Мая Джамбазова – Кюфтета

 

Nocturnal

Притихвам в мрака
Мрачно син фон
Като кадифе
Сиви сенки
Сама в стаята
Навън е нощ
Отделена съм от света
със стени и прозорци
Дърветата си говорят
със звук от листа
раздвижени от вятъра
Котките молят за храна
Мяукат, плачат от глад
Притихвам
Есен е и светът заспива
За да се събуди отново след няколко месеца
И аз ще заспя
Искам да се събудя
От кошмара на живота си
Искам отново пролет
Живот
Детски мечти и цвят
Преживявания на 100%
Пълнокръвни
Ще си нарисувам образи
Ще си измайсторя живот
Както природата майстори април
Ще разцъфне пролетта в живота ми
Да заспя и да се събудя…

 

Мебел

Харесах си мебели от каталог
Хубаво здраво ПДЧ
Толкова яко, че да издържи книгите ми
И душата в тях
Мебелите ще крепят мечтите ми
Ще украсят ежедневието ми
Светло и тъмно се преплита в тях
Талант и страст
Сърце и ритъм
Органайзер на вещи
Секция за стил на живот
Журнал с красивите моменти от живота ми
Едно обикновено ПДЧ
Парче дървесен материал
А толкова много обич в него
Сърцето ми стана на дърво
С шарки по него
С ПВЦ кант
Болтове, които да крепят старото и новото в битието ми

 

Дреха за книги

Имам си дреха за книги
От плат
Шарена
Със слонове по нея
Слоновете играят на топка
Летят
Плуват
Общуват
Говорят и мълчат
Те имат свой живот
Оживяват с всеки прочит на книгата,
приютена между парчетата плат
И биват потопени в художествената реалност
Книгите са слонове
Мъдри
Ние сме стъпили на тях,
като балансьори в цирка
Оцеляваме благодарение на познанието
Без шарените слонове на науката и мечтите,
няма бъдеще
Без бъдеще няма живот
Без живот няма хора
Без хора няма свят
Затворен кръг
Ще се крепя на моите слонове

 

Хипопотам

Навсякъде е хипопотам
Обграден от хора
Единственият хипопотам в обществото
Чист като животно
Незлоблив
Но с ум на човек
Мени си цвета,
според настроението
Ако е ръждив или червен
да не си на среща му
Но обикновено е сив
Като сивотата на дните от живота ни
Кога ще има повече цвят
Защо трябва да потъваме в унинието на днешния ден
Неразумен избор
Преобърнат живот
Грешка
Грешката на обществото

 

Кюфтета

Балканска радост
Добре приготвено месо
Каймата е смляна
Червено хубаво месо
Червен лук
Черен пипер
Сол…
Всичко необходимо
С цялата си любов ти забърквам кюфтета
За мама
За онази, която ме е отгледала
Влагам късче от сърцето си в тях
И една сълза – за пропуснатите мигове
Меся ги с доза щастие по пръстите
Сипвам щипка мечти за заедност
Ако знаеш, колко те обичам
Пържа ги в зехтин
Поемат дъха на студенопресовата маслина
Ти студенопресова душата ми със своята лудост
Но аз ти прощавам
Хапни кюфтета
Препечено месо,
купено с парите ми,
приготвено с обичта ми
Уютна къща и дъх на готвено
Чакам те да се прибереш
Може би ще се зарадваш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Здравка Шейретова – От зимното слънцестоене до днес

 

Очите на вярата
изглеждат
точно като онова момиче
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня
но хората вече нямат очи за виждане
в тях живее самодоволството
и ръце нямат за ръкостискане
заети да разопаковат измамното си щастие
и крака нямат, с които по Пътя да вървят
обувките на безразличието са тежки
и те не намират пътя към онова момиче
което вече има само една ръка
протегната за милостиня
защото в другата държи сърцето си
и много иска на нас да го дари.

 

***

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Илеана Стоянова – Децата на ягодовите поляни

 

The Beatles – Strawberry fields forever (1967)

“няма достатъчно пари днес, скъпи,
защото ни хвана бавният Отлив.”
родил си се и си живял като риба,
а остаряваш като рак.
големи мозъци на бийт-поколението
умряха
или се влачат пияни, гладни и голи.

ние бяхме децата на Ягодовите поляни,
израснахме с Джон Ленън, Мик Джагър
и Джим Морисън (велики китари!);
с каменни сърца
и с жълти подводници;
четяхме Джак Керуак и безплътна поезия,
която не казва нищо, само отваря врати;
всички бяхме еднакво добре облечени,
а когато бивахме много тъжни
отивахме на Ягодовите поляни
където няма нищо реално.
ние преживяхме очарованието на злото
и днес нищо не може да ни уплаши –
слепи улици, настръхнал облак, вампирясали песове, бедност –
просто картина от пейзажа.

ние, пак ние съборихме Стената,
пихме шампанско
от черепа на червения генерал,
пяхме с Пинк Флойд, заляхме
с Матиссово синьо знаме
площадите, улиците,
катедралите, надеждите.
ние съборихме Стената
без да подозираме че тя е невидима,
че тя е в болните, в хитрите мозъци,
в плешивите мозъци и брадясалите стаи –
стената на ужаса и бедността.
ние бяхме така пияни
от духовни опиуми, спирт,
секс и мечтание,
че дори не чувахме пророчествата:
“Пазете хляба, глад иде!”
предвидливите и младите тогава
скачаха в Новия свят,
а ние останахме тук
макар и с предчувствие
за Никъде Дзен Живот,
ние медитирахме
върху собствените си
илюзии.

тогава започна големият Отлив.
Матиссово сините вълни се отдръпнаха,
оставиха самотните площади
като боклукчийски кофи
със скимтящите шепоти и факти,
а България – кит, захвърлен
в тинята на кризите.
живеехме опипом като мишки в дупка,
свещите свършваха,
дъждът клокочеше в капчуците, но
крановете на чешмите пееха
заупокойна;
младите жени не можеха
да изкъпят бебетата,
застаряващите ставаха
по-сухи и по-стари;
безработните мъже брадясваха,
полудяваха,
пиеха много бира, псуваха,
биеха жените си;
безработните жени се чудеха
как да сготвят яйца,
защото храната внезапно свърши,
магазините – празни,
в къщите – хляб , картофи,
консерви боб,
консерви риба,
пържени яйца,
варени яйца, яйца на очи,
а в неделя – кюфтета.
чуждестранната преса тогава:
“България – бедстваща
африканска страна –
без ток, храна и лекарства!” –
и бяха прави.
докато се опитвахме да заспим
под скъсаното одеяло
гръмнаха банките
и си загубихме парите в
хиперинфлация –
потънаха като малки книжни лодки.
баща ми тогава загуби
бели пари за старини,
майка ми заболя неизлечимо,
аз – без работа, синът ми
замина да учи и печели $$$$$.
нощем гледах луната и мислех
за вечните Ягодови поляни…

сбогом!
“давай да се изнасяме, скъпи!”
сбогом от моята вехта черна шапка.
“къде? в Никъде Дзен Живот?”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Елка Василева – Този празник в кръвта

 

Минало свършено

Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.

 

Безпощадно

Тъмна и студена е каторгата,
където съм обречена
да доразчепквам преждата на дните си.
Каторгата
където липсата е
най-реалното присъствие…
Ще бъда ли отново с теб отвъд?
Ще бъде ли помилване смъртта,
от нечовешката присъда –
да те няма?
Виновна съм,
че дръзнах да обичам!
Откъснах плод от забранената градина
и с теб го разделих.
Така се сляхме!
И щастието беше непростимо,
и светлината, бликаща отвътре,
бе непростима,
защото се опълчихме на чернотата,
обсебила околното пространство.
Разбирам, няма шансове за бягство.
Но нека съм осъдена до вечност!!!
Не се разкайвам… Бях благословена
със споделение и вливане във тайнството!
За болката нестихваща – благодаря!

 

Защото те няма

Този празник в кръвта…
Наречен с твоето име.
Толкова истински,
толкова нереален…
Защото е започнал
парадът на вдовиците отдавна.
Сега го чувам
да минава под прозореца
и трябва да заспя,
за да не се прелея в него.
Отдалечавам се,
а все по-близо е до писъка на времето
във оня безвъзвратен миг
на сбогом.
По утрешната улица ще продължи
парадът на вдовиците
и аз ще бъда с тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Диляна Първанова – С велурени весла

 

Даоистки камък съм аз от езерото Тайлу
Лежах си неподвижно обтекаем в залива Сяо-Ся
Водата и природата оформяха моята автентичност
в течение на непонятни за съзнанието години
Един ден живописецът Сун Ми Фу ме откри
Познаващото му око видя неимоверната ми стойност
най-безценен дар за Императорските градини
където днес мисля живота и времето
оформили са моите неповторими контури
огладили са моите остри ръбци
хармонично завихряйки потоците си около мен
Отразявам невиждани пейзажи и образи
неизмисляни от въображение
изкристализирали от същността ми
Но очите видяли уникалната ценност са отдавна затворени
Псевдо-страстни псевдо-поклонници се нижат покрай
без да оставят и най-нищожна следа
Неподвижно е времето ми
и пространството ми –
деца играещи в потока Дао

 

Узрели думи в Райската градина събира Ева
Естествено невинна е в глада си
и като дете с храната заиграва се
Не с прелести и не със ябълка Адам почерпва –
в играта с думи партньорство му предлага
Но гъвкава, сетивна, любопитна
плодът доскоро таен непознат
тя по-умело сбира, комбинира
опитва със небцето си чувствително и нюансира
всеки плод на вкус различен и на вид е
С безкрайни комбинации и вариации
събужда неговия апетит за творчество
Човешкото небце е уникално казват, както и езика
вкусът на всичко е за всекиго различен
Веднъж опитал думите езикът
непрестанно гладен е да ги мълви
а пък умът ни да ги сбира и реди.

 

Ограничената безкрайност на мисълта ми
недостатъчна е за чувството
Свръхразделителната ми способност
е професионално изкривяване
на пространството
приписвам вината
за черните дупки
в ръцете Христови на кръста
разклонения
напъпили върховете на пръстите му.

 

С велурени весла греба безбрежност
разбърквам въздушния океан
облаци-ледници от издишани думи
Най-хубавото на безбрежието е абсолютната тишина
вдъхвайки я се напивам
от въздигналите се мисли човешки
Изтръгвам иглата впита в мозъка ми
за да зашия двете полукълба на един
да събера раздърпаните краища на друг
И тук ли трябва да се грижа
с весла да ги подреждам.

Не, искам просто слънцето бумтящо
да ги изпари до капка
и да се гмурна
в чистия ефир да се разтворя
освободена от безпаметност за бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Георги Велизаров – Дарете от тока си

 

В полета на чайника няма сакралност
Сакра-щенията са безпочвени
Тоест по синтез – нематериални
Няма ги и нямат тежест!
Защо чайниците,
Изливащи се в съвремието
Своевременно
Не тежат на местата си

 

Майката на римата е жертва
Съвремието е изнасилвач
Еякулираме бели стихове
Деца на бели прахове
Безжичен интернет полагаме
В гроб на аналогов телефон
Новият ми човек
Е призван и с мисия

 

Следи с очи
Пелтечи поета поемите си
Не е със себе си
Защото иска да е неин
Готов да стане притежание
Приживе да преживее
Привидна
Крива
Сляпата съдба на глухарчето
Пелтечи поета поемите си

 

Спазмите са парче мускулна тъкан
Не са причина да бъдеш
Бъдещето отчаяно иска такава
Сюблимацията на акта на чукане
И безхаберната безкапутност
Не са извинение
Не са продължение
Това е произвол на атоми
Във среда гостоприемна
За чаена лъжичка сперма

 

Дарете от тока си, хора
За просяците на уай фай
Уай, хау
Как Господ допуска
Ди екзистенс оф уърлд
С липсващ уайд уеб
Кому е нужен такъв
Дори рибарите,
Дори тези без риба
Си имат поне мрежа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Владимир Сабоурин – Изграждаща се църква, жк Дружба

 

Рядко ще видиш
мъртва врана на моравата
пред централна автогара поддържана
бяла от сланата на февруарското утро
обещание на скорошна зеленина и свежест
несправедливостта на природата неубедителната
подреденост на някой който е пътник
човешкото безсрамие на умирането
пред очите на другите на показ
не я касае

 

Времето ни е когато
бащите вече не завещават
ръчни механични часовници

Времето ни е когато
ремонтите започват вече
преди построяването на дома

Времето ни е когато
нищо вече не остарява
красиво с достойнство

Времето ни е когато
успеха бърза да изпревари
срока на годност

Времето ни е когато
вече просто няма време
за имане на време.

 

Шибан от вълни. Бургас, февруари 2018

Футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено архилоховото зимно черно море

 

Сибирския лесничей

Ти си лесничей
Налагащ закона в тайгата
Справедливост за бракониерите
Несправедливостта за корпорациите
Любовта вечния селски скандал
На вечното бебе без баща тя
Ще пречупи гръбнака ти.

 

Окончателно решение

Облак тухлен прах димки на агитка
стържене на багер лай на овчарки циганска
каруца товари останките ново зареждане дрехи
втора употреба последен отблясък по горните етажи
окончателното решение е близко

 

Операция Пустинна буря, началото на 90-те

В малките часове
на четирийстата нощ
петролния каптаж се самовъзпламени
това беше знак за началото
на всички изкушения

 

Спихването на атракционен балон

На Александѫр Николов

За кратко стои изправен
вертикално над приземилия се кош
после започва да се накланя наляво става
плосък отдясно комерсиален призрак на дали
в пустинната февруарска равнина до бензиностанции близнаци
от двете страни на магистралата сляга се напълно перка
на левиатан вкаменелост на стотици километри от морето
сокол летящ успоредно на пътникопотока на нивото
на телената ограда най-накрая празна черупка от охлюв
на дъното на изоставен открит басейн

 

Гларуси над Подуене

Изсред небесното нищо
между два калкана връхлитат
като сърпове на жътваря пикиращи
парчета алуминий дронове миг преди
натискането на спусъка някъде в аризона

ято гълъби се спасява в паника
господарите на лазура чертаят несмущавано
кръгове над необятното сметище

 

Минавайки покрай новия затворен комплекс

толкова стъкло на ръка разстояние
толкова ли сте сигурни в себе си
толкова ли във вечността
на мирния преход на ръка разстояние

 

Изграждаща се църква, жк Дружба

В примката на надземни тръби на топлофикация
Шоурум на великата стена охранявана от билбордове
Хранителна борса ограда от гофрирана ламарина с парцалаци
Стари предизборни плакати бензиностанция на газпром борса гуми
Ръждива вентилационна тръба да бъде твоята воля и под земята глух
Коловоз климатици накацали върху кръпки индивидуална изолация
Фиданки посадени в стари гуми зазидан училищен параден вход
Голи тухли от сгурия гол итонг жп прелез към несъществуващо
Светло минало надземен участък на метрото
Вечната форма изливана в бетон

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Ваня Вълкова – Код потребление

 

Форми за летене
От цикъла ,,Сезони-думи”

Едновременни и единични
Множествени и самотни
Бавни и припрени
Нареждат, пренареждат, прегрупират
структурирано и волно
всичките възможни
звуци и позиции

Пространствени капчуци
Извори на скорост
Безпределни и далечни

Форми на летене – съвършени
Машини – заредени с необятност

Сиви

Гълъбово-сиви-форми на задружност
При малките ми крачка се формират
в маса с нова плътност
и
разделят времето на парка
преди да стъпя и не зная

Черни

Тънко-остри-линии на тревожност
Пробивни пространства на раздяла
Изчертават нови карти по земята,
а стъпките ми ги оформят неподвижни

Птиците от парка ме оставят да си тръгна

 

Поглед към Бога

Калта, елемент на красотата

изгражда-разпада

нови улеи-пролуки

през които виждам

Теб

и никой няма сетивата да ме спре

Летя с по-висока скорост

12, януари 2018

 

Пре-продавачи на надежди
От цикъла ,,Изпити думи”

Разлитащи се хаотично
кафяво-жълто-черни
листа-останки
градски птици на забрава

Минава погледът ми и отлита
далеч от мястото в което викат
Пре-продавачите
на сигурност и вечна ситост
се надигат и времето прилича да е тяхно
На всякакви пакети – краткотрайни блясъци
Почивки, острови, картини в порцелан и злато
екскурзоводи на екранни вкусове,
найлонови оазиси за временни надежди
за виртуални и реални домове,
без страх и с много блясък

А моят глас-съграждащ светове
от мисли, думи и рисунки

все повече затихва.

14 февруари 2018

 

Кучета и некучета

Три, две или
По-малко от усещането за ситост
Кучетата в подлеза

Траектории на надежда
се пресичат
Три, едно, още едно
Воят-крясък-болезнена тъга
от наръгано време, вечер
Всяко има свое място
Всяко има свой кашон
Всяко има свое време за погалване
Две, едно, без едно
Сами и заедно
В мястото на срещи и несрещи

Кучешко време

Винаги в края на подлеза
седи и пуши
Винаги е сам и безлицев
Винаги не гледа, а потъва
Другият кашон е за него.

(Кратковремеви и периодични наблюдения от края на януари до началото на февруари, 2018)

 

Код на потребление

Червено – жълто
Продуктите минават
Червено, жълто
Написано е нещо неразбрано
на пергамента на лицето
Ръцете тежко-груби
преместват много бързо
всички думи, раздробени, асортименти,
без означение за важни,
в пакети по кашони.

Червено – жълто
Лицето е набръчкано и младо
Ръцете му прибират, много шумно
Разпределят и отделят
металните останки от машини за подвижност,
контейнери на непознати вкусове,
мечти-желания за притежаване на
вечна повтаряемост и сигурна печалба.

Червено – жълто
Код на меркантилната реалност
Добре, че магазина е отворен – непрестанно
А притежателят на пергамента
ще остане след последните свистящи гуми
да престанат да пристигат
и жълтото на светофара да ги дебне.

Червено – жълто
Не се опитайте да разберете лесно
Да седнете на стола на лицето,
Разделящо нощта и сутринта на време без броене
Броят ръцете на жената с къдри,
ленти черна мъка
броене на парите,
а другите прибират се доволни,
от загубата им в замяна на мечтите за доволство.

Времевите-оборотни хора си отиват
Да вечерят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Валери Вергилов – Гурбетчийска кръчмарска песен

 

Мъжествена изцепка по време на дъжд

Твърдят, че саламандърът
Не бил дъждовник
И че дъждовникът
Понякога не е петнист
Но той не е и глист
И не е червей
Петната му са правомерни
И като в петолиние
Дъждовникът на нота „ре“ се свива
И нещо из калта навива.
Така и мъж без дъждобран
Се скрива
Мъжът не е чадър
И дъждобран мъжът не е
Мъжът в дъжда
Излиза и сере.

 

Столична изцепка, ж.к. Свобода, бл.19Г, ет. 5, балкона

Нощният автобус
Е ракова клетка
Търсеща своите жертви
По зле осветените
Пътни артерии
На надгробния град
Пияници, наркомани
И всякакви други отрепки
Тоест мъжете
Готови да обладаят
Застарялото
Атрофирало тяло
На тази некрофирала
Стара мома – града.
Останалите клечим
По нейните нощни балкони
Без панталони
И пушим
В безлунната суша
И пушек се вдига
Над всички балкони
Нагоре, нагоре
И се събира
В юмрук за фистинг
Стига да нямате кисти.

 

Гурбетчийска кръчмарска песен

Дефекират факирите
Уринират кумирите
Онанират от ООН-то
Да ти излезе късмета
Айде, качи се на автобуса
Недей така да се мусиш
Заминавай за тая чужбина
Айде… фтобусъ зъминъ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Атанас Петров – Лилия хилядолетна

 

Камбана

Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.

Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.

И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.

Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

 

Лилия

Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.

Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.

Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.

Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.

Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.

И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018