Роуз Траян – Улица без изход

***
За днес трябва
да разбъркам душата ти
да спя с фантазиите ти
да разбия сърцето ти
да изгоря миналото ти
да унищожа бъдещето
да изплувам в сълзите ти
да нарежа от спомените
да ти сготвя отрова
да те зарежа
да те напия
да те обичам
с изгорено минало
и без никакво бъдеще

за днес трябва
да спася само момента
преди бутилката в сърцето
ти да изплува празна

 

***
Тя ми каза, че съм чудовище,
а аз – колко я обичам.
Зашлевих й шамар
и й дадох да пие отрова.

Никой не разбира любовта ми.

 

***
Само три точки стигат
на думите, за да отекнат
като разбити празноти.
Юлски мрак, би могло
и така да се каже.
Само три точки не стигат
между мен и теб с
някакви си пясъчни
липси. Не се научих
да слагам запетаи.
От малка ми приличат
на камшици.
Само три точки стигат
и още толкова – не.

 

***
Преди време ни деляха
няколко километра,
две рапсодии разстояние,
сега си пълна със музика,
очите ти преливат
от Вагнер… И от мен.
Говорихме си за вечност
и кибритени клечки,
8 за безкрайност
и 3 опита за щастие.
Сега разстоянието се умножи
по всичките изгорели клечки,
помниш ли, кибритите,
всичките изхабени, за да
запалим една мечта,
ничия, както сега си и ти.
Дълго стана,
трудно се върви
по току загаснал пожар,
забравих да смятам
откакто драсна последната клечка.
Боли глава да смяташ на тъмно,
а теб да те смятам е вече безразсъдно.

Две рапсодии разстояние,
а мислехме, че е цяла пропаст.
Между Валкирия и Зигфрид.
Колко остава?
Колкото и ни дели.

 

***
Ти писа поезия върху салфетки,
аз я писах върху теб.
Екологична поезия
за еко любoff.
Ще те превърна в молитва
за атеистите,
рециклирана вяра,
другото се изгаря с джин.

 

***
Вече е зима, казваш,
облечи се. А студът
е вътре в мен. И няма
печка, нито одеяло,
което да топли повече
от буца лед.

 

***
Докато падах,
заседнах
в гърлото ти
в леглото ти,
в безсънието,
заседнах на безименния
ти пръст,
в стрелките на гърдите ти,
в междуребрието отляво
и там заседнах,
заседнах във времето,
а някой каза, че не спирало,
а само как е спряло

В лявата ти камера заседнах-
Улица без изход.
Вече не падам.


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Висенте Уидобро – Поезията е небесен атентат

 

OSRAM

Дай ми запалените си огърлици
Под симетричната синева
В инверсното дърво
където се раждат дъждовете
Славеят във възглавничката си от пера
Толкова удряше с крила
че докара сняг
И белите борове там над езерата
Бяха разцъфтели мачти
Корабни въжа под гъста мъгла
Корабни въжа насред пяната
В захабените вълни
Струни на претърпели корабокрушение арфи

ОСВЕТЯВА СЕВЕРНИЯТ ФАР

Виж островите танцуващи над морето
Никога не си била толкова красива
Край пътя хвърляш звезда
ХАЙДЕ
Тръбата ми зове към арктическите морета
И зеницата ти е отворена за всички корабокрушенци

 

Въздух на зора

Душата ми е над морето и подсвирва съновидение
Кажете на овчарите че вятърът натъкмява коня си
И поздравява на тръгване в горделивостта на детството си
Аз обичам жена изтъкана от горделивост и сън
Слизаща от дъното си тиха
Знайте овчари че трябва да ме пазите
И да пазите сънищата и песните й
И празника на вълните
Като радост на горделивостта и красотата й

О небе синьо за царицата на вятъра
О стадо кози и бели коси
Устни на възхвали и руси коси
Животни залутани в очите й
Говорете на скелета който взе решение
В страната на дъното до края на вековете

Туника и скиптър
Разширяване на спомените
Шум на насекоми и пътища
Говорете на местността как океана бяга
О вятърът
Вятърът спира за царицата която излиза от небесата си

 

Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ

Жена светът е мебелиран от очите ти
По-високо става небето в твое присъствие
Земята се простира от роза до роза
И въздухът от гълъб до гълъб

Като си тръгваш оставяш на мястото си звезда
Разпръсваш светлините си като преминаващ кораб
Докато те следва омагьосаната ми песен
Като предана и меланхолична змия
И ти обръщащ глава зад някое небесно светило

Що за битка се разиграва в пространството?
Тези копия светлина между планети
Отражение на безпощадни брони
Що за кръвожадна звезда не иска да ти направи път?
Къде си скръбен сомнамбул
Дарителка на безкрай
Преминаваща в гора от сънища

Ето ме тук изгубен сред пустинни морета
Сам като перо което пада от птица в нощта
Ето ме тук в кула от студ
Подслонен от спомена за морските ти устни
От спомена за милостта и косите ти
Сияйна и развихрена като планинска река
Нима си сляпа за тези ръце които Бог ти е дал?
Питам те пак

Лъкът на веждите ти опънат от всеоръжието на очите ти
В крилато настъпление сигурна победителка с горделивост на цвете
Говорят ти от мое име запокитените камъни
Говорят ти от мое име вълните от птици без небе
Говори ти от мое име цветът на пейзажите без вятър
Говори ти от мое име стадото мълчаливи овце
Заспало в паметта ти
Говори ти от мое име откритият поток
Оцелялата трева прикована към приключението
Приключение на светлина и кръв на хоризонт
Без друг подслон освен угасващо цвете
Щом повее вятър

Равнините се губят под крехката ти прелест
Губи се светът под видимите ти стъпки
Защото всичко е изкусност щом ти се появиш
С опасната си светлина
Невинна хармония без умора и забрава
Стихия на сълзите нахлуваща навътре
Съставена от високомерна боязън и тишина

Караш времето да се съмнява
И небето с инстинкт за безкрай
Далече от теб всичко е смъртно
Захвърляш агонията в праха на земята унизена от нощи
Само мислещото в теб има вкус на вечност
Ето я звездата ти която минава
С диханието ти на далечни умори
С жестовете ти и походката ти
С намагнетизираното пространство което те поздравява
Което ни отделя с левги нощ

Въпреки това искам да ти обърна внимание че сме пришити
Към една и съща звезда
Прикрепени сме от същата музика разпростряла се
От един до друг
От същата гигантска сянка разклатена като дърво
Нека бъдем това парче небе
Този отломък в който се случва загадъчното приключение
Приключението на планетата взривяваща се на венчелистчета сън
Напразно ще пробваш да избегнеш гласа ми
И да прескочиш стените на моите възхвали
Съшити сме от същата звезда
Прикована си към славея на луните
С един свещен ритуал в гърлото му

Какво ме е грижа за знаците на нощта
И техния погребален корен и ехо в гръдта ми
Какво ме е грижа за сияйната тайна
Емблемите които осветяват случайността
И тези острови без посока пътуващи през хаоса към очите ми
Какво ме е грижа за този страх на цвете в празното
Какво ме е грижа за името на нищото
Името на безкрайната пустиня
Или на волята или случайността които те представляват
И ако в тази пустиня всяка звезда е желание за оазис
Или флагове на предзнаменование и смърт

В дъха ти притежавам собствена атмосфера
Чудодейната сигурност на погледа ти със съкровени съзвездия
Със собствен език на семка
Сияйното ти чело като пръстен на Бог
По-крепко от всичко в небесната флора
Без вихрушки на вселена изправяща се на задните си крака
Като коси – от въздушната си сянка

Пак те питам
Ще подминеш ли с мълчание че Бог ти даде тези очи?
Гласът ти е защита от всичко за мен
Този глас който избликва от теб с пулсациите на сърцето
Този глас в който пада вечността
И се разбива на парчета от фосфоресциращи сфери
Какво щеше да стане с живота ако не бе се родила?
Комета без наметало умираща от студ

Открих те като сълза в забравена книга
С усет за името ти от край време в гърдите ми
Твоето име направено от шум на политащи гълъби
Носиш в себе си спомена на други по-високи съществувания
На един Бог намерен някъде
И на дъното на самата себе си спомняш си че беше ти
Някогашната птица в ключа на поета

Сън потопен в сън
Прибирането на косите сътворява деня
Косите при пробуждане сътворяват нощта
Животът се съзерцава в забравата
Само очите ти живеят в света
Единствената неуморна планетарна система
Ведра кожа закотвена във висините
Чужда на всяка мрежа и стратагема
Със силата си на вглъбена в себе си светлина
Зад теб животът се бои
Защото си глъбината на всяко нещо
Светът се явява величествен когато минаваш
Чуват се капките на небесните сълзи
И изтриваш в унесената душа
Горчивината да си жив
Светът олеква на плещите

Радостта ми е да чувам шума на вятъра в косите ти
(Разпознавам този шум отдалече)
Когато лодките потъват и реката влачи стволове
Ти си лампа от плът в бурята
С коси по вятъра
Косите ти където слънцето търси най-хубавите си сънища
Радостта ми е да те гледам самотна на дивана на света
Като ръката на сънлива принцеса
С очите ти които извикват в сетивата пиано от аромати
Питие от пароксизми
Цвете което спира да излъчва аромат
Очите ти хипнотизират самотата
Като колелото което продължава да се върти след катастрофата

Радостта ми е да те гледам когато се вслушваш
В този лъч светлина поел към дъното на водата
И дълго оставаш недвижна
Толкова звезди прокарани през ситото на морето
Нищо тогава няма такива изживявания
Нито мачта молеща за вятър
Нито сляп ареоплан опипващ безкрая
Нито мършавият гълъб заспал върху оплакване
Нито небесната дъга със запечатани криле
По-красива от параболата на стих
Параболата простряна от душа до душа като нощен мост

Родена на всички места където спират очите ми
С изправена глава
И цялата коса по вятъра
По-красива си от цвиленето на кон в планината
От сирената на кораб изпускащ цялата си душа
От фар в мъглата търсещ кого да спаси
По-красива си от лястовицата пронизана от вятъра
Ти си шумът на морето през лятото
Ти си шумът на изпълнена с възхищение многолюдна улица

Моят рай е в твоите очи
Облечен във великолепието на очите ти и на вътрешния им блясък
Приседнал съм в най-чувствителното ъгълче на твоя поглед
Под екстатичната тишина на замрели мигли
От дъното на очите ти изхожда предзнаменование
И океански вятър полюшва твоите зеници

Нищо не е сравнимо с легендата за семена оставена от присъствието ти
С този глас търсещ умряло небесно тяло което да съживи
Гласът ти създава империя в пространството
И тази ръка която в теб се повдига сякаш за да окачва във въздуха слънца
И този поглед който изписва светове в безкрая
И тази глава накланяща се за да чуе шумоленето на вечността
И този крак който е празненството на окованите пътища
И тези клепачи където идат да заседнат искрици на етера
И тази целувка заравяща в морето носа на кораба на устните ти
И тази усмивка като бойно знаме начело на живота ти
И тази тайна управляваща приливите и отливите на гръдта ти
Заспала в сянката на гърдите ти

Ако ти умреш
Звездите макар и със запалените си лампи
Ще изгубят пътя
Какво ще стане тогава с вселената?

 

Поезията е небесен атентат

Аз отсъствам но вдън това отсъствие
Има очакване на самия себе си
И това очакване е друг начин на присъствие
Очакването на заръщането ми
Аз съм в други предмети
На път съм давам малко от живота си
На някои дървета и някои камъни
Чакали ме много години

Умориха се да ме чакат и седнаха

Аз не съм и съм
Отсъстващ съм и съм присъстващ в състояние на очакване
Те биха искали езика ми за да се изкажат
Аз пък бих исках техния за да ги изкажа
Това е недоразумението лошата двусмисленост

Тревожен до плачевност
Навлизам в тези растения
Оставям една по една дрехите си
Месата ми постепенно опадат
И скелетът ми се облича в кора

Ставам дърво Колко пъти съм се превръщал в други неща…
Мъчително е и изпълнено с нежност

Бих могъл да изкрещя но това би сепнало транссубстанциацията
Трябва да се запази тишина Да се чака тихо

 

Братя

Човек на моя език и на всички езици
Човекът винаги нещастен
Който почита небето и обработва земята
Ляга си и става
Говори смее се и плаче
Опитомява коне и различни метали
Покрива тялото си с дрехи
Строи къщи и пътища
Изучава звездите
Основава нации и съзерцава идеи
Отива и се връща, връща се и отива
И не разбира нищо. Нищо не знае
Човек с винаги стеснено сърце.

Човекът от тези места и от всички други
Който хвърля семена
Който гледа животни за продан
Който свири на музикални инструменти
Който жадува популярност
Войнът който брои раните си
И повествува за кървави неща
Който пие силни вина и сънува прохладни устни
Който търси жени
И слуша чувствителните им думи
Който сяда да гледа дърветата
Или да слуша големите реки
Който обича да го опръска дъжда
Който иска да знае тайни и основания
Който иска да има много деца.

Който кръщава местности
И нещата влизащи в употреба
Който управлява волски впрягове в гъстата кал
Който под евкалипта прегръща любимата си
Който препуска на коня си с жива грива
Който запокитва пророчества от някоя скала
Който води стада
Който поглъща лакомо книги
Който слиза от блестяща кола и чука на вратата на двореца
Който пеейки се отдалечава
Отива и се връща. Успокоява се и се вълнува
Става, ляга си
Говори, плаче, смее се, плаче, говори
И не знае нищо
Нищо не знае
Ако за миг спре и погледне душата си
Дави се от самота, хлипа от нищета
Чувства се нещо от пустиня.

 

Паметник на морето

Мир над пеещото съзвездие на водите
Блъскащи се като раменете в навалица
Мир в морето на вълните с добра воля
Мир над надгробната плоча на корабокрушенията
Мир над барабаните на горделивостта и мъгливите зеници
И ако аз съм преводачът на вълните
Мир също над мен

Ето я формата осеяна с пукнатините на съдбата
Калъпът на мъстта
С гневливите си фрази отронващи се от побелели устни
Ето я формата изпълнена с прелест
Когато си благ и застинал там хипнотизиран от звездите

Ето я смъртта неизчерпаема от зачатъка на света
Защото един ден никой не ще се разхожда из времето
Никой по протежение на времето павирано с планети покойници

Това е морето
Морето със собствените си вълни
Със сетивата си само негови
Морето опитващо да счупи оковите си
Искащо да подражава на вечността
Искащо да е белият дроб или мъглицата на страдащи птици
Или градината на звездите тегнещи в небето
Над мрака който влачим
Или може би ни влачи
Щом изведнъж политнат всички лунни гълъби
И стане по-тъмно отколкото по кръстовищата на смъртта

Морето се качва в каляската на нощта
И поема към тайнството на дълбоките си обиталища
Дочува се само шумът от колелата
И крилото на звездите терзаещи се в небето
Това е морето
Поздравяващо нейде далече вечността
Поздравяващо забравените светила
И познатите звезди
Това е морето което се пробужда като хлипането на дете
Морето отварящо очи и търсещо слънцето с малките си треперещи ръце

Морето тласкащо вълните
Вълните си които разбъркват картите на съдбите
Надигни се и поздрави любовта на човеците

Чуй нашия смях и нашия плач също
Чуй стъпките на милиони същества в робство
Чуй неспирния протест
На тази мъка наречена човек
Чуй хилядолетната болка на гръдта от плът
И надеждата която се възражда всеки ден от пепелищата си

Ние също те чуваме
Как преживяш толкова звезди уловени в твоите мрежи
Как вечно преживяш вековете претърпели корабокрушение
Ние също те чуваме
Когато се мяташ в ложето си от болка
Когато гладиаторите ти връхлитат един върху друг

Когато гневът ти кара да избухнат меридианите
Или пък когато се полюшваш като голям пазар в празничен ден
Или пък когато проклинаш човеците
Или се правиш на заспало
Тръпнещо в огромната си паяжина в очакване на плячката

Плачеш без да знаеш защо плачеш
И ние плачем вярвайки че знаем защо плачем
Страдаш страдаш както страдат хората
Нека чуя да скърцат зъбите ти в нощта
И да се въртиш в ложето си
Безсъницата да не те оставя да успокоиш болките си
Децата да замерят с камъни прозорците ти
Да ти скубят косите
Бухай бухай разкъсай до кръв дробовете си
Да ръждясат пружините ти
И да се видиш тъпкан като надгробна морава

Но аз съм скитник и се боя да не ме чуеш
Страх ме е от твоята мъст
Забрави проклятията ми и нека пеем заедно тази нощ
Хайде стани човек както понякога аз ставам море
Забрави злокобните поличби
Забрави изригването на моите ливади
Протягам ти ръцете си като цветя
Хайде нека сключим мир
Ти си най-могъщият
Нека стисна ръцете ти в моите
И да бъде мир между нас

До сърцето си те усещам
Когато чуя стенанието на твоите цигулки
Когато си проснат пред мен като плача на дете
Когато потънеш в мисли лице в лице с небето
Когато се мъчиш забил глава във възглавниците
Когато усетя че плачеш зад стъклата на прозореца ми
Когато безпричинно плачем както плачеш ти

Ето го морето
Морето в което се разбива миризмата на градовете
Със скута си пълен с лодки риби и други радостни неща
Тези лодки дето хвърлят мрежи на брега на небето
Тези риби дето се вслушват във всеки лъч светлина
Тези водорасли със столетни съновидения
И тази вълна която пее по-хубаво от другите

Ето го морето
Морето което протяга членове и се вкопчва в бреговете си
Морето което обгръща звездите във вълните си
Морето с кожата си подлагана на мъчения
И внезапното пулсиране на вените си
Със своите дни на мир и нощи на истерия

И от другата страна какво има от другата страна
Какво криеш море от другата страна
Началото на живота дълго като змия
Или началото на смъртта по-дълбока от самото теб
И по-висока от всички планини
Издигащи се от другата страна
Хилядолетната воля за направа на форма и ритъм
Или вечната вихрушка от прекършени венчелистчета
Ето го там морето
Морето отворено широко
Ето го там морето изведнъж разломено
За да види око началото на света
Ето го там морето
От една вълна до друга времето на живота
От вълните му до очите ми отстоянието на смъртта

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Vicente Huidobro, Poesía y creación, Madrid: Fundación Banco Santander, 2012.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба

 

И докато къде скрито, къде явно тече разговорът за номинацията на „Сляпата Вайша“. Онази, която няма поглед за настоящето и е под запрещение на минало и бъдеше, докато превес имат положителните интерпретации на номинацията, без да се дава сметка, че така или иначе соца е големият екран, от който се оттласкваме ту напред, ту назад, си мисля, дъното, в което слизаме, за да намерим терапевтични отскоци, за да видим опустошаваща се Европа, аз попаднах на смайващ филм.

Часът на риса разказва за невръстен убиец посред зловеща зима, оставил жертвите си да заварят глухо небе, след като разбива главите им.

Оттам насетне почва бавно, дори мудно, овъртолване в психопатологията на момчето. Психология и теология стисват ръце в безмилостната битка за мотивацията. По някое време ни позволяват да разберем софистицираното заглавие, което е и паролата на филма. Часът на риса е двайсет и петият час, онзи, който се крие зад двайсет и четирите, в който тишината е божествена арфа и сме щастливи. Феноменологическа бомба е този филм.

Ретроспекциите, надзъртащи в миналото на убиеца са като парчета, разказани от Борхес. Дядото на момчето, северът, рибената чорба са не просто реплики от бита, а жилки от часа на риса, микроистории за малкото време щастие.

Естествено, че невръстният убиец се обесва на шала на жената, която го изповядва, която го изпраща да се крие зад двайсет и петия час.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Божо Колов – Тук сме

 

Рецепта

Извадете човека от утробата майка му
срежете пъпната му връв
и я вържете на възел,
измийте го обилно,
изплакнете го
и го подсушете, след което
го обвийте в пелени.
Изчакайте търпеливо
да узрее до петгодишна възраст
(като през това време редовно го ваксинирайте)
и го поставете в държавна или частна институция
от 08:00 до 18:00 часа, 5 дни в седмицата.
След 2 години първоначална социализация
го оборудвайте с голяма раница,
изработени от синтетични, леки
и непромокаеми материали,
облечете го нелепо, връчете му букет,
снимайте го от всички страни
и го оставете на стайна температура
за следващите 12 години
като внимавайте през този период
да не стане зависим, криминално проявен
или скоропостижен родител.
Ако всичко върви наред
в края на гореспоменатия период
му дайте пари да се облече нелепо,
да се наяде и да се напие по-така,
да се повози в скъп автомобил
и да отседне в хотел.
Снимайте го от всички страни.
След няколко месеца го поставете
във висша държавна или частна
образователна институция,
където да се научи или не
да прави нещо или не
и изчакайте да злоупотреби
в период от 1 до 4 години
със тялото, съзнанието и морала си,
да се сблъска с цинизъм, предателство
и посредственост като през това време
му осигурете намаление за
ползването на всякакви
публични и частни услуги.
След като се втвърди
оставете човека известно време
(на вкус)
на произвола на съдбата
и го наблюдавайте изкъсо как се лута,
докато следите да си внася редовно
здравните осигуровки.
Когато изтече този неуточнен период
го поставете в малка или голяма
държавна или частна институция,
където да извършва труд, който
да се заплаща, за да може човека
да се снабдява с храна,
да осигури подслона си,
да поддържа добро здраве
и най-вече да потребява.
Оставете човека да работи
и да потребява така,
на тих огън,
най-малко 38 години и 2 месеца.
Ако доживее тази възраст
му давайте няколко години
безвъзмездна финансова помощ,
за която той предварително
си е предплатил.
Ако вече човека е твърде немощен
го поставете в частна или държавна
здравна институция, където да
му се дават медикаменти,
които да отложат смъртта му
с няколко години.
Малко след прекратяване
на жизнените процеси на организма
и след щателна проверка
това да не в резултат от лекарска грешка
загрейте тялото на максимална температура,
докато стане на прах
и разпръснете праха му на красиво място.
Поднася се с черни дрехи и някоя сълза.

 

***

разсей ме за да не поникна
ще политна отвлечи ме
обгради ме за да не избягам
ще се разсъня унеси ме
и недей да ме събуждаш
а опаковай ме в съня ми
подвържи ме
надпиши ме
и изложи ме на витрина
и като ме купи някой
ми кажи че съм свободен

 

Тук сме

да затворим всичко в думи
и да се заключим в мозъците си
нека изговорим всичко важно и
да го заснемем до го завържем
в пиксели и в нули
единици да останат тайните ни
незаписани докосванията ни
несбъднати да се множат и
нека чужди да останем и да се
забравим припомняйки всеки
час че тук сме че иначе кои сме
ако другите не знаят

 

394 знака

и изтръгнах езика от Словото
и сега той господства над духа ми
облякох се в анализ и
разчлених се и се разложих
подчиних се на логика
за да се освободя от
инстинкта
издигнах олтар на
разума
и му се поклоних
а той ме заключи
в измеримото
във часовника
картата
и писмото
умножи ме по въпросителни знаци
и ме раздели на многоточия
събра ме с малки букви
и ме извади от пряката реч
и заживях в калкулатор

и там нямаше знак за
безкрайност

 

Занимание

и ето че пак ще ви занимавам със себе си
дами и господа
и ще разпилявам думи в ушите ви
отпийте си спокойно
облечете си умния поглед
огледайте добре около себе си
не сме тук да си губим времето

а сега ще чуете истината:
искам да ви шамаросам
искам да ви стъписам
искам да ви впечатля
да ви изненадам
да ви бръкна в душичките и
да ви пръсна мозъците

добре да ме запомните
било как да е
но да ме запомните
защото ми се живее
живее ми се живот вечен
но вечността не е валута
т.е. няма ценност човешка
за това най-добре ме забравете
дами и господа, хора, човеци
ала сетете се за мен когато станете богове,

че и без друго пак ще ви занимавам със себе си

 

Храната на бъдещето

храната на бъдещето са
електромагнитните вълни
на дигиталното щастие
нещастие: златни момичета
ще печелят бронзови фалоси
логоси професори ще търсят
в погледи умни облечени
обречени сме на възхищение
преображение:
ще гледаме милионери в киносалони
балони как ритат по гащи и
мургави деца да се кичат с
техните имена всичко си има цена
по дяволите ще прекося два океана
и стотици сървъри и ще те купя
ще те отдам под наем
заем ще взема и
ще те препродам
капан ще заложа и
ще ти се отдам само кажи ми
че това наш’то е специално
че щастливци сме и
другите са нещастници

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Деница Дякова – Никой мъж не те е обичал така

***
една жена
не е твоя
преди да бъде разпиляна
гола в леглото
докато ръцете й
уж случайно рисуват
букви по бедрата
и между тях
чакащи езикът ти
да събере достатъчно
за да проговори

 

***
затворен съм
между десетте ти опита
да водиш дневник
погълнат от торнадото
което нарисува
в левия ъгъл от скука
загубих се някъде
из разхвърлените бележки
за пазар
вечната липса на мляко
и прекалено многото
зърнена закуска

 

***
димът на цигарите ми
е сходен със свободата
която притежаваш

да ме убиваш бавно
в продължение на години
и винаги
красиво да бягаш
докато не те запаля отново

 

***
ще ти чета
Буковски или Набоков
докато събличаш душата си
бавно и само за мен
ще наизустя всеки стих
за да не изпусна дори секунда
от магията която ми подаряваш

езикът си
ще потопя в съзнанието
с пръсти
ще разуча сърцето ти
извикай името ми
защото никой мъж
не те е обичал така

 

***
около врата ми
примка
закачена за халката
на ухото ти

 

***
някъде по средата
загубих началото
на вече свършеният факт
че ние сме разделени
когато сме на 3 сантиметра близост
и сме най-свободни
когато сме вързани
заедно

 

***
ще обиколя
всеки музей
и всяка галерия
за да ти докажа
че си най-красивият
вид изкуство
което съществува

 

***
не тръгвай
щом те няма
не мога да дишам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Красимира Кубадинова – Малката Лолита

Вече знам

Не искам повече да пускам корени
никъде
в никого
дори в себе си.

 

Малката лолита
нарицателно за похот,
се повдигаше на пръсти и нещо ми шептеше,
малката лолита
после бягаше престорено стеснителна,
малката лолита
искаше да бъде хваната,
малката лолита
носеше големите проблеми.
Малката лолита
нарицателно за похот,
искаше да знае какво точно има в най-тъмните ми ъгли,
малката лолита
не питаше, а влизаше,
малката лолита
попи всяко мое съмнение,
малката лолита
избърса и последната прашинка.
Малката лолита
нарицателно за похот,
си вдигна чорапите
и ме остави разплетен на леглото.

 

Модерен етикет на поведение

да се возиш отдясно на ескалатора
никога да не показваш какво чувстваш
никога да не чувстваш

 

La vie est belle

Когато те няма
презареждам и стрелям
в нищото
в липсата ти
убиваш ме
Когато те има изкуството не е кърваво местопрестъпление
презареждам и стрелям
мастило върху листа
думи в съзнанието ти
Съществуването се превръща в цветно платно на Моне
в последен морски изгрев
в тясна, павирана италианска улица
Пълно е с поводи за размисъл
за писане
за дишане
за мечтаене
за говорене и за мълчание
Презареждам и стрелям
ти си куршума
прицелвам се право в себе си.

 

проклятие

да ме сънуваш толкова дни
колкото прекараш без мен

 

***
ти си самото Спокойствие
аз се опитвам да ти прекърша
врата
волята
вярата
а ти си самото Спокойствие
и вместо да те издърпам от тъмната страна
притихвам
притихвам
притихвам в теб

 

***
Хората са навици,
които отказваме да измием от ръцете си,
които не желаем да променяме поради ежедневния комфорт,
не желаем да събличаме вечер след работа, защото сме твърде уморени за това.

Аз искам да съм твоето
бягство от навиците.

 

***
дошла съм, за да ти разместя стаята
живота
чувствата
дошла съм, за да подредиш моите
дошла съм, за да ти повтарям, че искам да си тръгна
дошла съм, не за да ми казваш, че трябва да остана
а сама да го направя

 

***
не оставяй ледения бръснач на вятъра да те пореже
не оставяй три алени капки да паднат на снега
не оставяй да вляза в теб
не оставяй да те стопля
не оставяй да остана –

не оставам

 

Все някога трябва

да живеем
да дишаме
да се храним
едни от други
едни с други
да преглъщаме
да растем
да даваме
да взимаме
да връщаме
да ни връщат
да гоним
да настигаме
да изоставаме
да изоставяме
да умираме

не винаги в този ред

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици

***
от всичките й вредни навици
цигарите
алкохола
злобните й забележки
късното излизане
затваряне на телефон
тръшкане на врата

няма да й простя,
че ме обичаше толкова много

 

***
понякога се чудя
дали има на кого
да правиш кръгчета с цигара
да доливаш вино в чаша
или да се усмихваш през нощта

понякога се чудя
дали ти е по-добре така
и паля нова цигара
правейки си кръгчета сама

 

***
откакто намразих любимите ти песни
филми
места
приятели
и куп други неща

разбрах, че те има навсякъде
без дори да съществуваш вече

 

***
всеки път щом те чуя
ми вземаш дъха, съзнанието, думите и мисълта

колко лесно се живее без теб

 

***
лъгах я и беше до мен

сега и с истината не мога да си я върна

 

***
с теб съм повече себе си
отколкото съм себе си
сама

 

бабо
до преди 6 години
чушкопекът дрънчеше от готови чушки
тревата беше прясно окосена
времето вървеше спокойно
и не бързаше за никъде

и ти си замина
и няма чушки
и е чужда къща
и времето спря,
а ако върви –
ме връща само назад

но те няма

 

***
километрите, които ни
разделят
са повече от чувствата,
които ни събират

 

***
когато ми каза, че ме обичаш
си искал да го направиш отдавна

чудя се дали е било така
и когато си замина

 

най-смешната асоциация

любовта ни е като автобусите
качваме се в един и същ
и слизаме на различни спирки

 

***
миналото ми нямаше
да боли толкова
много
ако ти не беше там

 

***
След такава шумна любов
как може
всичко да е толкова тихо?

 

***
понякога си мисля, че искам да те видя

за да те забравя

и като те видя

забравям за всичко останало

 

***
днес по радиото чух Спенс
и по навик тръгнах да сменям станцията,
но никой не ме спря
в метрото една жена четеше
Брулените хълмове
исках да отида и да й кажа
колко много обичаш тази книга
докато вечерях
беше толкова тихо
дори и ужасното ти пеене липсва
цигарите, които толкова много мразя
ме накараха и аз да запаля

трябваше да си тръгнеш,
за да искам аз да се върна

 

***
Той ще се върне.
Когато ти си щастлива
или той е тъжен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Елена Ташева – Отмъщение

Отмъщение

порязвам се
на хартията на книгата
която изоставих
като дете

 

Егоизъм

първия път
когато се позна
в огледалото
се усмихна

 

Денонощието на един живот

всеки път, в който се влюбвах
губех по един час от живота си
но за разлика от повечето смъртни
знаех че животът
е просто едно денонощие
а за мен вече беше 22:15
(веднъж се влюбих в някого,
за когото вече беше полунощ)
и предвид че ми оставаше
малко повече от едно влюбване
се омъжих
за да спра тиктакането
за последно се влюбих
години по-късно
насън

 

Ако бях мъж…

ако бях мъж
щях да съм
патоанатом
пожарникар
миньор
гробар
тиранин
папа
дори Бог

но съм жена
във време
в което
са нужни
бащи

 

Легенда

една стара градска легенда родена в Италия гласи
че в циферблата на всеки стар и самотен
стенен часовник живеят
спомените на всеки един мъж
обичал нещастно по една жена
и загинал от мъка по нея
и всеки от тях си има нова стопанка
и жадно я пази от всички мъже
и никога не я оставя да закъснее за неуспешните срещи
подсмихва се и си казва
скъпа, той не е за теб
ще се върнеш при мен още тази нощ
и тя винаги се връща
винаги плаче и трие грима си с пръсти
а той я успокоява със своите секунди
монотонно и нежно
сякаш целува жена
а когато тя излезе на идеалната среща
той непременно си спомня
как е загинал предишния път
ревнува
и спира
а тя закъснява безнадеждно
затова когато жените в Италия
закъснеят за първата среща
значи
че ще се омъжат за теб

 

Тютюнопушенето убива божественото

колко точно
кутии цигари
изпуши Дявола
след скандала си
с Бог

 

Календар

вместо годишнината ни
днес е четвъртък

 

Състояние, несъвместимо с живота

диагнозата
върху смъртния акт
на любовта ни

 

Лед

по морето в погледа ми
вече никой не може да плава

как успя да си тръгнеш
и да вземеш със себе си
лятото?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Мария Куманова – Манифест

Манифест

да разчепквам докато не се отвори
не напипам нерв
да прескачам концепции разбирания оправдания мисли
да отделям разум причини следствия
да остава сурово и голо
да се влиза през рана
да отварям широко вратата
да подпирам с крак
да влиза светлина

 

Помилване

ще се стопят китарите
като часовници
всичката музика ще изтече
през пясъчния часовник на пръстите
плавно ще капне
последният тон
тетрадката ще се затвори
по средата на написаното
ластикът ще се скъса
косата ти ще се отметне от челото ти
ще се разпръсне напосоки и ще те забрави
кехлибарът в очите ти
ще се пръсне на парченца
малката мушица
ще избяга от вековния си затвор
превърнала се в пеперуда

 

Покана за танц

вадя трупа си от пералнята
оставям го вече не ми трябва
ще намеря ново тяло
когато ми е необходимо а сега
продължавам
яздя черно пони
към бала на маргарита
закъснявам в рамките на нормалното
оставям на сигурно място понито

прекарвам 45 минути там
оказват се 2
връщат ме викат ме плачели са
притеснили са се за тялото
не мога да ги успокоя
говоря им витая около тях
не ме чуват
връщат ме дърпам се
искам да остана на бала
пантофката ми се заклещва в измеренията
какво да им кажа как да ги убедя
помощ дърпам крака си
покана изпращам покана
да се повъртим във валсови кръгове
извън онзи големия в който сме без да искаме
и страдаме много и страдаме
и се въртим и не
друг да е кръгът
виенски валс

 

Сняг

хвърляй сняг
по думите
нека те стоят пред теб
пожелай да затрупаш всичко
да изличиш казаното
хвърляй шепи след шепи след шепи
дори не се старай
да го оформяш на топки
представяй си как ще измие
ще олекоти ще изтрие
ще разтопи

хвърляй го толкова силно
че да прави кръг
да се връща при теб
да го събираш в полата си
да го трупаш
да си горда че изчисти
толкова много
да забравиш дори защо
беше необходимо да чистиш

хвърляй сняг
докато се сетиш
че не ставаше точно така
че се връща при теб
измил похабеното мастило
превърнал се в мътна вода

хвърляй докато се усетиш
че се разтапя още във въздуха
на отиване
не достига вдълбаните букви
магнитно дори го отблъскват

хвърляй сняг
по себе си
покрий се цялата
зарови се

хвърляй над главата си
усмихвай се
затвори очи
или отвори едното
ако попадне прашинка
стъклена снежинка
моли се да изтрие теб
и многото ти думи
по един начин
или друг

 

Тийзъри за филма който един ден ще гледам

от време на време проблясват кадри
премигват и изпукват като стара лента
кандидатстват при мен за финалната версия
до един достойни за премиерата

филм за далечно сибирско село който превеждам
разходка по борис с теб през една есен
всички в един ван пеем роби уилямс по подбалканската
вечерта на запознанството ни когато спиш в спален чувал на пода на вила
задкулисията на ндк и гонене по репетиции за концерти
ресторант в града на розите и обяснения как се прави розово масло
ограда на строеж в люлин върху която лепя обяви
хладен пясък в кецовете и фестивални звуци светлини
прегръдка със свилен от остава на площад в пирдоп след концерт
орех по който се катерим в училищния двор
катедрала в пловдив която снимам по твоя молба за уикипедия
разговори около огън в стара планина за човек на име хорайзън роден в типи
касиел ноа ашер в скута ми в 199 на доброто тяло
пристигане на стоп по залез в краен квартал на варна

отблясъци по водна повърхност

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристина Янкулова – Събота

Събота

Събота.
На входа на парка
продават сладолед.
Кварталът мирише на сготвено.
Навсякъде – закъснели за обяд.
Cнощи. Безпамет. Нокомент.
Предусещат с блаженство
идващата нова вечер.
Тя ще ги премаже
като товарен влак.

 

Downtime

Световните сървъри паднаха.
Милиарди същества застинаха
прегърбени
с телефони в ръка
с таблети в ръка
и с празен поглед
в земята забит.

Покемоните
най-сетне ги хванаха
и ги разчлениха на бездушни късове месо,
за да мине изяждането им
възможно най-гладко.

Време е
да си прочетете инструкциите
за зомби апокалипсиса.

 

решение

За някои неща
се прави компромис
само
когато настъпи
61-та секунда
от 25-ия час
на 32-ия ден
в 13-ия месец.

 

дали-нали

Дали ми е криво понякога?
Криво ми е.
Но продължавам
направо.

 

Празнота

И тя изчезна
от страниците,
както бе дошла –
в безсмислен облак
от празни приказки.

Мълчанието ѝ
беше просто
липса на вяра,
мнение
и отговор.

Глупава защита
от някого,
който
за нищо на света
не би я наранил.

 

Направено

Звездите пак греят – заеби!
Небето се смеe – заеби,
полята нашепват – заеби!
Душата крещи – заеби …

Само сърцето подсказва –
още недей –

Затова и
ще го изтръгна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017