Теодора Георгиева – Косите на времето, когато още не бяха бели

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.

 

На метър от нас

Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.

 

Ноктюрно

Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.

А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.

Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.

 

Носталгично

Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.

 

Хлебарка

Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.

 

***

С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.

 

***

Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?

 

***

Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.

Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!

 

Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – 118 души на ковчега на мъртвеца

 

* * *

С чуканчета не се лети
И пера не ми израстват
Откакто ги подрязаха, май забравих
Как се правеше
Мах надолу
И мах нагоре
Вярно, че така беше
Да е жив и здрав човекът с ножицата
Тоя истински приятел,
Дето ни отгледа в птицефермата
Смешна история
Мах нагоре и надолу
С голите чуканчета
А перата не израстват

 

* * *

118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка водка
Заклевам се в търбуха на подводницата Курск
И в адмирала Куроедов
Путин ще ги глътне алчно без остатък
118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка

 

Сергей Рожин, Чук-чук, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Михаела Ангелова – La loba

 

баща на баща ми

аз съм баща на баща ми,
той умря млад и със силни гърди,
беше мустанг, или автомобил,
ревеше като лъв,
но умря млад и сега ми е син,
момчето ми, по-силен от своя старец,
тате, син на сина си,
взирам се в пожълтелите ти очи
не приличаш на мен,
но пак бих те отгледал такъв силен,
сине, баща на баща си,
който умря млад със здрава челюст,
трябваше да отгледам това момче
като син,
баща на баща ми съм,
син на сина си

 

кристализиране

виждах те
като покривка лед
върху януарски поток –
недостатъчно силен, за да я пробие,
недостатъчно слаб, за да замръзне
изцяло
вечноплаващите ледени кръгчета,
взрени в небето
са може би ударите
на твоето сърце,
сърце на сърна
и сърце на ловец,
притаили дъх в безпаметно очакване
един на друг,
взирам се в зеницата ти,
която отразява мен,
която се отразява в моята
и ще потъна в теб,
както потъва босия ми крак
и разкъсва копринения лед
в потока на твоето сърцебиене

 

La loba

вълчицата ще събере костите ми,
като намери няколко ребра
на брега
ще вплете в тревите ключицата,
бедрената, раменната кост;
ще намери челюстта ми далеч
и след много търсене из пясъка
и плитчините;
по набраздените вълни
ще търси дъха ми;
вълчицата ще сглоби скелета ми
ще ме напълни с кал и тревисти сламки –
чучело за южно лозе –
грей, слънце!
нека се втвърди ръката ми,
да се прикрия с длан от твоите
огнени залпове;
вълчицата ще ме облече с дрехи,
кариран гащеризон на починал мъж,
ще пъхне в устата ми фас,
ще зове сестрите си и те с бяс
ще се втурнат към оглупелия ми труп
и ще танцуват около мен ритуално,
а когато се натанцуват,
ще станат огън в далечината;
вълчицата ще намери костите ми,
ще събере живота ми в купичка –
кръв, мед, люляк, восък, пръст –
и ще ме хвърли в дивото

 

Сергей Рожин, Червен кон, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Люба Захова – За Европа – с вагон трета класа

 

Ако…

Ако за мен не плетеше мрежи лъжата,
Нямаше да свие в мен гнездо Истината.

Ако злото не дълбаеше в тялото рани,
нямаше да търся със свещ добротата.

Ако грозотата не дращеше с нокти лицето ми,
нямаше в красив копнеж да се излива душата ми.

Ако не ме анатемосваше омразата,
нямаше в любов да изгаря сърцето ми.

Ако завистта не избождаше очите ми,
нямаше да мога да ви се посветя цялата.

Ако беше изсипал богатство на прага ми, Господи,
щях с бедните духом да вдигам наздравица.

Ако дяволът не ковеше с вериги нозете ми,
нямаше да ми поникнат криле,

Господи,
благодаря ти за всичко, което ми даваш!

 

Борба

Ще издържа ли
до последното стъпало?
Вися във сънищата си над бездна,
хванала се за скала.
Прости ми, Господи,
не мога
бунта да превърна в примирение!
Не си премерил женската ми сила!
Проправя ли се път в хаоса?
Героят на деня
оставя безпрепятствено следа
във всичките пространства.
Перфорирал е душите
с червена панделка
и невидим параф.
Дава ми всичкото си богатство,
ако хвърля ризницата в краката му –
венеца си трънен
да заменя с корона златна!

 

Посоки

Влакът ми ще потегли
в последната минута.
Имам само посока.
Търся другите,
Откривам себе си –
НАГОРЕ
няма релсови пътища.

Няма къде да стъпя,
няма къде да падна!
Вкопчвам се в палача!
Нека ми бъде спасител –
ще празнувам с него!

Бял платноход раздира
кървящ хоризонт.
Няма място за рана!
От сълза отронена
се ражда Афродита
в тинята.
Аз съм лотос, в калта вкоренен.

Светът минава покварен,
в дяволска утроба слиза.
Не слиза никой при мен –
от пристанищата мои
само изпращам.

А ти оставаш повален
от мътния порой.
Животът ти – едно изправяне.

От страдание – Бог ставаш!

 

За Европа – с вагон трета класа

Динозавърът оживя.
Затрещяха старите стави,
поели оживителна сила
от невежеството на масите.
И възвиси снага верблюдът,
И застърга отново небето с глава,
сам на манежа,
под прожектора-слънце,
за него създаден,
единствен,
динозавър
с огнени челюсти,
зад железни врати
и падащи гилотини,
недостъпен и вечен
динозавър
отново поведе
на Фунев* вагона
с третата класа…

–––-

*български скулптор

 

Сергей Рожин, Двама, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Иво Балев – Стихове за българския паспорт

 

Г-н Балев,
по мотиви
от Вл. Маяковски

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както вълк
съкращава
живота.

Купюрата
покрива
купюра.

Подава
паспорт
патриота.

 

Паспорт
на свободното
евродвижение –

хора,
стоки
и капитали.

На митницата
без напрежение

паспорта показвам:
– Видя ли!

Имам червен
легитимен
паспорт –

мога да бродя
като призрак в Европа.

Мога да ида
при Скрипал
на курорт.

Чувствам се
пъргав
като антилопа.

 

Имам си достъп
до не един
паралел,

до Университети
със тежки здания;

мога да търся
своя предел,

мога да трупам
знания.

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както времето гоним
при спорт.

Пъхам
документа
до кобура:

Имате думата,
г-н паспорт!

 

(Поради технически причини не можем да възпроизведем стъпаловидния стих на оригинала, всеки стъпаловиден стих е отделен с вертикално разстояние, б. ред.)

 

Сергей Рожин, Пушач, 24 х 18 см, масло и маркер на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Дерек Уолкът – Омерос 1.1

 

“Ето така, във утринта, отсичаме канутата”,
казва Филоктет с усмивка за туристите, които пробват
да уловят духа му с фотоапаратите. „И вятърът щом донесе вестта

на канеления лавър, листата потрепват
в мига, когато острието на слънцето докосне кедрите,
защото могат и острието в очите ни да видят.

Вятърът повдига папратите. Звукът им е като морето, което храни ни,
нас цял живот рибари, и папратите кимват ‘Да,
дърветата трябва да умрат.’ Така, с пестник в джобовете,

понеже нависоко е студено и дъхът ти се разстила леко
като мъгла, подаваме шишето ром. Щом то се върне,
кураж ни дава да се превърнем в убийци.

Вдигам брадвата и моля сила за ръцете си,
за да порежа първия от кедрите. Росата запълва очите ми,
но аз обръщам още един бял ром. Тогава продължаваме.”

За няколко монети повече, под дърво на индийски бадем,
той им показва белега, оставен от ръждива котва,
като навива крачол с кресчендов стон

на раковина. Белегът набръчкан като короната венец
на морски таралеж. Не обяснява лекарството.
„Разни неща”, усмихва се, „струват повече от долар.“

Оставил е на водопада бърборлив
тайната му да отнесе по склоновете на планината Сорсиер, след
като лавърът висок е паднал, любовният повик на гълъба

своя тон да предаде на синевата, мълчаливи планини,
чиито приказливи потоци я носят към морето
и се превръщат в неподвижни вирове, в които рибки бляскави се стрелкат,

и бяла чапла дебне в тръстиките със дрезгав вик
докато пробожда и пак пробожда калта с повдигнат крак.
Когато тишината е прорязана на две от водно конче

и змиорки бележат имената си в чистия пясък на дъното,
тогава изгревът избистря спомените на реката
и вълни от грамадни папрати кимват в тон с морето.

Макар че димът забравя земята, от която възлиза,
и копривите крият дупките лобно място на дървета лаврови,
една игуана чува брадвите, помътнени са лупите

върху изгубеното му име, когато този остров с гърбица
е бил наричан „Иоуналао”, „където игуаната се среща”,
но без да бърза, игуаната ще се катери

една година по такелажа от лиани, с брадичка разперена като ветрило,
с опрени на земята лакти и внимателна опашка,
която с острова се движи. Очите прорез на шушулки

узрели в пауза, без да е прекъсвала столетия,
възлизала с дима на аруаките, до мига, когато нова раса
непозната за гущера, изправя се измервайки дърветата.

Тези бяха колоните, които паднаха, след тях остава син простор
за бог единствен, там където старите богове преди стояха.
Първият бог беше гомиер, лодка еднодръвка. Генераторът

запалва с вой, акула със странична челюст
разхвъря треските, мятащи се като скумрия във водата
в потрепващите бурени. Те отделят трионените зъбци

горещи още и треперещи, за да разгледат раната, която
е отворена. Почистват я от гангреничния ú мъх, разкъсват
мрежа от лиани, която още раната задържа за

земята, и кимват. Генераторът наново вкаран
в работа, треските хвърчащи все по-бързо,
докато акуловите зъби дъвчат методично. Закриват очите си

от кълбото от трески. В този момент над полетата
с банани островът наддига своите рога. Изгревът потича
по долините, кръв разлята по кедрите

и гората наводнена със светлината на принесената жертва.
Гомиерът се пропуква. Листата му огромен
брезент без носеща греда. Проскърцващият звук

кара рибарите да се отдръпнат, докато косо падащата мачта
бавно се накланя към диплите от папрат, земята
под краката им потръпва на вълни; после вълните ще утихнат.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

Сергей Рожин, В планината, 30 х 30 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Георги Атанасов – Тихата революция

 

Събота

Някога, някога,
когато се събуждах в събота
в 10 и нещо
аз изпъвах острата антена на ВЕФ-а
и пробождах вълната на Радио „Лаксемберг”,
за да слушам до премала
Ролинг Стоунс, Том Джоунс и Бийтълс.

Някога,
когато се събуждах в събота
в 8 и нещо
слушах от детската стая до втръсване
от сякаш единствената касета на сина ми
Аксел Роуз и Ред Хот Чили Пепърс.

Сега,
когато се събуждам в събота
в 5 без нещо
слушам от себе си
най-тихата,
най-ясната
музика на разсъмването.
И после идват думите,
които се опитват да я обяснят:

Грамофон е умът ми в мен,
и в теб
и във всички.
Бавно ще обърна плочата
и ще сменя игличката.

 

Някъде, тази нощ

Под тъмната материя на бучка пръст,
в галактика от корени на черен бъз,
от капка дъжд със знаци от небесно слово
избухна семенце
и се роди свръхнова.

 

Гледам снега

Вода,
земя,
любов…
Търпение!
Трева зелена пак ще никне.
Човекът бърза…
Има мнения…
Но за тревата той е никой.

 

Тихата революция

До петзвездната кула поникна мравуняк.
А из нея особи – от важна по-важна.
Всеки мравки поиска до смърт да целува
или просто с нехайна ръка да размаже.

И когато дойдоха правнуци на гости
там намериха само мравуняк
и кости.

 

Сергей Рожин, TNT, дърво, акрил; 31 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Венцислав Арнаудов – Косата

 

първо
се милва реката в ръката, която реката пренася на другия бряг,
се милва ръката в косата, която ръката заплита за сетния бряг,
после
е къса реката
е дълга косата
от косата извира реката

 

Сергей Рожин, Кораб, дърво, акрил, 20х39 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ваня Вълкова – Нео-Деконструктивистични стихотворения

 

3 Срещи в непредвидима прогресия

Говорене – гледане – жестикулиране

Устатата не престава
да разрушава
Въздухът – парцел от неделима част
неприкосновен и чужд
от образът на другия

Две жени говорят и не могат да летят

Прахът остaва по очите и променя небесата,
Стъклата тъмни – белег на не разбраните
отверстия на пропасти от думи

Очите непрестанно
си променят
Цветовете на фасадните панели
избледняват и протичат, без да виждат
истинските очертания в които вярват

Две жени взаимно се оттласкват
най-вътрешната цялост се отблъсква, свлича и излитат
Скоростта – адреналинът със който се убиват и се възкресяват,
всеки път, когато се отбият да се видят и разгледат

–-

Ръцете изкривени от разрязване с машини-памет
тънки пръти и подпухнали отвътре меки части
Остри нокти впити, без надежда да се махнат
от мястото в което се пресрещат и тъгуват,
кискайки се шумно, без надежда
Изтръгват сребърните си пирони с които се подкрепят,
Бавно се разделят с всяка чужда част от свойто тяло,
немилостиво отчуждено, непознато
В огледалото, където крият натрошени светове в които се оглеждат,
няма да се върнат

Жените се разделят и помахват монотонно с металическите стави
с които се предвижват,
синхронът е намерен
трябва само да натиснат всяка свойто копче
и да се взривяват многократно на хиляди изкуствени усмивки,
за последно.

24 ноември, 2018

 

Атонална пиеса за две жени

0 – УСКОРЯВАНЕ

Жената-Демон свива всичките си 88 крила
и се настройва за излитане, но
множествени-те-взаимовръзки-на-невронна-та-мрежа
са нестабилни
трептят атонално, ускоряват хаоса
все – повече и
ПОВЕЧЕ ––––––––––––ЕДНОВРЕМЕННО
Във всяка 1-ва атосекунда извън преброяването
умира
едно проектирано двумерно желание.
Всяка една случайно или прецизно изрисувана
точка
.
се ускорява –––––––––––в линия, а-а-а-а-а-а

деконструктивистичната сграда –
МАСА от невъзможности
се сгромолясва
върху
случайно минаваща продавачка на зеленчукови цветя – УЖАС!
Стихийно разпрашаване
– на илюзиите –
от минаващата жена в червено
е
сигнал за опасност, НО
всички светофари са настроени на мъртви цветове.

1 – ПРЕЛИТА

/-///- ///////_––-/////////–– – – III – ///-/– /
СТЪРЖЕ В АСИНХРОН С ДРУГОТО АЗ
НЕЛЕТЯЩОТО
ТЯЛО
ОТПАДА
ОСТАВА
малка свита фигура на пейката до фонтана.

2 – ПРЕНАСТРОЙВАНЕ
Жената-Демон спокойно отмества
затисната кибер-мравка-информационна връзка
в лявата половина на клепача
и премигва
бавно
времето се разтяга още повече
а
освободената
енергия
я променя.
Тя не знае, че вчера името й е било друго.

3 – ДЕЙСТВИЕ и РАЗМИНАВАНЕ
Нейната
непоколебима мечта
за сътворяване на красота от нищо
започва да се оформя
по
острите ръбове на тънкострунните инструменти –
докоснати от порцеланови пръсти
I
I
IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIII IIII
IIIIIII IIIIII
II IIII IIIIII
I I II I
III I III

I
II III IIII
I I
I I IIII
IIII
I I
Жената отпуска ръка.

Капката рубин й връща
способността да лети.

– ЕПИЛОГ

Втората жена, която извънвремево
неконтролируемо и отдадено възприемаше
и
убеждаваше себе си,
че първата е нейната пряка и косвена
причина – невъзможност – да бъде
такава, каквато винаги си е представяла, че иска да бъде.

Остави книгата върху стола,
отстрани до ръба.
Всяко трептене във въздуха може да промени реалността.

Жената-Ангел прибра всяка своя извивка
и
затвори цялостта на формата.

май, 2018

 

Разрушени невронни връзки на новите ми обувки

Бяло петно
на сивото вещество – на обувка-процеп
през който

Отвъд ежедневните невъзможности-цветя,
увяхващи
в сянката на деня

Отвъд времето
в който нямам собствени мисли-реки
от думи, изтичат.

Късната есен на 2018

 

РЕХАБИЛИТАЦИЯ=СМИРЕНИЕ – 10 ДНИ /Очаквана среща с биомеханично тяло/

Остатъчни парчета мъка
навлизат в сутрешната ми разходка
Вратите, винаги затворени и тежки
поглъщат ранният поток от болка

Пребелени пространства,
тиха-яркост
Мултиплицирана среда в която
Физическото тяло е плашливо
Душевното е вече изтъняло
да чака часовете да се върнат
и
пак да може да започне отначало
да нарежда думи за надежда.

Пресичат погледа ми трима
Среща между плът и механично тяло
затягане и пасване на винтове, пластмаса и упорство
Без крак:
от глезена надолу;
Без крак: коляното
е края на мотора тичал, лягал, прекосявал стръмно време,
без да е подготвен да не може
Пластмасовите краища
дизайнерски извивки – остро впити и натягат
и без това невидимото тяло,
със продължение в кутията на таза.

Не са военни, нямат и медали

Усмивките им над-човешки ме смиряват
Повдигам гиричките рязко
да не видят
Пред огледалата по стените
сълзата пръсва се на хиляди секунди
Дисеминира се пространството пред мене
и
в себе си съм благодарна,
На Бога
че съм,
че ходя
и мечтая
Невидима е моята повреда скрита,
на нищо медицинско неподвластна
Креативна
Разпръсната на множество пресечки, без сигнали
Материята знае да предава
Енергия
Се губи по трасето.
Отпускам лявата ръка, повдигам си крака и тръгвам
За днес пресрочих часовете, сега е два и пет.

София, срещи и въздействия от
„Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“, 2017
(Първа публикация в брой 8 на ,, Свободно поетично общество” http://freepoetrysociety.com/articles/dumi)

 

Сергей Рожин, Тя, дърво, акрил, 40х22 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Александѫр Николов – Naturaleza muerta. Част І

 

1.

В царството на маслините, зад моите следи
Калдаръмът призоваваше две женски имена.

Бог прокле земята заради мен.
Винаги ми отнемаше всичко,
Което обичам повече от него.

Затлачи Гуадàлкивир – след Севиля
Никой не може да плава по тази река.

Огромни преси мачкат маслините,
Обезкостените им тела.
Зехтин капе от облаците.

Капе вместо сълзи
От очите на минувачите.

Влязох в Кòрдоба откъм предградията –
Равнодушните, плоски покриви на бели къщи.
Сините керемиди, подредени върху прашни кули.

Чак накрая си припомних –
Мостът е вдясно,
Вляво е портата.

Влизал съм като търговец в този град.

Влизал съм като поет тук.

Влизал съм като козел или магаре.

Минах под арката,
Която клони от римско и мавърско време държат.

Взех възвишението към църквата наведнъж,
Проследявайки ходилата на чернокосото момиче,
Което след минута вече позираше
За снимка под барелефите
На входа към сенчестата портокалова градина.

Черупката от колони
На червени и бели райета се пропука
И една мраморна ръка ме посочи.
Означава ли това, че няма да доживея
Да ме изнесат с краката напред в дъбов ковчег
От утробата на някой храм,

А като езичник в страна на идоли,
Носещи цвета на зеленото безразличие,
Ще остана запечатан в тази гипсова маска
И след смъртта?

Гледах безмълвно нагоре към камбанарията,
Където се яви Девата в облак от светлина.

 

2.

Някъде на запад
Мазното сребро на океана
Се миеше о бреговете на Кàдиз.

Кадир, Агадир, Гадейра, докажи ми,
Че не си едно безкрайно множество от имена,
За да докажа на самия себе си,
Че не съм само едно безкрайно множество от спомени,
Съмняващи се в автентичността си.

Поезията от думи ли се прави или от чувства?

Ти си миналото, което не спира да ме подсеща за себе си.
Ще ти изградя малък параклис в катедралата на този текст,
Ще изобразя лика ти върху мрамор, канава и дърво.
Желязо и злато, и бронз, и сребро.

Ще те изпия като вино,
Ще те стрия между зъбите си като хляб
И все пак трохите по яката на свещеника
Ще ми напомнят за причастието.

Пътувахме към белите стени на Кàдиз,
О които океанът, като бясна камбана, се удряше.

Пред нас, по тесните улици, черни бикове за корида
Бягаха и изораваха къщи, скитници, улични музиканти,
Ирландци, статуи на кърмещи Исусовци.

Зад нас, пласт по пласт, миналото отново се изграждаше,
Тухли и прозорци бодро се изправяха от пясъка.

Кадиз блестеше като златна люспа,
Като мъничка европейска Хавана.

Разхождах се във вътрешността на катедралата,
А под краката ми амфитеатър,
С размерите на Колизеума, лежеше.

В главата ми отново спореха
Иконоборци и иконопочитатели,
Докато дясното ми ухо слушаше разказ
За всяка една от реликвите наоколо.

Шокиран се спрях пред картина
На разпнатия Исус,
Изобразен като дете.

Изплаших се, но нямаше къде да се скрия.
Удрях с юмруци по вратите на Света Каталина
И Свети Христофор.

Вятърът ми се смееше през гласа на две изгнили дъски.

Паметниците на политици мълчаха,
Върху площади от затворен тип,
В общия заден двор на няколко къщи.

Разкъсах кожата на плода с пръсти
(И там не можех да се скрия)

Жълтата му вътрешност се изсипа в шепите ми.
Помачках степчивата плът
В кокалчетата и дланите си.

Мангото, плодът на всяко прераждане,
Узрял между костите на римляни и маври.

Понякога си мисля, че тази червена земя
Е едно безкрайно, небрано лозе,
А Гуадалкивир тече бистра като бяло вино,
За да утоли жаждата на корените.

Една крачка се чува като три
В криптата на катедралата,

Около нея океанът,
Като бясна камбана и тежко сребро,
Се удря в скалите.

 

3.

В пролуките на съществуването,
Между мъртъв мрамор и дърво,
Видях тупкащата гмеж
На презрения живот –

Видях скитник с дълга, бяла брада да лежи
Върху кашони, постлани по тротоар в Мадрид,
Видях съпругата му да мете наоколо прахта.

В сенчестите поли на катедралата във Кадиз, чух
Жена и мъж от бившите колонии
Как продават кошници, гердани, гривни.

Върху ръчно изрисувани глинените плочки
На площад Испания, пораснал в хълбока на златната Севиля,
Видях мъже от бившите колонии да продават кастанети.

Пред пазара Сан Мигел в Мадрид видях
Жени от бившите колонии
Да продават раници и очила.

Видях как изникват империи от пясък
И дворците им видях.
Ето как се заличава толкова много памет,
През очите на невнимателното дете,
Което се спуска по червения език на пързалката
И забива нос в пясъчника.

Видях черната Дева.
Черната Дева от Толедо

С левия крак стъпила
Върху бялата планина Аликàнте,
Под нея, парници с плодове и зеленчуци.
Плантации, докъдето погледът стига.

С десния крак стъпила
В тинята на река Турѝя
Незаобиколимото царство на ориза.

Видях черната Дева,
Черната Дева от Толедо
С черния Исус в ръце.

Течността се изтегля от свежия плод, превръщайки го в стафида,

Както и твоите пиеси, които преди време четях с уважение,
Още когато не можеше да съчиниш повече от две страници свързан текст.

Сега ми се струват ялови, насила написани, преднамерени,
С посредствен сюжет и недостатъчно убедителни герои.
Мълчаливата жена ми каза, че изглеждаш стара, изтощена.

Сега ще кажа, че ти прощавам,
А някой ден наистина ще ти простя.

Видях площада на Девата,
Където водите се свличат надолу,
Понесли със себе си свят и разсъдък.

Между капките можеш да чуеш
Писъкът на неспокойните и неуравновесените.

Помещението се изпълва с вода
И водни обитатели.
Гредите се издуват до млясък.

Богородица на онеправданите
Ги прибира под дървените си ръкави.

Видях как лежат заедно щуки и бодлоперки,
Юнкери, лапини и морски костури.
Зеленушки, сепии, барбуни,
Морски котки и кучки.

Белугите плуваха като земноводни човеци,
А пингвините плуваха, все едно летят.

Можеш ли да чуеш как солената вода се изпарява
От жълтеникавите гърбици на хълмовете
С кожи от изсъхнали на припек мандарини?

Можеш ли да видиш изтормозени треви еспàрто
Как се стапят до хартия,

А жадните дървета не напиват влага,
Защото почвата, в която са побити корените им,
Е като въглен – черна и ронлива.

 

4.

Прекосил съм Коста дел Сол, за да бъда тук,
А тежестта на влагата все още затиска
Въздуха в дробовете ми.

Солта лепне между зъбите,
Но все пак се усмихвам.

Тогава идваш ти – хилава фигурка
На фон от смокинови и лозови листа.

Тънък като вейка.
Левият ти профил ми напомня за Сервантес,
Десният – за Унамуно.

Слязъл си на юг от Барселона,
Срещнали сме се при Гибралтар
И двамата пътуваме към Кадиз.

Бряг на слънцето, врата към златния дворец,
В който се прибираш вечер,
И – слепец – през изпепелените очи не виждаш
Слънчовата майка и съпругите
Как посрещат светлото му чело.

Как той те вика – като верен и учтив лакей
Да му налееш вино с лимонада
И опашките на биковете да нарежеш за яхния,

Докато той топи петите си из хладното сребро на океана
И люби своите съпруги
С хиляди усти от неугасващ пламък.

Срещнахме се в Гибралтар,
Пътуваме към Кадиз.

Ти ме водиш вързан,
Аз съм расов, андалуски бик.
Кожата ми е стомана,
Рогата ми са неоткрит метал.

 

5.

Всеки народ има път, който отвежда до звезда.

Само туристите знаят да се блъскат
Между фонтана на Кибела,
Фонтана на Нептун
И статуята на мечето Мадроньо,

Без да знаят, че с крачките си очертават
Невидим сутрешен триъгълник
В центъра на Испания,

(А какво символизира триъгълникът?)

Само туристите знаят да се редят на опашки
За музея Прадо или за площада със сградите
На гилдията на хлебарите и гилдията на месарите,
Само те знат да снимат камъните,

Бронза, дървото, просещите жени
Пред пазара Сан Мигел,
Докато, под тежестта на толкова и толкова крака,
Онова, което носи целия товар, плаче.

Дочаках и тази нова година и искам,
Вместо задължителните 12 гроздови зърна
От някое небрано лозе,
Да получа шепа ягоди, откъснати от дървото,
О което мечокът Мадроньо е опрял лапи.

Екскурзоводите твърдят, че статуята е създадена,
Като алегория на алчната аристокрация,
Която изяжда плодовете на народа.

Виж търпението на тази жена
С прогорена матка и дълбоки бръчки по лицето.
Средиземноморска утроба на зноя.

Тази мраморна, напечена от слънцето жена, Испания,
Наперено ходи напред като майка на смугли деца,
Които не спира да ражда.

Любима съпруга на слънцето –
Исания – царица на зехтина и виното,
Напукана като готическия лик на Девата,
Издълбан в дърво.

С дългите си нокти пробожда бика
И сервира гърдите си на сребърен поднос
Върху кръглото легло на слънцето,
Сред облаци тамян и мирта.

В ъгъла, статуята на Света Беатрис де Силва,
Безмълвно гледаща разврата,
Шепне през мраморната кухина на устните си:

– Нека изсъхнат ръцете на всеки,
Осмелил се да изобрази
Христовия лик върху дърво, мрамор или канава.
Нека изсъхнат краката на онзи,
Дръзнал да му се поклони,
Стъпил в градината на всички земни удоволствия.

Изкуството е сладък разврат,
Представен като свещенодействие.

 

Сергей Рожин, Художествен фитил, дърво, акрил, 13х29 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019