Людмил Димитров – Любовта

Борислав Янев, Игра, 115х125см.

 

Любовта
не ти е потен пехливанин
да го сбориш на мегдана
и да му стъпиш на шията

Шапка невидимка е любовта
тука има тука нема е
А фани я ако можеш

Любовта
не ти е верно дворно куче
да го вържеш с верига
да ти пази спокойствието

Горско пиле е любовта
пее пее па млъкне
Та ти пръсне душицата

Любовта
не ти е пълна тенджера
да си напълниш корема
и да му легнеш на сянка

Захарен памук е любовта
лапнеш нещо глътнеш нищо
И все гладен ходиш

Любовта
не ти е бистра водица
да си умиеш краката
в неделя пред черква

Тъмно вино е любовта
още не си го опитал
А все едно си пиян

Любовта
не ти е бакалски тефтерин
да си пишеш и дращиш
вересията

Бела книга е любовта
по нея с бели букви пише

И нищо не се чете

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Екатерина Капрова – Нети

Борислав Янев, Килим, 160х100см.

 

Загърната във кожено палто
Тя спореше за някакви поети.
Напудрена, с гримирано око
Флиртуваше със Байрон и Канети.
Поглеждаше над чашата с кафе
Подрънкваше със гривни и с монети
Светът около нея онемял
По-бавно се въртеше.
Цвете.
Затъкнато над лявото ухо,
Остатък от среднощните букети.
И очила със липсващо стъкло
И станиолен пръстен и фуркети…
Кокетничи във кожено палто
През август лудата клошарка Нети.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Гергана Христова – Навън ме хвана за ръка

Борислав Янев, Двойка, 150х100см.

 

Навън ме хвана за ръка,
целуна ме и тъй доказа,
че любовта, моята,
цялата е твоя.

В мрежата излезе снимка
на таз любов…
И светът, целият, ти завидя
Заваляха сто харесвания.

На вечеря, гледа новините…
Времето обсъдихме…
Ти заспа с телефон в ръка.
Аз заспах сама.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Георги Славов – Тази нощ ми отвори очите

Борислав Янев, Етюд, 160х100см.

 

Тази нощ ми отвори очите

и няма да спя никога веч
до мен приседна старецът
морето и кое е важно
обичам вълната
обичам вълните

и наистина бих съжалявал
ако ти се спука черепът
или кракът, дори ако обърнеш ценния си нокът
дори бих започнал да се тревожа
нови думи ще измисля за
да ти се извинявам, защото това е любовта
да се греши е на човека присъщо,
да се прощава е едно и също

Можеше да си поет, можеше да си и нещо повече
но предпочете да си влюбен
и като вълните се отдръпваш
и после нямай никой да те гони
започнах нещо, което сам не мога да привърша

и въздухът ще свърши

и когато спиш ще се прокрадвам
като лош заем, който трудно
изплащаш

и въпреки цялата разруха по света
Дори в Москва
ти се оплакваш само и единствено от мен
нека да се гледаме романтично в очите
или пък да отидем някъде другаде

Всичко, което ти трябва съм аз
а всичко от което имаш нужда
е повече въздух и гледане на вълни

затвори очи
мисли си за нещо друго
и нека те целуна
под железния мост
който забравиха да пречупят

задръж си дъха
пусни единствено мен
защото какво са тези думи
когато някой понякога те обича
и този някой ти понякога обичаш

чудя се
кога пръстта ще се разсипе над тила ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Йоанна Златева – Реализмът като експеримент във филма „Рома“

Борислав Янев, Входове

 

Колко трябва да е дълъг дългият кадър, за да бъде такъв, да разгърне сцената в цялостното пространство, което лекотата на монтажа обикновено съкращава в полза на зрителя и бързината на действието?

Алфонсо Куарон заснема „Рома“ по спомени от своето детство в Мексико Сити. В първата сцена, докато текат надписите, Куарон, същевременно режисьор, сценарист и оператор на филма, в непрекъснат кадър от над 4 минути проследява плочника и водата, която се излива върху него, вълните от мехурчета и пяна и отражението на покривната тераса, късче небе и преминаващ през него самолет, оттичането на водата към отходния канал, Клео, кучето Борас и движението на почистващата Клео между мокрото помещение и кухнята. За момент в тази сцена фигурата на Клео се скрива зад вратата, но камерата остава вярна на Клео и неподвижно стои в очакване, докато тя отново влезе в кадър. Сцената на брега към края на филма, която е и неговата кулминация, продължава около 5 минути и половина. За всяко отделно пространствено ниво – двор, етажи, покрив, улици – камерата проследява движението на Клео с минимален брой кадри, които в континуитета на дългия кадър поемат в себе си фигурите, които присъстват волно или неволно в същия момент и същото пространство, включително случайни продавачи, студент разстрелян на празника на Тялото Христово в Мексико Сити, преминаващи самолети, филми, прожектирани в киносалоните, инициалите на президента Луис Ечеверия Алварес върху хълма, където момчетата от най-бедните прослойки биват обучавани като инструменти за екзекуция и терор. Дългият кадър е възможен там, където пътищата се събират и се разделят, където цикличната темпоралност на семейното домакинство се пресича от хода на историята. Тези сцени, постигнати чрез трудоемко проучване на архивите и предварително подреждане на всеки детайл, влизащ в тях, и предварително заснемане в същата част от деня за определяне на светлината, са изцяло уплътнени, придърпващи цялата история в пространството, където са построени. В своите интервюта Куарон подробно обяснява как чрез дългия кадър се стреми да даде плътност и видимост на задния план (който при стандартен монтаж би се загубил или директно би бил изрязан), да се доближи изцяло до реално преживяното и реалния живот, в който „не съществува преден план“ (и съответно каквато и да е плановост, мизансцен, първостепенност и йерархия на актьори и декор). По този начин камерата на Куарон (която е същевременно и резултат от колективната работа на целия снимачен екип) постига някаква техническа солидарност с фигурата на самата Клео, прислужница с мезоамерикански корени в бяло семейство от средната класа в столицата през 1971 г. и иначе част от задния план в семейството, която се грижи невидимо за подредеността и подслонеността при всяко тръгване и прибиране, за всяко начало на сутринта и приключване на деня, като непрекъснат лайтмотив, маркиращ безшумното подреждане на нещата на мястото им. Без да бърза, камерата разгръща образа на Клео като слаб ангел пазител, вътрешната ос на нещата в тяхната даденост, вярата, че няма да се загубиш и всяко тръгване ще бъде завръщане, запазването на невинността в приемането на съдбата, без секунда отдръпване към негативно абстрактно или символно ниво на прочит – т.е. без идентификация, без усещане за правилно или неправилно действие, а по-скоро за неща, които са или не са на мястото си, и такива, които не би трябвало да имат никакво място.

Реализмът, с който Куарон експериментира и в предишните си филми, а тук разгръща изцяло, и педантизмът при построяването на всяка сцена, изискващ дори актьорите да останат в неведение за ролите си, дължат много както на ангажираната естетика на неореализма, така и на тезите на филмовия критик Андре Базен, който през 60-те извежда реалистичното кино като технически най-зрялата и иновативна форма на художествената илюзия, способна най-после и най-пълно да пресъздаде изтичането на времето (обсесията на барока) и образа на предметите във времето и пространството, без прякото, осезаемо участие на човешката ръка в този процес. При Куарон, обаче, реализмът сякаш не търси времето, а преодоляването на своите собствени технически граници.

Предпоследната сцена на „Рома“ е ситуирана далеч от столицата и историята, на брега на океана, който повтаря в друг регистър една непрекъсната тема на водата – водата, с която Клео мие външния двор, съдовете в кухнята, сапунената вода на прането, но също и калните локви в бедняшкия квартал с предизборните обещания за водопровод, изтичащите води на бременната Клео, дъжд с градушка, танцуващ върху плочника. Тук тя е изправена сама срещу природната стихия и самата тя се превръща в стихия за момент. В същия кадър Клео казва своето неочаквано, неканено „не”, което е същевременно и „да” – своеобразно отрицание и утвърждение на ролята ѝ в този дом, което не препраща обратно и не е продължение на сюжетната логика на филма, а е само на Клео, думи и действия, които камерата регистрира, но не обяснява, не може да интегрира в разказа, защото през цялото това време, във всеки един предвидим момент на ежедневието Клео e свой собствен свят, океан извън времето. Това е и парадоксалното обещание на филма, че невидимото и недосегаемото винаги ще останат невидими за камерата, която и при най-щателната и обективна възстановка на историята не може и никога не е можела да предвиди докрай своите герои. Всесилната камера в края на филма поднася на Клео нещо като свобода, неуловима дори за самата камера, жест на техничарски реализъм, който всъщност остава романтичен в опитите си за максимално доближаване до реалното и същевременно запазване на мистерията на неговото изживяване, на избор, който не е нито чисто личен, нито чисто предопределен.

Филмът от начало до край е учебник на заснемането и перспективите, на направата на кино отвъд по-древните като история похвати на жанра, сюжета и магията на цветовете. Това обаче ми се струва и основен проблем като цяло при либералните и иначе добронамерени опити за доближаване на зрителя до нещата, каквито са в действителност – тези опити са като по учебник. Куарон иска и вълкът да е сит, и агнето цяло, и хиперобективната камера да улови както крехкостта на нематериалния, неабстрактен труд на Клео в периферната икономика на домакинството, така и невидимата сила на привързаностите в семейството като социално цяло, включващо и градската образована класа, и мигрантския труд, и от което Куарон още в началото е изключил бащата (ироничният монтаж в драмата с паркирането и изрязването на главата от кадъра в първата сцена с бащата са показателни, по Фройд, в това отношение). Ако следваме Адорно обаче, това обещание е възможно само в онзи момент, в който вълкът открие ситостта на агнето в най-вълчия си глад, а агнето се озъби диво срещу приказката за хранителната верига. А в този филм близостта между камерата и Клео е възприета като даденост и изначална преданост, разбираема в автобиографичния контекст на режисьора, но неясна като естетическа мотивация.

Алфонсо Куарон може да прави и друго кино. На границата на комерсиалното и преди своите максималистични проекти, в „Y Tu Mamá También” (2001), една лековата, еротична история на двама хлапаци и една жена, камерата е влюбена в харизмата и инфантилната, демонстративна арогантност на своите герои, докато небрежно и мимоходом визира дългоочакваната смяна на 71-годишен политическия режим с предстоящия избор на нов президент, Висенте Фокс, през 2000 г. и неолибералния курс, по който Мексико ще поеме. Филмът не се занимава с тази смяна в нито един момент, но – чрез най-обикновено и смислено направено „по холивудски“ кино – не оставя съмнение за края на хомоеротичната свалка, която през 90-те се разигравa между един „нов“ (но явно не съвсем) политически елит и дребната средна класа, на флирта с уличните протести, дали тласък на същия този елит, на съюзничествата, ревностите и взаимните предателства, по които и двете класи си приличат. Свободата на мимолетната илюзорност сякаш там позволява на филма да бъде по-язвителен и по-обективен в улавянето на историята.

Теноч, вдясно на снимката, син на високопоставен държавен чиновник, облечен в риза с етно елементи, каубойска шапка, гердан, често с широки ризи в космополитен хобо гръндж стил. Хулио, син на обикновена служителка в офис, с червената кърпа за глава от улично-работнически тип, също после в спортна тениска с цветовете на Мексико. На огледалото – висулка с Че. В най-далечен план са пейзажите и изостаналата предмодерна провинция, в която сватби, погребения, стопански животни и въоръжена полиция се сливат циклично с природата. Автомобилът прекосява този пейзаж със собствена скорост, като създава нещо като ефект на подвижден монтаж „в естествено състояние“ без смяна на кадъра – наслагването един върху друг на различни планове, при което времето се движи с различни скорости, несинхронно, но позволява далечният план да бъде засечен и видян през призмата на по-близкия – или с други думи, като алегория.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Томас Браш – Хамет

Борислав Янев, Глава с шипове, алуминий

 

– Имената – излайва полицай, – кой ти даде парите?
Той не казва нищо, когато малката ръка зашлевява лицето му.
– Чел съм романите Ви – казва хванал тен прокурор, – има нелоши истории в тях.
Той не казва нищо, когато прокурорът му дава огънче за цигарата.
– Той отказа да разкрие фактите – казва съдията, въздиша и нарежда да го отведат.
Той не назова имена.
Той не каза това, което знаеше.
Той не знаеше нищо, но не каза.

 

Превод от немски Томас Хюбнер

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Христина Василева – I Sing the Body (поема)

Борислав Янев, Кораб, 21х29см., молив

 

Далечното ти ухо долавя сред шумовете на
Пробуждащия се град мелодии чудати
И тази заран ще нахраниш хвърковатите
А теб те ще операт

Утрините на несъвършените идат с песен

Много птичи гърла са заседнали в клапаните на флейтата
На отрязаните им пръстени свири се мъчно
С дъх изравняваш регистрите на станалите вятър
Изравняваш ги в сянката на дара
Ако не ти е даден, свещено не знаеш
Мъчи въпросът:
Дъхът и регистрите има ли ги извън тялото?
И ако да, ти къде си?

Поетът пита:
И ако тялото не е душа, какво е душата?
И после отговаря, че телата на мъжа и жената
На всички мъже и жени
Раждали се, живели, сега и всякога
Всичко в телата за продан на тържищата
небрежно пуснати ръце,
мои и нейни, всичко размесено
Отвътре и отвън – те са душата

Овладeли инструмента
Рейте се сега над покривите на града за награда

***
Застанал под сивия бетон опасан с кордон от прозорчета
Светлината ти ще идва
Уловена в кованите рамки на неизписаните им стъкла
Това не е купол над полетата с красиви имена на многоцветните витражи
Тези твърде опушени люнети са едни дебели люкове –
Въпреки че там птица не хвърчи, харесват ти –
Където са били счупени са ги сменили с оранжеви
През тях не се вижда нищо, а и няма какво да гледаш
Оберлихти на мъждива светлина
Безлична
Гений на мъждукането
Вечен си!

О, Дама на нашето сърце
Витражите и куполът ти изгоряха в
Пламъци за часове
Плачем
Плача

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, живели, сега и всякога
Виж с очите на живите
Как светлината нахлува на лъчове в четирите купола –
Военни прожектори следачи кръстосват стените, дебнат беглеца сянка
С един поглед пленяваш зениците отсреща
С един поглед те те пленяват
Гора от искри те пробожда
Болезнено протичане на електричество – сладко затопляне
Сега си детето пред
Цъфтящите овошки в градина на Арл от Ван Гог в
Пинакотеката в Мюнхен
Отнеси се в погледа на другия
Забрави се в него
Смейте се сега над покривите на града

If any thing is sacred the human body is sacred

***
Белият ябълков цвят ще милва още малко очите сутрин
Пред киното видях двете красавици от Френската –
Все същите шемети след толкова години
Бялото е белег за бяло от самото начало
После цветът окапва

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, умирали, сега и всякога
Виж с очите на мъртвите
Как светлината излита през витражите на ята
Как пръска се в четирите посоки върху криле на черни птици
И тогава ще разбереш какво е да седиш отдясно на силата
И какво е три пъти да се отречеш от този, когото обичаш
Сега удряйте плесници през лицето ми, бийте ме по главата
Заплювайте ме, хулете ме, присмивайте ми се, подигравайте ми се
Плачете сега
И цената на оценения е толкова
Знаете колко

Покривите на града вече не са
Не са вече
Не са покриви на домове

Бледи несъвършени отблясъци водете ме към Съвършения

***
Това недоизкусурено тяло с грапави крайници
все по-криви, възпалени, сбръчкани, е
Самото несъвършено творение на Съвършения
Позволете на Несъвършения да иска да се завърши
Да чака, да копнее, да моли за това
Позволете му неистово да се стреми към Съвършения
Позволете на Несъвършения да се влюби в Съвършения
Да иска да го прегръща, да го целува до пълна забрава, да го обича завинаги
Позволете на Несъвършения да се отдаде на Съвършения
Позволете да се приюти
Да се уталожи, да се изпълни
Да стане него
Едно да бъдат

Оставете камбаните да отзвучават
Не на вълни, а
На неравномощни множества

Позволете на Съвършения да жадува да се въплъти в Несъвършения
Позволете му да изпита радостта и болката на Несъвършения
Прекомерното му щастие и пределната му мъка
Нека това тегло, което виси на раменете и
Захлупва отруденото тяло да тежи безизходно върху му
Съвършеният иска да бъде разслабен
Съвършеният иска да бъде обезсилен
Съвършеният моли да може да плаче
Сълзи да се ронят от очите му, пречистващи сълзи
Позволете на Съвършения да се влюби в Несъвършения
Да го прегръща, да го целува до омаломощаване, да го желае, да го обича завинаги
Позволете на Съвършения да жадува да се слее с Несъвършения
Да стане него
Да станат едно

Сега оставете камбаните да отзвучават
На вълни и
На равномощни множества

Така Творението и Създателят желаят да се изпълнят завинаги

***
Тази нощ някой се е запътил към летището
По самия ръб на нощта тракат колелцата на куфара с малкото му останал багаж
Скоро идва нощта на всеки за към летището
Трополят колелцата на куфара с оскъдния човешки багаж
Продънват тротоара – чукане преди да се отвори портата
Далече отеква в нощта
Кънти
Камбанен звън
Градът сънува

Далечното ухо долавя мелодии чудати

***
Всяка нощ издигам тази стена от найлонови капачки
Събирам ги десетки през дните, нощем редя ги една върху друга
Понякога успявам да я изградя дотам, че да покрие очите ми
Ще питаш защо го правя
Ще ти кажа:
– Защото така трябва.
И всеки път с най-лекия полъх тя се разпада

Аз пак ще виждам теб през многото врати
Защото ти не си лице
Нито пък аз око

Оставете да ехти камбаненият звън и
Да се носи на кълбета от равномощни множества

Има ли мисъл, от която потичат сълзи
Да, има

И когато засаждаш дърво винаги се питам гроб ли копаеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Алехандро Ромуалдо – Като море или смърт

Борислав Янев, Лодка, 300х23см.

 

За детството

Детството пълни главата ни със светулки,
с прах коленете, очите покрива ни
нежно. Детството пълни ръцете
със земни кълба, с милостиня, устата – с подсвирвания и лилии,
покрива гърба ни с пера на щъркел.
В детството са царе мишките и зъбите.
О, детство, белият час на часовника,
крехкият буквар, баретата на ангелите, торбаланите!
Чувстваш се нов, смъртоносно ранен от коркова тапа,
героично загинал на дървено конче –
обичам детството си, сърцето ми с къси панталони.

 

Тялото, което ти озаряваш

Защото си като слънцето на слепците, Поезийо,
дълбока и ужасяваща светлина, която всекидневно обожавам.
Очите ми изгарят като очите на статуите
сърцето ми страда като чаша вино, като тежка мебел.

Ти си мост на агония, одушевено море
на живи туптящи води. Ти се възнасяш и сияеш –
аз съм в орбита около теб. Висока и чиста те съзерцавам
като кучетата луната, като светофар на смъртниците.

О, неспирна Поезийо, всекидневният ми ястреб,
падна ми се да ти служа в доставките на страдания –
като дете изследвах земи, изличени от сиянието.

О, Всемогъща! За теб съм един от членовете
на многобройно звездно домочадие
съставено от хилядолетници бащи и синове.
За теб съм нощта: Ти ме възпламеняваш
пламтя в космическата утроба
беснея с вълните и облаците
изписвам слънчогледа обичащ ме заслепен ден след ден.

Аз те дарявам обратно, моя любов, като пустинно огледало
в чиито недра почива пепелта, от която Ти се възраждаш.
Аз ти дарявам обратно любов, утробата ми безспир се обновява.
Ти се спотайваш и хапеш тогава като великолепна вълна, пълна с мощ и сладост.

О, Поезийо, мой лъч жесток и божествен, забий своя клюн
разкъсай огъня, който ме поваля, угаси тази неизгаряща безсмъртна къпина!

Ето моето тяло, оглозгано от звездите
смълчано и бледо като оттеглил се бог
влачено от Теб, ти го изличаваш като море или смърт.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Мечтая да рисувам картини, които са ненагледни – Интервю с Борислав Янев

 

Как възприемате творчеството си, как го създавате?

Аз съм объркан и в изкуството си не знам кой съм. Много работи ги създавам на момента, според момента без да мога да ги контролирам. Те сами стават такива, каквито са, въпреки моята воля и желание. Хиляди пъти съм се опитвал да контролирам това, което правя, но то контролира мен в посоката, в която то пожелае, например да подчинявам работите си на концепция, на тема, на еднакво звучене, но това никога не се е получавало в живописта ми. Живописта ми ме води в собствената си посока. Самото произведение използва знанията и възможностите ми, за да ме подчини на себе си. По тази причина, каквото и да съм искал в началото, в процеса на работа става невъзможно, а накрая се получава нещо, което не съм търсил.

Обикновено си скицирам проект на малко картонче, след това започвам да избирам материалите. Понякога една картина я рисувам с маслени бои, понякога с акрил. Но това, което искам, а силите ми за него не стигат, не мога да го започна. Започвам това, за което имам сила вътре в себе си. Следователно, дори и за самата техника, която избирам, ме води някаква вътрешна сила, която не познавам. Когато се опитвам да рисувам по поезия, в процеса на създаване на произведението то неминуемо се изплъзва от думите на поезията и става нещо непознато за мен.

Един приятел ми каза, че завършеното произведение на изкуството е като цвете – то не трябва да бъде нито неразцъфтяло, нито прецъфтяло. Но понякога при мен картината спира неузряла и повече не мога да я продължа, дори и да искам. Друг път продължавам картината и тя става презряла. Това обикновено не ми харесва, тогава се опитвам да я върна назад, но не мога и я променям. Впоследствие става отново различна от очакванията ми за узряло произведение.

Когато събера работите си за изложба и се налага да мисля за общо обяснение, тогава измислям поезия и обединявам всичките произведения по този начин. Но отново нямам представа за това, което съм направил, и не мога да кажа какво е. Затова след като завърша картините и създам поезията към тях, оставям ситуацията да бъде доразвита от галериста, от приятелите ми, от случайни хора. С максимално усилие да не контролирам нищо, оставям другите хора да решават как да бъдат подредени произведенията ми, какви рамки да имат, колко време да продължи изложбата.

Как и кога разбрахте, че рисуването ви е съдба?

В основата е решението, което взех след много търсене.  Времето минава, животът не е вечен и различните посоки на творчество го обогатяват като знание кой вид изкуство и техника към каква житейска опитност води.

Всеки един материал разкрива собствено безкрайно пространство, в което се срещат хора, работещи със същия материал. Например, когато рисувах с маслени бои, срещах колегите си от 51-во ателие, а когато работих скулптура, срещах колегите си от ателието по скулптура. Първата стъпка в една от двете посоки беше или боите, или проектът по скулптура. Всяка от тези стъпки ме отвеждаше в различен свят с различни хора, имащи различни разбирания.

Сега имам по-ясна представа за различните посоки в изкуството, отколкото имах преди. Задълбочаването във всяка посока в изкуството изисква време. В този момент прецених, че не трябва да се лутам толкова много в различни посоки, когато само един изобразителен материал, като боите, разкрива пред себе си възможности за повече от един кратък човешки живот. Трудните решения и неминуемите изкушения за сменяне на посоката винаги съществуват.

Имаше ли труден избор, който трябваше да направите по отношение на изкуството?

 Преди време планирах да живея в Рим и накрая заминах. Това пътешествие започна  през 2017 г. и приключи след четири месеца. В началото бях започнал обща работа, срещах се с приятели, колеги  и преподаватели от Академията за изящни изкуства в Рим, в която бях завършил втора магистратура по живопис през 2011–2014 г.

По време на четиримесечния ми престой един от тези преподаватели ме посъветва да правя проекти за картини, така че направих няколко. Когато по-късно се прибрах в София, разбрах че проект, направен на различно място, запазва в себе си някакъв потенциал от мястото, на което е направен, подобно на парфюм,  донесен от друг свят. Усещането е все едно две времена се преплитат в едно: времето, когато си рисувал проекта и времето, когато изпълняваш скицата върху платно. По-късно разбрах, преминавайки през пътешествието си, че скицирането на собственото въображение служи за преплитане на времената, които рисуващият е преживял.

Когато живеех в Рим, често се питах какво ли правят приятелите ми в България, защо трябва да живея далече от тях и не мога ли да си тръгна? Може би при мен узряването продължава цял живот, както и търсенето, което води след себе си и моменти на труден избор. Преживявал съм месеци наред колебание коя посока е правилната. Човекът, който е решил да се занимава с изкуство, среща трудности. Ателието на творящия е свързано със самота. Понякога за създаването на едно произведение художникът влага всичко и когато то не е оценено, болката е дълбока, след това човек си задава въпроса – „Това за мен ли е? Защо трябва да се мъча?“ И застава пред труден избор дали да продължи, но въпреки всичко, заради мечтите, си продължава.

 Кои са предизвикателствата пред съвременния визуален артист?

 Знам две поговорки за живописта. Едната е, че живописта е плод на мозъка, подобен на гроздето и ябълките, които растат и узряват. Другата е, че ръката на художника е свързана с неговото сърце. За художника предизвикателствата са цял живот.

Има художници, които докато не намерят подходящ материал, от който да създават своите произведения, буквално се мъчат и то с години, защото всеки нов материал влияе по особен начин на въображението и позволява то да се прояви по специфичен начин, а когато времето е ограничено, се получава конфликт. Понякога само една от тези безбройни прояви на въображението приляга на определен художник, за да бъде себе си, но за да се стигне до това, трябва да  се премине през хиляди други неуспешни опити на разочарование.

Други художници търсят себе си, семейството си, приятелите си вследствие на работата си, защото инструментите на художника да създава произведения отключват врати към други хора и събития, свързани с житейския му път.

Има художници, чиито души копнеят днес да бъдат новатори в утвърдени класически материали: камък, маслена живопис или графични техники и т.н. Те желаят както да не копират предишните творци, така и да звучат съвременно. За много художници да бъдат наричани съвременни е много важно. Други пък искат на всяка цена да бъдат първи.

Това са едни от предизвикателствата, които стоят пред художника днес – да открие себе си и да се опита да не имитира никого. Предизвикателствата много често са свързани както с битова, така и с вътрешна борба, която художникът води за превъзмогване на препятствията на живота, а  накрая трябва да му останат време и сили да създава изкуство. Не мисля  че има художник, артист, скулптор, график или творящ човек, на когото да му е лесно.

Каква е отговорността на артиста към съвременниците му, към неговото време? Има ли такава?

Може би отговорността на един съвременен автор е изкуството му, както и коментарите му относно колегите му, които не разбира, да не бъдат деструктивни и опустошителни.

Отговорност е да се знае, че изкуството, както и човешката душа, са крехки, раними и чувствителни. Ако убием грозното пате, защото се прави на красив лебед, докато е още малко, то винаги ще си остане грозно  пате. В света на душите никой не може да бъде съдник кое дърво какъв плод ще даде.

Моето послание е, че трябва да пазим надеждите си един другиму взаимно преди личния успех. И да създаваме нови надежди за всички, не само за най-добрите. И да се възхищаваме не само на този, който е успешен, и да проявяваме търпение и разбиране не само към този, от когото ще имаме полза, ами и да уважаваме ранимостта на човешката душа. Да бъдем по-благосклонни към тези, които не са победителите на днешния ден. Много художници и артисти развиват или притежават чувствителна и ранима душевност и за жалост стават жертва на критика. А на добрите им постижения, дори и те да са малко на фона на грешките, се отговаря с преднамерено мълчание. Художниците и артистите са с ранимо его и на всеки художник, скулптор, поет  му се иска де е номер едно, включително и на мен, но това е нормално, мечтите са силен мотив за изкуство.

Друга отговорност на художника или артиста е  да създава мостове и пътеки в сърцата на хората и да руши критерии, бариери, страхове и прегради.

Кой/какво ви вдъхновява?

Мечтите. Мечтая си да рисувам картини, който са ненагледни – колкото и да ги гледаш, да продължават да интригуват душата с неща, които не могат да бъдат изказани и изживени тук на земята, а само усетени. Вдъхновява ме идеята, че мога да създам картина, която да ми харесва, без да ми омръзва. Когато я погледна, да виждам света на сънищата.

Какво са творческите ви планове? Предстояща изложба?

Надявам се да направя изложба в галерия Spazio на улица Цар Самуил 47, когато завърша новите си картини.

 Каква роля има човешкото тяло в картините ви? Каква е тайната на човешкото тяло според вас?

Човечеството се идентифицира с човешкото тяло, което има ограничен биологичен живот. Това че човешкото тяло е живо в произведенията на изкуството отвъд биологичния си живот, крие някакво особено настроение. Това не води до по-нататъшни разсъждения, но води до опита за предаване на живот върху платното. Способността на маслените бои да се наслагват бавно, хилядите четки, които се полагат върху мократа картина и в един момент засъхват, кондензират живота на едно човешко тяло, в което тече кръв, в само един миг, наречен картина.

Мисля че ролята на тялото в живота е подобна на колата за каране – тя е пълна  с лостове и механизми, които използваме за определено време, след това постепенно се износва, захабява и умира. Въпреки това човешкото тяло е най-хубавото нещо на земята, най-съблазнителното и най-скъпото.

 

Въпросите зададе Христина Василева

Борислав Янев

Роден  08.03.1986 г., София

Образование
Академия за изящни изкуства, Рим, Италия, октомври 2011 г. – август 2014 г.

Живопис – Втора магистърска степен

Национална художествена академия, София, септември 2009 г. – август 2011 г., Живопис – магистърска степен

Национална художествена академия, София, септември 2005 г. – април 2009 г. Скулптура – бакалавърска степен

Профилирана гиманазия по изобразителни изкуства – Проф. Николай Райнов, София

Самостоятелни изложби
Последните герои днес, скулптура, 03.10.2017 – 21.10.2017, Galateria Splash, Рим

Душа назаем, живопис, 01.03.2017 – 30.03.2017, Галерия Юзина, София

Astrea 5, живопис, 01.07.2015 – 15.07.2015 г., Ателие Пластелин, София

Профил на Борислав Янев в електронния каталог на галерия Saatchi, Лондон: https://www.saatchiart.com/account/profile/1231303

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Здравка Шейретова – Всичките мои страхове

Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.

 

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…

Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.

И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.

Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.

 

***

И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!

 

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

Всичките мои страхове

Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X