Георги Николов – Стихове

РЕПЕТИЦИЯ НА ОРКЕСТЪР

Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
Искаше оркестърът да свири
магически, самотвержено, героично –
като оркестъра на „Титаник“,
като оркестъра, свирещ на гладно
7-мата на Шостакович
в обсадения Ленинград,
като оркестъра на Фелини…
Да свири така, че цугтромбоните
да стигнат до последния ред в залата,
полилеите да изпадат;
цигулките да прережат вените си,
да се изсипят вътрешностите на рояла,
тимпаните да излязат
от кожата си – татата-тааа!…
Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
…И оркестърът изчезна.

 

ОБЯД В ДОМА НА БЕРНАРДА АЛБА

Костеливи женски колене
под масата.
До тях свити седем андалуски кучета
с гурелясали очи.
Салатата – репички,
набрани от носове на клоуни.
За основно ястие поднасят
печено на благородническа шпага.
Отвън суховеят облизва
захарното петле на ветропоказателя
и скимти в маслините.
Сърцето на Лорка
надига капака на супника –
не му понасят подправките.

 

ЙОНА

Йона – в корема на кита,
заслушан
отвътре
в пеещия фонтан
на гърба му.
Пише
с китова мас
по стените на утробата,
настелена с фасове:
„Тук бяха Йона
и Константин Павлов!”

 

***
Хващам се,
че съм опрял ръце на перилата
на балкона на петия етаж
и съм се надвесил,
също както Георги Димитров
на подсъдимата скамейка
от оня знаменит плакат през соца.
Само дето под мене няма никакъв малък Гьоринг,
а един тийнейджър,
който отдолу ме гледа от високо.

 

ПЕТРОНИЙ

Не си съгласен
императорът да те натири
във някоя затънтена провинция,
тъй както Овидий е бил заточен в Понта,
където загноява лятото
и бръмчи плебейският хор на мухите,
не си съгласен,
затуй прерязваш вените си –
такелажа на скрепеното ти от душата тяло.
И сам, и доброволно
потегляш на изгнание
в провинцията непокорена
на смъртта.

Божидар Пангелов – Стихове

***
И ако някога не виждаш
Изход,
копай в пръстта подобно плоден
червей
и вдигай камъка от себе си
по-тежък,
за да намериш дума
по-силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,
копай небето.

 

Делфински манифест

сега вече не
Островът който не е
самота а
Избор без да е
Там седяхме и
Морето идваше и
Ние (аз и ти) – великолепна скоба
Закачени
Творяхме и
видяхме го (след години, годни) как
влизаше
като дъга огромен
непостижим и
бавен
кафяв – като греда
(за да се хванеш)
непоезия – другата се чупи
когато смисълът размахат –
ръка на луд пред огледало
неигра – играта мъртва е
след Джойс и като дете пищи
за пясъчната кула след като възрастен
(циничен камък) небрежно и без основание
прегази
делфинът е живот жизнен
и битието му встрани от битието
и във морето цял и цял се
отразява
нелитература – литературата е мъртва
оплетена във форма и реклама на
езика но
къде е тук Възторга
на делфина – блясък
о простете ми че влизам
в чужда територия
не съм и вентрилок
не практикувам знания
тук няма нищо ново всяко
ново е неназовано
място жизнено без място
във движение подвижно
равно като синьо
слято във дълбоко голо
бяло

 

Това разказваше Одисей

толкова много неща видяха
очите
взряни до пръсване
полуголи деца
усмихнати
спяха в кашони
( въздухът се разпадна)
празни палуби
на кораби
пълни с ръце
врати изкривени
другите лица отвъд
и ослепях
свих се на разстояние мисъл
по-ниско застанах
от цвете
по-ниско от очакванията
и от ромона
на границата между
зъбите на капана чупят
мраморните колони
или животните
сами се прегризват
всъщност
всяко действие е безсмислено
( духът е подвижен
но душата е Църква)
губят се силите
от разговорите с мъртви
това разказваше Одисей
след връщането си
от онази река
без да отпие

и приношението ни
на хляб
и на думи
и на смирение

 

myrtus

вече
сърцето ти има друг цвят
така
тъгата ми ухае

 

гара

хората пристигат и заминават

(понякога и завинаги)

остава гълъбът
да среже времето

 

***
От човека остана

табела
“Нарушителите се отстраняват…”
И къщичка за птици.

Стефани Гончарова – Стихове

* * *
на прозорците на първото ни жилище
няма пердета
закачих любимите си тениски
за да разделят
телата ни от влаковите релси
и когато групите по тях
избледнеят от дъжда
ще облека присъствието ти
като заминаване
и заедно ще построим
съня си

 

***
обеля 1 никога не заспива
разрязвам асфалта с поглед
и храча пръст и улични светлини
тук дори въздухът е тъмен –
като коледа без сняг

 

* * *
тя потъва с отпушени зеници
и простира белите си дробове за проветряване
корените на косата й са винаги най-тъмни
след секс и преди боядисване
докато мие чиниите сънува
ръце които я натискат в снега

 

***
влагата се впива
в ъглите на квартала
където избягах
от детството си
пресичам улицата
сякаш е ограда
и вървя без
да поглеждам напред

 

pretty mouth and green my eyes

когато пушиш
издишваш дъжд
в сънищата ми
разстоянието
от мен до теб
е кръвопролитие

 

***
рано или късно
смъртта ще падне
като ябълка
ще вреже розовата си мъгла
във вените на зимата
и сърцето ще изстине
като черен чай без захар
кожата ще се свали от скелета

време е
за истина

 

***
котките нямат девет живота
по това време на годината
на терасите на летните вили
става течение
а плодовете на любовта ни
изчезват като град на призраци
в който детските колички
са винаги
празни

 

***
декември ни държа на сухо –
отказа сняг дори на децата
както майка им отказва секс на мъжа си
и вместо подковите по вратите на вилите
в тъмното лъщяха
три брачни халки
и зъбите на кучето

 

***
прегръдката ти
е свободно падане
и разресана плитка
(като никотин в кафето
и кофеин в цигарите)

разбирам я чак
след като ме пуснеш

 

***
отвъдното е
непозната територия
дали ще се намерим там
за да си кажем
че всеки от нас
мразеше себе си
но заедно
се обичахме

 

***
в четвъртък спиртът е сладък
и става само за дезинфектант
(раните ни
са от друго естество)
няма значение
дали петната в чиниите ни
са мухи или семки от диня
щом в света
в който се обичаме
неделите загинаха бездетни

 

***
мъртви стъпки
по покрива
обувките
съхнат в мазето
почукване по ръба
на вниманието
а тялото –
синьо
като сълза
пролята насила

 

***
наивно ли ще е
ако те помоля
да ме изчакаш там
където любовта се
изравнява
докато заедно
вървим напред

 

дефлорация

ти събра зверовете в кръг
изплетох топка от звуците им
с която ума си играе
когато устата е запушена

 

***
кой нюанс на
тъмнината
трябва да убием
за да се роди
 
чудото

 

***
обръщаш ми гръб
за да те позная
когато пак се разминем

Кристиан Илиев – Стихове

брьогел рап

кучетата чакат
да се качим на покрива
преди да ни разкъсат
за да не цапаме
снега

 

ти
си електричеството
за градския транспорт
което изгасва на нова година
и оставя хората слепи
за случващото се
ти си човекът
който влиза в училищата
и избива първокласниците
по азбучен ред
ти
си тролеят пълен с убийци
изнасилвачи и наркомани
а аз
съм пътник без билет

 

квартални гробища

броим до десет
зад счупените катерушки
гнием
със затворени очи
и чакаме
да ни открият

 

затворени входове
прясно боядисани стъпки
панти без врати
влизам
където няма изход
и оставам

 

метро

земята под краката ми
се задушава
докато гробарят
търси работа
като продавач на билети

 

***
омразата ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

 

***
да те обичам
е като зимния плаж –
мога да лежа на пясъка
но ако плувам
ще замръзна

 

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

 

изкуствен интелект

няма да се караме
защото се обичаме
ще се обичаме
защото се караме

 

***
храня се
с кръв и мляко
поглъщам всичко
докато не заситя
срама си

 

до огъня

не се научихме
да треперим заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

 

цивилизация

лесният начин
човек да прикрие
че е животно

 

днес
всичко черно потъмнява
гумите на колите не се въртят
и паметникът в центъра не е
огрян от слънцето

през такива дни
дори мъртвите възкръсват

Александър Христов – Комбита

След края:

Чак сега, когато минавам през разбития вход на „Българска народна банка” и пред мен крачи моят спасител, си давам сметка, че всичко свърши. Благодарение на него и напук на всичко оцелях. Преживях най-страшните дни в живота си, през които можех да бъда убит, разкъсан, пребит или изгорен. Седмици, в които бях на гости у дявола, но вече не. Сигурен съм, че станалото ще промени всичко, светът вече няма да е какъвто го познавам. Не зная какво ще се случи от тук нататък, зная само как започна всичко.

Навечерието:

През онзи ден непрестанно имах чувството, че нещо липсва. Не на мен конкретно, а по принцип нещо, дето трябва да го има, е изчезнало. Не можех да се сетя какво, уж всичко си беше там – хора, коли, трамваи. Аз бях в книжарницата, напълно нормален ден, само че усещането продължаваше. Стана време да затварям, пуснах ролетната щора и взех маршрутката.
Прибрах се директно в нас. Не ми се виждаше с никого, пък и това досадно усещане не ме напускаше. Седнах да вечерям с телевизора. Тъкмо започваше централната емисия. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Водещите бяха с изсулени физиономии, като когато трябва да съобщават някаква неприятна новина. И точно това направиха: от цялата страна пристигали сигнали за изчезнали пенсионери. В полицията и медиите непрекъснато звънели разтревожени хора и съобщавали за липсващи възрастни хора, били стотици и броят на обажданията растял всяка минута. Тези нещо се будалкат, помислих си, и смених канала. И там положението беше същото. Не се знаеше за какво точно става въпрос; дали за масови отвличания, някаква форма на протест или епидемия, ясно беше само, че Масларова няма нищо общо. Казаха да очакваме извънредни емисии и заговориха за другите глупости, случили се през деня.
Значи затова е било странното чувство. Чак тогава си дадох сметка, че цял ден не бях видял и един пенсионер нито на улицата, нито в транспорта. Беше наистина странно. Пенсионерите са навсякъде, може ли цяла възрастова група да изчезне и аз да не разбера? Излиза, че не съм обръщал достатъчно внимание на старците, но пък кой ли им обръща? Нямах нищо против тях, рядко ги забелязвах и ги смятах, в най-лошия случай, за малко досадни. Къде биха могли да се дянат всички възрастни хора и защо бяха изчезнали? Аз самият нямам живи баби или дядовци, а родителите ми все още не бяха пенсионери, затова не се чувствах притеснен. Освен това смятах, че цялата история ще се окаже поредната глупост. Изключих телевизора и си легнах.

Първата нощ:

Събудих се от шум в коридора. Още от както живеех с родителите си, ми е останал лошият навик да не заключвам външната врата, когато съм вкъщи. Сетих се, че понякога кучето се бори с обувките под закачалката и се ослушах за потвърждение. Само че вместо ръмжене и потропване, чух странни хъркащи звуци и неясен говор от коридора. Също и стъпки. Страхът завибрира в слепоочията ми, имаше някого в коридора. Обираха ме.
Станах колко се може по-тихо и се заоглеждах за нещо тежко. За импровизирано оръжие. Никога не съм бил агресивен тип или побойник, но смятах личното пространство на дома си за неприкосновено и бях готов да го отбранявам. Взех един малък трикилограмов дъмбел и тръгнах към шума.
Крадецът беше приведен под закачалката в коридора. Не виждах лицето му, но ясно чувах хриптящи звуци и някакво силно мляскане. Очите ми постепенно привикваха към тъмнината, все още не можех да разбера какво се случва. Стоях, без да мърдам и стисках гирата. Забелязах, че под фигурата започва да се проточва черна сянка. Когато почти стигна до босите ми крака, разбрах, че това не е никаква сянка, а растяща локва кръв. Не можех да изляза от вцепенението, чувах само мляскането, примесено с неясен говор и шумно преглъщане.
– Преди беше… по-добре. По-спокойно… живеехме, имаше ред. – до сега не бях чувал подобен глас, сякаш трахеята беше затлачена с нещо и въздухът едвам си пробиваше път.
Усетих кръвта да докосва босите ми крака и инстинктивно направих крачка
настрани. Тогава видях над какво е надвесена фигурата. Под мишницата й се подаваше безжизнената, кървава глава на кучето ми. Пръстите на нападателя ровеха във вътрешностите му.
Извиках и с все сила стоварих гирата върху главата на убиеца. Той падна на лакти и застена. Обезумял, блъсках с все сила. Размазвах тила му, а мислех само за кучето си. Нападателят падна на една страна. Аз го халосах още веднъж с гирата, този път през лицето. От удара той се прекатури по гръб. Видях омазаната му с кръв мутра. Беше Бай Васил. Бай Васил, който заеква и се грижи за абонатната станция на парното. Бай Васил беше влязъл вкъщи и беше излял кучето ми. Около устата му имаше окървавени остатъци от козина, но очите му бяха по-страшни – целите бели и изпъкнали. Ръмжеше към мен, дъхът му миришеше на мърша.
– Не сссе… крадеше…, имаше ссстрах… и дисссцциплина. – съскаше той.
Омраза и яд изпълниха съществото ми. Отново вдигнах гирата. Стоварвах я върху лицето му, докато не то не загуби форма и не се превърна в тъмночервена попара. Блъсках още; до прималяване.
После седнах в червената локвата и заплаках. Около мен миришеше на месо и кръв, а аз плачех за кучето си и защото току-що бях убил човек.
Така започна всичко.
Така започна трагедията.

Фактите:

Това, което бях убил в коридора, не беше човек. Беше комби. Така ги наричаха през първите дни, когато още успявахме да хванем чуждо радио или телевизия, канали като „BBC” или „CNN”, радио „Сводна Европа”. Българските телевизии бяха превзети бързо. Казваха, че комбитата са хиляди, дори милиони в устрема им за плът. Всички пенсионери се бяха превърнали в чудовища. Безмозъчни, кръвожадни убийци, повтарящи, че някога преди е било по-добре и обикалящи улиците в търсене храна.

Първата седмица:

Първите няколко дни бяха най-страшни. Цареше паника. Никой не знаеше какво да прави и нямаше никаква организация. Комбитата ловуваха необезпокоявани, хората се опитваха да се спасяват сами и ставаха лесна плячка. Почти на всеки ъгъл можеше да се види група кръвожадни пенсионери да разкъсват някой нещастник. Тези, които се опитваха да бягат с коли, попадаха в колони изоставени автомобили и тръгваха пеша. Не след дълго ги застигаха групи комбита и оставаха само дрехите им. Ловният инстинкт на тези чудовища беше изключително силен, нападаха от засада, винаги с числено превъзходство. Движеха се както през нощта, така и през деня. Видеха ли човек, тръгваха след него и не спираха, докато не го докопат или не бъдат убити. Физически не бяха много силни, телата им започваха да се разлагат веднага след превръщането. За да бъдат убити или по-скоро обезвредени обаче, трябваше поне два от крайниците и главата им да са извън строя; дори и тогава не беше сигурно. Огънят вършеше най-добра работа.
През първите дни смятахме, че са напълно безмозъчни и ги движи само гладът – тогава бяха изядени най-много хора. Оказа се, че спазват йерархическа структура. Всяка група имаше водач, най-често мъжът с най-здраво тяло, но понякога бяха и жени. Не може да се каже, че им даваше заповеди, просто го следваха. Ако водещото комби беше убито или не можеше вече да се движи, следващият по сила заемаше мястото му. Когато групата останеше дълго без храна, всички нападаха комбито водач и го изяждаха. Това не беше лишено от смисъл, защото глутницата можеше да продължи лова, а следващият водач беше предупреден какво ще се случи при неуспех.
Оцеляването поединично беше невъзможно. Смелчаците, които мислеха, че могат да се оправят сами, първи падаха в кърви. Видях как двуметров мъж се опита да пробие път до колата си, въоръжен с лопата за сняг. Три женски комбита със сини коси го събориха и изядоха краката му.
Първата седмица прекарах барикадиран на покрива на блока си, заедно с още десетина души. Хранехме се с това, което всеки беше успял да измъкне от хладилника си. Запасите свършваха бързо. През повечето време мълчахме скупчени около едно радио на батерии. Призоваваха да се крием, да не се движим сами, да чакаме помощ и да не изпадаме в паника. От време на време прелитаха хеликоптери. Казваха същото, само че с чуждестранен акцент. Пускаха помощи, но не уцелиха нашия покрив. Сандъка падна до блока. Храната привлече всички комбита наоколо. Часове след това от покрива се виждаха само комбита, комбита, кървави комбита. Изядоха храна и започнаха да гледат към небето, не зная дали чакаха още сандъци, или някой от нас да скочи.

Деветият ден:

Храната беше свършила преди ден и половина. Един мъж тръгна да търси в апартаментите отдолу, но така и не се върна. През миналата нощта едно комби се появи на покрива, двама от мъже успяха да го хвърлят долу, но беше въпрос на време да дойдат още. Трябваше да потърсим нова място. Решихме да тръгнем всички заедно. Оръжия почти нямахме: няколко тръби и тояги, както и личния пистолет на военния от съседния вход. Пистолетът беше безполезен, с тръбите имахме повече шанс. Аз все още носех гирата.
Тръгнахме след като се стъмни, за да можем да увеличим шансовете си да останем незабелязани. В началото имахме късмет. Минахме няколко преки, а трябваше да се справим само с едно комби. Нямаше шанс срещу толкова много хора и всичко стана сравнително безшумно. Преди да му строшим главата, комбито изхърка, че хлябът преди бил трийсет и пет стотинки.
Излязохме на булевард и сметнахме, че е най-добре да се отправим към близката „Била”. Там щеше да има храна, а вероятно и други хора. Подминавахме горящи коли, които приличаха на жертвени клади. Прескачахме трупове на комбита и остатъци от хора. За девет дни градът се беше превърнал в пламтящо гробище.
Вече виждахме жълтата сграда на хипермаркета, когато една жена изпищя:
– Зад нас са. Тичайте!
Бяха ни усетили. По булеварда към нас ходеха десетки уродливи, космати, сакати, черни комбита. Повтаряха безсмислените си мантри и ни настигаха.
Паркинга на магазина беше пуст. Влетяхме в сградата и захванахме да барикадираме входа. Колички, щандове, кашони – всичко, което можеше да свърши работа.
Комбитата достигнаха врата и заопитваха да влязат. Барикадата засега издържаше, но бяхме направи фатална грешка.
Нарочно ни бяха подмамили вътре. Беше капан. От дъното на магазина чухме неясен говор и тътрене на крака. Заедно с нас в сградата имаше дебнещи комбита, а ние се бяхме зазидали при тях. Започнахме да бягаме панически. Тясното пространство и тъмнината не ни даваха големи шансове. Препъвахме се и падахме, отбранявахме се както можем, но комбитата бяха в пъти повече от нас. Един по един спътниците ми измираха от ноктите и зъбите на чудовищата. Разкъсаха две жени пред мен, а аз не можех да направя нищо, освен да бягам в другата посока. Видях пламъка от пистолета на военния. Стреля няколко пъти в комбитата, но го заобиколиха. Побеснял и велик – той обърна пистолета и стреля в главата си – смел мъж.
Чувах писъците и знаех, че моят ред идва. Не можех да помогна на никого, не можех да помогна на себе си. Пропълзях под една от касите и зачаках.
Писъците заглъхнаха. Знаех, че с мен е свършено, виждах как комбитата ядат настървено приятелите ми, след секундни щяха да ме усетят и това щеше да е краят. Гледката беше непоносима.
Стори ми се, че чух отнякъде да идва музика. Казах си, че разсъдъкът ме напуска в последните мигове, но музиката се засилваше. Комбитата също я чуха. Надигнаха се от труповете и започнаха да реват. Явно не им харесваше, хващаха се за ушите и тръскаха глави. Когато музиката се засили още малко, чудовищата изпопадаха на земята в нещо като гърчове, ревяха жалко и с усилие се опитваха да пропълзят към дъното на магазина. Музиката гърмеше все по-силно, чух и шум от мотор на кола. Когато фаровете осветиха помещението, вътре не беше останало нито едно комби. Колата се вряза в стъклената витрина с оглушителен трясък и спря на метър от мен. На вратите й имаше нарисуван клоун и под него пишеше „Цирк Каро”, беше от онези автомобили, с които цирковете си правят реклама. Бях спасен. От колата излезе мъж с ловна пушка в ръка, а от високоговорителите продължаваше да кънти „Hey Jude”.

Дните в училището:

Мъжът, които ме измъкна от „Била”, се казваше Виктор. Беше цирков работник. Дошъл в магазина също да търси храна и попаднал на мен случайно. Откара ме в едно училище наблизо. Вътре се бяха скрили над петдесет души. Виктор спасил повече от тях с цирковата си кола.
Той бил голям фен на „Бийтълс” и случайно открил ефекта на музиката им върху комбитата. Когато нападнали цирка му, решил, че, след като така и така ще бъде изяден, поне ще подбере музиката за вечеря. Ефектът бил поразителен, комбитата не понасяли гласа на Ленън, разбягали се във всички посоки, някои от тях директно падали мъртви. Виктор започнал да обикаля с колата си и да търси оцелели. Училището било идеално за скривалище, защото при нужда можели да пускат музиката от аварийните високоговорители на покрива и така да държат комбитата далеч.
В училището се чувствах доста по-сигурно. Бях попаднал на хора. Виктор беше добър водач, организираше ни и най-важното – даваше ни надежда, че ще оцелеем. В мазето имаше стар агрегат, който поправили, с него захранвахме озвучителната уредба и сателитната чиния. Виктор я докара отнякъде. Денонощно някой от нас седеше залепен за телевизора, за да не изпуснем нито една новина относно ситуацията.
Съобщиха, че ударна група западни командоси успели да хванат едно комби и да го заведат в Берлин за изследвания. Ставало въпрос за мутация на клетъчно ниво. В лявата част на хромозомите на комбито открили необратими промени. Показаха ги като червени точици върху спиралата. Предполагаха, че е мутирала форма на Бациликус булгарикус е взаимодействала с клетките на пенсионерите и ги е превърнал в комбита. Нарекоха мутиралия „бациликус булгарикус-рубрум”.Излизаше, че яденето на кисело мляко с години е превърнало пенсионерите в чудовища. Предполагаха, че първоизточникът са намира някъде в района на Кремиковци. Работниците консумирали най-много кисело мляко, заради пречистващия ефект. Там настъпила първата мутация, някакъв бивш леяр се превърнал в комби, ухапал жена си и зараза плъзнала. Единственото, което можело да се направи, било да се убие комбито-първоизточник. Това щяло да спре по-нататъшно разпространение на вируса, но вече заразените щели да останат така.

Радостни новини:

Бяхме се събрали в една от класните стаи и чакахме групата на Виктор да се върне с храна, когато жената, даваща пост пред телевизора, влетя и ни извика да чуем новината.
Сателитите на НАТО най-накрая прихванали първото комби ( или Първия, както го наричаха). Според очакванията се криел в една от доменните пещи на комбината. Бил обграден от множество комбита, а други му носили храна. Съюзниците планирали въздушен удар с „умни” ракети. Не уточниха кога ще се проведе операция „Огнена брадва”, но казаха, че ще е скоро. Вероятно щели да използват турски изтребители.
Изпълнихме телевизионната стая с радостни викове. Прегръщахме се и подскачахме. Жените плачеха, мъжете плачеха.
Виктор се върна с кашони консерви. Един през друг му разказвахме радостните новини. Той се стремеше да улови смисъл в потока от думи, усмихваше се. После седна на един стол и се отпусна с облекчение. Напрежението като че ли в миг го напусна. Тогава за първи път си дадох сметка колко дребен е този мъж, който всички приемахме за свои спасител. Четях умора в малките му кафяви очи. Нямаше и следа от трескавите му движения, от усещането, че винаги знае какво да прави. До сега не го бях виждал спокоен. Лицето му стана безизразно, само бръчките около устата му придавах замислен вид. Колко сива, почти бяла беше косата му! Дадох си сметка, че не знаех на колко години е Виктор.

Последният ден:

Разхождах се по покрива на училището. От доста време не бяхме пускали високоговорители, нямаше и нужда. Комбитата вече не ни обсаждаха, виждаше се само по някое самотно, изостанало от групата си. Вярно се бяха преместили да търсят храна другаде.
Тъкмо щях да слизам при останалите, когато усетех, че въздухът започва да вибрира. Някъде далече се чуваше грохот. Оглеждах небето, но нямаше нищо. Видях ги чак когато тътенът от двигателите стана оглушителен. Преминаха доста високо над мен – три черни изтребителя в делта формация. Движеха се точно към полето на Кремиковци.
Нямаше гърмеж, нямаше светлина – нищо. Седяхме на чиновете и чакахме. Не знаехме какво трябва да се случи. Нямаше как да разберем дали атаката е успешна, дали Първият е унищожен.
Минаваха дълги часове. Най-накрая Виктор не издържа и скочи към врата:
-Не мога, трябва да разбера как става! – чух го да казва и веднага тръгнах след него.
Началото на края:

Качихме се в цирковата кола. Той пусна „Obla Di Obla Da” през високоговорителя, за всеки случай.
Движехме се из улиците. Градът беше мъртъв. Комбитата все още бяха там, но се държаха странно. Като че ли не ни забелязваха, музиката не им действаше, но и не ни нападаха. Всички вървяха мудно в една посока и мърмореха. С Виктор се движехме натам. Подминавахме стотици. Бяха същите чудовища, но злобата и гладът им беше изчезнал, просто тътреха краката и отпуснатите им ръце се поклащаха до тялото.
Продължавахме да следваме колоната. Водеше ни към центъра на града. Право към площад „Народно Събрание”. Непосредствено преди самия площад тълпата стана прекалено гъста, за да продължим с колата. Качихме се на покрива й. Чудовищата ни подминавах и се скупчваха в широкото пространство пред нас.
Чухме викове някъде отгоре. На покрива на „Народната банка” се бяха събрали хора. Аз Виктор също тръгнахме натам.
Гледката наистина беше по-добра от високо. От петте края на площада прииждаха хиляди комбита. Формираха огромна звезда. Неясният им говор се сливаше в безкраен шепот. Не различавах думите, но знаех за какво говорят – за реда, за дисциплината, за работата за всички, спокойствието и за стотинките.
В един от краищата на тълпата се образува просека. През нея бавно вървяха шест огромни комбита. Носеха нещо над главите си. Посочих място на Виктор.
– Първият. Или това, което е останало от него. – обясни той – Отдават му последна почит.
Имах усещането, че приятелят ми вече беше виждал подобно неща. Той сложи ръка на рамото ми:
– Не ме гледай така, на 68 съм и никога не съм обичал кисело мляко.
Траурната процесия стигна до центъра на площада. Носачите оставиха тялото на земята и клекнаха около него. Върху тях се прилепиха още комбита, качваха се едно върху друго. Увиваха се и се вплитаха. Градяха с телата си последния дом на своя Първи.
– Да се махаме! – казах на Виктор. На своя спасител, които никога не беше ял кисело мляко и винаги беше слушал „ Бийтълс”.

Ружа Матеева – Стихове

***
разписанието на бъдещето
е сгрешено
чакам на перона
някакъв влак
под който още няма
прокарани
релси

 

***
косата ми спи
върху твоята възглавница
и сънува всички причини
да не се
събужда

 

***
ако те има
отвъд представата ми
за теб
направи ме
от същата нематерия
за да бъда
истинска

 

***
наричай ме
както искаш
само не съжалявай
тъмнината
с която те обичам
тя е последния лъч
на предстоящо
слънчево
изригване

 

***

не ме учи
как се оформят мислите
твоят живот също е роден
от яйцето на желанието
но люпилнята
е различна

 

***

някой
се опита да стигне
до танца на сърцето ти
със симетрията на думите
без да знае
че тактовете му
са неравноделни

 

***

сгреших ритъма
и сърцето ти ме изхвърли
като ненужна
пулсация
сега съм хирург
в очакване
на собствения си
инфаркт

 

***

животът ми
в крачки
е твърде кратък
една навън
и една
навътре

 

***

написах нещо
и го изтървах
на земята
тя го прочете
и ми го върна
изтрито

 

***
сълзите не са капки
те са бразди
по сухата пръст
на раздялата

 

***
стъпките ми
падат
по листата
като сълзи
след раздяла
тази нощ
дърветата
потърсиха
корените си

 

***
някой
ще дойде
ще проникне
до най-меката сърцевина
на душата ти
ще ме изрови оттам
а ти с почуда ще гледаш
останалата тленна част
от себе си

 

***
взе ми всичко
в което не вярвам
за да остане
единствено
мисълта
за теб

Божидар Пангелов – Анемонна поезия

Вие виждали ли сте Хляб? Що за въпрос, ще ми кажете. Та кое ли дете не знае. Децата знаят, понеже не знаят понятието – хляб, а само неговата функция да засища. Вашата представа за хляба не е моята. Вашата представа за хляба е пълнозърнест хляб, хляб диетичен – моята – онзи хляб, който купувах рано изпечен в нощите, ръчният хляб, който мирише на нещо отдавна отминало и толкова вечно. Така е и с поезията, тази, която харесвам. Която е добра за мене – за моите представи, сетива и разбирания. Не ми е нужно да знам понятието, за да харесвам. Останалото е лицемерие. Не мога да ям от вашия хляб – не ми харесва. Защо искате от него да ям? От моя не ви насилвам. Защо определяте кое е доброто за мен? Защо отхвърляте моя хляб – не ви задължавам да ядете от него. Думите за символа не са символът. Анемониите в поезията на човека от морето не са анемониите на човека от планината. Той анемонии е виждал повече на картина. Но как ще усети този от планината онази мъка на човека от морето, когато „очите се затварят сред морски анемонии“*. Ще поиска ли, когато не е в Любов?

Не съм виждал Любов – знам, че засища.

* Г.Сеферис

Яна Букова – Академия и литература

Наскоро публикуваният в Литернет текст “Сбогом, ЛВ” от Владимир Сабоурин завършва с няколко параграфа, които смятам за особено важни, защото синтезират по особено ясен начин най-съществена част от спора около ЛВ.
Бих искала да ги повторя:

“Напускам Ви като Ваш дългогодишен сътрудник и читател, след като се опитах да Ви убедя, че трябва да направите промени в редакционната колегия, които да неутрализират изражданията на академичната ендогамия, която практикувате в момента.

Вие предпочетохте да останете насаме със себе си. Оттук насетне „Литературен вестник” окончателно се превръща в университетски стенвестник, а редакционната му колегия в Катедра, съставена от професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти, намиращи се един спрямо друг в йерархични отношения на подчинение и зависимости.

А читателите са студенти, на които предстои да положат изпит пред Вас, академичната власт, разбираща от литература повече от тях.

И поради това трябва да Ви харесват, както като преподаватели, така и като поети.”

Това е гледна точка, която споделям напълно. Сблъсъкът относно ЛВ е принципен, колкото и да има опити да бъде представен като личен. И именно принципната си (и не лична) позиция бих искала да прибавя в подкрепа на автора на тези думи.

Смятам – от години мисля така -, че срастването на Академия и литература е едно от най-опасните неща, случващи се литературата в световен план. Академията произвежда теория, илюстративно спрямо нея произвежда (често от същите хора) литературен текст, който на свой ред бива тълкуван, ситуиран и канонизиран въз основа на тази теория (често от същите хора), така че да я обогатява с нови литературни примери. Това е кръгов, абсурден и самодостатъчен процес, способен да продължава до безкрай, без да излиза от своята кръговост. Създава движение също толкова, колкото хамстерът, тичащ километри вътре в колелото си. Когато една система се самозадоволява, рано или късно (обикновено рано) започна да се самозадоволява и в онзи първоасоциативен и обсценен смисъл на думата. Т.е. остава ялова.

Това не е само български проблем и не само проблем на ЛВ. Но в едно толкова тясно пространство като българската литература и без алтернативна трибуна е особено ясно поставен и болезнен.

Тук бих искала задължително да бъда разбрана правилно. Позицията ми в никакъв случай не означава неуважение към академичната мисъл и функции. Категорично настоявам обаче, че понятия като “разделяне на властите” или “конфликт на интереси” не са измислени случайно. Човешкото същество е слабо и, ако не съществува регулация, се оказва – дори при най-добри намерения – неспособно да спазва мярата. Скандалът в ЛВ е резултат от хронично неспазване на мяра.

Обичам да казвам – а тъкмо тези дни е особено актуално -, че не може някой да свири дузпа и едновременно с това да рита топката по игрището. Няма такава игра! Това е морално вредно, а оттам автоматично и литературно вредно. Първото неизбежно води до второто с математическата точност, позната ни от тоталитаризма.

Златомир Златанов – Меритокрация

Меритокрацията е щекотлива работа. Какво лошо има в това да се издигнеш според собствените си възможности и компетентност, да се конформираш към прослойката на професионалисти и успели хора? Нали това е нещо като демократичната фантазия за преобладаваща прослойка в самоотношение със собствения си просперитет и свободно развитие, ненаследствен талант и качества, придобити с изнурителна дисциплина?
Меритокрация не звучи ли по-добре, отколкото глобална аристокрация, финансова олигархия, партийни мафии?
Работата е там, че меритокрация се разбира по-скоро като частна, отколкото честна афера.
Точно така го разбират успелите – какво ви влиза в работата, успял съм и толкова, само аз си знам какво ми е струвало и т. н.
Може ли да се държи сметка за неща, които са в интериора на частна предприемчивост и устременост към успеха?
Но наистина работата е там, че реално не може да има неопошлена честна меритокрация при система, където повече от 90 процента от богатствата са пряк или косвен резултат на наследяване.
Говорят за разграбване и нечестна приватизация, но почти нищо за нечестно наследяване или поне криза на наследяването в характерния профил на източния тип общества и държави, известен най-вече от случая Джем
Защото също както Джем меритокрацията се превръща в разменна монета, меритокрацията като версия на ненаследяване, за да скрие нещо друго – какво, освен наследяването на трансформираните в частна собственост публични активи. Фактически, криминални богатства.
Но да кажем, това вече не е актуално, преходът е свършил, както се изрази един публичен идиот на безпреходна глупост.
Какво маскира меритокрацията в сегашната ситуация? Много просто, тя е прикритие за примитивното натрупване на капитал, което се възобновява във всеки един момент, и чиято обратна страна е обезнищяването на цели прослойки до степен да не разчитат на нищо друго, освен наемен труд.
Няма нищо извън наемния труд – това положение меритокрацията усилва до пароксизъм, докато поддържа идеологическата илюзия, че е възможно да се измъкнеш от него благодарение на неунаследени заслуги и качества, да бъдеш върхът в жаргона на юпито, да се скапеш от кеф.
Само че това не е ориенталски кеф, а сурплус принадено травматично наслаждение на наемни негодници.
Вижте софистицирано измъчените лица на меритократските знаменитости – те подсказват, че всичко се постига с много труд, но изпускат „наемен”, за да скрият, че са наемници – на кого, на кого другиго, освен на автоматичния субект на капитала, както го е наричал още Маркс.
Фантазията за некастрирани цялостни герои е въплътена в тях, както и внушението, че никое хвърляне на зара не отменя шанса, че късметът може да се усмихне винаги, че класовите различия и класовата борба са глупост и отживелици, че има само уинъри и лузъри.
Някой трябва да наследи истеричната мизерия под формата на всекидневни прецеденти на късмета и кой друг ще насърчи фалшивото вдъхновение, ако не неунаследимите меритократи, фалшивите претенденти с тъмни прекурсори в жаргона на Дельоз?
Частната собственост обаче е наследяване, и то под формата на кристализация на ресентимент.
И тук комичният хиазъм или врътка моментално се задейства. Разбира се, бедните са завистниците, а забогателите меритократи само са им устроили такива форми на завистнически живот, в които да се самокомпрометират, също както във вица за нацистите, които само са построили лагерите-кемпове, а поляците са къмпингували в тях.
Богатеещите меритократи стоят по-високо, те са извън нещата, те са извъннаследствени и необременени, те са способни, успели и дори филантропи.
Каква по-добра димна мъгла около една източена държава, с източени активи и източен дух – нали отново трябва да се надъхат хората, нещо, което неугоените капиталистически вампири очевидно не са в състояние да сторят веднага.
И тук меритократите с измъчен вид демонстрират преследващото ги неразбиране.
Нещо повече, те се пишат жертви спрямо едно посредствено общество, в което те изпъкват сякаш не по своя воля.
Това вече са врътките на виктимизацията, друга латинска дума, която заобикаляме, за да не се препънем, но фактически става въпрос за идеологически номера.
Другата фантазия за идентификация със жертва, в която са шернати и бедни, и богати с незавиден успех.
Ако наблюдавате например изявите на Христо Стоичков, визитката за меритокрация, той не се ли представя за един от най-потърпевшите в това общество на ресентимент, завистници, некадърници?
Той е жертва дори когато млати папараци. Папараците са виновни, дори ако не са направили снимки на сватбата му.
Не е ли същото с капиталиста – той е жертва, дори когато експлоатира работниците, нали те са нарочени за негови гробокопачи още от времето на Манифеста.
Но такова е поведението и на цели нации, които се представят за отслабени, за жертви, докато атакуват бедните, имигрантите, безработните
Щатите не се ли изкарват жертва на терора, на завистниците на техния начин на живот?
А че този терор е просто отговор на глобалната експанзия на капитала,
на това не се обръща внимание. Идеологията е лошият дъх от чуждата уста.
Богатите завиждат на това, което все още нямат, завиждат дори на това темпорално „все още не”, на което бедните трябва да противопоставят своето Никога повече на експлоатация и бедност.
Така че е наложително да се говори за производство на неуспяла, провалена (failed) меритокрация. Провалена още от училище. Нали там изпитваме първите несправедливости на оценяване.
Меритократският статут поддържа неравенството в системата, той е произведение на това класово неравенство.
Нещо повече, меритократският нарцисизъм е базиран на желанието да се ангажира в капиталистическата конкуренция без чувство за вина спрямо лузърите на системата.
При либералните общества деструктивните ефекти на капитализма са маскирани тъкмо от нарцистичните инвестиции в идеологията на меритокрацията като поддръжка на неравенството и бедността.
Не е зле да се напомни, че неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение
Стигаме до парадокса на Ницше – може да има свръх-човек, но не и свръх-човечество.
Може да има меритократи, но не и меритократска държава – фантазията за пълна демокрация.
Стигаме накрая до комедията на изборите за президент.
В либералната визия кандидатите трябва непременно да бъдат изкарани меритократи – вадят им се студентските книжки, мерят се достойнства.
В консервативната визия – кандидатите просто са марионетки в йерархията на парите – в крайна сметка при капитализма всички сме кукли на стойността (value), цит. по Джон Холоуей.
Лустросаното през меритокрация неравенство или откровената доминация на парите – кое е по-гадно?
Ние громим неравенството, като се възползваме от него.
Ние громим финансовата олигархия, като колаборираме с нея – меритократите са (не)съзнавана част от тази олигархия
„Вéлика корупциjа“, както е казал един от героите на Алеко.

Ани Илков – Каменни въглища

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчини блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!