Ралица Генчева – Малко преди края

***
на бедния старец
от улицата
не му пука
колко сърца
си разбила.
колко глупаци
са кървяли
в краката ти.
за него си
въпрос на време:
едно ядене,
бутилка водка,
колкото
стотинки дадеш
да ги превърне
в минутки
за него си там,
докъдето може
да стигне
животът му.

 

***
щом ръцете ми треперят,
докато ти пиша,
значи тялото ми
първо е разбрало,
че те обичам.

 

***
разбрах защо
не мога да отгледам цвете:
те искат
да пуснат корени,
а аз все искам
да летя

 

***
с любовта си играем
на недостъпни,
аз я чаках дълго,
но тя мен –
още повече.

 

***
когато заби нож
в гърба ми,
прободе и сърцето.

 

***
най-красиви са дрехите
през витрината,
най-износени са хората
отвътре.

 

***
през очите му прозират
заключени бивши,
тръпчиви,
кръвожадни,
кървавочервени
като тежко вино,
с коси от змии
гледат ме,
зъбят се,
лаят
зад решетките

не мога да целувам
пътя към ада

 

***
мъртъв си за мен

независимo

колко дълбоко вдишваш
и колко бързо бие сърцето ти

 

Пазете се от тъмнината (си)

когато сенките
на хората
станат по-големи
от тях

дори по обед

пазете се
от тъмнината
(си)

 

***
спасението ще дойде
не от очите,
които широко отворени
спят,
а от сърцата,
които са се събудили

 

***
любовта няма лице,
нито стойност,
трябва й само посока
и да тръгне отнякъде

отвътре-навън.

 

***
малко преди края,
пишело в Библията,
ще станат хората
сребролюбиви, алчни,
без семейна обич,
неблагодарни,
свирепи.

малко преди края
можем да бъдем чудовища
или да се борим с тях.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивайло Добрев – Младата плът иска собствена рана

Младата плът иска собствена рана

Ставам в 5, оголвам тялото си пред огледалото,
патрулирам около рождените белези,
загръщам сърцето със син халат,
обикалям от стая в стая,
гледам новини от центъра на
събитието – не ме е срам, дори не съм тъжен,
моята страна емигрира отдавна,
премести се, нае камиони и тирове,
и здрави момчета пренесоха болната
пръст и болния камък,
разходих моята нова страна
и ѝ казах: виж, това са алеи от палми,
това тук е трева, това е градина,
хвани ме под ръка, смугла красавице,
разходи се с мен, младата плът иска
собствена рана.

 

Парче по милост

Да си извиеш врата да капеш от лудост
да лаеш от невъзможност
да крещиш на котката защото така трябва
така се става мъж
и рано или късно и Господ ще разбере за тебе
и ще прати и ангелите си за тебе
в Труд или в 24

ето ето тогава внимавай
стани радостен и още по-невъзможен
стани арогантен и мълчалив
нахакан и гледай да удариш само един път
в ченето без да се перчиш така най-спокойно
без да се караш или да обиждаш

Тогава внимавай съвсем вероятно е
да си изплискаш в краката на някого мозъка
на скапан и надут поет
пуяк и пуйка благородна порода
градина и като светеща сърна
фосфоресцираща в тъмното
съвсем непоетично да угаснеш от урината
на младото тютюнево утро
с лош дъх и с празни примки вместо бизони в очите

Там където ти е хвърлен пъпа
или ти е затръшнато семето
и бият пак там пак там
улични лампи зализани
тъпани слисаните стават залисани
а ти си ставаш и фашист и майка и баща и приятел
и от великодушно величие си спомняш за баба си
– плетачка на вълна като кокошеубийца
и Дева и Брахма и Вишну

Легни по гръб и се нацепи в бистрото око на паяжините
и си представи че са лотуси хамачета
или нещо още по-извратено и красиво и истинско

но недей да говориш на глас
понеже Oнзи над нас всичко записва
всичко подслушва и няма и място където
да останеш недоцелуван

и като нямаш друго за бране
бери грижи и сей ги
защото откъде мислиш
всички тези цветя по земята са взети

 

Върнаха слуха

на глухите улици.
Сега чуват всичко.
И искат пак да са глухи.

 

Лъвът преди да нападне,
дебне дълго. С един или
два маха, скача върху зебрата.
Танцът на смъртта е кратък.
И така зрелищен. Харесва ми
мигът, когато жертвата се отпуска,
разбрала, че ударът е съдбоносен,
играта – последна – има нещо в
движенията ѝ, което благодари,
което смирено отказва благодарност.

 

Всяка Сутрин не е от Бог

Двойниците са словото езикът а клещите
на фотографа снимат негъра докато надига
бутилката – Сони в Италия – сакс през 74-та
и царски фасове Джаз

Крием деня под изтривалката
и като си кажем кой кой е
нощта свършва
всяка сутрин която смятам не е от Бог

 

Калейдоскоп

Големи хора събират
малки лайна на малки
кученца в парка.
Малки хора събират
големи лайна на
големи кученца в парка.
Липсва средната класа.
Това е начин да си
отиде още едно
поколение.

 

Напоследък самотата

съвършена е природата
оставила е празно място
между шиповете

 

Премиера на потоп

белех тиквата
в оранжевата й сърцевина
попадна капка човешка кръв
загледах се в разлятата форма
и видях коте с мустачки
с хавайска риза
всичко това се случи
по време на протестите
през 2014 година
в кухнята докато
готвех супа

 

***
тази нощ ножът проби ножницата
опита да се върне обратно
и видя че няма връщане назад
опита да продължи напред
и видя че напред няма
дълго стоя така
привикна с гледката
отпусна се
заживя спокойно в мрака

 

Взаимности

майсторът вае камъка
камъкът дяла майстора
длетото пука под
напора на братска
обич

 

***
да оставим това да си почине
да спре това да става онова
достатъчно материя одушевихме
не е ли редно да оставим дворът
да кашля най-обикновени бурени

 

По истински случай

бях в Тибет събух си чехлите
пред храма зад чиито стени
стотици монаси пееха своите
мантри и пак стотици монаси
и все стотици монаси винаги
в Тибет

 

Двойник

книги изобщо не чете
излиза вечер
дълго се разхожда
с двата си божествени крака
с двете си божествени ръце

 

***
Реката
приижда
към селото.
Водата спира пред
вратите на къщите.
Покланя се и тръгва
към кръчмата. Само
пияниците знаят,
какво е стихия,
която не иска
да се превърне
в бедствие.

 

Almuten figuris

как се озовах тук не помня
но ето че приличам на местен
с обгоряло лице
мътен поглед

с раничка върху гърдите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Перманентната революция а.к.а. Продължаваме напред (Dress Rehearsal) (12. 02. 2017)

Васил Прасков – Силата на слабите (24. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Изживей ме (17. 02. 2017)

Божидар Пангелов – Човекът, който мълчи (20. 02. 2017)

Василия Костова – Аскеза (22. 02. 2017)

Виктор Иванов – Поезията ни убива (24. 02. 2017)

Георги Николов – Портрети с един щрих (16. 02. 2017)

Денис Олегов – Черна събота (09. 02. 2017)

Елена Янева – Основен материал (23. 02. 2017)

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus (24. 02. 2017)

Жара Гавран – Лудница (25. 02. 2017)

Иван Такев – Смъртта ми ме възбужда до побъркване (03. 02. 2017)

Кристиан Илиев – Блек Рам (22. 02. 2017)

Ружа Матеева – Бумерангът на думите (09. 02. 2017)

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски (25. 02. 2017)

Стефани Гончарова – Семейство (23. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли (22. 02. 2017)

 

ПРЕВОДИ

Висенте Уидобро – Поезията е небесен атентат (превод от испански – Владимир Сабоурин) (06. 02. 2017)

 

ИНТЕРВЮ

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи (23. 02. 2017)

 

КИНО

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба (05. 02. 2017)

 

КРИТИКА

Марио Коев – Човешкият труд (18. 02. 2017)

Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Опитомяване със свобода – Анна Христова, „Опитомяване на камъка“ (11. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Грозното лице на истината – „arest.com“ на Васил Прасков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини” (11. 02. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм (10. 02. 2017)

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател (02. 02. 2017)

Трета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков (21. 02. 2017)

 

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ  (25. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Глад (20. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Азиз Таш – По осовата линия на път за рая (18. 02. 2017)

Александра Устамитева – Гилотината (18. 02. 2017)

Ана Димиева – Време (21. 02. 2017)

Анет Атанасова – Предумишлено (12. 02. 2017)

Анна Христова – Бяла смърт (17. 02. 2017)

Антонина Георгиева – Баланс (16. 02. 2017)

Ая Бсесо – Game over (07. 02. 2017)

Блага Запрянова – Намери ме (19. 02. 2017)

Божо Колов – Тук сме (05. 02. 2017)

Валентина Йоргова – Хищници (14. 02. 2017)

Ванеса Димитрова – Еконт (07. 02. 2017)

Васил Тоновски – Освен името (19. 02. 2017)

Виолета Воева – Отворен финал (08. 02. 2017)

Деница Дякова – Никой мъж не те е обичал така (05. 02. 2017)

Диляна Велева – Лабиринт (15. 02. 2017)

Елена Ташева – Отмъщение (04. 02. 2017)

Елеонора Максимова – Обичаш или убиваш (07. 02. 2017)

Захари Захариев – Обектно ориентиран министър-председател (03. 02. 2017)

Ивайло Добрев – Младата плът иска собствена рана  (01. 02. 2017)

Иван С. Вълев – Изгубване (10. 02. 2017)

Ивона Иванова – Празник (19. 02. 2017)

Илиана Илиева – Тайната вечеря на палачите (13. 02. 2017)

Йоана Стоянова – Близост (11. 02. 2017)

Ирен Петрова – Завръщане в новия свят (02. 02. 2017)

Катрин Фонтенай – Лебедът (20. 02. 2017)

Красимир Вардиев – Мразя снимки (01. 02. 2017)

Красимира Кубадинова – Малката Лолита (05. 02. 2017)

Крис Енчев – Когато водата е разплетена (10. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Събота (04. 02. 2017)

Любел Дякоf – Това е животът (11. 02. 2017)

Мария Куманова – Манифест (04. 02. 2017)

Мария Стоева – Това което не съм ти дала (16. 02. 2017)

Невена Борисова – Какавида (08. 02. 2017)

Нели Георгиева – Лолита (22. 02. 2017)

Оля Обрейкова – Все повече приближавам земята (12. 02. 2017)

Петя Ташева – Болката е кръгла (14. 02. 2017)

Петя Шалева – Сняг през май (13. 02. 2017)

Полина Господинова – Безсмъртие  (10. 02. 2017)

Ради Йовчев – Музикални желания  (11. 02. 2017)

Ралица Генчева – Малко преди края (02. 02. 2017)

Ралица Красимирова – Да те превърна в Бог (14. 02. 2017)

Роуз Траян – Улица без изход (06. 02. 2017)

Румяна Данчева – Gone (21. 02. 2017)

Стамена Дацева – Сняг (17. 02. 2017)

Стефан Иванов – Надежда (02. 02. 2017)

Теа Монева – Muerta (13. 02. 2017)

Теодора Лалова – Понте де Лима (06. 02. 2017)

Теодора Тотева – Когато всички думи вече са казани (06. 02. 2017)

Хайри Хамдан – Последният портал (09. 02. 2017)

Христина Бойчева – Not so Titanic (12. 02. 2017)

Христина Лалева – Ръцете бяха студени (15. 02. 2017)

Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици  (05. 02. 2017)

Чая Колева – Тиаго и пеперудите  (15. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда (18. 02. 2017)

Весислава Савова – Отчаяние (08. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Перални (04. 02. 2017)

Сабина Кърлева – Междуселски път (23. 02. 2017)

Ценка Кучева – Джуджето (21. 02. 2017)

Красимир Вардиев – Мразя снимки

любовниците

трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи

трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища

застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството

 

америка

това не беше ли
мястото
закъдето от елизабет първа
насам
заминават бившите
гаджета

 

american dream

там където
обетован и бетониран
са синоними

 

българско

в джобчетата дрънкат
гвоздеи и семки
пак посявам гвоздеите
а семките изчоплям

 

hic

тук истината
не е
кристал
а кашкавал
и не блести
ни ослепява
ни гарван
(и няма за решетки
опция)
обичайно
я подменят
с внос
(надупчен
миризлив)
мека
податлива
узрява бавно
консумира се
сурова
или преработена
във тоя
приказен
и земен
рай
мислят си
че могат да я
смелят
присяда
често
гарги
я крадат
и крият
неволно
я изпускат
лисици и псета
се гледат
с присвити очи
голямо дъвкане
пада

 

***
един такъв дълбокомислен
съчувствен някакси кимайки
начесто езика си чеса
(как да се махна се чудех)
приятелски скодоумно
много и празнословно
нещо надълго укриваше
(как да се махна се чудех)
било било несправедливо
колко колкото толкова
справедливо се пъчеше
да изтъкне как няма нищо
общо общественозначимият
му гъз нищо че лъсна лудост
или лицемерие болеше
(как да се махна се чудех)
мамито му стягаше ме
отляво и ми се леко драйфаше
докато така нареченият отнегоси
(вероятно за улеснение) ми
приятел ми се обясняваше
надълго и нашироко исках
да го нахрача пресъхнало
седях декоративно като
фикус попивателна и
(как да се махна се чудех)
какви били били мръсници
и ми реди парадигма вписвайки
ме сред други (свои) косвени
жертви се пени мръсникът
си тръгна дългът си изпълнил
(как да се махна се чудех)

 

като семейство

у дома вкъщи мястото на камъка
не тежи виж го полита към теб
празните очи на куклите
ме дебнат от ъглите
забравили играта на семейство
когато всеки петък нощем
ми поникват космати крила
и се блъскам в стените и лампите
побягват очите ръцете ребрата
разчленяване вина и вино
вино и трева вина и срам
празните нощи като празник
пълните свършват рано
избелялото ми легло ме очаква
ме посреща отново на прага
протегнало метални лапи
сред трупове на насекоми
се валям из призрачни стаи
пиша си името в прахоляка
смеховете на децата отвън
са като плесници
ластичното родно ме притиска
краката заприличват на корени
парчетата на огледалата
ме размножават
и така играя на семейство
седя гледам си любимите лица
и с приветлива усмивка
им бръквам в окото

 

тъжна приказка

когато най-накрая се намерили
през девет планини
принцът и принцесата
завикали-заплакали-запели:

за тинята във нас докрай
за блатните ни дни
ти чаша гнилоч ми подай
за блатните ни дни

и се целунали-станали жаби
гмурнали се под ръба на тоалетната
и заживели щастливо
тя никога не му натяквала
че пак не се е къпал
той никога не забелязвал
когато тя е в цикъл
родили им се сто деца
щъркелът ги отнесъл

 

помниш ли

на миленчо

помниш ли помниш ли
тихия двор в циганската махала
във варна
обсаден от викове и песни
сред водовъртеж от случвания
тридневнитe сватби с разноцветните
булки
как гонехме пожарните с балканчетата
и се целехме с барабонки
през стари флумастри
когато нямахме пари
за семки
ядките на липата
ставаха семки
пушехме чубрица и се хилехме
със зелени зъби

 

невидимо

казваш
по лесно е да се порежеш
на хартия
в тази къща с тъпи ножове
и извиращи книги
от ъглите
казвам
по лесно е

казваш
може да умреш
от мързел само
мястото е малко
и пак е прашасало
казвам
може да умра

казваш
време е животът ти
да поеме нанякъде
пилееш се твърде
и напразно
по свои и хорски
приумици
и за разни гадове
казвам
време е

така си говорим
отдавна
и сме доволни
някак
че нищо
не се променя
невидимо доволни

 

***
мълчанията се трупат
като каменни квадри
можем да построим
километри стени
около нашите невъзможности
като тайни градини
със зазидани входове
в които кротко плесенясва
вчерашното ни бъдно
което ти не потърси
и за което
отново забравих
да ти напомня

 

if you go away

не казвай че ме обичаш
така разбирам че свършваш
ще ти извадя душата
не ме вземай вкъщи
не ставам за украса
твърде често падам
от полицата на камината
ще ти изпотроша сервизите нервите
не ме идеализирай
още ме боли задникът
от последното рухване
от нечий пиедестал
не ми говори за живота си
сексът си отива
със сприятеляването
не ме занимавай
така и така
ще ти пусна
понякога
така те мразя
знаеш ли
but if you go away
i will dying slow
to the next hello

 

непоносимо леко писане

на ралица чернева

златокоске
непораснало лице
на младостта ми
принцесо от панелите
поет на слънцето
призракът на твоята поезия
живее във всичко весело
излязло под ръката ми
а то е малко
и е твое
колкото и мое

щуротията ти
беше заразителна
и не искахме да оздравяваме
изобщо
живееше по-истински
от нас

безстрашна страхливке
сама се предизвикваше
и надскачаше
и никога не слушаше
желязната си интуиция
защото би било скучно
нали
не търпеше скуката и фалша
толкова естествена и дива

как може да е мъртъв
някой толкова жив
как може

кажете ми как може

клас стани!

 

задушница

старици-мравки
понесли товара си
пъплят към гробището

 

мразя снимки

ето ни заедно
обезкосмени и красиви
уж небрежно позиращи
безметежни някакви
без жена ти надничаща
без минало без бъдеще
хубава снимка
едно вечно сега
което странно защо
ми убягва
и не мога и не мога
да си спомня
този ден

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Петя Шалева – Не мога нищо повече от тиха обич

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

 

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

 

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

 

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

 

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

 

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

 

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

 

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

 

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

 

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

 

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

 

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Кева Апостолова – Ще принтирам пергамент

 

Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.

Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.

Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън  щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми.  Ако днес пишеш с „програмите” на  Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и  мило наведен за  ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на  поетичния ти свят. Защото нямаш собствени  икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.

Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.

P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Златко Ангелов – Новото политическо писане

 

Безхаберен безпардонен безцеремонен безотговорен безразсъден безсърдечен безочлив безсрамен безогледен – така би звучало едно хипотетично социално стихотворение-протест срещу Доналд-а! Или поне неговото начало.

Интересно ли ще е?

Кой ще го прочете?

И, ако някой го прочете, ще има ли върху него ефекта да го настрои срещу един психопат, който се е добрал до властта в най-силната република в днешния свят?

Още повече: да го настрои да се включи в демократичната съпротива срещу некомпетентността му, която той прикрива с фалшифициране на истината?

 

Въпросите ми включват две важни условия, често игнорирани от хората, посветили се на занаята на думите: 1) интересно ли е онова, което пишем (както на читателите, така и на самите нас)? и 2) за кого го пишем? Диалектиката между двете е, че на различните аудитории са интересни различни истории. А всяка история е някакъв поглед към света, който цели да обясни този свят на четящия. Диалектиката е и в това, че пишещият не съществува без читатели, каквото и да си въобразява, както и че, когато читателите (или непрочелите нито една книга) се опитат да пишат, те не стават писатели.

Като читател съм се убедил, че повечето пишещи не се интересуват кой ще ги чете. Те пишат за себе си. При поетите това е до голяма степен приемливо: любовната поезия е за любимата или за собственото его, социалната – демонстрация на социална активност без оглед на крайния резултат. Поезията изразява състояния – на сърцето или ума, рядко на духа – които биха могли да резонират с подобни състояния у читатели, които не са поети.

Прозата обаче се пише за хората, които четат и говорят на същия език, и тя по правило трябва да отразява състояния и събития, с които тези хора се идентифицират. Прозата е лепилото, което споява националната общност със и чрез нейната история. По такъв начин тя се превръща в неотменим факт от нейната култура. Писателите, които не се съобразяват с това състояние на нещата, пишат еднодневки за собствен кеф и консумация, най-вече за пари, но не могат да бъдат смятани за национални писатели, колкото и да са добри в занаята.

Читателите четат, когато четивото им е интересно и го разбират. Аксиомата за писателя е, следователно, че, за да бъде четен, трябва да пише а) ясно, т. е., разбираемо и б) интересно. Заместете четен с честен и изречението пак има смисъл.

В политическото писане, което е нашият предмет тук,  журналисти, коментатори, фейлетонисти, публицисти и т.н. пишат, за да информират публиката за състоянието на властта. Стълб на тяхната проза са фактите, документираните факти, чрез които истината за властта стига до онези, които са нейни субекти. Стигат до т. нар. суверен. И тук пишещите се разделят според това за коя част от суверена пишат: консервативна, либерална, републиканска, демократична, лява, дясна…

Ако нарека известни държави с нови имена, ще предизвика ли това интерес у вас, за да четете по-нататък? Ето така: живеем във време на промени на световния ред, установен след Втората световна война, в което Путиния и Тръмперика отново са в конфликт, от който ще пострадат, както най-близкия съюзник на Тръмперика Разединен Брекзит, така и периферна страна от Югоизточна Европа като Абсурдия. Разбираемо ли е защо точно така съм ги нарекъл и на коя политическа тенденция съм привърженик?

Не мога да си представя единодушие в отговорите, въпреки че на мен твърденията ми са напълно ясни, както ми е ясно и отношението, което влагам в новоизкованите имена. Ние пишем едно, в редки случаи читателите разбират същото. Как тогава да комуницираме сред македонската салата от думи, понятия и изрази, които имат точни национални конотации, но не се разбират от глобалните чужденци? Как да фокусираме интереса към главното и да сложим преграда към маргиналното и фалшивото? И къде е проблема – у пишещите или у читателите или и у двете страни?

Аз не мога да ви дам отговори, но съм длъжен да задам правилните въпроси. На тях имам лични отговори, които все още поддържат интереса ми да пиша за политика. Преди всичко, за мен Истината е най-интересното нещо на света, следователно правя всичко възможно да се доближа най-близко до нея, когато изследвам темата, за която ще пиша. Въобразявам си, че истината е най-интересното нещо и за моите читатели и те я търсят също като мен. На второ място, аз пиша само, когато съм уверен, че има читатели, за които написаното от мен ще бъде интересно, разбираемо и полезно, т. е., ще научат от него нещо, за което сами не са се сетили или са нямали източник на необходимата информация, за да го научат и без мен. Тъкмо по тази причина все по-рядко пиша политически текстове за българската аудитория. Но все пак продължавам да ги пиша. Защо?

Моят отговор се крие в една друга характеристика на интернетната епоха. Интернет ни позволи да осъзнаем, че огромна част от населението не просто го сърби да трака на клавиатурата, но го прави без да има представа защо и без да има знания и информация, за да формулира мисъл, параграф, уместен коментар, нежели цяло есе. Особено трагично: без да има идея какво е истина и каквото и да е желание да се научи. Едно време те прочитаха вестника и го захвърляха. Днес техните писания са изложени в безкрая на времето за всички, които попаднат на тях. В Интернет читатели и писатели се омесиха до неузнаваемост. Културите се объркаха безцеремонно. Любовта – фалшива и умозрителна, когато е заявена нескопосно – не може да заглуши кресчендото на омразата. Няма арбитър. Няма авторитет. Няма филтри.

Да се намерят причините за това е работа на психолозите и експертите по масова комуникация. Мен ме интересува резултатът. А той е: все по-нехайно отношение към истината и фактите и все по-силно пристрастяване към сензацията, демагогията и фалша.

Но дълбоко погледнато, Интернет ми помогна да разпозная образованите от необразованите, простите от софистицираните, простолюдието от елита. Помогна ми да осъзная ерозията, която човешката неграмотност и глупост предизвикват в социалното съзнание. Така се освободих от заблужденията си, че посланията ми стигат до масовия читател.

И преди, като пишех, имах предвид една отбрана аудитория, но сега съм убеден, че пиша само за хората, които разбират комплексността на света, търсят достоверна информация от няколко проверени източника, и имат знание за света като политическа система. Тези хора са образовани. Те търсят порядък. Те са убедени, че има прогрес във всичко човешко. Те са отговорни за себе си, за възгледите си, за политическите си убеждения и действия, за групата, на която принадлежат. Тези са хората, които имат капацитет да променят света към добро, и те могат да бъдат мобилизирани да спрат с компетентността си ерозията. Чрез писането се солидаризирам с тях и те, като читатели, стават солидарни с мен.

Общностите се развиват от противоречащи си сили и социални актьори. В общностите всичко е в течно състояние и истина от последна инстанция няма. Ние я търсим като, чрез писането си, съобщаваме на другите нашите визии, идеи, убеждения и очаквания от властта. Но примирие или примирение между софистицирания мироглед и войнстващия примитивизъм не може да има. Нито равенство!

Демокрацията означава равенство на гласовете, но не и на идеите, обясненията за света и контрола върху властта. Във време, когато простолюдието даде огромна власт в ръцете на един некомпетентен и самовлюбен демагог в Америка и съществува риск да даде власт на още подобни нему националисти в западния свят, при това със средствата на демокрацията, които никой не може да обвини в пристрастие,  политическото писане изисква други подходи към истината, четивността, честността и читателите.

Големият проблем на това писане е как 4-5% мислещи да повлияят на 95-6% папагалстващи? Спешното и директно повлияване е с текстовете си. Дългосрочното и заобиколно повлияване е с борба за образователни системи, които да престанат да произвеждат социални инвалиди. Междувременно, трябва да си даваме кураж и да предаваме на хората своето отвращение от цинизма.

Успяват само онези, които взимат самостоятелно решения за себе си. А успехът е една от гаранциите да виждаме света не като тъмно, а като светло място, в което ще живеят нашите деца.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Васил Прасков – Обичам те следователно съществувам

младият папа

знаеш че няма
по-голяма посредственост
от таланта

знаеш
и пишеш стихове

 

кръстът на разбойника

няма
бързи начини
за възкръсване
нито бавни
то става само
веднага

 

свобода

от себе си
можеш да избягаш
само на колене

 

***
обичам те –
нищо нечовешко
не ми е чуждо

 

***
в този свят
може да намери място
абсолютно всичко
освен някаква любов
в смъртта има повече секс
отколкото в секса
в секса има повече смърт
отколкото в смъртта

 

***
не мога
да си представя
щастлив човек
да седне
да пише
той просто живее
и не се занимава
с глупости

 

размерът има значение

няма талант
поетът само записва
това което му се диктува
от черната антена
на егото му
стърчаща към нищото

 

поезията
е моят начин да мълча
защото ме е страх
от тишината

 

съвременна поезия

всички стихове
вече са написани

всичко е сътворено

време е за канибализъм

 

2017

човек се озлобява
от липсата
дори на елементарно отчаяние
трябва нещо да се случва
животинско
страстно
грозно
даващо живот

 

смърт в ахтопол

в ахтопол часовете
сънуват
пясъчното ти сърце
и търсят изгубеното ти тяло
облаците падат във водата
където всички се давят
но само погледът ми умира

 

до парчевич с товарни вагони

в розенбрук
евреите карат водни колела
играят голф
всеки петък
в събота не разговарят
когато поискат
си късат писмата
оркестърът изнася редовно концерти
на стадиона мият
със слънчева вода лудите
надзирателките често забременяват
немският посланик се
целува наблизо с войниците
които го погребват

 

краят на вечния райх

сърцето ми
е като бункерът на хитлер –
нападат отвън
но вътре всички са мъртви

 

любов

щом не мога да имам
мъжа на живота си
ще имам мъжа
на смъртта си

 

***
обичаш животните
обичаш дърветата
обичаш хората
обичаш целия свят

става
все по-тъмно
в любовта ти

 

тези дни
често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

 

***
бъдеще няма
само завръщане
вървя назад
с отворени очи
отминавам
небето гробището затвора
за първи път в живота си
отивам някъде

 

коледа

ужасно тихо е
сякаш навън няма никой
светът е престанал
да съществува
но ти не го знаеш
и се надяваш
някой да ти отвори
вратата към нищото

 

българската коледа

селяни пишат хайку
за годината
на свинята

 

бяла смърт

зимна вечер
белият ми стих
изтича от устата ти

 

зимна нощ

любовта ни
е студена
като времето –
минус 12
усеща се –
минус 23

 

***
на опаковката
на цигарите ми пише
че причиняват смърт
но защо на лицето ти
не пишеше
нищо

 

***
само да чуя
гласа ти
разбирам че имам
неограничени минути
към Бог

 

гилотина

в седем и половина
главата ми пие кафе
и гледа новините

сърцето посреща новия ден

само смъртта ми всяка сутрин
те чака на прозореца

 

студ

нощта ни затрупа
като сняг

ангелите правят
снежни човеци

някъде има дума
с която да ме убиеш

 

безсмъртни

един ден
васил прасков ще стане на 14
българия на 1400
а дарителят на александър невски –
дядо добри
ще навърши 103

защото се умира
само от любов

 

смърт

само мълчанието ти
нарушава
тишината на света

 

щастие

цял живот
ще умираме заедно
докато любовта ни раздели

 

***
утрото
е по-мъдро
от вечерта
но нощта
е вечна

 

***
не знам дали ме гледаш
с очите на бог
или той ме гледа
с твоите очи

обичам те
следователно съществувам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017