Константин Павлов – Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки

 

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
– Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Женски полуакт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Христина Василева – Нощни солници

 

Дървото

Дърво отрупано с птици вместо листа
Младо дърво с десетки птичета по него
На залеза крилете им блестят, гръбчетата лилавеят,
човките им сгушени едно в друго
Стотици там живеят
Синигерчета, червеношийки, чавки, славейчета, чучулиги, лястовички и врабчета
Пеят, хранят се, растат,
някои убиват ги –
децата – с прашки
възрастните – с пушки
Зиме мръзнат, ако не успеят
другите отлитат
Капят като зрели круши
Дишат тежко, гушите им все по-рядко пеят
възгласите им витаят дълго след това
духовете им линеят, но изпълват местността
Опасността не е за тях
Опасност е била
Опасва птичият кордон дървото
едно дърво
Искат да се любят, но тясно е дървото и времето не стига
Искат и да пеят, но ниско е и песните им сиротеят
По небето тътен чува се далечен
Умирането не е зла съдба
Смъртта навреме и намясто идва
Гръбчетата лилавеят
Крилете им блестят
Сънища вилнеят

2.06.18

 

Съветите на яростта

Горя мазнини –
не ме разубеждавайте, безлични, безформено е
наднорменото ви тегло, то най-малко ми тежи
отдавайте се на ленивото си благоразположение
успивайте се и активно си почивайте
не се вталявайте
комфорта си не нарушавайте
Непосилни за вас са данъците ми

Физиономистка съм –
не ме разсънвайте, диалогични,
политкоректни, точно така, крийте лицата си от характерни черти
не ги пазете от подпухване
търсете си консенсуса
кръглата маса забърсвайте
не се оставяйте на съмнението да ви просветли
флегматични напудрени нослета,
размърдвайте се в хралупите си, прозявайте се
инфантилни книжчици съставяйте, вестници раздавайте
циркулирайте
около Манхатън проживявайте, летища облажавайте резиденции
втелясвайте се
Непосилни за вас са данъците ми

Кожата на амазонка съм
какъв ли природонесъобразен витализъм би ви обладал, вас –
ни човеци ни чифтокопитни,
с удобно-закърняло сетиво, еко-герои,
гризачи на сърцевини на плодове
унищожители на треви и листа
екзекутори на млекопитаещи тела,
за да не подпалите алеята в парка с надписа от био-спрея си: козината е смърт

Не ме разсмивайте и вие, позитивистично изнуряващи се с педалите колоездачки,
падайте си по секси веган-надежди за здравословна екологично чиста смърт в отлична форма
всичко е процес и процесът е мантра
въртете педалите, пийте вода от основа,
овладявайте космоса, следвайте знаците, зодиака разгадавайте,
разопаковайте внимателно, не се разстройвайте от непосетеното
нито разсейвайте
Непосилни за вас са данъците ми

Кротка Инвидиа съм
колесницата ми с грифони е впрегната –
не ме развеждайте,
високопоставени служители,
пазете местата си, осигурете децата си
отдавайте се в обедните почивки на бляна си за антиконформизъм
носете си белите яки и гладко-фризирайте хипстърските си бради
спазвайте точно инструкциите да слушате
изпълнявайте, сутрешното кафе не изпускайте
возете се, на Малдивите почивка уредете си, хванете намалението, промотирайте и промотирани бъдете
в борсови инструменти инвестирайте,
пенсионерски фондове проучвайте, влагайте пестеливо, пресмятайте разсъдливо, залагайте, играйте, купонясвайте редовно,
душите не вадете си
Непосилни за вас са данъците ми

Вечер
Щом време дойде лека нощ да си кажем
Обвинете най-сетне майките си в липса на чувство за хумор
Изревете го яростно, нежно!
Може по-лека смъртта от това да ви стане

07.06.18

 

Нощни солници

На ЦХВ

Пусни този вятър
да издуе пердето, да нахлуе
Остави светкавиците да пресекат ретините ти, гръмовете да проглушат тъпанчетата ти
Калната вода да повлече езика, корена му да изтръгне, да помете мъжеца, сливиците да разкъса, да размаже твърдото небце, на пихтия да го направи, кухото гърло да запуши, да се натъпче
да не мърда, да се схване, да посинее
Боровете от гората зад блока разсечи,
смолата да залее кората и торфа в основата да насити,
игличките да се напоят,
свое отрицание ароматът да стане
да не може да се търпи повече,
да души, да се гаври с ненаситното обоняние
Разчекни челюстта
Обезобрази се не-миг и не-траене
Сега просто спомен не си

Траулерът
Траулерите с имена „Карелия“ и „Аурелия“ и още други,
наречени на морски вълчици, чудовища и нимфи,
спътнички на мореплавателите и
отпътуванията им по-нататък,
приятелки на безбрежните рейсове,
одисеи на вечния риболов
пристанището Казабланка – първото
и после пак и пак посещавания бряг
морските лъвчета на палубата
богатият улов в екваториални води
нептуновото кръщение, карнавалът на кораба, той облечен като русалка
южният океан покрай нос Добра надежда и северното море край Кийл
постоянно завръщащият се сън
Свобода само в съня
Мираж на затворника
Утаява се солта

Остави това сърце да трополи
нека да се удря докато се омаломощи
разкъсай хоризонта в линията на гръкляна, разпарчетосай го,
защо ти е цял хоризонт, когато слънце там не може да изгрее
Човешка маса, тежиш и тесни са пътеките ти,
трюмовете ти са мрачни, дълбоки,
с влага пропито е дървото,
клопки ли са наоколо и нима мини са останали
Понякога, почти невъобразимо възможно, в самия миг на обезверяване,
над шест бала е острият вятър
(по дванадесетобалната скала на Бофорт, както наричат тук адмирал Ф. Боуфърт)
вълните удължават се, а сенките им все по-насечени, жилите им изпъкват,
разпенва се морето отпреде ти
просторно е сякаш
усещаш като че свежест облива те, къпе те
златото струи по теченията му към златните двери
Ако можеш дишай тогава със пълни гърди
Знакът и мигът са кратки

Възлите на ръцете му са по-здрави от тези на рибарските мрежи
Солта набъбва

Това тяло да се сгърчи
конвулсии да плъзнат по твърдите части, череп, кости, да се разтресат, да се разместят всички хлабави връзки, хрущялите да станат на пихтия,
да заизтичат секретите, тъканите да се смесят, да дифузират
лимфните съдове да се обърнат с дъната нагоре,
да се начупят керемидите на капилярите им
да се върне посоката на движение, гладката мускулатура да се набразди
Развържи се паракортекс на възела, сърцевина на сърцевината,
освободи антигените да залеят междуклетъчното и всички други пространства, да потопят дренажите, да разбият системите,
да оплетат капилярите, да увият двете вени, да ги затиснат,
скелетните мускули да спрат да се съкращават,
да се преустанови това безсмислено движение,
неспирната циркулация на течности да се взриви
в един миг да изключи адската машина на кипенето
ходът на това автоматизирано живеене да секне

Океански риболов!
Перла в короната на социалистическата принцеса на моретата
хищнически изтръгната от разпорения търбух на нищо неподозираща черноморска акула
Кръв и перли
Перли и кръв
Мрежите стегнали завинаги сърцето му –
парче месо, висящо за мухите на куката на някой месарски магазин
Искри солта, свети нощем

Издуйте се платна на все по-сбръчкания епидермис, изтъняла хартия на свръхдълго продължилото износване,
изхабяване в очакването,
предварително изконсумиране
Да се продупчат кожите във много точки и кръв и лимфа да забълбукат

През дупките, където са очите му, устата, носа, ушите, може небето да се види,
мястото свободно е сега и за морето
Солта белее

Шуми, разяждай минутите, бръмчаща твар, неадекватна, безразлична
Времето притискай,
ден след ден и нощ след нощ – карцер
Да тежат оловни топките на шиите
без мърдане, без възможност за обръщане,
вратът извит назад необратимо да изтръпва
да позеленява, да покафенява,
да се подува, но да не се пръска
неспирно да тлее болката
да се сковат всички нервни окончания
тотален покой, застиване и тишина
звуци, стонове и шумове
да не гъкват, да се сподавят, да преустановят вибрирането
Индиферентност на траенето
Камък е солта, на животните за близане

Озапти стихията, вулкана укроти,
можеш ли да разтушиш вътрешното неовладяемо,
някак си да го размиеш, да го забелиш,
до мъглявина да го докараш
след като не можеш категорично да го склещиш в тясното, гърлото му да сграбчиш, да го задушиш, като в гангстерска сцена, в някой тъмен ъгъл между две задни улици
Гръмовержец на вселената
Мълнията р азцепи!
Тя се е прицелила в гръбнака ти
Солта е кървава

***
„Мъдрото“ утро боли
Кълбото от гвоздеи омаломощено продължава да се върти там в сянката на бронхиалното дърво
драска, дере торбичките от алвеоли
мислиш си, че нощното изстъпление се уталожва
отлага се тежестта, бавно потъва
Притихналото море е спокойно, като че ли, умиротворено погълнало е своето си
Заситило се е сякаш
Море на нараняването

На сутринта котешко езиче нежно облизва, леко влажно,
засъхналата сол
отложена на сгъвките под мишницата ти

20.06.18

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Златомир Златанов – По повод случая Кръстева

 

Опитвам се да си спомня италианския вариант на изречението „Какво иска жената”.
Какво иска Юлия Кръстева? След като самата е заявила, че желанието винаги е перверзно. Добре, нека да й обещаем всичко, каквото иска. Тя иска да излезе чиста от една abject-ситуация? Чиста, макар Дерида да казва, че никой не е невинен, а какво мисли Дерида за Юлия ще го спестим.
Тя никога не е имала нищо общо с тоталитаризма, освен епизодични биографизми, нищо общо с чувствителните селяни, с гадните болници, уморили баща й. Ние обаче имаме – цялата гадост, болните панкреаси, мъртви родители и т. н.
Кръстева ни превъзхожда, макар дори да не сме неин адресат, щом обяснява какво значи кръст на славянски или може би Ставрогин на руски, по-скоро гръцки. Това е факт, тя ползва руско наследство и нищо българско в своите книги. Оттам и обвиненията във високомерие, според мен несправедливи.
Поне някои от нас сме преживели същото – антиедиповска смяна на бащи, потекло, криза на наследяване – никой не иска да е българин.
Всички искаме да сме Запад – тази проклета дума кой ли я съчини, както се пита Ален Бадиу, доколкото може да му се вярва.
Кръстева осъществи Запада, тя е западен човек, това е безспорно. Доколкото знам, само Жижек има това самочувствие на двеста километра оттук да се нарече така. Дори си спомням клипчето в Ютюб, където той говори, но камерата дава само язвително трептящото ъгълче на устната на една жена, която го слуша – коя е тя може да се провери.
Просто е неудобно да се каже името Кръстева, тя е аналитик, шринк, единствената българка-слушателка на лекциите на Лакан.
Но какво казва той в началото на всяка лекция – единственото, на което искам да ви науча, е да не гледате сериозно на себе си.
Уви, Юлия не е послушала своя ментор – тя гледа сериозно на себе си.
Тя е докосната от случая Юлия Кръстева, но не и травмирана. Разбира се, няма как, травмата е изначална и по правило пропусната, тоест съчинена. Тази имагинерна сервилност в момента на огледалото, когато корпс морсел – пак френски израз – получава гещалт под нечий неподозиран надзор.
Изводът – всички сме неумишлени агенти на системата, която и да е.
Ние не вярваме на комичния случай с нейното досие – ченгета, които пият сливова, гадни служители на посолство и т. н.
И това, че е лепнала да „живее народната власт” на една пощенска картичка, наистина го приемаме за подигравка от нейна страна.
Наистина.
Разбира се, това което пиша, може да се приеме за иронична свръхидентификация. Как да се бориш с лъжата, освен като я обърнеш против самата нея, да акцентираш силата на фалшивото и т. н. Но дори и да не беше това, стилът винаги е предразсъдък, мъжки при това.
Тоест, всяка чувствителност е ефект на фалическо писмо, патриархално-цинично и анти-феминистко.
Но нали залогът на писането при Юлия Кръстева е бил точно в това – да промени нещата, мъжкия свят, изобщо света, западен, източен.
И сигурно е успяла, не само защото е в класацията на първите сто.
Само че не и тук, в нашето подценено subaltern класиране, относно нейното разясняване на случая Юлия Кръстева.
Моето обяснение е просто. Всяка държава създава своята диаспора. При гърците дори е било обратно – полисната диаспора създава същинския полис в метрополията. Субститутът е оригинал, какво по-деридианско от това.
Юлия Кръстева е била в диаспората още от крехките си години, била е вълнуващият пример на несъществуващата българска диаспора, на която не е успяла да придаде политическото й значение. Което би могло да послужи като упование за чувствителните селяни. Не само не го е направила, но не й е минавало дори през ум, както личи по всичко. Как така ще служи за аван-пост на една abject родина? Работила е за западния си рейтинг и за нищо друго.
Нито за миг не й е минало през ум да деконструира проклетата дума Запад, а направо се е бетонирала в нея, нищо че се изкарва бордер-лайн феномен.
И явно внимателно е следила такива като Жижек и компания в техните напъни за западняшко асоцииране – клипчето в Ютюб все още е актуално.
Приветстваме те, Юлия, в своята безнадеждност, в своето невъзприемане на сериозно.
Само че защо ти си толкова сериозна остава непонятно, предвид не нас, а ментора Лакан.
Какво иска жената ли, която и да е жена? Пред нас се изправя един мрачен континент. Феминистка диаспора може би? Или интрузивната събитийност на джендър-трабълс, както по всичко личи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Златомир Златанов – Възвисяване: степени на интензивност

 

Снощи гледах Възвишение по HBO с типичния за българи скептицизъм.
В първата част е екшънът при Арабаконак и убедителната роля, която прави Филип Аврамов.
А после Димитър Общи изчезна и остана само интригата за това как двама млади хора трябва да занесат писмото на Общи до Левски.
Остана само писмото, но в първия момент аз не забелязах това.
В премеждията и перипетиите по пътя започна да ми се привижда пикареска в стила на Бокачо-Пазолини или някой друг.
Меренето на оная работа по мащабите на географската карта, убийството на помака и всичко останало – вече бях готов да се подведа под инерцията на зрителския навик.
И тогава осъзнах, че има невидим втори план.
Защото въпросът е за писмото – ще пристигне ли в назначение или не и защо това е толкова важно за младите куриери да пристигне.
Така и така те никога няма да научат съдържанието. Те само знаят, че трябва да го занесат.
Предлага им се да го оставят някъде в точка на дестинация, току-що напусната от адресата.
Те отказват. Те са приносители на нещо, което не знаят, но решени да изпълнят мисията си докрай – защо?
Винаги ли писмото пристига в дестинация?
Възхитителното според мен в този филм е отговорът, който ни се дава – фатализмът като фигура на контингентното, на случайното.
В поредния епизод на пропусната среща една сенчеста фигура се представя за пълномощник на Левски. Какво им предлага? Дайте да го прочета и ще ви го върна. Ако срещна пръв Апостола, ще му разкажа съдържанието. Ако вие го срещнете – ще му го дадете сами.
Но каква е тая неясна фигура! Като че ли е самият Левски. Сякаш е той. Да си Левски все едно не си.
Конспирацията ли изисква да е сякаш той? Или киното допуска такава амбивалентност като своя същностна черта?
Левски като неясен бекграунд – на какво? На визии за револуция? Една върховна визия ли?
Какво все пак има в неконзистентната й пустота?
Непроследими руинирания и компромати, злокачествени историцизми, слухове, клюки, съдба или шанс?
Въпросът е все същият – за съдбата на писмото, на посланието, за дестинирането, за фаталното, когато всичко е толкова случайно – и пътят на писмото, и неговите носачи, и дори самият Левски, който като че ли е само сембланс на Левски.
На гръцки „сякаш”, „като че ли” – hos me – е с важна семантична роля от свети Павел до Агамбмен.
Важи ли това за нищо неподозиращите българи – наистина ли сме толкова невинни върху бекграунда на нещо, което е сякаш световна история?
Писмото с отсъстващо неразкривано съдържание е материалното означаващо, истинският трегер на История и на филмовата фабула в частност.
То е нещо като книгата-мечта на Флобер без съдържание – като защита от случайности и партикуларизми.
Поднесено ни е отсъстващото цвете от букета на Маларме.
Младите революционери са носители на чисто универсално послание, но в един обрат на езика, в един език на обрата потиснатите неясни означаващи на това послание си препредават своите приносители.
Субектът е това, което едно означаващо представя за пред друго означаващо.
Субектът е това, което едно събитие представя за пред друго събитие.
Приносителите са пренасяни и препредавани в циркулиращата пустота на посланието без текст.
Господарят на съдържанието на писмото винаги е някой друг.
Той владее смисъла.
И той дори не е той, а сякаш е той. Сякаш е знаел, че е възможно името му да бъде превърнато във фетиш. И всеки текст е сякаш склонение на фетиш, както и всяка картина – темата за иконокласти.
Време е да кажем нещо за Погледа на Лакан. Филмовият екран е рамка на този Поглед. На фундаменталната фантазия, която пренасяме върху него.
Тайната на Погледа е, че е сляп.
Той връща обратно сляпото си петно за да породи нашата визия. Ние виждаме, но той сякаш ни гледа.
Той е лимит на визията. Ние сме подчинени на нещо, което е допринесло много повече за оформяне на българския характер, отколкото всяко робство и експлоатация: принудата на повторението да виждаме винаги по един и същ начин.
И ако само Левски в своята привидност се е издигнал до равнището на автономна визия, означава ли това, че той окупира сляпото петно в Погледа, че той е върховната неяснота, за да отвори очите ни?
В конвенционалната историография по-горното ще прозвучи кощунствено, но не и в изкуството, защото там се помества возвисяването, възвишения обект.
Всеки художник знае, че първо трябва да изчистиш платното преди да почнеш да рисуваш – от какво?
От предразсъдъците на предишните визии.
Ние знаем историческите картини с Общи, Арабаконак, Левски и всички дестинации, свещени места, мили родни картинки.
Всичко това във филма е отстранено или затъмнено в неясната фигура на владеещия смисъла, аватар на Погледа, ако наистина съществува.
Защото ние знаем, че големият Друг не съществува, но това не му пречи да функционира.
Защото ние знаем, че истините ни се отпускат само в измерението на фикции – и героите на филма, освен писмото, постоянно носят със себе си книги, те четат и инспектират фикции като безкрайно производство и процедури на истини.
В това е истинската авантюра – да започваш винаги отначало, в пре-започване.
Как фаталното надмогва контингентното – това е минималното различие, където младите приносители предусещат съдбата си.
Посланието сякаш е татуирано върху избръснатите им глави и след прочитане главите ще хвръкнат.
Така е било винаги.
Революцията е наследство без завещание, което трябва да бъде написано отново, подправено, отново дописвано, предавано, предадено – предателства не като банални психологизми, а като структури на дестинация.
И докато служат за носители на материалното означаващо на писмото, младите се учат да пишат самите и да се сдобиват с визия.
Филмът отново завършва с екшън – потерята, която ще ги избие.
Като се има предвид делението между екшън-имидж и мисъл-имидж в двете книги на Дельоз за киното, тук екшън-имиджите изглеждат странно дизартикулирани – още по-странно разкадрирани в мисъл-образи под писъка на куршумите.
Младите сякаш инспектират смъртта, върховното означаващо, на което са носители, принасяни.
Те сякаш не вярват на очите си ще умрат ли или ще живеят.
Струва ли си возвисяването? След като винаги върви с падението на един по начало паднал свят?
Тези банални млади хора-гичовци като манифестация на българското, издигнато до ранга на Нещото-държава-революция-свобода.
Приносители ли сме или принасяни? Знаем ли съдържанието или го запълваме с пушечно месо?

Сега говоря от името – неупълномощен – на всички отстранени и изличени от екрана-поглед.
Бяхме ли поредната храна за слепия Поглед, гориво за поредната матрица?
Писмото, нашето писане ни пренесе – преизносвани – без да сме господари на смисъла, на съдържанието.
Отхвърлени ли сме?
Изгубихме ли безславно своята сингулярност в една фундаментална фантазия, която винаги е колективна?
Новите визии, книги, картини зачеркнаха ли нашите?
Наистина ли стоим отстрани и се пукаме от завист и ресентимент, както описва нещата един от протагонистите на Русков?
Колкото до тези епохални литератори, както вече са кръстени, нека да сме наясно – аз не им завиждам, аз искам да ги унищожа.
Възвишение е рядко интелигентно направен филм. Той успява да ни измъкне от вечното етнографско настояще и да ни даде нова визия – на какво?
На самооторизираната българска Сянка-Просвещение, каквото и да означава това, но която кара да засияят хиляди слънца.
Ние се нуждаем от един Левски извън фетиша като никой друг път.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Без заглавие, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ерол Ибрахимов – Тъмно е, май скоро ще съмне

 

Аз съм

Глобален и постмодернистичен.
Глагола превръщам в кокиче.
На кокили качен от високо си гледам.
Протягам ръка и стигам предели.
Тичам, хвърча и се блъскам.
Объркан е света, макар да е лъскав.
Черупка се пука. Сеизмичните сили
напъват, разкъсват пръсти и жили.
Любовта е копейка, безценна валута.
Разменям доволно кон за кошута.
Докъде мога да стигна? Ще имам ли сили?
Обувен завод построиха върху братски могили.

„Уникален!“
Изваден от контекста банален,
по-скоро аналитичен, аполитичен.
‘сички ми викат – Егати и пича!
Затворен във мрежата намирам пролука.
Във римите и думите откривам наука
в обикновените неща на делнични хора.
– А сега накъде? – пита ме хора.
Да си бил не значи да бъдеш,
в хоби превръщам всички несгоди.
Давай! Ставай, и тръгвай!
Нали не очакваш света да се спъне.

 

…и ще си мисля за… нищо

Ще изляза от пещерата и ще наклада огън.
Ще пусна Вагнер и ще мисля за Полша.
На жаравата ще метна маса пържоли.
Ще поканя гости. Ще танцуваме голи.
Ще крещим до безкрай, че две и две е равно на чет’ри.
Ще си спомним осемдесе и четвърта, как за малко да бием на дузпи.
Ще си разказваме стари вицове на старговор.
Ще се смеем, ще плачем, сърдито ще спорим.
Ще си говорим на брат дори със сестрите.
Ще гледаме филм по-действителен от действителен случай.
Няма да жалим, ако не се паднат числата.
Ще спре тока. Ще бъдем за малко пак братя.
Ще се върне пак онова сладко безвремие.
Унесени в мисли ще ръчкаме огъня.
И когато узрее, или може би пукне зората,
всеки във свойта палатка,
спокойно ще спи, ще сънува за всичко,
а аз ще догледам огъня и ще си мисля за… нищо.

 

Искам да зная

Не съм избягал, но не съм и останал.
Затворих се в кулата и плета ръкавици.
Споделям се със себе си и разплакан
по прозореца потен рисувам шевици.

Не чукай! Стаята не се заключва.
Тук съм си. Къде мога да ида.
Ставам. Светвам. Котлона включвам.
По-празен съм от празна мида.

Не си оправям вече леглото.
Не чувам шума на светците.
Не вдигам, когато звъниш ми.
Зает съм. Качвам Голгота.

Какво още имам да плащам, кажи ми.
До края на месеца всичко платил съм.
Нишки разнищвам, чопля нирвани,
тъмно е, май скоро ще съмне.

И преди да вдигна тази ограда,
бих искал да зная.
Какво със нея ще пазя.
Какво, искам да зная.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва, 61х66 см, 1994

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Празнично е отблъсването

 

Ще се подготвим за отблъсване

Ще се подготвим за отблъсване –
на екипажа ще му писне: виждам
как се навъртат край трапа и питат:
“Пише ли нещо на дъската?“
(черната дъска, на която се обявява
датата на отпътуването)

 

Празнично е отблъсването!

Празнично е отблъсването!
Корабът се прибира, дори старите корита се разхубавяват
отхвърля всички вързала, шпрингове, буксири и си тръгва
без да се обръща назад – стара традиция – забравя
всичко останало на брега – велико избавление

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Сватба, маслени бои, канва, 130×120 см, 1982-1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Сабоурин – Сбогуване с Подуенския пътен възел

 

Сбогуване с Подуенския пътен възел

Сбогом възел това което
Не може да се развърже не може да се разреже
Трябва да се напусне трябва да се изгуби

Сбогом последни останки
Надживели стария режим останали встрани
На завет от голямото изливане на бетон

Сега рани от натрошен кирпич последно напомняне
Неразрушеното от стоманения поток на светлото бъдеще
Ще бъде разрушено щом вятъра от бъдещето секне

Сбогом уморен от неспирния поток
Към светлината от изток вливаща се през теб
В буржоазното градско сърце сбогом уморен бетон

От времето когато бъдещето значеше
Вечност на хилядолетни мравчени райхове аутобани за триумфите
На тежката военна техника на всеки следващ победител

Сбогом дърво между мантинелите
Полувековно израстване сред неспирното отминаване
Подхранвано от растящо запустение

На прехода от планова към пазарна икономика
Мирния преход от държавномонополистически социализъм
Към държавномонополистически капитализъм

Сбогом чисто нови някога чешки
Широколинейки чрез които локомотивите на историята
Трябваше да влязат в града сега втора ръка

Немско австрийско миришещо
На старата свобода старата похот на капитализма
От преди виртуалния край на историята

Сбогом възел от чийто прибой набъбва
Третата сливица сбогом възел стягащ примката
На нощен детски астматичен пристъп

Връзката между задушаването и революцията
Между астмата и чудото на вдишването
Разкъсана завинаги сбогом

Това което не може да се развърже това
Което не може да се разреже трябва да се напусне
Трябва да се изгуби.

 

Малка история на калвадоса

В дворчето на старото читалище
преди да го дадат под наем на ресторант
не си спомням защо освен че беше за първи път
денем сам кубинския ром и калвадоса още бяха евтини
питиета за студенти и докери

 

Червеният корт

Зрели са, потопени в огън, възврели
Плодовете
Хьолдерлин, „Мнемозина“

1
Червен корт нощем
Черна плоскост вертикален срез
В дълбочина лампи на повърхността
На мрака на твърде богатия хадес пръскачка
Свири по мрежата на оградата

2
Червен корт рано сутрин безшумни
Облачета прах по настилката приглушени
Команди на тенис инструктор на чужд родствен
Език мълчаливи упражняващи се деца плясък
При периодична среща на кордата с топка

3
Червен корт ранен следобед
Бели пластмасови столове подредени
Един в друг на линията на мрежата
Ръчен валяк опрян на оградата периодичните
Параболи на струите на пръскачката

4
Червен корт под косото слънце привечер
Осветена ръждата по телената ограда кафявото
Припламва душата на натрошените тухли сияе
Преди угасване увенчано от сива корона
Високо върху излетите чела на строеж

5
Червен корт под отвесното слънце на пладнето
Слънчев чадър свит над бели пластмасови тронове
Периодичен режещ звън от въртяща се пръскачка
При пресичането на струята през мрежата на оградата
Сталинизма е сега в бетона над морето.

 

Черницата

На Петър Пейчев Щурмана

Между горната и долната земя короната ти буй
Отбелязва мястото в необезпокояваното еднообразие
На царството на бурените пустинната горчивосладка шир
Останки от храна и хора корените ти набъбнали от соковете
Под бетона милосърдно приповдигат
Възглавката на гроба.

 

Сенки

Сенки на гарвани и зелеви пеперуди по напукана земя
Сенки на обгорели гуми без джанти сенки на прорасли треви
Сенки на бетонни панели със слънчеви кръстовидни амбразури
Сенки на избуяли бурени върху сивкавобледи мрамори сенки
На плексигласови аркади осеняващи гравирани портрети
Върху черни гранитени плочи с несъразмерни глави

Монтирани върху костюми вратовръзки обувки сенки на джанки
Черници бъз над човешки екскременти до рамката на гроба анонимни
Като всяка нужда сенки върху каша от ферментиращи бели бобонки шеметно
Скъсяващи се сенки на мантинели сенки неотстъпно залепнали за коремите
На коли профучаващи по магистралата сенки на гроздове лампи
Сенки на дима от угасващите свещи върху буците пръст

 

Покойникът от съседния апартамент

За първи път откакто сме съседи
поздравяваш миришеш на болен както обикновено
дотътряш се от вратата до асансьора двете тежки крачки
между апартамента и подземния гараж миризмата оставя
задълго вертикална следа в шахтата на невидимото преминаване
бурените избили между фугите на терасата сателитната чиния няколкото
ключалки затъкнатите известия от топлофикация софийска вода
енергото брошура на икея овесена на дръжката на вратата
знаци на осезаемото отсъствие за първи път
откакто сме съседи поздравяваш

 

Справедливостта и морето

Морето е яростта
взривяваща се в канелюрите на гребените пяна
в капителите на прибоя
във възлите на коренище
вкопчено в скалата
в прокървяването на жена със секнал
от ужаса цикъл

Справедливостта е яростта
взривяваща се в трезвостта
на канелюрите в дорийските капители
в крайбрежните пинии в дивите маслини
със стотици гвоздеи пронизващи
тялото на праведния
при самоубийствен атентат

Морето е небесният купол
набразден от взривната вълна

 

Илинденска идилия

Денят очакваше удавника си цял ден
Най-дисциплинираните бяха на плажа дълго преди
Спасителите западният рационализъм незнанието на местните
Суеверия небрежността на една млада средна класа разчитаща
На грижата на баби дойки държанки пиещи поредици големи бири
Със сламка най-често без присъстващи бащи момчетата помпащи
На непоклатими мастодонтни уреди на детска площадка от стария режим
Смартфон опрян на единия стълб на висилката коремни и
System of a Down времепространственото изкривяване
Сплесква елипсите на сенките на кипарисите
Застаряващият спортсмен таксуващ комплекти чадъри шезлонги
Масички без касов бон минава в края на работния ден
С чисто нов каджар както рече заратустра изпепелени бурени
В бетонна купа подобие на олимпийски жертвеник
Нито гънка по повърхността на водата като в зехтин
Времето спира в очакване на часа на нощните плажове
Безшумно завалява със сухи беззвучни светкавици презрелите
Ябълки само това чакат зачестява тупането им в тишината
Капещите джанки се разпукват в мига на удара преобразени
Във вискозна градина на удоволствията на оси и мравки
Не изчакващи дори дъжда да спре русначето
И баба му играещи на топка в плиткото очаква ги
Притихнало морето утрешните новини.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Пейзаж край Долна, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Анонимен – Лисан и змиорките (Из „Роман за Лисан“)

 

Това се случило, когато
отлита есента богата
и зимата настъпва вече.
На глад нечуван бил обречен
Лисан – в дома му ни следа
от зимнина. Каква беда!
Той нямал нищо да яде,
а камо ли пък да даде
на някой друг да се засити.
Наложило му се да скита
по равнини и по баири
прехрана някаква да дири.
По път тресавище видял,
преминал го и се поспрял
за малко край една река,
снишил се до брега така,
че трудно друг би го открил,
тук-там подушил и решил
да легне край един жив плет,
надявайки се, че късмет
там тъкмо чака го… И ето,
че се задал откъм морето
кон със каруца – с цял товар
от риба: херинга, омар,
змиорка, паламуд, минога,
калкан, сафрид и още много
подобни – дребни и големи.
Рибари по петляно време
били я с мрежи наловили,
а пък търговци се снабдили
от тях със тая ценна стока.
Лисан, загледан в таз посока,
видял, че конската кола
била на хвърлей на стрела
от него, затова ударил
напряко, за да изпревари
търговците, и много бърже
намислил как да ги излъже.
Та чуйте точно как пресметнал
той всеки ход и как ги метнал.
Лисан спрял точно по средата
на пътя, легнал сред тревата,
краката си напред прострял,
задълго своя дъх сдържал,
озъбил се, очи притворил
и на мъртвец се той престорил.
Как тъй допуснал би провал
той, който смятан бил за крал
на шмекерите и лъжците!
Та този ментърджия хитър,
без да помръдне, си лежал,
досущ като че бил умрял.
Търговците трупа съзрели,
каруцата си мигом спрели,
единият глава навел
над него, за мъртвец го взел
и на съдружника си казал:
„Това май на лисица мяза
или пък на овчарско куче.”
„Лисица е… Пак ни се случи
късмет нечакан. Кучи сине,
внимавай да не ни отмине!” –
отвърнал другият. „Веднага
я хващай, че ще ни избяга!”
Те над трупа се пак навели,
побутнали го и видели,
че нито диша, нито шава.
И почнали да изчисляват
каква печалба ще изкарат,
ако отидат на пазара
да продадат таз скъпа кожа.
„Най-малко три су” – предположил
единият от тях. „О, не!
Как три су? Четири поне.
Каква красива гуша има!”
И тутакси Лисан те взимат,
отзад в каруцата го мятат
и продължават да пресмятат
цената. „Щом се приберем,
кожуха му ще съдерем” –
заканил се един от тях.
Лисан добре ги чул, но страх
не чувствал той… Те предполагат,
но Господ само разполага.
В цял ръст хитрецът се изпънал
върху кошове с риба пълни,
със зъбите си той отворил
един от тях и ококорил
очи пред чудната картина:
там херинги над трийсетина
видял – храна намерил бол…
И без подправки, и без сол
по царски той се нагостил.
В един друг кош Лисан открил
три върви със змиорки тлъсти,
нанизани съвсем нагъсто.
И без изобщо да се мае,
тозчас намерил му колая:
една навил на своя врат,
преметнал другите отзад
върху гърба си, па си казал:
„Дотук – добре. Но как да сляза?
Височината е голяма,
а пък стъпало явно няма.”
Внимателно погледнал вдясно
да види да не е опасно
да скочи, лапите напред
протегнал и като атлет
със плячката се приземил
и на мъжете заявил:
„Тоз лов богат за мен остава,
пък Господ здраве да ви дава –
да ви е то за утешение.”
Търговците, от изумление
обзети, почнали да викат:
„Ах, ти, Лисане, ах, гладнико!”
Подгонили го през шубрака,
но той се скрил във гъсталака
и те си рекли с примирение:
„Избяга ни, за съжаление.
Защо ли му се доверихме,
защо наивност проявихме,
та той змиорките отне ни?
Нима от разум сме лишени,
в главите ни мухи ли има,
та загуба неизмерима
понесохме от тоз изедник?
Дано му в гърлото заседнат
змиорките, дано без време
да пукне! Дявол да го вземе!”
А той надменно отговорил:
„Не бих със вас, сеньори, спорил,
осъждайте ме както щете.
Каквото и да ми речете,
на гневното ви заклинание
ще отговоря със мълчание.”
Те пак решили да го погнат,
търчали цял ден, без да смогнат
да го настигнат. Той летял
на бързия си кон и спрял
във своята обител чак.
А двамата търговци пак
поели тягостно на път,
не спирайки да се корят.
Без дъх от яд и от умора
останали, но що да сторят?
В безбройни трудности кален,
Лисан успял и този ден
със хитрина да се наложи.
Щастлив, доволен, че ще може
да види близките си скоро,
той прекосил стремглаво двора
и влязъл в замъка, където
със притеснение в сърцето
очаквали го те отдавна.
С припряност и със радост явна
съпругата му Хермелина
и двата по-големи сина
разбързали се да излезнат
да го посрещнат най-любезно.
Той ситнел с трепетно сърце
и със сияещо лице,
със сит стомах, усмихнат, весел,
на якия си врат провесил
цял наниз от змиорки пресни.
Преминал през вратите тесни,
във кулата се разположил,
а синовете – кой как можел
заел се грижи да полага
за него: със пешкир веднага
те му избърсали краката,
след туй змиорките в тавата
разпределили на парчета
и шишчетата за мезета
приготвили, а след това
домъкнали цял куп дърва
(във двора имало премного),
след малко лумнал буен огън
и на жарта да се пекат
ги сложили…

 

Превод от старофренски Паисий Христов, редактор Атанас Сугарев,
научен редактор Стоян Атанасов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Тамара със стомна, маслени бои, канва, 98×80 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Йосифов – Обелски път

 

Стаята

Моята стая е бяла –
с безброй врати
но изходът –
все пак –
е само един :

да си тръгнеш оттук
гологлав
и брадясал

покрай шкафове стари разядени
от мухъл
и мъртви молци;

покрай тежката дървена маса,
покрита със нежна ефирна резба –
там играят слънчеви зайчета
върху стария плот
потъмнял
и олющен.

Като шкурка бяха груби ръцете
на покойния майстор резбар,
роден в махалата до гроба си.
Той остави душата си
в цветята, тревите и слънцето.

Голите клони на ореха
докосват и галят первазите;

вейки помитат праха
с години натрупван на пластове –
пластове мъка сподавена.

А долу
скрибуцат пак люлки
ръждясали
и скимтят жално
като бити кучета.

А тук,
сред душния въздух
на стаята,
угасва времето –
завеса
от вечни илюзии.

Но виж
сърце от пластмаса
на входа
припомня
„ Обичам те!“.

 

Голота

Голи са хълмите в село Голяновци.
Голи са бедните къщи –
порутени, неизмазани, с продънени покриви,
червени като засъхнала кръв.

И дървесата са голи,
с олющена кора –
изгризана, изядена
от кучета и дървояди;
с начупени,
прекършени клони.

И главата ми е гола
срещу свирепия есенен вятър.
Той налита на живо месо
като хиена,
която умира от глад.

Само се питам –
така ли са голи мечтите ни
скъпи и нежни
като цветя на паважа
сред ураганите от
чужди мнения,
страх,
неувереност
и лавината
побъркани емоции?

Тя ни поваля надолу във бездните,
изкоренява вековните борове
и остригва до голо
стръмните каменни сипеи.

Нека петлите ми пеят във отговор
и ме освиркват
със клаксон
камионите.

 

Български улици

„Първи март“
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.

Кръв
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили
като мартеници –
червено и бяло се смесват в контрастна хармония.

Звучи „Реквием“-а на Моцарт.

„Втори март“
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.

„Трети март“
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Невидима ръка
я изтри и от картата.

„Осми март“
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.

Там ограбват сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
своите болни жени.

„Шести септември“ е в ремонт
от години.
„Девети септември“ е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.

„Двадесет и втори септември“ е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.

„Десети ноември“ е свлачище
и къщи с изпразнени дворове
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…

Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата
и погубват
задушават
живота
в цялата страна;

немотията просмуква се
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.

Ръжда разяжда глождани кости
и луната залязва
над селските гробища.

 

Обелски път

„Сляпо куче
бе прегризало
корена на вечността.
Понеже сляпо.
Боже!“
Ст. Цанев, „Вечност“

Бетонния възел –
западнал и пуст
и мрачните блокове –
навъсени старци,
очакващи края на дните,
се гонят, надбягват се с времето.

Приспивния шум на двигателя –
ръмжене на болна вълчица,
издъхваща в тежките столични
газове…

Тука умират поетите :

купчина живи дървета,
горени под тонове пепел
без въздух;

и стават на дървени въглища,
богати на скрита енергия,
а геният – сякаш брикети –
пресован, безжизнен, безсмислен…

Дългите нощи в полето –
бездомни, безлунни, беззвездни:

не разкопки копаем, а гробове
за мечтите си
слаби,
мъждукащи,
бледи,
угаснали…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Героичен ландшафт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

 

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018