Златомир Златанов – Неолиберализмът е структуриран от противоречието

 

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.

 

Сергей Рожин, Пяна на деня, прозорец, стар вестник, пяна, акрил; 37 х 50 см, 2015

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Тодор Ташев – Бездна и връх

 

Бездна и връх
Как свети без да е светило ,
как пълни без да е мерило,
как диша бездиханно
и шепне нямо.
И синьо и безцветно в шепите ,
и шумно и потайно в разбитите вълни.
Студено, озъбено, озверяло от глад
Топло, прегръщащо, все опрощаващо .
Гост и домакин, в съня и мечтите,
Начало и край, и отново дихание.
Бездна и връх.

 

Сергей Рожин, Врата, винил, акрил, 113х102 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Таня Николова – Сфинкс

 

Опитвам да живея без публикации, лайкове и фейсбук.
Работя много, писане не пипам, подреждам си главата, почивам с филми.
Точно сега дават за марсианската принцеса.
Тя избира правилното хапче, жени се за землянина, заживяват щастливо и мир настава в космоса.
А аз избирам синьото
и се зазиждам с лудостта си у дома
като котка
като домашен сфинкс на прага
и няма нужда да разказвам
как някой искал да се отскубне от мен
опитвал всичко
но не се сетил за верния отговор на въпроса
как се става приятел
и аз съм го убила.
Само в пустинята
имам смисъл
нека войниците се упражняват да стрелят
по носа
на изгрева

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Сюблие Зекерие – Soledad

 

Галапагос…, Галапагос…
Пленяващият ме с омайна хубост Галапагос…
Надвисяващият сега над мен със спокойното си небе,
с цвят на лазурит.
Поставящият пред мен смарагдовия, тих свой океан
с възбудени вълнички.
Под мен постила златистия си, приятно топъл пясък.
До мен си седнал ти, напълно истински – също един от моите мечти.

Ние с теб седим един до друг,
обгърнали любовта си,
а невидимият й щит несъзнателно
ни защитава от дивата природа,
която ни заобикаля.
Студените, преливащи се една в друга синьо-зелени вълни на Галапагос,
достигат до брега му
и оставят нежно докосване в краката ни.

Тръгват си,
за да се върнат отново
и да изслушат нашата история докрай,
която винаги остава недовършена.
Виж, албатрос мой, вече сме част от прекрасната картина на Галапагос
и всичко е толкова недостижимо,
едновременно и толкова спокойно, но докога?

Сякаш сън сънувам аз.
И да, сън е, знам.
Остават броени минути до нашето сбогуване,
до изгрева на нечаканото слънце,
до изпаряването на морето-мечта
и до твоето изчезване.
А аз, отново сама,
ще се слея с реалността.

Прекрасната картина се здрачава.
Тъмни облаци се надвисват над Галапагос.
Тъмни, черни – в унисон с моята душа.
Птица моя, вече част от мрачна картина…

Ти – един миг си до мен,
в следващ те няма
и с всяко връщане се отдалечаваш
все повече и повече от мен.
Губиш се от полезрението ми
лека-полека…
Слънцето ненадейно угасва в Галапагос
и студът ме притегля в обятията си.

Не те виждам, любими.
Виждам само обгърналия ме мрак.
Не усещам топлината на пясъка
и нежните докосвания на водата,
дори не чувам тежките въздишки на океана,
а само шумът на самотата ми екне в ушите.
Сетивата ми безпощадно ме напускат.
Оставам сама и недъга в мрака.

Изгревът действа
като контрамагия на моята фантазия.
Залезът –
беше нашето начало,
но изгревът, за пореден път,
ще бъде нашият край.
И той настъпи толкова бързо,
а аз отново не можах да ти се наситя…

Отворих лазурните си, смарагдови очи, посрещнах новото утро
без теб и виждам, че нищо не е както преди.
Сега над мен – бял таван.
Пред мен – отражението на самотата ми
в огледалото.
Под мен – бяла постеля.
До мен – бяла стена.
Толкова зловеща бяла картина.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Стефан Марковски – Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра

 

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра
рече часовникарят пред вратите на ателието си
и дочу трепет на китарени струни откъм площада
заедно с ламтежът им за свобода – светла и прозирна –
такава,

каквато само майсторът може да я опише…
И да изработи за нея филигран от крила на пеперуди,
слитащи вече върху главите на статуи,
които трябва да оживеят…

Лудият художник гледаше от Месечината и нарисува града.
Копнеят сега улиците по цветни мостове с пешеходни пътеки.
Съдбоносна възбуда произвеждат дните на миналото, заробени в древния воден часовник.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Светлината ни разкъсва на мигове, към които идват всичките пътища
на двама-трима ангели, незнаещи що е време.
Душата е знаме, развявано на висок черен камък.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Тя е лудило на мисълта и къща на Изгрева,
и гледка на небе, което пропада
и поглъща сега погледите ни
в тъжен дъжд.

Лудилото не е възвишено, сегашното не е присъстващо.
Лудееш, а Месечината си остава по-силна от нощта –
както и устните са по-силни от думите,
раждани някъде между плът и дух,
чиито граници с тъжен дъжд оцветяват душите ни.

Откажи се от звездите,
защото Нощта ще ти открие само
онази страна на Месечината,
която отразява
светлината
на сълзите….

 

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Сергей Рожин, 3D картина, пластмаса, смесена техника; 24 х 30 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Светла Караянева – Помпей

 

Зная, че са хермафродити.
И все пак, така здраво слепените
черупки в изтляващата есенна
шума поразително напомнят
двойка влюбени
в лавата на Везувий.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Румен Павлов – Смирение

 

Ще сравня по крехкост
намерено крило в полето
с влакната в човешкото ми тяло.
И в двете има някакви пихтии,
отделят газове при гниене,
играят важна роля за движението –
оттам за мястото, местата и местенцата.
С перата са писани много истории
за крехкост,
отнесени покриви,
за крехките есенни пориви,
за трудните зимни разследвания
по вълчите стъпки, във вълчите нощи.
С влакната са гонени вълците,
с капани от черна стомана –
остриетата плуват във бяла сланина,
вълчетата плуват в бездънни утроби.
А крехките мускули
се отпускат и свиват,
отпускат и свиват,
отпускат и сливат със крехката кал,
отпускат и сливат със зимното слънце,
което ги свива в сърцевините си,
крехки като отрязани крила
в небето.
Давя се в облака
с форма на брадва.
Не искам от нищо
по много.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Цензура

 

Истината
зачерквана
охулвана
изнасилвана
арестувана
окована със забрани
цензури
и чувство за безнаказаност

кърви истината

болката
капка по капка
руши скалата под себе си

приижда
гневна
непреодолима река

Пазете се
от гнева ѝ.

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Роси Митева – Минало

 

Пускам след себе си късове минало вместо сух хляб –
гаранция че нощните птици ще изядат всичко.
От устата ми се ронят премълчани думи и
се препъвам в тях, като в бостан с едри дини.

Няма за какво да поглеждам назад!
Ей го на ъгъла камшика на безразличието.
Гледа ме на изпроводяк как се отдалечавам,
как се смалявам – жалка и отхвърлена.

Оприличавам се на Гретел и
добре, че нямам брат или посестрима с мене,
защото няма да се връщам.

Окапалите листа шумят изпод босотията ми и
оплакват клоните на оголялата си майка.
Вдигам поглед към месечната, а
очите ми полепват по овалната й снага.

Хвърлям парченце минало в устата си.
Нещо изхрупва.
Разтварям шепа и изплювам
няколко „от инат“ и половин „липсваше ми“.
Къде по дяволите е другата?

Нямам какво да губя!
Оставих недоразуменията у дома,
защипани между страници с поезия
и недоизпита чаша вино.

Дали съм се отдалечила достатъчно?

Не поглеждам назад, а застудява.
Страх ме е от студ и безразличие –
ако трябва да избирам измежду двете
ще помоля учтиво да ме оставят високо в снежна планина
с червена рокля и снимка по избор.

Долавям ухание на канела.
На рамото ми каца богомолка –
отпива жадно от червеното мастило на Мака.

Лицето ми пламва, а след него и ушите.
Според народно поверие, някой злослови за теб –
в случая се присмива над наивната ми влюбчивост.
Казвам име три пъти на глас и огънят стихва.
Сигурна бях!

Искам да съблека всичко.
Аз като стигна за където съм тръгнала ще ме облекат
и ще ми предложат стол на масата.
Чаша, прибори и дървена паница.
В далечината проблясва жълта светлина,
напомня ми любимия филтър за снимки.

Все пак решавам да погледна назад:
Пътеката чернее, оживяла от гладни гарвани.
Радвам се, че миналото ми им се услажда!

Вече нямам тайни.
Признах на синевата, какво бе за мен
а тя ми изясни, какво няма да бъда за нея.

Идват дъжд и сняг.
Те ще заличат напълно пътя ми обратно.
Не се тревожа, че няма да мога да се върна,
защото по тези пътеки се минава по веднъж
и смело.

 

Сергей Рожин, Чуждо място, принт, маркер, 48х58 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Пламен Парнарев – Абориген

 

…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.

Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019