Списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Перманентната революция а.к.а. Продължаваме напред (Dress Rehearsal) (12. 02. 2017)

Васил Прасков – Силата на слабите (24. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Изживей ме (17. 02. 2017)

Божидар Пангелов – Човекът, който мълчи (20. 02. 2017)

Василия Костова – Аскеза (22. 02. 2017)

Виктор Иванов – Поезията ни убива (24. 02. 2017)

Георги Николов – Портрети с един щрих (16. 02. 2017)

Денис Олегов – Черна събота (09. 02. 2017)

Елена Янева – Основен материал (23. 02. 2017)

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus (24. 02. 2017)

Жара Гавран – Лудница (25. 02. 2017)

Иван Такев – Смъртта ми ме възбужда до побъркване (03. 02. 2017)

Кристиан Илиев – Блек Рам (22. 02. 2017)

Ружа Матеева – Бумерангът на думите (09. 02. 2017)

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски (25. 02. 2017)

Стефани Гончарова – Семейство (23. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли (22. 02. 2017)

 

ПРЕВОДИ

Висенте Уидобро – Поезията е небесен атентат (превод от испански – Владимир Сабоурин) (06. 02. 2017)

 

ИНТЕРВЮ

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи (23. 02. 2017)

 

КИНО

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба (05. 02. 2017)

 

КРИТИКА

Марио Коев – Човешкият труд (18. 02. 2017)

Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Опитомяване със свобода – Анна Христова, „Опитомяване на камъка“ (11. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Грозното лице на истината – „arest.com“ на Васил Прасков (03. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини” (11. 02. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм (10. 02. 2017)

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател (02. 02. 2017)

Трета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков (21. 02. 2017)

 

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ  (25. 02. 2017)

Ива Спиридонова – Глад (20. 02. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Азиз Таш – По осовата линия на път за рая (18. 02. 2017)

Александра Устамитева – Гилотината (18. 02. 2017)

Ана Димиева – Време (21. 02. 2017)

Анет Атанасова – Предумишлено (12. 02. 2017)

Анна Христова – Бяла смърт (17. 02. 2017)

Антонина Георгиева – Баланс (16. 02. 2017)

Ая Бсесо – Game over (07. 02. 2017)

Блага Запрянова – Намери ме (19. 02. 2017)

Божо Колов – Тук сме (05. 02. 2017)

Валентина Йоргова – Хищници (14. 02. 2017)

Ванеса Димитрова – Еконт (07. 02. 2017)

Васил Тоновски – Освен името (19. 02. 2017)

Виолета Воева – Отворен финал (08. 02. 2017)

Деница Дякова – Никой мъж не те е обичал така (05. 02. 2017)

Диляна Велева – Лабиринт (15. 02. 2017)

Елена Ташева – Отмъщение (04. 02. 2017)

Елеонора Максимова – Обичаш или убиваш (07. 02. 2017)

Захари Захариев – Обектно ориентиран министър-председател (03. 02. 2017)

Ивайло Добрев – Младата плът иска собствена рана  (01. 02. 2017)

Иван С. Вълев – Изгубване (10. 02. 2017)

Ивона Иванова – Празник (19. 02. 2017)

Илиана Илиева – Тайната вечеря на палачите (13. 02. 2017)

Йоана Стоянова – Близост (11. 02. 2017)

Ирен Петрова – Завръщане в новия свят (02. 02. 2017)

Катрин Фонтенай – Лебедът (20. 02. 2017)

Красимир Вардиев – Мразя снимки (01. 02. 2017)

Красимира Кубадинова – Малката Лолита (05. 02. 2017)

Крис Енчев – Когато водата е разплетена (10. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Събота (04. 02. 2017)

Любел Дякоf – Това е животът (11. 02. 2017)

Мария Куманова – Манифест (04. 02. 2017)

Мария Стоева – Това което не съм ти дала (16. 02. 2017)

Невена Борисова – Какавида (08. 02. 2017)

Нели Георгиева – Лолита (22. 02. 2017)

Оля Обрейкова – Все повече приближавам земята (12. 02. 2017)

Петя Ташева – Болката е кръгла (14. 02. 2017)

Петя Шалева – Сняг през май (13. 02. 2017)

Полина Господинова – Безсмъртие  (10. 02. 2017)

Ради Йовчев – Музикални желания  (11. 02. 2017)

Ралица Генчева – Малко преди края (02. 02. 2017)

Ралица Красимирова – Да те превърна в Бог (14. 02. 2017)

Роуз Траян – Улица без изход (06. 02. 2017)

Румяна Данчева – Gone (21. 02. 2017)

Стамена Дацева – Сняг (17. 02. 2017)

Стефан Иванов – Надежда (02. 02. 2017)

Теа Монева – Muerta (13. 02. 2017)

Теодора Лалова – Понте де Лима (06. 02. 2017)

Теодора Тотева – Когато всички думи вече са казани (06. 02. 2017)

Хайри Хамдан – Последният портал (09. 02. 2017)

Христина Бойчева – Not so Titanic (12. 02. 2017)

Христина Лалева – Ръцете бяха студени (15. 02. 2017)

Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици  (05. 02. 2017)

Чая Колева – Тиаго и пеперудите  (15. 02. 2017)

 

ПРОЗА

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда (18. 02. 2017)

Весислава Савова – Отчаяние (08. 02. 2017)

Кристина Янкулова – Перални (04. 02. 2017)

Сабина Кърлева – Междуселски път (23. 02. 2017)

Ценка Кучева – Джуджето (21. 02. 2017)

Красимир Вардиев – Мразя снимки

любовниците

трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи

трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища

застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството

 

америка

това не беше ли
мястото
закъдето от елизабет първа
насам
заминават бившите
гаджета

 

american dream

там където
обетован и бетониран
са синоними

 

българско

в джобчетата дрънкат
гвоздеи и семки
пак посявам гвоздеите
а семките изчоплям

 

hic

тук истината
не е
кристал
а кашкавал
и не блести
ни ослепява
ни гарван
(и няма за решетки
опция)
обичайно
я подменят
с внос
(надупчен
миризлив)
мека
податлива
узрява бавно
консумира се
сурова
или преработена
във тоя
приказен
и земен
рай
мислят си
че могат да я
смелят
присяда
често
гарги
я крадат
и крият
неволно
я изпускат
лисици и псета
се гледат
с присвити очи
голямо дъвкане
пада

 

***
един такъв дълбокомислен
съчувствен някакси кимайки
начесто езика си чеса
(как да се махна се чудех)
приятелски скодоумно
много и празнословно
нещо надълго укриваше
(как да се махна се чудех)
било било несправедливо
колко колкото толкова
справедливо се пъчеше
да изтъкне как няма нищо
общо общественозначимият
му гъз нищо че лъсна лудост
или лицемерие болеше
(как да се махна се чудех)
мамито му стягаше ме
отляво и ми се леко драйфаше
докато така нареченият отнегоси
(вероятно за улеснение) ми
приятел ми се обясняваше
надълго и нашироко исках
да го нахрача пресъхнало
седях декоративно като
фикус попивателна и
(как да се махна се чудех)
какви били били мръсници
и ми реди парадигма вписвайки
ме сред други (свои) косвени
жертви се пени мръсникът
си тръгна дългът си изпълнил
(как да се махна се чудех)

 

като семейство

у дома вкъщи мястото на камъка
не тежи виж го полита към теб
празните очи на куклите
ме дебнат от ъглите
забравили играта на семейство
когато всеки петък нощем
ми поникват космати крила
и се блъскам в стените и лампите
побягват очите ръцете ребрата
разчленяване вина и вино
вино и трева вина и срам
празните нощи като празник
пълните свършват рано
избелялото ми легло ме очаква
ме посреща отново на прага
протегнало метални лапи
сред трупове на насекоми
се валям из призрачни стаи
пиша си името в прахоляка
смеховете на децата отвън
са като плесници
ластичното родно ме притиска
краката заприличват на корени
парчетата на огледалата
ме размножават
и така играя на семейство
седя гледам си любимите лица
и с приветлива усмивка
им бръквам в окото

 

тъжна приказка

когато най-накрая се намерили
през девет планини
принцът и принцесата
завикали-заплакали-запели:

за тинята във нас докрай
за блатните ни дни
ти чаша гнилоч ми подай
за блатните ни дни

и се целунали-станали жаби
гмурнали се под ръба на тоалетната
и заживели щастливо
тя никога не му натяквала
че пак не се е къпал
той никога не забелязвал
когато тя е в цикъл
родили им се сто деца
щъркелът ги отнесъл

 

помниш ли

на миленчо

помниш ли помниш ли
тихия двор в циганската махала
във варна
обсаден от викове и песни
сред водовъртеж от случвания
тридневнитe сватби с разноцветните
булки
как гонехме пожарните с балканчетата
и се целехме с барабонки
през стари флумастри
когато нямахме пари
за семки
ядките на липата
ставаха семки
пушехме чубрица и се хилехме
със зелени зъби

 

невидимо

казваш
по лесно е да се порежеш
на хартия
в тази къща с тъпи ножове
и извиращи книги
от ъглите
казвам
по лесно е

казваш
може да умреш
от мързел само
мястото е малко
и пак е прашасало
казвам
може да умра

казваш
време е животът ти
да поеме нанякъде
пилееш се твърде
и напразно
по свои и хорски
приумици
и за разни гадове
казвам
време е

така си говорим
отдавна
и сме доволни
някак
че нищо
не се променя
невидимо доволни

 

***
мълчанията се трупат
като каменни квадри
можем да построим
километри стени
около нашите невъзможности
като тайни градини
със зазидани входове
в които кротко плесенясва
вчерашното ни бъдно
което ти не потърси
и за което
отново забравих
да ти напомня

 

if you go away

не казвай че ме обичаш
така разбирам че свършваш
ще ти извадя душата
не ме вземай вкъщи
не ставам за украса
твърде често падам
от полицата на камината
ще ти изпотроша сервизите нервите
не ме идеализирай
още ме боли задникът
от последното рухване
от нечий пиедестал
не ми говори за живота си
сексът си отива
със сприятеляването
не ме занимавай
така и така
ще ти пусна
понякога
така те мразя
знаеш ли
but if you go away
i will dying slow
to the next hello

 

непоносимо леко писане

на ралица чернева

златокоске
непораснало лице
на младостта ми
принцесо от панелите
поет на слънцето
призракът на твоята поезия
живее във всичко весело
излязло под ръката ми
а то е малко
и е твое
колкото и мое

щуротията ти
беше заразителна
и не искахме да оздравяваме
изобщо
живееше по-истински
от нас

безстрашна страхливке
сама се предизвикваше
и надскачаше
и никога не слушаше
желязната си интуиция
защото би било скучно
нали
не търпеше скуката и фалша
толкова естествена и дива

как може да е мъртъв
някой толкова жив
как може

кажете ми как може

клас стани!

 

задушница

старици-мравки
понесли товара си
пъплят към гробището

 

мразя снимки

ето ни заедно
обезкосмени и красиви
уж небрежно позиращи
безметежни някакви
без жена ти надничаща
без минало без бъдеще
хубава снимка
едно вечно сега
което странно защо
ми убягва
и не мога и не мога
да си спомня
този ден

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Петя Шалева – Не мога нищо повече от тиха обич

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

 

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

 

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

 

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

 

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

 

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

 

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

 

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

 

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

 

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

 

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

 

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Кева Апостолова – Ще принтирам пергамент

 

Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.

Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.

Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън  щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми.  Ако днес пишеш с „програмите” на  Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и  мило наведен за  ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на  поетичния ти свят. Защото нямаш собствени  икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.

Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.

P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Златко Ангелов – Новото политическо писане

 

Безхаберен безпардонен безцеремонен безотговорен безразсъден безсърдечен безочлив безсрамен безогледен – така би звучало едно хипотетично социално стихотворение-протест срещу Доналд-а! Или поне неговото начало.

Интересно ли ще е?

Кой ще го прочете?

И, ако някой го прочете, ще има ли върху него ефекта да го настрои срещу един психопат, който се е добрал до властта в най-силната република в днешния свят?

Още повече: да го настрои да се включи в демократичната съпротива срещу некомпетентността му, която той прикрива с фалшифициране на истината?

 

Въпросите ми включват две важни условия, често игнорирани от хората, посветили се на занаята на думите: 1) интересно ли е онова, което пишем (както на читателите, така и на самите нас)? и 2) за кого го пишем? Диалектиката между двете е, че на различните аудитории са интересни различни истории. А всяка история е някакъв поглед към света, който цели да обясни този свят на четящия. Диалектиката е и в това, че пишещият не съществува без читатели, каквото и да си въобразява, както и че, когато читателите (или непрочелите нито една книга) се опитат да пишат, те не стават писатели.

Като читател съм се убедил, че повечето пишещи не се интересуват кой ще ги чете. Те пишат за себе си. При поетите това е до голяма степен приемливо: любовната поезия е за любимата или за собственото его, социалната – демонстрация на социална активност без оглед на крайния резултат. Поезията изразява състояния – на сърцето или ума, рядко на духа – които биха могли да резонират с подобни състояния у читатели, които не са поети.

Прозата обаче се пише за хората, които четат и говорят на същия език, и тя по правило трябва да отразява състояния и събития, с които тези хора се идентифицират. Прозата е лепилото, което споява националната общност със и чрез нейната история. По такъв начин тя се превръща в неотменим факт от нейната култура. Писателите, които не се съобразяват с това състояние на нещата, пишат еднодневки за собствен кеф и консумация, най-вече за пари, но не могат да бъдат смятани за национални писатели, колкото и да са добри в занаята.

Читателите четат, когато четивото им е интересно и го разбират. Аксиомата за писателя е, следователно, че, за да бъде четен, трябва да пише а) ясно, т. е., разбираемо и б) интересно. Заместете четен с честен и изречението пак има смисъл.

В политическото писане, което е нашият предмет тук,  журналисти, коментатори, фейлетонисти, публицисти и т.н. пишат, за да информират публиката за състоянието на властта. Стълб на тяхната проза са фактите, документираните факти, чрез които истината за властта стига до онези, които са нейни субекти. Стигат до т. нар. суверен. И тук пишещите се разделят според това за коя част от суверена пишат: консервативна, либерална, републиканска, демократична, лява, дясна…

Ако нарека известни държави с нови имена, ще предизвика ли това интерес у вас, за да четете по-нататък? Ето така: живеем във време на промени на световния ред, установен след Втората световна война, в което Путиния и Тръмперика отново са в конфликт, от който ще пострадат, както най-близкия съюзник на Тръмперика Разединен Брекзит, така и периферна страна от Югоизточна Европа като Абсурдия. Разбираемо ли е защо точно така съм ги нарекъл и на коя политическа тенденция съм привърженик?

Не мога да си представя единодушие в отговорите, въпреки че на мен твърденията ми са напълно ясни, както ми е ясно и отношението, което влагам в новоизкованите имена. Ние пишем едно, в редки случаи читателите разбират същото. Как тогава да комуницираме сред македонската салата от думи, понятия и изрази, които имат точни национални конотации, но не се разбират от глобалните чужденци? Как да фокусираме интереса към главното и да сложим преграда към маргиналното и фалшивото? И къде е проблема – у пишещите или у читателите или и у двете страни?

Аз не мога да ви дам отговори, но съм длъжен да задам правилните въпроси. На тях имам лични отговори, които все още поддържат интереса ми да пиша за политика. Преди всичко, за мен Истината е най-интересното нещо на света, следователно правя всичко възможно да се доближа най-близко до нея, когато изследвам темата, за която ще пиша. Въобразявам си, че истината е най-интересното нещо и за моите читатели и те я търсят също като мен. На второ място, аз пиша само, когато съм уверен, че има читатели, за които написаното от мен ще бъде интересно, разбираемо и полезно, т. е., ще научат от него нещо, за което сами не са се сетили или са нямали източник на необходимата информация, за да го научат и без мен. Тъкмо по тази причина все по-рядко пиша политически текстове за българската аудитория. Но все пак продължавам да ги пиша. Защо?

Моят отговор се крие в една друга характеристика на интернетната епоха. Интернет ни позволи да осъзнаем, че огромна част от населението не просто го сърби да трака на клавиатурата, но го прави без да има представа защо и без да има знания и информация, за да формулира мисъл, параграф, уместен коментар, нежели цяло есе. Особено трагично: без да има идея какво е истина и каквото и да е желание да се научи. Едно време те прочитаха вестника и го захвърляха. Днес техните писания са изложени в безкрая на времето за всички, които попаднат на тях. В Интернет читатели и писатели се омесиха до неузнаваемост. Културите се объркаха безцеремонно. Любовта – фалшива и умозрителна, когато е заявена нескопосно – не може да заглуши кресчендото на омразата. Няма арбитър. Няма авторитет. Няма филтри.

Да се намерят причините за това е работа на психолозите и експертите по масова комуникация. Мен ме интересува резултатът. А той е: все по-нехайно отношение към истината и фактите и все по-силно пристрастяване към сензацията, демагогията и фалша.

Но дълбоко погледнато, Интернет ми помогна да разпозная образованите от необразованите, простите от софистицираните, простолюдието от елита. Помогна ми да осъзная ерозията, която човешката неграмотност и глупост предизвикват в социалното съзнание. Така се освободих от заблужденията си, че посланията ми стигат до масовия читател.

И преди, като пишех, имах предвид една отбрана аудитория, но сега съм убеден, че пиша само за хората, които разбират комплексността на света, търсят достоверна информация от няколко проверени източника, и имат знание за света като политическа система. Тези хора са образовани. Те търсят порядък. Те са убедени, че има прогрес във всичко човешко. Те са отговорни за себе си, за възгледите си, за политическите си убеждения и действия, за групата, на която принадлежат. Тези са хората, които имат капацитет да променят света към добро, и те могат да бъдат мобилизирани да спрат с компетентността си ерозията. Чрез писането се солидаризирам с тях и те, като читатели, стават солидарни с мен.

Общностите се развиват от противоречащи си сили и социални актьори. В общностите всичко е в течно състояние и истина от последна инстанция няма. Ние я търсим като, чрез писането си, съобщаваме на другите нашите визии, идеи, убеждения и очаквания от властта. Но примирие или примирение между софистицирания мироглед и войнстващия примитивизъм не може да има. Нито равенство!

Демокрацията означава равенство на гласовете, но не и на идеите, обясненията за света и контрола върху властта. Във време, когато простолюдието даде огромна власт в ръцете на един некомпетентен и самовлюбен демагог в Америка и съществува риск да даде власт на още подобни нему националисти в западния свят, при това със средствата на демокрацията, които никой не може да обвини в пристрастие,  политическото писане изисква други подходи към истината, четивността, честността и читателите.

Големият проблем на това писане е как 4-5% мислещи да повлияят на 95-6% папагалстващи? Спешното и директно повлияване е с текстовете си. Дългосрочното и заобиколно повлияване е с борба за образователни системи, които да престанат да произвеждат социални инвалиди. Междувременно, трябва да си даваме кураж и да предаваме на хората своето отвращение от цинизма.

Успяват само онези, които взимат самостоятелно решения за себе си. А успехът е една от гаранциите да виждаме света не като тъмно, а като светло място, в което ще живеят нашите деца.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Останките на Троцки (концептуален модел)

 

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

 

Политика и поезия
Теологополитически тези

1
Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната
политика.

2
Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от
страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната
нова левица, от друга.

3
Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като
негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4
Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова
левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална
политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри
поезията в реалната политика.

5
В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6
Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.

 

Към перманентната революция

Какво стана с дамите
премените и диадемите им
техните благоухания?
         Ги Дебор

Мраморна плоча
На калкан на панелка
Живял и творил
Потънала в стиропора на кръпка
Индивидуална изолация

 

Юмручното право на свободата

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

Принцът 2.0

Ио каза
Снежанка се събудила
Като мъртва

 

Оркестър прокажени свири на младия Че Гевара
Серенада в перуанската джунгла, лето господне 1952

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

 

Капитализмът е

строго индивидуално
предприятие на високонадарени
свободни творци

(каза корпоративния играч)

 

Богатите просвещават бедните

просветени ги пращат
на други планети а самите
работят върху безсмъртието си
тук на земята

 

аз и Големия поет

не съм те чел
поради лош вкус
в устата от нощеска
пописах малко
сори

 

Анти-Орфей

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

50 нюанса статукво

Ти си различен
Публиката ти е
Неразличима от теб

 

Екзекуцията на Малкълм Х

Най-големият комплимент, който мога да получа, е да се каже, че съм
безотговорен, защото под отговорни се разбират Чичо Томовците.
                    Малкълм Х

Безотговорен според говорителя на полицията
Ти беше абсолютно безотговорен в деня на смъртта си
Зимен следобед голямата бална зала в одюбон където са
Свирили дюк каунт чък сватби бар мицва абитуриентски
Балове събрания на анархосиндикалисти с изглед към бродуей
Пътят към спасението изисква да отхвърлиш името на господаря
Хадж от другата страна на улицата допотопна градинка с катерушка
От времето на стария режим където полицията демонстрира присъствие
По време на събранията на muslim mosque, inc. но не и днес в деня на твоята
Безотговорност петима се качват в кадилака в посока george washington
Bridge моста на бягството от мястото на екзекуцията ти залата за танци
Редиците сгъваеми дървени столове тежките балтони децата в космонавтки
Нареждаш лично никой да не бъде претърсван петимата по план заемат места
Трима на първия ред двама отзад за отвличане на вниманието на охраната
По изключение сам на подиума от шперплат (отдолу със записващо
Устройство на Бюрото) в нарушение на всеки протокол
За сигурност виждаш как някой става от първия ред
Тръгва към теб отмята пеша на балтона и черният
Брат вади рязаната пушка

 

Меланхолия V или Новата Жюстин

Пробвай да се изправиш
От седалката със закопчан предпазен колан
В колосана булчинска рокля на конвертит
Не спирай да пробваш

 

Рентиера каза

дори когато не работя
аз работя

имаше предвид
рентата

 

Мирният преход това е

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

Номинации 2016

човека с вкуса и галантност
ме нарече самовлюбен глупак
постмодерния клоун ме нарече
черна маймуно
лъжеца ме нарече
лъжец

 

Толкова е просто

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

 

Gay Sex Rules

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
         Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

 

сваляйки гумените ботуши на ио

Учителят е бил прав
Да измие краката
На учениците

 

Праведника

Капитализмът е религия
На успеха на най-добрия
Той е невинен

 

Апаратчика шегобиец

Апаратът е всичко
Поезията нищо
Продължаваме напред

 

Царството е близко

Младенеца повръща
С яслена вирусна инфекция
Пием чилийско с камамбер
Покайте се защото
Бунтът наближава

 

Към перманентната революция І

Как да не се продаваш
Щом не вярваш в безсмъртието
Как да се продадеш
Щом вярваш

 

справедливостта е рационализация
на невъзможното съществуване на бог
аз съм нейна кучка

(Троцки оспорва легитимността на Мирния преход)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Васил Прасков – Обичам те следователно съществувам

младият папа

знаеш че няма
по-голяма посредственост
от таланта

знаеш
и пишеш стихове

 

кръстът на разбойника

няма
бързи начини
за възкръсване
нито бавни
то става само
веднага

 

свобода

от себе си
можеш да избягаш
само на колене

 

***
обичам те –
нищо нечовешко
не ми е чуждо

 

***
в този свят
може да намери място
абсолютно всичко
освен някаква любов
в смъртта има повече секс
отколкото в секса
в секса има повече смърт
отколкото в смъртта

 

***
не мога
да си представя
щастлив човек
да седне
да пише
той просто живее
и не се занимава
с глупости

 

размерът има значение

няма талант
поетът само записва
това което му се диктува
от черната антена
на егото му
стърчаща към нищото

 

поезията
е моят начин да мълча
защото ме е страх
от тишината

 

съвременна поезия

всички стихове
вече са написани

всичко е сътворено

време е за канибализъм

 

2017

човек се озлобява
от липсата
дори на елементарно отчаяние
трябва нещо да се случва
животинско
страстно
грозно
даващо живот

 

смърт в ахтопол

в ахтопол часовете
сънуват
пясъчното ти сърце
и търсят изгубеното ти тяло
облаците падат във водата
където всички се давят
но само погледът ми умира

 

до парчевич с товарни вагони

в розенбрук
евреите карат водни колела
играят голф
всеки петък
в събота не разговарят
когато поискат
си късат писмата
оркестърът изнася редовно концерти
на стадиона мият
със слънчева вода лудите
надзирателките често забременяват
немският посланик се
целува наблизо с войниците
които го погребват

 

краят на вечния райх

сърцето ми
е като бункерът на хитлер –
нападат отвън
но вътре всички са мъртви

 

любов

щом не мога да имам
мъжа на живота си
ще имам мъжа
на смъртта си

 

***
обичаш животните
обичаш дърветата
обичаш хората
обичаш целия свят

става
все по-тъмно
в любовта ти

 

тези дни
често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

 

***
бъдеще няма
само завръщане
вървя назад
с отворени очи
отминавам
небето гробището затвора
за първи път в живота си
отивам някъде

 

коледа

ужасно тихо е
сякаш навън няма никой
светът е престанал
да съществува
но ти не го знаеш
и се надяваш
някой да ти отвори
вратата към нищото

 

българската коледа

селяни пишат хайку
за годината
на свинята

 

бяла смърт

зимна вечер
белият ми стих
изтича от устата ти

 

зимна нощ

любовта ни
е студена
като времето –
минус 12
усеща се –
минус 23

 

***
на опаковката
на цигарите ми пише
че причиняват смърт
но защо на лицето ти
не пишеше
нищо

 

***
само да чуя
гласа ти
разбирам че имам
неограничени минути
към Бог

 

гилотина

в седем и половина
главата ми пие кафе
и гледа новините

сърцето посреща новия ден

само смъртта ми всяка сутрин
те чака на прозореца

 

студ

нощта ни затрупа
като сняг

ангелите правят
снежни човеци

някъде има дума
с която да ме убиеш

 

безсмъртни

един ден
васил прасков ще стане на 14
българия на 1400
а дарителят на александър невски –
дядо добри
ще навърши 103

защото се умира
само от любов

 

смърт

само мълчанието ти
нарушава
тишината на света

 

щастие

цял живот
ще умираме заедно
докато любовта ни раздели

 

***
утрото
е по-мъдро
от вечерта
но нощта
е вечна

 

***
не знам дали ме гледаш
с очите на бог
или той ме гледа
с твоите очи

обичам те
следователно съществувам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Светът на илюзиите

Светът на илюзиите

В светa на илюзиите
няма място за грешки.
Някъде там
се намира
спектърът на утехата.
Времето почва
да се разтапя като в
картина на Дали.
Направиш ли и
една грешка
рискуваш
да се счупи
огледалото на времето
и да изтекат всички
твои спомени
kъм тъмната бездна
на настоящето.
Стъпвай внимателно
по пътеката на живота си,
на някои места
има мини.
Сянката на времето тегне
над теб и те наблюдава.
Сблъсъкът на различни реалности,
във тази паралелна реалност
наречена съзнание.

 

Черно огледало

Мигът, в който черното огледало
се пръсна на хиляди парченца
под тежестта на спомените –
спомените от едно
отминало време
забили се в
уморения часовник.
Мигът в който песента
на птиците заглъхна
остана само граченето
на тъмния гарван,
който прелиташе
над града.
Мигът, в който тя си замина,
часовникът стар
се сгромоляса на земята.
Сянката и стегна куфарите
и излезе от огледалото,
минута преди то да се
пръсне на парченца.

 

Кехлибарено

Животът понякога е като кехлибарени топчета
търкалящи се по глобуса стар.
Кехлибарено се промъква
по жълтите павета.
Кехлибарено те гони
заедно с вятъра.
Крие се в локвите сиви
и те наблюдава.
Кехлибарен суитшърт
носи момиче.
Където и да отидеш
кехлибарено те преследва.
Скача в чая ти
и го оцветява в уиски.
Ставаш и излизаш навън
отново.
Кехлибарено слънце те огрява
с кехлибарни лъчи.
Кехлибарено се отразява
в стъклата сиви
то се носи след теб,
където и да отидеш.
В един момент слънцето се скри
изви се буря.
Ах, кехлибарено
къде се скри?

 

***

Душата ми е самотен фар
надеждите са вълните в това бурно море
над него мечтите ми са златният залез
и аз съм някъде там
между залеза и зората
на новия ден
държащ смело кормилото на кораба
и устремен към следващия ден
за мен пристанища няма
вечно ще пътувам в това море на мечти
компасът ми е развален
картата остаряла
навлизам с моя кораб
в непознати води на моя живот
в търсене на неизвестното
в търсене на някое приключение
а може би търся себе си

 

***

Черен паяк се спускаше
по раздърпаните бели тапети.
Тъмни портрети висяха по стените,
Ах портрети с гротескни лица
на хора отдавна напуснали
този чернобял свят.
В тази стая,
издържала на капризите на времето.
Тук се разнася миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
в прах безжизнен сякаш всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вирхилио Пиньера – Златото на дните

 

Фуриите

Този леден кристал на лицето
падащо сред Фурии се забавлява.
Прославя угасналите дебели свещи сънят на смеха му
и зъбите, поставящи началото на съдбата.
Вихър от трупове
краят на туниката му подлага на разпит:
Оловносивото перо на Фуриите с неговия
плясък по челото на боговете
отвъд кожата, в глух полет
призовавайки реката от отрова.

Нуждая се от Фуриите –
цвят на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.
Досега присъствах в светилища
с колене на екзекутирано псе
с пулсираща кръв между устните
в одежди от трупове.
Теб също, бдящо куче
ако в нощ на ласки
слезеш към водата и сплетения й ромол
за да пиеш от тръпчивата нежност
предавам те изкормено в ръцете на Фуриите.
О, угризението ти с лице на жаба!

Призовавам Фуриите
дето през нощта забравят
свирепостта на всеки спомен
и това угризение, че ще се мре
на сезаловото въже на греха.

Повече от избавящо причастие
желая полета ви, този смазан механизъм, Фурии
осторожни погледи към питомни скотове
жълта лудост, която пада като мълния
връз изтънчените умения на вярното псе
езика му облизващ погледите.

Не съм познал, о Фурии, загадката
на радостната риба без високомерна скромност
нито опакото на листата сънени
нито даже систрума на посветени звуци.
Не зная нищо, радостни Фурии
за тези острови, с води обкичени
дето сумрачни пищни мъже
бясно на богове се надсмиват.
Тези острови и бясна светлина в едно
преминават с клонки и благословии
сведени над крехки самоти.

Всичко е познание, радостни Фурии.
Аз съм сервитьор на меланхолии
разнасящ жълти настроения.

Любов, любов, продай перото си червено
ала угризението с лице на жаба
ала псето, лижещо погледите
ала коленете в светилището
ала жълтия въздух в ръцете
ала администрираното спасение
ала трупът на самотата
ала гнилото око на огледалото
ала езика на отровения
ала ридаещото познание.

Нима продавате, Фурии, окървавени пера?
Ала след насладата – предмета на наслада
ала след водата – свежестта
ала след съня – виденията
ала след невинния – невинността
ала след парфюмираното огледало –
звън на парфюмирани трупове
ала след всички комбинации –
числата, преброяващи труповете
ала след бога в причастието –
винаги ридаещото познание.

Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?
Жълт бяс
жълта тъкан
жълто огледало
жълт дъжд
е всичко, което остава
радостни Фурии.

 

Увесеният остров (фрагменти)

Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези комбинации,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на
главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са пораснали,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на моряка
удавен.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето
за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат
и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички
страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.

(…)

Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите
хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ
хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
сутрин, пладне, здрачаване и нощ.

Първите капки на твърд дъжд тупват
по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело
разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра
за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите
звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листата.

Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.

Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.

Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?

(…)

В този час кожата се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.

Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.

Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.

Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

(…)

Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

(…)

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

Златото на дните

Нима не са това прозорците, през които влиза въздухът, музиката
водораслите
на съня готов да се стопи в очите на коня?
Нима не са това прозорците, през които можем да се надвесим
и истинският живот да пропъди нищетата на тези
пустинни зали
за да се утаи в тях неосезаемото злато на дните?

Негърките, полегнали в очакване на миризмата на зверовете
съзерцавайки през прозорците без сводове синкавите бъбреци
очаквайки мощния светлик, който да открои техните очертания
и мудността им на преплетени звездисти корали
очаквайки шемета на дните.

Спираме
плетеш с тръстиките по границите на водите
главите осети със скутове осети с рани от копия.
Неуморна богиня на тези местности с пурпурна мантия
обгръщаща ребрата ти
перманентна богиня с око, преливащо от оси
под водите прекосяваш земята
посявайки неосезаемото злато на дните.

Потопена между актинии и горчивите полиедри
на сетния разказ
твой е последният тласък при срутването на замъка от карти.
Все едно съществуването изкристализира формите си
в неудържимата река на разпада.
Негърките в натежалата атмосфера с отворените си
бедра
пейзаж на светлина в зенит
ромбове, полиедри, конуси и додекаедри, правещи любов
всичко, което те кара да не мислиш, да виждаш
за да изтъче човекът меката нега на света.

На тези балкони, на тези тераси
надвесвам се от тези трептящи прозорци
свиквам без капка колебание, без въздишка
фалосите яздят огромните кълба месо
и геометрията на желанието, по божествен начин
изстрелва стрелите си
без митология, без съд и присъда.

 

Животът на Флора

Ти имаше големи крака и изтрити накриво токове.
Тури си цветето. Чакай малко, тръгваме заедно напът.

Ти имаше големи крака. Каква тъга се носи из въздуха!
Кой си хапеше опашката? Кой възпяваше тоя въздух?

Ти имаше големи крака, скъпа приятелко, на сухо оставена.
Голяма светлина извираше от теб. От краката ти, викам, извираше
и без никой да се усети те засмука нищото.

Голям шум се носеше от стаята ти. Кво става с Флора?
Нищо, само големите й крака изпълват цялото пространство.
Да, владееше те неизмеримата горчивина на
обувка някоя.

Насам натам се мотаеше между две нажежени ютии:
Флора, само внимавай, че краката ти са тъй големи
Че магазина за обувки те наема да излага на показ
огромните си калъпи.

Флора, колко пъти обикаляше квартала
молейки за малко олио и блясъка на луната
правеше магии.
Изведнъж двете ти чудовища скачаха на леглото
чудовищата ти, ужасени от хлебарка.

Флора, червените ти чорапи висят като езици
на обесени.
Тия сиракинчета на що за крачища ще се наденат? Къде ще иде чифта ти
последен?

Виж, Флора: краката ти не се побират в реката, дето
води в нищото
в онази страна дето няма големи крачища, нито малки ръце
ни обесени.
Ти искаше да думкат тъпана, за да се спуснат
птици
птици, пеещи напосред пръстите ти, докато тъпана
ечеше.

Свиреп вятър надипля коравостта на ходилата ти
всичко, минаващо през главата ти, додето ютията те превива.

Флора, ида да те придружа до последния ти пристан.
Ти имаше големи крака и изтрити на криво токове.

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Virgilio Piñera, La vida entera, México, Miami, Buenos Aires: Lectorum, 2012.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017