Ние самите

 

Нова социална поезия е името на скъсването със статуквото на корпоративното срастване между академия, пазар, спектакъл и литература. Без автономност спрямо тези сили няма заслужаващ името си авангард.

 

Редакция

Ваня Вълкова
Венцислав Арнаудов
Владимир Сабоурин
Иван Маринов
Йоанна Златева
Николай Фенерски
Христина Василева

 

Периодика на списанието

6 броя годишно, ISSN 2603-543X

 

Контакти

newsocialpoetry@mail.bg

Фейсбук профилите на редакторите Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Владимир Сабоурин, Иван Маринов, Йоанна Златева, Николай Фенерски, Христина Василева

Официална Фейсбук страница на Нова социална поезия

Фейсбук Група на Нова социална поезия

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2016

 

 

Йоанна Златева – Дидактика и история във „Фаворитката“

 

И във Фаворитката Йоргос Лантимос продължава да работи с театралния подход в рамките на филмовата драма, да прави дидактично, умозрително кино, което напомня на дидактичния театър на Бертолт Брехт и неговото разграничение между епически театър и театър на удоволствието. Подобна Брехтова дидактичност обаче не бива да се бърка например с филмите с поучителна цел, т.е. с утвърждаването на различни каузи, свободи и групи, или на свободата от обвързаност с каузи и групи. Доколкото една драма е утвърждаваща, разрешаваща някакво противостояние или конфликт, тя продължава да бъде театър на удоволствието. От тази гледна точка типичните холивудски филми и соцреализмът например не се различават принципно, което, разбира се, не изчерпва тяхната конкретна специфика на ниво историческа или жанрова мотивираност. Холивудското кино, което утвърждава по-слабия, непокорния, индивидуалиста, следва логика, подобна на соцромана, утвърждаващ съответния колективен идеал. Дидактичният театър има друга цел – да наруши органичната цялост на утвърждаването и да излезе извън илюзията чрез самата нея, чрез оголването на прийомите да провокира зрителя да наблюдава и оспорва света, пресъздаден на сцената.

В предходните филми на Лантимос особеният бързо-механичен говор на актьорите първоначално озадачава и дори дразни, изисква внимание към казаното и по този начин към премълчаното или това, което не може да бъде изречено, но продължава да присъства и да упражнява магическа, невидима сила върху героите. Друг прийом на Лантимос е широкоекранният план, който, пренесен в двора на кралицата във Фаворитката, създава визуален ефект на комично разтеглени образи върху огледални сферични повърхности. Когато същият този план и камерата се завъртат панорамно в кралските  коридори, ефектът е сякаш всички огледала и отразяващи повърхности имат очи и внимателно следят действието. Самата Абигейл е в ролята на зрител и ученик – първоначално аутсайдер в двора на кралица Анна (последна от Стюартите), тя наблюдава и пресява дворцовите нрави, екстравагантните жестове, движението на ръба между провокацията и провала. В неукрасената, почти празна стая на Абигейл очакваме да видим и истинското лице на героинята, свалянето на маските и грима, но нейното лице продължава да изразява вътрешния театър на втори план, наблюдаваме съжденията ѝ на глас, изведени като театрален акт и алегория на самотата и отчуждението, присъщи на всеки един опит да се рационализират залозите на едно или друго действие. Самата героиня прилага принципите на научния подход, на пробата и грешката, чрез най-сродния обект на познание в този иначе враждебен свят – тялото на кралицата-суверен, която единствена в своята неприкосновеност може да си позволи да даде израз на болката и всичко непрежалимо, да ревнува, да изживява и пребивава в своята уязвимост.

Едновременно с това обаче във филмите на Лантимос театралното, дистанцираното поднасяне постепенно престава да шокира и също се превръща в една втора природа за зрителя, свикваме със странностите на героите и понякога не забелязваме как в последните минути всъщност маските и театралната игра се оказват самоизчерпани (не толкова свалени, колкото доведени докрай), отстранението отстранява себе си и дори кралицата загубва достъп до своята абсолютна персона. В последния кадър на филма погледът ѝ се обръща към някакво друго пространство, отвъд огледалните повърхности на спектакъла. Невидимо за героите и за зрителя, историята е продължила своя ход и времето на английския кралски двор на Стюартите, с митичните му разточителни маскаради и безкрайни фаворити е приключило, отстъпвайки място на новата ера на претегленото, рационално управление. Изключително скъпите и ексцесивни дворцови спектакли по времето на Джеймс I и Чарлз I, както и публичният бунт срещу монархията в средата на 17-и век вече изглеждат малко смущаващо, но добре забравено и загърбено минало в началото на следващия век, по времето на Анна Стюарт. Монархията е научила своя урок по респектираща държавност.

 

Ваня Вълкова, Eye – Upside Down

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Теодора Танева – До последно

 

***

и аз сега
като изсъхналата
коледна елха
край кофата
затварям очи
и поглеждам
навътре към себе си
и търся
забравената светлина
на рождествена звезда…
забравен мъничък
гирлянд
блещука още по нея
и я украсява верен
до последно

 

Ваня Вълкова, Inside Outside 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев Щурмана – Град Единствен…

 

“… за това, което се случи, и за други неща, повече истински, отколкото разумни…“

За да стигнеш дотам, трябва да преминеш през води, обозначавани като Малкия Бискай, с внезапно връхлитащи щормове, оставили своите “черти и резки“ върху сърцето ти, но тази вечер е тиха и спокойно можеш да чертаеш маршрутите си по градския транспорт дори без да пресмяташ дълбочината на локвите, появили се след някой ненадеен дъжд.

Стълби нагоре, стълби надолу в подлезите, слизането е мъчително, мамка му, особено когато трябва да се приближиш до някое предполагаемо хубаво момиче, за един бърз, дискретен оглед, или според наставленията на Стария: „Не бива да зяпаш като невидял. Невъзпитано е!“ Господи, ако това момиче е толкова хубаво отпред, колкото изглежда отзад, си струва усилието за изпреварване и поглед през рамо. „През рамо“ – лесно е да се каже, но как да развъртиш натежалото туловище и вдървения врат? “Стегни се, прибери лактите, изнасяй високо и напред колената, изравни дишането!“ – навърташ обиколки по късата, с остри виражи писта, издълбана високо в склона над градчето.

Стария ми обясни ползите от спортуването – накара ме да прочета Илиадата за голямото търчане под стените на Троя и цитира маршал Ней: „Сега, господа, ще трябва да извършим най-трудния маньовър – бягството!“ Побеснях, а той се съгласи да замени “бягство“ с “отстъпление“ и ето ме на пистата, а Стария подхвърля след мен: “Върши работа и при гоненето на момичета“ – а аз се правя, че не го чувам.

Чувам те, лежа край вира на благословения Тонзос, заровил ръка в пясъка, усещам твърдите зърна на моята синеока атлетка, легнала по очи до мен, мамка му, трябва да сменя позата, но сме разкрити, старт и водата ледено скърца в ушите ми. Задържам дъх, после бавно издишам, вирът отваря зелените си врати. „Ще ти се, но няма да те огрее, дърта вещице“ – викам към майката на отсрещния бряг. Тя е втрещена, обвинението е абсурдно – отправено от възрастния, натежал мъж, изплувал от речните води.

Има три места, където пътеката пресича серпентината на шосето, и там можеш да пресрещнеш колата с бягащо еленче на капака.

Пясъчната ивица на сипея се навива. Равномерно вдишване и издишване. В неговия бяг има прецизно отмерени дози атлетизъм и самолюбуване. Гмурва се в сянката на гората. Сухите игли безшумно поемат дългия размах на краката… върху плочките на опустялата „Ramblas“, оставил зад гърба си „Sagrada familia“, Монхуич с пленените републикански знамена, портретите на Санхурхо, Мола, Куейпо де Ляно, очуканото хотелче в китайския квартал, тичаш покрай прибраните маси, белите престилки, Фундадор, 501, кафе и мляко в двучучурни кани, тичаш, защото испанската полиция, а и родните слушалки, не гледат с добро око на прибирането след полунощ, о, соцпепеляшко, тичаш и се надяваш часовниците да са назад, но добре знаеш, че и по GMT и LMT са точни до секунда, защото ти отговаряш за сверяването им с корабния хронометър. Къде е любвеобилната Нели от Филибето, която връщаше единствения часовник в дома им с поне час назад преди да излезе на среща с теб? 12 без пет, синият паспорт е хвърлен в дървеното сандъче, отметнат в екипажния списък. Отивам при пазача от гуардия сивил на трапа. „Как върви конkистата?“ Свивам рамене. Някой иска огънче. „Abajo con los huevos fritos“ смигвам на жандамериста. Той се хили. Стара шега – кварталните доносници винаги си поръчват най-евтиното ядене – пържени яйца. Любопиткото отминава, а стражът ми подава мехче. „Salud“. Той знае, че мога да пия, без да се оливам. Запътвам се към кабината си, а светлината от корабните „слънца“ върху палубата очертава пряката, по която бия задъхано с пети, изгубил ритъм, стръвно забързано момче, понякога се мъча да превключа, да разтегна крачката, да изравня дишането, нетърпеливо зарязвам всичко и очаяно топуркам нагоре. Там милостиво ме чака колата, сядам до нея отзад и се опитвам да пусна ръка по бедрото, без да мърдам рамена, докато майка ѝ късогледо се опитва да види нещо в огледалото за обратно виждане. След комплимент за правилния ми говор, бащата се опитва да разбере кой му е счупил един от стоповете. Аз го счупих, авер, аз. Счупих го в рамките на правилата на класовата борба – блажени времена без аларми и други подобни издайнически джаджи.

Дъждът плисва след поредния подлез, явно лазарските обреди на екипажа преди години край Нуадибу най-после са дали резултат, но вече не е време за точна навигация – трябва да цепиш направо през водата със скъсани ботуши, защото момичето /предполагаемо красиво/ вече се губи сред редките мокри гърбове. Стоиш пред дилема, приятелче, да се катериш, измокрен, гладен, уморен по пафоските възвишения или да се приютиш под главата на Горгоната /без да я поглеждаш/ с чаша в ръка и чанта, пълна с книги, оцелели след прочистване на приятелска библиотека. Б. твърди, че за целта най-практична е употребата на огнепръскачка, но го разкандардисах. Ще опитаме калвадоса, изпратен от сина му, запилял се нейде из французко, и ще си припомняме стари любови, а сега съм се приземил в градчето след учебно плаване, Стария води някакъв важен разговор с госта си, аз мрачно зяпам, пресмятам шансовете си пред гостенката, нулеви естествено, подхвърлям името на някое друго пристанище, тя явно се забавлява, баща ми иронично ме облича в син фрак и жълта жилетка, гостът се наслаждава на ситуацията. Поставям бутилка уиски на масата, Стария ми пожелава следващия рейс да си купя колан за джинсите, с които съм се накиприл, аз му обещавам гондола с гондолиер и лампичка, която свети отвътре. Той ме пита колко съм висок / 1.85 / и ме съветва да опитам над тази летва, защото му е писнало да го осведомяват, че ще ме изритат от морското поради неподчинение, системен мързел, вироглавство. Обяснявам какво ще направя с “осведомителите“ и тръшвам вратата. Той се опитва да каже нещо, но съм твърде бързоног за добрите съвети – трудно ме застигат, особено когато навъртам обиколки по единия стадий на малката писта, виснала в прозрачния въздух, между измамно близките склонове в невярната светлина на залеза. „Давай, колкото можеш!“ казва тренерът и аз давам, давам без да броя обиколките, давам заради Маги, синеока скачачко, за тебе, Нели, кучеока манипулаторке на времето, тичам в твоя чест, Наталия, моя одесоска музо на ненаписаната ми поезия, бягам към тебе, Меги, преставам да дишам, тялото ми изчезва, рея се безчувствен, празен, несъществуващ. Поставя ръка на рамото ми тренера, бавно намалява темпото и ме извежда от пистата. „Усети ли?“ – опитва да види очите ми в тъмнината. Спуснал клепачи, мълча, а заранта, гостенката обхваща тила ми, приближава лице, свирепо ме ухапва, отблъсква и се обляга на рамката на вратата, поклаща крак със стоманени нокти. Облизва зъби, езикът ѝ се стрелка между устните, твърдо насочва зеления си поглед, издува тънки ноздри. Вкусът на кръвта е като на морската вода. „Само първата ни глътка е горчива“, Богиньо. Изтеглям лявото рамо назад /удрям еднакво и с двете ръце/, знам какво трябва да направя – завъртане от глезените, през кръста, до раменете, клъвване с ръката, през защитата, със събрани пръсти към гърлото. Клаксон. Мъжът ѝ затръшва капака на мотора, отваря вратата, тя се смее. Познавам терена и мога да срежа завоите на пътя като пустинен нож край бреговете на Мавритания и да те хвана, зеленоока тонзоска менадо, но има ли смисъл, след като последната лодка за рейда вече е заминала, непрекъснатите „Есенни промени“ на Дона Съмър в „ла бел епок“ най-после са замлъкнали, корабите следват посоките на вятъра около котвените си вериги, а ти трогателно се опитваш да запазиш равновесие по пустите улици на „Люлин“, нарамил тежка чанта с книги, докато стигнеш буренясалата градина със супената пейка, срещу обраслата с буен къпинов храст катерушка и чакаш да чуеш Гласа да ти казва така очакваната след дълги пътешествия команда: “Така оставаме. Свободни от места. Така оставаме!“

 

Диляна Първанова, Триединство

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Свети Вълк (роман, откъс)

 

Богиня отново беше разпалила огъня и пържеше мекици на печката. Върху дебелата бархетна нощница беше облякла лилав пеньоар, а на главата си, като тюрбан, беше увила зелен хавлиен пешкир. Измила беше косата си, за да прогони останките от нощта и да заличи безсънието. Изопнатото ѝ лице блестеше неестествено под дебел слой сутрешен крем и само веждите, които току-що беше изскубала, се открояваха върху него с болезнена червенина. Но Богиня нямаше илюзии за красотата си и не за нея се стараеше толкова. Тя имаше други, по-важни дела и тъкмо за тях искаше да бъде достойна.

                Когато бутна вратата и застана в рамката ѝ като кралица, странникът си каза, че тази жена по нищо не приличаше на онази, която беше заварил предния ден в библиотеката. Той дори се уплаши малко. Спомни си думите на стареца, с които се бяха разделили, понеже още не беше имал време да ги забрави, и от тяхната отчаяна мъдрост го побиха тръпки. Но старецът, като нямаше нищо друго, имаше поне своята пещера, където разумно се криеше. А странникът беше беззащитен пред жената и нейната стихия, затова се зави отново презглава с юргана, обърна се към стената и притихна.

                – Закуската е готова – оповести Богиня и млъкна, сякаш очакваше да протръбят фанфари и да литнат три бели гълъба. Никой от мъжете ѝ не помръдна. Тя се покашля и хвърли нетърпелив поглед първо към единия креват, после към другия. Забеляза гаванката и лъжицата на пода и с глуха въздишка ги вдигна. Стремеше се да пести движенията си в домакинството, защото не го чувстваше свое призвание, но все не успяваше да спести достатъчно. Разгледа критично лъжицата, дъхна отгоре ѝ и енергично я обърса в пеньоара си. Тури я на перваза на прозореца заедно с гаванката и отново се покашля. – Днес няма да ходя в библиотеката. Взех си отпуска. Цял ден ще съм си вкъщи, така че… Закуската е готова.

                Богиня си отиде в кухнята, но остави вратата разтворена. Оттам, заедно с топлината, нахлу и миризмата на пържено. Странникът водеше битка със себе си. Той още не отмяташе юргана, а душата му вече страдаше. Страдаше и стомахът, който отдавна беше изцедил и последната хранителна молекула от нощната филия и я беше изразходвал в съня. Като човек нищ и онеправдан, странникът не беше свикнал дълго да се съпротивлява на щастието, затова съвсем скоро се предаде и изпълзя от кревата. В своята пещера старецът дори не го чу, когато излезе от стаята, защото не беше обул ботушите. Чу само как се затвори вратата и изчака, но повече никой не го повика. Мина му през ума, че Богиня никога не му беше пържила мекици, явно не го смяташе достоен за любовта си. При тая мисъл даже мъничко си поплака. После се унесе и съвсем изчезна в дрямката си – толкова тънка беше станала нишката, която го свързваше с живота.

                Докато гледаше как странникът унищожава мекица след мекица, Богиня пиеше чая си и правеше планове за бъдещето. Тя не закусваше. Храната сутрин я измъчваше. От нерви имаше лошо храносмилане и предпочиташе изобщо да не яде, отколкото да си проваля деня в стомашни неблагополучия. Не разбираше човешката склонност да се яде редовно и това беше едно от основните ѝ възражения срещу извънземния разум. Богиня никога в живота си не беше готвила само за себе си. На нея хранителната радост ѝ беше чужда. Тя беше жена и черпеше силите си от другаде. Затова, докато наблюдаваше ядящия насреща й мъж, не изпитваше грам умиление. Напротив, на лицето ѝ беше изписан хладен размисъл, примесен с лаконично учудване.

                – Яж по-бавно – посъветва го. – Ще си имаш неприятности.

                Странникът само кимна мълчешком и продължи да нагъва. Той окончателно се беше предал и гладът беше взел връх у него. С разума съзнаваше падението си, но чрез стомаха се възнасяше. А уж беше навикнал на недохранване. Залъгвал се беше, че с една суха филия може да запълни всичките си нужди. Излизаше, че сам себе си не е познавал. Не беше светец. Беше си най-обикновен голтак.

                Скоро обаче възнесението му дойде в повече и главата му се замая. В чинията пред него имаше още две мекици. Той ги гледаше безпомощно, оцъклен от преяждане, и полека-лека започваше да ги намразва.

                – Аз ти казах – рече Богиня, захлупи чинията с една празна и я прибра в шкафа. – Я иди си полегни, ще ти размине.

                – Не – възпротиви се странникът и тя за пръв път видя преял човек да се държи като препил. – По-добре да си вървя.

                – Остани да си починеш. За къде си се разбързал? Чака ли те някой?

                На странника изобщо не му беше хрумвало, че движението във времето и пространството може да има за своя цел и първопричина друго човешко същество. Той чисто и просто не виждаше връзка между двете, затова предположението на Богиня силно го озадачи.

                – Никой не ме чака. Само пейката. Но дотогава има време. Те ще ме повикат.

                Тя обаче се усъмни.

                – Коя пейка? Дето лежеше вчера ли?

                Странникът понечи да се засмее на глупостта на жената, но не можа. Целият се беше парализирал от изобилния прилив на хранителни вещества.

                – Не – отвърна немощно. – Друга.

                Като видя, че няма да излезе на глава с него, Богиня престана да го разпитва и го остави, както си беше. Ошета надве-натри в кухнята и, без да се смущава, махна пешкира от главата си. Твърдата мокра коса увисна на фитили до рамената й. Сега, когато мъжът беше покорѐн, тя нямаше нужда от царска корона, за да властва над него.

                Странникът още дълго седя така. Той напълно беше изгубил порива си за действие. Изгубил беше даже способността да върви. Храната беше заела цялото място в него и той с почуда установи, че вместо да стане по-силен, ставаше все по-слаб и несвестен.

                Каква е тая работа, помисли си. Жената ме опитоми, както си пожела. Дори по-лошо: аз сам се опитомих. Тури ме в креват, даде ми да ям, и готово. Сега съвсем ще ме угои и ще ме зазида навеки тук, да ѝ крася къщата.

                Той много се уплаши и тозчас взе решение. Макар да му беше тежко и на тялото, и на душата, вдигна се, отиде в другата стая и нахлузи ботушите. После повика стареца, който се беше свил в пещерата като бобено зърно и вече не спеше, а чакаше да види какво ще стане. В краен случай беше намислил да се престори на умрял. По този начин се надяваше да предизвика ако не любовта на жената, то поне нейната съвест. Когато започнеше да се дави от вина, старецът щеше да възкръсне и да я зарадва. Този план му се струваше извънредно умен и дори беше почнал да репетира. Затова и не се обади, колкото и онзи да го викаше.

                – Дай ми кожуха, старче. Отивам си.

                Старецът не повярва на ушите си и се напрегна да чуе по-добре. Странникът обаче се досети, разбута решително парцалите и надникна право в пещерата.

                – Давай кожуха, обеща ми. И по-бързо, че трябва да вървя.

                Старецът замижа. Той искаше по-пълно да се наслади на неочаквано лесната си победа, но с бързането си онзи му пречеше. Ето, че му хрумна друг номер и старецът примлясна от удоволствие.

                – Няма да ти го дам. Върви така.

                Странникът спря да помисли и рече:

                – Все ми е тая. Със или без кожух, тръгвам. Не мога да остана повече тук. Ще се затрия.

                Старецът видя, че е сериозен, затова стана сериозен и той.

                 – Аз сега не мога да стана, затиснат съм от дрехите. Ти го издърпай изпод мен. Цяла нощ лежа върху него, тъкмо съм го стоплил.

                Странникът послуша съвета му. Кожухът наистина беше голям и много топъл. После отново натрупа парцалите върху стареца, сякаш нищо не е било.

                В това време Богиня беше отишла да си изсуши косата и да приготви банята. Тя действително беше намислила да очовечи мъжа, за да не се срамува по-късно, когато дойде ред да го покаже. На тая благородна задача смяташе да посвети деня си. Ето защо остана силно учудена, че не го намери, като се върна. Щом видя, че и ботушите ги няма, веднага ѝ просветна. Всъщност Богиня очакваше такова нещо. Ненапразно беше изчела толкова книги и погребала двама мъже.

                Наплюска се и му дойде смелост, каза си хладнокръвно тя. Като огладнее довечера, сам ще се върне и ще ме моли да го прибера.

                Странникът бодро беше хванал пътя си, но след малко силите го напуснаха. Не беше свикнал на такава ситост и топлина. Разстоянието, което беше изминал, беше толкова малко, че сякаш изобщо не се беше отдалечил. Той все си оставаше близо до Богинината къща.

                Вика ме, помисли си.

                Понеже гостът ѝ си беше отишъл, а тя не искаше трудът ѝ по приготвянето на банята да иде нахалост, Богиня се зае да окъпе стареца. За тази цел напълни печката с дърва, колкото можеше да побере, и отиде да го измъкне от леговището му.

                – Ставай! – нареди тя. – Ще те къпя.

                Богиня добре знаеше, че старецът ненавижда банята и никога не би склонил доброволно да влезе там. Той плюеше и се зъбеше, а веднъж дори я беше ухапал. Затова се приближи до кревата извънредно предпазливо. Верен на своята новоизмислена тактика, старецът се правеше на умрял. Богиня разбута завивките и ги свали на земята. Старецът не помръдваше. Тя се смути. Не че се хвана на въдицата му, просто ѝ се стори, че съвсем се е смалил. Рядко имаше случай да го види така, в цял ръст. Той все се свираше в леговището си, гледаше да не ѝ се пречка.

                Да не би да се бои от мен, мина ѝ през ума. Тази мисъл обаче беше абсурдна и Богиня веднага я пропъди от себе си. Въпреки това видът на старчето я нажали. То не беше по-едро от недорасло дете и всичко у него беше изхабено и съсухрено, като че ли някой дълго го беше киснал във вода, а после го беше забравил да се суши на слънце. Тя съвсем смътно помнеше мъжа, от когото в умалялото тяло нищо не беше останало. Старчето въздъхна във вечния си сън и с това се издаде. Богиня му отвърна с тънка, безкръвна усмивка, изтощена от нощни бдения. Ако пожелаеше, можеше да го вземе на ръце и да го отнесе в банята, без да ѝ натежи.

                – Хайде, ставай – повтори примирено. – Нали виждам, че нищо ти няма.

                Старецът отвори очи. Те бяха вече отдавна забулени от катаракта и поради това – пусти и лъчезарни.

                – Още не – рече той, – но скоро.

                – Ти все така разправяш – засмя се Богиня и го вдигна от кревата.

                Старецът също се засмя. Той се размечта за смъртта, но този път за истинската. Тя му се струваше бяла, сладка и гъста, като чашата мляко, което Богиня понякога му притопляше за закуска. Старецът щеше да се потопи целият в нея. Малко се страхуваше само как така повече няма да диша. Не му беше особено ясно. Уж беше стар, а постоянно му се искаше да диша, дори когато спеше. Това беше най-силното му желание и той не можеше да си представи какво ще е, ако и то изчезне.

                Там все ще има нещо, помисли си, не може да няма нищо.

                – Само да не ме гориш, ей! – заръча.

                – Няма да те горя – успокои го Богиня. – Ще те погреба, както си си.

                Тя му съблече дрехите и ги хвърли в един леген. Старецът остана гол-голеничък. Той изобщо не се срамуваше от мъничкото си, остаряло тяло, ами пристъпваше от крак на крак, защото нямаше търпение Богиня да почне да го полива с топлата вода.

                Виж го ти какъв е послушен, каза си тя с известно безпокойство и му насапуниса главата.

                – И с новите обувки, да не забравиш обувките – рече старчето и кихна, понеже в носа му беше влязла пяна.

                Богиня хвана голямата гъба и взе да го търка. То нямаше сили да се задържи на едно място и се клатушкаше на всички страни. Тя го подпря, да не се катурне, и продължи да търка, докато старецът не се разпищя.

                – Стига, стига!

                Беше порозовял от глава до пети и приличаше на новороден. Освен това миришеше хубаво. Богиня с гордост огледа резултата от труда си. После взе една голяма хавлия и го уви. Замъкна го в кухнята и го настани до печката.

                – Аз скоро ще умра – заяви отново старецът радостно.

                – Я първо да закусиш – предложи тя и извади от шкафа чинията с двете мекици.

                Старецът остана очарован.

                Значи все пак ме обича, помисли си той и задъвка мекиците бавно и на мънички хапки, без да скрива наслаждението си. Богиня вършеше своя си работа и от време на време го поглеждаше, да не би да се изгори на печката. Нали обичаше топлината, старецът все напираше да е близък с огъня. Когато приключи със закуската, той доволно обърса уста в крайчеца на хавлията и заяви:

                – Най си е добре, като сме двамата. Не ни трябват други.

                – Че къде видя други? – отвърна Богиня, без да се обърне.

                – Знам аз – хитро подметна старчето. – Иска ти се да се прежениш. Ама изчакай, моля ти се, докато умра. Инак ще ми се пръсне сърцето.

                И то подсмръкна хем на шега, хем наистина.

                Глупав си като детенце и също толкова невинен, помисли си Богиня. Стана ѝ мило, че старостта толкова му приличаше. Едва сега си обясни защо не го помнеше като мъж. Ами че като по-млад той не се беше откроявал с нищо сред всички останали. Чакал беше търпеливо да достигне същинската си възраст. Тя вярваше, че всеки човек си има същинска възраст, която не е непременно в младостта. Ето, че старецът най-сетне беше достигнал своята.

                Богиня остана много доволна от това си прозрение. Най-накрая главата ѝ се проясни, понеже отдавна я мъчеха угризения.

                – Слушай – рече му тя. – Ще ти кажа нещо, но няма да ми се сърдиш, защото то е чистата истина, а на истината не си струва човек да се сърди. За мъж вече не те бива. Но пък от тебе става чудесно детенце.

                Старецът чак плесна с ръце, толкова му хареса тая идея. За него тя беше не само изгодна, но и напълно естествена. От доста време насам – откак беше съвсем остарял – той не спираше да се чуди как така продължава да върви по пътя си, след като пътят отдавна е свършил. Сега разбра и се зарадва на късмета си. За него още щяха да скърбят и да го обичат, дори повече отпреди. Почувства се важен. Бузите му, сгорещени от банята, лъснаха като ябълки.

                – Може пък и да поживея още някоя и друга годинка – съобщи той. – Може даже ти да умреш преди мене. В тия работи ред няма.

                – Няма – съгласи се Богиня.

                – И тогава – продължи старецът – ще ми оставиш къщата. Току-виж съм решил да се преженя.

                Богиня се засмя. Както беше угрижена, изведнъж ѝ дойде настроение. В гърдите ѝ се блъскаха чувства и щом достигнеха до лицето ѝ, я разхубавяваха. Тя отиде в другата стая и извади от гардероба кат чисти дрехи. После хубаво подсуши старчето и го нагласи като кукла. Получи се извънредно приятно за гледане. Богиня приседна срещу него да му се полюбува. След това го заведе обратно в кревата и взе да трупа завивките отгоре му.

                – Аз излизам – предупреди го. – Да слушаш!

                Старецът ѝ намигна.

                – Пак ли при любовника?

                – Пак.

                Старецът замълча. Той потърси в сърцето си одевешното огорчение, но не го откри.

                – Да не се бавиш много, чу ли? – заръча ѝ. – Скоро ще огладнея.

                – Няма – обеща Богиня.

                Старецът остана сам. Банята и закуската съвсем го бяха изтощили. Затвори очи и си представи, че е скъпоценен предмет в мъничко ковчеже. Всички го търсеха, а никой не го намираше. Само той знаеше къде е. Ето, че и последната грижа беше изчезнала от живота му. Като не се сети повече за какво да се оплаче, прииска му се да извърши някоя пакост. Но и за това бяха нужни сили, каквито старецът повече нямаше. Тогава реши да спи. Сънят обаче го изпревари и го взе в обятията си като пеленаче. Не след дълго към него се понесоха отломки от собственото му детство и старецът засънува бъдещето си, грижовно предрешено от съня като минало, за да не го изплаши.

 

Диляна Първанова, Идея

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Архилох – Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

 

1
Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

2
на кура
аз съм прав

3
очила часовник три презерватива
сутрешен триъгълник

4
чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш

5
с дарове, отварящи рани, от сърце ще дарим враговете си

6
изплувай и се защити от всички, желаещи ти зло, ти посрещни ги
с гръдта си. От враговете си брани се, като подириш близостта им
без колебание – и победиш ли, не показвай явно гордостта си,
победата за тях ли е обаче, проснат у дома на пода, в жалби не изпадай

7
само когато не искаш да имаш един задник
можеш да го наречеш красив

8
избягвайки тъмна подводна скала

9
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

10
много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо

11
както тракиец или жителя на Фригия бирата смучат със сламка
изгърбена смучеше тя

12
господар на овцете отхранваща Азия

13
да не те сполети само черна опашка

14
гаврите на оня не ще останат ненаказани

15
понеже нямаш гняв в дробà

16
който греши, го духа
сгреших
значи ще го духам

17
сина на омацания в кърви бог на войната

18
ти хвана за крило цикада, мой човек

19
ще го сънуваш в себе си
щом се обади първата птица

20
полетя червеният бук

21
Софийо, курво любима, кога най-накрая ще пуснеш
на Сабоурин? Одъртя, дуеш се все, докога

22
вдъхвай кураж и на младите, но на победата венецът е в ръцете на боговете

23
ти, стара сливо, много гарги храниш
любезно ти приемаш странници, любимката на всеки

24
душите ни в ръката на вълните

25
работен добитък

26
кучешки лайна, дълбоко вмръзнали в леда
изплуващи напролет

27
много слепи змиорки пое ти

28
този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто обрасъл с диворастящ храсталак

29
на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са

30
облегнали се на стена в дебела сянка

31
като у дома си ширеше се, гнусната клюкарка

32
футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено зимното черно море

33
забравѝ ти за Парос, смокините и живота в морето

34
и той самият свършека държи в ръката си

35
когато дървото разцъфне
ще ти трябва изглед с дърво

36
шибан от вълни
и край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя
това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел

37
но боговете лек за неизлечима болка
приятелю, са дали: силата да я понасяш.
Сега сполита този, утре онзи. На ред сега сме ние

38
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост

39
голям
робски

40
защото изведнъж
на жените
на Арес

41
кура му набъбна цял
като на катър добре отхранен от Приена

42
да знаеш, че знам да обичам, който мене обича
а врага си да мразя, зло от мене да види
също като мравката

43
защото истински общ е за хората единствено Арес

44
и като виснаха сами, до капка тяхната надменност изцеди се

45
амфибрахичен кур
потънал в плътта ти
се хващам за сламка

46
жена
много

47
косите покриваха с мрак раменете и шията

48
съдбата е будилник
който си навил за шест
а той звъни във осемнайсе

49
на боговете всичко остави. Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
Възнак да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
Лишен от сила за живот човек залутва се с блуждаещо сърце

50
милия Парос

51
джоджен джоджен
о боже джоджен

52
и на Тантал скалата
над този остров да не висне

53
сияйната си младост би отдал
та мен, оставения сам, да видиш
как в мрака аз лежах
и отново в светлината бях изведен

54
в стаята е светло
дървото е цъфнало

55
рапан

56
да бе главата му и членовете му красиви
Хефест увил в тъй чист саван

57
само балъка движения резки в мрежата прави

58
грижа ли го е някой за хорските укори
никога няма да преживее нещо прекрасно

59
все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане

 

Превод от немски и английски Владимир Сабоурин

 

При превода са използвани изданията:
Archilochus, The Poems, Introduction, Text, Translation, and Commentary Laura Swift, 2019
Archilochos, Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel, 2003
Владимир Сабоурин, Sex Shop, 1993 (б. пр.).

 

Диляна Първанова, В атмосфера, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златко Ангелов – „Обществото е машина за убийство на любовта“

 

(моят прочит на “Серотонин”, последния роман на Мишел Уелбек)

 
Michel Houellebecq, Sérotonine (Flammarion, Paris – 2019)

Серотонин = химическо вещество, което се секретира в червата и в нервната тъкан и е една от молекулите, които осъществяват протичането на нервните импулси в мозъка; при хора с депресия количеството му е намалено, а лекарствата (група с общото име антидепресанти), които увеличават серотонина, премахват депресията.

 

Авторът на “Серотонин” е всепризнато най-добрият жив френски писател. Едновременно с това – най-продаваният.

“Серотонин” е една много тъжна книга. И може да бъде прочетена, общо казано, по два начина: като потвърждение на страховете на песимистичния читател за бъдещето на европейската цивилизация или като профилактика срещу отчаянието, което може да обземе оптимистичния читател, смутен от привидната девалвация на традиционните ценности в едно все по-консуматорско, обезкръвено от политическа и творческа безпомощност общество.

“Серотонин” е книга за зрели хора. Не е философия на старостта, но е размисъл за живот, който губи смисъл в средната възраст – в Западна Европа през 21 век. Убиец на смисъла е самият индивид. Импулсите идват отвътре. И причина за това е серотонинът.

Контекстът на моя прочит на “Серотонин” е: нямам депресия и никога не съм вземал антидепресанти; лекар съм и разбирам физиологията на серотонина в мозъка; живея в Европа, но нося и българска идентичност; оптимист съм по природа; вярвам в любовта; и имам пълно доверие на хората с писателски талант да виждат Истината по-ясно и по-рано от всички останали. Това ме прави антипод на героя на Уелбек, Флоран-Клод Лабруст. Но като събрат на писателя, респектът ми към неговата литературна проницателност ми позволи да съпреживея депресията на Флоран и да я възприема като обективна метафора на днешните нрави.

Започнах това есе в Англия и вероятно ще го завърша в Хамбург. От влака реалната Европа – със или без Брекзит – се вижда уютна и мирна. На екрана на компютъра тя се показва хаотична и уплашена. За съжаление в какво съотношение са човешката и виртуалната, често тролирана, Европа е трудно да се каже. Социологията и традиционно добрите медии обаче сочат, че не предстои катастрофа, Армагедон е във фантазиите на конспиративните теоретици и религиозните фанатици, а Тръмповата Америка е колос на глинени крака.

В тази Европа, покрай нормандския бряг на стара Франция Флоран, мъж на прага на петдесетте, описва своето пропадане към пълно отричане на социалните връзки, себеизолация и самоубийство. В реалното време на романа той общува епизодично с жената от рецепцията на хотела, където се укрива от съпругата си, с единствения си приятел в живота и негов колега, потомствения аристократ Аймерик, и с лекуващия го доктор със странното име Азот. През цялото време Флоран е на 20 мг Captorix (Капторикс), мощен антидепресант (фиктивен), който действа като увеличава количеството серотонин в тялото на пациента. Поради страничните му действия, той е загубил либидото си и е  импотентен, както и склонен към напълняване. Въпреки лекарството, което Флоран приема всеки ден с религиозна последователност, депресията му, предизвикана от недостига на серотонин, не изчезва, а се задълбочава.

В центъра на спомените му са жените: случайните и тези, с които е имал любовни връзки. Когато започва своето отдалечаване от социалния свят, Флоран е женен за японката Юзу, порнографска звезда, към която изпитва отвращение и презрение. Постепенно той ни разкрива, че баща му и майка му са се самоубили заедно след като бащата е бил диагностициран с рак, че са му оставили достатъчно пари и че, като чиновник в брюкселската бюрокрация, той, по образование агроном, е въвел ефектна система за износ на френски сирена. Сексуалните си спомени и фантазии Флоран предава с уличен език и откровена обсесия със секса като единствения начин за употреба на жените. Преживял е всякакви пози, връзки, порнография, орални оргазми, но без да се отклонява от хетеросексуалната си природа. Описва един стар педофил, който съблазнява десетгодишно момиченце, с искрено отвращение.

И неочаквано за читателя, някъде по средата на романа, се появява споменът за Камий, неговата голяма и, както той постепенно осъзнава, неунищожима любов. Това е точно известната ни от класическия романтизъм безсмъртна любов, но за човек, който се подготвя методично да отнеме живота си, това съчетание просто не върви. От тук насетне читателят е изправен пред неизбежен избор: да превърне отвращението си към досегашния Флоран, самоописал се като долнопробен женкар и егоистичен сваляч, в съчувствие към искрено влюбения, отдаден на една жена достоен мъж или да продължи да го ненавижда въпреки.

Емпатия или антипатия? Състрадание или отвращение? Уелбек не взема страна: той описва с еднаква достоверност – езикова точност, бих казал – и отблъскващите страни на Флоран, и прекрасната любов, която го сполетява като гръм от ясно небе на 22-ри перон на гарата Сен-Лазар. “Би било хубаво човек да има предчувствие или знамения, но не, нито едно, в този слънчев замрял следобед нищо не предвещаваше, че на другата сутрин щях да срещна Камий и че тази понеделнична сутрин щеше да е началото на най-хубавите години от живота ми.” Перонът, на който той е слизал всеки ден от влака от Кан и по който Камий е тичала, за да се хвърли в обятията му, е мадлената, която отключва в паметта на депримирания Флоран спомените за петте години щастие, дадено му от святата любов. И о фак! Лайното удря вентилатора поради чистата мъжка ненаситност. Идва му “катастрофалната идея” да преспи с една виетнамка. Но Бог, казва Флоран, е посредствен сценарист. На излизане от хотела с виетнамката ги среща Камий. Случайно. От този момент нататък животът на Флоран върви надолу и той си припомня епизодите на нерешителност да се обясни с Камий, която го е напуснала, но, както той разбира впоследствие, живее без мъж. И да, в по-общ план, остатъкът от живота на Флоран го убеждава, че Бог е една посредственност.

Репутацията на Уелбек като мизантроп и мизогинист тласка много френски критици към банално, а според мен цинично, тълкуване на този роман като поредната провокация на “добрия вкус”. Аз съзнателно избягвам обичайните критични клишета, защото всяка класификация е едностранчива и ограничителна. Големият романист не се побира в рамка. Животът не се покрива никога с клишето, с което искаме да го вкараме в клетка или аквариум, за да украсим интериора си. Едновременно смях и черна тъга, святкащи в суетната му памет дупета на млади момичета в прилепнали къси дънки и хотелска стая с 24-часово тъпо взиране в телевизионния екран и нежелание дори за ханд-джоб, ням зрител на упадъка на някога велика аристокрация, Флоран е френска тема, темата известна като mal du siècle от времената на Мюсе и Бодлер, и подновена в 21 век. Новото – и  за мен най-силният контрапункт – е в признанието на Флоран, което показва колко лично днес се преживява болестта на века: „Аз познах щастието, аз знам какво е то, мога да говоря компетентно за него, но знам също и неговия край, какво обикновено следва след него. Едно единствено същество ти липсва и всичко е опустяло, както каза един, … истината е, че едно-единствено същество ти липсва и всичко е мъртво, светът е умрял и ти самият си мъртъв или превърнат в керамична фигурка, и другите са такива керамични фигурки, … и нищо вече не може да те засегне освен вътрешните страдания от разпада на тялото ти.“

Чарът на тази тъжна история не е в чара на човека, който я разказва, макар че той излъчва някакъв перверзен чар, а – във феноменалния разговорен френски, поставен в устата му от автора на романа. В този френски английските идиоми и клишета, завладели света на модерните комуникации, са вплетени незабележимо, безпрепятствено и невъзмутимо в смисъла и дори в сложния френски синтаксис. Ала езикът е само повърхностният слой във възхитителната техника на Уелбек. Редуването на настояще с минало в съзнанието на един човек, който е решил да няма никакво бъдеще, довежда читателя до почти сетивна представа за неговия характер. Неговата позиция е на зрител: на собствените си провали, на нормандския пейзаж, на нормандските крави, на въоръжения бунт на селяните срещу европейската квота, наложена върху количеството мляко, което могат да изнесат, на супермаркетите, парижките кафенета, шосетата, дъждовния пейзаж … И накрая – на къщата, в която неговата Камий живее с малкия си син, видяна отдалеч през неговия бинокъл. Всички останали персонажи в романа са споменати и отразени през депресията на Флоран.

Мога да продължа да разказвам без това да бъде спойлер за читателите на романа, когато бъде преведен на български, защото съспенсът не е в какво се случва, а – как е описано. Въпросът е как ще бъде преведен без да загуби своята специфична френска сочност и убийствена ирония към целия модерен свят, от който Флоран иска да се оттегли, но без да го разруши. Виждам нивото на трудност почти като все още непредприетия от никого опит “Възвишение” на Милен Русков да бъде преведен на френски. Но същественият въпрос не е дали някой ще поиска да го преведе на френски. Същественият въпрос е има ли някой във Франция потребност да чете български роман?

И това ме довежда до обратния нетривиален въпрос: има ли някой в България потребност да чете романите на Уелбек и конкретно последния? Естествено, нищо не е задължително. Естествено, културната потребност да се познава френската литература е даденост. Но ако оставим настрана пазара, рекламата, натрапената популярност и модата, с какво тъкмо Уелбек предизвиква нашата свобода да изберем онова, което ни помага да се съпоставим с неговия свят?

Ще предложа един възможен отговор: автентичността на литературния герой (трябва да) е исторически подплатена. Начетеният читател може да сравни този (и всеки значим френски) роман с българските, при равни условия: еднакво високо художествено ниво и отказ от снобския предразсъдък, че френската литература е Нещо, докато нашата е Нищо.

В случая със “Серотонин” героят на Уелбек съществува във и отразява френския контекст. Понятията, историческият фон, позоваването на иконични имена на хора и места и други реалии съставляват една много дебела културна подложка, която го дефинира преди още да сме научили какво ще се случи с него. Флоран борави с непоклатими референции като Волтер, Бодлер, Блез Паскал, Париж и конкретни парижки кафенета, френските сирена, историята на френското земеделие, тук не мога да изброя всичките. И не мога да не спомена мимоходом, че само върху тълкуването на творчеството на писателя от 19 век Жорис-Карл Юисманс Уелбек създаде своя предишен роман, “Подчинение”.

В каноничните български романи препратките почти отсъстват, историческият слой е тънък като тензух до липсващ.

В този аспект може да се каже, че на Уелбек му е лесно. Флоран е продукт на многослойната френска история и култура. Той я отразява тази документирана история. Той е тази култура. И поради това е лесно за един майстор на перото да предаде чрез героя си посланието за промяната, напредъка или упадъка й в сегашния отрязък от време. Поради това французите четат този роман на предния ръб на времето, както тече във Франция: като, да речем, предсказание на недоволството, олицеторено от “жълтите жилетки”, или връщане с подновена меланхолия към унинието, обзело романтиците през 19 век, че смисълът на Просвещението е на път да се изгуби.         

Поради всичко това писането на Уелбек е автентично. У неговия герой няма нищо измислено, изсмукано от насилено въображение. Той се движи по точно назовани, съществуващи улици, кара своя Мерцедес по познати на всички шосета, живее на адреси, които са реални. Четеш и го усещаш как диша, как го боли сърцето, как пръста му трепери на спусъка на снайпера, с който се цели в невръстния син на Камий.

Без да се впускам в подробности, в българските романи – с две значителни изключения, Русков и Карабашлиев, дори героите на Зарев са в някаква степен романтично приповдигнати и героизирани – я няма тази автентичност. Това са най-често герои, които се мъчат да изглеждат живи и приемливи, но почти няма на какво да се опрат. Те ни изглеждат отвлечени, откъснати от времето, хора без памет, които се оправят с драмите си с външни средства. Няма български роман, в който героите да обясняват сегашното си време в сюжета със спомените си. Техният живот по правило започва и завършва в рамките на романовото време. Техниката, която талантливите автори използват като заместител, е речева характеристика. Може би това е причината разказът да е най-предпочитаният български жанр.

Ако приемете тезата ми за значението на контекста, т. е., на историко-културната канава, върху която литературните герои проявяват своите характери и мотивации, ще си дадете сметка, че не критикувам българските писатели за липсата на автентичност. Обратно, аз ги оправдавам. На тях им е много трудно да я вземат от вятъра, ако не я виждат във времената, които ги предшестват. На какво да стъпят, когато нацията до този момент не може да се обедини около еднозначна дефиниция дори за единствения свой каноничен герой, Васил Левски?

“Серотонин” няма допирни точки с българското самосъзнание, особено доколкото “европеизирането” на последното е все още в рамките на пожеланията. Най-лесното му прочитане ще бъде като роман за разглезения френски елит. Очакванията ми са, че писателите – поне онези от талантливото малцинство, които не са графомани – ще го четат не като чужда литература, а с ум отворен за техническото съвършенство, чрез което Уелбек упражнява свободата си да се възползва от националния си културно-исторически контекст в името на автентичността и на сюжета, и на героя.

 

Ваня Вълкова, Interaction

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – L’Albatros artificiel

 

Комета

На ВХ

Главата ти е огнена комета
оставя диря от искри и бяла прах
горе сред звездите
излита нощем и мълниеносно планетите връхлита
кълве
комета със глава на хищна птица с твоята
уста, очи, чело и нос и зъбите ти преди да олетят
вежди, коса, с цвета, който от бебе е била
а на сутринта –
прахта окапала
покрита в сняг
език замръзнал в човката
проскубан врат
гребен окървавен на див петел
бил се бясно до сутринта
се носи

Облак е главата ти там долу
мрачен с гръмотевици
целият просмукан с капки дъжд ли, сълзи ли
тежи и висне
облак, а отгоре гилотина
плаши, но не пада, не помръдва
преди да го разполови – на ръба между две нощи
в сърцевината е прозрачно светлосин ефирен лак
отвън оловносив, затворен, самодостатъчен
отвътре се раздира
френетичен буревестник
криле размахва, опитва се да балансира
Да се махне!
разкъсват го светкавици
гилотината – отворена
стои

Квадратна сфера е
в нея кръжиш разперен от Леонардо –
ръцете – разтворени на нивото на раменете
краката – разтворени на ширината на раменете
въртиш се скоростно
акробат в своя въздушен номер
в едно гюле стремително
летиш

Лумнало кълбо
пече и се увива непокорно
горяща факла между пръстите на бавен клоун – пари и боли
от завихрянето въглени хвърчат
на масата покривката прогаря
тежи главата
не могат да я удържат ръцете вече
узряла е, разцъфнала, кърви и отмалява
вече не е глава, а роза
аромат разпръсква и благоухание
розова комета озарява
мрака на вселената
ухае

Защото
(Ти го знаеш)
Каквото се е случило
Пак ще бъде

Сега си затвори
Почивай си
Тук вече никой не те вика

 

Остави нощта

Остави нощта, когато отлага това за отлагане
Да потъне в бездънното горе
Звездната ѝ пътека е поела мрачното туловище на кита
Лисата глава на корема му лъщи на повърхността
Леко е паднала нощта върху му
Низката светлина лази по слабите му места
Безсилно се е килнало животното
А-тата на жените-птици дупчат нощната бездна и хапят свирепо с гласовитите гънки шията ѝ
Не пипай нощта, когато дави сигналите за удавяне
Не искай сдвоените трупове да се разделят разкъсани на спокойствие

И когато детето попита, може ли да чете това
То все още не знае, че вече го знае

Не е скрита нощта
Невинна е
Без страх, когато е безпомощна
Две вежди над рамката на очилата
Ръка, разполовена по дължина от средните пръсти към лакътя
Елегантен маникюр, на две разрязан
Скелет с привлекателно изкуствени мигли на дупките за очите и
дълга пленителна коса от средата на челото до под кръста
Магьосница, която те настига само в коридора, а ти ѝ показваш среден пръст иззад гърба си, за да я разсееш и да те изпусне
Хватка е възможна само до вратата
Рамката е твоето спасение и примка
Ти тичаш
Малка си и винаги ще тичаш
Малка

Будува
Трудна е нощта
Когато има много за оставяне
Не бой се, мила моя,
Докато е тя

 

Отдалече

Там не валеше и беше студено
Отидох след изнурения ден да видя морето
Толкова тъмно бе, че дори светлините едва различавах
Вятърът – силен, разколеба ме да сляза по стълбите на морската градина
Усетих пясъка под обувките на минаващото семейство
Шумът на вълните не беше театрален, не, никак не беше от туба под сурдина
После на аерогарата майката приспиваше сина си по телефона
Утрото на такива вечери е отрезвяващо
Ако преди това не си сънувал, че си умрял и душата ти обикаля наоколо
Никой не те чува

***
Тези несъществуващи бели камъни
От време на време проблясват
Когато в тъмните ранни утрини
Като тази, в която оттам си минал
Се раздвижат клоните и струните
Какво оттова че там долу
Когато прибираш се
Тежат като живи камъни

 

 L’Albatros artificiel

на Владимир Сабоурин

За правото да скиташ във въздуха
Пожелай лека нощ на аксиомите на механичните съпротивления и не се страхувай да
Прегърнеш метафизичните им първообрази, после тайно намери и
Целуни изобретените вече сили за преодоляването им и небрежно
Погали впрегнатите в сложна инженерна машинария, ще изпиташ силно
Желание към идващите в бъдеще още по-могъщи и няма да
Устоиш на крилете
На които виси теглото, нищо че подемната им сила е по-голяма от усилието да го уравновесят
и мощта на тягата им тегне над челното съпротивление, накрая ще се
Влюбиш в свръхзвуковото, какво от това че е съизмерване с дареното ни вече звуково
и свръхсветлинното с дареното светлинно

Няма нужда да чакаш да мине night run-a, за да докаже, че тялото ти е съществен елемент от теоремата

***
Остави на мира хвърлените на вятъра
Остави вятъра на знаещите да го управляват
Не защото знаят, а защото вече са оставени
Пусни на воля готовите за път
И да спираш летенето натам, откъдето не могат да се върнат
Вятърът на мироносците вее освободен

***
В гърлата на птиците са поселени пчелини
Прелитат кошерите хиляди километри на юг и после си идват узрели от други лета
С първите песни излитат два рояка – пчели да жилят и пчели да правят мед
Не можеш да ги разделиш
А няма и защо

И щом навлезеш в ден, в който истории и хора от различни времена започнат неслучайно да се мяркат случайно и застъпват тревожно, но безпроблемно
Това не е сън

Мъжът с жълтата вратовръзка и златна рамка на очилата –
някой от добре забравеното минало
отлично устроен институционален връх
явява се там в подземния кръстокуполен кораб
изневиделица
и ти казва
Бог да те пази
Учтиво е
Повръща ти се от покровителства
Но това не отклонява вниманието ти от детските ходила – все едно на възрастен разкривените артритни пръсти с издадени кокалчета – не, не прекрачва канона, нищо скандално –
като че ли висят от тялото на разпнатия –
иконата е най-обикновена – Богородица с Младенеца
В тъмния ъгъл встрани от олтара на невзрачната църквица

Още едни ходила те вълнуват –
нарисуваните от Холандеца

Блудният син се завръща към родния остров на беловласата от очакване старица
На един все по-мрачен танкер
Танкер на заминаването и танкер на връщането
Пътуването на юг е условие на живота

***
И летят кошерите натам
В медните гърла на пойните птици

***
Дошъл ти е моментът, в който зависимостта между възможност и реалност не е компромис
И живеенето не може да е друго
Когато зачеркнал си вечния човешки стремеж невъзможността да се постигне съвършенството да се сведе до минимум
в чийто център е спорното дело на винаги недостойната човешка ръка
Здраво завързан за мачтата спасен минаваш покрай вълшебния глас на онези, които после разкъсват
Защото животът ти не може да е друг
По-добър не може да е
Животът ти
По-различен от
Противостояние

***
Пойните птици долитат от юг
Хиляди километри минават обратно
Натежали от мед
Безстрашни, безстрастни
С първите песни излитат двата рояка пчели
да жилят и да дават мед

***
И щом навлезеш в ден, в който светлината става все по-определяща
И чертите и силата на цветовете все по-зависими от нейния ъгъл
Ту категорични, че ги има в това тук и сега
безспорни както преди, завладяващи, жизнени
Ту бледнеещи, все по-прозрачно губещи се и все по-незначителни

Добър е денят!
Остави светлината и звука да нареждат
Подчини им се

Тогава е нощта в царството на славеите
Все по-могъщо оглушително владеещи я
И ранните утрини се спихват пронизани от песните им
Освободени от силуетите на безпомощните
Там остават, без да треперят, в очакване на Идещия

***
В медните гърла на пойните птици
Свободни се реят тези, които не са нито частици от
светлина, звук, вълни или други
Свободни от схемите
Реят се

05.03.19

 

Ваня Вълкова, Angel 3

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Георги Атанасов – Бял стих за неизбледняващи спомени

 

За връщането след потопа

Аз говоря на себе си често така:

Ти не вярваш,
че някога тука били сме
породени от нещо
без пъп,
без крака –
саморасляци клети
без ум и
без смисъл.

Представи си и друго.
Потоп и… трева.
И в тревата дърво,
а на клона му
жерав.
Но опùт от водата
и от
синева
той забравил, че бил е
Адам или
Ева.

И делфин черно-бял
на Земята си бил;
от маймуни сме пили
космическо мляко,
но човек след потопа
от смърт се спасил
чак когато
за свойте предци
е проплакал.

Все това е в ума му на другия в мен.
От отминал живот
той ме чака пленен
да открия, че
в песен е скритият код.

 

Прераждането

От наносите дъно се видя и
Господ пресуши реката.
Умът докосна мъдростта,
но тялото го изостави…
И в тази плодородна кал
от преродения ми разум
отново Бог създаде мен,
по-съвършения от мен,
човекът от жена роден –
без спомени и без омраза.
А после:
Отново дъно се видя.
Пак Господ пресуши реката.
Умът прегърна мъдростта
и тялото си изостави.

 

Бял стих за неизбледняващи спомени

Преди 60 години
в Лом избиваха гаргите.
Срещу подпис раздаваха
малокалибрени пушки
и кутийки с патрони.
Хората, които обичам,
стреляха по птиците
на съседските комини
и видях
как им режат краката.
„За лекарство е“ –
казаха ми,
но още не мога
да се излекувам от спомена.
По-страшно беше само,
когато през нощта
отведоха коня
и дядо ми плака.
Преди да умре от глад
в двора на ТКЗС-то
под градските гробища
го разстреляли.
Милост
за милостивите хора
и за душите им.

 

Ваня Вълкова, Man Different Emotion

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Попова – Една ръка тежко падна

 

Бяло или черно

Листата заедно окапват
Пръстта поема ни завинаги
Душата ще умре или ще живее.

 

Капан за (на) свободата

Птиците отлитат на запад
Ще им купя златна клетка
Ние си отиваме уморени.

 

Огледално

Вчера видях залеза
Една ръка тежко падна
Парчета разбит свят.

 

Ваня Вълкова, Many Things

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X