Александър Йосифов – Най-лошият път

Борислав Янев, Кола, 45х60см.

 

„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка

 

Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат  поне за миг  да се насладят на красотата на природата.

Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“

Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така –  къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.

 Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?

***

Без да терзае  хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и  добре гримирано лице, украсено с  един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.

 После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който  безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост –  като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.

Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди.  Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото  и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.

 Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…

***

Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :

– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.

Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.

– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…

– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…

– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.

– Такова… – смути се той – защо…

Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.

– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.

Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.

  Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След  миг проговори и в гласа му звучеше тревога:

– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.

– Да, в кола съм.

– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …

– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.

Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:

– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.

Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.

„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“

***

След минута телефонът на момичето отново звънна.

– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!

– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!

– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!

– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?

– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми,  аз пък няма да ти простя – това е!

– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.

– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…

– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!

Тя хладно изслуша словото му и го скастри :

– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?

– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?

– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.

– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.

– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!

– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…

– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.

***

Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :

– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?

– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!

– А пари откъде? – практично попита тя.

– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!

Снизходителна усмивка полази по лицето й.

– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!

– Ами кой е на мода?

– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…

– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.

– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!

– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.

– Ами ти що не си го вземеш обратно?

– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.

– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.

– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!

– От теб акъл не ща.

– Позволи ми да ти разкажа една история.

Тя въздъхна отегчено :

– Давай, ама по-кратко.

– В лапидарен стил ще говоря – каза той –  Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.

– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?

– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.

Но момичето не искаше да слуша повече.

– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!

И затвори на изумения младеж.

***

Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус. 

Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това  вече  е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене.  Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ангел Ангелов – Алпинистът

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

На Р. Ш.

Висенето, както всички свойски го наричат, протича почти обикновено – в шеги и закачки, с обичайните „номера“ на по-старите. Височината на Стената се устремява все така към небесната вис, мами погледа, но нищо не съобщава за земното притегляне, за безкрилите свойства на телата, увиснали между небето и земята. Проточилите се осигурителни въжета предупредително се поклащат, помахват с пръст, грижат се незабележимо за всички на земята и над нея, а те неосъзнато им вярват…

Дългите крака на стройното Момче провисват от люлката, към която се е привързал и е политнал с нея към върха на Стената. Окачената до него кофа се поклаща, вниманието му не й позволява да се разплиска, лепилото в нея се вълнува умерено, запътено към очакваното втвърдяване. Алпинисткият начин за изолиране на стени, височинни монтажи, почистване на всякакви високи сгради не е за всеки, но Момчето го владее, показвал го е вече. Търсят го, вярват му, доволни са от работата му, а и са спокойни, че нищо лошо няма да го сполети. Имаше неприятни случаи преди време с негови колеги – лоша осигуровка, скъсано въже, неправилна преценка, невежо изпълнение, дори злополука имаше… Момчето се усмихва с белозъбата си усмивка, пее си почти наум любима песничка и работи. Спори му, Стената отгоре надолу полека лека се снабдява с ново лице – може и защитна маска да се нарече. Защитава я от студени, влажни пориви, от неканено проникване, от следите на неумолимото Време, от естественото стареене. Краси я новата изкуствена премяна и погледната отдалече Стената изглежда като стена на току-що съградена постройка. Момчето е с лице към нея, близо е та не може да я обгърне с поглед, но отдалече тя изглежда точно така – като нова премяна…

Но той е другаде. Поредният осемхилядник се е изпречил пред взора му, мами го с недостижимото си величие, дъхът му става на пресекулки, кислородната маска е забравена в някой от базовите лагери, а крачките му са бавни, мъчителни, спънати от редкия въздух, от космическата мъка стелеща се сред нечовешките височини, наобиколили го като невъзмутима глутница. Лебедките, подвесните люлки, въжетата на промишления алпинизъм са разтворени в обикновеното всекидневие, в което тече животът му, а сред бляновете му се настаняват карабинери, котки, клеми, пикели, клинове, самозатягащи се възли на Прусик, високопланински цветни палатки, тежки раници и въжделени върхове, а елонгацията на въжето го дарява с безтегловност и летеж, с гонитба между душа и тяло, с извънземен живот…

„Пак ли си по върховете?”, настига го викът на Бригадира. „Зидаро-мазач си, не си алпинист, не го забравяй…“, продължава да дере глас шефът. Момчето се опитва да не го чува, работи си, но и продължава да се рее сред осемхилядниците. А тук, с лице към стената чува и други гласове – на многобройните неверници, на стадото, на устремените към пълзене, на примирените, поробени от всеобщата ентропия, проникнала в обикновения безцветен живот…

„Какво дирите по тия безжизнени чукари… Нито едно животно не се катери в тоя джендем, дори птици не прелитат там…“

Чува ги, но си мълчи, а на ум си казва: „Няма да разберете… Има връх, мами те, кани те, привлича те с величието си. Не можеш да му кажеш, че не те интересува. Него го има, значи трябва да го изкачиш… Там е студено, почти е безвъздушно, но не можеш да откажеш поканата му. Не е човешко някак си… Опасно е, мъчнотия е, изпитание си е, но нали труднотиите са за човеците – пробват се чрез тях…“.

Премяната на Стената пълзи надолу, но земната твърд все още е далече – необятно е пространството под люлката на Момчето. Тукашната празнота, тукашното висене не са като сред осемхилядниците – там студовете-убийци, ветровете-палачи, въздухът-удушвач са естествените спънки изпречили се пред порива към висота. Спънки, които примамват да бъдат преодолени, които водят към пристрастяване, които те канят на проверка – проверка на човешкото…

Тук спънките са други. Тук допаминът е в минимални количества, тук човешката обикновеност, дребнавост, алчност, липса на полетели блянове, на възвишен човешки дух са обсебили мъчителните дни на Момчето. Опитва се то да ги преодолява, бяга сред осемхилядниците, дори понякога си представя как се е загнездил в някоя скална ниша, обгърнат от ледена завивка, намерил вечно жилище – цял, непокътнат, далече от червеите и всепроникващото тление, вековечно запазен в планетарния фризер…

Понякога насочва взор към върха на Стената, съзира новата й дреха, сътворена от ръцете му, радва й се незабележимо, а над нея искри небесният лазур, зачертан от бели отровни следи. Порунтавяват те, бавно и необратимо се разполагат върху свода небесен, обсебват го и го затулват с чужди облаци, от които капят непонятни вещества вместо дъждовни капки, а снежинките родени в тези облаци са с разкривени лица, гримасничат болезнено и умират в мъки…

Не го спохождат радости, тъжно е Момчето и в трескавата му глава кънти:

Утре свършва завинаги страстната седмица.
Нито вик, нито стон, нито пламъци. Никой.
Аз намразих до смърт тая черна врата
и разбих като в сън оня светъл прозорец.
Пепелища от ярост.
Пепелища от ярост.
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов.
Страшно късно е, двойнице бяла на Лора.*

Издига се, не знае защо са му няколкото метра височина, не му се спуска в равното, виси му се, но гласът на Бригадира отново го настига: „Спускай се, нямаш вече работа горе. Долу, долу ти е мястото… Разтвор трябва да се забърка, ново лепило трябва да се подаде…“ Гласът заглъхва залутан сред оглушките, които си прави Момчето, но мократа вонлива следа от бригадировия глас остава да виси като черта от кемтрейлс. Става болнаво, парцаливо, дори за гняв не остава място, а спускането заприличва на поражение. Задържа люлката, виси почти неподвижно, повикът за приземяване все така остава нечут и почти е сигурно, че вече нищо не го свързва с досегашното му битие. Издига се, достига върха на Стената, подминава го, освобождава се от грижите на предпазното въже, което с почуда, неохотно го изоставя. Момчето се рее, свободата му го въздига, усеща се настъпването на рехав въздух, празнота спохожда алвеолите му, лекота го завладява, възвиса го обгръща – досегашният му живот маха за сбогом…

Гласовете на стадото, на неунищожимите неверници, бригадировият глас остават в някогашното битие. Освобождават го, летежът му е всячески, не го преследват разтопени криле – все по-студено става – укрепват крилете му, втвърдяват се. Помагат му в бягството. И чудно, промяната, като всяка промяна не го потиска, не всява смут и безпокойство в Душата му, но и не го успокоява – в новия свят, като във всеки нов свят се пристъпва внимателно, почти опипом, едва ли не на пръсти. Не се знае сигурна пътека ли ти предлага или минно поле, не се знае въздух годен за дишане ли се стеле наоколо или коктейли създадени от кемтрейлс.

Момчето усеща вътрешностите си, чувства как те се изкачват към гърлото и си обяснява това явление със стремителното спускане, което го е обзело. Освободен от въжената защита Алпиниста се отдава на земната привързаност, а в такива случаи необузданото падане е неизбежно… По време на летежа Момчето се замисля дали бягството от бригадировия свят е едно истинско бягство, дали в края на летежа ще го споходи блян, дали няма да се превърне в един Грегор Замза, окован в хитиновата обвивка на Битието – осемхилядниците са далече, а висенето е непоносимо…

Погребението е човешка суета – никой от бригадата не разбра същността му.

*От стихотворението „Пепелища от ярост“, включено в новата поетична книга Небесното момче от Иван Здравков.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Раденков – Технологичният платонизъм

Борислав Янев, Фигури, 150х100см.

 

В Black Mirror 04×04 (Hang the DJ) е представено утопично общество, където специална технология ти помага да намериш най-подходящия за теб партньор – 99.8% сходство. Тя е средство, което съкращава и оползотворява времето за трупане на опит, използвайки обратната връзка, която получава от теб при всяка среща, за да конкретизира профила на идеалния ти партньор. Преди всичко въпросната технология изтръгва тази толкова фундаментална страна на човешкото съществуване от случайността и прави възможно наистина да срещнеш щастието в любовта, вместо да се примириш с някакъв негов дериват или да останеш сам завинаги. За целта обаче трябва да се подчиняваш на нейния алгоритъм, според който тя определя с кого да имаш връзка за набавяне на фийдбек и колко дълго да продължи тя – от броени часове до цяла година. Съществено е, че изготвяният от нея профил не е образ, представляващ Франкенщайн от качества и плод на въображението на човек, който не се стреми истински към близост, а търси фетишистки в другия само материализацията на собствената си представа. Напротив, този профил произлиза от една откритост към възможните партньори и едно споделено с тях случване.

Главните герои – бял мъж и жена-мулатка – са един за друг първият, с когото ги е срещнала системата. Първата им среща има времетраене само от едно денонощие, в което те не правят секс върху предоставената им спалня, но между тях се заражда взаимно привличане. Следващите им връзки са едногодишно мъчение с абсолютно несъвместими партньори. На възраженията им относно смисъла от подобен опит системата отговаря, че всичко има своята необходимост. Докато са с натрапените им партньори, двамата се срещат, едва ли случайно, на сватбата на щастливо събрана от алгоритъма двойка и изпитват силен порив един към друг. Но същият този алгоритъм, който все още има авторитет в техните очи, ги запраща в името на финалната цел „докато смъртта ги раздели“ в истински сексуален маратон, включващ и хомосексуални връзки, в който те наблюдават отчуждено отстрани своите потящи се от усилието тела. Минали през това чистилище, те биват срещнати от системата още веднъж. Не желаейки да отнемат спонтанността на отношението си един към друг, двамата решават да не поглеждат в устройствата си колко време заедно им е отредено. Заживяват блажено в един от еднотипните, неявяващи се частна собственост домове с камина, две бани и спалня. Младият мъж обаче не успява да овладее безпокойството, че всеки един миг може да е последният им заедно, и след дълга борба със себе си поглежда оставащото време в устройството с форма на раковина. Подобно на Орфей той губи своята любима, защото залегналата в основата на системата идея за взаимността изисква този акт да бъде съвместен – първоначалното времетраене на връзката от пет години започва стремително да се преизчислява и накрая се стопява до няколко часа. След втората им и несравнимо по-болезнена принудителна раздяла двамата влюбени получават съобщение, че на другия ден ще бъдат срещнати най-сетне с партньорите им за цял живот. Преди това обаче им се дава правото да излязат за една вечер с някой от досегашните им, експериментални партньори. Двамата се избират без колебание един друг и когато се срещат в обичайно предназначения за целта ресторант, където винаги се хранят и други подобни двойки, решават да захвърлят устройствата си и да се прехвърлят отвъд стената, ограждаща обитавания от тях утопичен свят, дори и там да ги чака нищото. Когато охраната се опитва да ги спре, но те не се подчиняват, целият свят застива и се разпада, разкривайки се като дигитално построение. Компютърна симулация се оказват и самите те – изпаряват се като хилядната, завършваща изчисленията на съвместимостта помежду им версия на една програма, която ги среща в реалния хаос и шумотевица на някакъв бар.

Теза:
Оказва се, че в системата е интегриран бунтът срещу нея, че алгоритъмът, изчисляващ сходството, включва свободния избор. Или по-точно казано, че технологията отменя сама себе си, подпомага, усъвършенства и катализира намирането на любовта, оставайки скромно в пределите на това, да бъде средство.

Антитеза:
1. И все пак, тази технология има една платоническа предпоставка – че за всеки съществува точно определена собствена половинка, единственият/единствената. Следователно тя не изхожда истински от откритостта към другия, която е предусловие на всяка близост. Да си открит към другия ще рече, да не го разглеждаш като материализация на една съзерцавана от теб вечна и неизменна мостра (в случая – на един статичен профил, представляващ сглобка от качества), стоейки в привилегированата позиция на негов демиург, а да си готов да се откриеш, оголиш за едно споделено с него и поради това непредвидимо случване, в което „образът“ му е динамичен, ставащ и носи следата на собственото ти участие.
2. Опитът, на който се позовава системата, е нещо, добивано единствено в споменатата откритост. Той не е фийдбек, чрез който се изгражда профилът на идеалния партньор, а нещо, което изгражда и променя теб самия. Освен това опит не се добива насила, по задължение, защото тогава ти отсъстваш като онзи, който би трябвало да бъде досегнат от него, т.е. не си открит, а си капсулиран в себе си и се стараеш да устискаш неволите, на които си подложен. Вярно е, че особеното, индивидуалното е не-обходимо (незаобиколимо), когато става въпрос за любов към човек, а не към Бог, и в такъв смисъл подобна технология би ти помогнала да намериш онова, което пасва най-много на склонностите и предпочитанията ти. Но и тогава тя би работила единствено в случай, че си зрял психологически и наистина се стремиш към близост, а не към самозадоволяване в присъствието на друг. Нещо повече, склонностите и предпочитанията на двете страни много рядко съвпадат. Тяхното съвпадение е митологичният момент на една връзка, докато същественото в нея е желанието за близост – ако го имаш у себе си и не си твърде закоравял в характера си, си способен и на най-неочакваните преобразявания.

Синтеза:
Най-подходящият, намерен от системата, обаче може и да не се тълкува платонически, като Единствения. Системата регистрира, че някой ти допада относително, и те разделя бързо с него, за да породи копнеж – особено в случай, че не си се престрашил да го обладаеш. След това, ако се признае, че особените нагласи и склонности, т.е. известни стереотипи, все пак играят роля в зараждането на привличане, програмата те захвърля в абсолютно неподходящи и мъчително дълги връзки, за да се получи контраст, подсилващ образа на този някой. Тя подклажда копнежа като създава препятствия помежду ви и същевременно ви среща отново и отново. Накрая идва драматичната кулминация – ситуацията в стил „Орфей и Евридика“ и даването на повод за бунт срещу системата, която привидно ти натрапва друг човек за твой доживотен партньор. Това развитие се проиграва в 1000 вариации и така у теб се оформя убеждението, че си срещнал Единствения – 99.8% сходство.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Петър Първанов – Бележка към Хезиод

Борислав Янев, Митичен пейзаж, 180х100см.

 

бележка към хезиод

под ябълките златни залезът дълбок полегна чак до утре
а дъжд нощта доведе най-светлата тъма безвремие
докосна вечен миг момент неизмерим на битието
не ще засити никой даже с всички думи боговете
многоименното също носи една единствена съдба

 

зелен чай

лежа си с китайски будистки трактат три странички
и четири листа бележки нищо несвързано няма
изворът при който съм спал е днес скално дърво
светлината се е наляла обратно в своите слънца
елен излиза от гората със срязани китки до слабините
вселената далеч повече от вселена не го приема
тъй и умът сърцето преживяло целия смисъл
грешка в магьосничество с времето е моята болест
тънък бриз бели морето рееща се реалност замества
виждането с видяно пясъчна яма чувството безкръвно
нима си само щастлива с мене ще си променя душата
слабата дума е луничка съсирена в бледния мозък
това ли е моята паничка ориз да преживея потопа
незначителна е природата на чудесата всезначни
чашата ти прелива в чайната ме прегръщаш открито
водата вечна така ме подлудява от радост да бъдеш
небето изворно трепва влизам да ти търся бижуто
клонка се люшва в твоите очи и с лед се покриват
осъзнаваш внезапно защо мъченичествата са ни нужни
докато все още сме някъде порцеланово живи

 

проповед от колекционера на саби

и тъй аз чух самотен в моята градина пронизно хладна
удобно сигурен сред шкафове витрини сейфове ключалки

още малко обусловеност малко страсти и страдания
още съм достъпен малко жаждата полепва още
имам трайност и променям се още съм болезнен
преходен съм още имам си илюзии и се очаровам

как дъжд пробожда и разсича а ни следа от капчица
поривът светлинен как свисти и сянката е празна

ос през центъра и извор през върха през мълчанието слово
вътрешно умение през братство с външната съдба

 

хартия за снежния леопард

вярвах аз но също като теб и тях не бях видял

в самата празнота където вечното претегля смисъла
от високата страна на прохода планински
в небето себе си стопил сенчестото битие приех
порива сетивен и необуздан към материята жива

сянка облачна ли в пещера се влива
сипей ли се плъзва по свлачището каменно
пряспа ли от хребета се стича в погледа
ледник ли луната скрежна дъхва откъм залеза

най-паметни в живота ни са призрачните гледки

събирач на билки на греховете опростител
излязъл вече от потока все за нас се връща сънно
с ума си в друго измерение не на показ изявен
на скритост неговото щастие се основава

снежен дух сред бляскави години в повсеместна тайна
невъзможно може би несъществуващо създание
макар да бях до него никога не го видях напълно

спомен изживян като мечта без да е достигнат
сега до истината близо по-добре познавам тайната
всяко нещо е значението тихо на останалия свят

 

проста равносметка

дъното на амфитеатъра меко блести
пиедестал на еднозначните отговори

подавачът на топки със слънчева шапка
следи играта съвсем концентрирано

макар да не е негова и да съзнава
своята мисия безрезултатна си повтаря
малките планове не кипват ума

момчето при всеки несполучлив удар
с ловко усърдие обръща нова страница
от партитурата на световната слава

представлението някак в него прокрадва
великото чувство за принос неочевиден
резултата не чака оценка на времето

момчето участва едновременно в поражения
и победи и те още нямат власт над него

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Тинна Панайотова – Желязо и тъга

Борислав Янев, Въображаем портрет, 33х25см.

 

Плод на въображение

Желание
изгарящо
в съня ми
и наяве.
Виждам теб
съществуващ и реален
и те чувствам
кожата ти
нежна
топла
и те чувам
спокоен монотонен
глас…
Но само
плод на въображение
оказа се това.
Въпрос
ще те срещна ли,
ако просто
не заспя?

 

Какво искаш от мен?
Нищо не мога да ти дам
и не искам нищо да ти взимам.
Ще ме обикнеш,
както всеки.
С всичко се свиква.
Не съм представата ти
и аз имам кусури
и понякога съм скучна.
Ще си омръзнем и
ще ти стана рутина.
Ще се гледаме с ненавист,
даже и…
с тъга по отминалите мигове.
Не ме желай, когато
Не мога да съм твоя.
А замисли се какво ще бъде?
Дали ще е като сега?
Когато нямаме търпение
Да си откраднем по
един поглед.
Ръката ми случайно
да е допряна до твоята.
Да ме възбужда дори
името ти,
произнесено от непознати.
Да те търся в сънищата
и ако те намеря
после да псувам алармата.
Да ни е трудно
и да ни е най-лесно едновременно.

Не бързай.
Даже спри.
Остави ни да бъдем
или си отиди.

 

Бездна
без светлина
без чувства
безумие
без теб
без думи
край или промяна
няма
нямам
няма ме
ще остана скрита
в космическо огромна стая
края на мечтите
края и на рая
безнадеждно е
точка, но без запетая.

 

В твоите очи
виждам се преди
спи.
Градът рисува дните ми,
няма гума и молив.
Празен стар статив.
Просяк съм на колене
моля те за цветове.
Мое отражение си ти.
И времето не ни прости
чупи от душите ни
спри.
Всеки спомен
всеки мен
всеки образ нероден
скрий.
Последен вик
открадни
затвори
заключи
в душата си.

 

На края на света

На края на света
няма звук,
нито светлина.
Споменът от мириса
постепенно избледня.
Спомен от вкусът
на устните ти
стискам в ръка.
На края на света
остава само нежна
топлина
и пръстите ми
вплетени
в твоята ръка.
На края на света
няма звук,
нито светлина.
На края на света
остава само любовта.

 

Да обичаш пътник

Тъжни звуци
на желязо и тъга.
Гарата плаче,
а аз стоя
и гледам теб.
Силуетът ти
огрян от слънчеви лъчи
мълчи.
Заминаващият влак
оставя празна гара,
но с безброй
загинали
мечти – души.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Милена Бакалова – Пролет е когато

Борислав Янев, Път, 150х100см.

 

Днес пред Народния театър
Беше топло
И светло
Имаше всичко
Любов, младост, деца,
Двойки, тройки
И приятели
Пияница и луд
Всички бяха полети със спокойствие
Приятно
И не много столично!
Аз сякаш се уплаших
Че има скрити тонколони
Които бичат естрада
На неуловима честота
И си тръгнах

 

Физическата болка, когато те мразя,
Физическият кеф, когато не те,
И в двата случая душата ми се храни,
А после четем статии за прошката В Ю туб
Палим свещи
И се молим
За небесното
За Не Бесното…

 

Смешно ми е как трепетно чакате,
момичета,
някакво невероятно чукане
мимолетно като полъх
но после да го мислите дълго
и да пишете поезия за него.
По-добре се научете да допускате вятър във вагината си
той ще ви свършва природосъобразно

 

В реката плува
Парче изолация
Лодка
Забити червени пластмаси
Мачти
Ако я видиш
Забрави си настолната
Утопия и антиутопия
Децата ти още
Се забавляват
Хуманоидно

 

Скандал

Когато се ядосаш
Ставаш гати глупака
Нищо общо със осанката ти в гръб
Сигурно и аз съм така
Но мога да го компенсирам
В гръб

 

Какво да правя с теб,
Проблеме мой
Обичам те завинаги
С обратната страна на сърцето си

 

Пролет е когато
Мънички ръце
Събират купчина
Бели листа от дупка в асфалта,
Прецъфтяла джанка
За да запалят огън

Пролет е когато
От твърде тежка ръка потече топлина
Към нечие бедро
А тази топлина се усеща като тласъци
Нагоре от въпросното бедро

И когато някой друг
Пътува през ноща на стоп
В чужда държава
Да прекоси две граници
За да срещне Жената
За която е щял да се ожени
Ако не бяха Есента и Зимата

Пролет е когато
Червени коси
На жени
Си купуват чаши от антиквар
За да може сутрин
Да смесват парата от съня си
С материята, която държат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Камелия Щерева – Ние – ненаситно неутрино

Борислав Янев, Азиатски пейзаж, молив

 

Сътворение

В сивото на твоите крила,
рисувани от прах и вятър
с изразходените длани на скала
и с естетика отвъд очите.
Там гнездят отворите на рани –
прободените рани от закърпване.
Течение завърта кухите яйца,
изветрели през пробитите си ципи –
невъзможна амниота без деца,
които да виреят на открито –
те гмуркат се към течния живот,
ручащ със собствен пулс и свой закон,
убиващ вакуума на нов кивот
с нечетимите скрижали за летене.
В сивото на твоите крила,
перфорирани, зашити със игла
до кожесто обветрено платно,
нарисувана е канара.

 

Другите пътеки, неизбраните,
угнетяват крачките и те ехтят зловещо.
Стените от безброй предмети
бавно ни притискат – пот, сълзи – горещо!
Дали е миналото с тръпчива перспектива,
което клати равновесната ни летва?
Повръщаме несмлените консумативи,
невъзможното наследство по нозете ни полепва.
Натежаваме и влачим ужасите си
от всеки избор,
очертал портал от неизвестност.
А може ли страхът да се калява
в соковете на нефелна храброст,
щом като се плакне с безутешност?

 

Люлей ме в песни с невъзможни думи,
премети оборите,
които, знаеш, са авгиеви,
пред единствените двери,
водещи напред-назад без време
до рождения момент от вечност
с потенция от безпредели!
В страха си всички сме деца,
опипващи из мрака за ръка…

 

Минимум пулс

Там и тогава, навътре,
където, когато очите ни
бавно започват да се глазират,
уличната анатомия на утрото
осветяваме с отражения на сенки,
които ни концентрират.
Гъстият пулс на нуждите
засъхва в леплива одежда,
захранва аутодафето на ритъма,
минимизира светлината по саждите,
в които творящият пламък оставя надежда.
Сублимираме раните в дишане…

 

Ние – ненаситно неутрино,
носим се през време и материя,
черната дупка на мечтите ни
вярна ос е на въртеливата феерия,
трошаща неизменно дните.

Земята с гороломни издихания
завихря себе си в спирални ръкоделия –
насън творени и творящи – съзидания,
наяве са приемствени модели.

Да падна, да подишам нашите копнежи,
толкова обърнати навън и транспарантни,
отключени за всеки, безметежни!
Придаващо си тежест неутрино,
литнало сред облак прахоляк,
да ме задави и във мене
да изчезне като глад.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Елисавета Плоскова – В безистена на болката и сексшопа на лятото

Борислав Янев, Пейзаж с фигури, 27х20см.

 

Когато ме докосваш,
това е слънцето огряло
по всички улици,
това е слънчев бунт
след който става много тъмно:
и после все се търся –
облачната като прилив – аз,
която идва и си тръгва
бледо.
Когато ме докосваш,
това са римските пинии,
наредени зелени усмивки
към някакво бъдеще.
Вече не те гледам,
гледам
онези черни плочи по кривите безродни улици,
в които чакам откровения.
Но времето мълчи като подлец.
След него само камък.
Ти си Рим,
когато се протягаш,
във теб се трупа времето,
и статуи и пътища…
…Аз искам теб и времето,
а знам, че всичко пак ще се обърне в
забравена брошурка на Чампино

 

Кои са думите,
с които пак да върна
при мене неграмотната любов,
пауновата ревност,
варварската страст
с невинността трошлива
и закъсняващите като влак
усилия да бъдем честни.
Боли и ми харесва.
НО думите ми,
неумелият синтаксис
и даже запетайките
забързано направени
НЕ КАРАТ   ТВОЯТА   ЛЮБОВ
да дойде,
макар да ѝ предлагам радост
и утринни разходки на каишка.

 

Всеки от нас,
даже ти,
е заровил във себе си
по една мъртва земя,
по една Атлантида.
И всяка от тях
носи другото име.
Потънала пръст
без земетръси е
ковчега бозайник.
С банални небета,
с криви корени,
с живи и мъртви,
със слънце и страх.
И земя по-мека
от пресния гроб
и много по-груба
от всяка любов.

 

Одимената тълпа
с очета маркови
не плаши, хич.
Фалшив коняк
и чуждоземни думи.
Апокалипсисът
ще им намигне
и барчетата
ще затворят.
Лакираните нокти
блещукат сатанински
в дружеския хор
от глупави поети.
И печени Венери телефонни
пощракват с пръсти
„щото кой го еня!“
че в нашата каруца
потраква битие.

 

Апофатическо

„И ако беше в плът…“ Йоан Екзарх

Плът! Каква ли воля
кара ме да те обвивам в мисли,
които топлят твойта органичност?
Съвкупие от мускулни неща,
пазарска чанта със десен телесен,
ръце, лице и клетъчна наситеност…
във възраст някаква и пол
и даже всичко ти е ясно –
защото аз съм същата
забележителност природна,
която някак се равнява
на твоите нагонни очертания,
наслагва се
и се размива с твойте течности –
от слънцето до виното,
което сме погълнали.
Това е някаква програмна схема
от гените или от времето
създадена,
така че моите невронни разклонения
да удрят като вятър
щом те няма.

 

Аз съм варварин. Изтръгвам
вредната неонова играчка
от ръката на детето.
Ръката, дето
пиратски всяка нощ целувам.
Превръщам се във благ злодей,
за който няма прошка
и няма път към никой свят.
И вече съм и Йов и Юда,
но няма Бог.
А само ужас и сълза
в очите на едно безсилно малко
замиглено и рошаво глухарче.
Аз съм стена.
Ужасно глупава, непоклатима.
Надгробен камък.
Лиленце, прости ми!

 

Диагнозата

Усещам, че умирам, блъскайки
кафезите на хиляди канарчета,
които важно обясняват,
че вече няма да крещят,
надрусани и неми.
Усещам, че умирам розова
в най-тръпнещото си кръвосмешение,
със устни, впити
в най-бляскавия ловен нож…
преди да си изтръгна ноктите.
Тогава някъде в реките
търкаляха се дрехите на мъртвите ми.
Приличаха на черни сомове,
обърнали кореми копчести,
захапали с прогнили зъби
крачката на деца, които тичат.
Усещам как се впивам в пътя,
врабците любопитници
ме мислеха за жито.
Само че не бях. Все стигах
своя праг,
където татко ми не ме посреща.

 

Нашето легло
раздрано, разпиляно,
на малки легълца
с душици малки
и малки сънища анимационни…
Нещастници, отличници
и жълти супермени
скандират във леглото ни,
лепят се по чаршафите
сивеят като стари позиви
със молив писани…
Леглото ни е пълно
с телевизия,
коли и гари
изкаляни и разкривени
и куфари с поезия
и складове със мистика:
Леглото ни!
И днес във ранния следобед
с теб ще легнем
и ще ги милваме
и ще ги любим всичките.
И навиците им ще любим,
и кредитните карти
и цялата им памет даже
ще я скъсаме от любене.
Докато изчезне цялата,
докато и те изчезнат
(мамка им!)
Докато дойде твоят ред
и после моят ред
за любене – със мене ти,
със мене само…
Ще се достигнем, обещавам,
А пък леглото –
пусто да остане!
Ще се долюбим на земята.

 

Спектакълът на загубата.
Трудно се търси гримьорна,
Ние сме скучни актьори,
Наздраве!
Ще може ли
да стана белег
акуратно скрит
под синята ти риза,
кокетно,
както е по понеделнишки?
Твойто счупено момиче.
В безистена на болката
и сексшопа на лятото –
не искам сам-сама да се наемам.
Искам ти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Борислав Игнатов – Синьо сирене на рафта в магазин, който никой не посещава

Борислав Янев, Глава, 23х23см.

 

Смисълът

От най-далените пустини
мъкна тежки каменни късове
под жаркото слънце
което безмилостно ме изпича
с мъртвия си поглед.
Без жал към нищо
без жал към себе си
аз продължавам
с ръце, обляни в кръв
и поглед, пълен с мухи-винарки.
Продължавам
не спирам
разкъсвам се
тежестта премазва младото ми тяло
и поглъща душата ми
в пречистващи пламъци.
Вятърът
Този свиреп вятър
ми прогаря косата
Водата е просто мираж
който съм оставил
някъде в далечината.
Не спирам. И се смея
на собствените си страдания
на собствената си топла кръв
която се процежда през миглите
и се топи в нажежения пясък.
В това се крие смисълът
на цялата енигма –
да домъкна грубия камък
да го издялкам внимателно
и от неговата мека сърцевина
да извая себе си
Сетне да се върна обратно
още по-далеч във времето
и там сред необятната кариера
да си избера нов камък за мъкнене

 

Един следобед като всички следобеди

Следобедът беше скучен
а кафето драматично блюдкаво.
Едно бездомно куче
мина под терасата благополучно
и ми пожела приятна вечер.
А беше едва четири.
Тежестта на битието ми хрущеше
пилеше костите отвътре;
бъбреците ми, пълни с камъни
ме съветваха да си дам почивка
а аз най-нехайно
разливам кафе върху покривката
и чакам да падне нощта
за да излея смисъла в мивката.


Терзания за глупости

Понякога ми се иска да съм друг
монах бедуин някъде в сърцето на пустинята
рак отшелник
или скално цвете някъде из висините на Пиринеите.
Иска ми се да съм корал на дъното на океана
синьо сирене на рафта в магазин, който никой не посещава
онова древно и могъщо спокойствие
за което разказват суфите в своите притчи
да се влее в кръвта ми и веднъж завинаги да донесе покой
на неукротимото ми сърце.
Но това ще е някой друг път. Някой друг живот.
За да може да доплувам дотам ще трябва да се измъча
докато плувам из бурните води на собствените си терзания.
В повечето случаи
Терзания за глупости.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Николай Бойков – Из „101 посвещения“

Борислав Янев, Пейзаж, 25х25см.

 

Дърво по пътя

на Яна Левиева

Да не забравям никога, че има
дърво по пътя –
някъде, наблизо,
където и да е – дърво без име,
сприятелено с ветровете.
Дърво по пътя.
То ще ми напомня
как будните очи в тревата скитат,
как в дълбините на нощта
поникват гласовете на щурците.
Дърво по пътя.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Дърво, тъй стройна
плът на мисълта ми,
стоиш на пътя, с облаците слято,
заслушано във приказките,
които ти нашепват ветровете.

(препис по Дърво на хълма на Иван Цанев ) (1)

(1) Преписът е направен по Поетическо изкуство в Неделен земетръс, Български писател, С., 1973, с. 14.

 

сбогуване с будапеща:

на Белослава Димитрова

в тишина на софийската си стая притварям очи: вървя по ержибетхид в обедната мараня, на път към маковата губа на кристина кьорут, отляво дунава просиява в хиляди слънчеви зайчета, отдясно две туристически корабчета успоредно приближават, сякаш се състезават, задава се велосипедист, на челото му проблясват капчици пот:
улавям пожелаващия ме негов поглед.

 

„Няма по-хубави приказки от ония,
които самият живот създава.“

на Лили Мутишева

След вечеря излязох да порисувам
Деца се насъбраха
Рисуваха къщички дървета
Караха се за пъстроцветния ми молив
Дойде и Женя
Тя зарисува къщичката на баба Яга
и самата баба Яга
под наставленията на децата
И Емо се обади
Той бил ходил дотам и я е бил виждал
Да наистина била от шоколад
сладолед и вафли
И имала захарни бастунчета
И кокошите й крака си били
кокоши крака
А Божо започна да задава въпроси
И кога?
И с кого ходи?
А шоколада какъв беше?
Ти яде ли?
А баба Яга защо не те изяде?
И как избягахте?
Рисувахме в смрачаването
Къщи птици дървета
Емо отговаряше
подкрепян от Женя
Едни опровергаваха
Други потвърждаваха
Аз понякога се засмивах
Някои от децата казваха
Глей как се смее
Стъмни се
Децата се разпръснаха полека
Прибрахме моливите и пастелите
И се прибрахме

 

Да си простя

на Мирела Иванова

завиването през глава с одялото след някое посрамване
и повтарянето умри умри умри докато съня не ме повали
замълчаването когато продавача на сергията на Женски пазар
бутва още една краставица в плика без да съм искал и ги премерва
възторгването ми о колко вкусно към домакините
за ястие което е просто нелошо без да е възхитително
спомена за ласкавите слънчеви лъчи в шарената сянка зад партийния дом
при срещата с представителя на социалистическите правоохранителни органи
блесналите очи и примамливите мъжествени гърди
на опиталия се да ме изнасили в казармата
книгата която откраднах преди държавния изпит от библиотеката в унгарското общежитие
с вярата че успея ли ще успея да си го взема
(да сгреша в превода на заглавите ѝ – Животът нейде другаде тече)
мъжете с които правех любов
мъжете с които не правих любовта
седенето в напичащото слънце на пейката на Женски пазар с приятел
разговорите за това-онова докато похапваме царевични мекици
в чувството че съм се завърнал в напиращия гръмогласен обемен всепомитащ мой смях

 

Тълкувания, дадени под статус във фейсбук,
на изтеглен новогодишен късмет
„Мойто писане на свещ бледнее в светлината…“ (Николай Кънчев)

на Золтан Немет

1. Мек му е восъка.
2. Това, което е смятал за вдъхновение и задушевност на свещ, е изчезнало наяве.
Смятаното за задушевно тогава е било заблуда.
3. Че много са изписаните думи и неговите вече са бледи на техния фон.
4. Да.
5. Това, което аз разбирам/създавам е само малка част от божието/общочовешкото познание. Има и елемент на саможертва и смирение.
6. Това, което е писано на свещ (интимно, приглушено, нощно), се губи в крясъка на деня. Вижда ми се очевидно.
7. Невъзможността да се постигне пълна индивидуация.
8. Идва денят и всичко написано през нощта губи смисъл. И се изтрива и започва на чисто. Абе някаква надежда съзирам.
9. Да пишеш на свещ може да се тълкува като да пишеш тайно, тайнописно, неосветено, паисиевски, а пък то бледнее, нищо не е пред…
10. Писаното при недоимък на свобода, или на общ език, бледнее без оправданията си.
11. МОЕТО писане е винаги и по всяко време по-светло от която е да е друга светлина, пък била тя и Светлина (в случайна „свещ“). И тя като свещта бледнее (и тлее), значи ПО ПРИНЦИП то (ТО) е „светлина“.

 

***

на Елка Шен

имам фотоапарат Фед
от пет-шест години снимам една цветна лента в него
навън по улиците и вътре вкъщи
лентата свърши
занесох да я проявят
не помнех какво съм снимал през годините
докато чаках си представях как разглеждам снимките
избирам една описвам я и ти посвещавам това стихотворение
когато отидох да взема готовите снимки
проявената лента бе празна

 

***

Бях войник втора година, готвач в Софийското комендантство, към който принадлежеше и Военния арест. Пратиха ме за месец да заместя готвача волнонаемен, кухнята бе обща с тази на Военния духов оркестър. През деня готвех, вечер спях в ареста, в дневната стая на офицерите. Една вечер, бях си легнал да спя в униформата, се събудих от удари в главата, удряха ме с възглавници, нещо крещяха, не разбирах какво се случва, после един от пазещите арестантите, лежеше върху мен и ме убеждаваше-умоляваше да вкарал само главичката, после съм вече прав стаята и рева (ридая) като из ведро, после, изглежда са ме оставили сам за момент, се нося по стълбите и прескачам портата на ареста, висока поне два човешки боя (не бих си и помислил, че съм способен на това) и някой казва отгоре, от прозореца на дневната стая, към охраняващия ареста, остави го. Най-ужасното обаче не е не побоя, не опита за посегателство и не унижението на рева, а образа, запечатил се в паметта ми, блесналите сияйно очи и привлекателните мъжествените гърди на онзи, опитал се да ме изнасили.

 

Откровение в нищото

на Цветанка Еленкова

Пътувахме с Гого в 72.
Той, облегнал са на рамото ми, бе зареял поглед навън.
Вдигнах поглед през прозореца.
В небето над ВМА плуваха три перести облака с форма на риба.
Единия точно пред слънцето.
А то, светлеещо петно в пелената на облака, бе неговото око.

 

за да запазя рутината:
отговор на запитването на ана бландиани:

„…Какво да пожелае повече един поет
освен другарството на дърводелеца,
едно десетилетие и второ, трето и четвърто,
докато никой повече не знае
кой е поетът и кой е дърводелецът…“

Хьолдерлин, Ана Бландиана
в превод от румънски на Румяна Л. Станчева

 

на Иван Цанев

другарството на дървото
докато никой повече не знае
кой е поет и кой дърво…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X