Иван Станков – Мляко

 

„А настана глад в земята“ (Битие, 12:10).

Аз още не съм роден. Сестра ми е вече при живите. Тя ще ми бъде кака след една година. Сега е на две. Всички вкъщи много я обичат, най-много мама, но не може да стои у дома с нея, защото сега е кампания по окопаването на царевицата в текезесето. Селото се оплаква, че миналата година била гладна, че държавата прибирала всичко до шушка, че по къщите няма нито едно скрито зърно, че всичко е изядено през зимата, а в градините само лукът и чесънът са станали. Хлябът е с купони и трябва всяка коричка да се доизяжда. Татко е на път с кораба, всички останали са на полето, вкъщи е само прабаба ни, която трябва през тези дни да гледа Анушка. Това е името на сестра ми, с ударение на „у“.

Сестра ми обича баба София, макар тя да е стара и страшна. Има само няколко жълти зъба, устните са скрити, линията на устата е дълга и хоризонтална, с малки извивки надолу в краищата. Едното й око е мътно и от време на време тя прави сложно движение, нещо вътре се е залепило, иска да го отлепи с клепача и си помага с цялата глава. Казва, че имала перде. Това око е по-белезникаво, сякаш е паднала мъгла върху него и из мъглата се виждат загадъчни галактики, а отвътре кръглото черно небе се е втренчило насам упорито и невиждащо. Другото око е топло и тъмно. Но и то мълчи като око на човек, който знае много. Когато слънцето си проправи път между бръчките, клепачите и миглите на баба, черното около зеницата става прозрачно-кафяво и вътре проблясва неподвижен златист прашец, а самата зеница остава напълно безразлична, като страшен тунел, водещ навътре. Бялото и на двете очи е пожълтяло от старост.

Лицето на баба е непроницаем триъгълник, завързан в тъмната й забрадка, при върха този триъгълник се стеснява в малка козирка. Когато е забрадена, не си личи, но в косите си има един израстък, колкото половин яйце. Понеже косата й е сплетена на две тънки и редки плитки, израстъкът се вижда, щом си свали забрадката – бледорозов, покрит с нежна кожица, през която се виждат тънките червени коренища на капилярите. Когато поотраснем малко и започнем да си тръгваме всяка есен към далечния град Русе в другия край на Дунава, баба ще седне на ниското столче, ще свали бавно забрадката назад към раменете и главата й ще остане малка, безпомощна и кръгла. Сетне ще извади от пазвата си чиста носна кърпа, ще я заметне върху косата си като някакъв обреден епитрахил, а ние с Анушка един сред друг, със стиснати от отвращение очи ще отхапваме ритуално израстъка. Тогава баба в пристъп на умиление и истинска обич отронва вместо сбогом „Да ви изяде баба зъбките“ и въздъхва като при последна раздяла.

Сестра ми е много малка и баба затова й изглежда огромна. Дори когато седи на ниското си столче, тя прилича на израснал пред мутвака черен чимшир с всичките си ризи, елеци, фусти и престилки. Конус от дипли, изкривен при върха и подпрян с брадата си на дървен бастун. Понякога с часове стои така и гледа навътре. Наблизо до нея е разпъната чергата, върху която сестра ми си играе. Чергата не е вълнена, тъкана е от памучни парцали, шарена и мека на пипане. Анушка има две кукли. Едната истинска, краката, тялото и главата са от гума, а дрешките са от плат на сини и розови карета. Тази кукла е много послушна, щом я сложиш да легне, веднага върху сините й очи се спускат клепачите и тя заспива. Другата е най-обикновен царевичен кочан с обърнати наопаки сухи листа. Тази втората има дълга до коленете руса коса, а роклята й на червено-жълти релефни квадрати се спуска до земята. Анушка знае, че това е царевица, но обича да я гледа дълго и съсредоточено. Прекарва пръст между правите редици и бавно, сякаш брои, кимва с глава при всяко зърно. Гледа как пръстът й се плъзга по раменете на зърната, вглежда се в празната тъмночервена линия помежду им и вижда как постепенно всичко расте. Тъмночервените линии между зърната стават бездънни пукнатини. Тя се задъхва, едва успява да прескочи от едното до другото зърно и се закрепва в жълтата вдлъбнатина на върха. Нагоре към косата е още по-трудно. Там зърната стават по-големи, ето и самият пръст по-трудно върви срещу тях, и пукнатините са по-широки, дъното им не се вижда, момичето се засилва, прелитането трае дълго и въздухът свисти в ушите й, само не трябва да поглежда надолу. При приземяването се подхлъзва, но успява да се хване с нокти за облия гръб на последното зърно и със сетни сили се изтегля нагоре към сухата, разпусната коса.

Когато се поуспокои от тези страшни прескачания, Анушка слага двете кукли една до друга – истинската по гръб със затворени очи, а царевичната по корем, като грижливо я завива с косата й, за да заспи. И започва да се разхожда с поглед по шарените ивици на чергата. Много обича да се разхожда тук. Тя не е ходила още в града, той е много далеч, но като слуша възрастните да говорят, че там имало и хляб, и какви ли не други неща, си е измислила свой град тук, върху чергата. Има всякакви улици, прави и широки, или пък тесни, заплетени, някои дълги, други съвсем къси. Но най-важното – цветни. Какво ли би било да ги види наистина такива сини и червени и оранжеви, да се разхожда по тях както тук, по ивиците на нейния град! Къщите и те ще бъдат разноцветни, големи като палати, тя ще върви с гръб към огромното залязващо слънце, то ще се удря в прозорците и в стъклата на входните резбовани врати, ще се разбива на хиляди цветни отблясъци, които бързо ще се топят в портокаловия въздух, а стъпките й ще отзвъняват по стъклените тротоари. Градът ще бъде красив и празен, в една от пресечките Анушка ще види ограда от високи черни копия, тежка пътна врата с огромна дръжка и един прозорец, единственият в целия град, силно осветен отвътре. На прозореца ще се усмихва мама, зад нея – баба, дядо, зад тях прабаба и прадядо, татко ще е на път с кораба. Всички ще държат в ръка по едно симидче като онова, дето някой го донесе от града за Великден.

Мисълта за симидчето й напомня, че е гладна. Придръпва баба за надиплената й пола и отронва „папу, папу“. Баба се сепва, погледът й бързо се обръща навън и с виждащото око се усмихва на сестра ми. Тънката линия на устата се удебелява, устните излизат наяве и в краищата се показват двата развалени зъба, изкривени в различни посоки. Слънцето, жълто и обедно, играе върху изпънатите й скули. Сестра ми не знае още никакви езици, баба говори на влашки, но се разбират. Стават еднакво трудно – баба от ниското си столче, сестра ми от чергата, и се отправят с поклащане към мутвака. Анушка се държи за полите на баба, а баба за излъсканата дръжка на бастуна. Двете стъпала не са високи, но са трудни. Баба протяга ръка и се подпира на касата на вратата, където боята се е изтъркала и дъската блести омазнена. Анушка се изкачва на четири крака и изтупва ръце от праха. Баба е скрила под един вестник половин паница козе мляко и последната филийка качамак. Довечера копачите ще донесат нова торба царевично брашно, така казаха сутринта на тръгване.

Баба сяда на леглото, слага паницата в полата си и започва да дроби на ситни парчета качамака. Анушка нетърпеливо и любопитно наднича, иска да гледа как хапките апетитно цопват в млякото. Харесва й дробенето на качамака. Повече й харесва от хляба, хапките хляб подгизват, набъбват и потъват. А качамакът си играе, съпротивлява се, парчетата плуват тежко и смешно отгоре, обръщат се лениво на една и на друга страна, стърчат над млякото и остават жълти до края. Анушка натиска с пръст едно парче, което стърчи над останалите, то потапя глава, но след малко млякото го изхвърля пак отгоре. Тя се смее като звънче и облизва важно върха на показалеца си. Мисли си как баба, за разлика от мама, не се кара за дребни неща като немитите ръце, но вкусът на млякото скоро повлича мислите й подир себе си. Макар да не е топло и сладко, усещането за мляко тръгва нежно по небцето, наводнява гърлото и се изкачва нагоре към носа, сестра ми чувства как там миризмите се разделят, как се разпадат на треви и на слънце, на троскот и свежи акациеви листа и потръпва от удоволствие. Попарата е готова, паницата е по-пълна, отколкото в началото и очите на Анушка светят радостно. Подпряна с двете си малки ръце върху разтворените колене на баба, вдига глава нагоре, примижва и отваря уста пред голямата алуминиева лъжица.

Когато свършат с яденето, баба ще вземе детето в полата си да му събуе обущенцата, ще го сложи на леглото с глава върху ниската възглавница и ще го завие с одеялото. Млякото ще се разлее из кръвта, малкото телце ще се отпусне и само златните ноздрички ще се разширяват равномерно да поемат въздуха навътре и после да го изпуснат, клепачите ще се спуснат върху сините очи и Анушка ще заспи като своята кукла. Баба няма да мърда, ще хапне останалите корички от качамака и ще стои тук до нея да я пази. По това обедно време мухите не летят, а плуват из гъстия въздух и стаята е сякаш под вода. Сега и предметите олекват, малко й трябва на масата да се отлепи от пода, столовете също ще се надигнат и ще тръгнат в различни посоки бавно и тържествено. Високо на стената в рамката на жълтеникавата икона седи дядо Господ върху едни кротък облак и се радва на всичко това. Часовникът в зелената къщичка с ангелчета на фронтона и той свети с камбанката на звънеца си, дано дядото да не е сбъркал нещо при курдисването и да събуди детето. В стаята нахлуват различни дни и различни години, влизат и излизат хора, не са много, повечето роднини, някои от тях още живи. Втурва се и ръси смях наоколо самата баба София като дете, с дълга бяла ризка и разпусната коса. Ето, вижда се отстрани как забавено тича към отворените обятия на баща си Паун, как земята плавно я привлича и я оттласква леко нагоре из въздуха, как ризата със закъснение следва движението на тялото й, как дланите на баща й галят детското й ангелско личице и миришат толкова хубаво на пролетна пръст. После той пак така бавно я вдига на ръце, подхвърля я нагоре, ризката се вдига, иска да отлети от нея, но раменцата й я спират и двете заедно падат в преградката му, тя се сгушва вдясно под брадата му, тук вече не мирише на пръст, а само на лук и е толкова бодливо и хубаво!

Попадат в стаята и сезони, бързо се изреждат няколко знойни горещини и снежни виелици, първите жътви преминават по-бавно и дори поспират там, където тя помага да се подредят снопите на кръстци. Тогава я наболяваше кръста от толкова навеждане и веднъж, когато една сутрин се изправи да се поразкърши, преди да започнат работа, усети за пръв път пазвата си. После си спомни как мъчително израстваха отвътре гърдите й, как се заобляха и колко трудно й бе да свикне, че ги има, а после как се радваше, че бяха нейни, как цялото й тяло се устремяваше натам, когато през някоя нощ върховете им се втвърдяваха, най-сетне как първо Станко, а после Иван Бугара, вторият й мъж, ги целуваха и хапеха като деца, докато тя тихо стенеше.

Баба обръща виждащото си око навън и масата и столовете заемат твърдо местата си. От подводния свят са останали само плуващите във въздуха мухи, една от тях е събудила Анушка, брадичката й потреперва, тя сбърчва устнички и започва да плаче, преди да е излязла още от съня. Баба ще я погали, дланта й е корава и набраздена от мазоли и порязвания като всички длани на селото. Сестра ми ще отвори очи, ще се успокои и ще седне в леглото. Баба ще й обуе обущенцата и ще тръгнат след бастуна към двора. Анушка сяда с разтворени крачета върху натоплената от слънцето черга и започва да реши в полата си царевичната кукла. Баба отвръща на поздравите на минувачите и от време на време се мъчи със сложното движение на главата и клепача да отлепи пердето от окото си, за да разпознае кой я е поздравил. Следобедната слънчева светлина пада под наклон върху черния надиплен чимшир пред мутвака, въздухът наоколо не е вече прозрачен и син като сутринта, а жълтеникав и по-гъст. Баба усеща с кожата на лицето си ласката на топлината и на пролетта, самият живот пробягва по бръчките й нежен и разбираем.

Анушка слага истинската кукла да спи по гръб, а царевичната взема в ръка и изиграва отново играта с броенето на зърната, после я слага и нея да спи по корем, завива я с дългата й коса и кръстосва по улиците на града от чергата. Пак стига до пресечката и оградата от железни копия, отваря тежката врата и се озовава пред силно осветения прозорец с мама и симидчетата. Пак е огладняла. Отива до баба, подръпва една дипла и отронва „папу, папу“.

Баба е малко изненадана и се прави, че говори с някого от улицата. Сестра ми обаче е настоятелна и двете тръгват отново след бастуна, макар баба да знае, че вътре няма нищо за ядене. Изкачват стъпалата всяка по своя си начин, но в стаята баба загубва сигурността си, тропа насам натам с бастуна, отваря и затваря долапа няколко пъти, гледа в паниците по полицата, надниква в кофата за вода, подрънква няколко пъти с лъжиците, поглежда в празната паница на масата. Там няма нищо, започва да се кори, че на обяд изяде онези корички от качамака, можеше сега да ги даде на детето, тя нямаше да умре от глад.

Анушка внимателно следи движенията на баба, бастуна, търсещите ръце и отчаяния старчески поглед. Подразбира нещо и започва тихичко да плаче. Баба се обръща, милва я по главицата, утешава я повече с глас, отколкото с думи, пак отива до долапа, отваря го и го затваря вече с яд, оглежда празната торба от царевично брашно и от очите й започват да излизат думи, насечени, отривисти и заканителни. Баба се кара с някого, става гневна, а накрая и злобна. После паузите между думите изчезват, те се сливат в една-единствена, размахана като камшик из въздуха, и плющи по стените все по-влажно и по-влажно. Очите на баба се вдигат към тавана, оттам се хлъзгат към стената, където трябва да бъде иконата, гласът й рязко се променя и стаята отведнъж започва да се пълни с вода. Водата е топла и солена. Баба придърпва Анушка към леглото, сяда както на обяд с разтворени колене и взема сестра ми на ръце. Залюлява я в скута си, но гърлото й вече не е нейно и вместо приспивен напев излиза погребална жалейка. Анушка също отдавна не повтаря през сълзи „папу, папу“, тя вече нищо не повтаря, защото нищо и никога не се е случвало извън този остър вик отвътре, откъм стомаха, от вътрешния край на света. Гласовете на двете са на скъсване, водата в мутвака е вече до колене и продължава да се качва, скоро ще залее леглото. Баба отчаяно пъхва показалеца си в устата на детето, плачът му се изгубва внезапно, устните и малкото езиче отвътре опитват да смукнат нещо, но срещат непознатия вкус на твърдия старчески пръст, Анушка отмята глава назад и извива остър като нож плач. Водата е до ръба на леглото, след малко двете ще се издавят.

В погледа на баба нещо отведнъж се избистря, пердето е отнесено от солената вода, сега двете очи са смълчани до пръсване, втренчени са в жълтото петно на иконата. Анушка също е замълчала, от бузките й се оттичат малки сълзи и със страшен плясък падат във водата, заляла леглото. Баба отмята елека настрани, разкопчава с треперещи пръсти черната си бархетна блузка копче по копче, отмята я настрани и над водата блясват бялата риза и восъчното старческо тяло. Бръква в дълбокото деколте с дясната си ръка, а с лявата надига главата на сестра ми. Гръдта й увисва над белия плат сплескана, немощна, безжизнена, тя стисва безформеното кафяво петно и от него се показва зърното. Баба надига още малко главата на детето, то отваря уста и зърното потъва навътре. Устните и езичето правят отново опит да засмучат нещо, в началото нищо не се получава, но те упорстват, механично работят заедно като в сладък скорошен спомен, помпят ли, помпят.

Баба притваря очи, иска да се съсредоточи и тя цялата в един спомен, сега синът й Флоро е току-що роден, тя го взема на ръце и за първи път трябва да го кърми. Цялото й тяло е събрано във върховете на гърдите й. Зърното и устата на момчето сами се намират, нещо там се скъсва, отваря се някаква цепка и между тях потича дълга, нежна топлина. Тялото й се връща постепенно на мястото си, точно както сега, когато Анушка е отпушила цепката и дългата нежна топлина се отцежда от наядените кости, от измършавелите мускули и сухожилия, от петите, от коленете. От най-далечните части на тялото й идва помощ, всички са напрегнати, пулсът бие в дланите и в слепоочията, изтънелите нерви и разкривените вени работят до скъсване… Устните на детето се навлажняват, нещо белезникаво избива отвътре и се стича по бузката му, то отваря уста, вкусът е непривичен или забравен, после отново засмуква кафявото безформено петно от гърдата на баба и успокоено, вдига поглед, за да намери очите й, като помръдва леко с крачета.

Водата от стаята постепенно се оттегля, столовете и масата са се върнали на местата си, пердето в окото на баба и то се е върнало. Сега сълзите й са тихи и се спускат настрани по бръчките на лицето. Светът отвън и той се появява отново, със здравото око вижда как оранжеви снопове светлина се промъкват през листата на асмата, силно наклонени. По пътя навярно е минала каруца, защото през светлинните снопове внимателно се стеле прах от фино царевично брашно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Роджър Уотърс в превод на Николай Фенерски

 

Временце

Нижат са моментите, дето ти затъпева от тех,
пилееш и фръгаш часовете си с широки пръсти,
мааш крачоле напреде-надзаде и са повръташ като пръдньъ у гащи по центъро на твоа си град
и чекаш нещо или па некой да ти даде акълец накъде да фанеш у тоа живот скапан.

Писнало ти а да та лъжат, затава си седиш дом си и дзепаш ка вали през джама.
Още си млад, живота е пред тебе и затава ти не дреме, че си губиш времето,
дорде един ден са огледаш и ти светне у кухата лейка, че са минале десетина годин, дагоеба
и никой ти не а обЯснил накъде да фанеш шущавата, пропущил си момента да побегнеш.

И затава после бегаш и бегаш, да фанеш баре малко от слънцето, преди да е залезло,
ма оно си избикаля, та да цъфне па зад гръбъ ти,
гледаш го, се си е същото относително, обаче ти си одрътел,
намалева ти лимита на броя вдишвания, ебаси, и си с един ден по-близо до мрекето.

Сека годин е все по-къса, временце пусто все ти не стига
и сите ти планове пропадат като мъда у садрани гащи,
Да си висиш у тихичко отчаяние си е Пустиняшкият начин на живот.
Дорде са уилиш, и си са озъбил, песентъ ти е изпета, кво повече да ти речем.

На село, дома си па и отново,
обичам да са завръщам, коги има как,
Коги се заврънем изстуден и кяфнал,
ми е кеф да си нагреем кокаяците край оджако.
А звънъ на черковната камбана ми припомня,
че при извора се пада на колене,
та да чуем по-добре онаа магия, дето сал тука ги има.

 

Превод у ефир по чуство: Н. Ф.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Гергана Добрева (Ша-Ша) – Към хоризонта

 

Няма край

Старата змия млада е била,
гонила в прахта мрак и светлина.
Който плаче тихо сменя кожа за крила
и солта с перата пада, пука се земята.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

Старата върба млада е била,
галила с ръце своята река.
Тя къде отиват всички виждала сама,
как сълзи в небето слагат слънце и луна.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

Старата жена млада е била,
кърмила сама син и дъщеря.
Там където плачат всички палела свещта
и на своята молитва кръстела ръка.

Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)

 

Спаси ме

Той носи вятър и градски шум,
кашони, птици, глас наум.
Той няма място сред прахта.
Той няма име пред смъртта.

Вземи ме! Той моли сам.
Спаси ме!

Тя носи снимка на две деца
и странен белег от любовта.
Тя няма спомени от своя свят,
но всеки ден го търси пак.

Вземи ме! Тя моли там.
Спаси ме!

Те идват голи от гърлен плач,
в ръце на глух и сляп палач.
Сгрешени кройки без имена –
парчета вестник, цвят мъгла.

Вземи ме! Те молят там.
Спаси ме!

 

Когато свърши Коледа

Когато свърши Коледа,
моля, приберете си гирляндите,
защото Господ ще умре за нас напролет.

Когато свърши Коледа,
моля, изгасете свещите,
защото огън ще държим от тях напролет.

Остава вятъра в градините
и вишните, побелили седмия ден.

Когато свърши Коледа,
моля, погребете клоните!
Сълзи ще плачат от върбите ни напролет.

Когато свърши Коледа,
моля не съдете грешните,
защото прошка ще поискаме напролет.

Остава вятъра в градините
и вишните побелили седмия ден.

 

Вятър и Мъгла

Нещо се пропуква в бялата стена.
Черни като вени жилки от тъга.
Шапката ме върна, избери врата.
Черна съм на прага, черен е страха.
Но каквото струва – скоро ще платя.
Себе си прегърнах, казах – бягай, луда жена!

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

Ставай и не мрънкай! – каза моят кръст.
Корени изтръгвах сякаш вадех зъб.
И когато свърших всичко за мен – носех света.

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

В камъка се спъвах с кървави крака.
Ниско се прегърбих, но ще продължа.
Лешоядът чака само за мен, да се уморя.

Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.

 

Черепи летят

Имах само Проблеми.
Нямах ясна цел.
Няма вече дилеми –
купих си парцел.

Нямаше смисъл в Любовта,
която всички искат.
Всичко бе тъпо затова
и своя смях потисках…
Но днес косачи раздират и черепи летят…

Мързеливи Недели,
мрак в безлюден кът.
Ъндърграундът е в мене –
червеи гризат….

Имаше Болка и Тъга,
но вече нищо няма…
Нямам проблеми – затова
лежа и се разлагам
и косачи раздират и черепи, черепи летят…

Нямаше нужда от тъга,
защото смисъл няма…
Виж,колко е ведра утринта,
когато хич те няма…
И косачи раздират и черепи, летят…
И косачи раздират и черепи, черепи летят…

 

Пиротска

Пиротска е белият квартал,
черни печки въздуха е ял.
Там най-здрави са блондинките,
краката на калинките,
Пиротска – тепих на любовта.

Пиротска е белият квартал,
бела семка гълъбът е ял.
Там в парка шият се игличките,
линейки до количките,
Пиротска на вашите деца.

Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
кола.

Пиротска е белият квартал, Хелоуийн на женския пазар.
Там най-черни са трамваите,
най-страшни са гуляите,
Пиротска прехапала кама.

Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската

 

Към хоризонта

Стените ни остават тук и по-добре ще са сами.
В прозорците блестят отвъд слънце и мечти.

Хладилника ни лъха студ, но сладоледът се топи.
Сърцата ни сънуват път, за сбогом махаме дори.

Eдна врата отваряме, да бягаме!

Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.

Часовникът отмерва път и все напред, напред върви.
Секундите затягат кръг, а коридорът се стесни.

Кафето се излива в скок – във кафеварката гори.
И ето го на пода – хоп!, за сбогом маха й дори.

Eдна врата отваряме, да бягаме!

Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Джим Морисън в превод на Александѫр Николов

 

Буден

Изтърси сънищата от косата си
Мое красиво дете сладко мое
Избери деня и
Избери знака на деня си
Божествеността на този ден
Първото нещо което виждаш
Обширен сияен плаж
В една студена скъпоценна луна
Голи двойки се състезават надолу по тихата й страна
И се смеем като меки луди деца
Самодоволни във вълнестите памучни мозъци на детството
Музиката и гласовете са навсякъде около нас
‘Избери’ тиха песен тананикат Древните
Времето дойде отново
‘Избери сега’ те пеят
Под луната
Близо до антично езеро
Влез отново в сладострастната гора
Влез в парливия сън
Ела с нас
Всичко е разделено и танцува

 

Затвор

Стените крещяха поезия зараза & секс
Вътрешен вой като луда машина –
Пусната в
Пещера от хлебарки
От гризачи

Компютърът
С лице към мъжете

Колажът на стената
Нещо за четене

Търговците (дилърите)

 

~~~

Аз съм водач в лабиринта
Ела & ме виж
В зеления хотел
Стая 32
Ще бъда там след 9:30 p.m.

Ще ти покажа момичето от гетото
Ще ти покажа горящия кладенец
Ще ти покажа странни хора
Обладани, звероподобни на
Ръба на еволюция

– Страхувай се от Властелините които са
скрити сред нас

 

~~~

Тръгвайки си от телефонната кабинка, аз бях
Ударен от полъх
Странност

Побъркана стара жено от провинцията
Ела да опееш убежищата
На града
Космати крака с/със разчесани язви

От какво блато или под кой камък
Изпълзя за да ни напомниш
Какво избираме
Да оставим зад себе си

 

Сила

Аз мога да накарам земята да спре по
Своята траектория. Аз накарах
Сините коли да си отидат

Аз мога да правя себе си невидим или малък
Мога да ставам огромен & да стигам
Най-далечните неща. Мога да променям
Естествения ход на природата
Мога да поставям себе си навсякъде в
Пространството или времето
Мога да призовавам мъртвите
Мога да възприемам събития от други светове
В най-дълбокото си вътрешно съзнание
& в съзнанията на другите.

Аз мога

Аз съм

 

~~~

На хората са им нужни Connectors
Писатели герои звезди
Лидери
Които дават форма на живота
Пясъчна лодка на детето гледаща
Слънцето
Пластмасови войници в миниатюрната
Кална война. Фортове
Гаражни Ракетни Кораби

Церемонии театър танци
Които да припомнят нуждата от Общност & памет
Вик да почиташ обединяваш
Преди всичко завръщане
Копнеж по семейството &
Спасителната магия на детството

 

~~~

Грандиозната магистрала
Е пренаселена
С/със
Любовици
&
Търсачи
&
Напускащи
Толкова
Нетърпеливи
Да
Задоволят
&
Забравят

Пустош

 

~~~

Сега е благословено
Останалото –
Спомнено

 

~~~

Един мъж събира листа към
Купчината в двора си една камара
& се подпира на греблото си &
Ги изгаря до основи.
Ароматът запълва гората
Децата спират & забелязват
Миризмата която ще се превърне
В носталгия до няколко години

 

~~~

Сирени
Вода
Дъжд & Гръмотевици

Реактивен самолет от базата
Гореща засуха насекомов плач
Жабите & щурците
Врати се отварят & затварят
Счупването на стъкло
Ефирният Парад
Случайност
Шумолене на коприна найлон
Навлажнявайки сухата трева
Огън
Камбани
Гърмяща змия подсвирвания кастанети
Косачка за трева
Човек с Благ Темперамент
Кънки & фургони
Велосипеди

 

~~~

Къде научи
За Сатаната – от една книга
За Любовта? – от една кутия

 

~~~

Нощ на греха (Падението)
1-ви секс чувствово че вече си
Правил същото това движение преди
О Не не отново

 

~~~

Между детството юношеството
Пубертета
& мъжествеността (зрелостта) трябва
Да има ясни граници чертани с/със
Тестове смърти подвизи обреди
Истории песни & преценки

 

~~~

Мъже които се качват на кораби
За да избягат от греха & градските тресавища
Гледат плацентата на вечерни звезди
От палубата, легнали по гръб
& пресичат Екватора
& извършват ритуали за да изровят мъртвите
Опасни инициации
Да маркират прехода към нов статус

Да се почувстват на ръба на едно заклинание
Обред за преход
Да чакат или поискат мъжествеността
Просветлението в пистолет

Да убият детството невинността
За един миг

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Чарлз Буковски – Сурова любов

 

Ние сме Динозаврия

такива сме ние
родени в нея –
с усмихнати боядисани с тебешир лица
под смеха на Господарката Смърт
през есента на аварийни асансьори
в гниещи политически миражи
в нея, когато чиновник в супермаркета има университетска диплома,
а тлъстата риба поглъща тлъсто парче
докато слънцето е във фазата на затъмнение.

Ние всички
сме родени такива
родени в нея –
в нарочно безумна война
в пустотата на разбити фабрични прозорци и сгради,
в тъмнината на барове, където вече никой друг не води разговор
и в битка, обикновено приключваща с пронизване и стрелба.

родени в нея
в болниците, толкова скъпи, че е по-евтино да ритнеш камбаната,
с адвокати, одиращи по десет кожи, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците – затворени
в тази, в която масите издигат безумци и ги превръщат в богати герои.

родени в тази,
цял живот прекосявайки през нея,
от нея умиращи

онемели от нея,
кастрирани,
осакатени,
лишени от наследството си
заради нея.

опиянени от тази,
използвани от нея,
да пикая на тази,
болни и озлобени от нея,
която ни направи
безчовечни
и жестоки твари.

закоравяват нашите сърца,
и пръстите ни държат за гърлото,
пистолет
нож
бомба
пръстите са прострени към безответния Бог,
пръстите търсят бутилка
таблетка
прах.

ние сме родени в тази нещастна умъртвяваща безизходица
с правителство, 60-години не намиращо изход от дълговете
скоро няма да имат с какво да плащат лихви на кредиторите;
банките са пламнали в ясен огън,
парите ще бъдат парчета хартия,
може би открито и безнаказано ще убиват по улиците,
където правото ще бъде на въоръжени банди.

земята ще опустее без полза,
безсмислено ще стане търсенето на храна,
много страни ще се обръщат към спасителната ядрена енергия,
безкрайни експлозии ще разтърсват нещастната земя
облъчени роботи-хората ще ловуват един за друг,
но богатите ще гледат на събитията от космически станции.

Дантевият ад в сравнение с това ще изглежда като детска площадка.
слънцето ще бъде невидимо, на земята ще царува нощ
дърветата ще умират
ще погинат храсти и посеви
облъченият от радиация човек ще яде плътта на облъчен човек
океанът също ще бъде отровен,
ще загинат езера и реки,
новото злато ще бъде дъждовната вода.

черен вятър ще разнася над земята мирис на гнилост,
малкото щастливци, които ще оцелеят, ще бъдат подложени на
нова ужасна болест, а богатите в космическите станции
ще загинат, защото никой няма вече да ги снабдява,
това е естествения ход на общото гниене,
но от това ще се роди
възхитителна, нечувана тишина
и слънцето ще продължава да се крие
в очакване на нова глава.

 

Затруднено дишане

малките неприятности
действащи
на нервите
прииждат
една
след друга:

случайности,
глупави и гадни,
абсолютно
абсурдни
без смисъл,
досадни случаи
ежедневни
постоянни
и един куп други
несъвършенства
безпокоящи ни
малки неща.

всички тези
неизбежни
малки загуби,
непрекъснати
трохи поражения
трохи тъга
безпроблемно
тровят мига
ден след ден
година след година –
докато накрая
започнеш да се молиш
и да мечтаеш
за по-значима
по-тежка
съдба

и общо взето
разбирам
причините
защо
хората
скачат
от мостовете.

сигурно съм почти готов
да разбера и тези
които се въоръжават до зъби
и стрелят в упор
по своите приятели
и по съвсем невинните
минувачи.

не че напълно
им съчувствам –
аз осъждам
непристойното им поведение,
но мога да разбера
абсолютната
непоносимата,
несъмнената,
непоклатима
сила
на нещастието
им.

ако опитът
за нормален живот
на всеки от нас
жестоко, чудовищно
се разбива на прах –
аз съм убеден
че всички ние
сме поравно виновни
за всички престъпления
в света. невинни
сред нас
няма.

и ако даже Ад
не съществува –
хората които
хладно осъждат
тези нещастия
за всички нас
ще построят
Адът.

 

Разпятие

Сега ние трябва да избираме много внимателно
любовниците си, храната си, водата,
да можехме въздуха си да видим.
Внимание в днешното време!
Нашите политици подбират варианти за унищожение
с разхвърляни из целия свят бомби –
малко късничко, обаче, – защото ако един глупак
неизвестно къде
натисне копчето…

Ние уплашено се притискаме един в друг
търсим пътя за завръщане
в безопасността на утробата.
Но истината е, че сме натворили много, лудниците
отдавна са пренаселени и лудостта
е изтекла по нашите собствени улици.

След като нашите лидери говориха интелигентно –
сега говорят неясно
прекъсват се, продължават, търсят нелепо
порочните, фалшивите, безумните лозунги,
за да могат речите им истински да зазвучат.

Това е цената, която плащаме: обратно
връщане няма, а напред няма път, ние
безпомощно сме приковани с пирони
към света,
който сами създадохме.

 

И какво от това?

Вече не съвсем млад, но все още
неизвестен писател,
един млад мъж, седнал на дивана ми,
ме запита:
„Какво мислите за това, че Хъксли живее
там на върха на Холивудските хълмове, а вие –
тук в ниското? “
„Нищо, не мисля за това“ – казах аз.
„В какъв смисъл?“ – каза той.
„Искам да кажа – не мисля, че това има
отношение към каквото и да било. “

Сега младият мъж, който ми зададе този въпрос,
живее на върха на хълмовете,
а аз – все още тук.
И все още не мисля,
че това има
отношение към каквото и да било.
към писането на книги – още по-малко.
но хората все още задават
глупави въпроси.
наистина ли
още питат?

 

Мисли, които ми се явяват докато ям сандвич

ние искаме от нашите лидери да притежават
незаменим тънък чар с ясната мъдрост
на добрата репутация –
но не и лудост, най-малко –
пълна лудост.

може би енергията просто изчезна от света,
може би не само е отровен въздуха, отровен е и нашия мозък,
може би човешкият дух се разрежда в слаб
разтвор.
къде е предишният Аз?

в края на краищата, сега всеки
който е повече или по-малко, в точното време и на точното място,
практически сто процента
ще бъде обявен за новия лидер-герой!
все по-трудно и по-трудно е – не, по дяволите, това е вече невъзможно –
да се насладим и възхитим на тези, които днес
са смятани за големи.
всеки от тях е подозрителен
на всеки не достига

Благородство,
Оригиналност,
Честност,
Интелект,
и най-важното и най-необходимото:
Обикновено Добро Сърце.

само кости в кости отново
избеляващи на слънце.
казват, нищо не е изгубено?
може би е така.
а може би
всичко е загубено.

 

Сурова любов

малко тъмно момиче с
добри очи
когато дойде време да се
използва нож
аз няма да трепна и
няма да те обвинявам ,

както си карам автомобила сам по брега
докоснат от дланите на вълна,
грозните тежки длани,
като живият няма да пристигна
като мъртвият няма да напусна

аз няма да те обвинявам,
вместо това
ще помня целувките
нашите устни слепени с любов
и как ти ми даде
всичко, което трябваше
и как
ти предложих остатъка от
себе си,

и ще си спомням малката стая
усещането за теб
светлината в прозореца
твоите записи
твоите книги
сутрин кафето
нашите обеди нашите нощи
телата ни изтичащи едно в друго
сънят
мъничките течащи потоци
внезапно и завинаги
кракът ти преплетен в крака ми
ръката ти в моята
твоята усмивка и топлината ти,
която ме накара да се смея
отново.

малко тъмно момиче с добри очи
не трябва
нож.
ножът е мина
и аз няма да го използвам
все още.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Христина Василева – Изпращане

 

Horror vacui

Къдрите ти, момче,
Са засмукани от тази вихрушка,
Разразила се в небето над теб,
Но ожулените ти колене не трепват, топката здраво притискат
Прашен е пътят, далече се вие –
Диплите на света Тереза привличат те –
Гънките на материите и душите…
Ще пристъпят очуканите колене, ще приклекнат в мраморния полумрак на капелата на
Santa Maria della Vittoria
Изподраните ръце ще потърсят хладното й каменно стъпало
Изящно, нежно, успокояващо
Къдриците ти светят от
Златото на приближаващия дълго залез

 

Чао Дево,
Чао Христе,
Пак ще се видим следващия четвъртък,
Пак ще разцъфнат белите лилии и ще нахлуе средиземноморският бриз през искрящия мрамор, рехаво ще затрепти далечният син хоризонт и ще пусне светлината през колоните;
Мантията ти ще се раздвижи от нежния полъх и ще се разтвори отново онова звездно небе на Джото в капела degli Scrovegni
и
твоето
голо тъничко тяло, Исусе, свито стъпил в реката –
беззащитно, рахитично,
леко приведен, б ез страх и поза,
свободен, открит, прозрачен –
там горе вдясно над олтара, в ъгъла, толкова тъмен,
крил те десетки години от мен,
ще застане пак като бяло платно, всъщност щит, и
няма да се уплаша да стъпя до теб в ледените зелени води на онази далечна река, дълбока,
нежна, защото
все по-слабо ще усещам пронизващите тръпки на острата влага наоколо, усойното сенчесто място, режещия вятър, бръснещото течение,
нищетата на това тук – все същата, дотам докъдето
владее болката тялото
и времето – душата
и не се разтворят угризенията, упреците и вините и
оттам заухаят белите ти лилии, Богородице,
не се оттекат немощите и
оттам грейнат звездите ти, Джото,
не се изтощят невъзможностите и
оттам духне просторът на морето ти,
Мили Исусе,
Мила Мария

16.02.2018

 

Rondo Spezzato

В началото бе песента на птиците
старите коренища бяха погалени
сухите землища подпалени
празните корита прекопани
напъпилите венчелистчета прекършени

Кукувицата напролет би камбаната
и взриви стихиите познати и непознати
небесната твърд се отдели от водата
заревото от тъмнината
проехтя
и Бог видя че това е добро
страхът от смъртта на песента се роди
но това никого не смути
накрая Ablösung im Sommer притихна и
при смяната на лятната стража летата пренареди
пренаписа писмата
прехвърли бариерите
преломи вратите
преобърна смислите
предизвика вълнение най-сетне
безсънни зори безпокойство роди но и упование
проблесна простор
провидя се виделината
песента се разстла
разрастна се светлината

Кукувицата наесен изкука в сънищата на дълбоките тъмни гори
чекръкът на Гретхен проскърца и колелото затрополи
бавно се завъртя и заби затупка сърцето й
ту яростно ту горестно в очакване
забързваше и забавяше ритъма
милваше малките камъчета по пътя
прескачаше и подхващаше
тръгваше и се връщаше
криволичеше подушваше
опитваше плезеше се облизваше
посръбваше дъвчеше отминаваше и заобикаляше
спъваше се в препятствията наоколо удряше се я в мускулче я в жила падаше ставаше и пак продължаваше
мушкаше се през костите, дюдюкаше свиреше лаеше
шумно се смееше подрусваше се
увиваше танцуваше люлееше се
лелееше
пееше
въртеше се колелото
носеше колебанието и преодоляването му а с него помрачението и рязкото просветление
появиха се слабост и сила в едно
сладост и горчивина суша и вода лед и лава ураган и тишина
влачещ камъни и пясък буци отломки от цъфнали клони изпочупени стъкла
водовъртеж от кал замайване
стени от тиня затънали потулени порутени
един след друг трак-трака-трак
Sein Händedruck, und Ah! Sein Kuss!

Чекръкът се разчупи
Кукувицата се завъртя
В началото бе песента.

20.02.2018

 

Изпращане

Времето беше хубаво
Слънчев денят
Минаваха отрядите
Мъже, жени, със раници и
Камуфлажни облекла
Първи тръгна мъжът ми с една група
После предадох малката на следващия отряд,
Млада жена ми извика през рамо, да не се безпокоя –
ще се погрижи за нея
После закрачих в колоната и на моята група
Мислех си как да го предупредя да не се връща,
Защото всички бяхме вече заминали
Неколцината приятели останаха
Отзад на тротоара да чакат
техните отряди
Мирно беше времето
Нямаше война
Птичките пееха в короните на дърветата
Слънчев денят

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Пламен Пенев – Молитва ХІ Из „Просителни големи ектении“

 

((ОРНАМЕНТ))

 

„Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко
от поезията на този безумен век
с положителност Рилке Елиът
и неколцина още шамани владеещи тайната
на заклинанието…
а речта е подобна на пясъка…
твърде лесно повярвахме че красотата не спасява
а води лекомислените от сън в сън на смърт…
какви сили трябват та напук на съдбата
присъдите на историята човешката подлост
в леса на предателството да шептиш – тиха нощ…
затова ти изпращам
посреднощ поклона на моята сянка”
Зб. Херберт, До Ришард Криницки – писмо

 

/Молитва ХІ Из Просителни големи ектении/
Не помръдваме стоим с безброй парализи и тъй жестоки
задавен в горест без надежда
този век по-безславен от предишния
за после не можем да помислим –
Пуснати по улици пълчища стенещи безчестия
хорските души в пустини безброден дебнещ мрак
стада безславна оживотнена смърт
от горест засипано лицето на планетата –
Горящи факли континенти ангели издигнати бленувано из светлината
не спрели тъжно полет очи с покоя потопени в някоя земя
Народи мечтаещи под мрак и безнадеждност задъханата мъка
не ще я изречеш несретна сянка словото без храм светът душата
умножената тълпа безнаситни нечовеци слепеят с последните
и първи техни убежища сълзите братска кръв неразпознати
божието богу демонът не спи поглъща
В езера от смърт погасналата светлина грозен здрач
водачи и другата тиня гнусни сламени кукли подчовеци с власт и пари
в безпросветен страх ничии сред рояци демони птици светлика разсеяли
железни идеи мрачни птици с антихриста облечени
жънат животи поглъщат години
сърца божи съдби –
Всичко вече за тъгата е написано
мъката в отворените памети и рани е изпита
не ще повторим кървавите хапки минали
на прага нови глутници от гибели в очите ни се вглеждат
Несретната душа зачела бездомните пламтящи страници
на този век по-безславен от предишния
Где са звездните надежди погледът из мрак и бездна
птицата родена за безкрая далечна не забравена
/История/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Petra – Размекнати часовници

 

* * *
Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Двубой

Мрак,
огъващ се пълзи;
всеки миг различен,
хиляди лица оформя…
Светлината –
лепкава и сляпа –
своя път опипва.
Приближава.
Плътно мрака тя обхваща.
Оковава го в единствен образ…

И настава ден.
Отново…

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Фенерски – 98 е, а ние сме изплашени

 

Опалник е сурово дърво,
което като сложиш в огъня,
почва да убива всичко наоколо,
целия ентусиазъм
и накрая почва само да пуши
и огънят е мъртъв,
ето това е.
Когато през зимата паля огън всяка вечер,
първо слагам най-тънките вейки,
от тях пламват малко по-дебелите,
а от тях още по-големите цепеници
и накрая се разпалват дървата,
не може направо с най-тънките
да запалиш
целия огън,
трябва постепенно,
с разбиране,
колко грижа е нужна
да запалиш огъня
и
да го поддържаш
и колко
е
лесно
да го изгасиш.

 

Инерция,
80 години по инерция…
а после вакуум космически…
и нищо…
Страшно е да го помислиш.
махалото се люлее
първо в едната посока,
после в другата,
преминава през амплитудите си,
през мъртвите точки
и най-силния си мах,
който винаги е в средата,
там е умереността,
а още Сократ е говорил за нея…
а мъртвите точки са винаги крайни,
затова крайностите
са непрепоръчителни,
водят до смърт,
по-добре да караме по инерция,
докато силата намалее…
Няма друг вариант,
защото не сме извън махалото.

 

98 е, а ние сме изплашени,
развеждат ни като мечки
през центъра на градчето,
никой друг не е имал такава сватба
в това градче,
никой не е правил такива паради
и духовата музика ни съпровожда
с маршове, Шуми Марица окървавена
и други,
а тромпетистът е със слухов апарат, щото
оня с валдхорната цял живот му
дъни на тъпанчето,
влизаме в църквата,
където ни обручават,
обричат ни един на друг
и ни слагат обручките
върху безименните пръсти
на ручките,
и сякаш вече не се страхуваме толкова,
Марица се е избистрила,
то страшното само ще си дойде
и без нашия страх

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018