Алекс Томов – Мъртвите ме искат жив

 

Табелки с имена

банкери,
рецепционистки,
чистачи в закусвални,
сервитьори
и сервитьорки,
разпоредители.
всички
в този голям град.

и всички ходят
като на сън
със стъклени погледи
и прозрачни лица.
в този голям град.

много от тях
не свалят
табелките
с имената си,
като си тръгнат
за вкъщи,
след като
свърши работният им ад.
не,
вместо това
просто
се вливат
във вените на метрото,
а по униформите
и костюмите им
висят табелки, които ти казват:
„здравей, името ми е Дейв”

или

Том

или

Сандра

или

Стивън

или

Лили.

вървя по улиците
и табелките не спират да ме поздравяват.
за разлика от очите – те са мъртви.

(а има
и други
приятелски неща,
мъртви отвътре.)

отначало ми е странно,
но после свиквам
и дори
ми харесва –
създава по-дружелюбна атмосфера.
какво като е фалшива?
пак е нещо.

табелките ме успокояват.
май ги чувствам
по-близки,
като знам как се казват.
чувствам, че можеше
дори да сме приятели
в един друг живот,
а може
в
един друг живот
и да сме били.

чувствам се
като в група
за взаимопомощ –
„здравейте,
името ми е Стивън
и съм пристрастен към секса”

„здравей, Стивън”

„Здравейте,
името ми е Лили
и съм пристрастена към наркотиците”

„здравей, Лили”

„Здравейте,
името ми е Служител
и от десет години не съм имал живот.
лекарите ме обявиха за мъртъв”

„Здравей, Служител”

(имам чувството,
че всеки момент
някой
от тези
банкери,
чистачи в закусвални,
рецепционистки,
сервитьори
и сервитьорки
или разпоредители
ще ми
подаде
брошура,
която
да ме пита
знам ли
смисъла
на живота си,
познавам ли истинския Господ
или пък
ще ми
предложат
да спася живота си
в дванайсет стъпки.)

 

Мъртвите ме искат жив

имах доста странен сън:
труп на носилка.
на мъж около четирийсетте.
лекарите се мъчеха да го спасят.
лицето му беше сиво,
не изглеждаше да диша.
парамедиците се суетяха
около тялото
и сините им дрехи с
червени надписи
се стрелкаха
пред очите ми.

човекът май умря.
лекарите се успокоиха.

последен опит за съживяване.
дефибрилация.
отказаха се.
линията на сърдечния монитор
стана права,
а звукът му
силен
и
непрекъснат.

понесоха
носилката нанякъде.

и изведнъж
мъртвият се изправи
в носилката.
лицето му беше сиво
и криво.
посочи ме с посинелия си показалец
и каза на лекарите:
„после пробвайте
да съживите и него!”

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.

погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.

аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.

една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.

закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.

нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Среща

Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче
с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.
„Радвам се, че си тук”,
ми каза.

Не я разбрах.

„Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.

Махна с кокалестата си ръка:
„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Ружа Велчева – След върволицата от ТИР-ове

 

Битие

Приседнала на прага
на живота си
съсухрена и крехка
почти дете
наметнала вселенската тревога
старицата плете

С чевръсти куки
премята бримките на битието си
една – на лице
две – на опако
изплита шарената плетка
раждане и смърти,
сватби,
кръщенета,
панихиди
черно-бяло
бяло-черно
върволица от светлина
и мрак

Плете старицата
а куките са уморени вече
остават
само
няколко последни бримки
преди да я обгърне
вечността…

 

На ръба на лъскавата магистрала

Синкавата пролетна мъгла
обгръща нежно
крехкото телце
на непораслото дете-жена
забодено като топлийка шарена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала
Училището не познава
не може да чете
но се научи тук да смята
на ръба
на лъскавата магистрала
Първи ТИР – топла закуска
за седемте му братя
Втори ТИР – и трапезата е още по-богата
Трети ТИР – лекарства за децата
Така брои
непораслото дете-жена
тук,
на ръба
на лъскавата магистрала
Мъглата
напразно
се опитва да изтрие
от мургавото детско личице
бруталните ръце
лакомите очи
калните думи
полепнали
след върволицата
от ТИР-ове
Плаче мъглата и сълзите й
от болка
светят
като бисери
по мургавото личице
на непораслото дете-жена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Алекс Томов – Скъпо дете

 

1.

Потап беше свикнал с това, че когато жена му е в такова състояние, най-добре е първо да мълчи и така мълчаливо да приема всичко, което тя казваше или изкрещяваше, но и да внимава какъв е езикът на тялото му. Нито усмивката можеше да се приеме добре, нито прекалено сериозният или намръщен вид. Трябваше му онази „маска“, която се намираше между двете. След това идваше ред на прегръдката. Тя беше завършващ щрих, с който обгръщаше тресящото се вече от плач тяло на Андриана.
Но за прегръдката все още беше рано.
– Едно единствено нещо! Помолих те. За. Едно. Единствено. НЕЩО!
Потап се сви от болка. Но само вътрешно. Отвън крепеше маската.
– Исках да ме отмениш и да отидеш до Лидл, за да купиш храна на детето за вечеря и продукти за сандвич за утре. Исках да му направя сандвич! Писна ми да яде боклуци в МакДоналдс! – продължи да крещи Андриана.
Потап неволно чоплеше с нокът ръба на масата, седейки леко настрани, с крак върху крак, гледайки жена си внимателно. Когато се усети, че го прави, веднага свали ръката си под масата и я покри с дланта на другата си ръка. Погледна много бързо и виновно към масата, а след това и към Андриана. После светкавично възвърна предишното си изражение. Тя скоро щеше да се разплаче.
– Помолих ли те да изпереш? Не. Помолих ли те да сготвиш? Не. Помолих ли те да простреш прането и да го прибереш след това? Не. Какво те помолих? М?
– Да купя храна за Джулия – отговори с равен тон Потап.
– Да купиш храна. За Джулия!
Скоро щеше да започне да плаче.
– Ходя на работа и работя не по-малко от теб!
– Така е, скъпа.
– Но след това работата ми продължава и тук – вкъщи.
– Знам, скъпа. Съжалявам.
Имаше само едно единствено нещо, което Потап да направи. Да изчака и да прецени колко още време го делеше от плача. Тогава тя щеше да има нужда от него и той трябваше да е там. Но можеше и да не е скоро.
И този момент изглеждаше такъв.
– Ще отида до магазина, скъпа. Ще напазарувам всичко от списъка – каза той и внимателно стана, облече си якето и излезе. Надяваше се правилно да е преценил времето.
Потап излетя светкавично от входната врата, отключи колата, скочи в нея и мина на два червени светофара, за да стигне до Лидл. Напазарува всичко от списъка и повтори всичко това със скачането и светофарите на връщане. Напоследък все по-често забравяше да изпълнява поръчките от този списък.
Прибра се.
Жена му седеше на масата и не мигаше. Гледаше в пространството пред себе си и сякаш душата й беше другаде. Тук беше останало само тялото – чакаше я да се върне.
Скоро.

 

2.

Тя се сви като малко дете и се сгуши в Потап. Скри лицето си в гърдите му и заплака.
Потап изпусна плика с покупките на пода и обви жена си с ръце. Сякаш за да я предпази от света.

 

3.

Тревата вече имаше онзи особен зелен цвят, който през останалото време от годината забравяме, че съществува и остава само в снимките – пролетен. Макар да беше добре окосена и поддържана, вятърът успяваше да се заиграе с нея и я раздвижваше. Това движение напомни на Потап движението на морски вълни. Онези вълни, на които се радваха всяко лято – той, съпругата му и дъщеря им, когато отиваха до плажа и прекарваха там по цели дни.
Вятърът спря.
– Здравей Джулия. Ох, скъпо дете, не знам как да ти го кажа. Не мисля, че майка ти е готова да се върне у дома. Сега за кратко е вкъщи. Отново. Но отново започна да… отново се появиха онези настроения. Пуснаха я от клиниката за кратичко и мислехме, че всичко ще е наред. Но и този път не е. Както преди е, но й отне малко повече време… забави се малко повече.
Потап млъкна за кратко.
– Извинявай, че те занимавам с това. Не е твоя работа. Просто вече си голяма и те приемам като пораснал, голям човек и знам, че мога да си говоря за такива неща с теб. Знам, че мога да си говоря за всякакви неща с теб.
Потап въздъхна, но този път не изтри сълзите си. Остави ги да се стичат по бузите му.
– Знам, че скоро ще се оправи и ще се прибере у дома. Знам, че скоро ще е готова… Знам… – последната му дума се задави от напиращите нови сълзи и излезе трудно от гърлото му, – Знам – повтори още веднъж с малко по-уверен тон и се покашля. После се опита да се усмихне и стана от тревата.
Потап се наведе леко. После сложи ръката си върху надгробния камък и го погали. Целуна го и се изправи.
– До утре, Джулия – каза той с малко по-спокоен глас и потегли към колата.
На път за вкъщи мина през магазина и напазарува храна от новия списък на Андриана.
Усмихна се на касиерката и й пожела лека вечер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Ченгетата ни. Индивидуални актове на познание и разбиране

 

Този текст коментира присъствието на името на Юлия Кръстева в редакционното каре на в. „Литературен вестник” след обявяването й на 27 март 2018 г. за агент на Държавна сигурност.

След оповестяването на принадлежността на Кръстева към ДС името й продължава да фигурира в редакционното каре на ЛВ вече в два броя: брой 12 от 28.03-3.04.2018 г. (водещ броя А. Бурова) и брой 13 от 4-10.04.2018 г. (водещ броя А. Личева). Ако при първия брой след официалното оповестяване на агентурното минало на Кръстева може да се допусне, че редакционното му приключване е станало преди новината, при втория вече са изминали две седмици от публикацията на Комисията по досиетата. Във втория брой присъства освен това редакционен коментар по случая Кръстева, подписан с „ЛВ”, и водещ броя е гл. редактор на изданието.

В този смисъл можем да считаме за окончателно решението на ЛВ да остави „Юлия Кръстева (Париж)” на челно място в редакционното си каре. След това решение шестчленното редакционно каре на ЛВ се оглавява от двама агенти на ДС.

Ако съдим по редакционния коментар в брой 13, това решение не е било лесно. Текстът представлява сложна еквилибристика, сложен танц сред яйца, който да остави непокътнати всички властови ресурси, на които ЛВ разчита в качеството си на академично-литературна корпорация.

Първият – и най-важен – властови ресурс, без който би бил застрашен контролът на ЛВ върху интерпретацията на близкото минало и настоящето, както и кариерното израстване на ключови фигури в редколегията, е Комисията по досиетата. Първият реверанс в редакционния коментар е съответно към нея: „Литературен вестник“ трябваше да изпълни задължението си по т.нар. Закон за досиетата и предостави на Комисията по досиетата имената на собствениците, на членовете на редакционния съвет, на редактори и водещи на рубрики във вестника през годините. Още повече, че за нас възможно най-пълното осветляване на миналото чрез разсекретяване на всички налични архиви е постоянна кауза. Ето защо приемаме решението на Комисията по досиетата като напълно легитимно, взето в съответствие със закона. Приемаме го такова каквото е.”

Ключовият ресурс на достъпа до досиетата, който захранва едновременно академичната и поетическата кариера на редактори на ЛВ, включваща незаконното изнасяне на информация под алибито на поезия, принуждава – „трябваше!” – към „приемането” на оповестеното от Комисията, което Кръстева отхвърля като лъжа (и заплашва със съд всеки, разпространяващ тази лъжа). Г-жа Кръстева ще трябва да се задоволи с поднесеното от ЛВ извинение, че е „трябвало” да защитят бъдещия си достъп до досиетата на ДС.

И с оставането в редакционния съвет на вестника като другия господар.

Т.е. големият западен друг. Без него академично-литературната корпорация също не може: Семинарът, Преводът и Др.

Служейки на двама господари – Комисията по досиетата и Кръстева – на ЛВ не му остава друго освен да прибегне за умилостивяване на пострадалия втори към лесното елитарно възмущение от „медиите и социалните мрежи”, в които – медиите – същевременно се дефилира, капитализирайки черния пиар на казуса, обяснявайки, че е трябвало да бъдеш секси, за да бъдеш забелязан от ДС.

Кръстева е била секси. Социалните мрежи са отвратителни.

Социалните мрежи „прибързано и неинформирано” приеха, че Кръстева е ченге. Академичното изследване на казуса постепенно и информирано ще доведе до професури и релативизация на ченгето в Кръстева и в Прехода като цяло.

Академичното изследване на ченгето в Кръстева трябва да е „акт на познание и разбиране”, „индивидуален акт, споделен в откритото пространство на толерантния дебат”.

Оставянето на „Юлия Кръстева (Париж)” начело на редакционното каре на ЛВ е първата естествена стъпка по този добре познат от Мирния преход път в откритото пространство на толерантния дебат от Кръглата маса до предстоящия Семинар за агентурното минало на Кръстева.

Лустрация?

Не, индивидуален акт на познание и разбиране.

11.04.2018
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Миглена Цветкова – Крехките нерви на бензиновата резачка

 

Празно

Oбличам старите си кукли
с новите ми рокли.
Оказва се, че все пак
ще има ледников период.
Обесвам по корнизите
последните вратовръзки
останали от татко.
Той и тях не отнесе със себе си.
Разпервам крилете на гардероба –
нека влезе чист въздух
в дробовете му!
Грапавите челюсти
на чисто голите закачалки
потреперват от студ.
Ако не дойда на уговорена среща
и три дни не си вдигам телефона,
значи
нямам какво да облека.
Обичам празни пространства.

 

Наследство

Поникнала баба ми
под синьо небе.
От него станали сини
очите и.

Побелявали дълго
косите и,
почернявал чемберът
след като дядо…

Дълго баба
самотно засяваше
с белите си ръце
черната пръхкава
нива…

По магистралите днес
никнат сини
ангелови метличини.

 

Необитаемите къщи
са с хлътнали покриви.
С избелели страни.
По тръбопроводите
засъхва мастило.
От строшените им
бронирани очи
се веят мръснобели завеси.
Те вече не напомнят
за знамената от едно
триумфално минало.
И без набезите на
Големия лош вълк
картонените тухли
лесно се разтурят.
Само лек повей…
Ако има сред останките
все още живи,
нека бъдат спасени!
Изгорих до основи
писмата.

 

Предзимно

след пиршествата
на слънчевия урожай
по крайпътните ивици
на олиселите ниви
стърчат недокоснати
черногледи

 

Въпрос на разбиранe

Светът е върволица от точки.
Черта до черта.
Изхвърля ме често центробежната сила.
Сънувам изумрудени стъкълца.
Напомнят ми за виновност.
Фокусът не пада в средата.
Но нали знам…
Въпрос на дълбоко разбиране.
Червени и жълти петна е денят ми.
Понякога сини.
А аз съм совалка.
Моите птици трептят или плуват.
С вас ме свързва високочестотна антена.
По-добре да си премълчим.
Цветовете говорят.
Завършвам с точка –
началото на нова Галактика.
Странно е, но Кандински поне
ме разбира.

 

BG Reality

–-1–-
Прозорец –
3D прожекции
между сериалите.

–-2–-
Дузина светлини
под балкона –
котката е най- добрият
приятел на човека.

–-3–-
Бастун и три лукчета
в джоба.
„Може ли да почерпя
детето Ви? “

–-4–-
Пейка пред блока.
Половин крайче от вчера.
Не плашете гълъбите!!!

–-5–-
Детска площадка.
Две плетки на една кука.
Децата са в Канада.

 

Една почти фатална история

Три дни след тоталното фиаско на брака си
той се събуди здравословно женен.
Разбра го по непознатата
четка за зъби в банята.
Три дни след ръкоплясканията и виковете
„Горчиво! И се обичайте като гълъбите!“
на момичето, назначено като
Най-добрия му приятел,
предложиха от няколко места
нова работа.
Викаха я за промоутър в Кауфланд –
да опитва и предлага на клиентите
гъби с неустановен произход.
Искаха я от Държавните железници –
да положи глава на релсите,
разделящи града на две половини,
да изпраща като началник-смяна,
Международния 460 за Букурещ.
Предлагаха ѝ престижно място
като летец-изпитател
от покрива на отсрещната сграда.
Поканиха я в близкия бар
да се влюби в първия срещнат.
Обещаха и бонус – ежемесечно
по 108 в сметките на децата
до пълнолетие.
А тя отхвърли всички предложения
след тридневно обмисляне.
Скоро започна абсолютно безплатно
да превежда думите и мълчанията на хората
на съвсем разбираем език
и да засява с тях лехите в двора си…

 

След две хиляди години
в пещерите на днешните подлези
изследователи
ще разчитат и сглобяват
графитите
и издраното в мазилката
с ключ „Декаба“
ще бъде гръмко провъзгласено
за Висока поезия.
Само Ботев ще гледа
недоумяващ
през третото си око
и ще просълзи червената му
гръдна чакра.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Христина Василева – Във всеоръжие

 

Среща

едно присъствие притегля те
притиска те
тежи върху клепачите
държи устата ти притворена
насила

творбата е прибрана
грижливо изложена за вековете
на сухо тихо място

това се случва
смутено сетивото ти проверява реалността му, ако изобщо е моментът
нито виждаш, нито можеш да прогледнеш
бяло петно
кръвта бушува
стените няма как да са препятствие за нея

то тежи
души те
мъгляво е
мъчиш се покривалото да захапеш
ръцете ти са стегнати отзад
да го свалиш
да освободиш очите
мъчиш се безпомощно и в гняв,
захватът е по-здрав от резистентността ти
приклещена си
под изящна ниша сред
зелените и дъхави градини на Ватикана

кръвта пробива
троянецът баща със синовете си
усукани от морските серпенти
в нечовешка хватка
битка с богове
мускулите са изскочили до пръсване
вените и сухожилията – изопнати до скъсване
веждите, очите и устите изкривени в ужас, страх и болка, ярост
кървави талази отварят дупки рани и артерии

присъствието оттича се
неяснотата порозовява
клепачите отварят се
очите виждат
кръвта бучи
не спира

15.03.18

 

Във всеоръжие

На Владимир Градев

„… I will show you fear in a handful of dust.“
T.S.Eliot, The Waste Land

Крилете свити в ножница
готови за излитане
острие с блясък по-режещ от най-наточения меч
Къдрите руси и черни някога сега са медно орнаментирани върху стария железен шлем
Мека е кожата под люспестата броня на центурионите
Сърцето е хоплон

Фаланги, призовките ви чакат в пощенските ви кутии
Опълчение, легионери, принципи, пехота, конници
И вие, най-бедните, велити с дървени щитове и овчи кожи на главите,
акцензиите също, въоръжени с прашки
Призовани сте!

Подобни на Атина, Зевсовата щерка, жени-войни, родени с шлем и щит от главите на бащите си
Амазонките в пълно бойно снаряжение, дъщери на Арес и Хармония
11 000 девици на света Урсула
Всички вие, безразсъдни жени и мъже,
Сърца познали отчаянието
Сърца от кремък
Призовани сте!

Ацтеки и други войнства на черепа, азиатски войни и сродници, африкански и сродници, кубински и сродници, U.S. Marine Corps и сродни пехотинци, латино и северноамериканци и сродници,
Цивилни жертви
Всички вие, безстрашни, познали безнадеждността
Призовани сте!

Вие също – гвардейски гренадири, артилерия, батареи и бригади на великата армия и
Наполеоновите стрелци-ловци,
и армейският му полк Garde Imperiale
Моряци, кавалерия, драгуни на императрицата –
костите ви по стратегическите поля край Бородино
Всички вие, сърцати, познали слабостта до пълното униние
Призовани сте!

Африкански полкове от Кралските западно-африкански погранични сили (RWAFF) от първата война
Лермонтовата планина от кървави тела на ген. Кутузов
Четирите Български армии, боен флот и авиация
Втора българска армия и османския гарнизон при 4-месечната Одринска обсада,
Всичките 70 000 войници от Антантата, загинали при българската победа при Дойран срещу 500-те наши …
Вие, войни от миноносеца „Дръзки“, спасили белия град,
възпят от Овидий, изгнанник в томийските дебри, там на делтата на тихия Дунав към Черно море
Всички вие, дръзки, безсилието познали
Призовани сте!

Христолюбивите войнства и
другите – ислямистки фундаменталисти, убийци на децата си и
вие, главорези на африканските и латиноамериканските корумпирани държавни устройства
Всички вие, кръвожадни и страхливи, безумството познали и падението
Призовани сте!

И трудоваците – псевдо-войнствата на псевдо-справедливите режими – дали по 2 години от живота си за отглеждане на свини
Лазаретите, медсестрите под пагон, обозите и всички останали, съпътстващи вийската групи
РОА на ген. Власов и войниците изпратени в ГУЛАГ
Всичките 18,2 милиона войници на Вермахта
И още 29 милиона мъже от 401 дивизии на Червената армия
Всичките 16 милиона живота загубени от двете страни на фронта
Цивилните жертви също
Всички вие, непоколебими, безчестието познали
Призовани сте!

Всички видове формирования,
наземни, водни и въздушни сили, войнства на времената
Победители и победени
Убийци и жертви
Оживели и загинали
Почитани и хулени
Съберете се!
Въоръжете се легиони за
Вселенска космически спектакуларна битка
Невъобразима
Sursum corda!
Призовани сте от
Глас идещ от човешка гръд
Вик ужасен и ужасяващ
Кански рев
Кървав нокът
Крясък на граблива птица
Сбирай се, безчетно войнство!
Събери се!
Всичките в едно
Изправете се
Тръгнете
Границата между това небе и другото отвъд
Прекосете
Червената бразда между този залез и другия отвъден
Пречупете
Чудовища от сенки
Плашилата в пламъци на свещи
Прободете
Мрачни и безплътни очертания
Приемете
Прогорете
Преобразете се и преминете
Тътен вместо гълъби
Провесени на кръстове сламени кореми
Диаманти орехи треви
Там врагът ще дебне
Там праха ще срещнете

19.04.2018

 

Адам

Ще се изправиш ли срещу слънцето
На този ден
На небесносиния простор
На светлината
На свежестта на вятъра, цъфтежа, ароматите, прохладата
Ще осъдиш ли
Истинно красивото добро
Дадено на сетивата и ума ти
Всъщност ще презреш ли
Даровете на този живот

Да, ще се изправиш срещу
всичкото това
и себе си самия

1.05.18

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Сирма Данова – Справедливост, или за отговорността на естетическото

 

„Справедливост.“ (2018) е първата стихосбирка на Александѫр Николов и първата авторска книга, която възниква в контекста на движението „Нова социална поезия“. За автора знам малко.  Бил е студент по биология за една седмица и бързо завил към филологията. Когато отишъл на първата си лекция по езикознание в университета, се усетил в свои води. Обича Буковски и Пенчо Славейков. Може да се каже, че челният му сблъсък с идеята за справедливост се случва в контекста на заниманията му с антична литература („тъй като се уча на справедливост в движение по античните образци“ (41).

С какво ни изненадва тази дебютна поетическа книга? Още със заглавието си тя разколебава негативния канон, в който думи като „справедливост“ и „работник“ са или анахроничен остатък от отминала авангардна естетика, или табу за литература, родена от кризиса на либералния мирен преход. Какво още? „Справедливост.“ гради най-новата предметна естетика в българската литература. Една непренебрежима особеност на книгата са точките след заглавието и след имената на отделните стихотворения. „Справедливост.“ е неоавангарден категоричен императив, на първо място защото проблематизира онтологичното основание на лириката.

Това е твърде странен дебют, съставен от поеми и сонети. Поемите обещават по-големи поеми. Сонетите обещават още сонети. Може би най-същественият принос на автора се съдържа в скока до всевиждащ разказвач в лириката, който създава изкуство от всичко: съществено и несъществено, малко и голямо, възвишено и красиво, гротескно и грозно, единично и множествено, мъжко и женско, животинско и човешко, изкуствено и естествено, домашно и улично, нормално и шизофренно, хтонично и небесно – „Сега, всеки ден, всеки час, навсякъде има матрял“ (с. 71). Всичко може да бъде повод за поезия: съдържимото в чинията, жадното улично куче, изкуството на гайдаря – потомък на някой луд гидия. Не е ли предмет на тази поезия бутафорията на жизнения опит? Немалко са стихотворенията на А. Николов, които говорят за бутафорната арматура на света, за бутафорен симулакрум. Руини, останки, отломки, развалини, „храмове без идоли“ и „хроники на изчезнали видове“ градят образи на времето в най-новата предметна естетика. В голяма степен на тези темпорални синекдохи дължим новото „оваряване“, на което настоява „Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.“. Не става дума за Гео-Милевото оварваряване, а за цялостна трансформация във времето на суровото, непокътнатото, девственото.

Един от силните жестове на Александѫр Николов в „Справедливост.“ е отговорността му към поезията въобще. И тук е интересното преобръщане – не животът е видян като органично единство, а творбата. Изкуството е естество, организъм, създаден от живи клетки, тяло, очакващо аутопсия („Криворазбраната куртоазия.“). В този органичен контекст можем да тълкуваме и полиморфната корица на книгата, създадена от художничката Радина Георгиева. Творбата е биологична система от клетки, кръв и лимфа. Органичният субстрат намира своя буквализация и в стихотворението „Израстване на книга“, където книгата избуява от тялото на субекта. И ето съкровения импулс на това природно срастване:

 

Затова написах тази книга,

Която расте по тялото ми, пълна

с бутафории, подготвени така,

че да поемам в последния ѝ дъх

по този път,

пътя към изящното

и отговорността. (75)

 

Изящното е другото име на естетическото в поезията на Александѫр Николов. Градивото на изящното е бутафорията, в чиито отпечатъци от човешкост се крият ядки на кедри.

Отговорността към поезията е и лайтмотив на поемата „Децибели. /как се роди от дървото пианото/“. Императивите „без тема не пиши“ и „[н]е се задоволявай само с понятия, съшити/ с бели конци от ритъма и силата/ на инверсията[…]“ представляват всъщност автоимперативи, градящи някакъв собствен строг негативен канон. Поезията отново е представена натурално-алегорически като гора от знаци:

 

[…] В гората с дървета-ликове

на вече умрели поети, короните и листата

вместо темета или дълги

къдрици, вяра е думата, думата с ятова

гласна, с кръстче, вяра по хоризонталата

и вертикалата, вяра, че няма да прелее гората

ако в нея още едно дърво се разлисти. (79–80)

 

Не е случайна визуалната репрезентация на ятовата гласна. Тази стара графема пресича света по вертикала и хоризонтала и засреща сакралното с профанното. Интересът на Александѫр Николов към седиментите на езика, неговите отколешни тайни, личи и в самото изписване на малкото му име с голяма носовка, по особен начин центрираща името, окръгляйки собственото му присъствие. Не прилича ли този юс в името Александѫр на дървесен ствол? А моя личен екземпляр на „Справедливост.“ авторът подписа на глаголица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Николай Фенерски – Аз, бройлерът

 

Абе носят се тука някакви слухове. Имало, казват, някакви чудни гледки навън. Други цветове, миризми и въздух, други светила и храни. И никакви решетки… Ама тия гадини какви ли не слухове са способни да пуснат само и само да ни нарушат рахатлъка. Не знам кой ги измисля, но не е добре така да ни разстройват. В нашата ферма и бездруго животът е кратък, та тия се опитват още да ни го съкратят с такива инфарктни информации. Аз съм на попрището жизнено в средата, още двайсет дена ми остават, докато… Такова. Тия нашите господари може ли да са такива долни създания, а? Конвейерната линия за обезглавяване и почистване се движи пред очите ни без никакъв свян.

Но ние не униваме. Аз и моите съседи искам да кажа. Отляво е един жизнерадостен тип с по-бяла перушина от моята, а отдясно е един спокоен сангвиник с леко сивкав оттенък. И двамата наедряват по-бързо от мен, само аз като че ли си задавам някакви сложни проклети въпроси и това се отразява и на физическата ми кондиция. По-слабичък вървя, но все пак се храня, за да успея да изживея живота си на спокойствие. Иначе ще ме помислят за болен и ще ме изнесат на бунището без време.

Та Сивкавият отдясно понякога ми говори за Задкулисието и че над нашия господар имало много по-висши господари, които определяли дължината на живота ни. Твърди, че до него е стигнала по неведоми пътища информация как в далечните страни на Запад от нас събратята ни бройлери живеели по цели 45 дни, а на Изток положението било по-лошо дори от нашето, на трийсет и третия ден обезглавителят ги завъртал. Жизнерадостният отляво само му се присмива. Казва му, че животът си е прекрасен сам по себе си и от тия конспирации полза никаква няма. И допълва, че живеем в най-демократичните клетки, които може да съществуват и че трябва да гледаме позитивно на съдбата си. Това последното не го разбирам. Ще го питам какво значи, като се събуди.

Даа, нашият господар не е от Задкулисието, той си е съвсем откровен с нас. В прав текст ни говори. “Хайде, миличките ми, хапнете си, че бързо да порастете”… Защо се е разбързал тоя човек? Колко му е да ни отпусне още пет дни? Имам подозрения, че е сключил договор с ония над него и че там са упоменати сроковете… Опитвам се да не бъда нещастен. Наистина, сутрин рано, докато другите още спят, често ми се случва да ме обземе необяснимо усещане за празнота и тъга. Не е свойствено за нас бройлерите да страдаме от депресивни обсесии, явно това е някакъв недостатък в моите лични гени.

А главите… Да не мислите, че постъпват човешки с главите ни? Хей там встрани е Центрофугата, под Обезглавителя. И при отделянето главата пада в нея. От долната й част стърчи една тръба, от която след финото смилане потича розова течност. Събират течността, в нея добавят още толкова друга някаква кафеникава течност и пускат субстанцията да тече по едни маркучи от тънък найлон. Маркучите се губят от погледите ни. И телата на другарите ни се губят от погледите ни. Конвейерът ги носи около минута пред очите ни, накачени за шиите на десетина сантиметра едно след друго, ние живите ги наблюдаваме и това са най-вълнуващите мигове от съществуването. Всички те притежават големи закръглени сочни гърди. Предполагам, че съм от мъжки пол, но и моите гърди се закръглят, а Жизнерадостният и Сивкавият имат по-красиви предници и от женските на поточната линия. Понякога се обзалагаме, докато гледаме линията – опитваме се да отгатнем тялото на женска или мъжки е принадлежало. В редки случаи успяваме да установим истината за части от секундата, когато забележим някой прокраднал се вторичен полов белег.

Всяка втора нощ ме измъчва един кошмар. Сънувам, че гърдите ми не са толкова кръгли, че гребенът ми е пораснал няколко пъти, а бялата ми опашка е станала буйна и гъста, разперена и красива. Разхождам се по някаква зелена настилка, мирише ми на нещо приятно и непознато, а около мен обикалят спокойни кокошки от всякакъв цвят. Събуждам се изпотен и се ядосвам на тия долни типове, които разпространяват слуховете. Няма такива неща и никога не е имало, разбира се. Има очевидности. Има демократични клетки, има сива настилка, лампи с неприятна светлина и господар, който ни храни, а понякога ни говори. Всичко останало си го измисля бройлерското им въображение.

О, не! Пак се започва. Двайсет и първият ден от моя живот. Останалите се разбудиха и господарят след малко ще дойде да ни огледа дали се храним. Хранилките вече започват да бръмчат. Тая блудкава гадория едва я преглъщам. След като се натъпча с нея, воденичката ме боли, гърдите ме болят и ги усещам как набъбват, гласът ми изтънява и ми става скапано. Намразвам господаря и за миг усещам, че ако ме пусне от клетката, ще скоча да му изкълва очите… Но това желание трае съвсем кратко, защото гърдите ме заболяват още по-силно. Бутчетата ми също се закръглят и ханшът ми някак срамно се заформя… Нямам много място за ходене, но си мисля, че ако тръгна, трътката ми ще се върти съвсем по женски. Ще ме познаете ли, като ме видите на витрината след около месец? Аз съм вашият бройлер, да. Онзи, депресираният…

Хайде, пиленца. Стига сте чели, и бездруго само слухове се разпространяват из тоя интернет. Имало било господари, ха-ха. Идете си хапнете от ония прекрасни неща, дето си ги купувате от хамбара за жълти стотинки. Те ще ви помогнат да узреете по-бързо. Да заформите трътки. И после така. Там. Нали си знаете. Защото дните ви са преброени. И онези, дето ги няма, имат нужда от енергия. А вие живуркате прекалено дълго и им издишвате залежите от кислород, отнемате от жизненото им пространство.

Бройлерчета мои сладки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Камелия Щерева – Един прашен елизиум

 

Свръхнова

Дали ще ти повярвам
в красотата,
докосвайки извивките
на мрака ти…
Дали ще те достигна
в лабиринта,
ако се разнищя до нула
и стана всеобхватна…
И ако погълна цялата вселена
с последните жеги
на изначалния ѝ взрив,
дали ще изгоря?
И нека друг пресътвори…
това, в което всички вярват!

 

Аморфия

Аз нямам форма,
твоят поглед ме чертае.
Умирам с всяко мигване.
После се раждам нова
в солената влага
на очната ти утроба.
Когато особено се харесам,
изпивам до дъно очите ти,
взора ти правя безплоден.
Опивам се от силата
на съзидателните сокове.
Суетата ме мами многоцветно…
с полегатите лъчи на залеза,
с всмукващата тъмнина на нощта,
с мръснобелите силуети на утрото,
с косите удари на деня.
Илюзията за реалност е ласкаеща.
Могъществото иска много жертви.
Удоволствието се притиска в задоволството
и врастват се телата им
в изрод с нова същност,
но с общи корени и остра генетичност.
Творец на форми съм.
От Музи съм пресита
и всяка даваше ми нови очертания,
но в мен изплуваше мечтата по очите.
Опитах да ги нарисувам –
вятър вейна хлад от кухините им,
опитах да ги мисля –
течност бликна в кладенците черни,
накрая ги поисках и с душата си
и върнах дара на създаването.
Не знаеш ли?
Аз нямам форма,
аз съм всичко в стадий на потенция.
Едни очи ме гледат непресъхващо
и мигат бясно, за да ме обемат.
Когато се наситя от прояви,
заливам космоса във дълбините си.
Там няма време,
течно е пространството
и всичко е безформена материя.

 

Ей така от нищото

Цял живот
имитатори на чувства и реакции.
Да се научиш
значи да крадеш
и да отнемаш валидацията
на кражбата.
Мъдрост е
да си откраднал достатъчно
и да си натрупал,
давайки го –
канибализмът води до повръщане.
След нея идва самоизяждането.
То е ултимативната
материя на духа.
Мислейки процеса
в статичност,
виждайки динамиката
на предметността,
усещайки света
отвъд баналните алюзии
за йерофания,
изпадам в драматичен сопилсизъм
и спирам времето.

 

Хипнотично

Събуждане, кафе, отмиване…
и взираме се с хипнотичен унес.
Нозе, размятани по пътя,
в стремеж към своето видение.
Аз плувам лесно срещу дневното течение,
не се докосвам със частичка даже,
затуй не съм в процес на отчуждение.
От всичко.
В мъгла са всички диригенти,
изрязани са само музикантите
в шаблон единен и ласкаещ,
с милувка, ваеща ги в конвергенти.
Музиката им покрива с благо миро
цялата палитра на емоциите,
музиката им е вместо вик на жило,
вместо плач и смях,
мълчание и сила.
Спирам само и единствено
в позиция на контражур,
усещам тласъците им далечни
как движат въздуха със мощта
на многомилионни еднодневки,
едва запълващи един контур.
Прозявам се в умората на унеса,
приспива ме мигът еднопосочност
и падам във съновидение,
в хаос от гиганти и знамения.

 

Homo Nebula

Мирише ми на изгорялото търпение,
взривяващо издъно конвулсивното ми тяло.
Забиващите се иглични вдъхновение
се вдигат на кълбета от нозете ми,
прорязвайки си тънички пътеки
по кървавите карти проиграни.

Мирише ми на тихо упоение,
шамански стъпки, тъпчещи край здрача.
От смачканата тиня под краката им
извирало небе успокоение,
разказвали се екнещи вълшебства,
вибрирали са екстатични пориви
от протуберансите на огъня из мрака.

Навсякъде върлува светла чума –
в пръстта, във облаци, във мен.
Не мога ни да седна, ни да се издигна
и търся лек във вътречерепен обмен.

Хем много ми се ще да се постигна,
за да не се ревнувам от света,
смъртта да бъде кротичка енигма.

 

Дърво

Полюшва се над мен
въздух от кристали,
снежинки не, а пълен мраз
в атмосферични естакади.
Краката ми са корени корави
и някъде дълбоко залинели,
здравото ми място – жилав чвор,
свързващ тялото ми със душите ми зелени.
Той е в парадигма кръгъл възел,
разплитащ се в милиони линии реални,
от него тръгва гъвкава фиданка,
лъкатушеща сред клоните банални.
Развихря се над мен въздух от кристали,
удрят ме безброй геометрични ледове,
трошащи всичките разплетени реалии.
А здравият ми чвор живее нов живот
в гредите, сплетени на къщен покрив,
накълцан и полиран до идиот,
посреща смело студ и лед,
умира бавно, безнадеждно
за втори път подред.

 

Неведение

Да определяш някого
с поглед и надежда,
да го направиш предан
вътре в себе си,
в тъмните килии,
които си строиш
над бездната наведен.
Да го обричаш на предателство,
облизващо до бляскав кокал
залитанията към избор,
обещан ни от минало незнайно,
да издишваш наказания
в облаците захаросани
на отлежала справедливост.
Да се опитваш да живееш себе си
във всичките напукани от болка маски
и малко да пропускаш тази същност,
която няма форма и познаване
като недовършената географска карта
с обещания за множество открития,
велики до едно и невъзможни,
защото са прокълнати със вечност,
а безкрайността изяжда всяка харта.

 

Сляпо петно

С режещата си
инаковиждаща слепота
бродя из каверните на мислите си.
На вътрешния огън пророкувам:
навярно ще превия
хрущящия гръбнак
на всичките си образи;
навярно ще ме прониже
с хиляди светлинни остриета
съвършеният простак
с лъчиста нищета;
навярно в самовзрян момент
ще се сгуша в края
да гледам
как всички смисли
бавно чезнат
в сляпото петно на съзнанието,
а действителността
се вкаменява в монумент.

 

* * *

Градският прах постигна себе си
в лекотата,
задмина се в летеж.
По пътя си разви съзнание,
скоростта оформи смерч.
С помощ от няколко онтологични елизии
успя да се конкретизира.
Еманципира се чрез въздушен метеж.
Заобиколи проспастта,
обрамчена с ярки филизи,
където свършваше просеката
към блаженството –
един прашен елизиум.
Беше влажно и стана на кал,
от кал на човек,
от човек на психична енергия,
от психична енергия пак на прах.
Защото му липсваше лекотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Богомил Иванов-Богè – История с чорапи

 

Здравейте, следите ли ми мисълта? Нормално, нея никаква я няма. Проблема с чорапите, по които има изобразени животни от саваната, е силно потиснат от морето чорапи с всякакви белези от използване и изображения, намиращи се в магазините за втора употреба.

Закупете си чорапи със зебри, слонове, жирафи, антилопи. Избягвайте с лъвове, хиени, леопарди, защото когато си обуете краката с двата различни чорапа, както му е реда, и се съвпаднат хищник-тревопасен, ще се установи гонка на живот и смърт. Краката ви ще се развъртят като перки и ще се намерите на земята с най-вероятно строшена в захвърлена бутилка брадичка. Не си обувайте и два чорапа с едно и също животно. Размножителния период сред текстила не страда от паузи. Затова срещайте антилопи със слонове. Зебри с бизони. Относно обуването на чорапи с хищници… Внимавайте! Може да усетите хапеща болка в стъпалата, която би секнала скоро само ако гъбичките между пръстите ви са достатъчно отровни и са налапани по невнимание. Може да прихванете изменения в поведението си. Идват дни на повишена консумация на месо. Но най-дразнеща е онази лъвска царственост, с която някои ще започнат да тормозят света. Проклети доминанти, второразредна кръв. Ето на, личното ми озлобление изскочи и предричам плашещото му развихряне, което ще ни струва раздялата с досегашната тема. Хайде!

Чорапите, господа и дами безделници, превърнати в баби, поради една особена икономическа причина, са особено обвързани с народната култура. За момента тази връзка се изразява в нищото. В бъдеще обаче… Мой човек добре постави въпрос, защо липсват шарени чорапи за мъже. Възприето надълбоко от мен, усетих как това треперещо от неизясненост терзание се взриви и освен да се подуе стомаха ми за два дни, получих отговор. Плетете чорапи с мотивите на черги и народни килими. Пъстрота колкото желае човек! Плетете чорапи с кройките и вида на народни носии-ризи, елеци… Нека има гайтани, шевици по тях! Кой си облича краката в носия?

Остана проблема с търсенето на баба, защото кой друг тип човек е способен да плете за без пари? Такива не открихме, но жив и здраве да е моят приятел безделник, пияница с особени цели, който с добродушието си така ми напомняше на някоя баба. Отворих този клуб на ,,Анонимните хора не правещи нищо“. И вие дойдохте! После дръпнах  грозната табела с кривия надпис и под нея изскочи ,,Цех за чорапи тип носия“.

Работата да струи, защото иначе ще търпите лишение от бира. За преизпълнение на нормата – голям резен сланина!

На работа хора без работа! Накарайте стъпалата ни да се чувстват българи! Бирата ще се разлее в дванадесет без пет. Сланината се размразява. Къде е солта?

                                                                                   

                                                            Речта на един загубеняк два дни преди да се загуби

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018