Антоанета Христова – Това е промяна на маршрута

 

***

Когата думите които носят свобода и живот
Са бомба
Ледоразбивач
Стрела в сърцето
Сърцето не е на човек
Ключалка с ръждясали ръбове
Която отваря дълбините
На скритото щастие
Когато твоето нещастие
Е радостта за някой друг
Цената е умът
И загубата
Е апокалипсис
За тялото
За името
Което ще означава нещо друго
Без спомен за миналото
Без цел за бъдещето
Когато
Думите
Цената
Свободата

 

***

Разпорената рана
На стиха ми
Завяхва
Искам да отскубна
Още нещо ароматно
С дъх на кръв
в кланница

Убиец
Насилник и звяр
Съм
Обличам стиха-моя дреха
Моя пиеса,
която пренаписва
Ежедневието
Където бледа сянка
Думите безсилни
Обезцветена и прозрачна

Пума с изцъклени очи
Козина настръхнала
Всичко неестествено
е сгърчено
опънато
Препарирана
Съм всеки ден

Стихът отваря пустинния портал
Като часовник пясъчен
Защото илюзиите са кратки
Освен за децата и старците
Като плаващи пясъци
Защото потъваш
В жегата безвъзвратно
В портала изхвърлям
цветовете и живота и думите,
които тежат, за да потънат.
Мои и чужди.

Порталът се затваря.
Остарявам.

Един час с
Вятърът
Изригване
Вулкани
Лава
Лед
И кал
В един час
Се стопиха всички
Болезнени ежедневни дела
Замръзнаха офиси
Изпепелени посуди
Пранета, пердета
Боя
Везувий заля всичко
Експлозия
На свободата
Парашута ми се отвори
И гледам отгоре
Валят
Отломките на миналото
Долу
бъдещето е далеч
С вятъра сме
И танцуваме
Това е промяна на маршрута
Отвличане
На вниманието

Изплувах
И почнах да дишам отново.

1.6.2018

 

Сергей Рожин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Людмила Калоянова – Реч при обявяването на лауреата на Първото издание на Конкурс „Нова социална поезия“

 

Уважаеми членове на журито, гости и приятели на Нова социална поезия,

Пиша тези редове с удовлетворение и признателност за предоставената  ми възможност да участвам в първото издание на конкурс Нова социална поезия. Изключително съм благодарна за вниманието и честта, които журито ми оказва с присъждането на наградата.

Макар и далеч от родината, българските емигранти следят с интерес динамиките на литературния ни небосклон. На фона на повсевместното опошляване и срастване на литература и литературен естаблишмънт, Нова социална поезия отстоява кардинално различна визия, в която авторът, освободен от дискурсивните и меркантилни условности на една противоречива постмодерност, се превръща в „яростен“ и съзнателен субект на своето слово.

 Rage, rage against the dying of the light. Възприемам Нова социална поезия като „литература на яростта“. Така както героят на Дилън Томас се бунтува срещу смъртта на деня, така и Нова социална поезия ни подканя да се изправим срещу смъртта и обезличаването на поезията. Усилията на основателите на групата и на движението като цяло да скъсат безкомпромисно с вулгаризирането на литературата и на творческия акт заслужават безспорни адмирации.

За мен е изключително признание да бъда част от този процес на „яростно“ съзидаване. Пожелавам на членовете на Нова социална поезия сила и творческо вдъхновение.

Искрено Ваша,

Людмила Калоянова

15.12.2018, Питсбърг, Пенсилвания

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Омир. Един напълно спекулативен портрет

 

Задължителната клетва за вярност, която всеки писар трябвало да положи, би могла да обясни отчасти асирийските симпатии на Омир. Интензивността на заниманията му с акадските извори обаче издава по-скоро една асимилация спрямо тази култура, надхвърляща едно демонстриране на лоялност само на думи. Същевременно Омир е достатъчно обвързан с гръцката си традиция, за да иска да й придаде престижа на писменото фиксиране. Взети заедно, двете неща разкриват онзи вид раздвоена идентичност, проявяваща се и до днес при децата от емигрантски семейства, добиващи реално гражданство едва във второ или трето поколение.

Може би – но това вече е чиста спекулация – само майка му е била гъркиня. Баща му вероятно е бил месопотамец, пристигнал в Киликия в рамките на асирийската преселенческа политика, може би арамеец или финикиец – доста по-вероятно, отколкото лувиец, имайки предвид чувстващият се понякога в епоса му ресентимент спрямо къснохетските „троянци”. Решим ли да продължим играта по-нататък: съдейки по проличаващата в Илиада амбиция, Омир е бил при написването й още млад и зелен – с оглед на повествователните умения Одисея изглежда  доста по-завършена и балансирана. Преливащото във всички посоки, на места необозримо многообразие на Илиада създава впечатлението за типична дебютна творба на амбициозен млад писател. С младежки идеализъм той представя всяко богатство с пренебрежение – колкото повече злато притежава някой в Илиада, с толкова по-голямо саркастично удоволствие описва Омир смъртта му.

Странно впечатление оставя у читателя и прекаленото му високонравие. Насред свободните нрави на обкръжението си – едва ли не като протест спрямо тях – Омир сякаш се чувства длъжен да определи сексуалността като „нормалното между мъж и жена” (Х, 134); кара Ахил и Патрокъл да изживеят мъжките си фантазии под един покрив всеки със своята наложница (ІХ, 663-7); и една майка да даде на сина си съвета да си легне поне веднъж с жена, защото това щяло да му се отрази добре (ХХІV, 130). Подобни нагласи го представят като въплъщението на високонадарен домошар – или пък жрец, а защо не евнух. Последното допускане не е чак толкова екстравагантно, колкото може да се стори на пръв поглед. Асирийците систематично назначавали както жреци, така и евнуси като губернатори в Киликия. Привилегированата  позиция на писар също е можела да бъде заплатена с кастрация. Това може да се заключи от изображенията на асирийски писари: ако царските писари се представят с брада и глинени таблички, то стоящите по-ниско по ранг арамейски писари с пергамент в ръка не демонстрират дори мъх по брадата – което се интерпретира като свързано с кастрация[1]. На това пасва също така и гладът на героите на Илиада: многобройните описания на приготовления на храна са в крайна сметка също толкова необичайни, колкото и фактът, че изпратените при Ахил вестители на два пъти преяждат до пръсване в рамките на броени часове (ІХ, 90), без това да заслужава какъвто и да е коментар. Буквалният глад и жаждата за знания като заместител на задоволяването и форма на сублимация на евнух? Мъжките гениталии се споменават при Омир единствено във връзка със засрамващо разголване, болка и осакатяване (ІІ, 262; ХІІІ, 568-9 и ХХІІ, 74-6). Човешката анатомия се тематизира, от своя страна, само при детайлно описвани ранявания, при които всяка фалическа асоциация се пренася върху оръжията.

От психологическа гледна точка това може да послужи за пирует, връщащ ни към школовката на Омир. Фасцинираността му от битките, при които всякакви междучовешки отношения отвъд борбата отстъпват далеч на заден план, като думата получават в краен случай жалващи се жени и майки, би могла да се разбере в рамките на епохата, белязана от асирийските военни кампании – но не само. Съвременникът му Архилох въплъщава един певец-войн от напълно друг тип, чиято порнография е жадна за живот. Фиксираността върху историческото, всевъзможните оръжия и доспехи, анатомичната конкретика на раняванията, но и детайлните описания на трудови процеси и природни картини, при които човекът като такъв едва присъства, се намират в странно напрегнато съотношение спрямо тънкия психологически усет, който Омир демонстрира при характеризирането на персонажите си – без обаче да влиза истински в кожата им. При тази дистанцираност нещата се превръщат във фетиши, стават обекти, чиято безжизненост позволява едно общуване, освободено от опасността от нараняване. Върху тях се проектира всичко онова, което иначе придобива застрашителни измерения при наличието на човешка близост. Възможно е това в крайна сметка да свидетелства за онази несигурна ситуация на неподслонения, типична за емигрантското съществуване. Тъкмо за нея елитната школа и помещението на писаря може да предоставя защитено пространство.

 

[1] R. Pirngruber, Aspekte der Rolle  von Eunuchen in der Palastverwaltung des Vorderen Orients; Diplomarbeit Universität Wien 2006.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Сергей Рожин, Пирон, масло на платно, 20 х 30 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Блатната вещица

 

Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: “Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите…Тази малка къща беше нейния свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето…Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата…Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен “ Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна.

 

Сергей Рожин, Лицето на града; хартия, смесена техника; 21 х 15 см, 2013

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – Границите на човека

 

Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта тръгва всяко нещастие. И от Каин произлизаме всички. Символично и метафорично, разбира се – как не обичам да обяснявам – обаче се налага. Нема рата, док не дигне руку брат на брата, казват сърбите. Няма война, докато брат срещу брат си не вдигне ръка. Значи още от най-ранна древност, когато човекът едва се е осъзнал, е възникнал този феномен, войната. От завист. За да завладееш чуждото, да го отнемеш. Войните не спират и до днес. Все някой иска да вземе нещо чуждо. Има хора създатели и хора завоеватели.

Налага ми се поради учебната програма, утвърдена от Министерството, да говоря на осмокласниците за „Илиада“ в продължение на много седмици. Сякаш от това Министерство изпълняват волята на Ахил да бъде прославян. Това уж била неговата мотивация да участва във войната, а не желанието за грабеж. Нищо че още в самото начало на творбата той е възмутен, че по-висшият пълководец му отнема плячката, една жена. За грабежи и трофеи е било всичко, но литературата го доукрасява и имам едно смътно усещане, че този, който избива толкова много народ собственоръчно, безцеремонно, безскрупулно, който, вместо да предаде тялото на убития си противник да бъде погребано от близките му, връзва краката му за колесницата си (детайлно описано) и го влачи около Троя, е изкаран от автора велик герой, на когото дължим възхищение. Някак така е пресъздаден, все едно е голямата работа.

Хайде да си говорим за положителни и отрицателни герои. Нали винаги има антагонист и протагонист в книгите. Само в „Емил от Льонеберя“ и другите на Астрид Линдгрен няма антагонисти, всички са положителни.

И защо е запомнен до днес Ахил? Че колко други герои са се сражавали храбро в колко други войни от историята – някои помним, ако е имало кой да разкаже, други са потънали в забвение. А забвение само е заслужил и Ахил, твърдя това. Нищо повече. И ще ви кажа каква е причината да бъде говорено толкова за него и в древността, и днес. Ние хората се впечатляваме от бандитите. Колкото по-жестоки са, толкова повече четем за тях. Някаква грозна и мръсна струна в душата ни трепти глухо, когато четем за жестокости. И ако Ахил беше постъпил разумно, ако бе върнал тялото на Хектор на семейството му, без да се гаври с него, нямаше днес да го познаваме. Омир, или който там е преразказвал историята, с това е започвал винаги – с гнева на тоя неуравновесен тип. Отказвам да се възхищавам на някой, който издевателства над мъртво човешко тяло. Но така сме устроени психически, че все се опитваме да се заровим в най-мръсното. И преразказваме, и преразказваме.

Вършеела една бандитска чета из Странджа преди стотина години. И предводителят ѝ бил един психопат, изрод, наш съвременник, когото после комунистическата власт възнаградила. Дори книга написал на стари години. Хората и до днес говорят за него. Жестокостта му нямала граници. Името му отказвам да изпиша, защото такива типове заслужават единствено забрава. Но принципът е същият като при Ахил – говорим за него, защото е извършвал нечовешки жестокости. Ето това прославя. Да спреш да бъдеш човек и да се превърнеш в демон. И през седемдесетте години на 20 в. този „герой“ обикалял селските читалища и представял книгата си пред публиката с подкрепата на властта. Как не го е било срам? В село Индже войвода (а този колко ли жестокости е сторил?) старият садист вече бил на сцената пред микрофона, когато към него се приближил един дядо на подобна възраст, подпиращ се на странджанската си гега. Тия геги не ги изработвали чрез загряване и огъване на пораснало дърво както другаде. Още докато е млада фиданката, я огъват в гората върху стъблото на друго дърво и я връзват. След пет години отиват и си отрязват търпеливо природно огънатата гега. Хванал дядото оратора с гегата за врата, придърпал го и го попитал – помниш ли ме. Имал бил късмета да оживее. Платен бил откупът за него от баща му, когато бандитите го отвлекли и го погребали жив под дървени трупи и малко пръст. Не искали да го убиват, само рекетирали. Припомнил му на старини. Целият им живот бил минал. Единият старец живял като нормален човек, а другият като изрод. Абсолютен човешки отпадък, който не заслужава вниманието ни. Ето това е бил епизод от класическа трагедия. Иска ми се да го бях видял на живо. Да видя реакцията на отпадъка.

Ще им говоря за „Илиада“ на четиринайсетгодишните съвременни деца. Но така, както аз си знам.

 

Сергей Рожин, Пистолет, дърво, акрил; 32 х 20 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Емил Андреев – Безпощадното тяло на Моника

 

Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.

Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.

След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.

Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.

Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.

И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?

Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.

След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му зат­ре­пе­ри­ха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.

Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Пот­ре­пе­ри. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.

На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:

“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”

Моника не изчака края на този мо­но­лог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”

Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.

Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.

Намери го в ателието му. Той бе пре­по­да­ва­тел по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.

– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.

– Здрасти! – отвърна последният й партньор.

Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.

Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.

И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.

Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.

– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях от­с­ко­чил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …

Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:

– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.

Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:

– Защо се ужаси така?

Ужасен-не ужа­сен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:

– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.

На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Ня­ма­ше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.

– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?

Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.

Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?

И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.

За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.

Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Го­во­ре­щи­те се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на го­во­ре­щи­те.

След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се пре­въп­лъ­ти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.

Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?

Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.

Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:

– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.

– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.

– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.

– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!

– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.

 

Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.

 

Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Теодора Георгиева – Косите на времето, когато още не бяха бели

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.

 

На метър от нас

Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.

 

Ноктюрно

Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.

А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.

Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.

 

Носталгично

Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.

 

Хлебарка

Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.

 

***

С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.

 

***

Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?

 

***

Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.

Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!

 

Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Михаела Ангелова – La loba

 

баща на баща ми

аз съм баща на баща ми,
той умря млад и със силни гърди,
беше мустанг, или автомобил,
ревеше като лъв,
но умря млад и сега ми е син,
момчето ми, по-силен от своя старец,
тате, син на сина си,
взирам се в пожълтелите ти очи
не приличаш на мен,
но пак бих те отгледал такъв силен,
сине, баща на баща си,
който умря млад със здрава челюст,
трябваше да отгледам това момче
като син,
баща на баща ми съм,
син на сина си

 

кристализиране

виждах те
като покривка лед
върху януарски поток –
недостатъчно силен, за да я пробие,
недостатъчно слаб, за да замръзне
изцяло
вечноплаващите ледени кръгчета,
взрени в небето
са може би ударите
на твоето сърце,
сърце на сърна
и сърце на ловец,
притаили дъх в безпаметно очакване
един на друг,
взирам се в зеницата ти,
която отразява мен,
която се отразява в моята
и ще потъна в теб,
както потъва босия ми крак
и разкъсва копринения лед
в потока на твоето сърцебиене

 

La loba

вълчицата ще събере костите ми,
като намери няколко ребра
на брега
ще вплете в тревите ключицата,
бедрената, раменната кост;
ще намери челюстта ми далеч
и след много търсене из пясъка
и плитчините;
по набраздените вълни
ще търси дъха ми;
вълчицата ще сглоби скелета ми
ще ме напълни с кал и тревисти сламки –
чучело за южно лозе –
грей, слънце!
нека се втвърди ръката ми,
да се прикрия с длан от твоите
огнени залпове;
вълчицата ще ме облече с дрехи,
кариран гащеризон на починал мъж,
ще пъхне в устата ми фас,
ще зове сестрите си и те с бяс
ще се втурнат към оглупелия ми труп
и ще танцуват около мен ритуално,
а когато се натанцуват,
ще станат огън в далечината;
вълчицата ще намери костите ми,
ще събере живота ми в купичка –
кръв, мед, люляк, восък, пръст –
и ще ме хвърли в дивото

 

Сергей Рожин, Червен кон, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Люба Захова – За Европа – с вагон трета класа

 

Ако…

Ако за мен не плетеше мрежи лъжата,
Нямаше да свие в мен гнездо Истината.

Ако злото не дълбаеше в тялото рани,
нямаше да търся със свещ добротата.

Ако грозотата не дращеше с нокти лицето ми,
нямаше в красив копнеж да се излива душата ми.

Ако не ме анатемосваше омразата,
нямаше в любов да изгаря сърцето ми.

Ако завистта не избождаше очите ми,
нямаше да мога да ви се посветя цялата.

Ако беше изсипал богатство на прага ми, Господи,
щях с бедните духом да вдигам наздравица.

Ако дяволът не ковеше с вериги нозете ми,
нямаше да ми поникнат криле,

Господи,
благодаря ти за всичко, което ми даваш!

 

Борба

Ще издържа ли
до последното стъпало?
Вися във сънищата си над бездна,
хванала се за скала.
Прости ми, Господи,
не мога
бунта да превърна в примирение!
Не си премерил женската ми сила!
Проправя ли се път в хаоса?
Героят на деня
оставя безпрепятствено следа
във всичките пространства.
Перфорирал е душите
с червена панделка
и невидим параф.
Дава ми всичкото си богатство,
ако хвърля ризницата в краката му –
венеца си трънен
да заменя с корона златна!

 

Посоки

Влакът ми ще потегли
в последната минута.
Имам само посока.
Търся другите,
Откривам себе си –
НАГОРЕ
няма релсови пътища.

Няма къде да стъпя,
няма къде да падна!
Вкопчвам се в палача!
Нека ми бъде спасител –
ще празнувам с него!

Бял платноход раздира
кървящ хоризонт.
Няма място за рана!
От сълза отронена
се ражда Афродита
в тинята.
Аз съм лотос, в калта вкоренен.

Светът минава покварен,
в дяволска утроба слиза.
Не слиза никой при мен –
от пристанищата мои
само изпращам.

А ти оставаш повален
от мътния порой.
Животът ти – едно изправяне.

От страдание – Бог ставаш!

 

За Европа – с вагон трета класа

Динозавърът оживя.
Затрещяха старите стави,
поели оживителна сила
от невежеството на масите.
И възвиси снага верблюдът,
И застърга отново небето с глава,
сам на манежа,
под прожектора-слънце,
за него създаден,
единствен,
динозавър
с огнени челюсти,
зад железни врати
и падащи гилотини,
недостъпен и вечен
динозавър
отново поведе
на Фунев* вагона
с третата класа…

–––-

*български скулптор

 

Сергей Рожин, Двама, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Иво Балев – Стихове за българския паспорт

 

Г-н Балев,
по мотиви
от Вл. Маяковски

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както вълк
съкращава
живота.

Купюрата
покрива
купюра.

Подава
паспорт
патриота.

 

Паспорт
на свободното
евродвижение –

хора,
стоки
и капитали.

На митницата
без напрежение

паспорта показвам:
– Видя ли!

Имам червен
легитимен
паспорт –

мога да бродя
като призрак в Европа.

Мога да ида
при Скрипал
на курорт.

Чувствам се
пъргав
като антилопа.

 

Имам си достъп
до не един
паралел,

до Университети
със тежки здания;

мога да търся
своя предел,

мога да трупам
знания.

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както времето гоним
при спорт.

Пъхам
документа
до кобура:

Имате думата,
г-н паспорт!

 

(Поради технически причини не можем да възпроизведем стъпаловидния стих на оригинала, всеки стъпаловиден стих е отделен с вертикално разстояние, б. ред.)

 

Сергей Рожин, Пушач, 24 х 18 см, масло и маркер на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019