мария Георгиева – Историята на една снимка

 

Женска генеалогия

Мария,
дъщеря на Снежана,
дъщеря на Мария,
дъщеря на Делка,
дъщеря на Мария,
дъщеря на Eлена,
дъщеря на …

Аз нямам дъщеря.

09.07.2017 г.
Пловдив

 

Костилка за любов

на първата среща
я пуснах в джоба ти
(после се оказа, че било сърцето!)
след година бяха покарали клонките
след още няколко брахме и плодовете
след двайсет години костилката
още си стои в джоба ти
(или в сърцето!)
не е лесна тя за преглъщане
никак
дори и след толкова време
понякога даже присяда
в гърлото
друг път
под дървото
и все още носи наслада
горчива
като костилка любовна

27.07.2017 г.

 

Нефатално

Сряда е.
7 и 5.
Датата даже не е тринайсти.
Всичко си е обикновено.
Всичко си е наред.
Само дето спал си в другата стая.
Пред телевизора, казваш заспах.
Кой го изключи тогава?
Дистанционното причернява от страх.
С него после ще се разправям!
Сега просто е сряда.
7 и 5.
Датата даже не е тринайсти.

14.06.2017 г.

 

Рецепта за хляб от 2017-та

Необходими съставки:
400 мл сълзи от състрадание,
ако нямате толкова може и смесени с радостни
100 мл пот от модерен роб
около 900 г пепел, събрана от босите крака на бежанци по пътя от Азия до Европа
квас от Черно море – колкото кибритена кутийка или потоп
Сол не е нужна. Сълзите съдържат достатъчно
(ако ползвате радостни, добавете все пак сол на вкус).
Начин на приготвяне:
Смесват се всички съставки в дълбока душа (ако нямате – в купа).
Блъска се в груба повърхност цял живот или
поне докато потече кръв.
Не се оставя да втасва. Меките не оцеляват.
Печете до готовност в горски пожар от цигара.
Заб.: Накрая ще установите, че през 2017-та нищо не става за ядене.

 

Неизбежно

Какво му остава на поета съвременен
освен да се обеси на кабела на смартфона
и да си направи онлайн погребение.

03.09.2017 г.

 

Рецепта за напускане

Как се напуска родното място?
Свидните гробове как се оставят?

препогребваш набързо
без поп и преливка
в сърцето
между два куфара с дрехи
подаряваш котката
или
я оставяш сама да се скита
стиснал отчаяно между зъбите
пъпната връв
на децата

22.07.2017 г.
Пловдив

 

Вселенско от кухнята,
или супа топчета

Правя планети от кайма
По-малките са планети-джуджета
Най-големите – гигантски планети
Пускам ги да бълбукат заедно в първичния бульон
И чакам да видя как се заражда живот
Преди да го поднеса на масата на боговете

26.06.2017 г.

 

Яйчена очевидност

Търкалям яйца от изгрев до залез
и от залез до изгрев.
Всяко яйце е отделен свят.
Всички яйца са в един свят.
Всеки свят е в своя черупка.
Всяка черупка е граница на светове.
Счупеното яйце граничи със себе си.
Търкалям света от изгрев до залез
и от залез до изгрев.
Счупеното яйце не може да се търкаля.

18.07.2017 г.
Пловдив

 

Седмият ден

Още е седмият ден.
Още Бог си почива.
Не защото е изморен.
Не защото не ни разбира.

От самото начало мечтаем Едем.
Бог ябълки ли да сади или смокини?!
Подпрян на лопатата гледа сломен –
как да направи Райска градина?!

Още е седмият ден.
Още Бог си почива.
Не защото е изморен.
Защото още не разбираме.

06.05.2017 г.

 

Историята на една снимка

Преди десет години
Прабаба ми
със своята дъщеря – моята баба –
със своята дъщеря – моята майка –
със своята дъщеря – аз,
която нямам още дъщеря.
Снимката се отлага.

Преди пет години
Прабаба ми
със своята дъщеря – моята баба –
със своята дъщеря – моята майка –
със своята дъщеря – аз,
която нямам още дъщеря.
Снимката се отлага.

Преди две години
Прабаба ми си отиде.
Аз нямам дъщеря.
Снимката се отменя.

09.07.2017 г.
Пловдив

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Яна Букова – Грешка в системата

 

Купон

Не съществуват души. Никой не ги купува.
Църква на Сатан, Калифорния

Най-луксозните вили са на ръба на Земята.
Има 1% от населението на планетата,
който разполага с привилегията
да провесва крака извън атмосферата
и да си пие коктейлите с гледка към галактиките.

(Правителството крие тази факти
зад огромни заграждения от лед.)

Никога не знаеш кое ще те забърка в повече проблеми:
фантастичното или реалността.
Най-честото безпокойство сред клиентките
на една инструкторка по оргазъм от Eл Ей
е, че еротичните им фантазии
не били достатъчно феминистични.

В не по-малка степен науката физика
отказвала за дълго да приеме съществуването на вакуума,
по причини, които могат да се определят
предимно като психологически.

Най-яките купони стават под звездата-диамант
– бяло джудже BPM 37093,
парцел с находище на тъмна енергия.

И е почти разочароващо, че дори лудостта
е неспособна да стигне по-далече от човешкото:
дали ще те посети Велзевул,
или ще те отвлекат извънземните,
все някакъв сексуален акт бива описван
(противоестествен предимно).

Диамантите са вечни.
Диско уил невър дай.
Вселената е пълна с нефт от край до край.

 

Блондинката

Знае, че светлината е естествено руса,
че идва отвисоко, от горните рафтове,
там, където се стига само на пръсти,
от кутийки с ключета във формата на сърчица
и мечета, които казват твоето име.

Който обича малките неща, големите го пазят.
Дори и някой изкоп, пълен с хора,
ще роди впоследствие пчели и детелина.
Красотата винаги печели на финала.

Има някакво послание, но безполезно някак,
като нажежено Брайлово писмо.

Знае, че през почивката всички се втурват за пуканки
и можеш да правиш във филма непозволени неща,
без да те усети някой.
Или, ако свърнеш зад ъгъла, е все едно не си се раждал.

Някой ден ще се увие в нишката от дъвката си
и ще се превърне в нещо друго,
нещо опасно наистина.

Но дотогава все ще я намират.
Ще има лодка някъде в мъглата,
един завързан кон ще чака под прозореца.
Все някой ще се появи в последната секунда.
Ще я захвърлят непотребна
в нейното спасение.

 

Мин

Единственият начин да снимаш снежинка,
е да задържиш дъха си.
Сред наблюдателите съществува смъртност.
Но и сред останалите не по-малко.

Една грешка в системата
характеризира по-ясно системата
от нормалното й функциониране.

Най-дълго живялото същество на планетата
– 507 години –
е една мида, наречена Мин,
която умира, когато учените я отварят,
за да научат възрастта й.

Не пробвай вкъщи сам тези квантови практики!
Само това мога да ти кажа.

 

От стихосбирката “Записки на жената призрак”,
Жанет 45, под печат

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Яна Букова

 

Някой трак ще се радва сега
на щита, който се принудих да захвърля
в храстите – а беше оръжие чудесно.
Но нали се спасих. Какво да му мисля за щита.
Загубил се е? Нека! И по-добър ще си намеря.

 

Превод от старогръцки Яна Букова

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Александър Цанков – Паника от застиващата скука

 

Евтина версия на себе си

Аз съм евтина версия на себе си.
Тази, която може да си позволи,
Сутрин на обяд да става,
Живота за жълти стотинки да си разпродава.
За да може вечер щом се прибере,
Дигитални боклуци да си облече.

Не живот е това, ами апликация,
Кредит да теглиш за повече опит,
Всяко оплакване – създадена ситуация,
Тема във форум за бъг.
Някои успяват в бездънната схема,
Цели дворци да си наемат.
Палати си имат от нули и единици,
Изкарват се гении или пък умници.
Други се мъчат с безплатната версия,
Създават на платилите си приятни усещания.
За много постижения,
заслужено богатство,
Завидни умения,
ореол на господство.

На тези, които ми казват с ненавист,
Че какъвто си, такъв си и там бе!
Веднага ми идва да кажа,
високо да кресна,
Да ми напълнят акаунта с кинти,
И да ми се отместят.
Да ми покажат пътя към „In-app-store-а“,
За секунди ще купя и аз от скъпите дрешки,
Секунда ми трябва веднага ще блесна,
в играта безсмислена ще стана „избрания“.

Отвъд всичко това ще е без значение,
Мрежа от връзки без смисъл ще ни яде.
Икономически тревоги,
Политически несгоди,
Терористически усоби,
Чертаят свят,
Който и целия да го купим,
Ще си останем с виртуално геройче,
Евтина версия на това,
което можеше да сме.

 

Героите в сянка

Това е времето на героите в сянка.
Виждам беззъбата ти усмивка,
която се подава изпод жълтия мустак.
Атлас е смръщил вежди в своя потник,
натоварен с торбите за пазар.
Животът ти е сивия дим на автомобилите,
джобовете са ти празни.
И пак намираш усмивката в кашлицата от цигарите,
за да дадеш и последната стотинка,
която не притежаваш.

В счупеното огледало аз намирам начин,
да те ядосам,
да ти се развикам
и да скъсам нишката,
която свързва ни,
но вътре в сърцето ми – единствен си.
И ти, и майка ми.

Вие сте героите в сянка,
които конструират смисъла,
на празните вещи, ненужни иначе,
на празните нощи ненужни никому.
Вие сте жребците на Хелиос,
теглещи колесницата, за да изгрее слънцето.

 

Новини

С Каша изрезки от вестници
пълна е купата ми сутрин.
Закуската ще да е от спомени,
накиснах ги снощи
в носталгията към несъстоялата се младост.

Овехтял вестник –
разгъвам се на балкона
да почета хората,
заминаващи за работа по улицата,
замислени за някого другиго.

Наглася ли си часовника,
поне часове назад да е;
Върна ли календара си,
с месеци, години във миналото;
Тролейбусите идват и заминават си от спирката,
по тяхното си разписание.

Времето ли курира стените ми,
тези прашни галерии от паяжини?
То ли само си избира картините
от обширния фонд на мазето ми?
От вече минали бивания;
от вече излюбувани любови;
от вече измечтани мечти;
от вече изживени животи;
от вече изчетени вестници.

 

Витрини

Привличат ме не ласките ѝ нощем,
намерен съм сред купища стъкло.
Привлича ме нежната ѝ грижа,
за всички живи твари до едно.

Намерен бях, а се загубих сам,
пред витрините, които ми намигат,
купувах там, без срам, без свян,
животът, който всички ние сме убили.

Намери ме и счупи с трясък
витражите, всички до един.
Зад тях зейна кухата бездънна яма,
лицемерието на крехкия ни вид.

Прогледнал през лъжите на тълпата,
намерен и превърнат в цялост бях.

Разбрах.

Привличаш ме със дъх на Революция,
топлите устни на един забравен рай.
Привлича ме умението ти да мечтаеш
и мечтите си да вплиташ в реалността.
Стоящ пред магазините не осъзнавах,
че точно т’ва съм хвърлил в пропастта.
Стоял съм там сам в сумрака,
с надеждата да се спася.

 

Паника от застиващата скука

И кръв по паважа
След нас не остава.
Само загара,
От залоената манджа.
Панически търчим,
Около загаснали лампи,
В Паническа паника сме
На антидепресанти.
Да не се окажем сами,
Сме заедно самотни.
Да не се окажем предадени,
Постоянно на нож сме.
Сивотата тлее,
Дълбоко в душата се крие,
Цветното изяжда,
Човешкото от себе си трие.
Пастелени изгреви,
Панелени нощи,
Животът изгубил се е,
А ми се мечтае още.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли (продължение)

 

Никога няма да повярвам на човек, който твърди, че „вярва в себе си“. То е все едно да вярваш в пощаджията.

 

Усещането, че светът е сакрален, е неотделимо от усещането, че околните хора, животни, дървета и планини са прекрасни.

 

Разликата между глупака и съвременния глупак е проста. Съвременният глупак е прочел толкова много, че смята себе си за правило.

 

В крайна сметка има само два типа човеци: Първият са онези, чиито родители са били безотговорни. Вторият са другите, дето са ги пердашили, когато сбъркат.

 

Само смиряващият се човек е в състояние реално да поеме отговорност. Всичко останало е фиктивност.

 

Голяма част от интелигентните хора не са в състояние да докарат дори и нормалните реакции на едно куче.

 

Влюбен съм в онези, които смятат себе си за мислещи.

 

Кой ли не велик човек се е изказвал за какво ли не. Има един гений, от когото няма да откриете нищо казано извън творчеството му – Йохан Себастиан Бах!

 

Проблемът на съвременния интелектуалец е, че използва и/или изобретява понятия и категории, които като цяло нямат нищо общо със собствения му начин на живот. Това – ако си послужа с едно интелектуално понятие – си е направо конформизъм от минус втора степен (обяснявам защо от минус втора степен: защото втората степен описва разбирането на самите понятия, а нататък е само липсата на каквато и да било връзка между разбирането и живеенето).

 

Като цяло при интелектуалците съществуват два варианта. Първият: колкото повече четеш и знаеш, толкова повече се съмняваш. Вторият: колкото повече четеш и знаеш, толкова повече се чувстваш удовлетворен. Първият е типично депресивен, а вторият – нарцистичен.

 

Не съществува идея, дума, понятие, приказка, лафче и пр., което да е по-голямо и по-важно от човека. Човекът е слово, затова и Словото стана Човек.

 

Един от най-големите проблеми в религиозното мислене е самоизмислянето. Не говоря за атеистите, защото при тях нещата са едноизмерни.

 

Едно от наистина най-трудните неща в днешния свят е да запазиш здравия си разум. Не е невъзможно.

 

Смятам, че колкото по-малко един човек го интересуват другите хора, толкова по-вероятно е да стане или политик, или активист.

 

Нямам нито желание, нито време, нито сили да споря и да разговарям с хора, които не са си дали труд да прочетат съответните автори и теми, след което да си позволят и да мислят по тях. Остарявайки, предпочитам да гледам и да общувам с питбула. Много по-добре е, отколкото псевдоинтелектуалските размени на „мнения“.

 

Абсолютно невъзможно е хора, прочели петдесетина книги, да разговарят с хора, запознати с поне пет хиляди. Всъщност то зависи от вторите, не от първите.

 

Навремето комунистите ми казваха как да мисля и какво да бъде моето отношение към нещата. Днес ЕС и НАТО ми казват същото. Да де, ама аз пораснах, че даже и поодъртях, и не обичам да ми казват как да мисля.

 

Колко е лесно да бъдеш прав? Само повтаряш онова, което вече е казано.

 

Отдавна го разбрах, не че ми беше лесно. Глупостта човешка не е въпрос на прочетени или непрочетени книги. Глупостта човешка е въпрос на чувствителност или на липсата й.

 

Фактът, че повечето хора не са в състояние да разберат сложните неща, е напълно достатъчен. Естествено е да не могат.

 

Един простичък философски въпрос към всички онези, които се правят на антимарксисти. „Битието определя съзнанието“. А вие защо сте нещастни например?

 

Умението да лъжеш хората е сродно с таланта да пишеш. Твърде много са претендентите и малцина майсторите.

 

Навремето моят добър и вече покоен приятел Красимир Крумов-Грец казваше: „Хайде стига сме жалили абстрактния читател. Или знае, или не знае.“ Допълвам го – не изпитвам никаква жалост към хора, които не умеят да направят една логическа връзка в изказванията си, а на всичкото отгоре са и писмено некомпетентни.

 

Колкото повече празни викове, толкова повече пълни безличия.

 

Седя в тъмното пред компютъра, а до мен котаракът спи и леко присвирва през нос. Няма нищо по-истинско от това присвирване през нос (изключвам моментите, когато се раждаха дъщерите ми). Всичко извън него ми прилича на насилие над света.

 

Поведението, което приемам за правилно, е онова, за което говори и Честертън. Рицарско. Във всички ясни смисли на тази дума.

 

Възможно ли е високообразован, интелигентен и чувствителен човек да вярва в глупости и на всичкото отгоре да ги защитава с всички сили? Възможно е, разбира се. Глупостите в света нямат отношение към човешкия ум, а само към стереотипите и нагласите.

 

Знаете ли, че по света масово (в социалните мрежи на основните езици поне) хората са склонни да вярват, че Земята е плоска; че ни управляват гущери; че всяко нещо, което се случва, само по себе си е зло или най-малкото подозрително. И знаете ли, че същите тези хора вярват, че Средновековието е „мрачно“.

 

Проблемът на т.нар. християнство е, че възприема историята като смисъл. Християните по принцип не се занимават с историята, а със значението на индивидуалния човешки живот. Това е доста по-трудна работа, не подлежи на абстрахиране.

 

Православна интелигенция, че и интелектуалци. Не знаят за какво говорят, но смятат, че когато го кажат емоционално, то ще е вярно.

 

Това, че хората бавно се побъркват на политико-културни и религиозни теми, е ясно. Единственото, което не е ясно, е защо си мислят, че това, което им се случва, е нещо ново и невиждано.

 

В днешния свят глупави хора не са онези, които не са чели и са необразовани, напротив. Глупави хора са онези, които смятат, че образованието ги прави умни.

 

Съществуват две фундаментални разлики – едното е да си чел философия, а другото е да мислиш философски.

 

Всеки, прочел нещо, може да мисли. Далеч не всеки е в състояние и да подложи мисленето си на критика.

 

Далеч не всеки вярващ човек е прав в своите лични измислици.

 

Всеки човек разчита на глупостта. Всеки.

 

Напълно естествено е да се занимаваш с идеологии. Това са прости неща.

 

Странно е. Голяма част хората, които са антикомунисти (аз съм между тях), като че ли не желаят да разберат, че съвременният свят е комунистически. Със съответните му промени, разбира се. Но е такъв по същество.

 

Прости неща са тези: Колкото по-малко знаеш, толкова повече претенции имаш. Колкото повече претенции имаш, толкова по-добре се вписваш.

 

Поне от стотина години насам повечето хора объркват онова, което става наистина, с онова, което им представят медиите. И масовото образование, разбира се, нека не го забравяме. Те двете си вървят ръка за ръка.

 

У нас напоследък като че ли има основно два типа люде: първите мразят Русия и всичко руско, вторите – обратното, за тях Русия е „вся и все“. Тези не особено интересни спазми се дължат единствено и само на липсата на каквато и да било екзистенциална самооценка. Важно е единствено огледалото.

 

Защо обичам животните? Защото нямат задни мисли.

 

Едва ли има по-долно човешко същество от пишещото сценарии за реклами.

 

Защитата на идеи обикновено разчита на хора без умения за абстрактно мислене.

 

Толерантността не може да бъде синоним на всеприемане и всеизвиняване. Тя е въпрос на елементарно добро възпитание и се отнася към отношенията между отделните личности, а не към идеологическите им напъни.

 

Вероятно трябва да заявя – и едновременно да се извиня, че го заявявам – че се опитвам да бъда християнин. А да се опитваш да бъдеш християнин – както днес, така и във всички времена означава доброволно да се подложиш на съвсем оправданото подозрение, че в крайна сметка си лицемер. Едно от нещата, които ме държат, са думите на св. Силуан Атонски: „По християнски е невъзможно да се живее. По християнски може само да се умира“.

 

За пореден път си припомням отговора, който дава Баба Вихронрав (героиня на Тери Пратчет) на темата за прогреса: „Прогрес означава, че лошите неща се случват по-бързо“.

 

Колкото повече време минава, толкова по-добре разбирам парадоксалното изказване на Киркегор: „Най-обичам да разговарям с деца, защото за тях все още има надежда, че ще станат свестни люде. Онези обаче, които са станали – Боже опази!“

 

Идващият тоталитаризъм не е въпрос на политическо желание или на идеологически принцип. Той е неминуемо следствие от техническото развитие. А какво следва оттам нататък – аз лично съм песимист.

 

Онзи, който не знае що е знание, ще настоява за образованието.

 

Кой знае защо хората смятат, че логическата подредба на определени идеи ги превръща сами по себе си в значими.

 

Голяма част от хората са подвластни на навиците от масовото образование. Те смятат, че колкото повече знаят, толкова повече разбират.

 

Огромният проблем на масовото образование е, че изобщо не е образование.

 

Човек трябва да бъде готов да изживее идеите си. Всичко останало е празнословие.

 

Възможно ли е да бъдеш сериозен, ако не усещаш, че умираш непрекъснато.

 

Основният проблем на онези, които смятат себе си за вярващи, е, че обикновено забравят за останалите хора.

 

Както бе казал на едно място Мишел Уелбек: „не се чувствам гражданин“. Допълвам – нито на „света“, нито на „държавата“, нито на „града“. Слава Богу, християнската ми вяра и надежда нямат нищо общо с тези празни и лукави понятия.

 

Не прави чест на хората, че се отказаха от изрази (да не говорим за разбирането и усета) като „голямо изкуство“, „сериозна музика“ и пр. Това само показва тяхното издребняване.

 

Религиозната вяра не е индивидуална идея, тя е индивидуално постижение.

 

Едва ли има по-безмилостно нещо от човешката тъга. С какво да я сравним?

 

Само онзи, който не е в състояние да си представи поне интелектуално и математически понятието за безкрайност, може да вярва в привидно логичната идея за извънземни цивилизации.

 

Образоваността не е въпрос на „енциклопедизъм“, а на отношение към смисъла като такъв.

 

Ако нямаш нужния дух, колкото повече научаваш, толкова по-дресиран ставаш.

 

Разликата между големия и посредствения е едно огнище и един изгорен ръкопис.

 

Социалните активисти – да не говорим за партийните – не са по-различни от децата, които строят пясъчни крепости на брега на морето. Разликата е, че децата си представят рицари, русалки, крале и герои, а нашите активисти мислят предимно себе си.

 

Можеш да правиш журналистика, „наука“ и празни приказки, но никога няма да напишеш и една истинска приказка.

 

Смятам себе си за помилван от Бога, гледайки накъде върви онова, което наричаме цивилизация. Слава Богу, достатъчно съм възрастен и няма да доживея пълното й обезсмисляне.

 

Много хора смятат, че вярвайки в Бога, се доближават едва ли не до „древното“ мислене. Нищо подобно, разбира се. Да вярваш в Бога днес – то е същото като да вярваш в Атина Палада във Византия. Даже и това не е.

 

Ако погледнете сериозно към историята на изкуството, на музиката и на литературата, ще видите, че няма голям автор, който да е сатанист. Да, той може да бъде атеист, но никога не е сатанист.

 

Хората се страхуват от кучета просто защото вече престават да са хора.

 

Няма по-лошо нещо от „идеите“. Хората, които вярват в „идеи“, следва да бъдат изключени от човешката общност.

 

Далеч не всеки умее да мисли, просто обърква логическите връзки с нещо по-общо от тях. И това е най-простичко казано.

 

Колкото по-добре образован е някой днес, толкова по-далеч е от сериозността.

 

Няма по-безпомощно същество от човека, който вярва в правата си.

 

От този свят не очаквам нито доброта, нито топлина, нито разбиране, нито мислене, нито чувство. Единственото, което ми се ще, е тишината.

 

Не е нужно да си голям мислител, трябва да си просто нормално мислещ. Тогава става страшно обаче.

 

Да разбираш нещо не е същото като да си го научил.

 

Толкова е модерно – поне през последните четиридесет години – да отхвърлиш метафизиката, че наистина ще повярваш в архетипите. Глупаци.

 

Колкото е по-абстрактно дадено състояние, толкова по-лесно е да бъде сантиментализирано.

 

Отговорността не е морален проблем. Отговорността е битието. Аз обичам котарака си не защото имам нравствено отношение към него, а защото той е живо същество.

 

Богатите се объркват по отношение на образованието по същия начин, по който и бедните. Образованието не се получава – или го носиш в себе си, или въобще не ставаш.

 

Глупакът си личи не по мисленето, а по вкуса.

 

Колкото по-малко ставаш за нещо, толкова повече ставаш за всичко.

 

Всеки е в състояние да изкаже баналности. Далеч не всеки обаче разбира, че без баналностите няма да го бъде.

 

Съвременният човек има два варианта: или да продължи да е човек, или да стане част от машина.

 

Защо да мисля, при положение че всяка мисъл има своето огледално отражение в масовото образование?

 

Голяма част от хората, придобили различни дипломи, не са нещо повече от страхливо дете, вярващо, че кошмарите му са измислици.

 

Колкото е по-образован един човек, толкова е по-склонен към баналности. Това е закон на мисленето, а не психологически феномен.

 

Всяка идея, мисъл, чувство или интуиция, която може да бъде споделена, не заслужава внимание.

 

Всеки може да отрече всичко на този свят, ала никой никога няма да отрече себе си. Което просто означава, че нищо не е отрекъл по същество.

 

Колкото си по-умен в този свят, толкова по-малко смисъл имат размислите ти по принцип.

 

Само онези, които нямат нищо общо с християнството, ще се страхуват, че светът не е християнски.

 

Колкото повече си нравствен, толкова по-малко си милостив.

 

На въпрос от майка му дали ще се видят отново в отвъдното големият математик Курт Гьодел отговаря (цитирам по памет): Това е несъмнено. Инак няма никакъв смисъл човек да бъде надарен с толкова много възможности за развитие и за общуване.

 

Няма как човек да „разкаже“ себе си на другите, ако не е съгласен предварително да бъде „разказан“ от другите.

 

Един от основните проблеми на съвремието, струва ми се, е това, че е загубило чувството за мяра. Всяка сравнителна степен за него е обидна. Вероятно това е и една от причините да си измисли мита за „извънземните цивилизации“. Нещо, пред което хем да се „смири“, хем да го мисли като „нормалност“.

 

Чистата влюбеност в собственото мнение говори само за влюбеността, но не и за мнението.

 

В един базисно мислен аспект мъркането на котката е по-СЛОВО-охотливо, отколкото купища човешки слова.

 

Една от най-тъжните думи на този свят е думата „цивилизация“.

 

Колкото по-налудничава е една мисъл, толкова повече са рационалните й опровержения. Това само по себе си е смешно и абсурдно, но показва какво тъкмо разбира днешният човек под „рационално“ и „логично“.

 

Не е важно да мислиш по принцип, а да мислиш съсредоточено – нещо, почти невъзможно за съвременния образован човек.

 

Безсрамникът не е човек без качества. Напротив, безсрамникът е човек, чиито качества са се превърнали в баналности.

 

Само нещастник, който току-що е научил простата връзка между акордите, ще започне да учи другите на музика.

 

Съществуват базисни промени в отношението към сериозното. Дали ще е музика, рисуване, философия или наука. Ще се намерят достатъчно хора, които да ги обяснят, така че да бъдат „ясни за всички“. Това е тяхната мантра. Разбира се, това не е възможно по принцип, само че тогава и те няма да бъдат възможни.

 

О, Боже мой, какво трябва да бъде времето, хората, възпитанието и пр., за да направят така, че онези, които нямат капка талант, да си мълчат.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Валери Вергилов – Хераклиада (Поема)

 

В началото е краят ми,
ако разбирам правилно,
защото всяко слово
е минирано с неразбираемост.
В началото е краят,
но и началото и краят са моменти –
кои тогава са моментите
преди началото, след края,
как в танца си
материята и пространството
пораждат всеки миг,
и как събират всички мигове
в неспиращата разточителност на времето?
Началото и краят
са моменти времетраене,
което може и да е било,
а може и да бъде,
или е сега.

Дъждът се свлече
като мокра кожа от небето,
заля земята ласкаво и спря,
озон полази сладко
в ноздрите и по небцето ми,
а от утробата на облака се пръкна
ново слънце,
проблесна, заискря
и стопли локвите наоколо,
съблякох мокрите си дрехи
и се затичах гол,
изплискан с кал, заливащ се от смях,
незнаещ още,
нищичко незнаещ,
щастлив и неразбиращ
еректилните капризи на плътта.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил това желание
и този първи порив за любов.

Така посрещаме сезоните,
преди да ги изпратим,
накичени с червено-бели мартенски конци,
по кукерски носии, със сурвачки,
разчитащи на тяхната обозначителност,
на тяхното започване и свършване;
но ето че сезоните са просто земен ъгъл,
наклон от 24 градуса
в оста на планетарното въртене,
по орбитата на едно завръщане в началото,
или едно започване от края;
сезоните се стичат
по паралелите на своето времетраене
от равноденствия, слънцестоения,
дълбоки хладни вирове в свирепа жега,
градушки, зреещи череши, лед, цъфтеж,
заблеялото агне, прокобващата кукумявка,
прелитащите за поличба прилепи,
уютът в кухнята през зимата,
до огъня, край който се разказват
измислици и сънища,
събиращи във себе си
моментите на всички времена,
които са били,
които може би ще бъдат,
но са сега –
все още неразказаното и неразгадаемо
сега.

В чаровна царевична вечер,
омекотена от свила,
пулсираща от свирки на щурци,
нагазихме до коленете
в контрабандната вода,
под кожата ни
мускулите оживяха и лъщяха,
като живак се плъзгаха
по струните на забранените срекмета;
как мрежите изпляскаха
по пълнолунието на водата,
и ги извадихме,
и бяха пълни с улов
от сребърни, подскачащи звезди.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил две чиги и един бодляр.

Началото и краят и новото начало след това –
така моментите съставят
протяжната несъстоятелност на времето,
докато вътре в тях, в ядрото им
остава скрит зародишът на всяка вечност
без памет, без история, без име.
Безбройни са геологическите мигове на пясъка,
които всъщност са епохи,
но са моменти
от прерастване на пясък в камък,
последвани от малките моменти
на катерене на камъка
по сикурати, пирамиди, катедрали и джамии –
възземане към вечната божественост
на всеки миг,
преди разрухата,
преди обратното превръщане
на камък в пясък,
в последното човешко времетраене,
отмервано от пясъчни часовници
и освидетелствано от примигващи звезди.

Зората прибледня и се процеди
през клепките на хоризонта,
светът започна плахо
да разкрива свойта видимост,
из тъмното се появиха
смътни очертания…
така ли светлината е възникнала за първи път
(се питах)
и чаках, за да се явиш,
за да те срещна там, тогава,
и да ти подаря очите си
и ето този тук единствен миг.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Христина Василева – Морето и сипеите

 

Невинният и художниците

I
Не помня в противоборство с теб да сме били, римлянино –
с подобни хватки слабохарактерните се венчаят
зная попадал си в ръчичките й и все пак има ли човек, когото слабостта не е държала
орех костелив си беше, но не и вироглав
вкусът ти различаваше между свещена и друга простота
присъствието ти същности променяше
страхливците не губеха достойнство, на подлеците омекваше насладата
отлично се познавахме, Джовани Батиста – зависехме един от друг
останалите посветени бяха
испанецът и ирландецът – майстори на болката и светлината

Обезсилен и немощен с криви крайници на старец
сухи отвърстия, обелени нокти, окапали зъби
олетели вежди, мигли, коси
черни петна по кожата жълта – кожа или прегоряла хартия
за оплакване си, Инокентий
разбира се не го търсиш, не ти и трябва
не, пленник не си ми, не можеш да бъдеш
спътник разбира се другар –
в силата си ме позна и прие ме смирено, мъдро
пред портрета застанал виждаш всичко това
вече го нямаш
гледаш смело, не ти мига окото –
слава, величие, мощ
виж се там – този портрет е най-ценното, останало ти от понтификата –
още от първия поглед разбра го
въпреки че възкликна навремето като за пред хората
„Твърде реалистичен!“ и така остана по табелите и архивите
всъщност не толкова отдавна –
само пет години оттогава
като вечност бе за теб –
сделки, преговори, вражди, нововъведения, данъци и такси
финансиране на скъпите водоснабдителни проекти
изборът на Бернини по препоръка на Олимпия –
твоята господарка, господарката на Рим –
нищо че той бе официален скулптор на съперника ти Барберини
бюст ти извая, в знак на благодарност
Фонтана с четирите реки –
фонтани вместо водонапорни кули
фонтани-помпи – да изтласкват тибровите води отвътре градските стени
за вдигането им на римляните от къшея откъсна
данъка върху хляба им увеличи
грамажа на самуните им намали
тогавашните римляни от насъщния лишаваха се, а днешните печелят от това
настоящето винаги плаща вечността
и тази сметка ти пое

Шапката, очите, ухото, устата
ръцете, пръстенът, писмото
дантелата, наметалото
така придворният художник на испанския крал нарисува те
по време на второто си посещение в Рим
Мощта на властния – опиянение на покорните
Презрението – дом на презрените
Дългът – винаги носещ леката насмешка (или помръкнала усмивка) на загубата
Ловкостта и лукавството – самочувствието на дребнавите
Енергията – мимолетен екстаз

Сега си болен, сам, затворен
всъщност най-после сме сами и
любовта
отдавна друг иззел е папските ти функции и в
политиката и по верските въпроси
излишни са и знанията и опитът и харизмата ти
енергията отляла се е
злото и доброто са на заден план
там винаги отива най-накрая
всичко по местата си
Тишина
Тук владее светлината

II
В скута ти, Памфили, настаних се
отвесно отдясно и безмилостно скочих
забърсах отгоре модзетата
отнех от папския пурпур, за да я осветя още по-ярко –
бляскаво сърце искри на гърдите ти извадено на показ
алено по краищата
кърваво по гънките
могъщо, бяло
отразяващо моето невидимо отгоре падане и
удържане на момента на изригването ми
зенита ми
тежа ли?
Толкова тежиш, колкото на седящата Мадона, трон за Бебето Исус, Той тежи

Четири века по-късно, пак през 50-те
един ирландец, Франсис, роден в тъмния октомврийски Дъблин
с ексцесия в живописването до пределното изчерпване на тема и сили
не издържá на заряда на монолитното ми светещо сърце от 1650-а
разкъса го
разпарчетоса го в отвесни решетки от рентгенови лъчи
приклещващо те отпред и отвред в лазерна клетка
и пусна те отвисоко
така както по-рано испанецът мен спусна отгоре, но
за да облея тялото ти, да го събера, да засвети
интегритет на завършената личност в целостта
така ирландецът тялото запрати в
решетъчния асансьор на моите с метален блясък лъчи-тръби
натисна копчето и клетката мълниеносно полетя към бездната
усещане, казва, което не идва изневиделица, рязко, а бавно се спуска,
нежно обгражда те
и мракът на ужасения му вик ме погълна
интегритет на завършената личност в разпокъсването
Няма Джезу Бамбино, няма Мария, нито седнала, нито права
Царство на Любовта

III
Уединен си отдавна в странична капела на
твоя от столетия загубил величието си дворец на вия дел Корсо
подът – фигурална комбинация между резидав и керемиденорозов мрамор
стените – гълъбовосин мек плюш, уютни, светли
обрамчени с позлатен дървен обков на осмостенника
таванът – отворена към небесната светлина октагонална амбразура с флорална решетка
луксозен вечен дом в центъра на вечния град
достоен за непокътнатостта на частното притежание
богата фамилна гробница
стилна и непоказно пищна, семпла но силна
отговаряща на гълъбовочерния ти изпитващ поглед отдясно
изискващ тогава и сега
изискващ завинаги

„Troppo vero!“
звучи от аудио-гида на милионния китайски турист
подал любопитно глава иззад вратата
не му се сърдиш

05.08.2018

 

Морето и сипеите

Цял живот стреми се морето към кафявите сипеи
Само тънка ивица пясък е помежду им
Стреми се, дърпа се непрестанно натам,
но и най-бурният прилив през зимата, когато аха да ги стигне,
пак закотвя го с въжето на отлива
усмирен е безупречно порива
Морето владее морето

На сипеите от чакане им порасна трева
стоят подредени в шпалир
войници без пушки и знамена
Остарели войници, с много лета
Стоят и чакат командата
И командата им е да чакат
Нищо, че от самото начало е ясно
че тънката ивицата пясък е граница –
Граница прозрачна на въздуха
с който в замаха крилете на птицата се пресичат и завихрят летенето
Граница прозрачна на режещата мед на
умиращата си нощ в утробата на медното утро
Чаша прозрачна до устните на момичето
през която прозира на мъж силуетът
Предел на сгъстеното време
Предел на нищетата отнемаща пълнота
Пределна нищета
Край на пълнотата изпълваща нищета
Крайна пълнота

Морето е пълно със каменни черепи
Големи и малки, всякакви видове
(Диамантите са за сушата)
Отворите и отсъствието на затвори е най-важното
Отворите с техните форми на входове, изходи,
стълбища, куполи, колонади, канелюри, розети и фризове,
фронтони, часовникови кули, камбанарии, витражи, тераси, фонтани, градини и пинии –
на колкото повече дупки и шупли и прорези е повърхността, толкова по-ценна е
През мраморните и медните черепи безпрепятствено преминава морето
навън и навътре
Морето пази свойте богатства и своите залози на дълбокото
и трудно е изпод пясъка да ги изровиш – там морето непосилно тежи
а на повърхността отвлича вниманието с игра на отблясъци в тихите утрини или
за любителите на драмите – с ревящи прибои в бурните вечери
Който тайни умее да пази, той и приятел може да бъде
Морето е майка, баща, сестра и най-верен приятел
Това е своето копие, на което поета обляга се
Морето дискретно вълнува
Кръвожадно е често вълнението му
и сипеите го чакат

***
В подножието лежа на глинестите сипеи, които някога едно били са с морето
с лице към желаещото ги море
с тялото си да ги свържа искам

Нека чайките безспир кръстосват помежду им
в полета им са въздушните милувки на утрините им и
пожелания за лека нощ един към друг

Нека капчиците ситни от разлюлените вълни
вятърът отнася освежени към пресъхналите сипеи
и ги разхлажда и росни буди в утрото

Нека шептят разбиващите се вълни ту яростни ту успокоени
Нека сипеите попиват гласа до най-тихия му звук, до най-неуловимия му тремол и
отговарят меко умиротворяват го

Тялото да прелее копнеещата вода в очакващата я пръст и копнеещата пръст в очакващата я вода
В улей да се превърне, в подпочвена жила, в подводна река
Тяло в пръст
Тяло във вода
Тялото при своите да се върне

6.10.18

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Владимир Сабоурин – Поетическо призвание

 

В пустошта само лицето ти

1
В пустошта само лицето ти
под мрежа от далекопроводни кабели

2
В пустотата само лицето ти
под рояка оптически жила на социални мрежи

3
В пустошта само лицето ти
под стъкленеещото око на китове самоубийци

4
В пустотата само лицето ти
под погледа на аватари на анонимни автори

5
В пустошта само лицето ти
под кофражите на труда във вечни ледове

6
В пустотата само лицето ти
под енцефалограмите на борсови индекси

7
В пустошта само лицето ти
оплискано в кръв от смъртните ми грехове.

 

Сега какво ще кажеш за истината

Пусто небе над безвидна земя
Невидима долу преди буквата да удари валяка
Октомврийски щурец обаждащ се гръмко
От нищото пишещата машина на баща ти
Небето свило се на свитък

Сега какво ще кажеш за истината

За индуцираната вирусно афония за молещото
За край отчаяние на асматичен пристъп
За бунта срещу природните закони на вдишването
Избавящия удар на буквата върху времепространственото огъване
На небесата свиващи се на свитък както е писано

 

Поетическо призвание

Момче от града веднъж баща ми прати ме
По работа на село да подбера нашата крава
От общинското пасище тлъстите ливади край реката
Да я докарам оттам на пазара за продан рано
Станах луната грееше когато поведох
Добичето към града на влизане в предградията
Насреща ми зададе се група жени връщаха се
Сигурно от нощна смяна задянах ги, а те отвърнаха
С шеги и смях попитаха къде я водя тая крава
Щом казах на пазара те предложиха да ми платят
За нея подобаващо едва продумали това изчезнаха
И те и кравата в краката си видях тогава
Лира и се ужасих дошъл на себе си разбрах
След малко че работничките били са музи
Явили ми се и платили справедливата цена за кравата
Вдигнах лирата влязъл на разсъмване в града
Разказах на баща си за споходилото ме.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Александѫр Николов & Владимир Сабоурин – Точка нула. 1876 (Поема)

 

А.

Безкрайните ловни полета от жълта рапица,
Панелни комплекси в далечината,
Гробища с надпис «ДЕПО»
Върху бетонна ограда с изрязани в нея кръстове.

Винаги ли след първото гмуркане
Усещаш носталгия по пръстта?
Тъга по Родината.

Винаги ли след първото изплуване
Проследяваш пътя на сьомгата?
Тъга по народа.

Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.
Прекосяване на предградия

Прекосяване на води
Малка смърт
Никога не избавя
От нея

Приватизацията на прехода
Експроприация на недоброволен
Неплатен труд

Докато ти протестираш
Толкова умен, толкова красив,

На север, юг и запад
Грозно, брадато и побесняло
С пяна на устата, по терлици,
За една нощ сваля правителства,
Сменя царски династии и обезглавява тирани.

Тихо, да не събудим българите.
Историята е срещу историята.

Ерос е дете
На обилието и нищетата
Нищетата е ясна
Но що е обилието

За родените след 89-а
Връстниците на свободата

Ние, които пием само горчилка
И краката ни стърчат сред тръни.

В подрязаните акации се гушат гълъби бръснат
Лястовиците върбите на пяна жабуняка на топка
Минава циганин на колело дъжда надут
На макс умен телефон барабани по химическите
Тоалетни клатушките сладоледените чадъри нестле
Римските бутафории излят с пари от новата разпадаща се
Бетон добре усвоени от корпорацията бяло борче джудже
Само турски имена издълбани по беседката с кирилица
Щъркелче се учи да лети ио помага на бръснещия дъжд
Да отнесе остатъка от главичката на глухарче вече
На полумесец тъста ни пресреща строг в униформа
С бадж пред някаква институция купувам земя заеми нощна
Смяна всичко затворено в шест вечерта културен шок
Няма жив комар яко пръскане за джулая немска
Клавиатура с разменени y и z трансмариска
BMW X6 СС влизане във фб от третия път
Пясъка непрестанно се свлича
Отсреща тополите на стена

Във време на малко читатели
Ние бяхме наивните слушатели,
Взели за панацея всяка дума,
Която се римува със свобода.

Военните пишат историята,
Върху обратната страна на своите шинели.

Ние създавахме история,
Която пресъздадоха дезертьорите
В своите даскалски поеми.

Онези, които си струваше да пишат, мълчаха,
С изгорели ръкописи или рани по гърдите,
Загиващи по коптори и по канавки,
По общежития, предадени от брат или татко.

Историята е срещу историята.

Лъвът върху знамето мълчи,
Смьрть или свобода, свобода или смьрть
Се чудят толкова и толкова хора,
Докато един – върху примката – виси.

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Девствеността затова е девственост,
За да може да се провери.
Девствеността затова е девственост,
За да може да се отнеме или опази.

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро
Хората сме безсрамни в смъртта търсим
С пречупващ се поглед очите на другите дори
На медицинския персонал на персонала на терминалния
Хоспис изпод ципа на чувала за трупове търсим
Чуждия поглед вместо торбичка за смет
Използвана като ръкавица и друга използвана
Като торбичка за смет милосърдната мисъл
Пред зловонието на контейнера котки да не докопат
Трупчето милосърдното дело на връзването на торбичката
И рязкото мятане по-назад, по-навътре

Френски орнитолог
Преживял хаитянската революция кръщава
През 1817 южноамериканско колибри
Разпространено в аржентина бразилия
Парагвай уругвай florisuga fusca
Черен якобинец

Гравитационна вълна
От съкрушителен мах на криле

Историята е срещу историята,
Тихо да не събудим българите.
Революцията е близко

С надуваема възглавничка
Около врата шества праисторическа игуана
През терминала дестинация рая
На миналото и бъдещето

Историята е преди мълчанието.

Открий тъгата на народа си
В безмълвното изкачване на сьомгата
По течната вечност на водата.

Някой се бои да възлезе до извора
Но богатството води началото си
От морето търговията с роби
И робството икономическия фундамент
На революцията

 

Б.

Линията свързваща запада
На кацащите самолети
Алуминия в пещта на залеза
Безкрайната сянка на ио с изтока
На пътен възел детски аутобан опал
Настъпващ мрак в който се отправяте
По ботевградско шосе на работа

Ето го урока на историята –
Достатъчно ясен за всеки, който може да изчете
Синтезираната в няколко реда истина,
Изстъргана от вътрешната част на военна каска,
Няколко века след отсичането на главата.

Неразпознаваеми в предутринната дрезгавина
Същества солта на земята
Тук вечно мирише на застояла пикня
И циганите на сапун тук нацията
Очаква своя холандец месия в суичър
Малолетната си шехина малцинствена

Нощта не минава
По лъчащата в тъмното ламарина
Тътен на кухненска котка на спа хотел
Трополене на контейнерен плъх
Тигел на нощна гостенка
Тупване на скакалец

Борба за бъдеще, история и истина.

Във френските плантации
Край сантяго господарките говорят френски
Робините йоруба белите жени безгрижно се събличат
Пред негрите като пред кучета коне
Мебел бъбрейки преди лягане за бунта
В париж не ви ли е страх, че те чуват
Кучета коне мебел разбираща френски
Те чуха съобщението за превземането
На бастилията пристига в гетата
През септември

Те заравят пръсти в сладката плесен на миналото,
Те смущават кошмарния покой на масовия гроб,
За да изучават нечия борба за бъдеще, изгубила значение.
В настоящия момент занимаваща само умовете на изследователите.

Ето го урока на историята, предаден чрез пътните бележки
На Джанюариъс Макгахан за Баташкото клане от лятото на 1876

Огромно количество частично обгорели тела лежаха там,
Техните овъглени и почернели останки,
Натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван,
Правейки го да изглежда още по-нисък
И мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела
Бяха прекалено страшни за гледане.
Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи
И все още висяща плът, гниещи заедно.
Глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта,
Кости на деца и пеленачета.

Но кои са убийците?

Едни твърдят – редовната турска армия,
Изпратена да срине до основи Батак,
Други казват – българомохамедани от съседно село,
А народът мрази всички поравно.

Историята е срещу историята.

Последните зверства на август са тихи
Шумоизолираните напечени предградия
Кървави полушария до стоварените от тировете
Късни хекатомби отмаляла кофа на багер отмаляла
Трамвайна стрелка отмалели опаковани в паяжини
Бледи паразити куп отработено кафе край капанчето
Ухае на несправедлива търговия мирен преход

Кристален като логикофилософски трактат
Фиорд смъртта не е събитие от живота
Рибата тръгва нагоре по реката

Дай ѝ забранени плодове, но не я гони от Рая.
Дай ѝ хиляди мъртви трупове,
Но не посочвай лицата на палачите.

Какво може да каже един поет на своите читатели,
Как може да им посочи истината ако сам не я знае.

Как да им каже: Да, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите?

Историкът съчинява първа условна истина,
Която съществува в университета
И втора за учебниците по история.

Поетът създава една условност,
Която служи като притегателен център за повече хора,
Защото не нарича инакомислещите лъжци.

Да, знам, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите.
Дори бащите ви – един друг – да се държат за гърлата,
Дори бащите ви – един друг – да се обвиняват в измама,

От Исус насам този свят принадлежи
На сина, а не на бащата.

Дърво между мантинелите
От едната страна се слиза надолу
В долния свят уморения бетон на пътен възел
От другата се излиза нагоре
Към горния свят на скъпия екстаз на хирургически
Осветените платени съобщения короната му
На нивото на изроненото бетонно чело на надлеза
Ствола в прибоя на неспирното
Двустранно отминаване

Кръг първи на първа линия неспирен пътникопоток
На средностатистически междукурортен пътен възел

Кръг втори изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високи цени на петрола духовността руските пенсионери

Кръг трети братска реч
На винаги вече отново големи братя и сестри откъм тенискорта

Кръг четвърти публично държавни
Ведомствени бунгала от стария режим

Кръг пети пояс гниещи ябълки дивачки
(Подкръг плътна ивица джибри ферментиращи джанки)

Кръг шести зона възврели бели черници

Кръг седми мечо грозде врящата смола на смърчовете

Кръг осми частна собственост
На еди-кой си хотел на сина на еди-кой си

Кръг девети (оловен емпиреум)
Наклоненото блюдо от бяло злато на морето

 

В.

Точка нула
На солипсисткия свредел мигновено прехождаш
От авангардистката претенция към обществото на спектакъла вярата
В непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа

Вярваше в добре организираната по градове мрежа
От тайни революционни комитети,

Но природата и природата
На човека е проблема техниките на мрежата неговото
Разрешение организацията е всичко
Руска религиозна психология 2.0

Съвършената организация
На теологията на любовта

Или черните якобинци
Истинско откровение за българската
Франкофония гюловия и тютюнев рай поредния
Рай на неоколониализма
Класовата борба в колониите
Тъй ясна и отчетлива в метрополията
Заплетена тук като свински черва в мирен преход
Робството монопол на френските пристанища
Ида от бордо мразя неоколониалната позорна
Русофилия позорна франкофония

Историята е срещу историята.
Революцията е близко.
Тихо да не събудим българите.

Смяна на посоката
С цел завръщане към началото
Събуждайки се, спомняйки си

Мъчително бавния залез
Над детройт под лъчите на автомобилостроението
От страните на изгряващото слънце ти подцени
Лидерството на черните blacks in general
И на негърската работническа класа
В новата u.s. революция заложи
На белите деца от добри семейства
Вместо на league of revolutionary black
Workers & dodge revolutionary union
Movement звучащ като drum & bass
Inner city voice на детройтските негри
В chrysler’s dodge main plant някога бил
Гордостта на автомобилостроене въплъщавало
Една невъзможна мечта в епохата на добре
Обоснования страх от бунт в циганските гета
Съгласно прогнозата на троцки
За революцията в сащ

Сън в съня

Началото е целта
Преследвана докрай
Ако щете

Ще стигна до началото,
Ще се събудя

В часа на пан
Видях стопанина
По-суверенен отколкото зелен
Пулсираше диханието му
Зад ушите господаря
На империи на зноя
Прие парада на всеприсъстващото
Лято върху величествена еспланада
От нажежени плочки минаващ погледа му
Немигащ в безкрайна перспектива отминаващ
Във врящо мечо грозде
Гъсталака неизгарящ

Нов трикольор над буркана
На автоматичен портал на затворен комплекс
Нов трикольор над портиерската будка
Нов трикольор над избелена белоснежна муцуна
Навирваща се на изхода на подземен гараж

Нов трикольор над китаеца проснат в жегата
Пред задния вход на квартален ресторант
Нов трикольор над застиналия панелен прибой
Нов трикольор над нацупена девственица
Нов трикольор над блаженството на курвите

Над ръчичката ти
Повдигната с дланта нагоре

Края е близо
Не спираш да мяташ
Епици

Поезията
Е неразделно свързана
С теологията
Метафизиката
И мистиката

Смърт на поезията!

Нов трикольор над изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високите цени на петрола духовността държанките
На средния ешелон олигарси

(Сонет за твоята усмивка)

Усмивката ти е цимент, вода и пясък,
Усмивката ти е трошен камък или речен чакъл.
Усмивката ти, впрочем, е портландцимент,

Но не се получава от калциев карбонат, глина,
Мергели и котелни пепели.
Във водите на твоята усмивка няма вредни примеси,
Водата на усмивката ти е почти питейна –

Усмивката ти е олекотен (от 1800 до 2200 kg на m^3),
Дребнозърнест (с максимален диаметър на зърната < от 10 mm),
Високоякостен железобетон от III група.

Подложен на прякото въздействие на атмосферните условия,
Включително и на отрицателни температури зимата,
Е винаги толкова здрав.
Не съм виждал нито една пукнатина в усмивката ти.

(Равденски сонет)

Площадка от стария режим
Пукнатини в античния бетон
На космодрум ръждива катерушка глобус
Разцъфналите чворове осеяли дървено корито на допотопна

Стръмна пързалка замиращите осцилации на мастодонтна
Люлка с оцелели дървени седалки лице в лице
Ти седиш ръцете в мъничък скут стиснати устните
Погледа в нищото за първи път на жена

Отговаряща за връзката между еоните
На морето късния развит соц мирния преход
Към капитализъм ентропията на угасващи

Несмазани с десетилетия махове
Интерфериращи с виненобагреното отместване
На ранната архаика на морето

Клони към края
Pax augusta
Иде септември

Къде е Родината?

Иде смуглия апокалиптичен сънародник
С германска овчарка

Къде е Родината?

Иде смуглата катехонна съотечественичка
С чисто бяла каракачанка

Къде е Родината?

Иде смуглото антихристово съродинниче
С питбул с намордник

Къде е Родината?

Смяна на модела, покайте се

Септември сега е във фототипните издания.

Мязаш ми на мангал
Мязаш ми на чернилка
Осиновена от българи

В часа на чифутскомангалския заговор
Има надежда за теб

Има надежда за теб
В ground zero

Ръждиви и златни останките
Пред лицата на жълтите смайлита
На шамандурите клюза оченце на черна триера
Пощаден от графити правия текст на гуано
Отделен от туловището развят ръждив парцал
Татуировка на застаряла кожа ти сънуваш
С метално яростно стържене заседнал
Завинаги в мекия пясък северен
Детритусен плаж натрошените
Бръснарски ножчета на черни миди

Vita contemplativa за теб е
Другото име на смъртта

Някой се бои да възлезе до извора
Някой е търговец на оръжие от бившите републики
Някой свършва върху мъничкия рай на стъпалата ти
На дете размахващо издължените си крака
Легнало по корем пошибващо пред себе си минутите
С върбова вейка като сестри преди вечерната целувка
Но нито една не е напълно сходна с другата богатството
Води началото си от морето

Следва четвърти сонет
В който сьомга от норвежки развъдник оплаква участта
На семейство български гастарбайтери

Нашия цикъл от зрънце
В кристалния извор надолу
До устието солта на земята на бащините
Води маточната топлота на гълфстрийма опасващ
Света като океана на древните пътя обратен нагоре
До извора смъртоносното хвърляне на семето производствения
Цикъл на норвежки остров завод затвора на садките горко им
На мъжа и жената дошли от бедния юг тук трудът прави
Свободен две смени при минус пет горко й на жената
Която почиства филето горко на белите дробове на мъжа
Вкарващ с мотокар плътта ни в камерите за шоково охлаждане горко им
На мъжа и жената дошли от топлия юг на нашия остров
Завод леден ад заради зрънцето
Бъдеще на децата си

Разноцветни олющени ръждясали
Паралели и меридиани
На катерушка глобус оръфаната астролабия
Инкрустирана в изумрудено зелено
Затворена повърхност без граница
Ти си центърът на сферата
Чиято повърхност е никъде
Катериш се към северния полюс
По стълбата диаметър вселената се свива
През обръчите на паралелите
До една единствена точка
Времето стои неподвижно там
Ръждиво и зелено
Шеметното завихряне
На меридианите ни оставя
Все на същото място

Ще отскубнеме мъртвите дървета,
Ще изчистиме града,
Ще последваме сьомгата.
Ще отсееме слабите вейки от силните.

Ще строшиме прозорците им,
Ще изритаме вратите,
Ще последваме сьомгата.
Ще пуснеме душовете, ще загрееме фурните,

Български етнически модел 5.0 –
Чакам педалите и мангалите, и евреите,
Чакам да ги последва сьомгата.

Би ли искал да видиш България отново на три морета,
Приятелю?
Всичко, което трябва да направиш, е да последваш сьомгата.

Нов трикольор над магистрална малолетна от малцинствата
(Там близо край град луковит)

Осиновена от българи
Зашлевена през устата
От четвъртия конник
Бледоликия му кон
Крайчеца на опашката му

Има надежда за теб
В точка нула

Много от робите
Направили революцията
Бяха прекосили водите

Богатството води началото си
От морето болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен продължаващия да съществува
Клон на болкан енд блек сий шипинг къмпани лимитед
В хамбург преместването през 2005-та на седалището на булхимекс
Вече собственост на тим във франкфурт на майн на около 200 метра
От двата черни монолита на дойче банк богатството води началото си
От задграничните фирми на дс

Без въпроси
За произхода и легитимността

Водната повърхност сива почти бяла не
Както е близко до ума и казват немците синя
Чайките привинтени в гофрираната ламарина

На избледнял измит от прехода калкан
Научно-техническата революция дело на милионите
В социалните мрежи революцията е близко

Пепел виждам пепел
Сенки от пепел под краката

Ти си сладост ти си ухание
На горска ягода напечена
В усойното си скривалище

Това са очите ти – метеорити,
Божа сгур, небесна шлака.
Сплав от гъвкав алуминий,
Черно желязо и силиций.
Сребристоматов, син отблясък
Върху двете кръгли оси,
А във всяка ос – по ореол –
От ковко, жълто злато.
Сплавите лежат в гнезда,
А всяко от гнездата е излято
Във форма на клепач, където
Двете половини на звезда,

Преломени от ръцете на богиня,
Ме гледат с най-човешки поглед.

Революцията се подчинява
На принципа на удоволствието

За родените след 89-а, връстниците на свободата
Същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии
От Рая на правоверен,
Взривил се в самоубийствен атентат

Но Раят и Раят
В представите на хората е проблемът.

Навътре е назад
Сънно огледало течна вечност в тъмното
Потънали съзвездия от крясъци на птици

Вместо да задаваме въпроса:
Какъв си ти, че искаш да ме направиш друг?
Няма ли кой да пита:
Какъв съм аз, че искам да остана същия?

Ако се пренесем назад във времето –
Как е започнало всичко?
Какъв е този подвижен народ,
За който говориш?

Пръст от копитата на коня и вода от мократа
Козина на кучето,
Така ли се строи държава?

Кой номад ще строи от камък
И ще пише законите си върху него?

Накрая ще излезе, че Родината се мести
Само пред очите ти,
Ту по-наляво, ту – надясно,
Ту към миналото, ту към настоящето.
И все не можеш да я уловиш, изплъзва ти се.

Добре прави онзи, който говори с дърветата,
Но не и ако първо е прерязал всичките им корени.

Ако исках да променя света,
Бих изместил центъра на историята
Под някое дърво в спокойната провинция.

Майка ни е млада. Не е побеляла и не плаче
Над трупа на своя син.
Кой пролива кръв?

Посочи ми някой способен да пролее
Собствената си кръв?

Трудно ми е да повярвам в невинни жертви.

Кой ще оголи историята? Кой ще я пренапише?
Кой местен предател владее
Кодовете на познание?

Такива предатели да имаше!
Лишени от идентификация
Сегашните останаха да пъплят по дървото
И не могат да събудят майка си.

Богатството без познание носи мъка.

Ако се пренесем назад във времето
Как е започнало всичко?

С пренасяне още по-назад във времето –

Една провинция преди това
Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.

Родината е близко

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Иван Маринов – Възвишение – разсуждение и револуция

 

Филмът „Възвишение“ разполага с внушителен митогенен потенциал. Сините небеса, раздирани от сребристи облаци, могъщите стволове на дърветата и твърде очакваната героична смърт ни натрапват с цялата си архетипална тежест чувството, че сме попаднали на поредния грандиозен идеологически разказ за миналото, прикрит зад алибито на фикцията. Карнавал на образи-емблеми, който цели да ни измами или индоктринира… Може би модна, но прекалено недодялана схема, за да подвеждаме когото и да било с нея.

Далеч по-плодотворно за нашите цели би било предположението, че смисловата тъкан на филма е конструирана съобразно двояката природа на своите означения. Напрежението между „художествено намерение“ (Панофски) и „художествен израз“ (Варбург) е естетически еквивалент на изведената в заглавието политико-теологическа диада. Привидно „Възвишение“ изговаря намерението за революция, а всъщност изразява нейната вътрешна невъзможност. Невъзможност на поне две равнища, тъй като револуцията, дори в модуса на очакването, представлява състояние на извън-ред-ност, взривен момент, а не траен всекидневно-житейски порядък. Напрежението обаче е само едно от възможните отношения между разсуждение и револуция. Играта на идеи-философеми наподобява танц, в който устойчиво е единствено движението. Така например за Димитър Общи идеите разсуждение и револуция представляват пулсации по йерархичния вертикал, дейности с мощен ценностен и властови заряд, които поради това са обект на табуиращи забрани („Не разсуждавай!), ergo достояние на малцина. Но ако е за малцина, що за революция е револуцията? Политически акт без излаз и последствия, естетическа игра, измислена от малцината, нарекли себе си народ, тя е предназначена единствено и само за тях (От народа за народа!). Впрочем всяка игра става нетърпимо сериозна, когато гарант на правилата ѝ е залогът на смъртта. Наистина ли без излаз? Принуда към себетрансцендиране, револуцията е фантазмен образ на смъртта-желание; danse macabre: зловещ егалитаризъм на умрелите. Понякога политиката започва след смъртта. Но не разпознаваме ли тук един фройдистки сюжет?

 

Кратко теоретично отклонение

Сложната природа на табуто е предмет на някои от най-вдъхновените редове, излезли изпод перото на Фройд. Понятието табу приема в психоаналитичната теория двойна функция. То представлява морален закон, който „не е нищо друго освен „категорическият императив“ на Кант, който действа като принуда и отхвърля всяка съзнателна мотивация“ (Фройд 2013: 10), от една страна, но и единство на свещено и нечисто, от друга. Според Вунт в примитивните стадии на табуто все още не е съществувало разграничение между свещен и нечист[1]. Общото за свещеното и нечистото е страхът то да не бъде предизвикано. То е демонично, а не свещено. Обект на постоянни табуиращи забрани са жреците, вождовете и мъртвите, продължава Фройд. Нека обобщим: в нашия сюжет съвпадението на противоположностите не е резултат на вторично сдвояване, а състояние на изначална недиференцираност или манифестация на рудиментарен религиозен опит. Съществен момент в митогенния процес е диференциацията между свещено и нечисто, разграничаването на сакрално и обсценно. Митологията притежава памет за дълбинните си пластове, но тази памет в никакъв случай не разкрива „обективната“ митологична генеалогия. Представителите на преодолени или отмрели религиозни системи винаги преминават на по-ниско йерархично стъпало, за да легитимират чрез унижението на подчиненото си положение величието на своите победители. Митологичната памет функционира като диалектически процес на увенчаване и развенчаване, аналогичен на енантиодромията или на Хераклитовия „закон за протичането назад“. В последна сметка пътят на културния (в нашия случай художествения) герой винаги опира до една от следните възможности: приемане или отхвърляне на бащиния завет; убийство или възпоменание на бащата. Вероятно някой би казал: „Но какво общо има това с револуцията?

 

Баща и синове

Спомняте ли си сцената, в която Димитър Общи, застанал пред четата, разказва[2] за пикаресковите си пътешествия из сръбските земи? Някъде встрани виждаме Гичо и Асенчо, които си говорят нещо. Асенчо не вярва на Общи: странна ситуация, която става тревожна, когато Гичо разкъсва крехкия воал на приватния разговор, за да изрази Асенчовия скептицизъм. „Ако желаеш, и ти можеш да си като мен“, завършва Общи своя отговор към Асенчо. Не по-маловажен жест от предаването на писмото, предназначено за Левски. В случая разпознаваме особена ситуация на бащино-синовна връзка, при която бащата приема функцията на властова фигура с подчертана маскулинност, разполагаща със завиден репродуктивен потенциал. Бащата с прилежащите му символни атрибути като власт, ред и слово е белязан от задачата да до-оформи в квазидемиургичен акт вече съществуващата политическа вселена. Но тъй като в атавистичните пластове на религиозното чувство божествеността се характеризира с отчетлива динамичност, бихме заключили, че в началните фази на своето историческо развитие динамичността и потенциалността са изразявали по-старо синкретично политико-теологическо понятие. Ураничният бог-баща изчерпва своята действеност в подчиняването или убийството на света-майка, за да се оттегли в покоите на абсолютната трансцендентност.

Общи обаче се оказва мнимо божество, оставило завета на предателството. Всяко политическо предателство е дирижирано от прагматизъм, когато е извършено за първи път. Повторението превръща действието във възпоменание, а грешката – в култ, понякога дори и пряко волята на своите деятели. Въпреки привидната си простота фигурата на Асенчо изразява цялостна телеологическа схема на историята, по-близка по дух до Кант[3], отколкото до Хегел. Асенчо обитава втечнено морално пространство, в което – съгласно етиката на утилитаризма – добро е всичко полезно, а полезно е всичко, което носи удоволствие. Той е изцяло природа и неслучайно тъкмо физиологията (нека си спомним сцената, в която го виждаме с изути гащи зад храста, докато слуша как Гичо чете любопитни квазинаучни басни за връзката между дължината на дебелото черво и храната) представлява негова сърцевинна характеристика. Затова и близостта на Асенчо със стария кон дядо Иван е напълно правдоподобна. Убийството на дядо Иван е спусък на отмъщението, гилотина на предателството.

Възмездяването на дядо Иван не е акт на хуманизъм или изражение на свещен вегански гняв, а структурна необходимост. Появата на първата пукнатина в монолитността на патриархално-аграрната социална система съвпада с преосмислянето на отношението към средствата за производство, а оттук и с трансформативното превръщане на домашното животно в домашен любимец успоредно с породените от движението на капитала технологични нововъведения и тяхното постепенно разпространение. Другаде имах възможност да щрихирам някои аспекти на социалните последствия от навлизането на пазарните отношения в българските земи през средата на XVIII век. Капиталът отменя императивите на традиционната бартерна икономическа организация на обществото, дирижирана от законите на размяната. Широкото приемане на валутата е икономическият край на затвореното патриархално общество, неговото „разтваряне“ и дезинтегриране в слепия поток на парите. Световният пазар срива самостойността на всяка култура, като насилствено свежда неуниверсализируемите културни ценности до вторичната конвенционалност на валутата. Размиването на ценностите, тяхното релативизиране и лишаване от автономност и авторитет води до разбирането, че по карамазовски „всичко е позволено“, а изборът – морален или естетически – губи своя смисъл, тъй като възможностите, които предоставя, са редуцирани до абстракцията на паричната единица или до (все още) по-осезаемия критерий на общественото мнение. В последна сметка снемането на диференциращата функция от потенциите на избора довежда субекта на упражняването му в репетиционната зала на отегчението и преситеността.

Несъмнено Гичо и Асенчо са пародийни образи, изправени пред серия от мними избори. За съжаление филмът не внушава достатъчно сполучливо апорийността на револуцията. Цялата събитийност на наратива е подчертано условна; при това границите на фикционалното пространство са впечатляващо еластични и обхващат с еднаква лекота претенциите за истинност на историографската мистификация и откровено литературното по своя характер разиграване на комични диалогични ситуации. Съпътствани от неизменния ореол на провала, действията на двамата протагонисти се отнасят към мита за „най-българското време“ така, както приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса към куртоазната литература.

Смъртта на дядо Иван погълна и изплю револуцията. Но дали новината, че Просвещенският проект е божеството на националната митология, изобретена от „Възвишение“, е толкова оптимистична? Секуларната надменност на Просвещението, както показват употребите на [съчиненията на] Ламетри, Хелвеций и Холбах, води до рационалната религия на революцията. Революцията е взрив в социалната рефлексивност, криза в епистемологическите структури. Скептицизмът на Хюм и ексхибиционизмът на Русо са душата и тялото на Кантовия трансцендентален идеализъм; Що е Просвещение? Публична употреба на разума. Ексхибиционистка употреба на скептицизма. Утопична въздишка, породена от тревожното смаляване на човека пред Космоса. Коперников преврат, „превъртане“ на смисловите механизми[4].

„Възвишение“ е вярата в утрото на Просвещението.

 

Цитирана литература:

Градев 2017: Градев, Владимир. Това не е религия. София: Фондация Комунитас, 2017.

Кант 2003: Кант, Имануел. Идеята за една всеобща история от световно-гражданска гледна точка, В: Космополитизъм срещу национализъм. София: Критика и Хуманизъм, 2003.

 Манчев 2003: Манчев, Боян. Невъобразимото. Опити по философия на образа. София: НБУ, 2003.

Фройд 2013: Фройд, Зигмунд. Тотем и табу. Някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците [1912 – 1913]. София: Критика и Хуманизъм, 2013.

 

[1] След него мнозина ще повторят същото твърдение.

[2] Съвременното разбиране за религията като „съзнателно, независимо от миналото и от традицията отношение към настоящето“ (Градев 2017: 43), както отбелязва Владимир Градев, е плод на XIX век. Именно тогава се появяват най-амбициозните опити за критическо (т.е. светско) изследване на произхода на религиите. Религията никога не подлага на съмнение своите собствени основания: затова да се говори за предсекуларна религиозна историография е противоречие в себе си. И все пак религията „помни“, но като приобщава в пределите на своя голям разказ миналото на човечеството.

[3] Срв. със следния пасаж: „Тук няма за философа друго средство освен това – тъй като при хората и техните действия не може да се предпостави като цяло някаква разумна собствена цел, той да се опита дали не може да открие в този противоречащ на смисъла ход на човешките неща някаква цел на природата; от която, за създанията, които постъпват без някакъв собствен план, въпреки това да бъде възможна една история съгласно определения план на природата.“ (Кант 2003: 11, курсив в оригинала) Написаното от Кант едва ли е първият опит за конструиране на закономерна историческа траектория зад наглед необяснимата хаотичност на човешките действия. Във всеки случай тази постановка се превръща във влиятелна тенденция за немската философия. Разривът между индивидуалното съзнание и историческия процес е фундаментален момент при Хегел и Маркс.

[4] „Просвещението винаги се разглежда като епоха на самосъсредоточаване на субекта, на Откриване на субекта. Но този процес води  и до отварянето на една бездна, или, за да не се изразявам толкова патетично, на един процеп в самия субект – напиращата радикална Другост. Този нов модел е регистриран (или конструиран) в най-висша степен, разбира се, от Кант: разривът между света сам за себе си и света за нас е конститутивен за модерния проект.“ (Манчев 2003: 174-175, курсив в оригинала) Окончателното разцепление между епистемология и онтология захвърля смаляващия се субект в безпощадния вихър на разомагьосването, за да го изправи пред враждебността на всичко, което той самият не е.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018